КОЕ Е ОСОБЕНО ВАЖНО В НАЧАЛОТО НА ДУХОВНИЯ ЖИВОТ?

Архим. Лазар (Абашидзе)

Всеки стремеж към небесното, ако не е одушевен от покаяние, е мъртъв, неистински Письма епископа Игнатия (Брянчанинова) к разным лицам. Сергиев Посад, 1913, писмо 33. .
(Епископ Игнатий Брянчанинов)

Кой ще съгледа своите грешки?
От моите тайни грехове ме очисти.

(Пс. 18:13)

Онзи, който е чел внимателно наставленията на светите отци на Църквата, без съмнение знае, че в техните поучения се говори най-вече за покаяние, за смирение и плач пред Бога за своите грехове. Отците са писали толкова много за това, че почти във всяка светоотеческа книга, на всяка страница, можем да намерим подобно наставление. Но колкото и да е странно, в наши дни това учение, този най-важен закон на духовния живот се пренебрегва, изопачава се и се нарушава от християните. И това не е случайно! Колкото повече светът върви към своя страшен край, толкова повече наближава и времето на всеобщо отстъпление от истината, на пълно съблазняване на света от дявола и всеобща прелест – хората все повече затъват в страстите си, в грехове и заблуждения. Първа от всички болести на този свят е гордостта и именно тя все по-високо надига глава. Това е предсказал ясно св. ап. Павел: в последните времена „човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли“ (2 Тим. 3:2-5). Всеки духовник, който се старае да помага на идващите при него вярващи в лекуването на душевните им недъзи, знае колко сложно е това днес, как са се впили в човешките души тези болести, как всички, от малък до голям, са дълбоко поразени от безумна гордост, тщеславие, самолюбие, колко са словоохотливи, надменни, обидчиви, как всички са своенравни, непокорни, непослушни, недоверчиви. А това е най-лошото в духовния живот. Сега много рядко се срещат хора, които се доверяват на своя наставник, всеки се ръководи най-често от своя собствен ум и ако се обръща към духовника, то е защото така е прието, но на практика за всичко се уповава на себе си. Картината на духовния живот днес е направо бедствена: ако някой от древните отци би видял днешното ни състояние със своя очистен взор, навярно не би понесъл това зрелище и би ридал горко за нашите души. Така св. Пахомий Велики, живял още в IV век сл. Хр., имал видение от Бога за това как ще живеят последните монаси, след което дълго време плакал, скърбял, и отказвал да приеме храна Виж житието на преп. Пахомий Велики на 15 май ст. ст. . Но ние толкова сме свикнали с това, че даже не виждаме своето бедствено състояние. Днес много страсти съвсем свободно се ширят сред християните. Към тях се отнасят като към най-безобидни и даже забавни черти на характера, никой не се ужасява, не ги пресича, макар много от тези „лудории“ направо да убиват душата и да сеят духовна смърт около онзи, който проявява тази страст и заразява с нея останалите.

Това бедствено състояние – поради изоставяне правилното учение на отците на Църквата, поради липсата на истински учители на покаяние и отсъствието на опитен и внимателен пастирски надзор над вярващите – води до гибелно отклонение от спасителния път и се изразява преди всичко в това, че християните губят или дори не могат да намерят истинския дух на покаяние, истинското съзнание за своята греховност, за своето падение. Иначе казано: не знаем кои сме, какво сме по отношение на Бога, какво представляваме пред Него, какво е Неговото величие и каква е нашата уродливост.

Познание за това ни дава Православието! Самата тази свята дума говори вече много: право да славим Бога, т. е. правилно, истински да осъзнаваме величието и славата Божия, достойно да въздаваме хвала на това величие, да славословим Вседържителя, Твореца на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. Познанието за това е неразделно свързано и с правилното, вярно осъзнаване на нашето собствено падение, на нашето нищожество, недостойнство и с произнасяне със страх на Божието име. Непрестанно възвеличаване на Бога и непрестанно принизяване на себе си – това е Православието!

Ако не започнем веднага да душим и тъпчем нашата гордост, нашия горд разум, както на иконите свети архангел Михаил тъпче змея сатана (според думите на еп. Теофан Затворник), то този разум непременно ще се опита да изопачи правилната ни самопреценка и да ни представи нашето падение далеч не толкова дълбоко, а нашите добри качества много по-прекрасни и надеждни, отколкото са в действителност. От това следва безобразно изкривяване на духовното зрение, очите потъмняват, а в душата става тъмно като в рог. Колко беди идват оттук! Ако разгледаме внимателно учението на някой еретик или разколник, ще видим преди всичко подценяване на покаянието, на разбирането как Бог се вглежда в нашите сърца, колко Той е взискателен към нас и колко е снизходителен. Така католиците разчитат да се спасят само с външни дела, сякаш да откупят спасението си, без да са очистили дълбоко сърцата си. Протестантите, обратното, смятат, че е достатъчна само вярата, а делата на покаяние не са важни, че всички наши грехове са вече изкупени от Иисус Христос на Кръста: само вярвай и изповядвай вярата си на думи – това стига. В този дух все повече се множат отклоненията от истинското разбиране за това кои сме ние и как трябва да живеем, за да получим от Бога милост, какво е необходимо за нашето спасение.

Пътят на духовния живот е необикновено сложен. Колко е трудно, например, да се усвои изкуството на живописта или музиката, колко усилия и труд, познания, навици, различни упражнения са нужни, като при това много навици в изкуството се развиват някак интуитивно, някои от тях е невъзможно да се формулират ясно или да се обяснят рационално. Много неща тук зависят и от учителя, от школата. А духовния живот – не е ли той още по-сложен, по-тайнствен? Всичко в него е велика тайна, всичко е почти невидимо. Това е наука на науките, изкуство на изкуствата! Как може тогава човек да пристъпва към духовния живот лекомислено, самонадеяно, да се предава по някакъв смътен зов на душата във властта на неизвестни чувства, да съди за своите вътрешни движения и настроения само по вкуса, който те оставят вътре в него? В духовния живот и опасностите са много по-страшни: тук човек може да загуби не името и състоянието си, както ако се занимава с изкуство; той може да загуби живота, вечността. Тук се сблъскваме и с много силно противодействие на зли сили – и вътре, и вън от нас; тук по пътя ни дебне коварството на враговете, хитрост след хитрост, уловка след уловка. И ето печалната картина: огромно множество съблазнени християни, много от които загубват ума си, вършат страшни неща, учат, проповядват нелепости. Тъй като истинското светоотеческо, православно, смирено учение започна да се изопачава и да се забравя, то и състоянието на прелест сега се смята често за нормално явление. Нещо повече, всевъзможните прояви на възторженост, разпаленост, фанатизъм, които са резултат на самоизмама, се възприемат като действия на благодатта, биват считани за „възраждане на вярата“, начало на „нова ера“.

Източник: Архим. Лазар (Абашидзе) – За скритите недъзи на душата