Манастирът „Свети великомъченик Георги Зограф“

В памет на Николай Марков († 2021)

Някога, много отдавна, по време на царуването на император Лъв Мъдри и цар Симеон Велики, имало трима братя по плът, а най-вече по дух – Моисей, Аарон и Йоан Селима, родени в Охрид, от рода на цар Юстиниан.

От голяма любов към Бога те дали обет на Премъдрия Промислител да оставят света и това, което е в него – слава, богатство и знаменитостта на своя род, – и да приемат върху себе си ангелския образ – монашеството. За да отблъсват успешно от себе си демонските изкушения и да умъртвяват страстите на собствената си плът, те избрали да живеят в дълбоко уединение на южната страна на Атонската пустиня.

Направили за себе си три заслона недалече един от друг, за да се подвизават в бдение и въздържание със слово и божествени песнопения. Навсякъде се разнесла славата за техния добродетелен живот, идвали мнозина и от самите царски чертози и се присъединявали към техния чин и добродетели. Това богоизбрано стадо се увеличавало с всеки изминал ден и те се посъветвали да изградят от царското си съкровище обща обител.

По Божи промисъл открили в горските дебри място с неизречено благоухание и в годината 919-а от Рождество Христово съградили малък съборен храм, на който искали да дадат име. Едни казвали да бъде на великия Николай Мирликийски чудотворец, други – на свети Климент, Охридския чудотворец.

Заради братската любов, въздържайки се от несъгласие, решили, че е по-добре да се обърнат с молитва към Бога и Той Сам да определи на чие име да се посвети църквата. И ето, в дълбока нощ, в часа на най-пламенната им молба, необикновена светлина, по-силна от слънчевата, се разляла от новопостроения храм, а когато дошло утрото, те влезли в храма и видели нещо чудно и изключително. На приготвената дъска, положена на светия престол, имало самоизписан образ на свети великомъченик Георги, от който през тази нощ излизало небесното сияние и осветявало смирената пустиня. Заради тази самоизписана икона нарекли храма „Свети Георги Зограф“ – т.е. „живописец“. Окрилени от това голямо чудо, тримата братя утвърдили с царски грамоти владенията на новия манастир и пожертвали за него богати дарове. Наскоро манастирът достигнал цветущо състояние.

Така възникнал манастирът „Зограф“ – с дадено от Бога име и засвидетелствано от Него чрез велико чудо.

За произхода на тази самоизписана икона се разказва следното. В Палестина, близо до град Лида, отечеството на св. великомъченик Георги, се намирал манастир, наречен Фануилов, и там, в храма, имало неръкотворна чудотворна икона на светеца от времето на благочестивия цар Константин. Този, който страдал от неизлечима болест и прибягвал до иконата на светия Победоносец, почерпвал изцеление от него и си отивал здрав. Един ден този образ станал невидим пред очите на братята и монасите. Това ги натъжило до отчаяние. Не само в обителта, но и в съседните палестински градове и села хората скърбели и плачели за изчезването на чудотворния образ. Една нощ великомъченикът се явил насън на игумена на тази обител, наречен Евстратий, и му казал: „Защо изнемогваш от скръб и тъга по мен, човече? Аз си намерих храм и обител в светата Атонска планина, където е жребият на нашата Пресвята Владичица Богородица. Там пожелах да пребивавам. Ако ти искаш да спасиш от идващия гняв себе си и тези, които са с тебе, вземи братята си и отиди в земята и обителта, които ти посочих, и там ще ме намериш. Защото Господ предаде цяла Палестина и Сирия за потъпкване от сарацините, заради преумножаването на греховете и неправдите, извършени от християните“.

След това явяване монасите от Фануиловия манастир, заедно със своя игумен, без да се бавят, потеглили към Света гора, пристигнали в светата Зографска обител и там намерили изоставилия ги образ на свети великомъченик Георги. Те не пожелали да се завърнат в отечеството си, но останали завинаги в новоизбраната от техния покровител св. Георги обител. Затова и иконата била наречена „Фануилска“.

Така възникнало първото Зографско монашеско братство. То било съставено от предани на Бога царски потомци, поели монашеския път, и от честни монаси, дошли от изток, призовани и доведени от самия светец. Първи игумен бил поставен дошлият от Палестина преподобен Евстратий, този, който получил откровението на Светия великомъченик.

Това братство положило основите на Зографския манастир по такъв свят и угоден на Бога начин, че и до днес след много превратности и бури светата обител издига крепките си и величествени стени сред развълнуваното житейско море за слава Божия и за утеха и радост на многоизстрадалия български род.

Вестта за самоизписалия се образ на Свети великомъченик Георги се разнесла бързо и отвсякъде идвали хора да се поклонят на иконата. Дошъл и един епископ от Едеса, за да разпита за станалото чудо. Той се отнесъл с неверие и подхвърлил на съмнение всички чудеса, станали със самоизписания образ. Погледнал към иконата и казал, че е невъзможно да се изпише сама. Присмял се на монасите, като казал, че лъжат. Твърдейки това, той небрежно и дръзко я пипнал с пръста си. Бог не изтърпял дързостта на невярващия епископ и го наказал на мястото на неговото безразсъдство. Едва докоснал се до честното лице на светеца, и пръстът му залепнал. Когато поискал да го отдръпне, с ужас разбрал, че е невъзможно. Никакви усилия, никакви молитви – негови и на придружителите му – не помогнали. Изтощен от усилията, се унесъл в дрямка. Свети Георги му се явил и му казал: „Сега ти прощавам, но част от твоя пръст ще остане за спомен на твоето неверие“. Тази частица стои до днес върху честното лице на светеца и ни напомня как не трябва да постъпваме със светите икони.

През XII в. Сам Бог духовно укрепил нашата обител, като я удостоил с втора икона на светия великомъченик Георги отново по чудесен начин. Ето как станало това: Бедуините от Йорданска Арабия избивали християните край град Лида и разграбвали домовете им. Един благочестив християнин, за да запази от поругание светата икона, я пуснал в морето. Иконата плавала сама, неизвестно колко време, и дошла до Ватопедското пристанище. Когато била забелязана, лодки от различни манастири влизали в морето, за да я вземат, но тя се отдалечавала. Но когато влязъл един благочестив старец от Зографския манастир, тя сама се приближила и била извадена на брега.

Възникнал голям спор между много отци от различни манастири, като всеки искал да отнесе това съкровище и тази светиня в своята обител. Понеже не стигнали до съгласие, Предстоятелят на Света гора – Протът, заедно със старците от светата община, потърсили начин да разберат към кой манастир ще благоволи светият Победоносец. Накрая решили да я качат на младо муле и да го оставят свободно да върви и където спре – там да оставят иконата.

Когато го натоварили, то, без да бъде водено и насочвано, с равен и спокоен ход се отправило към светата Зографска обител. Изкачило се на хълма на запад от манастира и там останало неподвижно. Като видели това чудно дело, светогорските отци дарили иконата на Зографския манастир и тържествено – с кадилници, свещи и песни – я пренесли до съборния храм и я поставили до левия стълп на църквата, където стои и до днес, за честно поклонение на всички. Нарекли иконата „Аравийска“ Аравийска, т.е. „Арабска“. (или „Сарацинска“). А на хълма била построена малка черква за спомен на чудното събитие.

Много верни царе и воеводи отивали да се поклонят и да принесат дарове за чест и слава на великомъченика Георги. Те дарявали щедро светата обител и допринасяли за нейното утвърждаване. Голям дарител на манастира бил цар Иван-Асен II, който посетил обителта през 1230 г. и направил щедри дарения. Засилените връзки на манастира с българските земи по това време свидетелстват за огромния авторитет и ръководната роля, която е имал „Зограф“ в духовното развитие на България. Тъкмо към манастирското монашеско братство се обръща цар Иван-Асен II за избора на патриарх при възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г. (такъв става Йоаким I, който преди приемането на патриаршеския престол е зографски монах). Синът на цар Иван-Асен II, Коломан, също подарил много имения на манастира. Това било време на разцвет, но скоро светата обител понесла голямо изпитание и беда от чуждоземци. Византийският император Михаил VIII Палеолог искал да укрепи империята си срещу арабите чрез съюз с папския престол. Рим обещал помощ само при условие че Източноправославната църква влезе в уния с папата, тоест да се подчини на неговата власт. Затова и Михаил сключил тъй наречената Лионска уния през 1274 година.

Светогорските монаси изпратили писмо до царя, в което обяснили, че промените в Символа на вярата, главенството на папата и споменаването му на богослужение не могат да бъдат приети от Православната Църква и го молели да не изменя на учението, което е наследил от древните отци. Михаил не само не се вслушал в съветите на отците, но и издал указ, промените да се въведат насила във всички имперски църкви. Във Византия пристигнали папски пратеници, за да наблюдават как се прилага унията. Някои от тях, заедно с кръстоносци скитници, навлезли в Света гора.

Църковното предание е отбелязало тези събития по следния начин:

В Зографската обител имало един добродетелен старец, който живеел постнически в колиба край манастирското лозе, наречено „Херово“. В колибата си имал икона на Света Богородица, всеки ден я прикадявал с тамян и четял акатист Наричан още от гърците „херетизми“. Поради тази причина и днес това място се нарича „Херово“. пред нея. Веднъж, когато пеел „Радвай се, Невесто неневестна!“, той чул глас, който идвал от иконата:
— Радвай се и ти, старче праведни, но бягай оттук, за да не те постигне беда. Побързай и извести на братята, че идват латините, враговете на моя Син и Бог, и се готвят да нападнат този мой жребий.

Старецът паднал пред божествената икона и казал:
— Но как мога да те оставя тук – тебе – моята Застъпница?
Тогава пак чул глас от иконата:
— Не се грижи за мен, но иди бързо и им кажи: „Който има смелост да посрещне смъртта и да умре мъченически за Православната вяра, нека да остане, а който се чувства слаб и се страхува, нека да бяга от манастира и да се скрие в горската пустиня“.

Старецът побързал да отиде в манастира, но когато стигнал там, видял, че иконата вече го чака на манастирската врата, пренесена по чудесен начин от невидима сила. Това ново чудо го укрепило още повече и той разказал на игумена и братята за откровението, чуто от иконата, и за чудесното ѝ пренасяне. Те прославили Бога, една част от тях напуснали манастира, а двадесет и двама монаси и четирима поклонници, начело с игумена Тома, останали и се затворили в кулата.

Латинците не се забавили. Дошли папските служители, заедно с въоръжени кръстоносци, и започнали с цялата сила на западното си красноречие да убеждават монасите да отворят манастирската порта и да признаят папата за глава на Вселенската църква, като обещавали в замяна неговата милост и купища от злато.

— А кой ви е казал, че вашият папа е глава на Църквата? – попитали от кулата монасите. – При нас Глава на Църквата е Христос! По-скоро ще умрем, отколкото да позволим светостта на това място да бъде осквернена от вашето насилие. Няма да отворим манастира. Махайте се оттук!
— Тогава умрете! – закрещели неистово разярените пришълци и като натрупали около кулата сухи дърва, я подпалили. Огънят се разгорял и пламъците се издигали високо във въздуха. Но двадесет и шестте изповедници не загубили присъствие на духа. Благославяйки Господа, с молитва за враговете си, те в мир Му предали чистите си души; това станало на 10 октомври 1285 година. В Зографския поменик и в Българския месецослов са посочени и самите имена на тези страдалци. Тяхната памет се почита и до днес и подвигът им радва сърцата на православно вярващите. Иконата, от която старецът чул гласа на Божията Майка, Която предупредила зографските монаси за приближаването на враговете, останала в кулата. Но впоследствие я намерили неповредена под развалините и пепелта на пожарището.

Междувременно император Михаил VIII, който допуснал унията – това отстъпление от православната вяра – умрял скоропостижно. Неговата вдовица, царицата, дала обет да не споменава душата на починалия си съпруг, заради вредата, която нанесъл на светата Православна църква.

„Моята царственост мрази и смята за нечисто това дело (унията), което се случи неотдавна с Църквата и я смути. Тъй като Божията Църква определи да не удостоява с установените помени покойния ми съпруг, владика и цар поради споменатото дело и смущение, то и Царствеността ми, като поставя на първо място Божия страх и покорността на светата Църква, одобрява и приема това определение и никой не ще ме принуди да върша помени за душата на съпруга ми и господаря ми.“

Ето какъв бил резултатът от компромиса и отстъплението от православната вяра. Вместо да спечели победа, императорът изгубил живота си, царството си и душата си. Тази трагична история ни убеждава, че трябва да бъдем непоколебими във вярата си и да стоим твърдо в учението, което е завещала Църквата и което пази непроменено вече двадесет века.

И заедно с това ни показва, че не можем да имаме успех в делата си, ако цената е компромис или отстъпление от православната вяра.

След тези трагични събития материално разореният манастир започнал отново да се възстановява през 1289 г. с подкрепата на български и византийски владетели и ктитори. Българските царе продължавали да се грижат и да подпомагат Зографския манастир. Следващите негови дарители били цар Иван-Александър и цар Иван-Шишман.

Настъпила епохата на разширяване на Османската империя. След като турците превзели Балканския полуостров, светогорските манастири изгубили своите византийски, сръбски и български благодетели. Но Бог не оставил Зографския манастир без подкрепа. Започнало времето на румънските ктитори и дарители. Когато турските войски навлизали в българските земи, голяма част от духовенството пренесло църковни предмети, книги и ценности и се преселило в северните княжества Молдова и Влахия. Те допринесли много за духовното и стопанското процъфтяване на тези земи. От своя страна румънските князе и воеводи, поради благодарност и съчувствие, започнали да помагат на Зографския манастир.

Манастирските хроники разказват следното: Турските войски често нападали земите на молдовския воевода Стефан Велики (1457 – 1504 г.). В 1484 г. към него потеглило безчислено множество, което искало да го унищожи докрай. Като видял това пълчище, той се разколебал и се уплашил по човешки. С болка в сърцето си се обърнал към Господа, а вечерта заспал печален. Насън на опечаленото сърце се явил свети великомъченик Георги и му рекъл: „Дерзай в Господа и да не се страхуваш от това множество. Щом дойде утрото, събери полковете си и ги изпрати към враговете с тръбен и тържествен глас. И ще познаеш Божията сила, която винаги ти помага, защото затова съм пратен – да покажа Кой е Побеждаващият и великата Му сила, която действа чрез тебе, и да ти помогна в тази битка. А ти ми обнови опустошения манастир, който се нарича „Зограф“ и се намира в светата Атонска планина, и пренеси там иконата ми, която имам при теб“. Като станал от сън и размислил за видяното, воеводата никак не се усъмнил в Божията милост и като събрал полковете си, ударил противника и го унищожил докрай.

Преданието разказва, че пленените турски военачалници се явили един ден при воеводата и му казали: „Сред вашите войници имаше един храбър воин, когото искаме да видим и да поздравим. Ние почитаме безстрашните бойци, макар и да са наши врагове. Той връхлиташе като вихър върху войските ни, сееше ужас сред тях. Много народи сме покорили, в много битки сме се били, но такъв войник не сме срещали. Той летеше между полковете, конят му сякаш беше с криле, а мечът му – като светкавица. Неговият набег се носеше като гръм над бойното поле, а погледът му като мълния сковаваше най-храбрите ни полкове. Воеводо, покажете ни този войник, за да го почетем“. Стефан казал, че сред войските му няма такъв боец. Погледът на военачалника случайно се спрял върху иконата на свети Георги. „Ето този беше, който е нарисуван тук. Слава, хвала и чест на името му! Честити сте, че имате такъв боец на ваша страна.“ И се поклонил със страхопочитание на светия великомъченик, победоносец и чудотворец Георги.

Благодарен за помощта на светеца, воеводата Стефан изпратил в Света гора свой честен служител с иконата и му поръчал да обнови обителта из основи. Така третата чудотворна икона на свети великомъченик Георги била положена в Зографския манастир и заслужено получила името „Молдавска“. Воеводата построил пристанищна кула и болница в манастира, а неговият син Йоан-Богдан направил трапезария за 180 монаси.

Друг влашки воевода – Александър Алдея, дарявал ежегодно по 5000 гроша на манастира, а молдовският княз Петър дарил воденица. Важно значение за поддръжката на манастира имало дарението на Константин Кантемир, който дал имението „Киприян“ в Бесарабия през 1698 г. Манастирът се издържал от тези имоти в продължение на 200 години.

Имената на румънските благодетели се споменават на църковните служби и до днес, а поклонници от Румъния често посещават манастира, като принасят благодарност и почит към светия великомъченик Георги и отдават почит към паметта на своите благочестиви и верни воеводи. Освен трите чудотворни икони на св. Георги, пряко свързан със светеца е бил и животът на преподобния Пимен Зографски, живял през втората половина на XVI и началото на XVII век. Според православното предание великомъченикът не веднъж се явявал на преподобния и му заповядал да напусне Света гора, за да проповядва Евангелието в родния си софийски край. Така по волята на свети Георги преподобният Пимен Зографски построил около 300 църкви и 15 манастира около София, част от които изографисал сам.

През тези години се появили и много дарители от Русия. В продължение на целия XVI век руски търговци надарявали богато всички Атонски манастири. Зографският манастир получил дарения от цар Иван IV Грозни, цар Михаил Романов, цар Алексей Михайлович и цар Фьодор Алексеевич. Богати руски дворяни дарявали на обителта пари, богослужебни книги, икони, одежди и църковни предмети.

През XVIII и XIX век манастирът преминал през нови изпитания. През 1716 г. силни земетресения разрушили сградите, строени преди повече от век (около 1600 г.). Това дало възможност за нови прояви на загриженост и пожертвувания. Хаджи Вълчо (брат на преподобния Паисий Хилендарски и на игумена на Хилендарския манастир Лаврентий) и други граждани от Банско дали средства за построяване на църквата „Успение Богородично“, която била завършена през 1764 г. През 1758 г. било изградено Банското крило, а през 1801 г. – съборният храм „Св. вмчк Георги“, който е един от най-красивите храмове в Света гора. Стенописите са изрисувани от Никодим Зограф и Митрофан Зограф през 1817 г.

По време на Гръцкото въстание (1821 – 1830 г.) турски войски окупирали Света гора и нанесли огромни щети. Били изнесени събирани с векове ценности. Тогава от библиотеката на Зографския манастир изчезнали много ръкописи и книги.

В периода 1810 – 1840 г. манастирът постепенно се лишил от средствата, идващи от метоха „Киприян“ в Бесарабия. Поради парични дългове през 1835 г. имало опасност „Зограф“ да премине под управление на манастира „Ватопед“. Тогава двама Зографски старци – известните архимандрит Анатолий и хаджи Викентий – успели да убедят руския император Николай да върне имотите на манастира в Бесарабия.

Заедно с тях царят изплатил огромно обезщетение от 400 хиляди рубли. Тези пари били употребени за възстановяване на манастира; за устройване на живота на едно голямо братство; за изграждане на северозападното крило във вида, в който е познато сега. Било устроено училище до църквата „Свети Георги“. Закупила се печатница за богослужебни книги и учебници.

Втората половина на XIX век била време за нов подем на манастира. Тогава Зографската обител се прочула с добрата уредба на вътрешния си живот. Всичко, което се изработвало и правело в „Зограф“, носело печата на добросъвестност и изкусност. Името „зографски“ било синоним на нещо красиво, добро, направено с любов и вещина. През този период манастирът имал многобройно, благоустроено братство, красиво, благолепно богослужение, добре уредено стопанство, книгоиздателска дейност, голямо строителство. В манастира имало училище, няколко работилници – шивашка, обущарска, железарска, голяма болница, приют за възрастни монаси, печатница, фотолаборатория (новост за времето си) и дори телефонна централа.

Манастирът бил обзавеждан по напредничав за времето начин, но запазвал монашеския си дух. Техническите средства не пречели той да изпълнява своето духовно предназначение. През този период продължавали да се случват чудесни събития и явления в живота на манастирското братство.

Останките от кулата, в която изгорели Зографските мъченици, стоели на мястото си до 1873 г. Понеже било построено северното здание на манастира и те били твърде близо, трябвало да бъдат махнати. За да не бъде забравено мястото, където пострадали преподобномъчениците, братството пожелало да направи паметник в тяхна чест. Той бил издигнат и трябвало да бъде осветен в деня, когато се празнувала тяхната памет. Когато настъпил денят на празника, започнало всенощно бдение, според обичая. Нощта била тъмна и безлунна, греела само слабата светлина на звездите. Царяла дълбока тишина. Когато в храма четели житието и страданията на светите мъченици, над църквата се явил огнен стълб. Той осветил манастира и цялата околност, така че се виждали и най-малките предмети. Тази чудесна светлина стояла над църквата няколко минути, а после се пренесла над паметника и се спряла над него. След известно време стълбът от светлина се вдигнал към небето и образувал венец. С това чудно явление Бог прославил Своите светии. Така бил осветен и паметникът им. Имената на двадесет и шестте Зографски мъченици са: преподобномъченик Тома, Варсануфий, Кирил, Михей, Симеон, Иларион, Иаков, Иов, Киприан, Сава, Иаков, Мартиниан, Козма, Сергий, Мина, Иоасаф, Йоаникий, Павел, Антоний, Евтимий, Дометиан, Пимен и Партений, а имената на четиримата поклонници са неизвестни. Свидетели и очевидци на чудното явление били много манастирски братя и пустинници, дошли за празника.

Сред останките била намерена и акатистната икона, която известила братята за нашествието. Тя горяла в огъня заедно с мъчениците, след това престояла 600 години в земята, но въпреки това не се повредила. Братята я нарекли „Предвъзвестителница“, „Акатистна“, „Неопалима“.

През следващите години тази икона извършила ново чудо. Едно сухо и горещо лято край манастира избухнал пожар. Огънят приближавал до манастира и заплашвал да го погълне. Тогава братята в тревогата и притеснението си взели иконата, застанали срещу огъня, отслужили молебен на Пресвета Богородица и от сърце призовали Небесната Царица на помощ. След малко над горящия хълм се събрали облаци, завалял дъжд и след като угасили огъня, облаците се разнесли. Дъждът валял само над запалената гора. Монасите били крайно умилени и благодарни на Бога и Пресвета Богородица за това чудесно избавление на манастира и установили празник на този ден. Написали специална благодарствена и хвалебна служба в чест на Божията Майка и Нейната икона. Този празник се чества с всенощно бдение на 28 юли всяка година. Така Бог укрепявал и опазвал Зографската обител чрез чудесни, божествени явления. Новооткритата чудотворна икона на Пресвета Богородица била още едно велико благословение и дар за манастира.

След този период на разцвет и подем настъпило време на упадък. Първата световна война засегнала силно манастира. Били отнети почти всичките му имоти. Обезценяването на парите стопило банковите му влогове. Тук отново на помощ се притекла царската фамилия. Цар Борис III се явява като постоянен и щедър дарител на манастира през 30-те години на XX в. Той подарил имоти в центъра на София и Пловдив. Манастирът построил сгради върху тях, управлявал ги добре и получавал доходи.

С настъпването на социалистическата власт имотите попаднали под контрола на държавата и вече не били управлявани от манастира, който всъщност е техен собственик. Заедно със стопанските неудачи започва едно намаляване на братството. През 1915 г. то е наброявало 160 монаси, през 19ЗЗ г. – 100, през 1945 г. около 50, през 1956 г. - около 30, 1975 г. – десетина. През 1976 г. изгоряло Южното крило на манастира. Останките стърчали безпомощно в двора повече от 20 години. Времето и обстоятелствата били такива, че не можело да започне възстановяване.

Въпреки трудностите и изпитанията, през 80-те години незабележимо станали и някои промени, които подготвили бъдещото възстановяване и събуждане на манастира. Сегашните Зографски старци пристигнали в манастира през периода 1970-1980 г. Те намерили светата обител в доста занемарено състояние – с много разрушени сгради, без път до пристанището и малобройно братство от няколко престарели и болни монаси. Доходите на манастира идвали от продажба на дървени въглища и минималната помощ, изплащана от Гръцката държава, и едва стигали за издръжката му. Това са заварили отците, когато дошли тук преди 30 години. С много усилия те успели да издигнат една сграда върху манастирски имот в Солун, а с наемите, които получавали от нея, построили втора. Постепенно от двете сгради започнали да постъпват средства, приходите се заделяли и започнал период на възстановителни работи.

По времето на игумена архимандрит Евтимий († 1994 г.) се извършил частичен ремонт на болницата, фурната, западното крило и игуменарницата, килията „Св. Никола“, „Св. вмчк Георги“, „Потитира“, църквата на „Херово“, гробищната църква. Поправен бил пътят от пристанището до манастира, обзаведен бил малък дърводелски цех, закупени били трактор, джип и др. Последните строителни работи, които били извършени, са възстановяване на старата магерница (1997 г.), на изгорялото Южно крило (1999 г.), на помещенията за гости, ремонт на параклиса „Св. Козма“, църквата „Св. Георги“ и др.

В двора на Зографската света обител се намира съборният храм „Св. вмчк Георги“. Той е строен през 1801 г. и е изписан от Никодим Зограф и Митрофан Зограф. В него са разположени трите чудотворни икони на свети великомъченик Георги, една чудотворна икона на Пресвета Богородица (в олтара – „Услышательница“, наречена още и „Проговорившая“) и много свети мощи.

В двора на манастира е и по-малката черква „Успение Богородично“, строена през 1764 г. със средства на Хаджи Вълчо от Банско. В нея се намира чудотворната икона на Света Богородица – „Акатистна“ („Предвъзвестителница“), заедно с още две по-нови чудотворни икони, също на Божията майка.

Друга забележителна черква е „Свети Кирил и Методий“, строена през 1896 г. Освен тези черкви в манастира се намират и параклисите „Св. Двадесет и шест Зографски мъченици“, „Св. Архангели“, „Св. Козма“, „Св. Димитър“, „Св. Йоан Предтеча“, „Преображение Господне“.

Извън манастира се намират църквите „Св. Николай“, „Св. Йоан Богослов“, „Св. Спиридон“, „Св. вмчк Георги“, „Благовещение“, „Св. апостоли“ и др.

В мощехранителницата на Зографския манастир се намират светини, събирани в продължение на десет века. Тук има част от Честния и Животворящ Господен Кръст и свети мощи на св. вмчк Георги, св. Теодосий, св. вмчк Никита, св. Марина, Свщмчк Харалампий, св. Матрона Хиоска, св. Двадесет и шест Зографски мъченици, св. Козма и Дамян, св. Кир и Йоан, Свщмчк Антипа, св. Василий Велики, св. архидякон Стефан, св. ап. Филип, св. Йоан Кукузел, св. Йоан Златоуст, св. мчк Прокопий, св. мчк Варлаам, св. ап. и евангелист Матей, св. Евтимий Цариградски, св. Яков Персянин, св. ап. Андрей Първозвани, св. Йоан Милостиви, св. Власий, св. Анастасия, св. Поликарп Смирненски, св. Теодор Тирон, св. Модест и др.

Друга забележителност на Зографския манастир е библиотеката му. Манастирът е бил оживено книжовно средище през цялото време на своето съществуване. В библиотеката са съхранени множество ръкописи от ранното средновековие: грамоти, царски писма, богослужебни книги, сборници с църковни песнопения. За богатството на Зографската библиотека може да се напише отделна книга. Една от ценните книги, намиращи се в библиотеката, която е известна на всеки българин, е „История славянобългарска“. Много се говореше за изчезването ѝ, но малко или почти никак за съдържанието и за поуките от нея.

Заветът на Паисий Хилендарски

Когато четем „История славянобългарска“ и проследяваме съдбата на българската държава и българския народ, лесно можем да забележим една закономерност. Докато българският цар е управлявал държавата със страх Божи и е следял за спазването на Божия закон в нея, страната ни се е укрепявала и благоденствала.

Така е било по времето на св. цар Борис, цар Симеон Велики, цар Иван-Асен, цар Петър и др. Но по времето, когато сред управляващата аристокрация е имало беззаконие, вражда, междуособици, а сред народа – пороци, насилие и безпътица, то Бог е изоставял страната ни и върху нея са връхлитали беди, разорение, поробване от чужди народи.

Паисий подбужда народностното ни съзнание и казва: „И ние сме били велик народ и сме имали велики царе...“.

Но кога е било това?

Когато царете ни са възстановявали действието на Божествения закон в страната, когато са изпълнявали Божиите заповеди, когато са процъфтявали християнската нравственост и благочестие, когато със своите действия са укрепявали Христовата Църква. Тогава Бог е благославял страната ни и тя е процъфтявала. Укрепявала се е като държава и народност. Това благополучие винаги е било в пряка зависимост от отношението ни към Бога. В най-новата ни история ние преживяхме една противоположна действителност.

Преди шест десетилетия беше направен опит да се създаде общество на справедливост и прогрес, но без Бога. Ние съзнателно отстранихме Бога от живота си и живяхме без Него.

След три поколения на безверие виждаме резултатите:

  1. – народността ни заслабна, обезсили се;
  2. – младите хора, които са бъдеще и сила на страната, я напуснаха;
  3. – не се създават семейства, не се раждат деца;
  4. – увеличиха се болестите;
  5. – появи се престъпност, шири се безнравственост;
  6. – има стопански неудачи, разорение;
  7. – земята и природата са повредени от неразумната човешка дейност.

Всички изживяваме големи трудности и сме подложени на тежко изпитание. Ето какво ни донесе животът без Бога. Така изглежда човешкият живот, когато в него няма Божие благословение. Очевидно е, че тази отдалеченост не е полезна за нас и за държавата ни. Ако искаме животът ни да се промени и нещата да се поправят, ние трябва да се помирим с Бога и отново да Го потърсим. Ние не можем да се възродим като народ, ако в нас не укрепне православното ни самосъзнание.

Източник: Марков Н., Светогорски хроники. София 2021, с. 58-76.