Кратък животопис на светител Йона Ханкоуски (Манджурски)

Прославен от Руската Православна Задгранична Църква на 7 октомври (20 октомври ст. ст.) 1996 г.

Публикувано в списание „Православно слово“, 1997 г.

Тук, в нашето изгнание, ние вече имаме праведни съвременници. Въпреки че те все още не са прославени, хората получават чудесни знамения от тях. Например, епископ Иона Манджурски.
(от книгата „Проповеди“ на св. Йоан Шанхайски и Санфранциски)

Земният път на епископ Йона бил кратък. Владимир Покровски се родил през 1888 година. На осем годишна възраст осиротял. Един любвеобилен селски дякон го прибрал при себе си и му помогнал да получи образование, първо в семинарията на родния си град Калуга, после – в Казанската духовна академия. В трети курс Володя приел монашество с името Йона и постъпил в Оптинския монастир. Той бил блестящ студент и след като завършил академията бил избран в нея за преподавател по Нов Завет – длъжност, която младият монах приел неохотно, по благословение на духовния си отец, праведния схиархимандрит Гавриил (Зирянов).

Октомврийската революция принудила младия йеромонах да напусне Казан през 1918 г. Той бил арестуван от комунистите, хвърлен в затвора и пребит. Светителят го очаквала сигурна смърт, тъй като обвиненията срещу му от страна на болшевиките били тежки. Но Божият промисъл определил друго. Докато параходът с контрареволюционните престъпници плавал по река Тавда към Тюмен, на съд пред Народния трибунал, ненадейно бил нападнат и завзет от войските на Сибирското правителство. Бъдещият светител бил освободен. След няколко месеца успял да пристигне в Омск, където се присъединил към един от отломъците на Южната армия в нейното трудно отстъпление през Туркестанските планини и пустинята Гоби. Когато пристигнал в Пекин, отец Йона бил приет в китайската духовна мисия и скоро бил ръкоположен за епископ на Манджурия. Територия в Североизточен Китай, обявена от Япония през 1932 г. за независима държава под името Манджугуо, върната на Китай в 1945 г. — бел. пр.

През есента на 1922 г. епископ Йона пристигнал в граничния град Манджурия (днес Манджули), който бил пълен с руски бегълци, нямащи почти нищо друго, освен дрехите на гърба си. Местното население помагало с каквото можело, но възможностите му били недостатъчни да удовлетворят насъщните нужди; нямало дори достатъчно хляб за децата. Благотворителството, макар и да съществувало, било зле организирано, а духовната структура на общността била прекалено слаба, за да осигури необходимата подкрепа. Но неочаквано градът сякаш заживял нов живот. Тази промяна — духовна и физическа, която предизвикал епископ Йона за трите кратки години на своята пастирска дейност, показала каква внушителна личност бил той: човек на делото, молитвеник и апостол на любовта. Той бил истински архипастир.

Необичайно широкото поле на дейността му и духовното му величие са описани в спомените на неговите духовни чеда и близки нему хора. Алексей Будеев пише:

Това, което ми направи най-силно впечатление, бе широкият хоризонт на неговите интереси, голямата му умствена надареност и безбрежната му любов към хората въобще, независимо от тяхната класа и националност. Особено много той обичаше децата. През целия си живот не съм срещал човек, подобен на него. Беше милостив към всички, даже към враговете си.

Когато предприемаше някое ново начинание, понякога той се обвързваше с несигурни хора, които не вдъхваха особено доверие. Опитвах се да го предупредя, тъй като град Манджурия се намира само на четири мили от съветската граница и в своята работа често се натъквах на хора с разни гледища и наклонности. А епископ Йона ще ме погледне, за миг по лицето му ще премине сянка, но след това усмивката му отново ще грейне и той ще каже: „Имате право, Алексей Иванович! Ще го приемем любезно, защото ако го отблъснем, той ще иде при съветския консул и със сигурност ще стане наш враг“.

Епископ Йона служеше благолепно. Всяка негова дума пронизваше сърцето на слушащия. Литургията привършваше по пладне или към един часа, но никой не искаше да си тръгне от храма преди края. Владиката произнасяше своите проповеди с велико вдъхновение. От думите му се излъчваше огромна сила. Всяка проповед бе различна и никой не искаше да пропусне дори една-единствена дума...

За краткото време, прекарано в Манджурия, храмът бе приведен в подобаващ ред, към него бе добавена пристройка, всичко бе ремонтирано или обновено. Около църквата беше издигната висока каменна стена. Основани бяха сиропиталище и гимназия със седем основни класа и с други, професионални класове. Бяха поканени най-добрите преподаватели сред емигрантите. Открита бе голяма библиотека и книгите за нея се събираха по цялото протежение на източнокитайската железопътна линия. Открити бяха също кухня за бедни и безплатна клиника, обслужвана от добри лекари.

Как епископ Йона успяваше да събере нужните средства? Когато го представих на областния управител и началника на администрацията, той им направи много добро впечатление и те дариха пари, брашно и въглища. В Харбин той посети администрацията на железницата и директорът на източнокитайските жп линии му определи месечна стипендия от 600 долара. Често епископът изнасяше лекции в Харбинския политехнически институт и в замяна на това получаваше вагони с въглища...“

Когато епископът посещаваше часа по вероучение и говореше пред учениците, целият клас биваше запленен. Запитани след това за какво е говорил владиката, всеки един от тях можеше да повтори точно целия урок. Учениците го обичаха повече от собствените си родители. Когато ходеше в залите на училището, по-малките се трупаха около него. Той благославяше всички с широко кръстно знамение. По-големите ученици го срещаха с почитание и усмивка и винаги получаваха мъдър отговор на своите въпроси.“

При събирането на средствата за своите многобройни начинания, епископ Йона често пътувал до Харбин, където имало многочислена руска колония. Той имал обичай да отсяда у архиепископ Мелетий при Църковната мисия. Там именно се запознал с него архимандрит Поликарп, който разказва:

„Когато епископ Йона бе назначен в Манджурия, хората там не бяха благочестиви. Те не обичаха Църквата, нито подкрепяха нейното духовенство. Камбаните биеха за началото на службата, а храмът оставаше празен до Херувимската песен... Не след дълго обаче всичко се промени. Епископ Йона притежаваше забележителен дар слово. Когато той проповядваше, беше внушителен, думите му вдъхновяваха и убеждаваха. Говореше с такава мощ, че дори ония, чиято съвест спеше, се сепваха. Понякога епископът тропваше с жезъла си, оглеждайки се наоколо, като че ли търси да види дали някой не спи. В такива мигове той приличаше на строг обвинител и да стоиш пред него бе направо страшно.

Епископ Йона често ни посещаваше в Харбин. Обикновено той идваше веднага след литургията, към десет часа. Спомням си като сега. Архиепископ Мелетий пие обичайния си чай. Внезапно вратите се отварят и при него влиза епископ Йона детски засмян. Архиепископ Мелетий също се усмихва и започва да го закача: „Защо ходиш като юродив Христа ради? Толкова ли не можеш да си намериш някое по-прилично расо, това цялото е в парцали!“. А епископ Йона се смее: „Добро си ми е това, имам куп деца, които трябва да храня и обличам“. Тогава архиепископът го канеше на чай. След чая епископ Йона отиваше с колата в града да посети някои свои познати благодетели.

Вечерта отново заварваше двамата архиереи потънали в разговори. Спомени за Казанската академия, за преподавателите, състудентите... Тези вечерни разговори понякога продължаваха до среднощ. Бях готов да слушам тези двама земни небожители до сутринта. После те се оттегляха за почивка. Обикновено вечерните молитви прочиташе епископ Йона. Понякога четяха и акатист. На другия ден отново започваше сборът на средства. Владиката никога не обичаше да се задържа дълго, като казваше: „Чакат ме децата, църквата, гимназията, сиропиталището, трябва да си ходя вкъщи“.

По проблемите на образованието, епископът често телефонираше на съветския консул, молейки за помощ в снабдяването на сиропиталището и гимназията с необходимите хартия, писалки, моливи, тебешир и дъски за писане. Консулът упорстваше, но епископът оставаше непреклонен: „За кого ги искам?! Това са ваши деца, нищетата е ваше дете! Повтарям: имам нужда от тези неща. Моля да ми бъдат изпратени утре сутринта до осем часа“. И прекъсваше разговора... Консулът често казваше на свои приближени: „Ако между нас имаше само петима като него, щяхме да преобърнем целия свят!“.

Ето какво беше влиянието на епископ Йона.

По думите на И. Борисов владика Йона бил „съвършен пастир“.

Още с пристигането си той съживил всичко вехнещо и умиращо. Имало сиропиталище, училище, ресторант на самообслужване, но те били в мизерно състояние. Той вдъхнал нов живот на усърдието и тези заведения процъфтяли благодарение на неговата неизчерпаема енергия, силна воля, находчивост и умствена надареност. И той вършел това с такава външна лекота, като че ли свирел божествена мелодия на най-обикновен музикален инструмент.

„Той беше изключително надарен. Умът му, привикнал към постоянна и сложна работа, винаги бе в действие. Дни наред прекарваше в изключително умствено напрежение, но никога идеите му не оставаха неосъществени, в тях нямаше нито сянка от необмисленост.

Друга умствена дарба на епископ Йона бе незабавното вникване в същината на поставения му въпрос и безпогрешните разрешения на най-заплетените проблеми.

По природа той бе напълно безкористен. Въпреки че изобщо не беше търговец, епископ Йона проявяваше изключителна находчивост и изобретателност в сделките. Той сякаш можеше да превърне всяко западнало предприятие в цветущо, ала крайната цел на печалбата му беше винаги една — осигуряването на храна и подслон за неговите сирачета.“

Израснал без родителска любов, епископ Йона с особено внимание се грижел за нуждите на хората, смазани от бедността и несгодите на емигрантския живот. К. А. Терековская, една от помощничките в непрестанните грижи за „свидната му рожба“ — сиропиталището, описва личната обвързаност на епископ Йона с това негово любимо дело:

„...Плановете на владиката за сиропиталището добиха такива колосални размери, че предизвикваха недоумение. Единствено силата на вярата и любовта му помагаха да преодолее всички трудности, които се изпречваха на пътя му. Под негово ръководство сиропиталището се разрасна много бързо. В края на първата година там живееха 28 сираци. Възпитанието и образованието на децата във вярата, дейната любов и истинското християнско милосърдие изискваха постоянното внимание на наставниците и попечителите. С тези качества бяха обилно надарени епископ Йона и сътрудниците му.

Едно от главните събития в живота на сиропиталището беше годишният есенен сбор на храни, дрехи и други необходими неща. На Покров Богородичен след кратък молебен и благословение на владиката по улиците на гр. Манджурия потегляше керван от каруци, съпровождани от членове на Детския отдел. Каруците се връщаха да разтоварят даренията и отново заминаваха. Това се повтаряше до късно вечерта. Населението на града охотно даряваше от натрупаната в излишък своя зимнина: зеленчуци, продукти, дрехи и др. Когато сборът приключеше, нужните за сиропиталището вещи бяха отделяни, а останалото се разпределяше за децата и многобройните бегълци, населяващи покрайнините на града. Само уредената от владиката кухня за бедни хранеше дневно 200 емигрантски деца. Епископ Йона сам участваше активно в сбора на помощи. Той постоянно излизаше от своята квартира, за да разгледа даренията, донесени от всяка една каруца, и помагаше на жените да сортират събраните стоки.

Второто по значение събитие в живота на сиропиталището бе лятната ваканция на децата, когато те отиваха в близки селца край източно-китайската жп линия, на една гара на име Дзаган. Железопътната линия, свързваща Манджурия и Дзаган бе поддържана съвместно от китайски и съветски граждани. Не беше лесно да се уреди свободното преминаване на сираците и служителите на сиропиталището. Но благодарение на постоянството на владиката, на неговите връзки и благоприятните му отношения с китайските управници той успя да се сдобие с разрешение за свободно пътуване. Провизиите и останалите неща бяха изпратени с каруци. Така бе първата година. На следващата отказаха да дадат разрешение за свободно пътуване. За подслон бе дадено само едно училище.

"Дзаган, мястото избрано от владиката, бе прекрасно. От едната страна се простираха невисоки планини, светъл и чист пясък, ниски храсти, а пред Дзаган лежеше степта - зелена и покрита с коило. Трева с разперена вълниста метлица, Stipa. — бел. пр. Там лъкатушеше гордостта на Западна Манджурия, река Аргун, чудесна за къпане. Тая река се намира на 35 мили от гарата, но нито разстоянието, нито трудностите да стигнеш там, нито пък всички свързани с това усложнения, можеха да възпрат владиката. Сираците ходеха там начело с епископа - и то пеша.

Жителите на Манджурия, прекланящи се пред решимостта на владиката, идваха на помощ и предлагаха собствените си каруци и услуги.

В пет часа сутринта след Петдесетница, дванадесет каруци с водачи спираха край портите на метоха „Св. Инокентий“, готови да бъдат натоварени с провизии, дрехи и други нужни за сираците неща.

След молебен и лека закуска в шест часа децата от сиропиталището тръгваха. Керванът бе трогателен. Владиката вървеше отпред, облечен в обичайното си сиво расо, с камилавка върху брулената от вятъра коса. На нозете му — най-обикновени китайски сандали, в ръката му - жезъл. Около него - деца. Дори най-мъничките отказваха да се качат в каруците, като предпочитаха да ходят редом с владиката. След тях вървеше керванът.

Денят беше горещ. Не бе слънчево, но от степта духаше топъл вятър. Предстоеше им дълъг път. Трябваше да изминат двадесет мили тоя първи ден, за да стигнат в Джалайнор, където възнамеряваха да прекарат нощта. С бавен вървеж те напредваха. Първата почивка бе в девет. След като децата се нахраниха и починаха около час, те продължиха пътя, пеейки детските си песни. В четири часа отново спряха за да се нахранят и отдъхнат. Макар слънцето да не печеше, вятърът пърлеше кожата и тя трябваше да се лекува. Накрая стана ясно, че децата започват да изнемогват, също и владиката. Наложителни бяха още няколко малки почивки...

Както винаги, владиката намираше разрешение за всяка трудност и не лишаваше децата от тяхната ваканция в обширните предели на степта и от лятното къпане в прохладната и свежа вода на Аргун.

Когато епископ Йона си отиде от тоя свят, децата прекараха още едно лято в Дзаган под грижите на отец Владимир Изволски, неговия заместник, след което отказаха да им дават квартири и те бяха принудени да летуват в Манджурия.

Смъртта дошла неочаквано. Епископ Йона се грижел за един свещеник, болен от коремен тиф. Дни преди планувания есенен сбор на средства за сиропиталището самият владика се заразил от хронична ангина. Напразни били предложенията за отлагане на сбора. Трескав, едва стоящ на нозете си, преосвещеният благословил каруците от прозореца на кабинета си и останал там, докато те се върнат, като извиквал всеки от водачите да докладва резултатите от излизането му.

Поради усложнения в заболяването, владиката получил смъртоносно отравяне на кръвта. Когато лекарят му предложил да се възползва от присъствието на Харбинския архиепископ Мелетий, за да се изповяда и причасти със Светите Тайни, епископ Йона разбрал, че часовете му са преброени. Облякъл мантията си и спокойно казал: "Време е да се приготвям.“ След като се изповядал и причастил, той се прибрал в кабинета си и сам напечатал на машина предсмъртното си завещание:

„...Започнах своето дело тук със словата на апостола на любовта: деца, обичайте се едни други... Сега завършвам това дело със същите слова: обичайте се едни други. Това е повелята на вашия архипастир.

Не изоставяйте децата... Простете ми, Христа ради. Не ме забравяйте в светите си молитви... и така до самата вечност, когато всички ще застанем на Страшния съд.“

Междувременно в църквата служели молебен за здравето на владиката. Там се чували трогателните молитви на децата: „Мили Боже, моля Те, не ни вземай нашия владика!“.

Щом се върнал от кабинета си, преосвещеният благословил поотделно всеки един от събралите се в квартирата му. После си сложил епитрахила и наръкавниците, които някога носел Оптинският старец Амвросий, и започнал гласно, със земни поклони да чете „Канон при излизане на душата от тялото“. Помолил да бъде погребан в белите си везани одежди — просто, без тържественост. След това, сломен от безсилие, той се отпуснал на леглото си с думите: „Да бъде волята Божия. Сега ще умра“. И държейки в десница св. кръст изрекъл последните си думи: „Простете и се молете за мене“. Минути след това душата му преминала в отвъдния свят, където няма болест, ни печал, нито въздишка, но живот вечен, в радостта на Господа. Това станало на 7/20 октомври 1925 г.

Цялото манджурско население – православно и неправославно – безутешно оплаквало смъртта на епископ Йона, която им донесла неимоверна нравствена самота и празнота. Многото горящи свещи на гроба му били сякаш отражение на светлината, запалена от него в човешките сърца.

Напускайки този „лежащ в зло“ свят, епископ Йона не престанал да излива отеческата си любов към децата. В нощта след своята кончина той в сънно видение се явил на десет годишния Николай Дергачов, прикован към леглото си от неизлечима болест на краката. С привичната си ласкавост и доброта владиката казал на страдащото момче: „Ето... вземи моите нозе, те вече не са ми нужни, а твоите дай на мен!“. След чудесното видение момчето се събудило, без патерици скочило от леглото и в полунощ започнало да се разхожда здраво из стаята.

Само няколко години след блажената кончина на епископ Йона бил отпечатан специален сборник с описание на различни случаи на благодатна помощ по застъпничеството на приснопаметния Божи угодник.

През февруари 1994 г., с усърдната помощ на „Обществото на бившите манджурци“, било получено разрешение от китайските власти за вземането на светите мощи на владиката. През юли, в деня на св. княз Владимир, чието име покойният владика носел до монашеското си пострижение, пристъпили към отваряне на гроба. За съжаление мощите не били открити. Вероятно те са били унищожени при взривяването на храма „Св. Инокентий“ през 1964 г.

На почитания в Троица наш Бог, дарувал ни нов ходатай пред Своя Престол, възнасяме слава, благодарение и поклонение во веки веков. Амин!

Светителю отче Ионо, моли Бога за нас!




Използвана литература:

1. "Bishop Jonah of Manchuria", Orthodox Life, No. 5, 1996, pp. 9-16.

2. Житiе во святыхъ отца нашего Iоны, епископа Ханькоускаго, Чудотворца. Издание Чикагской и Детройтской Епархiи РПЦЗ, 1996 г.




Бележки:

1. Манджурия – Територия в Североизточен Китай, обявена от Япония през 1932 г. за независима държава под името Манджугуо, върната на Китай в 1945 г. — бел. пр.

2. Трева с разперена вълниста метлица, Stipa. — бел. пр.