Господи, дай ми да виждам моите прегрешения

Архим. Серафим (Алексиев)

Св. Ефрем Сирин неслучайно започва прошението си за неосъждане на ближните с молбата да ни даде Бог благодатта да прогледнем в собствените си недостатъци и грехове: „О, Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си!“. С това той ни показва, че дълбоката причина за осъждането на околните е слепотата за собствената окаяна греховност. И действително, точно така е. Защо ние осъждаме другите така лесно? Защото не виждаме, че сами сме за осъждане.

Ала как да прогледнем за своите грехове? Грешният човек не е в състояние сам да достигне до истинско духовно виждане на себе си. Тъкмо неговите грехове му пречат да вижда греховете си! Как така? – ще запита в недоумение не един. Много просто! Грехът е мрак. В мрака нищо не се вижда. За да видим предметите около себе си, потребна ни е слънчева светлина. А за да осъзнаем греховете си, нужна ни е Божията благодат.

В тъмната нощ ние не виждаме предметите, които ни заобикалят, но въпреки това те са около нас. Това, че не ги виждаме, съвсем не означава, че ги няма. Достатъчно е да се спънем в тях, за да се убедим в съществуването им. Така е и в духовния живот. Туй, че не виждаме греховете си, било поради гордост, било поради крайна греховна загрубялост, съвсем не означава, че нямаме грехове. Когато се препънем о тях и пострадаме поради тях, ще се убедим, че те съществуват, че са в нас, че те създават духовния мрак в сърцата ни и ни причиняват всички болки и страдания.

Но някои ще запитат: нима не вижда човек, че греши, когато се гневи, когато осъжда другите, когато блудствува, когато лъже? — Там е работата, че и когато върши тия явни грехове, свикналият да греши не ги съзнава като грехове. Той вижда, че се гневи, но гневът му се струва нещо оправдано, нещо естествено, а понякога дори нещо благородно. Той вижда, че осъжда, но върши това без ни най-малко угризение на съвестта и дори се гордее с поведението си, с което представя себе си като праведник, който мрази греховете. Той вижда, че блудствува, но смята това за нещо природно и ако не е просветен духовно, не намира тук никакъв грях. Той лъже, но това му се струва съвсем оправдано при неговите обстоятелства. Тъй човек може да върши всякакви грехове и да си мисли, че нищо лошо не прави.

Ако всеки един грях ни омрачава, то постоянно извършваният грях сгъстява още повече тъмата около нас и в нас. Така се получава следният омагьосан кръг: грехът създава тъма, а тъмата скрива от нас нашите грехове. Под прикритието на тъмата те не ни се виждат страшни. Затова невиждащият греховете си греши безстрашно. И колкото повече греши, толкова по-обикновено нещо му се струва грехът в обстановката на оня мрак, който го обгръща. Навикът му става съюзник в грешенето и защитник пред съда на собствената съвест, а мракът го успокоява.

Първото съгрешаване е уболо осезателно непоквареното ни още нравствено чувство, което Сам Бог е вложил в нас. И второто подобно съгрешаване е причинило болезнено нараняване на съвестта ни. Тя е викала, но ние не сме се вслушвали достатъчно в нейния възпиращ глас. Тъй чрез повтаряне на греховете ние сме дошли до печалното състояние да свикнем с тях и да се примирим с положението си. „Ех, такъв е животът! — казваме си. — Всички грешат! И ние, като човеци, не сме безгрешни!“. Така проявяваме някакво бледо съзнание за греховност, но сме далеч от това да чувствуваме остро своята тежка вина пред Бога, да се уплашим от греховете си и виждайки, че се давим в тях, да викнем отчаяно за помощ.

Грехът се е сродил с нас. Ние го имаме за свой постоянен спътник, а невидим съветник ни е дяволът. С него споделяме несгодите си, до него се допитваме как да излезем от някое трудно греховно положение. И той действително ни дава съвет, но какъв? — Най-гибелен съвет: с нов грях да си помогнем от бедата, в която ни е въвлякъл първият грях! Например откраднал си. Вместо да си признаеш и да се поправиш, ти мислиш как да се отървеш от уликите срещу теб. — „Излъжи! — казва дяволът. — Кажи, че не си откраднал и набеди другиго!“. Тъй с нови грехове ти потуляш първия.

Или обидил си някого и той те съди за обида. Как да излезеш от бедата и да приключиш спора? — Ангелът пазител те съветва: „Поискай прошка!“. Ала дяволът ти нашепва друго: „Отмъсти си!“. И ти си отмъщаваш, смятайки, че е редно да защитиш себе си. По тоя начин греховете се трупат, мракът се сгъстява, ти вършиш зло след зло, „справяш се“ с враговете си и се мислиш за герой! А не виждаш колко си слаб в доброто и колко жалък изглеждаш, щом си в ръцете на дявола...

Адската тъмнина на греха довежда човека до слепота. От тая слепота се появява печалното забравяне на греховете, тъпото безчувствие и гибелното нерадение. Те пък са типични за духовното състояние на всеки, който не мисли за греховете си.

Да забравяш добрите си дела е похвално и полезно. То е похвално, защото издава липса на тщеславие; то е и полезно, защото към добрите дела се прибавя нова добродетел — скромността. Но да забравяш греховете си е и недостойно, и гибелно. То е недостойно, защото забравящият греховете си се мисли за нещо, когато всъщност е нищо. То е и гибелно, защото забравата води към нови грехове, към пълно духовно разпускане и оттам – към ада!

Правилото е: забравяй доброто, което си направил, за да не го разпилее тщеславието! Тогава ще го намериш съхранено у Бога. Но помни греховете си, за да се каеш за тях! На това учи и Псалмопевецът с примера си, като казва: „Беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене“ (Пс. 50:5). Колкото повече забравяме греховете си, толкова повече дяволът ги помни, за да ни обвини в тях пред Божия съд. Но ако ние ги помним, можем с покаяние да ги изличим от книгата на Божията правда.

Голяма беда е забравянето на греховете. То създава тъпо безчувствие към духовните неща. То поражда безразличие към вечната ни участ. То замъглява съвестта и убива вродения ни нравствен усет. Забравящият греховете си свиква с нравствената мъгла, в която се движи. Тая мъгла даже му се струва приятна, защото в нея той минава за порядъчен човек.

В моя духовен опит имам печални наблюдения. Някои жени, идващи за пръв път на изповед и непрогледнали за своята греховност, нерядко започват изповедта си по много странен и неподходящ начин. На въпроса ми, в какво са съгрешили, те отговарят: „Отче, нито съм убила, нито съм откраднала, нито съм прелюбодействувала, нито съм някого излъгала. Е, грешна съм като всички хора, но нещо особено нямам“. Така започва разговорът ни. Но в процеса на изповедта се оказва, че те говорят така, понеже са затънали в духовен мрак и не познават греховността си.

На въпроса: „А плод в утробата убивала ли си?“ — неведнъж съм чувал отговора:
— Е да, но мъжът ми настоя... Нямаше как...
— Колко такива убийства си извършила?
— Три.
— А защо тогава казваш, че не си убивала?
Мълчание.
— А чуждо нещо никога ли не си присвоявала? Я си спомни — като момиче или по-късно!
— Да, отче, спомням си, че на една моя приятелка книгата остана у мене. Тя си я поиска, но аз казах, че съм я загубила... После като шивачка съм присвоявала чужди материали...
— А как казваш, че не си откраднала?
Мълчание.
— А като чиста девойка ли си встъпила в брак?
— Не.
— А в брака запазила ли си съпружеската вярност?
— Не, отче, но мъжът ми е виновен за това. Той ми изневеряваше и за да му отмъстя, аз също му изневерих.
— Но тогава как твърдиш, че не си прелюбодействувала?
Мълчание.
— А никога ли в живота си не си лъгала? Я си спомни!
— Ох, отче, та кой не лъже! И аз съм лъгала...
— А тогава защо казваш, че не си лъгала?...
Пак мълчание.

Колко е трудно да се разсее духовната мъгла от такива непросветени души! Но слава Богу, че има покаяние и изповед! При изповедта повява ветрецът на Божията благодат и пръсва мъглата. В лъчите на показалото се Слънце на правдата душата вижда изведнъж страшните си беззакония, ужасява се от себе си, съкрушава се и почва да плаче. Покайният плач пък умива греховете. Да благодарим на Бога, че ни е дал покаянието, чрез което ние проглеждаме за греховете си и се очистваме от тях!

Но който не се кае, той отива във вечността обременен с премного грехове, без чувство за греховност. Неговата духовна безчувственост обаче не премахва тежестта на греховете му.

За духовната безчувственост чух следния поразителен случай. В село Берсин, Кюстендилско, станало преди много години тежко произшествие. Селският пъдар Георги Иванов, груб и духовно непросветен човек, веднъж видял един овчар да вкарва стадото си в забранената мера и почнал да вика по него. Овчарят продължавал да навлиза в непозволената зона. Без много да му мисли, пъдарят вдигнал пушката и го убил. Той смятал, че ще бъде дори похвален, задето „добре“ си е гледал работата. Но не излязло така. Дали го под съд. Пред съдиите успял да се оправдае, че бил уж нападнат от овчаря и го застрелял при самозащита. Отървал се със сравнително малко наказание. Ала Божият съд го постигнал. Убиецът заболял тежко и се залежал, обаче не помислял да се покае и изповяда за извършеното от него убийство. Дълги години боледувал. Най-сетне наближил краят му. В предсмъртните си мъки той само викал:

— Защо съм наказан? Нито съм човек убил, нито съм някого ограбил!

В селото се разчуло, че убиецът повтаря: „Нито съм човек убил, нито съм някого ограбил“... В такава слепота за греховете си той умрял.

И до днес случаят с убиеца Георги там се разказва, особено когато искат да вразумят някого, който явно греши, а не се признава за виновен.

Животът е пълен с такива случаи, колкото и редки да ни се струват. Фактът, че повечето съвременни християни, макар и пълни с грехове, не се замислят каква ще бъде участта им зад гроба и затуй не се изповядват, красноречиво говори за обзелото ги духовно безразличие и безчувственост.

Св. Йоан Лествичник прави интересно сравнение между душевното и телесното безчувствие. Той намира, че както физическата нечувствителност на някой орган, например очите или ушите, настъпва вследствие на тежки боледувания, така и духовното безчувствие идва като последица от дълго грешене – това най-опасно боледуване на душата. „Тази безчувственост – пише той – е застаряла небрежност, която вкаменява мисълта; тя е дъщеря на лошия навик... Тя не познава сърдечното умиление и е врата към отчаянието, майка на забравянето, а след неговото раждане сама става негова дъщеря. Тя е отхвърляне на Божия страх“ 1. Св. Iоаннъ Лѣствичникъ. Лѣствица, степень 18, О нечувствiи, § 1-2, М., 1862, стр. 227. .

Трябва да отбележим странното явление, че духовната безчувственост съвсем не е свързана с безчувствие към живота и неговите проблеми изобщо. Не! Тя се отличава с тая печална особеност, че се проявява като пълно безразличие само към духовните, но не и към душевните неща, не и към житейските въпроси, колкото и маловажни да са те. По отношение на тях духовно безчувственият проявява изведнъж извънредна чувствителност. Равнодушен към словото Божие, което е храна и питие за човешката душа, той е твърде заинтересуван какво ще му се поднесе за ядене и пиене на трапезата. Душевните му интереси никога не надхвърлят рамките на лекото и приятното. Безразличен към спасението на душата си, той полага големи грижи за тялото си. Незаинтересован от духовното, което Спасителят сочи като единствено потребното нещо (срв. Лука 10:42), решаващо вечната ни участ, такъв човек се горещи в празни спорове за злободневни дреболии. Безчувствен към великите откровения на словото Божие за съдбините на света и за неговия приближаващ се трагичен край, той по цели часове страстно се занимава с решаване на ребуси. 2. РЀБУС – Загадка, пъзел, задача във вид на дума или кратко изречение, написано със знаци, букви или фигури. Абсолютно безучастен към духовните подвизи – пост, молитва, добротворство, с които се влиза в Царството Божие, той се вълнува страстно от спорт, мачове, надбягвания и от това, кой от състезателите ще спечели първо място.

Тук неволно ми идва на ум една, уви, комична случка на гробищата. Мой близък, лелята на когото неотдавна бе умряла, ми разказа следното: „Голяма загуба бе за мен смъртта на моята леля. След погребението ѝ си тръгнах за вкъщи крайно опечален. Наблизо видях друго погребение, на което нямаше ни свещеник, ни кръст. Един оратор със силен глас говореше за покойника. Неволно се приближих...

– Той беше прекрасен съвременен човек – описваше говорителят живота му. – От нищо модерно не оставаше назад. Не е ли това истински героизъм?! Преди да умре, той поиска да му донесат вестника, за да узнае последните новини. Пожела да му пуснат радиото, а после поиска да гледа мача по телевизията. Той обичаше „Славия“ и неговото последно желание беше любимият му тим да излезе победител...“.

Като каза това, моят близък добави: „Макар и да бях скръбно настроен, но тук не можах да се овладея и неволно се засмях...“.

Да! Нещастният покойник не е имал никакво понятие за Бога, за душата, за вечността и отивайки отвъд, живеел е все още със земните си несериозни интереси! И смешно, и трагично!

Чудовищна е катастрофата на грехопадението, щом то е причинило такава обърканост в човешката душа. Най-скръбното е това, че в нашата съвременност не само безбожниците, но и мнозина измежду християните са заплетени вече в тая обърканост. Те уж не са загубили вярата си, уж имат някакво понятие за Бога, за съвестта, за Страшния Христов съд, за пороците и добродетелите, за вечния живот, за задгробните мъки и прочее, ала това не обосновава тяхното поведение, както би трябвало да бъде. То не ги тревожи съдбовно, не ги разтърсва покайно. То само от време на време им създава приятни теми за „духовни разговори“...

За безчувствения християнин св. Йоан Лествичник пише много проникновено: „Безчувственият е безумен мъдрец и учител, който сам себе си подлага на осъждане; вития, който ораторствува против себе си; слепец, който учи другите как да гледат. Той много говори за лекуване на раната, но не престава да я дразни и да я инфектира. Казва, че е болен, но сам не спира да яде вредна храна. Моли се да се избави от своята страст, ала всякога бърза да я задоволява... „Лошо правя“ – казва, но пак с охота върши злото. С езика си укорява страстта, а с делата си я оправдава. Философствува за смъртта, но живее така, като че ли е безсмъртен. Спомняйки си за разлъката на душата от тялото, въздиша, но целия си живот прекарва в духовна дрямка, като че е вечен на земята. Размишлява над въздържанието, но е пленник на чревоугодието. Чете за Страшния съд, а след миг започва да се смее. Чете за тщеславието и се тщеслави със самото това четене. Размишлява за бдението и в същия час се предава на сън. Хвали молитвата, ала бяга от нея като от изтезание. Облажава послушанието, а сам той е пръв между непокорните... Като преяде, съжалява, но след малко пак е готов да преяжда. Величае мълчанието, но чрез своето многословие го потъпква. Учи на кротост, но често при самото това поучаване се гневи... Когато се стресне от греховната дрямка, въздиша, но после, като поклати глава, пак се връща към своята слабост... Говори за целомъдрието, а гледа със сладострастно чувство красивите лица... Прославя милостивите, а в същото време не може да търпи бедните. Сам себе си довежда до изобличение, но да се обърне не иска, да не кажа, че не може“ 3. Св. Iоаннъ Лѣствичникъ. Лѣствица, степень 18, О нечувствiи, § 3, стр. 227-229. .

Защо не може безчувственият да се опомни, да се събуди от своята безчувственост? – Защото лошият навик на нерадението го е овладял напълно. Той нехае за доброто, макар да го знае и сам дори да го проповядва на други. Там е неговата трагедия, че той има някакво съзнание за греховете си, но съвсем не ги вижда. Знанието му се е превърнало в нещо отвлечено, теоретично, докато греховете му си остават съвсем конкретни и парализират волята му. Свикналият с нехайството няма личен подвиг, не проявява никакви усилия за спасение и затова, макар и да съзнава, че погива, върви безчувствено към своята гибел.

Бедствено нещо е забравянето на собствените грехове, но безчувствието, което го следва, е още по-бедствено и направо пагубно. Загрубялото сърце, притъпено от страстите и станало безразлично към духовните неща, не се трогва от нищо възвишено и намира разтуха само в земните груби удоволствия – в ядене и пиене, във весели разговори и нецеломъдрени шеги. Едни казват като древните материалисти: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!“ (1 Кор. 15:32). А други повтарят най-глупавата „мъдрост“, излязла някога от човешки уста: „Каквото си хапнеш, каквото си пийнеш, това ще ти остане!“. Жалко безумие! Тъкмо каквото си хапнал и пийнал, то не остава, защото след няколко часа се изхвърля от организма навън. Остава само разстройството на организма от преяждането, страшното главоболие от пиянството, за да се превърнат те, ако човек не се откаже от тоя начин на живот, в някоя хроническа болест, която без време завлича жертвата си в гроба.

Мнозина от хората, за съжаление, са невразумяеми! Те не се ползуват от горчивия опит на миналото, за да се стреснат и опомнят. Зад тях стои историята, пълна с грехове, ужаси, семейни трагедии, сълзи и нравствени катастрофи. И макар често да повтарят правилната мисъл: „Историята учи...“, хората не си вземат поука от нея... Те знаят, че злото не ражда нищо добро, и въпреки това искат сами да го опитат. А това се оказва много лесно, защото за падналата човешка природа злото има голяма привлекателна сила. То мами с привидната си приятност. Ала грехът е „приятен“ само за кратко време. Скоро след това настъпва ужасът – като след ядене на отровни гъби. Ядеш гъбите, приготвени добре с разни подправки. Те ти се виждат много вкусни. С нищо не издават, че са отровни. Ала след няколко часа, ако не и по-рано, започват мъки, завършващи понякога и със смърт.

Навикът в греха е най-страшният тиранин. Злокобността на тая тирания се крие в „приятността“, с която е свързано грешенето. Свикналият да греши с удоволствие се подчинява на навика си и върши, без много да му мисли, най-безумни дела. Робът на алкохола постоянно се напива, въпреки че в минути на изтрезняване вижда какви безумия е вършил, колко страдания е причинил на близките си и как сам себе си убива и морално, и физически. Робът на плътската страст подлудява, докато не я задоволи, макар това да му коства и честта, и името, а понякога и живота, но преди всичко – спасението на душата. Робът на злобата и гнева, непривикнал да обуздава яростните си пориви, запалва около себе си огъня на омразата, без да помисли за тежките последици, които злъчният му нрав може да породи. В огнедишащите пари на яростта той като че ли търси успокоение, каквото всъщност там няма. Така е с всяка страст, превърнала се в навик.

Ако човек обуздава страстта си, тя няма власт да го погуби. Опасна става тя, когато се съедини с навика. Тогава тия двама зловещи съюзници не мирясват, докато не довършат човека. Навикът издава заповеди – най-нелепи, най-безумни, най-жестоки, най-пакостни – и настоява начаса да бъдат изпълнени. Безволният роб на своите страсти, ще или не ще, се подчинява, защото царят навик заповядва! Но като ги задоволи чрез безумната си послушност към навика и временно се отърве от неговия деспотичен тормоз, човек започва да се измъчва от извършения грях. И се получава онова, за което говори Псалмопевецът: „Няма мира в моите кости от греховете ми“ (Пс. 37:4). За да намери уж изход от греха, човекът се впуща в нов грях. А новият грях го вкарва в нова безизходица. От тоя дяволски лабиринт има само два възможни изхода – или покаянието, или адът!

Ала невъзможно е да се покаеш както трябва, ако не прогледнеш най-напред за своите грехове, ако не ги намразиш от цялото си същество и не поведеш ожесточена война срещу навика си – война на живот и смърт! Такава война е благословена. Тя заслужава да се води. Ако водиш война с греховния си навик, Бог ще бъде на твоя страна, и за теб има надежда да победиш. Тази победа е за тебе спасение. Ако пък не водиш такава война, гибелта ти е сигурна. Божията помощ се дава на смелите в борбата срещу греха.

И тъй, в процеса на спасението много важен е моментът на проглеждането за собствената си греховност. Но тук има една тънкост. Да видиш сам собствените си грехове, това е все едно да видиш лицето си без огледало. Как можеш да го видиш? За теб това е невъзможно, но за околните е лесно. Ти можеш да виждаш лицата на другите, а пък те – твоето лице. Тая промислително дадена възможност да виждаме чуждите лица и петната по тях ни учи на две неща: 1) спрямо ближните – да я използуваме по най-благороден начин за взаимно, братско вразумление и 2) спрямо себе си – да се смиряваме пред чуждото виждане на нашите недостатъци, а не гордо да отхвърляме всяко братско изобличение.

Тук християнската обич и взаимното уважение трябва да бъдат прилагани с особено старание, защото без тях възможността за виждане на чуждите грехове се изражда в два големи гряха: 1) спрямо ближните – в жестоко осъждане на чуждите грехове; и 2) спрямо себе си – в горда обидчивост, когато околните ни сочат нашите нравствени немощи. Ако имаме взаимна любов и сърдечно смирение, всичко у нас може да се оправи. Защото когато любовта забележи у ближните грях, тя им помага с деликатна внимателност да го осъзнаят и да се очистят от него. Усещаната добронамереност прави по-безболезнена намесата на братската загриженост. Изобличаваният изслушва с търпение и смирение благите изобличения на обичта, чувствувайки, че те му помагат да се излекува. Тъй при треската на гордостта кроткото вразумяване действува като полезен горчив хинин, скрит в сладката обвивка на братолюбието. Св. ап. Павел в тоя дух пише: „Моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов“ (Еф. 4:1-2).

Но ние обикновено злоупотребяваме с възможността да виждаме петната по лицата на другите. Вместо с любов да им помагаме да се очистят, ние или им се присмиваме, или жестоко ги обвиняваме, или ги осъждаме зад гърба им. Какво обаче се получава от това? – Две големи злини, едната от които се стоварва върху нас, осъждащите, а другата сполетява осъжданите. Ние, осъждащите, обременяваме себе си с тежкия грях на осъждането. А осъжданите от нас обикновено се озлобяват, вследствие на което не само не могат да се ползуват от нашето виждане на греха им, за да го очистят, но прибавят към него нови грехове на озлобление, вражда, мъст и прочее. Така промислително дадената ни дарба да виждаме чуждите лица се превръща поради духовното ни неразумие в щета за нас, както и в голяма вреда за онези, които жестоко сме осъдили.

Но Христовото учение и тук ни помага. То ни наставлява как да използуваме дадените ни от Божия промисъл възможности за наше духовно издигане и за духовна полза на ближните ни. Нещо повече, Господ ни учи на възвишената мъдрост как и злото да използуваме за добро, как и греха на другите да превръщаме в спасителен за нас подвиг.

Злоупотребите с възможността да се вижда чуждият грях са безспорно нещо много лошо. Но същите тези злоупотреби могат да издигнат над всякакъв грях устремените към светостта и да ги утвърдят в доброто. Как става това? – Ето как! Мъдрият християнин, когато е одумван жестоко, трябва с търпение да потисне надигащия се в душата му бунт на честолюбието и със смирение да признае, че той е грешен човек и заслужава да бъде осъждан. Той трябва да понася геройски безжалостните критики и вътрешно в душата си да се съгласява със своите нападатели. Когато отвън обвинителите му викат: „Грешник!“, отвътре гласът на съвестта му трябва да казва: „Да, грешник съм“. Ако съвестта използува враговете за свои помощници, изведнъж осъжданият ще се окаже без врагове, защото те са се превърнали в неволни негови приятели! Резултатите от така приложената християнска мъдрост са удивителни! Безмилостните осъждания привличат над смирения търпеливец Божията милост! Защото себесмиряването при изобличения, идващи отвън, винаги предизвиква Божието снизхождение към грешника. Бог не отхвърля съкрушеното и смирено сърце (срв. Пс. 50:19). Напротив, заради смиреното понасяне на забележките Той умива такова сърце. И тъкмо тогава, когато жестоките хора хвърлят кал върху смирения грешник, оказва се, че Бог го очиства – сякаш превръща калта в „сапун“. Осъждащите го обвиняват, а Бог скъсва обвинителния акт срещу него. Осъждащите обявяват грешника достоен за ада, а Бог му отваря рая!

Обаче смиреното вслушване в злостния съд на другите е много тежък подвиг. Не всеки може да го понесе и да го използува за свое спасение. За щастие той не е единственият начин да прогледнеш за своята греховност. Макар да се движиш сред мрака на греховете, ти можеш да видиш себе си в едно чудно огледало. То прави излишно да чакаш други да те видят и разобличат. Това огледало е словото Божие. Чети го с вяра и се оглеждай в Божиите заповеди! Сравни живота си с това, което е учил Господ Иисус Христос и което са записали и са ни предали светите апостоли, и ще ти стане ясно в какво грешиш! Препрочитай житията на светците и ще се поучиш от дадените там примери как да се избавиш от греховете си! Съпоставяй поведението си с поведението на Божиите угодници и лесно ще разбереш какво не ти достига, за да бъдеш истински християнин!

Ето по този начин човек проглежда за греховете си и започва нов живот на покаяние. Покайният подвиг пък привлича Божията благодат. А с нейната помощ се изкоренява всеки греховен навик и се придобиват нови благодатни привички. Не бива да слушаме врага, който ни показва греховете като нещо много леко и приятно, а покаянието – като нещо трудно и непосилно. Това измамно виждане е последица от греховната мъгла, в която ни е въвел противникът на нашето спасение. Излезем ли чрез покаяние от тъмнината, ще видим нещата съвсем иначе. Тогава грехът ще ни се яви като грозна тежест, водеща към вечни мъки, а покаянието – като леко бреме, изискващо наистина труд, но извеждащо в светлите сфери на богообщението.

„Почни делото на покаянието – съветва св. Йоан Златоуст – и пристъпи към подвизите! Докато не влезеш в тях, това ще ти се вижда мъчно и непостижимо. Преди да опитаме сами, дори най-леките добри дела ни се струват много трудни. Но когато пристъпим и се заловим смело за тях, голяма част от тази трудност изчезва. Бодростта, заела мястото на обезсърчението и отчаянието, намалява безсилието, увеличава ревността и укрепява добрите надежди“ 4. Св. Iоаннъ Златоустъ. Увѣщанiе I. къ Ѳеодору падшему, гл. 9. Творенiя. Т. I, кн. 1, СПб., 1895, стр. 12. .

Не се ли насочи обаче човек към покаянието, нито ще прогледне за греховете си, нито ще се спаси някога от тях. Непрогледнал за своите грехове, той ще вижда само чуждите и ще ги осъжда, за да увеличава с това още повече своята греховност и да бъде осъден от Бога без милост, задето сам не е показал милост (срв. Иак. 2:13).

Изводът е: прогледни за своите грехове и ще загубиш охота да гледаш чуждите! Осъждай себе си и ще престанеш да съдиш другите! Виж какъв ад те чака и тогава няма дори да помислиш преждевременно да пращаш други в него чрез злостно осъждане!

Но от житията узнаваме, че понякога дори големи подвижници не са стигали до дълбоко проглеждане за своята греховност, та е трябвало особена Божия намеса, за да бъдат те вразумени, разтърсени и доведени до покъртително покаяние, с което да бъдат и за нас полезни като наставници на покаянието.

В житието на Киево-Печерския подвижник св. Атанасий се разказва, че след като дълго се подвизавал, той се разболял и умрял. Два дни лежал в килията си непогребан. Когато на третия ден монасите дошли да го опеят и погребат, намерили го да седи и да плаче. Братята се ужасили и го запитали какво е видял в отвъдния свят. Той нищо не отговарял, а само ридаел и казвал: „Спасявайте се!“. След много настоявания от тяхна страна да им каже нещо за духовна полза, той рекъл: „Имайте послушание към игумена във всичко! Кайте се всеки час! И усърдно се молете да завършите живота си тук, в мaнастира, и да бъдете погребани в пещерата при светите отци!... Блажен е, който изпълни всичко това, без да се възгордее! За друго не ме питайте, моля ви! Простете!“. С тия думи той отишъл в пещерата, дето погребвали монасите, затворил се в приготвения за него гроб и цели дванадесет години прекарал там, без да излиза навън и без да се радва на слънчевата светлина. Той плачел непрестанно, като вкусвал през ден само малко хляб и вода. През тия дванадесет години не продумал никому ни дума. Когато дошъл смъртният му час, той повикал братята, повторил им същите думи за послушанието и покаянието, и с мир починал в Господа. Погребали го в същата пещера, дето сам жив се погребал. След смъртта му от неговите мощи почнали да стават чудеса 5. Св. Димитрiй Ростовскiй. Книга житiй святыхъ на мѣсяцъ декемврiй, день 2, Москва, 1897, стр. 44-46. .

Пита се: защо този праведен по живот монах, след като умрял и оживял, се предал на такъв безутешен плач, на жесток към себе си живот и на гробно мълчание? Отговорът е: защото той осъзнал някои свои грехове и защото видял мястото на вечните мъки, които никой неразкаян грешник няма да избегне. Той не бил нечестивец, нито престъпник; подвизавал се за спасението си. Но ето – виждането на ада така го потресло, че отворило очите му и за най-малките негови грехове. Това го накарало жив да се погребе и дванадесет години да живее в нечуван подвиг на въздържание и мълчание. През това време можел ли е той дори в мислите си да осъжда някого?! Изпитвал ли е охота да се вглежда в чуждите грехове и злостно да ги критикува?! Можел ли е изобщо да мисли за друго нещо освен за своите собствени недоизкоренени недостатъци?! О, не! Който е видял ада, така е прогледнал в греховете си, че му се струва невъзможно да ги оплаче достатъчно, та ако ще би и цял живот да пролива реки от сълзи за тях. Св. Атанасий Печерски опитно е доказал истинността на думите от Свещеното Писание: „Помни за твоя край, и вовеки не ще съгрешиш!“ (Иис. Сир. 7:39).

„О, Господи Царю, дай ми да виждам моите грехове!“




Бележки

1. Св. Iоаннъ Лѣствичникъ. Лѣствица, степень 18, О нечувствiи, § 1-2, М., 1862, стр. 227.

2. РЀБУС – Загадка, пъзел, задача във вид на дума или кратко изречение, написано със знаци, букви или фигури.

3. Св. Iоаннъ Лѣствичникъ. Лѣствица, степень 18, О нечувствiи, § 3, стр. 227-229.

4. Св. Iоаннъ Златоустъ. Увѣщанiе I. къ Ѳеодору падшему, гл. 9. Творенiя. Т. I, кн. 1, СПб., 1895, стр. 12.

5. Св. Димитрiй Ростовскiй. Книга житiй святыхъ на мѣсяцъ декемврiй, день 2, Москва, 1897, стр. 44-46.

Из книгата Молитвата на св. Ефрем Сирин в светлината на светоотеческото учение