В наши дни представителите на т. нар. „официално Православие“ на най-високо равнище отново поставят въпроса за свикване на „Велик и Свят Вселенски събор“. По същия повод, още преди две десетилетия приснопаметният архимандрит Иустин (Попович), един от малкото доблестни изразители на будната православна съвест в духовно оскъдняващото ни съвремие, издигна глас на православно изповядване, като открито и с боговдъхновена вещина разкри опасността, която подготвяното начинание крие в себе си. Тук публикуваме неговото писмо до Архиерейския събор на Сръбската Православна Църква, изпратено на 7 май 1977 г., две години преди блажената му кончина на празника Благовещение, 25.III./7.IV. 1979 г. — „Православно слово“

Неотдавна (21-28 ноември 1976 г.), в Шамбези, близо до Женева, се проведе Първата предсъборна конференция. След като прочетох и проучих протоколите и решенията на тази конференция, издадени от Секретариата по подготовка на Светия и Велик събор на Православната Църква в Женева, изпитвам насъщна евангелска необходимост, по съвест, като член на Светата Съборна Православна Църква, макар да съм само един неин скромен служител, да се обърна с молба към св. Архиерейски събор на Сръбската Православна Църква, за да изложа своите скръбни размишления, печални констатации и безпокойството си във връзка с подготовката на въпросния Събор. Моля Ваше Преосвещенство и Преосвещените архиереи да ме изслушате с евангелска ревност и да обърнете внимание на призива на православната съвест, която, слава Богу, в наши дни не е самотна и не е изолирана в православния свят, когато става дума за Събора.

1. От протоколите и решенията на т. нар. Първа предсъборна православна конференция, състояла се — неизвестно защо! — в Женева (където трудно могат да се събрат дори няколко стотин православно вярващи), става ясно, че тя е подготвила и определила нов каталог с теми за предстоящия „Велик събор“ на Православната Църква. Това събиране в Женева не беше едно от т. нар. Всеправославни съвещания, подобно на състоялото се на остров Родос и свиканите след него; то не беше и (запланувания от тези съвещания) Предсъбор, за който доскоро се говореше. Събирането бе наречено Първа предсъборна конференция, с която се открива етапът на непосредствена подготовка за свикване на Вселенски събор. Нещо повече, въпросната конференция е отказала да работи въз основа на списъка с теми, предложен от I Всеправославно съвещание в Родос (1961 г.) и разработван до 1971 г. Тя е ревизирала този каталог и издигнала свой, нов каталог на теми за Събора. Наред с това, Конференцията е преразгледала възприетата досега методология по разработване и окончателно подготвяне на темите за Събора; тя е съкратила целия този „процес“ поради бързането на някои, които желаят час по-скоро да свикат събора. Защото, по думите на председателствуващия конференцията митрополит Мелитон, Константинополската патриаршия, както и някои други, „бързат да свикат“ и проведат предстоящия Събор. Освен това, пак по думите на Мелитон, подготвяният Събор трябва да бъде „краткотраен“ и да се занимае с ограничен брои теми; Съборът трябва да проучи парливите проблеми, които пречат на цялата редица от системата на Поместните църкви да действува като една единна Православна Църква...“ (Протоколи..., с. 55). И ето, у нас се поражда такъв въпрос: какво означава всичко това? Защо е цялото това бързане и къде ще ни отведе то?

2. Въпросът за подготовката и свикването на Вселенски събор на Православната Църква не е нито нов, нито последен през нашето столетие от историята на Църквата. Този въпрос вече бе поставян приживе от нещастния Константинополски патриарх Мелетий (Метаксакис) — известен модернист и реформатор, предизвикал разкол в Православието със своя т. нар. Всеправославен конгрес в Константинопол през 1923 г. Протоколите на този конгрес са издадени на гръцки език — „Протоколи и решения на Всеправославния конгрес в Константинопол, 10 май – 8 юни 1923 г.“ Константинопол, 1923. Тогава било предложено подготвяният събор да се проведе през 1925 година в град Ниш, но тъй като Ниш „не се намира на територията на Вселенската Патриаршия“, съборът така не се и състоял — може би тъкмо поради тази причина. Изобщо, изглежда, че Константинопол си е присвоил монопола над всичко „всеправославно“: „конгреси“, „конференции“, „предсъбори“ и „събори“ ... По-късно, през 1930 година, във Ватопедския монастир се събрала т. нар. „Подготвителна комисия на Православните Църкви“. Тя изработила каталог с темите за „бъдещия Православен Предсъбор“, който по-късно трябвало да доведе до свикване на Вселенски събор. Документите от срещата са издадени на гръцки език под название: „Протоколи на Подготвителната комисия на Свв. Православни Църкви, събрала се в св. велик манастир Ватопед на Атон (8-23 юни 1930 г.)“. Константинопол, 1930.

След Втората световна война дойде ред на Константинополския патриарх Атинагор, с неговите родоски Всеправославни съвещания, отново провеждани изключително на територията на Константинополската патриаршия. На първото от тях, през 1961 година, започна подготовката на „Всеправославния събор“ с решение първоначално да бъде свикан Предсъбор. На същото съвещание бе утвърден и вече изработения от Константинополския патриарх „тематичен каталог“ за Предсъбора: осем големи раздела, съдържащи около 40 основни теми и двойно повече параграфи и подпараграфи. Този каталог е бил предварително подготвен от комисия, състояща се от константинополски богослови, и след това утвърден от Константинополския Синод, както се вижда от Протокола на I Родоско съвещание, издаден от Вселенската Патриаршия на гръцки език през 1967 г.

След II и III Родоски конференции (1963 и 1964 г.), през 1966 г. се проведе Белградската конференция. Отначало тя бе наречена IV Всеправославна конференция (виж „Гласник“ на Сръбската Православна Църква, № 10, 1966 г. и публикуваните под това заглавие документи на гръцки език). Така я нарича и проф. ù. Кармирис във втори том от своите „Догматически и символически записки“ (изд. 2-ро, Грац, 1966). По-късно обаче Константинополската патриаршия „понижи“ Белградската конференция до степен на „Междуправославна комисия“, а за IV Всеправославна конференция бе провъзгласена следващата конференция, проведена през 1968 г. отново на константинополска „територия“ (по-точно, в Православния център на Вселенската Партиаршия в Шамбези, Женева). На тази конференция нетърпеливите ù организатори очевидно побързаха да съкратят пътя до Събора, защото от огромния родоски каталог (при все че той бе тяхно, а не чуждо произведение) те взеха само „първите шест теми“ и утвърдиха нов вид „процедура“ на работата. Заедно с това бе създадено и ново учреждение — Междуправославна подготвителна комисия. Тя беше необходима, за да координира разработването на темите. Бе създаден също и Секретариат по подготовката на събора (всъщност, за целта бе назначен един константинополски епископ със седалище в горепосочения център в Женева, а предложенията за включване и на други православни членове в този Секретариат бяха отхвърлени). По искане на Константинопол тази Подготвителна комисия и Секретариатът са заседавали в женевския център през юни 1971 година. На заседанието били разгледани и съгласувани реферати по избраните шест теми, които след това бяха отпечатани на няколко езика и които, заедно с цялата предишна дейност по подготовка на събора, бяха подложени на безпощадна критика от страна на православни богослови. Тази критика, към която се отнася и моето Предложение, получило поддръжката на множество православни богослови и публикувано на различни езици в много места на православния свят, очевидно стана причина решението на женевската Подготвителна комисия за свикване още през 1972 година на Първа предсъборна конференция (за ревизиране родоския каталог) да не бъде прието веднага, а няколко години по-късно.

И ето, Първата предсъборна конференция се състоя едва през ноември 1976 година, разбира се, пак на константинополска територия в гореспоменатия център в Шамбези, близо до Женева. Както личи от публикуваните протоколи и решения, които имах възможността да проуча, въпросната конференция е преразгледала родоския каталог по такъв начин, че участвуващите делегации, посредством своите комисии, избрали само 10 теми за Събора (и забележете — в тях са влезли само три от шестте, определени на предшествуващата IV конференция)... Както вече споменахме, тази конференция промени „процеса“ и „методиката“ на разработване на темите и подготовка на събора, който, нека повторя, според желанието на константинополските и на останалите организатори, трябва да се състои и да бъде приключен „колкото се може по-скоро“. От всичко казано дотук става ясно, че тази Първа предсъборна конференция не е дала нищо съществено ново, не е разработила нищо смислено; а само е отклонила православните души и съвести на мнозина към нови лабиринти на нечии амбиции, за удовлетворяване на които е замислян и подготвян въпросният Вселенски събор още от 1923 г., както впрочем и сега спешно се подготвя.

3. Цялата сегашна дискусия около темите на бъдещия събор, несигурността и промените при подготовянето на определенията, на изкуствената каталогизация, както и всичките нови изменения и „редакции“ доказват на истинската православна съвест само едно: че в дадения момент няма нито една сериозна и неотложна тема, заради която да се свика нов Вселенски събор на Православната Църква. Но дори и да съществува такава тема, която заслужава да стане предмет на свикване и провеждане на нов Вселенски събор, тя не е известна на днешните му инициатори, организатори и редактори от всички гореспоменати конференции, с всичките им предишни и сегашни каталози. Защото, ако това не беше именно така, как може да се обясни, че, като се почне от времето на Константинополското събрание през 1923 г. и се мине през Родоското от 1961 г. та чак до Женевското през 1976 г., непрекъснато се променя тематиката и проблематиката на планирания събор: променяли са се броят, редът, съдържанието и самите критерии на тематичния каталог, който е трябвало да стане предмет на работата на едно такова велико и уникално църковно дело, каквото в миналото е бил и каквото би следвало да бъде и сега всеки Свят Вселенски събор на Православната Църква? В действителност обаче всичко това разкрива и подчертава не само най-елементарна непоследователност, но и очевидната неспособност и неразбиране на Православието от страна на тези, които днес (в дадената ситуация и по такъв начин) натрапват на Православните Църкви своя „събор“; разкрива тяхното незнание и неспособност да почувствуват и осъзнаят какво е означавал винаги и какво означава и сега за Православната Църква и за пълнотата на нейните верни в Христа чеда един истински Вселенски събор. Защото, ако биха почувствали и осъзнали това, те биха разбрали първо, че в историята и живота на Православната Църква никога, нито един събор, а още повече такова благодатно и духоносно начинание, каквото е Вселенският събор, не е бил свикван изкуствено, с измислени теми за работата на заседанията му; че никога не са били преднамерено свиквани такива нарочни конференции, съвещания, конгреси, предсъбори и други изкуствени събрания, неизвестни и чужди на православната съборна традиция и изкопирани всъщност от западни организации, чужди на Христовата Църква.

Историческата действителност е очевидна: светите и свикани от Бога Събори на св. отци винаги са имали пред себе си един или най-много два-три въпроса, остро поставени пред тях от големите ереси и разколи, извращаващи Православната вяра, раздиращи Църквата, поставящи под сериозна заплаха спасението на човешките души, спасението на православния Божий народ. Затова Вселенските събори винаги са имали христологичен, сотириологичен, еклезиологичен характер, т.е. тяхната централна тема, тяхната единствена тема, тяхното главно благовестие винаги е бил Богочовекът Иисус Христос и нашето спасение в Него, нашето обожение в Него! Да, да, да: именно Той, Въплътилият се Единороден и Единосъщен Син Божий, Той — всецяло присъствуващият в тялото на Църквата, Той — Вечният Глава на тялото на Църквата, заради спасението и обожението на човека, Той, Който е целият в Църквата чрез благодатта на Св. Дух и чрез правата вяра в Него — Православната вяра.

Тази е истински православната, апостолско-светоотеческа тематика — безсмъртната тематика на Църквата на Богочовека през всички времена — минали, сегашни и бъдни. Само тази тематика може да бъде предмет и на един евентуален бъдещ Вселенски събор на Православната Църква, а не схоластично-протестантският „тематичен каталог“, който няма никаква същностна връзка с духовния опит и с духовния живот на многовековното апостолско Православие и представлява само поредица от сухи „хуманистични“ теореми. Вечната съборност на Православната Църква и на всички нейни Вселенски събори се корени във всеобхватната Личност на Богочовека — на Господа Иисуса Христа. Именно тази централна, всеобхватна, православно-съборна тема и реалност, тази единствена Богочовешка тайна и реалност, върху която се гради и крепи Православната Христова Църква, с всички свои Вселенски събори, с цялото си историческо битие, трябва и днес да се възвести пред небето и пред земята; а не със схоластично-протестантските „хуманистични“ теми, с които излизат константинополските или московските църковни делегати и делегации, представящи се — в този тежък и критически исторически момент — за „вождове и представители“ на Православната Църква в целия свят.

4. От протоколите на последната женевска „Предсъборна конференция“, както и от предходните подобни събития, ясно проличава, че между константинополската и московската „църковни делегации“ няма особена разлика, що се отнася до проблематиката и тематиката, определяни като предмет за работа на бъдещия събор. Те предлагат еднакви теми, изразяват се с почти еднакъв език, имат еднакъв дух и сходни амбиции. И това не е чудно. Защото в настоящия момент „представители“ на кого в действителност са те — на коя Църква и на кой Божий народ? Константинополската йерархия почти на всички всеправославни събрания е представена най-вече от титулярни митрополити и епископи — пастири без пасоми и без конкретна пастирска отговорност пред Бога и пред живото си паство. Кого представляват и ще „представляват“ те на бъдещия събор?...

От друга страна, дали наистина днешната делегация на Московската патриаршия е представителка на светата и мъченическа велика Руска Църква, на нейните — известни само Богу — милиони мъченици и изповедници? Ако съдим по това, какво тези делегации заявяват и какво отстояват, когато излизат извън пределите на Съветския съюз [тук архим. Юстин Попович има предвид политическата услуга, която тези „представители“ са вършели на безбожната съветска власт — потъпквайки паметта на безбройните руски новомъченици, те свидетелствували пред западния свят за мнимата свобода на вярата в СССР — б. пр.], те едва ли са носителки и изразителки на истинския дух и на истинските възгледи на Руската Православна Църква, на вярното ù православно паство, защото тези делегации най-често поставят кесаревото над Божието. А словото и заповедта на Свещеното Писание казва: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“ (Деян. 5:29)!

Прочее, правилно ли е, православно ли е такова представителство на Православните Църкви на разните родоски и женевски Всеправославни срещи? Константинополските инициатори на този принцип на представителство на Православните Църкви на съборите, както и онези, които го приемат, като уж съответствуващ на системата на автокефални и автономни Поместни църкви, сякаш са забравили, че в действителност този принцип противоречи на съборното предание на Православието. За съжаление, този принцип на представителство скоро бе възприет — къде мълчешком, къде с голословни възражения, — и от всички останали православни. Те сякаш забравят, че Православната Църква, по самата си природа и по своя догматически неизменен състав, е епископална и епископоцентрична. Защото именно епископът и събранието на верните около него са израз и проява на Църквата като тяло Христово, особено по време на светата Литургия. Църквата е Апостолска и Съборна само чрез своите епископи, като глави на реални църковни единици — епископии. В същото време, другите, исторически по-късно създали се и непостоянни форми на църковната организация на Православната Църква — митрополия, архиепископия, патриаршия, пентархия, автокефалия, автономия и др., — каквито и да са били и каквито и да бъдат те, — нямат значение и решаващ глас в съборната система на Православната Църква. Нещо повече: те могат да се превърнат в пречка за правилно функциониране на съборността, ако започнат да затъмняват и да накърняват епископалния характер и структура на Църквата и църквите [Става дума за Поместите Православни църкви — П.С.]. Несъмнено, в това се състои главната разлика между православната и католическата (папска) еклезиология.

Щом е така, то как могат да бъдат „представени по делегационен принцип, т. е. с еднакъв брой „делегати“ например Чешката и Румънската Църква [В Чехия има 100 000 православни християни, а в Румъния — 18 000 000 — П.С.]. Да не говорим за Руската и Константинополската Църква! Какво паство „представлява“ първият (по чест) епископ, и какво — вторият? В последно време, Константинополската патриаршия произведе множество епископи и митрополити, най-вече титулярни и фиктивни. Вероятно, с това тя се подготвя — чрез множеството на титлите — да си осигури на бъдещия „Вселенски събор“ мнозинство от гласове в полза на своите неопапистки амбиции. От друга страна, църкви, показали апостолска ревност в мисионерството, като Американската митрополия, Руската Православна Задгранична Църква, Японската Църква и др. нямат право на нито един свой представител!

За каква Православна съборност тук може да става дума? И що за Вселенски събор на Православната Църква Христова би бил това! Още на въпросната Женевска конференция (през 1977 г.) Лаодикийският митрополит Игнатий, представител на Антиохийската патриаршия, с болка констатирал: „Чувствувам известно безпокойство, защото се уврежда съборният опит, който е основа на Православната Църква.“

5. Въпреки всичко, Константинопол и някои други горят от нетърпение да свикат такъв събор — преди всичко, по собственото си желание и настояване. На Първата предсъборна конференция в Женева е решено, че „съборът трябва да бъде свикан колкото се може по-скоро“; че този събор трябва да бъде „краткотраен“ и че той ще разгледа „неголям брой теми“. Посочват се десет такива теми. Първите четири са: диаспората, въпросът за църковната автокефалия и условията за провъзгласяването ù, автономията и нейното провъзгласяване и диптисите, т. е. редът на Православните Църкви.

Заради евангелското единство следва да отбележим, че поведението на председателя на тази Предсъборна конференция, митрополит Мелитон, е било деспотично и несъборно. Това проличава от всяка страница на публикуваните протоколи на конференцията. Между другото, там е казано, че „не бива да схващаме подготвяния Свят и Велик събор на Православната Църква като единствен, изключващ по-нататъшното свикване на други Свети и Велики събори“ (Протоколи ..., с. 18, 20, 50, 55, 60).

Поради всичко това, будната евангелска съвест не може да не си зададе следния парлив въпрос: какво искат да постигнат с този набързо скалъпен и така поднесен събор неговите организатори?

Преосвещени архиереи, аз не мога да се освободя от впечатлението и убеждението, че всичко това показва тайното желание на определени лица от Константинополската патриаршия — тази първа по чест Православна патриаршия, да натрапи своите собствени възгледи и собственото си поведение на всички Православни автокефални църкви, и изобщо на целия православен свят и на православната диаспора; и това неопапистко намерение да бъде узаконено с помощта на един „Вселенски събор“. В подкрепа на това твърдение първите четири от десетте избрани за събора теми разкриват тъкмо стремежа на Константинопол да подчини на себе си цялата православна диаспора — следователно и целия православен свят, да запази за себе си изключителното право да дава автокефалия и автономия на всички Православни Църкви в света, както на днешните, така и на бъдещите, и едновременно с това по свое собствено усмотрение да определя техния ред по старшинство (именно в това се състои четвъртата тема — за диптисите, която засяга не само „реда на поменаване при извършване на св. Литургия“, но и реда по старшинство на църквите при провеждане на събори и т. н.).

Прекланям се пред вековните заслуги на тази патриаршия — пред великата Христова Константинополска Църква, както и пред днешния ù кръст, който е и голям, и нелек, и който, по своето естество, е кръст и на цялата Църква, според думите на св. апостол, че когато страда един член, страда и цялото тяло. Също така признавам каноническия ред и първото по чест място на Константинопол между всички равночестни и равноправни Поместни Православни църкви. Но би било нарушаване на евангелските принципи, ако на Константинопол, поради трудното положение, в което се намира сега, му бъде позволено да докара цялото Православие до ръба на пропастта, като канонически и догматически узакони определени исторически форми, които в един момент, вместо да служат като криле на Църквата, могат да се превърнат в окови за нея и за нейното преобразяващо присъствие в света. Трябва да бъдем откровени: поведението на представителите на Константинополската патриаршия през последните десетилетия показва такова нездраво безпокойство и болезнено духовно настроение, каквото през XV век доведе Църквата до флорентинската измяна и позор.

Но в наши дни положението е много по-опасно. Защото в онези времена Константинопол е бил жив организъм, обхващащ милиони верни, които бързо преодолели натрапената им отвън криза и отхвърлили изкушението да пожертвуват Вярата и Царството Божие заради земното царство. А сега в Константинополската Църква влизат митрополити без народ, епископи, които нямат кого да ръководят (т. е., липсват епископии), но които, в качеството си на такива, биха искали да държат в ръцете си съдбините на цялата Църква! Днес обаче не трябва и не бива да има никаква Флоренция! И положението не може да се сравнява с тежестта на турското робство. Подобно е и положението на Московската патриаршия. Нима трябва да се допуска нейните трудности, на които са причастни и останалите Поместни църкви, намиращи се в условията на безбожния комунизъм, да определят бъдещето на Православието?

Съдбата на Църквата вече не е и не може да бъде в ръцете на византийския император или патриарх; нито в ръцете на когото и да било от силните на този свят; тя дори не е в ръцете на пентархията (петте най-древни патриаршии — бел. пр.) и автокефалните (автокефалните църкви — бел. пр.) — в тесния смисъл на думата. Със силата Божия Църквата се е разрастнала в множество Поместни Божии църкви с многомилионно паство. Много от вярващите в това паство в наши дни с кръвта си са запечатали своята апостолска приемственост и верността си към Агнеца. На хоризонта се очертава възникването на нови Поместни църкви, например: Японската, Африканската, Американската, и никаква „свръхцърква“ от папски тип не може да лиши тези Църкви от свобода в Господа (срв. 8 правило на III Вселенски събор), защото това би означавало унищожаване на самата същност на Църквата. Без участието на всички тях е немислимо да бъде разрешен който и да е църковен въпрос с вселенско значение, камо ли пък въпроси, които засягат самите тях, т. е. въпросите на диаспората.

Многовековната борба на Православието против римския абсолютизъм е била борба за свобода на Поместните църкви като църкви съборни, пълни, цялостни. Ще тръгнем ли днес по пътя на падналия Рим или на някой „втори“ или „трети“ подобен нему? Нима Константинопол, който през миналите векове тъй смело се е съпротивлявал, в лицето на своите свети и велики йерарси, в лицето на своя клир и народ срещу римския папски абсолютизъм, днес възнамерява да пренебрегне съборните традиции на Православието и да ги замени с неопапистки сурогат?...

Както се вижда от състава на участвуващите „делегации“ и „представителства“ на някои Православни църкви на предходните конференции, много често те не са били техни истински представители; обикновено това са били политикани и дипломати, а не богослови. Освен това, следва да отбележим и този факт: макар Православните църкви, които изпращат на конференциите такива свои „делегации“ и „представителства“, да приемат с мълчание решенията, взети там, това още не означава, че те като цяло са съгласни с тях и мълчат поради тази причина. Главното е това, че мълчи тяхното изпълнение: клирът и народът.

6. Преосвещени отци, всички ние, православните, чувствуваме и разбираме колко важен и значителен е днес въпросът за Православната диаспора — както за Православната Църква изобщо, така и отделно за всяка Поместна Православна Църква. Но нима този въпрос може да бъде решен по начина, който иска да наложи Константинопол или Москва, без мнението и участието на православния вярващ народ, на йерархията, пастирите и богословите на същата тази диаспора, която нараства с всеки изминат ден? Несъмнено, въпросът за диаспората е изключително важен църковен въпрос, въпрос, който за първи път в историята на Църквата се поставя с такава настойчивост и значимост, че заради него действително би следвало да се свика един истински Вселенски събор на всички и то именно на всички православни епископи от Православните Църкви.

Друг въпрос, който според нашето чувство и мнение би следвало днес да бъде обсъден от един истински Вселенски събор на Православната Църква, това е въпросът за икуменизма. Всъщност, този въпрос е еклезиологически, т. е. въпрос засягащ Църквата като Богочовешки, единен и единствен организъм, поставян под съмнение от съвременния икуменически синкретизъм. Този въпрос е свързан също и с въпроса за човека, комуто днешната нихилистична и безбожническа идеология копае гроб, като му отнема всякаква надежда за възкресение. И двата проблема могат да бъдат правилно и православно решени, само ако положим за основа Богочовешката тематика на древните Вселенски събори. Засега ще оставя настрана този въпрос, за да не претоварвам моето обръщение с нови проблеми и с това още повече да го разширя.

Обаче, макар въпросът за диаспората и да е доста важен и болезнен за днешното Православие, все пак налице ли са сега онези условия, които да осигурят неговото правилно, православно, светоотеческо решение на Събора? Налице ли са условията, които да осигурят едно действително свободно и реално присъствие на всички Православни Църкви на Вселенския събор — без да им се въздействува отвън? И ще могат ли представителите на много от тях — особено на Църквите, намиращи се под властта на богоборческите режими — наистина свободно да изложат и защитят своите православни позиции? Може ли една Църква, която се отрича от своите мъченици, да остане вярна изповедница на Голготския Кръст и носителка на духа и съборното съзнание на Църквата Христова? [Има се предвид Московската патриаршия, П.Б.] Преди да се състои съборът, следва да запитаме самите себе си: ще може ли на него да заговори кръвта на милионите новомъченици, избелени с кръвта на Агнеца?

Историческата практика показва, че винаги, когато Църквата е бивала разпъвана на кръст, всеки неин член е призован да отстоява Истината — а не да обсъжда измислени проблеми или да търси лъжовни решения на реалните проблеми, ловейки риба в мътни води , за осъществяване на нечии амбиции. Не трябва ли да се замислим и над следното: докато е имало гонения срещу Църквата, не е имало Вселенски събори. Това съвсем не означава, че през тези времена Божията Църква не е действувала и не е живяла съборно. Тъкмо обратното, това е бил най-богатият и плодотворен период в историята ù. И когато по-сетне се е състоял Първият Вселенски събор, на него дошли и епископите-мъченици, с рани и белези от мъченията, преминали през горнилото на страданията; те са могли там свободно да свидетелствуват за Христа като за Бог и Господ. Ще може ли и днес да повее техният дух, т. е. ще могат ли подобни епископи от нашето време да се изкажат на подготвяния Събор, така че Съборът да бъде осенен от Светия Дух и да говори и взема решения богоугодно? Ще може ли на него най-вече да не първенствува гласът на онези, които не са свободни от влиянието на силите на този свят и на този век?

Да вземем например групата на руските задгранични епископи: въпреки всичките си човешки немощи, те носят раните на своя Господ и раните на Руската Църква, избягала „в пустинята“ от гонения, неостъпващи и на диоклетиановите. Москва и Константинопол обаче предварително ги изключват от участието в Събора, и така ги осъждат на мълчание. Или пък онези епископи от Русия и други известни атеистически страни, които също не само, че не ще могат свободно да участвуват, да говорят и да вземат решения на събора, но дори не ще бъдат допуснати до него. Не може даже да се мисли за възможност, те и техните църкви да се подготвят както подобава за едно толкова важно и велико събитие. Не е ли това достатъчно свидетелство, че на Събора не ще има глас мъченическата съвест на Църквата и съвестта на църковната и пълнота; че достъпът им там ще бъде забранен!...

Да оставим изобщо настрана въпроса, доколко е нормално и морално във време, когато Господ Иисус Христос и вярата в Него биват разпъвани на кръст по-страшно от когато и да било — в такова време Неговите последователи да се занимават с въпроса кой от тях да бъде пръв! Нормално и морално ли е в това време, когато сатаната дебне не само тялото, но и душата на човека и света, когато човекът е застрашен от самоунищожение, Христовите ученици да се занимават със същите въпроси и по същия начин, както и съвременните антихристиянски идеологии — идеологии, които продават Хляба на Живота за една паница леща!

7. Като имам предвид всичко казано дотук, и като осъзнавам с болка състоянието на съвременната Православна Църква и изобщо на света, —а това състояние ни най-малко не се е променило от времето на последното ми обръщение към Архиерейския събор (през май 1971 година), — моята съвест отново ме кара да се обърна с молба и синовен вопъл към св. Архиерейски събор на мъченическата Сръбска Църква: нека нашата Църква се въздържи от участие в подготовката и от самото участие в т. нар. Вселенски събор. Защото, ако такъв събор, не дай Боже, се състои, от него можем да очаквам само едно: разколи, ереси и гибелта на много души. Като изхождаме от апостолско-светоотеческия исторически опит на Църквата, можем да твърдим, че такъв събор, вместо да излекува старите рани, ще нанесе нови върху тялото на Църквата и ще създаде за нея нови трудности и страдания.

Предавам себе си на светите апостолски молитви на отците от Архиерейския събор на Сръбската Православна Църква,

Статията е взета от сп. „Православно слово“, бр. 5, септември-ноември, стр. 12-18. Превод от руски със съкращения по Православная Русь, № 14. 1998

© 2010. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http:/bulgarian-orthodox-church.org). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията.