В памет на инокиня Магдалина (Начева) По случай 20 години от нейната кончина

Сестра Магдалина (Начева) е родена през 1937 г. в семейство на български интелигенти. Баща ѝ, инж. Васил Начев, родом от Самоков, завършва строително инженерство в Германия и след завръщането си в България работи успешно като строителен инженер. Майка ѝ, Елена Начева, от габровския род Момерин, е детска учителка. Нейният житейски път е осеян с изпитания, сред които тя намира опора в православната вяра. Първото ѝ дете умира едва половингодишно и когато на бял свят се появява второто – бъдещата инокиня Магдалина, майката спонтанно го обещава на Пресвета Богородица, „само да ѝ остане живо и здраво“. Мария, както тя е наречена в светото кръщение, расте като умно, живо и впечатлително дете. Няколкократно преживява смъртна опасност, но по чудо остава невредима. Благият Божий промисъл, простиращ се над цялото създание, още на младини ѝ изпраща различни изпитания, а заедно с това и благодатна помощ, за да може тя драговолно да поеме по обещания от нейната майка път.

Политическите промени през 1944 г. предизвикват сътресения в живота на семейството, които нанасят душевни травми на г-жа Начева. Свободолюбивият и мислещ инж. Васил Начев никак не може да се примири с наложените от комунистическата власт окови на човешката личност. Заедно със свои приятели интелигенти той не приема политическия гнет в България и постоянно живее с надеждата, че подпомогнати от Запада, горяните скоро ще сложат край на възцарилото се безправие. С тези настроения той скоро попада в списъка на неблагонадеждните, а оттам – и в затвора. Макар че след време е освободен, той тежко се разболява и повече не може да се върне към активния живот. На семейството предстоят тревожни и трудни години. Те слагат дълбок отпечатък върху подрастващата Мария, която по природа е усетлива и емоционална. Нейният буден ум и ярка личност вътрешно се противят на установилия се идеологическия гнет. Въпреки враждебната обстановка на войнстващ атеизъм, Мария Начева усеща Божия зов и тръгва след него. Тези съкровени за душата ѝ мигове тя е запечатала в кратките си лични записки, откъси от които си позволяваме да споделим за духовна полза. В тях инокиня Магдалина пише:

„Когато след много години, много изпитания на нашето семейство, много грехове и падения Господ пожела да ме просвети и привлече към себе си, то стана така. Бях на около 16 години. Баща ми беше в затвора, а аз с майка си отидох на Велики Петък вечерта на църква в храма «Св. Неделя». Този път отидох без протести и стоях спокойно, беше ми хубаво в храма. На другия ден вечерта късно отидохме пак, за да чуем «Христос воскресе!» Това беше първият Великден, когато щяхме да посрещаме сами, без баща ми, и ни беше мъчно. Освен това бяхме и тревожни за своето бъдеще – майка ми нямаше работа. Дълго стояхме в очакване началото на службата. Бяхме седнали на стъпалата на царския трон. Св. Кръст още стоеше на средата в храма с три големи свещи върху него, запалени по български обичай. Той все привличаше погледа ми. Започна службата и малко преди да приберат Св. Кръст (преди да излязат за «Христос воскресе»), аз го погледнах и си помислих: «Казват, че Христос е умрял за греховете на всички ни, дали това е наистина така?» И изведнъж с мене стана нещо необикно- вено: сякаш от сърдечните ми очи падна някаква завеса и някаква сила премина през цялото ми същество! Всичко се преобрази в мене – откри се в мене друг човек, с други мисли и чувства. Цялата се изпълних с необикновена радост и се разтопих от Божието присъствие. Бог ми се откри и аз Го видях със сърдечните си очи, вярвах в Него и никой и нищо на света не можеше вече да ми твърди, че няма Бог!... Майка ми ме попита дали не ми е лошо, че съм така бледна, но в този момент духовенството тръгна навън, ние също и тя престана да се занимава с мене. Аз бях като извън себе си, сърцето ми гореше, нищо не виждах, нито чувах. Когато после се върнахме в храма и епископът започна да чете на български словото на св. Йоан Златоуст, слушах, изопната като струна, и всяка дума удряше в сърцето ми и още повече го разпалваше. Майка ми със страх ми предложи да останем и на Литургията, аз утвърдително кимнах, а сама исках вечно да стоя в храма, да не излизам от него, за да бъда с Господа.

Така Господ призова грешната ми душа на Велика събота вечерта, срещу величествения християнски празник – Пасха, когато в древност християните са кръщавали своите оглашени.

След своето обръщане, което аз скривах от майка си (защото не исках да показвам никому своята святая-святых), аз коренно промених своя живот. Майка ми, както и околните, виждаха това, но тя беше доволна, а на приказките на околните не обръщах внимание. Чувствувах, че съм намерила своя път. Стараех се да живея като християнка и главното – непрекъснато да се кая за досегашния си живот. Усещах силна Божия помощ срещу нападащия ме дявол, особено при нощни молитви. Помагаха ми също св. Серафим Саровски и архиепископ Серафим.

Все повече и повече се отдавах на покаянна молитва и молитвеният ми опит ме научи на едно безценно правило – да не прекъсвам да се моля, но да се принуждавам даже и ако молитвата ми не върви. И винаги след такава принудителна молитва получавах Божия милост, която така ме изпълваше с радост, че оставах още дълго да се моля...

Малко преди свършване на гимназия, бях с майка си на Велика вечерня на храмовия празник в храма «Всехъ скорбящихъ Радость» на Руския паметник. По време на службата ми беше така хубаво, топло на сърцето, че си помислих: «Не може ли така да бъде, че все да съм в църква или около нея?» И сърцето само ми отговори: «Ако станеш монахиня, то винаги ще бъдеш при храма.» И аз веднага реших и обещах да стана монахиня. След службата дълго се молих пред чудотворната икона «Достойно есть», а на другия ден, след Литургия, когато се връщахме с майка ми, аз ѝ открих своето желание. Тя дълго мълча и най-после ми каза, че е съгласна и няма нищо против, но не знае как може да стане това и кога. И после дълго се разхождахме и беседвахме духовно, че няма нищо по-хубаво от това да се служи на Бога.“

Така, във време, когато църквите из България пустеят, девойката Мария Начева започва редовно да посещава богослуженията в софийските храмове и провежданите в тях духовни беседи. Тя и майка ѝ стават енориаши на руския храм „Свети Николай Чудотворец“, където с благодатна сила ги привлича гробът на светител Серафим и срещите с негови духовни чеда. От голямо значение за г-жа Начева е установилата се още оттогава духовна връзка с приснопаметния архимандрит Серафим (Алексиев), който духовно се грижи за нея при сполетялото я заболяване през последните две десетилетия от живота ѝ.

Мария Начева завършва средно художествено образование и е приета в Художествената академия, където с успех се учи в класа на известния художник Илия Бешков. През 50-те години в учебните заведения у нас се провеждат атеистични акции. На шумни събрания младежи и девойки, които не крият религиозните си разбирания, са порицавани за обществено назидание и показно изключвани от тогавашната масова младежка комунистическа организация ДСНМ. 1. Димитровски съюз на народната младеж (ДСНМ) – младежка комунистическа организация, преименувана през 1956 г. в Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС). В такива моменти не малко от тях се изплашват и тръгват по пътя на компромиси със своята съвест. Изправена в Художествената академия пред едно такова многолюдно събрание, студентката Мария Начева твърдо и разумно защитава религиозните си убеждения, при това така вдъхновено, че православната вяра, вместо предмет на насмешка, става предмет на открита проповед. Достойнството на нейното поведение е оценено дори от идейните ѝ противници, какъвто е например нейният състудент Светлин Русев – тогавашен председател на Комсомолската организация в Академията. Макар публично да е изключена от ДСНМ, Мария Начева не губи възможност да продължи обучението си в Художествената академия. Дарбите ѝ предвещават добра творческа кариера. Но Бог, виждайки нейната решимост да Го изповядва в тези трудни времена, вече се е докоснал до сърцето ѝ със Своята благодат и там е загорял пламъкът на любовта към Христа. Вслушвайки се в Божия зов, Мария Начева напуска Академията и поема пътя на монашеството. Въпреки че е единствено дете в семейството, тя получава благословение за това от своята благочестива майка.

Истинският духовен живот е изкуство на изкуствата, а идеалът за духовен живот е въплътен в монашеството, което отваря пряк път към най-достойната цел на човешкия живот: единението с Бога, Извора на вечния живот. Пътят към тази цел минава през очистване на сърцето: Блажени са чис- тите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8). Един православен общежителен манастир, където се пазят духовно-аскетически традиции на монашеството, е място, предназначено именно за очистване на сърцето чрез покаяние и духовен труд. Напускайки Художествената академия, 21-годишната Мария постъпва в такъв малък пристан за спасение – Княжевската света обител „Покров на Пресвета Богородица“ – под духовното ръководство на приснопаметната игумения Серафима (Ливен).

Тук няма да се спираме върху духовния живот на инокиня Магдалина. От една страна, това не е прието, от друга, духовният живот на монаха е като цяло нещо твърде съкровено, той протича между него и Бога, открива се пред духовния ръководител, ала в пълнота е известен единствено на Бога. Обаче по външните трудове на починалата наша сестра ние можем да доловим немалко детайли, говорещи за дълбочината на нейния духовен живот. От тях можем да съдим, че през целия си иночески път тя бе запазила и умножила в сърцето си онази топла вяра и любов към Спасителя, с която бе постъпила в манастира. С горещината на първите жени мироносици тя бързаше да служи на Господа. Неслучайно в иноческото си пострижение получи името на равноапостолната мироносица Магдалина. Трябваше да се чуе как тя чете и пее в храма, как проникновено разказва жития на светци, как украсява иконите в Божия дом, с каква грижа го подготвя за богослужението през Великата или Светлата седмица, с каква топла непосредственост води беседи с манастирските поклонници, с каква сериозност и трудолюбие подхожда към иконописната си работа и към всяко едно възложено ѝ послушание. И когато човек ставаше постоянен свидетел на това, той не можеше да не усети колко дълбоко сестра Магдалина живее с всичко, свързано с православната вяра, с каква топла съпричастност се отнасяше тя към всеки, у когото съзира искрен стремеж към тази вяра.

Даровита и изключително трудолюбива, инокиня Магдалина успя да разработи своя художествен талант, като впоследствие обучи на иконопис и други сестри в манастира. Така тя стана основа на предречената и благословена от светител Серафим иконописна работилница в обителта. Справедливостта изисква да отбележим, че важен принос в това дело имаше и покойната благочинна Според руската църковна терминология – старша сестра, отговаряща за реда и дисциплината в манастира. на манастира монахиня Серафима (Ястребова), човек с дълбока църковност и тънък художествен вкус. За успеха на това начинание бе от значение и духовният живот, който водеше сестра Магдалина. Защото иконописта е богословие в линии и цветове. Неслучайно празникът Тържество на Православието е свързан именно с утвърждаването на иконопочитането. Сестра Магдалина винаги пристъпваше към иконописната работа с молитва и благоговение. От нейната ръка излязоха голямо множество прекрасно изографисани икони и стенописи. Светите ликове, които ни гледат и днес от тях, говорят много повече за духовното богатство на нейната душа, отколкото нашите бледи думи. Отразили завинаги това богатство, тези ликове и до днес разкриват пред не един човек тайнството на вярата.

Въпреки безспорните си успехи инокиня Магадалина проявяваше завидна скромност. Тя винаги подчертаваше участието и на други сестри в художествената ѝ работа, макар това участие често да бе нищожно в сравнение с личния ѝ принос и реално положен от нея труд. Сестра Магдалина никога не подписваше името си върху изографисаните от нея икони, понеже бе уверена, че те са плод на благословение и монашеско послушание.

И действително като истински плод на благословение и послушание, иконописното дело се оказа от съдбоносно значение за запазването на княжевския Покровски манастир в изключително трудни мигове от неговото съществуване. Това стана по време на гонението срещу нашата обител след въвеждането на новия църковен календар, който по принципни съображения не бе приет от манастирското сестринство. Точно тогава българската емигрантска колония в град Мелбърн, Австралия, се обръща към Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове с молба в България да бъде изработен спешно иконостас за мелбърнския храм на българската общност. През онези години по политически причини властите държаха страната ни да се представя добре в чужбина. Затова Комитетът веднага се обръща към Съюза на българските художници със запитване кой би могъл спешно да нарисува достатъчно представителни иконостасни икони. Известният български график Васил Захариев, вярващ човек, заявява, че подобна поръчка може да бъде изработена на нужната висота единствено в Княжевския манастир. И точно когато патриарх Кирил бе запланувал да изсели манастирското сестринство в пустеещия и порутен Гигенски манастир, иконописното ателие получи тази отговорна поръчка. Бог даде сили и сестра Магдалина, подпомагана от монахиня Серафима (Ястребова) и от другите сестри, изработи толкова красив иконостас, ч е авторитетът на манастира силно се издигна сред художествените и интелигентските среди в страната ни. Ръководни представители на Съюза на художниците посетиха Княжевската обител и се запознаха с художествената работа в нея. Впечатлен от видяното, тогавашният председател на Съюза, художникът Никола Мирчев публично заяви, че иконописното ателие на манастира може да бъде наречено малка художествена академия. Обител с такова име вече трудно можеше да бъде унищожена дори в комунистическо време. След иконостаса за Мелбърн манастирът получи още две отговорни поръчки – да изработи иконостасите за българските православни храмове в Аделаида (Австралия) и в Ню Йорк (САЩ). Така в онова трудно време сестра Магдалина със самоотвержения си труд и талант защити не толкова Княжевския манастир, колкото самото право на неговото сестринство да отстоява безкомпромисната си църковна позиция, за да запази верността си към Христа, пребъдвайки в завещаната от Него свята и непорочна православна вяра

За обща полза ще отбележим и още една черта на нашата покойна сестра, която не се нравеше на мнозина. Сестра Магдалина имаше много прям и рязък характер. Случваше се с горещия си темперамент да реагира остро, когато се сблъска с нечия проява на неправилна духовна нагласа, на егоизъм или на топлохладност в служението на Господа. Разбира се, засегнатото ни от острите ѝ думи самолюбие спонтанно реагираше и се бунтуваше, намирайки безброй самооправдания за това. След подобни случаи сестра Магдалина винаги се каеше за резкостта си и винаги намираше начин да отвърне на злото с добро. Това качество, което впрочем Матушка игумения Серафима с голям труд се опитваше да възпита у всички нас, инокиня Магдалина бе усвоила дълбоко в сърцето си и го практикуваше с лекота.

Въпреки натовареността си с иконописна работа сестра Магдалина изпълняваше и редица други манастирски послушания. Големите си домакински способности тя използваше неуморно, за да облекчи труда на по-немощните и на по-възрастните сестри. Където и да се обърнем днес в нашата света обител, виждаме следи от нейната неуморна съзидателна дейност.

Тя вземаше активно участие като художествен ръководител при изработване на идейните проекти за строителството в обителта, а също така и на катедралния храм на Българската Православна Старостилна Църква „Успение Богородично“ в кв. „Бъкстон“. Умееше да работи съвместно с другите и макар идеите ѝ често да бяха водещи, стараеше се да остава в сянка, като приписваше своя принос на другите участници.

Изключително начетена, както в житийната и аскетическата литература, така и в областта на изкуството, тя завеждаше манастирската библиотека. С тази дейност инокиня Магдалина даде възможност на мнозина да се запознаят с вярата и да обикнат Православието. Особено голяма бе грижата ѝ за хора от интелигенцията, защото тя съзнаваше, че отчуждаването на интелигенцията от православната вяра ще има пагубни последствия за бъдещата духовна съдба на България. Скръбта, в която смъртта на сестра Магдалина потопи сърцата на толкова много хора, свидетелства за истинската християнска любов и съпричастност, с която тя ги е посрещала в манастира, подкрепяла ги е духовно, помагала им е да намерят правилната насока в трудните обстоятелства на съвременния живот, като безкористно е споделяла с тях своя опит и познания.

След като споменахме за многото трудове и добри дела на сестра Магдалина, у някои може би неволно ще възникне въпроса защо тя бе грабната от такава неочаквана и жестока смърт. Немощният човешки разум е безсилен пред тайната на Божиите съдби и Божия промисъл. Знаем само че Божият промисъл е благ и Божието милосърдие – велико; че Господ търси преди всичко спасението на човешката душа и я взема от този свят в най-благоприятния от тази гледна точка момент. Макар само 65-годишна, сестра Магдалина ясно предусещаше близкия си преход към вечността и видимо се готвеше за него с покаяние и с дела на любов и милосърдие. За тази нейна духовна нагласа свидетелства и последното ѝ писмо до нейната духовна майка – игумения Серафима (Ливен), която тя безгранично обичаше и на която бе всецяло предана. Сестра Магдалина е написала това писмо в навечерието преди да се приобщи със светите Христови тайни – само три дена преди да срещне смъртта. Част от това писмо Негово Преосвещенство епископ Фотий прочете в топлото си слово след нейното опело. Нека завършим краткия си спомен за незабравимата сестра Магдалина с думи от това слово:

„... Покойната като инокиня, особено напоследък, е имала не само мисълта за смъртта в сърцето си, тя е носела и едно особено, дълбоко предусещане за близката си земна кончина. И то личи от последното ѝ писмо до нейната игумения, до Матушка Серафима, в навечерието на последното ѝ приобщаване със светите Христови Тайни само три дни преди кончината ѝ. Ще ви прочета част от това писмо:

«Напоследък, когато боледувам, винаги си мисля за края. Аз имам постоянното усещане, че пътувам – често сънувам, че пътувам с влак, а крайната гара е смъртта... Съкрушавам се и страдам от съзнанието, че при съвместното «пътуване» не успях да послужа и утеша своите сестри-спътници. Ако те слязат преди мене, или пък аз – преди тях, – ще успея ли да допълня липсващото – делата на любов и милосърдие?... С младшите сестри също трябва да съм нежна и любеща – как ще се молят за мене, ако им горчи в сърцето от мен?... Че животът отлита, не ми е чудно – нали това е временно пребиваване – тук, на земята. Измъчва ме съзнанието за много пропиляно време и възможности. Старая се да не унивам. И да се кая. И да събирам последни трохи на доброделание. Останалото е в Божиите ръце – Неговият съд е праведен. И многомилостив.

Много ми се иска и Вас поне малко да зарад- вам, като поне в края на живота си се изправя духовно, заради Вашите молитви и търпение, и любов. Простете!

Ваша недостойна раба, инокиня Магдалина.»




Това не е просто част от изповед. Това е един иночески завет към всички ни. Тук, както, мисля, сами усещате, е казано много, тук е казано всичко. И за живота, и за смъртта, и за отношенията помежду ни, и за пътя, който час след час и миг след миг се изнизва изпод нозете ни, изпод душите ни, изпод сърцата ни. Пътят, който води към среща с Вечния, към среща с нашия Творец – Спасителя. Мисля, че всеки, който познаваше сестра Магдалина, е усетил нейната поривиста, искрена любов към Православието. Всеки, който е виждал нейните икони, е усетил изключителните дарби, с които Господ я бе обдарил. Нейните икони проповядваха нейната любов към Православието, нейното дълбоко, духовно разбиране за същността на иконата, за нейния богословски смисъл, за нейната глъбинна проповед в образи и багри. Тия, чиито ликове с такова изящество, умение и любов сестра Магдалина изписваше, те сега да я приемат в небесните живелища – Спасителят, Царицата Небесна, безплътните Сили, неизброимият сонм на светците, на угодниците Божии. Нейният път тук, на земята, многогрижният, тежък, задушлив земен път свърши. Започна небесният ѝ път.
Блаженъ путь воньже идеши днесь, сестро, яко уготовася тебе место упокоенiя!“

След неочакваната раздяла със сестра Магдалина ние всички още по-ясно разбрахме колко силно сме свързани духовно с нея, и не само с нея, но и с цялата тази света обител, основана от светител Серафим и изградена с молитвените трудове на матушка игумения Серафима. Ние усетихме колко важно е да съхраним верността към техните завети, да съхраним единството в Христовата истина и в Христовата любов.

Източник: Серафима (Димитрова), игумения. В памет на инокиня Магдалина (Начева) В: Православно слово 2012, бр. 1-4, с. 75-80




Бележки:

1. ДСНМ – Димитровски съюз на народната младеж (ДСНМ) – младежка комунистическа организация, преименувана през 1956 г. в Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС).

2. благочинна – според руската църковна терминология – старша сестра, отговаряща за реда и дисциплината в манастира.