«Православно слово». Архив на брой 1 за 2005 година -------------------------------------- top pagination -2- Триадицкий епископ Фотий Верността към заветите на светител Серафим ­ истинското родство с него Слово, произнесено на престолния празник на храма “Светител Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец” в девическия монастир “Покров на Пресвета Богородица”, Княжево, 26 февруари (13 февруари, ст. ст.) Сей день, eгоже сотвори Господь, возрадуемся и возвеселимся вонь. (Пс. 117:24) Днес, възлюбени, е наистина ден на радост, ден на духовно веселие, ден, в който чествуваме паметта на нашия чуден авва ­ светител Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец. За всяка една от вас, населничките на тази света обител, светител Серафим заема особено място в живота є, защото тъкмо той ­ незримо, дивно, по начин, който всяка една от вас е почувствувала ­ ви е довел тук, в тази света обител, основана от него преди толкова десетилетия. Наистина днешният празник е небесно красив и радостен. Ала тази радост ние можем да изпитаме истински, в посилната за нас мяра тогава, когато поне в някаква степен сме сродени с нашия небесен авва. А какво означава това? ­ Това означава всичко, което знаем за него, за живота му, всичко, което сме чували за него, всичко онова, що сме чели от него, да бъде записано върху скрижалите на сърцата ни и да дава плод, а този плод ­ вие знаете добре ­ е нашият духовен живот в Господа. Ако съумяваме понякога да се докоснем до пресветлия лик на светител Серафим със сърцето си, това са мигове, в които чувствуваме нещо толкова дивно, светло, благодатно, за което не сме достойни и което изобщо не е по силата ни да постигнем на дело, дори в някаква малка мяра. Обаче, ако ние действително полагаме усърдие да записваме това, за което стана реч, върху скрижалите на сърцата си, то тогава постепенно и може би незабележимо за самите нас ние действително ще се сродяваме със светител Серафим, тогава ние действително ще бъдем негови духовни чеда. И това не е чак толкова трудно ­ зависи от нас самите, зависи от това, доколко наистина ние обичаме светител Серафим; а обичта си към него ние ще докажем с усърдието си да изпълняваме всичко онова, що сме се помъчили да запишем върху скрижалите на сърцата си. Аз ще се опитам да приведа няколко прости примера, за да онагледя казаното дотук. Светител Серафим е изрекъл следните думи: “Старай се да не се обиждаш на никого. Никога не се сърди. Никога не настоявай. Когато не постъпват както ти искаш, казвай си: “Слава Богу! Слава Богу!” Трябва да пречупваме волята си.” ­ Просто, но духовно дълбоко и толкова животворно за нас! Е, добре, нека първо да се запитаме ­ носим ли тия слова в сърцата си? Второ ­ стремим ли се да ги оделотворяме в нашето ежедневие всеки път, когато имаме повод ­ по човешки речено ­ да се обидим, да се сърдим, да настояваме на своето, всеки път, когато имаме повод да се огорчаваме от туй, което не ни се иска, не ни е по сърце. И още ­ светител Серафим казва: “В гордостта няма любов”. Не са ли тия думи като присъда за всички ни? Присъда, която обаче не ни заставя да се чувствуваме обречени, а напротив ­ подбужда ни да въздъхнем дълбоко и да се устремим към Господа, защото от тия слова е явно, че у нас връх взима или гордостта, или любовта, че едното прогонва другото. Светител Серафим учи: “Ние се смиряваме пред ближните си, когато не ги осъждаме”. Колко е познато ­ като думи... А как постъпваме ние с вас всеки ден, във всички случаи, в които Господ е благоволил или е допуснал да попаднем? -3- Ако осъждането напира неистово, буйно отвътре ­ че дори и да не стигне до устата, дори и да не изречем думи, дори да не извършим нещо на дело ­ та ако осъждането се впива в сърцата ни и ние не се борим с него, това е ясен белег, че смирение у нас няма или доколкото има ­ осъждането го стъпква. Следователно отново да си зададем въпроса ­ как постъпваме с вас всеки ден, всеки миг, във всички обстоятелства? “Няма нищо по-лошо ­ казва светител Серафим ­ от това да грешиш с дързост”, т.е. да съзнаваш, че нещо е грешно и да го правиш. Сигурно и тук ще ни изобличи съвестта. Ще изобличи и това ще бъде отново повод да въздъхнем и да си дадем сметка родеем ли се ние наистина по дух и живот с нашия авва? И пак: “Само стръмният и трънлив път води в царството Небесно” ­ казва светител Серафим. ­ Какъв е тоя път? Борба до кръв срещу плътската страст и самолюбието. Самолюбието е почва, на която растат страсти, пустота в живота и тъга”. Ето колко достъпно и ясно е изречено. Ала в същото време, поради всички наши страсти, поради липсата на решимост тези слова не са издълбани дълбоко в скрижалите на сърцата ни и те не ни ръководят в нужната степен всеки ден, всеки миг, във всички обстоятелства. От сърце ви моля, не забравяйте това, че не само красивото богослужение, не само този прекрасен храм, не само книгите, които издаваме и четем, свидетелствуват за нашата почит и обич към светител Серафим. Белегът, истинското мерило е това ­ доколко неговите свети завети са записани тук, в сърцата ни, и доколко на дело ние се стремим да ги изпълняваме със себеотрицание, с омраза към целия този гмеж от страсти, който се рои вътре в нас. Тъкмо в този стремеж е смисълът на нашия духовен живот. И ако всеки от нас се старае в това отношение, стреми се, пада, става и отново поема нагоре, по стръмното, през трънаците, без да се бои от убожданията, без малодушно, маловерно и със самосъжаление да се колебае ­ то ние ще бъдем наистина чеда на светител Серафим, наистина ще бъдем сродени с него. Съвсем наскоро попадна в ръцете ми книга ­ издание на Зографския български атонски монастир, озаглавена “Всеправославното съвещание през 1948 г. Докладите на Архиепископ Серафим Соболев”. Книгата е издадена през 2005 г. ­ тази година. В предговора, подписан от атонското братство, се казва между другото, че Старостилната Църква се опитвала да използува живота и писанията на владика Серафим за своите пропагандни цели. От това изречение се процежда неприязън, да не се изразявам с по- силни думи, на този, който го е съставил. Морално за него са отговорни безспорно всички тия, от чието име е подписан предговорът. Полезно е да ни хулят. Слава Богу! Но вижте, зъбът на тази клевета ще се строши не в нашето възмущение, не в нашия опит веднага да спорим, да противопоставяме доводи; зъбът на клеветата ще се строши в нашето усърдие да бъдем наистина чеда на светител Серафим ­ на дело и по същество, независимо кой как гледа на нас, кой ни съди или пък кой ни хвали ­ впрочем това няма никакво значение. Но от решаващо значение за нашето спасение е нашата вярност, верността към заветите на светител Серафим ­ на дело, от сърце, в дух, истина и живот. Тогава ние с вас, независимо от външните обстоятелства, независимо от времето, в което живеем, независимо от това ужасяващо объркване в живота на Православната Църква днес, независимо от всички изпитания ще останем в малкото Христово стадо, което Господ призовава да не се бои, да не се страхува. Това стадо е преизпълнено с Христовата истина и с Христовата любов. И тъкмо те ­ Христовата истина и Христовата любов ­ правят малкото и наглед слабото ­ силно, силно с благодатта на Светия Дух. Малкото Христово стадо не е някаква затворена общност от “съвършени”, които смятат другите за недостойни. Съвсем не. Наистина с целомъдрието на чиста девойка то пази верността си към Господа, ала в същото време с незлобието на младенец протяга ръце към всички, които са се откъснали от него. Хулят го, а то търпи, кълнат го, а то благославя, мразят го, а то обича. По молитвите на светител Серафим, по молитвите на матушка игумения Серафима тази света обител и цялата наша Църква до свършека на времената да останат верни на Христа Спасителя и да бъдат част ­ част жива и вярна до смърт ­ от малкото Христово стадо! Амин. -4- СВЕТООТЕЧЕСКИ НАСТАВЛЕНИЯ Светител Илия Миниат1 За душата Слово в Третата неделя на Великия пост Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36) Светът и душата ­ ето два предмета, които чо- веците не могат да познаят, понеже човешкото съждение е лъжовно. Целият техен ум е съсредоточен сякаш в зрението ­ човеците ценят това, което виждат, а което не виждат, не го и ценят. Виждат те света и го ценят повече, отколкото би следвало; не виждат душата и съвсем не я ценят тъй, както би следвало. Затова те са неправи, лъжливи в съжденията си за света и душата; “лжи1ви сhнове человёчестіи въ мёрилэхъ” [Пс. 61:10, Лъжовни са синовете човешки в претеглянето, т.е. в преценките си, бел. прев.] Светът и душата ­ за тези два предмета не умеят да съдят живите, за тях умеят да съдят единствено мъртвите. Земни царе, властители градски, князе човешки, богаташи на света! Вие се наслаждавахте на земна слава, красота и богатство. И какво придобихте в края на краищата? Какво отнесохте със себе си в гроба? Умряхте вие и светът умря за вас. Но като погубихте душата си заради света, вие изгубихте всичко ­ небето, рая, вечния живот, Бога. И тъй, каква полза за човека, ако придобие света, свършващ за него заедно със земния живот, и погуби своята безсмъртна душа? Никаква полза, но напротив ­ огромна загуба. О, ако само узнаеха живите от мъртвите какво е светът и какво ­ душата! Но как тъй? Нима ние не знаем какво е светът? Това ние знаем съвсем добре, виждайки с очите си непостоянството на света. Ние виждаме колко трудно се добиват неговите блага, как горчиви са насладите от тях и как бързо свършват те. Виждаме колко грижи, страхове, завист и разорения разтърсват, отслабват, вгорчават и даже разрушават цялото светско благополучие. Виждаме колко страдания и болести, колко войни отвън и коварни замисли разклащат живота и спокойствието на света. Виждаме, че и речните води не текат тъй бързо, и полските цветя не вехнат тъй лесно, нито мълниите небесни се разсейват тъй мигновено, както бързо изтича, лесно увяхва и мигновено се стопява всяка сладост, наслаждение и радост на тоя свят. Ние добре знаем какво е светът, защото го виждаме. Ала наистина не знаем какво е душата, понеже не виждаме нито красотата, нито природата на душата. Затова днес искам да ви поговоря за това: а) какво е душата, б) че тя е една-единствена и изгубим ли я, губим всичко и за това, в) че тя е безсмъртна и ако веднъж я погубим, губим я завинаги. I. Попитайте мъдреците, които са се мъчили да изследват дълбините на естеството, що е душата, и те ще ви дадат най-разнообразни, но малко подходящи отговори. [...] Затова да оставим празнословията на философите и да погледнем, в светлината на учението на църковните отци, към пречистото огледало на истината ­ Божественото Писание ­ какво е душата, това благородно и драгоценно същество, което не може да бъде заменено с нищо друго. Божията творческа премъдрост и сила проявила три извънредни особености при създаването на човека. Преди всичко, Бог с една дума създал всичко небесно и земно; рекъл ­ и тозчас се появили слънцето, луната и звездите на небето, птиците във въздуха и толкова много животни и растения по земята. Заповяда ­ и се сътвориха (Пс. 148:5). А при създаването на човека Той не само изрекъл словото Си, но сякаш първом помислил и се посъветвал, понеже отначало рекъл: да сътворим човека (Бит. 1:26), сякаш приканвайки на съвет и останалите Лица на Пресветата Троица. На това се удивява и св. Григорий Нисийски. “О, чудо! ­ казва той. ­ Всичко се довежда до битие с едно слово и не се предхожда от никакъв съвет. А към създаването на човека Творецът на всичко пристъпва след обмисляне ”. По-нататък. За да създаде останалите твари, Бог е казвал само да бъде и нищо повече не е вършил. А за сътворяването на човека Той и говорил, и действувал. За да създаде тялото, взел с божествените Си ръце (това трябва да се разбира в смисъл, подобаващ -5- Богу) и слепил праха: като взе пръст от земята (Бит. 2:7 ­ по слав. превод); за да създаде душата, Той вдъхнал в тялото дихание из Своите божествени уста: вдъхна в лицето му дихание за живот. Сетне ­ и това е най-главното ­ ни едно от останалите творения не е създадено по образ Божий. С тая чест се удостоил единствено и само човекът, сътворен по образ и подобие на Бога. Но човекът е образ и подобие на Бога не по тяло, както богохулствуват еретиците-антропоморфити, тъй като по природа Бог е безтелесен, но по душа, която е дух, както и Бог е дух. Това са вродените свойства на душата, в това е нейното благородство. Ако сравним с душата самите свети ангели, тези вторични светлини от първоначалната Светлина, утринни звезди на умозримата небесна твърд, които тъй отблизо възприемат блажените сияния на трисиятелното Богоначалие ­ не знаем с какво те я превъзхождат? Те притежават надарено с разум естество ­ и душата е разумна. Те са безтелесни ­ и душата е дух; безсмъртни са ­ и душата е безсмъртна. Те са разделени на три троични разряда, които се подразделят на девет чина, както отбелязват това св. Дионисий Ареопагит и св. Йоан Дамаскин. В първия ред са: серафимите, херувимите и престолите; във втория: господствата, началата и силите; в третия: властите, архангелите и ангелите. Подобие на това откриваме в силите и способностите на душата. В серафимите гори чистият и огнен пламък на любовта, поради което те се и изобразяват в огнен вид ­ съвсем същото е и във волята на душата, в която огънят на любовта се разгаря все по-жарък и още по- неудържимо се стреми към Въжделения. У херувимите бодърствува съзерцанието, заради което те се и наричат многооки ­ съвсем същото е и с разума на душата, който наистина е многоок ­ винаги e пробуден за съзерцание, дори и когато тялото се упокоява в дълбок сън. Върху престолите седи справедливост ­ в душата смисълът на познаваното чрез ума и на желаното чрез волята [се премерват върху] най-точни теглилки. Господствата притежават величието на царствено достойнство в долния свят ­ душата също притежава царствена сила да господствува над страстите. Началата имат промислителна грижа за управлението на света ­ душата пък притежава разсъдителност. Силите движат небесните тела в дивна хармония ­ и душата движи членовете на тялото със също тъй чудесна стройност. Властите охраняват всеобщия порядък на нещата ­ и душата съхранява порядъка на живота. У Архангелите е съкровищницата с божествени откровения, на която се поверяват неизречени тайнства на Божията премъдрост ­ в душата е паметта, вместилище на познанието, където разумът съхранява съкровищата на познанията. Ангелите са служебни духове, изпращани за служение, невеществени по естество, изключително бързи в движението, неуморими в хода си: те възхождат на небето, слизат на земята, прелитат из цялото творение ­ и душата има свои слуги: мислите, които непрестанно се раждат и мигновено летят от изток на запад, от земята на небето, от небето в ада, прекосяват безкрайни пространства, стени, планини, морета, не ги възпират стражи, не ги удържат резета и катанци. ... (Душата е) образ Божий в три отношения ­ по природа, по благодат и по слава. По природа, тъй като при създаването є тя е сътворена по Божий образ; по ума си е подобна на Отца, източника на всяко познание; по вътрешния си разум е подобна на Сина, началото на премъдростта; по свободната си воля е подобна на Светия Дух, извора на всички блага. По благодат ­ при възсъздаването тя става сходна с образа на Самия Син Божий чрез осиновяването, както казва св. ап. Павел: които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му (Рим. 8:29). По слава ­ в блаженството тя чрез силата на Божествената Светлина ще възприеме образа на Самия Бог; гледайки славата Господня ­ казва същият Апостол, ­ се преобразяваме в същия образ, от слава в слава (2 Кор. 3:18). И св. ап. Йоан казва: Ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е (1 Иоан. 3:2). И тъй, който иска да узнае какво е душата ­ нека знае, че душата е най-великото дело на Божия Съвет, тя е жив отпечатък на Светата Троица. О, неувяхваща красота на душата! Как вие, християни, си представяте царството Небесно, райското блаженство, славата на праведниците? То не е нищо друго, освен съзерцание на Божието Лице. Тъй прекрасен е Ликът Божий, че не -6- се насищат да Го гледат светите ангели. Те с жажда гледат тоя неизчерпаем извор на непристъпната Светлина. Затуй и св. ап. Петър казва: в което желаят да надникнат ангелите (1 Петр. 1:12). Ако Той само за миг се явеше в ада, адът би се превърнал в рай, и ако Той само за миг се скриеше от рая ­ раят би станал ад. Образ на този Божествен Лик е душата. И тъй, какъв откуп ще даде човек за душата си? С какво може той да замени едно тъй прекрасно същество, подобно на което не може да се намери нито на небето, нито на земята? И съзерцавайки в душата си такава красота, мога ли след това да гледам към някоя друга красота на тоя свят? Ако отдавам почит на дъсчицата, върху която е изрисуван образът на царя или на някой велможа, как тогава да не почитам душата си, в която Бог е начертал Своя образ? Когато осквернявам душата си с плътско въжделение, аз сякаш хвърлям в кал и нечистота образа Божий и не съзнавам, че извършвам страшно зло! О, душа! Колко често те унижавам! О, Боже, как търпиш Ти такова оскърбление! Напълно справедливо е твърдението, че нямаме нищо по-драгоценно от душата, но и нищо не ценим тъй малко, както душата. Та ние продаваме това драгоценно съкровище за някаква греховна наслада, траеща само миг! Ние заменяме душата за нищожно богатство! Ние я предаваме за еднодневния блясък на временната слава!... Това би било все пак търпимо, ако имахме няколко душє, та ако и да погине едната, друга ще ни остане. Ала ние имаме една-единствена душа, заради която е създадено всичко небесно и земно, заради която се труди природата, небето се движи, слънцето сияе, земята дава плод, появяват се растения и животни; заради която е насаден раят, приготвено е Небесно царство, блаженство без край, безпределна слава и изобщо всички блага на вечния живот, които око не е виждало, ухо не е чувало и за които човеку на ум не е идвало (1 Кор. 2:9). Ако погубим душата си, ние със сигурност губим всичко ­ и земята, и небето, и света, и рая, и тоя временен живот, и другия ­ вечния: всичко, всичко! ... За да изпита търпението на праведния Иов, Бог дал власт на дявола да го изкушава, да му вреди, да го огорчава и поразява децата му и собственото му здраве. Ето, всичко, що е негово, е в твоя ръка; само душата му запази (Иов. 1:12; 2:6). Пребогатият Иов обеднял за един миг. От многобройните му стада дребен и едър добитък една част била оплячкосана от разбойници, а друга ­ изпепелена от мълния. Високите му чертози паднали, разрушени от бурния порив на силен вятър. Синовете и дъщерите му в един миг ги похитила безвременна и внезапна смърт. Сам той ­ сиромах, лишен от децата си и от своята стряха, покрит с рани от глава до пети, лежал на бунището извън града. Денем го горели слънчевите лъчи, нощем още по-люто го мъчел студът. Иов изгубил всичко: и богатство, и деца, и здраве; но при все това Иов нищо не изгубил, понеже не погубил душата си! “Какво, казва той, съм изгубил? Богатствата си? Но гол се родих аз, тогава нищо чудно, че гол ще и умра. Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна (1:21). Изгубил съм здравето си? Тъй било угодно на Бога: както беше угодно Господу, тъй и стана. Изгубил съм децата си? Господ даде, Господ и взе (1:21). Всичко изгубих и все пак нищо не съм изгубил, щом като не съм погубил душата си. Все още съм праведен пред Бога, макар и без предишното си благополучие, богатства, деца и здраве. Както ми ги отне Този, Който ми ги бе дал, тъй също може да ми ги върне Този, Който ми ги отне. Макар и всичко да съм изгубил, но и за това Му благодаря, и славя, и благославям Неговото свято име, понеже Той допусна да бъда изпитан във всички отношения, но без изкушенията да се допират до душата ми. Да бъде благословено името Господне!” И тъй, човеколюбивият Бог има такъв велик Промисъл, че когато допуска върху нас изпитание или наказание или когато позволява на дявола да ни изкушава и вреди, засягайки най-драгоценните за нас предмети на тоя свят, Той все пак му заповядва: само душата му запази, за да бъде внимателен и да не причини някаква вреда на душата, тази единородна дъщеря на Иисуса Христа, наследница на царството Му, която Той предава в ръцете най-вече на Ангела-пазител, да я закриля, да се грижи за нея и да я пази от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне (Пс. 90:5-6). И защо? “Затуй, защото всички останали неща са много ­ казва Златоуст ­ и даже едно от тях да потърпи вреда, използуваме услугите на друго”, и по-нататък: “ако днес едно се изгуби, утре ще се намери, както и Иов намерил сетне двойно и тройно повече. А душата е единствена и от нея зависи всичко останало и ако нея погубим, с какво ще живеем?” Ето защо ако загубим съкровищата си, недвижимите си имоти, дома, родителите, братята, децата си, здравето си, славата, честта, но при това опазим душата си ­ нищо не сме загубили. Но ако и душата си сме погубили ­ всичко е изгубено. Да загубиш всичко, ако душата е запазена ­ това е незначително. Ако придобиеш всичко, ала погубиш душата си ­ никаква полза. Единствено душата е, която дава на човеците живот на тоя свят и която вдъхва надежда за блажен живот в рая. Ако нея сме погубили ­ изгубили сме и света, и рая, изгубили сме всичко. Защо? “Ако нея погубим, с какво ще живеем?” Странно! Ако имаме едно-единствено дете, колко много се грижим слънце да не го изгори, вятър да не му навреди, човек да не го оскърби. А нали спасението ни съвсем не зависи от това дете! Ако имаме драгоценен камък, ние го пазим с такова старание, че сме готови, ако е възможно, и в сърцето си да го скрием. А нали с този камък не можем да купим рая! И след всичко това ние никак не ценим -7- душата, от която зависи благополучието ни в сегашния и блаженството в бъдещия живот? И това неоценимо богатство, с изгубването на което ние губим всичко ­ и небесно, и земно, ние поверяваме на ръце, за които се срамувам и да говоря! Алкивиад2 бил изгонен от Атина. Дълго време подир изгонването му атиняните изпратили да го повикат поради нуждите на избухналата война, като при това му изпратили писмо, в което всички архонти с подпис се задължавали да не му причиняват никакво зло. Но Алкивиад, който имал вече много случаи да се убеди в непостоянството на решенията на своите съграждани, не повярвал и решително отказал да се върне. “Как, о Алкивиаде? ­ рекъл му един приятел. ­ Цялото отечество те зове, кани, дава ти обещание и ти не вярваш на отечеството?” “За всичко друго ­ отвърнал той, ­ вярвам на отечеството, но своя живот не доверявам никому, дори на майка си, да не би тя по незнание да тури черно кълбо вместо бяло”. За всичко, което искат от мене атиняните, искал да каже Алкивиад, им вярвам. Но за онова, което засяга живота ми, не се доверявам никому, дори на оная, която ме е родила. Защо? Защото имам един живот, само един, и ако го погубя, губя всичко. Тъй разсъждавал Алкивиад за живота си, понеже животът е само един. А ние, християните, колко живота имаме? И тъй, казвам аз, заради нашето отечество, родители, братя, деца, заради учителите и всичко останало аз с удоволствие съм готов да подложа на опасност парите и имотите си, и въобще всичко, което имам на тоя свят. Но ако става дума за душата, една и единствена, която ако погубя, губя всичко, ­ нека ми простят и отечеството, и родителите, и братята, и учителите, и приятелите ­ душата си аз никому не ще доверя! Алкивиад не поискал да изложи на опасност живота си, който при всички случаи е временен и има определен край, а аз, стига да е нужно, съм съгласен и живота си да подхвърля на опасност. Каква разлика има днес ли ще умра, или утре? Но да подлагам на опасност душата си ­ безсмъртната, чиято гибел е гибел навеки? О, това аз никога не ще сторя, никога! Безсмъртието е другото забележително предимство на душата. За този суетен и тленен свят с всичко красиво, добро и ценно в него е отреден край. Защото е преходен образът на тоя свят (1 Кор. 7:31). Рано или късно ще дойде смъртта и с нея за нас ще дойде краят на всичко. Всичко, което имаме или ни оставя, когато го изгубим, или ние оставяме всичко, когато умираме. Всяка плът е трева, и всичката є красота е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва (Ис. 40:6-7). Безсмъртна в нас е само душата, която вечно живее и никога не умира. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36). Ако изгубя някаква вещ, отново мога да я придобия, ако изгубя честта си, мога пак да я възвърна, ако изгубя свободата си, мога да я откупя, ако изгубя здравето си, мога да се изцеля, ако изгубя самия си живот дори, мога да възкръсна. Тъй вярвам аз: чакам възкресението на мъртвите. Но ако душата си погубя, няма вече откуп, няма изцеление, няма възкресение. Изгубил съм я веднъж завинаги! О, да можеше това “веднъж завинаги” да влезе в нашия ум и сърце! Бог е създал рая и ада; първият е място на вечния живот, вторият ­ на вечната мъка. Там са душите на праведните, тук ­ на грешниците: И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците ­ в живот вечен (Мат. 25:46). Ключовете от рая Той предаде в човешки ръце: Ще ти дам ­ казва Той на ап. Петър и на всички апостоли, ­ ключовете на царството Небесно (Мат. 16:19). Ключовете от ада не са дадени ни на човеците, нито на ангелите ­ тях ги държи Сам Бог. Той Сам казва това в първата глава на Откровението: имам ключовете на ада (1:18). Но как тъй ключовете на рая, на чертога Божий, на царския чертог на божествената слава Той е дал в ръце на човеци, т.е. на Своите раби, а ключовете на ада, на страшната тъмница на външната тъмнина, мястото на измъчваните с мъки души, Бог, Цар и Господ, Сам е задържал при Себе Си? Да. То е, за да ни даде да разберем, че в тоя живот, щом само поискаме да отворим рая за спасение на душата си в него, ние лесно намираме ключовете. Те са връчени на човеци тук, долу на земята. Стига само да се обърнем, ние тозчас ги намираме в ръцете на епископа или на всеки духовник. Но ако дойде естествена или внезапна смърт и ни намери (не дай, Боже!) обременени със светски грижи или оковани с веригите на света, и ние умрем без да сме се поправили, без да сме се покаяли, и погубим душата си, обричайки я на ад, тогава къде ще намерим ключове, за да отворим ада и спасим оттам душата си? Тях не ги държи човек, не ги е получил ангел, тях ги има Сам Бог. Тогава Той, като Съдия без милост, не отваря, понеже вратата е заключена. “Няма надежда за освобождение, понеже в ада покаяние няма”. И тъй, нещастната душа, заключена в ада веднъж, завинаги ли е заключена? Завинаги! Погинала веднъж, завинаги ли вече е погинала? Завинаги! О, душо моя! Наместо да погинеш ти, по-добре да погине за мен още сега целият свят с всичко прекрасно и добро в него. Та и какво е светът? Сън някакъв. А ти си най- прекрасното създание, защото ти си образ Божий; ти си най-драгоценният имот, понеже изгубя ли тебе, губя всичко; ти си безсмъртна и изгубя ли те веднъж ­ значи изгубил съм те навеки. И защо ми е да те погубвам? Нима ти си душа на някой звяр? Или пък на някой мой смъртен враг? Не, ти си моята душа. Който не цени душата си хиляди пъти повече от тоя суетен и тленен свят, той или няма душа, или е недостоен да я има. II. Душата и светът, ще кажа пак, са такива две неща, за които хората съдят твърде несправедливо. Цялата грижа на хората, цялата тяхна любов и безпокойство са обърнати към света! А жребият на душата остава нехайство и пренебрежение. По молитвите на Тесвитянина Илия, който заключи небето тъй, че три и половина години то не даде дъжд, в Самария имаше голям глад (3 Царств. 18:2). Каква плачевна гледка представлявало цялото царство! Земята изсъхнала, дърветата оголели, растенията повехнали, людете били полумъртви или съвсем примрели. Царят, който тогава бил Ахав, се стараел да окаже някаква помощ. И Ахав повика Авдия, началника на двореца. И Ахав каза на Авдия: тръгни по земята, по всички водни извори и по всички потоци по земята, дано нейде намерим трева... И те разделиха помежду си земята, за да я обходят: Ахав тръгна отделно по един път, а Авдий тръгна отделно по друг път (3 Царств. 18:3, 5-6). Какъв добър цар, добър баща на своя народ! Сам взима върху си труда и се упътва да дири храна! Но не, слушатели мои, ние се заблудихме! Знаете ли какво отива да дири цар Ахав? Сено за конете и мулетата си. Да си прехраним конете и мъските и да се не лишим от добитъка (ст. 5). Толкоз народ гине от глад, а царят на тоя народ се старае да нахрани своите животни, а не людете! И това е предметът на неговите грижи, съвещания и труд! Това ли е цар, това ли е баща? ­ Това е тиранин и убиец. Не тъй постъпил неговият иконом Авдий. Той се боял от Бога, спомнял си за душата: Когато Иезавел изтребваше пророците Господни, Авдий взе сто пророка и ги кри в пещери, по петдесет човека, и ги храни с хляб и вода (ст. 4). О, ако сред хората само малцина мислеха като безчовечния Ахав! Но колко много от тях се грижат и трудят повече за животните, отколкото за човеците! Нима и една десета от това, което се изразходва за гледане на коне в конюшните и на породисти кучета, не може да се отдели за препитаване на вдовици и сироти? Но тъй иска светът и това върши, а онова, което е необходимо за душата, то не се изпълнява. Нямаше ли да е по- добре това, което се харчи за изхранване на ненаситни зверове, да бъде употребено за освобождаването на човек, лишен от свобода поради дългове, или за омъжване на бедна девойка? Но се изпълняват само исканията на света, а не нуждите на душата. Това, с което отхранват кучета, умеещи само да хапят и да лаят, не беше ли по-добре да се даде за изхранване на гладуващото семейство на някой беден? Но се изпълняват само исканията на света, а не нуждите на душата. И това, което се харчи за зрелища и разпътство, не беше ли по-добре да се даде в църкви и монастири? Но първото го иска светът и се изпълнява, а второто е нужно за душата и затуй не се изпълнява. Всички подражават на злия цар Ахав, който по време на глада се грижел за изхранването на своите коне и мулета, но никой не подражава на добрия домоначалник Авдий, който се грижел за препитанието на сто гладуващи пророка. Онова, което светът иска, то се изпълнява, а което иска душата ­ не. И всичко се изразходва за ядене и украсяване на това животинско тяло, а нищо ­ за милостиня за душата. О, неправда човешка, о, нещастие на душата! Твоята душа, човече, погива от глад за добри дела, а тебе това сякаш не те засяга! И след това размисляш и се трудиш, за да нахраниш животните, които дори не съзнават твоята милост. Ти си длъжен да сториш тъкмо обратното, казва св. Василий Велики: “Какво друго трябва да правиш, освен да се грижиш единствено за душата си, като се освободиш от всички други грижи?” Иисусе мой, Сине на живия Бог, Който си бил разпнат на Кръста! Ти даде Своето дихание, за да създадеш тая душа; проля кръвта Си, за да я изкупиш, дарува купела на божественото кръщение, за да я умиеш; установи и второ кръщение ­ покаянието, за да я очистиш; приготви трапеза от Твоите пречисти Тайни, за да я нахраниш; устрои тук Църквата, за да я осветиш; а отвъдния свят ­ рая, за да є дариш блаженство. Ти стори всичко, което можеше да извърши Твоята крайна благост, за да спасиш тая душа. А ние вършим всичко, което може да стори нашето крайно зло, за да я погубим! Да не бъде това, вечний Женихо на душите ни, да не бъде! По-добре всичко да изгубим, но да запазим душата си. Понеже спасим ли я един път, спасяваме я завинаги. Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Дарувай ни Твоята благодат, за да придобием душата си за Твоето царство! Амин. Преведено от руски език със съкращения. Проповеди святителя Илiи Минятiя Кефалонитскаго (Епископа Керникскаго и Калавритскаго). Новый переводъ съ греческаго. Изданiе Св.-Тр. Сергiевой Лавры. 1902, с. 129-139. 1 Светител Илия Миниат, еп. Кернитски и Калаврийски (1669­1714). 2 Алкивиад (ок. 450-404 пр. Р. Хр), атински стратег от 421 г. (нееднократно) в периода на Пелопонеската война. В 415 г. организира поход против Сиракуза, после преминава на страната на Спарта, предлагайки план за водене на война против атиняните, а по- късно избягва в Персия. -9- Козелшчанската икона на Пресвета Богородица Тази света икона била собственост на знатно семейство от Украйна. Граф Владимир Иванович Капнист, син на бивш губернатор на Москва, притежавал големи имения в Полтавска губерния, в които влизало между другото и с. Козелшчина. Неговите дъщери се възпитавали в Института за благородни девици в Полтава. Тих и спокоен бил животът на семейството, което прекарвало повечето от времето си на село, докато едно събитие не го разстроило дълбоко. През 1880 г. графът получил от директорката на полтавския институт писмо, в което тя му съобщавала, че неговата дъщеря Мария е болна и иска да види някого от родителите си. Графът веднага заминал за Полтава. Там узнал, че дъщеря му си е навехнала крака от неправилно стъпване настрани, както установил лекарят д-р Майер, който препоръчал да се направи шина от гипс. Въпреки уверенията, че заболяването не е опасно, графът завел дъщеря си в Харков при известния хирург Грубе. Той внимателно прегледал болната, потвърдил диагнозата и също препоръчал да се сложи шина. По негов съвет бил приготвен и специален “ботуш” от здрави стоманени пружини, обхващащи крака над коляното, който давал възможност кракът да има здрава опора, без да се натоварва болното място. В такова състояние девойката се завърнала заедно с баща си в тяхното имение. Но изминал Великият пост, настъпил празникът на Светлото Христово Възкресение, а подобрение нямало, напротив – на първия ден на Пасха по същия начин се изкривил и другият й крак. Тревогата на родителите била неописуема. На следващия ден болната заедно с баща си била отново в приемната на д-р Грубе, който наредил да се сложат и на този крак стоманени пружини и препоръчал лечение на кавказките минерални бани. По време на пътуването Мария се чувствувала все по-зле и по-зле. Освен липсата на сили, тя загубила чувствителността на ръцете и нозете си. Не усещала убожданията от инжекциите нито в китките, нито в двата си крака до коленете. Д-р Иванов, който я лекувал на минералните бани, установил заболяване на целия гръбначен мозък и изкривяване на костите, като признал, че причините са му неизвестни. Намирайки болестта за много сериозна, той посъветвал графа да заведе дъщеря си през зимата в Москва или Петербург при някои от известните тамошни лекари, а още по-добре – в Хайделберг при д-р Херб или в Париж при проф. Шарко. Предписаното лечение не облекчило състоянието на болната и през август тя се върнала в своето имение още по- разслабена. През октомври цялото семейство заминало за Москва. Тук Мария била лекувана от най- известните лекари – Кожевников, Митрополски, Склифасовски, Корсаков, Павлинов и Каспари. Всички те смятали, че болестта на младата графиня е много сериозна, дори неизлечима, потвърдили диагнозата на д-р Иванов и съветвали да се търси помощ зад граница – при лекарите Ботер и Шарко. За болната пребиваването в Москва било твърде мъчително и тя помолила родителите си да я отведат обратно в Украйна. Лекарите й позволили да пътува и графинята с дъщеря си заминала на село, а графът останал по работа в столицата. Междувременно проф. Шарко бил поканен в Москва за преглед на друга болна. Граф Капнист решил да се възползува от този случай и веднага изпратил телеграма до съпругата си с молба тя отново да доведе дъщеря им в столицата. На 21 февруари 1881 г. в имението на графа имало гости. Говорели тихо помежду си. Болната, забравяйки за своите страдания, седяла сред тях, увлечена в спокойния разговор. Точно по това време неочаквано пристигнала телеграмата, с която графът ги викал в Москва. Известието обаче не зарадвало страдащата девойка. Напротив, то й напомнило за нейното тежко състояние, далечното изморително пътуване с влака, лекарите и хотелската прислуга, горчивите лекарства и непознатия Шарко, който кой знае какво ще й предпише… Сълзи се отронили от очите на измъченото от болестта момиче. Майката обаче започнала да се готви за път. С помощта на прислугата тя бързо събрала всичко необходимо. -10- В дома благочестиво се пазела като светиня икона на Божията Майка, завещана от родоначалника на фамилията, известния Сиромаха, който останал в историята с това, че през 1764 г. подписал акта за присъединяването на Украйна към Русия. Иконата била нарисувана в живописен стил, като образите се отличавали с особена мекота. В семейството имало обичай преди важни събития да се почиства сребърната риза на иконата с молитва към Пресвета Богородица. И сега, в навечерието на заминаването, майката, като останала насаме с дъщеря си, нежно й казала: “Маша, утре тръгваме за Москва. Вземи, мила, иконата на Божията Майка, почисти ризата й и горещо се помоли на нашата Застъпница, да ни помогне благополучно да стигнем там и да вразуми лекарите как да облекчат болестта ти.” Дъщерята с благоговение поела в немощните си ръце иконата и със сълзи започнала да умолява Небесната Царица за помощ и закрила... В този миг станало нещо необикновено. В нозете и китките на ръцете, напълно безчувствени дотогава, болната усетила сила и високо извикала: “Мамо, мамо! Аз чувствувам ръцете и краката си!” След това тя бързо започнала да сваля от себе си тежките железни пружини и бинтовете. Майката стояла изумена. “Неочаквано силният глас на дъщеря ми, в който звучеше необикновена радост, нейните бързи движения, сияещото й лице – разказвала по-късно тя – така ме поразиха, че отначало си помислих да не би тя да е загубила ума си. Хвърлих се към нея, прегърнах я и можах само да кажа: “Маша, бедното ми дете, какво става с теб? Бог да те запази!” На радостните викове в стаята дотичали всички от къщата. Гледката била трогателна: девойката, до преди малко съвсем разслабена, сега ходела напред-назад пълна със сили, за да покаже, че вече е здрава като другите, а околните я гледали с изумление. Веднага бил отслужен молебен. Оздравялото момиче, майка му и всички присъствуващи усърдно благодарели на Небесната Царица. На другия ден, 22 февруари, графинята и изцелената заминали за Москва със светата икона. Радостта на бащата нямала граници. Той оглеждал своята любима дъщеря от всички страни, карал я да ходи, и след като се уверил в чудото, посетил с нея всички лекари, които преди това я лекували. Те установили, че младата графиня е напълно здрава, без да могат да обяснят как е станало това. Сам проф. Шарко заявил, че такава болест и такова изцеление не е срещал в своята практика, и добавил: “Ако бащата, майката и всички лекари, които са я лекували, не бяха очевидци на нейното заболяване и не свидетелствуваха пред мен за това чудо, бих сметнал всичко, което чувам, за мистификация.” Накрая той казал: “Аз дойдох в Москва, за да се уверя опитно колко е безсилна науката и колко е всесилен Господ...” Междувременно вестта за чудото се разнесла из цяла Москва. Множество хора започнали да идват в хотела, където било отседнало семейство Капнист, за да се поклонят на иконата. Всички разпитвали, искали да видят чудотворния образ и изцелената, да чуят цялата история от бащата и майката. Ето как сам графът описва това в писмо до сестра си. “След като узна за чудото, вярваща Москва се стече при нас... Безброй посетители ни обсипаха с визитни картички, изразявайки горещо желание да се поклонят на светинята и поне за минута да я занесат при техни боледуващи близки. Разнесоха се слухове и за други изцеления в Москва. Самият аз зная два-три поразителни случая. Мнозина предлагаха да помогнат за украсяването на иконата или за строеж на църква в нейно име – предложенията нямаха край. Не мога да ви опиша доколко всичко това ме порази и потресе… А когато с разрешение на преосвещения Алексий дадох нашата драгоценна икона за всенародно поклонение в храма, когато видях хилядите молещи се и чух от свещеника и от църковния настоятел, че те не помнят такова множество в храма, аз бях поразен както от такова велико благоговение на нашия православен народ, така и от величието на чудото… И всичко това стана в съдбоносно време, в първите дни на март1. Но аз мога смело да кажа, че въпреки ужаса [от цареубийството], който бе обхванал всички, тягостното впечатление у мнозина благотворно се уталожи от чудото, събуждащо покаяние за греховете и молитвено упование на благодатното покровителство и застъпничество на Света Богородица. Да, скъпи приятели, колкото и да пиша, аз не мога да предам и една стотна част от това, което бих искал. Ще ви кажа само едно, че сега съм много по-религиозен от преди. Моля се и намирам отрада в молитвата. И за вас, приятели, аз отправих моите грешни молитви, просейки Небесната Царица да ви пази и закриля със Своето молитвено ходатайство...” В края на месец март щастливото семейство заедно с иконата се завърнало в имението си в с. Козелшчина. Скоро при тях дошла сляпа девойка, призована в съновидение от Божията Майка да се помоли пред иконата. Девойката с вяра се молела пред светинята и след няколко дни се върнала да благодари, защото прогледнала и с двете си очи. Не след дълго получило изцеление и едно сакато момче. Това станало пред очите на комисията, назначена от Полтава за освидетелствуване на чудесните случаи от иконата. През 1885 г. в с. Козелшчина била открита женска община на милосърдие с болница, училище и приют за инвалиди, която скоро прераснала в монастир. Ползувана литература: “Сказание о чудотворных иконах Богоматери”, г. Коломна, 1993 г. и редакционна бележка към писмо 951 от “Собранiе писемъ Святителя ¤еофана”, вып. пятый, Москва, 1899 г. 1 На 1 март 1881 г. бил злодейски убит император Александър ІІ, наричан Цар Освободител заради премахването на крепостничеството в Русия (1860 г.) и за водената от него Руско-турска Освободителна война (1877-1878), която сложи край на петвековното османско владичество на Балканите. -11- По дирите на българските новомъченици част четвърта Българските новомъченици от лето 1876-то Баташките новомъченици 17 май (4 май ст. ст.)1 Заради Тебе ни затриват всеки ден, смятат ни за овци, обречени на клане... предаде ни за укор на съседите ни, за присмех и хула на ония, които живеят около нас; всичко това дойде върху нас, ала ние Те не забравихме и Твоя завет не нарушихме... душата ни е унизена до прах, утробата ни е прилепнала о земята. (Пс. 43:23, 14; Пс. 43:18, 26) Батак! Колко свидно е това име за всяка християнска българска душа! Като благовонно кадиво от него лъха споменът за едно страшно страдание и едно светло тържество. Батак от ХIХ век в географско, историческо и духовно-нравствено отношение. Според живото предание и някои исторически паметници, село Батак е възникнало след потурчването на чепинските села (Велинградско); основано е от бежанците, които са искали да опазят бащината си вяра и са се криели по горите, докле не са се прекратили изстъпленията и насилията над вярата им. Местоположението на Батак е съответствувало на намеренията и желанията на заселниците, за да се прикриват от очите на тогавашните еничари. Селото е било построено от двете страни на Стара река, при подножието на високия Родопски връх Карлък в една неправилна продълговата котловина, заобиколена с бърдата: Петрово бърдо, Кънева борика, Царюв комин, Кадино бърдо, Свети Георги, Пискилнева скала, Галагонката и Бучете, някои от които образуват издигнати платовидни равнини: Иванова ливада, Илинова ливада, Ленищата, Саята и др. От югозападната страна на тая котловина се издига високият масив Семералан, който се скача с Рила планина; а от североизточната страна стоят високите гористи склонове на “Пирин” (местност в Пещерското землище), покрай които текат Стара река и Карлъшката река. Всичките тия бърда и равнини са били покрити с големи стари буки и други планински дървета, които са служили за естествена ограда и са представлявали голямо удобство за прикриване от яростните нападения на османлиите. Из повечето от тях и -12- по много други места около селото, се намират развалини на стари крепости, монастири, църкви и оброчища, много от които навярно са разрушени от самите потурнаци по заръка на Хасан-ходжа ­ ръководителя на потурчванията в Чепинско през ХVI в., съгласно свидетелството на свещеник Методий Драгинов. Историческата наука все още не е установила с по-голяма точност кога е възникнал Батак и какъв е произходът на наименованието му. Най-ранният писмен паметник ­ надписът на чешмата в Кричимския монастир “Света Богородица”, върху който личат името Батак и имената на построилите я батачани Анастас, Велю, Теню и Геро, ­ е от 1592г. Едно от допусканията е, че името Батак е дадено на селото поради езерото, отстоящо на половин час път откъм северозападната страна. Селяните го наричали “блато”, а турците “гьол” или “батак”, защото по-голямата му част е покрита с преплетени над водата корени на растения, а то самото е обраснало с шавар, папур и трева, дето мнозина, които не знаят местността, са пропадали с конете си и са потъвали на дъното му. Съществува и друго едно предположение, според което първото име на новото селище било Батево, от брат, или “бате”, наречено така, види се, нарочно или от бежанците, или от самите насила потурчени българи в чепинските села, за да изразят нравственото превъзходство на опазилите своята бащина християнска вяра техни братя. За това название свидетелствува скъпоценният ръкопис на поп Методий Драгинов от ХVII век. Отначало заселниците на Батак живеели в добри отношения с техните потурчени братя по кръв и въпреки крайните различия на техните вери те дълго време си запазвали и уважавали роднинските връзки. Когато някой дохождал в Батак, отивал е да гостува направо в оная къща, домакинът на която носил името на рода му. Но с времето тия роднински и братски отношения се променили. Различни ходжи, които постоянно сновели между потурчените, ги карали под страх от наказание да изоставят преданията, обичаите, нравите и песните си, които потурчените българи все още пазели, и те постепенно забравяли миналото, привиквали с настоящето, заживявали с ограничените понятия на новата си вяра и захванали да се отнасят към предишните си сродници от Батак първом студено, а сетне и враждебно. Тия отношения още повече се изострили, когато се наченали препирни помежду им за горите, пасищата и ливадите, разположени около споменатото езеро; подобни разпри много често са имали кървави сетнини. Батачани се виждали заобиколени отвсякъде с лични и кръвни врагове. Освен това, явила им се и друга рана. Току-речи цяла Родопа била разпределена на отделни пасбища, повечето от които навремето били подарени ­ за известни заслуги пред първите султани ­ на дивото и сурово племе юруци, които сами захванали да боравят с овцевъдство по собствените си пасища. И те започнали да преследват батачани. Подир Кримската война се явили “любители на християнската пот” (по израза на А. Горанов) и от вътрешността на Македония. Юруци, разбойници и помаци кръстосвали всичките пътища около селото и батачани не смеели да се покажат в градините си. Самата власт по тия места, която се състояла от няколко заптиета по планинските кули, разположени на доспатския път и подчинени на доспатския бей, поощрявала грабителите. Батачани били едри, здрави, силни, бодри и безстрашни люде. Тяхното юначество станало пословично за околните села. Тяхната издръжливост и търпение красноречиво се виждат от следния житейски пример: баташкият войвода Тодор Банчов (1814­1877), който преследвал турски разбойнически шайки, бил ранен. Тодор се криел у брата си Петър Банчов и когато заптиетата нахлули в къщата, претърсили я и като не намерили воеводата, взели да мъчат брат му. За да избегне изкушението да изкаже брат си, Петър се престорил на мъртъв. Били го безжалостно, мушкали го и го боли с игли по тялото, ала той не дал ни най-малък признак на живот. Тогава, за да се уверят по- явно, звероподобните мъчители взели, та му наболи борови клечици под ноктите на краката и ги запалили. Ноктите, плътта и кръвта на Петър почнали да пращят от пламъка на борината, но батачанинът със свойствената си твърда воля и тук понесъл болките, и тук заглушил мъките и останал пак като неподвижен и бездиханен труп. Той помръднал едва когато се уверил, че заптиетата са излезли от дома му!.. Животът на батачани бил патриархален. Главата на семейството си оставал такъв и за достигналите зряла възраст и оженени синове до своята кончина. Управлението на имота и търговията или, по местния израз ­ “държането на кесията”, се изпълнявало по ред, съгласно волята на главата на семейството. Делбата на имота правел бащата до живот. Наредбата на къщите била от камък и двукатна, първият им кат е служел обикновено за зимници на домашния добитък. Случвало се в една къща, от едно семейство, -13- със синове и внуци, да живеят заедно 25­40 души. Батачани били задружни люде. Понеже занятието на всички било еднообразно и трудно, то те се събирали на дружини, правели си в планината чаркове, или иначе речено ­ дъскорезници, и работели сговорно. Всички заедно работели за всеки член от дружината им, който имал грижата да им достави необходимата храна за отредения нему ден. А когато някой се разболявал или по други оправдателни причини не можел лично да поеме реда си, то другарите му избирали на негово място едного изпомежду си да извърши работата. Това ставало безвъзмездно, сиреч считало се е като братска помощ на болника, който не бил задължен да връща тая работа. Това братолюбиво чувство и взаимопомощ се проявявали и при другите занятия, гдето не съществували подобни, нравствено обвързващи задруги. Почвал ли някой къща да гради, или плевня, или друга някаква сграда, то всеки негов роднина или ближен познайник считал себе си задължен да проводи колата си ден, два или три в негова помощ, за да си прекара камъни за стените, тикли (каменни плочи) за покрива, греди и други дървета от гората за сградата. А когато сградата се завършвала, съседните жени и моми, по приетия обичай, изнасяли сами каменните плочи върху покрива. Така също ако някой пожелавал да преобърне целина в нива, тогава се събирали безвъзмездно на помощ множество моми и жени от махалата редом с познатите и роднините, които за работата си получавали само дневната храна. Така било и с жетвата, коситбата, събирането на сеното, с тлаките, с плевенето и тъй нататък. В сравнение с други места народното чувство у батачани било по-здраво опазено. Затвореният им живот в скута на обширни планини, гдето виждали само хищната алчност на турците, навярно е поддържал и лелеел скрито в дълбините на сърцата им това чувство. Благодарение на обстоятелството, че те били опазени от постоянен досег с мюсюлманските обичаи и празници, които другаде са имали развращаващо влияние върху чистите български нрави, батачани всякога са гледали на друговерците враждебно, по-свободно изказвали отвращението си от тяхната вяра, като я считали за низко и позорно нещо, а ведно с това изразявали и желанията си за освобождение от мюсюлманското иго, които впрочем не били ясни и определени и завършвали с дълбоки въздишки. Ето как изглеждал Батак през 1839 г., видян с очите на руския монах Партений: “Вечерта пристигнахме в село Батак. Свещеникът ни прие в дома си и с удоволствие ни нагости. Разпитваше ни за различни неща, но най-вече за Русия и за руското благочестие. След това ни каза: “Сега аз няма да ви пусна оттук, докато не се намерят спътници, защото пътищата са много опасни. Два дена да вървите няма да срещнете населено място освен някой хан ­ само гори, планини и пущинак, пълни с разбойници- арнаути, които често убиват. Това лято убиха двама монаси.” Ние му благодарихме и след вечерята си починахме. На сутринта отидохме в църквата и изпълнихме утринната служба и Часовете. Църквата е голяма, каменна, с висока каменна ограда. Иконостасът є е прекрасен, а има и много ценни икони, гръцка изработка, достойни за похвала. През цялото си пътешествие съм видял много малко такива църкви. Рисувани са от един светогорски монах. Всичките книги тук са църковни, печатани в Москва. Ризницата е доста прилична. В църквата има много кандила и пет кристални полилея. Ние є се полюбувахме и благодарихме на свещеника за големите грижи. В Батак има общо триста къщи. Всичките са дървени, направени от дъски, отгоре покрити с дялани греди и летвички. Има и много двуетажни. Селото е българско, но напълно прилича на руските. Тъй като тук е студено, няма никакви градини. Свещеникът ни хранеше само с ечемичен хляб. Ние му поискахме или пшеничен, или ръжен, но той ни каза: “Освен ечемичен нямам друг хляб, няма и в цялото наше село. Ние месим хляб само от ечемик, а да се набави друг е трудно. Вие сте видели каква е планината. Трудно е дори сам да я изкачиш. Пък и не ни трябва друг хляб, защото от раждането си знаем само този и ни се струва, че от него няма по-хубав.” Ядохме насила. Гостоприемните жени ни надонесоха много хляб за из път, защото два дена нямало откъде да вземем. Каквото можахме ­ взехме със себе си, а излишното оставихме на свещеника. Недалеч от Батак се вижда друго българско село. По-рано жителите му били християни, но турците ги помохамеданчили, а иначе и до днес говорят български”.2 Великден пред Голгота С вяра в собствените сили и с детински устрем батачани последвали другите въстанали български села през пролетта на 1876 година. Оттук идва и страшният трагизъм на делото им, но и светлото тържество на -14- тяхната мъченическа победа над ужаса, страданието и чувството за обреченост. Като наклонени от налятото зърно класове, те били съзрели за мъченически страдания и готови да се принесат в жертва на своя Спасител и Бог като сладък хляб, смлян от жернова и изпечен в горнилото на нечувани страдания. Още в самото начало на въстанието, при буйните тържества и неизпитаната дотогава радост от вкуса на жадуваната свобода, батачани предусещали в сърцата си и идещото тежко изпитание. Великият пост на 1876 преминал за баташките християни в усилна подготовка за дългоочакваното освободително въстание. Едни от тях отивали по помашките села да си купуват пушки и пищови, някои носели за размяна кравичката или едничкия си вол; други опитвали покрай селото доставените си оръжия, трети носели в работилниците на Петър Ковача, или в ония на заселените цигани, сърпове, коси, тесли, ножници и други челичени сечива, за да си правят дълги ятагани, прилични на турските калъчи3, или остри маждраци. Изпровождали се нарочно люде по различни места да купуват барут и оръжие. Сборовете от мегданите и механите се преместили пред споменатите ковачници, или пред тюфекчийницата4 на Георги Цурюв, или в местата, отдето се слушали пушечните гърмежи. Жените, от друга страна, бързали да приготвят пексемед (сухари), ризи, торби и пр. Някои от тях скалъпвали разни мехлеми и мушами за раните, други разнищвали от вехтите си дрехи нишки за тифтик (марля). Всички били обзети от жаждата по непознатата и мечтана българска свобода. Пролетта дошла весела и мила, съживяваща надеждата и пълнеща сърцето със смелост и мъжество. Приготовленията съставлявали един вид предпразненство на Христовото Възкресение. Упоени от тая надежда и от свойствената си смелост, батачани тутакси забравили и правителствените сили, и опасностите от съседите помаци. И в това самоизмамно състояние като че всякой дирел личба свише ­ в някакви стари предричания, в някакви белези на времето и на вечно сменящата се природа, в предсказания на неизвестни мъдреци и в пророческите писания. Едни от младежите, които по възрастта си не можели участвуват в приготовлението, се ровели в библейската книга “Откровение” и доста находчиво и правдоподобно уподобявали Турция на звяра със седемте глави, които означавали седемте племена, населяващи империята, чието освобождение щяло да дойде с неговата смърт. Други търсели във “Вечния календар” оправдание на възродените си надежди и с възторг разгласявали предречената смърт на един цар, който щял да бъде непременно султанът. Носело се още, че някой си фанатик ходжа намерил в пророческите книги на ислямството, че настанало вече времето, в което Мохамед щял да накаже правоверните си последователи, като ги остави на произвола на гяурите да ги разорят и пропъдят с големи бедствия и лишения в Мека и Медина, откъдето след време, като спечелят отново любовта и покровителството му, щели с нова сила да се върнат назад и да царуват вечно над християните. Това последното се разгласявало с различни вариации, които го видоизменявали, за да бъде сгодно, съгласно с възродените желания. Освен реченото, младежите с особена охота разправяли на простите люде пророческото съчетание на съответните цифри по черковнославянското изчисление на буквите, съставляващи съдбоносната фраза “Туркiа ке падне”, от събирането на които се получавала сумата 1876 ­ същата година, в която се крояло въстанието. ­ Господева работа! И по книгите го има писано! ­ повтаряли с благоговение селяните. ­ Гледайте само да не стане селото ни като Касандра!5 ­ забелязвали някои закоравели в робството старци. ­ А какво е станало в Касандра? ­ Клане... клане на всичко живо, ­ на мъжко и женско!... ­ отговаряли старците. ­ Клане?! Клане ще стане, но само на турците! ­ добавяли самонадеяни гласове на множеството от тълпата, сред която се водел разговорът. Предпразненството достигнало върха си по време на Великденските празници. Нея година Христовото Възкресение било отпразнувано от батачани с непозната дотогава тържественост и ликуване6. В селото не останало ни едно прасе, при все че във всяка -15- къща се развъждали и се намирали най-малко по три-четири. Пещерското вино се леело с половяци7. С червените яйца се христосвали с всички безразлично ­ с познати и непознати, което други години не било ставало. Къщните врата били открити за всекиго и всякой бързал да изрежда всички и с всекиго да си подели новите чувства за светото Възкресение и ония ­ на възкръсналите надежди на вековния роб. В дома на Горанова8 с особен ентусиазъм четели приветствената статия на вестник “Век” за великия празник, в която думите: “С проливането на Кръвта Си Христос изкупи нашите грехове, ­ с проливането на кръвта е възтържествувала правдата, с кръвта е просветнала озаряющата светлина на човечеството, с кръвта е блеснал истинният разум пред слепотата и предразсъдъците...” имали такова внушително въздействие, че слушателите току-речи безсъзнателно са повтаряли думите: “Кръв, кръв! Само на кръвта се дължи всичко!” Това служело като таен вътрешен двигател на въодушевлението, което давало особена сила на празничната веселост. По причина на дългото пространство, което обхваща селото, всякога тържествените дни са се празнували с по няколко хора2 в едно и също време на различни места. Тая година хорото било общо ­ на “Беглишките хармани”, намиращи се от горната страна на селото. Там се събрали всичките селяни и селянки, и съставили, като никога, хоро в няколко кръга, състоящо се от 1500­2000 души и подскачали под веселите провиквания на стройните и напети младежи. На него се редели и стари, и млади, и тия, които не били играли от много години, и тия, които жалели скоро починалите си близки роднини ­ и всички без разлика. Сякаш в сърцата на всички се таяло неизразимото предчувствие, че тази е последната тяхна Пасха на земята, че скоро и тяхната кръв ще се пролее като Христовата, че и тяхната кръв ще напои многострадалната българска земя и ще завика към Бога зарад всички техни братя и сестри, които ще останат подире им. Затова великденското настроение сега се изразявало в такава извънредна радост и веселост. Те не знаели, че в тая тържествена веселост те отпразнували собствения си живот, не знаели, че пределът на вечността стои при самите им нозе ­ те знаели само, че трябва да се нарадват на тоя велик ден, в който е станало Христовото Възкресение, в който се празнува тържеството на проляната Господня Кръв и който стои пред очаквания ден за въстание, чиито сетнини са известни само Богу. Хорото се кършело на различни страни по широката поляна, веселите провиквания се последвали от пищовни гърмежи от играещите; и белобради старци и сгърчени баби мъчели наред с младите за последен път непослушните си крака, а пред хороводеца се перкала по земята чалмата на един турчин, дошъл да събира великденски яйца, в присъствието на правителствените заптии!.. “Като че Божият промисъл нарочно определил ­ размишлява описателят на баташката Голгота А. Горанов ­ щото батачанинът да тържествува първите минути на прогласената свобода от робството в такава тайнствена тъмнота на природата, в каквато той е тържествувал ежегодно Великото тържество на проляната Спасителева кръв, която дарила свобода, светлина, разум и любов на цялото човечество...” На Гергьовден, 23 април, всички четници, които вече били заели позиции по околните на селото хълмове, заедно с цялото множество старци, жени и деца, изпълнили широкия площад пред черквата “Света Неделя”. Баташките свещеници поп Нейчо Паунов и поп Петър поп-Илиев извършили молебен към светия великомъченик и победоносец. Възторгът бил неописуем. Въодушевлението сияело върху веселите, бодри и оживени лица на батачани. Със снажния си ръст и с високите рунтави калпаци четниците приличали на гора от дървета с кичести върхари. Момите, жените и децата с китки в ръце и със сълзи на радост се трупали около тях и мнозина не можели да познаят своите си. Подир молебствието всички те целували кръста под благословението на свещениците за успеха на светото предприятие. Първите тръпки на отрезвяването обаче не закъснели да пролазят в душите на въстаналите роби. Това станало на 24 април, когато от куршумите на петстотника Стефан Трендафилов паднали двама бабаити съгледвачи. -16- Вечерта на 29 април стражата на баира Семералан забелязала по доспатския път откъм Таш-боаз да идат голямо множество въоръжени башибозуци. В петък ­ на 30 април заранта ­ те излезли на самото “Петрово бърдо”, отстоящо на четвърт час от селото, дето убили едно баташко воловарче (петнайсетгодишно момче) и забучили червен байрак с полумесец. Това произвело силна тревога, която все повече и повече се усилвала. Както появата на неприятеля, така и заплашителните му искания се разпръснали като мълния по селото, по позициите, между стари и млади. И от позициите, и от селото излизали на по-високите места, и с някакво замръзнало любопитство гледали към “Петрово бърдо”, дето турците били насядали по самите ръбове на бърдото и приличали отдалече с белите си чалми на гъби, изникнали след дъжд. Някакви страховити предчувствия обхванали сърцата сякаш на всички! ­ Това не прилича на Чепинското побратимство! Виж, насядали са, като че чакат смъртта на селото! ­ говорели едни шепнешком. ­ Кръвнина!... Кръвнина ще падне! ­ казвали уплашено други. ­ Не току-така черните гарване от три деня насам непрекъснато грачат над селото! ­ Мърша ­ човешка мърша чакат!... ­ забелязвали по-суеверните и тия пророчески забележки се разпръсвали също като мълния... У несвикналите да проливат господарска кръв раи се породили съмнения. Тия, които не знаели предел в увлечението си, които в горделивите си пориви се считали за непобедими, сега стояли като замръзнали, горещата им кръв застинала от едната гледка на червения байрак на “Петрово бърдо”, в чувствата и в силите им станал ненадеен и внезапен прелом, и те с наведени глави, с посърнали лица захващали разговор ­ не за предстоящата борба с неприятеля, а разговор тъжен и печален за децата, за жените, за къщите и покъщнините, за всичко мило и драго на земята!... Картините от мечтаните по-напред победи срещу тирана били изместени от картините на бедствията, теглилата, лишенията и тежките неизбежни злочестини на своите близки, на своите в нищо неповинни дечица. Тия нови грижи и нови страхове били общи и взаимни. Четниците почувствували непреодолимо желание да отидат в селото и да видят своите домашни, което желание се разгаряло от тайния вътрешен глас на страховитите предчувствия, че краят на “Баташкото царство” настъпва и поне за последен път да прегърнат и ако могат, да утешат милите си; от друга страна жените провождали по позициите децата си, които с насълзени очи се осведомявали за здравето на бащите и ги викали да отидат у дома си и помогнат, за да се прикрият и заровят в земята някои вещи, защото всички предполагали скорошен пожар на селото... “Огън! Пожар! Кръвнина!...” били думите, които с твърда вяра и без всякакви коментари се повтаряли все под формата на тайна в позициите. Около червения байрак и по ръбовете на бърдото имало близо четиристотин души башибозуци. Когато първом батачани ги зърнали в петъчното утро, времето било ясно и слънчевите лъчи блещели по лъснатите им оръжия; по-сетне числото им значително захванало да намалява, а заедно с това и времето взело да става все по-облачно и по- мрачно! Сърцата на батачани били попарени, душите им ­ посърнали... * * * За развоя и разгрома на въстанието в Батак ще оставим да говорят историците. Нашият взор ще се съсредоточи върху заколението на Христовите агънца, на изповядалите и опазилите вярата си, без да пожалят временния си живот, мъже, на невинните жени и девойки, на отроците и не на последно място ­ на младенците, споделили участта и получили нетленната небесна слава на избитите от Ирод Витлеемски младенци. За мъченичеството на тези пречудни изповедници съществуват несъмнени свидетелства както от очевидци, тъй и от отпослешни изследвачи на историята. Ето най-значимото, според нас: в изложението си от 3 януари 1877 година до представителите на европейските държави оцелелите батачанки пишат следното: “Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат на сечник като свети мъченици”9. От това свидетелство се виждат ясно две основни черти на мъченичеството на батачани: а) възможността да се избавят от смъртта, приемайки исляма, което дори им е предлагано (“както искаха кръвниците”) и б) доброволно избраната от тях смърт заради родната православна вяра, както и ясното съзнание у свидетелите на тяхното мъченичество за сходството на техния подвиг с мъчениче- -17- ството на древните християни (“като свети мъченици”). Но това не е единствената явност, даваща основание за прославата на баташките страдалци като новомъченици. Дошла вечерта на 30 април, петък. Селото замръквало сред обръч от дин-ислямски10 воини, които били завзели всичките височини покрай него и непрестанно гърмели върху къщята. Куршумите пищели като град около селяните и ронели от каменните покриви разбитите на дребни парчета камъчета по бягащото население. Тук-там по улиците били наранявани и убивани мъже, жени и деца. Освен куршумите, навсякъде летели запалени омаслени парцали за подпалване на къщята и плевните; а когато се мръкнало съвсем, в очите на уплашените батачани те се сипели като огнен дъжд и нажежени камъни от небето, “падали ­ както пише Ангел Горанов, очевидец на много от станалото ­ като Божие наказание за някакви неизплатими с друго грехове, освен с кръв и огън!..” Населението, без разлика на пол и възраст, се събрало в най-укрепените места на селото ­ черквата, училището и Трендафил Кереловата къща, които се считали за по- пригодни за самозащита и по-неизложени на подпалване. Множество жени, деца, мъже и старци се натрупало и в неголямата Богданова къща като по-здрава сграда, в долния край на селото. Паднал мрак. Батачани не помнели и не били виждали никога преди такава тъмнина и такава нощ. Било черно като в рог ­ на разстояние от два-три разкрача не можело да се види човек. На мнозина се струвало, че тая извънредна тъмнина се сгъстява от безчислените башибозушки куршуми, които като пороен дъжд се сипели по улиците и сградите. При това чарковете откъм Карлъшката страна, на долния край на селото били подпалени и озарявали околните бърда, правейки сякаш тъмнината по улиците още по-гъста. Покрай селото и вътре в него блеснали други подобни огньове, които с всеки изминат миг растели и алените им пламъци се губели в черния небесен покров, издигайки се право в небесната дълбина, както в прастари времена ­ димът от богоприятното Авелово жертвоприношение. Всичко било страховито! Наред с пушечните гърмежи, дивите провиквания от хилядите башибозушки гърла западали по-ясно и по-страшно в сърцата на батачани. Безподобни били гледките, които в тая нощ са представлявали батачани в сборните места. У Богданови, Керелови, в училището и черквата мъже, жени и деца се трупали един въз друг в невъобразим безпорядък. Всички се движели насам-натам като сенки, всички охкали, викали, ридаели, сърдели се, плачели и едни други се търсели. Майка загубила детето си, дете ­ майка си, брат ­ сестра си, мъж ­ жена си, и се лутали, блъскали се в множеството, тъпчели се един другиго, пустосвали, проклинали, молили се... Те се движели и притискали безсъзнателно. Децата пищели под краката на възрастните и наместо помощ, получавали нови несъзнателни налягания. Тия, които ходели, мислели, че се носят от сгъстеното множество, а тия, които се носели от това последното, считали себе си за двигатели на движението! Давлението било тъй тежко, впечатленията толкова напрегнати, че повечето майки държели на ръце децата си, притискали ги с всичката сила на майчината любов и с тях на ръце ходели да ги търсят, с тях на обятия питали и разпитвали с плач ­ где са рожбите им! Обаче скоро тая глъч затихнала едновременно по всичките сборни места. Клепките на всички били налегнати от непреодолима дрямка. И тия, които били здрави, и тия, които били наранени или имали други физически повреди от притискането, и тия, които търсели до полуда загубените свои близки, ­ всички до един затворили очи и потънали в дълбок сън. (Следва) 1 За основа и градиво на настоящето повествование ни послужи книгата на Ангел Горанов Въстанието и клането в Батак (исторически очерк), отпечатана в Пловдив през 1892 г. и фототипно издадена съвместно от Културно-просветното сдружение “Възраждане на град Батак” и Университетското издателство “Св. Климент Охридски”, под редакцията на проф. Янко Янев, С., 1991. Архаичният на много места език бе осъвременен и ­ където нуждата налагаше това ­ преработен и допълнен със сведения от други източници от ХIХ век, принадлежащи на перото на очевидци и изследователи, близки по време на описваните кървави събития. Датата за евентуално чествуване паметта на Баташките новомъченици е определена въз основа на обяснителната бележка от проф. Янко Янев, според която “въстанието завършва с превземането на църквата [...] на 4 май (ст. стил). Този ден е най-големият местен празник, който батачани чествуват тържествено всяка година” (пос. съч., с. 106). ­ Бележка и коментар от автора на настоящата статия. 2 Руски пътеписи за българските земи. С., 1986, с. 190-191. 3 Извит меч, подобен на сабя ­ бел. авт. 4 Оръжейна работилница ­ бел. авт. 5 Касандра е названието на най-западния от трите ръкава на Халкидическия полуостров. По време на гръцкото въстание през 1821 г. турският пълководец Абдул Абут паша сломява съпротивата на въстаниците, отбраняващи тясна ивица земя, свързваща ръкава с основната част на полуострова, опустошава цяла Касандра и избива по-голямата част от населението. ­ Бел. ред. 6 Пасхата през 1876 г. се паднала на 4 април. Тук и навсякъде в житиеписа датите привеждаме по стар стил, съобразно времеизчислението през ХIХ век, когато се развиват описваните събития. ­ Бел. авт. 7 Половяк ­ м. диал. Котел, който събира половин ведро или 7­8 литра (Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век, С., 1974, с. 365). ­ Бел. авт. 8 Петър Горанов бил най-просветеният човек в Батак по това време и организатор на въстанието там. ­ Бел. авт. 9 Цит. по Петър Петров. По следите на насилието. Част втора. С., Наука и изкуство, 1988, с. 626. 10 Дин-ислям (или слято ­ динислям) м. остар. (ар.-тур. din islam). Мохамеданин (Речник на редки, остарели..., с. 107). ­ Бел. авт. -18- СЪВРЕМЕННИ ИЗПОВЕДНИЦИ НА ПРАВОСЛАВИЕТО Изповедническият подвиг на Валаамските монаси за опазване на православното Предание, или Валаамското противостоене* Инок Всеволод (Филипиев) Предговор “Светата Валаамска обител” ­ кое християнско сърце няма да трепне при тези думи? Като непобедима крепост на Православието се възвисява Валаам над житейското море. В стръмните валаамски скали са се разбили и езическите обичаи на съседните жители, и гордото мъдруване на шведите лутерани, и дори съветските безбожници. Колкото и да са се опитвали, те не са могли лесно да завладеят свещения остров. Но какво е станало след това? Малко преди блажената си кончина духовникът на монастира “Св. Троица” в Джорданвил, валаамският постриженик игумен Филимон, отбелязва в своите спомени: “Много огорчително е, че досега нищо не е написано за трагедията на древната и славна валаамска обител. Тази трагедия започна дълго преди падението на Валаам, но за това ­ по-нататък.” Обаче отец Филимон така и не успя да завърши своите спомени. Господ призова праведника при Себе Си. Нека се опитаме да възстановим веригата от събития, наречени от о. Филимон “валаамската трагедия”. Именно сега, когато се рушат вековни твърдини, когато дори някои признати авторитети отказват да служат на истината, ние изпитваме остра нужда от осмисляне на събитията от църковния живот на изминалия ХХ век. Ще говорим за трудния и заплетен календарно-пасхален въпрос... Дълбоко сме убедени, че борбата за юлианския календар и православната пасхалия има не обреден, а наистина църковен духовен характер ­ това е борба за православното Предание. Отменянето на стария стил и на светоотеческата пасхалия са само крачки по пътя на църковното отстъпление, водещо чрез модернизма и икуменизма към създаване на земна “църква на лукавствуващите” (Пс. 25:5 ­ по слав. текст)... Валаамската календарно-пасхална история е един от красноречивите примери за това как нововъведенията внасят смут и разкол сред православните, а същевременно стават повод да се явят изповедници, безкомпромисно предани на православното Предание. ... И тъй, да се пренесем мислено в онази дъжделива нощ на 6 февруари (24 януари, ст. ст.) 1940 г., когато населниците на Валаамската обител под бомбардировката на съветската авиация напускали острова, озарен от пламъците на пожарищата, и по леда на Ладожкото езеро бягали към вътрешността на Финландия. Това бил вече допуснатият от Бога печален завършък. А предзнаменование на началото на валаамската трагедия е може би случаят, когато веднъж в храма довели една бесновата и, както разказваше отец Филимон, бесът чрез нейните уста викал: “Почакайте, всички ще ви удавя, обгорели главни такива!” И Господ допусна това заради нашите грехове! Нима не беше бесовска работа всичко, което се случи по-нататък?!” И наистина върху Валаам се посипали стрелите на лукавия. Първата световна война изтръгнала от монастира няколкостотин послушници и монаси ­ призовали ги в армията, а после вече се завъртял вихърът на революцията и малцина от тях се върнали в обителта. През 1918 г. последвал нов удар: монастирът бил напълно откъснат от родната Русия, тъй като се оказал на територията на отделилата се тогава Финландия. Наистина, за известно време това спасило Валаам от лапите на болшевизма, но затова пък друга напаст ­ новият календарен стил ­ връхлетяла монастира с пълна сила. Може дори да се каже, че Валаам като щит предпазил цялата Руска Църква от този удар. Новокалендарният разкол, който разкъсал сърцата на валаамските населници, направил очевидна за мнозина йерарси от Руската Църква цялата пагубност на това начинание и отстранил желанието да бъде повтарян печалният опит на Валаам. 1921 година За първи път новият стил бил въведен във Финландската Автономна Православна Църква, към която принадлежал и Валаам, с -19- постановление на “Сердоболския събор” през 1921 г. Това станало под натиска на финландското правителство (състоящо се предимно от лутерани), което било заинтересувано гражданите от различните вероизповедания да празнуват едновременно църковните празници. При това Свещеното Предание на Православната Църква било пренебрегнато. “Обаче ­ пише в своите спомени валаамският наместник Харитон (новостилец) ­ благословение от Негово Светейшество патриарх Тихон да бъде въведен новия стил в цялата Църква не последва, в резултат на което монастирите... се върнаха към стария.”1 Не е изключено гореспоменатият отказ на патриарха да е бил една от причините за самочинното преминаване на Финландската Църква от юрисдикцията на Руската Църква към новостилната Константинополска патриаршия през 1923 г. 1923 година Следващата новокалендарна вълна, която връхлетяла Валаам, дошла от Константинопол. Надеждите на финландските обновленци се оправдали. Тъй като печално известният “всеправославен конгрес”, свикан в Константинопол, окончателно утвърдил през 1923 г. въвеждането на новия календар, то естествено Константинополският патриарх благословил и Финландската Църква изцяло да премине към новия стил, нещо повече ­ и към новата пасхалия. Това вече пряко нарушавало постановлението на св. отци от Първия Вселенски събор, определящо цялата Църква да празнува Пасхата едновременно, и то не в един и същи ден с юдеите (а по новата пасхалия в някои години християнската Пасха съвпада с юдейската). Именно тогава настанал часът на изповедничеството за монасите от славната Валаамска обител. Започнало “валаамското противостоене”. За да обрисуваме по-ясно същността на последвалите събития, ще споменем едно немаловажно обстоятелство. Валаамците, в това число и онези, които впоследствие склонили да приемат новия стил, свидетелствуват, че всъщност цялото братство било против календарната реформа, ако не на дело, то поне в мислите си. Но разликата се състояла в това, че едни били последователни в своите убеждения, а други, под натиска на църковната и светската власт, не устояли в истината, което закономерно ги довело до трагичния край ­ те станали гонители на своите събратя. Събитията се развивали така: след като на 3 септември 1923 г. било огласено посланието за преминаването към новия стил, на Валаам се състояло спонтанно събрание по инициатива на йеромонах Авраамий, който призовал братята да не се подчиняват на този указ. О. Авраамий бил подкрепен от голямо множество братя. Въпреки многократните уговаряния, те оставали твърди в становището си да не се променя календарът. На 15 септември петима монаси били изпратени във виборгския затвор, където ги разпитал губернаторът. Останалите непримирими привърженици на стария стил били разпръснати по далечните скитове, като на мнозина за наказание свалили мантиите. Въпреки че по-голямата част от ръководството на монастира се подчинило на реформата, новият стил и след това не възтържествувал на Валаам. В скитовете, в отдалечените параклисчета и по килиите си валаамци продължавали да служат по стария календар, а и онези, които били преминали към новия, живеели с надеждата, че предишните времена скоро ще се върнат. 1925 година Следващ етап от валаамската трагедия станало посещението на новостилния митрополит Герман, представител на Константинополската патриаршия, във Валаам. Той съслужил с архиепископ Герман (Аав), незаконно поставен от Константинопол за глава на Финландската Църква. Последният вече се бил отличил с това, че с благословението на Константинопол празнувал Пасхата по новата пасхалия и попаднал под присъдата, произнесена от св. отци на Първия Вселенски събор. Тя е отразена в 1-во правило на Антиохийския събор и гласи: “Всички, които дръзват да нарушават определението... за светия празник на спасителната Пасха, да бъдат отлъчени от общение и -20- отхвърлени от Църквата... Ако някой от предстоятелите на Църквата... след това определение дръзне... да се отделя и да извършва Пасхата с юдеите, такъв светият събор отсега осъжда да бъде чужд на Църквата”. За да не попаднат под това наказание, повечето валаамци отказали да съслужат с дошлите архиереи. Разбира се, да стигнат до такова решение не им било лесно. Един очевидец си спомня: “Когато стана известно, че в събота пристига архиепископ Герман заедно с митрополит Герман, по килиите имаше непрекъснати съвещания, дори и през нощта... Монасите започнаха да изучават църковните канони... Но ето, раздаде се могъщият глас на главната монастирска камбана (оповестяващ началото на богослужението с участие на пристигналите двама архиереи ­ ин. Вс.). Сърцата на всички трепнаха и монасите горчиво заплакаха. Вместо обичайната радост, сега този звън пораждаше в душите им болка. И на бдение отиде само малка част от братята. Останалите или вече бяха взели решение да не ходят, или все още се колебаеха. В съборния храм цареше небивало смущение”2. Това паметно всенощно бдение било отслужено на 7 срещу 8 септември (по стар стил) 1925 г., в навечерието на празника Рождество на Пресвета Богородица, и веднага след него върху старостилците се стоварила вълната на нови гонения. На 10 ноември на острова пристигнала следствена комисия, състояща се от двама свещеници. В комисията били включени и някои свещенослужители от монастирската управа. Начело на комисията бил игумен Павлин (макар че той вътрешно се измъчвал, защото още преди това бил подал молба за оставка “заради стила”, но на открито изповедничество така и не се решил). На заседание на тази комисия извиквали всички братя от монастира един по един и изяснявали отношението на всеки към новостилната и самочинна финландско-константинополска йерархия. Несъмнено на валаамските монаси, свикнали да живеят в единодушие и послушание, сега им било много трудно сами да направят своя избор. Но Господ и Божията Майка не оставили Своите раби. Валаамският монах Борис си спомня, че на съда той мълчал, като не знаел какво да отговори. Водещите разпита го освободили, като му казали да си помисли и да даде отговор по-късно. Отец Борис горещо се молел на Пресвета Богородица и по Божия милост чул Нейния глас, който му казал: “Ако искаш да се спасиш, дръж преданието на светите апостоли и на светите отци, а не на тези “мъдреци”3. Слава Богу, не всички от уважаваните Валаамски старци се поддали на малодушие. Привържениците на стария стил имали истински духовни водачи, които не се изплашили, че ще загубят своето положение и сан заради верността към истината. Това били най-напред духовникът на монастира, почитаният от всички старец йеросхимонах Михаил, наместникът йеромонах Йоасаф, касиерът йеромонах Йероним, началникът на канцеларията йеромонах Поликарп, отговарящият за ризницата йеромонах Митрофан и благочинният на монастира йеромонах Йона. За тяхната твърдост свидетелствува архимандрит Атанасий (Нечаев), който по това време бил послушник и се присъединил към новостилците. Той си спомня, че в дните на календарните вълнения на Валаам духовникът отец Михаил му казал “само една фраза, но твърдо и решително: ‘На нас светите канони не ни позволяват да бъдем едно с техните нарушители.’ И тогава почувствувах, че в това той е непоклатим”, завършва спомена си архимандрит Атанасий4. През есента на 1925 г. около двеста двайсет и петима от валаамските монаси били противници на календарното нововъведение5. На 30 ноември 1925 г. финландското църковно управление издало разпореждане с присъди срещу валаамските старостилци. Но разбира се, това разпореждане щяло да остане само върху хартия, ако не било предателството на част от монастирските братя, които започнали да привеждат присъденото в изпълнение. Съгласно гореспоменатото разпореждане, на 3 декември наместникът отец Йоасаф, йеродякон Мардарий и монах Ювиан били заточени в далечния островен Тихвински скит, монах Гавриил бил изпратен на Светия остров, а на 15 декември духовникът отец Михаил и касиерът отец Йероним били заточени в скита на преп. Герман, намиращ се също на острова. Разбира се, всички отци, държащи за стария стил, били отстранени от заеманите длъжности. Но най- сурово наказание постигнало йеромонах Поликарп, -21- който същата година бил предаден за разправа на съветската власт. Като повод за това послужили неговите статии против новостилците, поместени в изданията на Руската Православна Задгранична Църква, които съветските власти окачествявали като “монархически”. Подкрепа на изповедниците В своя изповеднически подвиг валаамските монаси, ревнители на стария стил, имали подкрепата на руския епископат както в Русия, така и зад граница. Крутицкият митрополит Петър, който след кончината на патриарх Тихон станал местопазител на патриаршеския престол, в особено писмо одобрил поведението на валаамските старостилци и им дал благословение да не признават за законни санкциите, наложени им от еп. Герман (Аав)6. Ладожкият епископ Инокентий изпратил от Русия на Валаам обширно послание. По време на написването на своето послание той бил управляващ Петроградската епархия, а по-късно се удостоил с мъченически венец. В посланието си епископ Инокентий пише: “... Преминаването към новия стил и особено празнуването на Пасха по новата, западно-римокатолическа по своя произход пасхалия, извършени, от една страна, без съответното решение на Вселенски събор, а от друга, при наличието на ясни канонически постановления по този въпрос, е разбира се, акт на крайно безчинство, а в дадения случай е и решаващо действие, което изключва дръзналите да сторят това от общение и единение с цялата Христова Църква... При богослужебното възпоменаване и преживяване на великите събития на Христовото Рождество, страдания и живоносно Възкресение, Герман и последвалите го се отделят от Православната Църква и предпочитат да се съединят с католиците и лутераните, които ние можем да считаме само за еретици. Правилата за Пасхата безспорно имат вселенско значение и могат да бъдат променени единствено от вселенското църковно съзнание... Поведението на повечето валаамски монаси, които не са се съгласили да скъсат с цялата Христова Църква, заслужава пълно одобрение. Твърдата защита на Православието е била заслуга на православното монашество и в миналото. Ние не бива да съжаляваме нито за стени, нито за здания, а преди всичко трябва да пазим истината и благодатта, които са ни дадени чрез Христовото пришествие...”7. В своето изповедническо противостоене валаамци се опирали и на подкрепата на Руската Православна Задгранична Църква и, в частност, на нейния първойерарх митрополит Антоний (Храповицки). Финландското църковно управление в свой доклад от 2 февруари 1927 г. до Министерството на просветата във Финландия съобщава, че дейността против старостилците на Валаам “е затруднявана от живеещия в Югославия бивш Киевски митрополит Антоний”8. Писмата на митрополит Антоний станали за валаамските старостилци онзи компас, по който те сверявали посоката си. Така в своето писмо от 27 януари 1925 г. митрополит Антоний пише на гореспоменатия йеромонах Поликарп: “Ясно е, че в Константинополската патриаршия се е вмъкнала еретическа шайка, начело с Мелетий (Метаксакис ­ яростен насадител на обновленството ­ ин. Вс.)... а Герман (самочинния предстоятел на Финландската Църква ­ ин. Вс.) аз считам за прост мирянин... Преди ви съветвах да проявите послушание, а сега от Божие име ви съветвам да не се подчинявате на лъжеепископа Герман и на умрелия в посрама патриарх Григорий, който със своята дейност погуби патриаршията (става дума за Константинополската патриаршия ­ ин. Вс.)”. И по-нататък следват наистина пророческите думи: “Съветвам ви здраво да се държите о единствения спасителен път и всичко да претърпите: и разоряване на монастира, и изгнание, и всякакви лишения заради вярата... Дори да ви се наложи да претърпите най-тежките бедствия, то и тогава не бива да отстъпвате от нашата Божествена вяра. Та нали до Х век първенството [по чест] в Църквата е принадлежало на римските папи, а какво е станало след отстъплението им? Сега те са отлъчени от Църквата заедно с цялото им паство и влачат своето гибелно съществувание като еретици... На същата участ ще бъде подложен и Константинопол, ако върви по стъпките на Мелетий и Григорий VII”9. Духовна взаимопомощ имало и между валаамските старостилци и атонските защитници на стария стил. Била установена кореспонденция с руския старец Теодосий Карулски, един от водачите на старостилното движение на Света гора, и с неговия ученик монах Никодим. 1926 година След наказателната акция през 1925 г. на Валаам сякаш възтържествувал новият стил, но все пак победата била само привидна. И сега, както преди, близо половината братя открито държали за стария стил, а духовните водачи на старостилците, макар да били -22- откъснати от другите, със своите молитви и със самия факт на своето съществуване укрепявали събратята си. Лидия Елисеевна Мансур, по баща Бенуа, която като малка посетила Валаам, си спомня, че по време на богослужението, извършвано от “бръснатия архиепископ Герман”, монасите, показвайки своето неуважение към владиката, скрили нея и майка є на мястото на монастирските хорове ­ в дъното на балкона на църквата. Оттам двете слезли едва след като службата свършила и тогава край раката с мощите на преподобните [Валаамски отци Сергий и Герман] един монах ги помазал с елей10. Този факт красноречиво свидетелствува за отношението на валаамците към натрапения им финландски архиерей обновленец. Нетърпейки да бъде посрамен, дяволът непрекъснато разпалвал обновленското църковно управление против привържениците на стария стил, и без това силно притеснявани. На 12 септември 1926 г. бившите старци от събора на Валаамския монастир, които останали верни на светоотеческото Православие, били извикани на нов съд в Сердобол (сега Сортавала). За станалото там ни разказва игумен Филимон: “Със сълзи на очи монасите им откриха (на съдиите ­ ин. Вс.) онова, което им беше неизвестно, и разпитващите седяха в страх пред техния съдбовен отговор: защото от апостолските съборни правила валаамците прочетоха на глас нещо, което грешният свят сега бе пренебрегнал, ставайки глух за църковната дисциплина!... Съдиите мълчаливо, всички развълнувани, станаха на крака... и председателят Солнцев като Каиафа произнесе акта на решението: “Обвинени сте според законите на страната... в бунт против нея... Вашият отец игумен е с нас, знайте това, и наместникът е също наш усърден приятел!” Съдът бе строг и присъди 35 монаси да бъдат изгонени напълно... да бъдат изселени вън от града, в Халахута... С останалите трябваше да се справи игуменът, като ги разпръсне по всички скитове”11. И ето, настъпил 22 октомври 1926 г. ­ денят на изгонването, когато присъдата била приведена в изпълнение. Десет години по-късно един от валаамските изгнаници йеромонах Никандър (станал по-късно духовник на известния Лесненски монастир) описва този скръбен ден. Неговото свидетелство на очевидец не може да остави читателя равнодушен. О. Никандър пише: “Ето, вече се навършиха десет години откакто в глухата дъждовна есен... бяха откарани от Валаамския монастир с помощта на полицията тридесет монаси, живели в монастира по двадесет и дори по тридесет години. Сред тях имаше беловласи старци и заслужили йеромонаси с нагръдни кръстове. И защо постъпиха така жестоко с тях? Не за някакви греховни престъпления, а само за това, че те отказаха да приемат беззаконното църковно нововъведение ­ новия стил и новата пасхалия... и останаха верни на светите канони. Никога няма да забравим този тъжен, скръбен ден. Наистина се сбъднаха думите на Спасителя: И ще предаде брат брата на смърт, и баща чедо (Мат. 10:21). Действително нас ни предадоха в ръцете на полицията... наши, монастирски братя... Заради временното благополучие, заради човешки страх те заглушиха своята съвест, нарушиха св. канони на Църквата... Денят на нашето изгонване беше тих, което там е рядкост през есента. Ладожкото езеро беше спокойно и първият пухкав сняг беше загърнал Валаам със своя чист покров. Валаамската природа изглеждаше още по-величествена и сурова. Към осем часа сутринта всички ние вече бяхме събрани на парахода; мнозина от останалите монаси старостилци, а с тях и някои приели по неволя новия стил, -23- бяха дошли да се простят с нас. Много сълзи се проляха и от едната, и от другата страна (Игумен Филимон си спомняше, че плачел дори полицаят. ­ ин. Вс.). Ние се прощавахме, изпълнени с тъжното предчувствие, че мнозина измежду нас никога вече няма да се видим в този живот. Но ето ­ последна свирка, и параходът бавно се отдели от родния Валаам, плъзна се по огледалната повърхност на монастирския залив и излезе в откритото езеро. Колкото и да ни беше мъчно, че оставяме родното гнездо, в душите ни имаше мир, защото чувствувахме, че страдаме заради правдата и че с нас е Бог. Дружно, прочувствено изпяхме величанието на валаамските преподобни отци Сергий и Герман и входното “Достойно есть”. Пристанището заедно с братята изпращачи постепенно се скри от погледите ни, мярна се монастирът, издигнат “на високата планина”, а след него ­ пустинният скит “Св. Николай Чудотворец” и ние навлязохме в необятната шир на огромното Ладожко езеро. Сбогом, скъпи Валаам! Ще те видим ли отново? Но ние винаги ще те помним ­ та нали сред твоите сурови скали прекарахме дълги години ­ най-щастливите в живота ни, нали тук се учехме на благочестие и на чистотата на църковното учение, за което и страдаме сега!.. В бъдещето ни очакваше Сердобол и дълъг изгнанически живот, но и благият Божий промисъл, който устройва всичко за наша полза. Уповавайки се на него, ние бяхме и ще бъдем спокойни и благодарни на Господа Бога за всичко, молейки се за гонителите си.”12 g g g Така за периода 1925-1927 г. по разпореждане на финландското църковно управление и с подкрепата на държавата били изгонени от Валаамския монастир, а повечето от тях ­ и от страната, следните валаамски населници: йеромонасите: Поликарп, Евстатий, Киприан, Исидор, Мелетий, Патапий, Марин, Арета, Хрисант, Йоаникий, Теодосий, Ираклий, Александър; йеродяконите: Саватий, Тимолай, Ювеналий, Мардарий, Нил, Герман (Кошманов)13, Филимон, Агей, Павел, Уриил, Осия; монасите: Теофил, Никандър, Орест, Аристоклий, Панкратий, Полихроний, Геласий, Теодорит, Максимиан, Таврион, Равула, Герман (Феодоров), Илиан, Малх, Теодор, Теоктист, Иларион и Йона. Освен тези четирийсет и двама отци от обителта били изселени и: расофорните монаси: Владимир (Мяуку), Йоан (Вихров) и Леонид (Герасимов); послушниците: Йоан Галанов и Йоан Захаров. Новостилното финландско църковно ръководство принесло в жертва на календарно-пасхалните нововъведения петдесетима валаамски населници. По-голямата част от прокудените били приети с любов в Руската Задгранична Църква14. Още през 1925 г. митрополит Антоний (Храповицки) писал до Валаам: “Вярвам, че в тукашните свети обители в Сърбия ще се намери място за изгонените заради светото Православие”. Така и станало. Благодарение на материалната подкрепа на различни благодетели валаамците стигнали до Сърбия, където били разпределени по монастирите и енориите. Част от тях с течение на времето се разпръснали из цялата руска диаспора. Очевидно такъв бил Божият промисъл ­ валаамските старци, възпитани в строгата монашеска традиция на Северна Русия, да окажат плодотворно влияние върху възраждането и разпространението на монашеството на Балканите, в Западна Европа и в Америка. Благодарение на това, че повечето от тези валаамски монаси се оказали в лоното на Руската Задгранична Църква, се оживило и общението на останалите на Валаам старостилци с руската консервативно настроена църковна емиграция, с която валаамците практически били единомислени по всички въпроси. Така например, когато митрополит Евлогий под влияние на парижките либерал- -24- ни кръгове на руската емиграция прекъснал общение със събора на задграничните архиереи, старостилците от Валаам, които следели общоцърковния живот, изцяло подкрепили митрополит Антоний и Задграничния Архиерейски синод15. 1927 година С какви сили останали старостилците на Валаам? Сред братята, както и преди, имало още много защитници на традиционния църковен календар и пасхалия. Ще приведем свидетелството на новостилното финландско църковно управление: “Сега (в монастира ­ ин. Вс.) има седемдесет и пет противници (на пасхално-календарните нововъведения ­ ин. Вс.)16... Част от противниците се колебаят, едни от тях ту посещават църквата, ту не я посещават; върху тях много силно действува натискът от страна на техните ръководители. Други посещават църквата, но не се причастяват... Трети съвсем не влизат в църквата, като я считат за осквернена, защото там са извършвали богослужения новостилците. Противниците (на пасхално-календарните нововъведения ­ ин. Вс.)... изпълняват определените им работи, те не ходят на работа само в празничните дни по стар стил”17. Нова сериозна битка в календарно-пасхалната война за Свещеното Предание на Църквата се състояла на 19 октомври (н. ст.) 1927г. В този ден по инициатива на финландското църковно управление и при съдействието на монастирското ръководство, на Валаам се състояло заседание на Низшия църковен съд. Той бил устроен срещу следните монаси старостилци: йеросхимонасите: Андрей и Василий; йеромонасите: Платон, Методий, Вениамин, Йезекиил, Варлаам, Исавър, Лаврентий, Тимон, Тома, Власий, Мартиниан, Калист; архидякон Паладий и йеродякон Нон; схимонасите: Трифилий, Силвестър; монасите: Ювиан, Василий, Асинкрит, Теопемт, Артемий, Амфилохий, Елевтерий, Филогоний, Трифилий, Венерий, Йоаким, Протасий, Диомид, Авел, Назарий, Анемподист, Гурий, Савин, Илиодор, Софроний, Елеазар, Иларий, Исаия, Евграф, Амвросий, Симфориан, Мокий, Варсава. Интересно е да обърнем внимание върху психологическия похват на съдиите: на съд били призовани четирийсет и шестима души, обаче ръководителите на старостилците, като например йеросхимонах Михаил, изобщо не били повикани. Вероятно са разчитали на това, че в отсъствие на ръководителите ще бъде по-лесно да се окаже натиск върху старостилците. Тези сметки обаче се оказали криви. Старостилците сериозно се подготвяли за съда и при това навярно се съветвали със своите духовни наставници. Най-забележителната фигура на съда станал монах Ювиан. Изглежда той е бил и авторът на Обяснението, което било подадено в съда от името на всички подсъдими валаамци. Старостилците били повикани на съд по обвинение “в това, че демонстративно са се изказвали против началствуващите и духовните власти и по един или друг начин са нарушавали монастирския ред и дисциплина”18. В своята защита ­ споменатото Обяснение, подписано от всички обвиняеми и прочетено от монах Ювиан по време на съдебното заседание, призованите пред съда казвали: “Ние, подписаните... като помним преди всичко онзи Страшен и неизбежен Христов съд, който идва и наближава и на който делата и помислите на всекиго от нас ще се разкрият пред очите на всички; като помним и Божествения Съдия, и страшния престол, и нелицеприятния съд, и огнената река, и страшния гняв, и силите, които влачат към Съда... по силата на своя дълг на православни християни и на монаси, чистосърдечно изповядваме и заявяваме пред църковния съд следното: Истинската и най-главна причина, поради която -25- сме привлечени пред настоящия съд, е принудителното въвеждане на новия стил в църковно-богослужебна употреба и нарушаването на правилото, определящо времето за празнуването на Светата Пасха... Съгласно нашия Символ на вярата, ние вярваме, че Църквата е съборна, поради което и въпросът за промяната на пасхалията и на църковния календар трябва да бъде решаван единствено по съборен път, както е бил решен и установен отначало, а не само от една или от няколко поместни църкви... (Знаейки) за тежкия грях на църковното разделение, който е равносилен на разкъсване на Тялото Христово и който не може да бъде измит дори с мъченическа кръв... ние никак не можем да дръзнем без решение на Вселенски събор да приемем нововъведенията под вид на нова пасхалия и нов стил. В случай, че направим това и се отклоним от спазване на каноническите правила, ние фактически ще се отклоним от вселенското единение и ще се лишим от благословението на Христовата Църква, като синове на противлението, достойни за Божия гняв и за отхвърляне, а не за милостта и благословението на Всевишния. Верността към Божията Църква и към нейните постановления е за нас основа на нашия живот, който изцяло почива на съблюдаването на Божията воля и опазването на църковните заповеди. Ако изменим на този най-главен и най-свещен за нас принцип, ние ще се окажем отстъпници и противници на Божиите заповеди, непослушни към цялата Христова Църква, ще станем чужди на нея, чужди на Христа Господа и на спасението в Него. Да не бъде това с никого от нас никога!”19. След провеждане на следствието Низшият църковен съд признал всички обвиняеми за виновни, “но ­ както цинично се заявявало в протокола ­ като взема под внимание тяхното смирение, а също и преклонната им възраст”, съдът наложил на повечето свещенослужители запрещение да извършват църковните служби до публичното им покаяние, а повечето от монасите лишил от правото да носят монашески мантии, също до публично покаяние, и само единадесет обвиняеми освободил от наказание, макар че ги признал за виновни20. Тези мерки обаче не сломили мъжествените изповедници на Православието, а само сплотили и дори допълнили техните редици. Почти всички старостилци, осъдени на 19 октомври 1927 г., останали на острова и продължавали борбата на Валаам за опазване на православното Предание. Само няколко от тях: архидякон Паладий и монасите Варсава и Мокий, предвиждайки нескончаемостта на тази борба, взели благословение от своите духовници и заминали за Сърбия, където се присъединили към емигриралите вече там валаамски братя. Валаамското противостоене през следващите години Борбата за опазване на светоотеческия календар и каноничната пасхалия не завършила през 1927 г. Две години по-късно архимандрит Серафим (Иванов), бъдещият Чикагски и Детройтски архиепископ, съобщава на страниците на сп. “Православна Карпатска Русия” за положението на Валаам следното: “Началствуващите така и не успели... да принудят всички монаси да се отрекат от светото Православие... От двеста и петдесетима останали там монаси, около сто не искат да имат църковно общение с новостилците и... възнасят тайно своите молитви към Бога... Ето какво пише в писмо един от тези изповедници: “Цялата тази зима ходехме да се молим в кожарската фабрика... Идваха много хора, пеенето беше прекрасно. Но врагът ни завидя, че така славно прославяме Христа Бога, подучи своите слуги и ето какво стана. През първата седмица на Великия пост всички ние говяхме и се причастихме със Светите Тайни в един часа през нощта с такова духовно тържество, че не може да се опише. Преди св. Причастие схимонах С. поиска от всички прошка за своето дълго забавяне и оставане в общение с живоцърковничеството (новостилието ­ ин. Вс.). Щом узнаха за всичко това, нашите власти се ожесточиха много срещу нас и строго заповядаха на о. Амвросий да не ни пуска да се молим там. Параклисите “Св. Петър”, “Покров Богородичен” и “Благовещение на Пресвета Богородица” бяха заключени -26- с катинари, затова се наложи първия ден на Пасха да посрещнем в бъчварската работилница. Още през втората неделя на Великия пост срещу някои от монасите бяха извършени репресии: едни изпратиха на Тихвинския остров, други ­ на Сергиевския. Има слухове, че през пролетта ще изпратят по скитовете още хора. Когато стане топло, отново ще ходим да се молим при параклиса “Св. Петър”, макар и не вътре, а пред него. Какво да се прави, трябва да потърпим ­ може би Господ ще се смили и ще изпрати на нас, угнетените, Своята милост”. Така твърдо стоят за нашата света вяра валаамските монаси ­ завършва отец Серафим. ­ Да ни вдъхновят тяхното мъжество и страдания... за борба и твърдо пазене на нашите светини от враговете на светата Православна Христова Църква.”21 Господ скоро явил страшно знамение като предупреждение за всички, които посягали на верните на Православието изповедници на стария стил. Ето какво ни разказва за това през 1930 г. същият архимандрит Серафим: “На Валаам имало събор на живоцърковническото (новостилното и новопасхално ­ ин. Вс.) духовенство. На този събор разпалено се обсъждал въпросът... какви нови мерки да бъдат взети срещу монасите, които държат за стария стил. Колко голяма била злобата на новостилците се вижда от факта, че един мирянин направил публично следното предложение: да бъдат натоварени всички неприемащи новия стил монаси върху един шлеп, да ги изведат в средата на Ладожкото езеро и там да ги удавят. Никой обаче не се решил да подкрепи този съвет... Но нечестивият мирянин бил постигнат от потресаващо и страшно Божие наказание. Още не бил успял да се разотиде този живоцърковнически събор, когато мирянинът, само няколко дни след изказването си, като вървял по моста леко пиян, направил погрешна стъпка, паднал във водата и се удавил; дори тялото му не могли да намерят, въпреки че много го търсили. Този факт накарал мнозина монаси, приели новия стил поради немощ, да се стреснат и замислят. Изповедниците пък се ободрили, като видели в това ръката на Живия Бог, Праведния Съдия, Който дава правда и съд на всички обидени (Пс. 102).”22 На 21 май 1934 г. (н. ст.) починал бившият духовник на обителта йеросхимонах Михаил. Разбира се, за неговите чеда това била тежка загуба, тъй като той бил не само духовен глава на валаамското старостилно движение, но и истински духоносен старец, който умеел да разговаря с всекиго искрено, живо, удивително образно и примиряващо. Всички смятали кончината на стареца за преждевременна и предизвикана от жестокосърдието на игумена новостилец, който прогонил болния отец Михаил отначало на Германовския остров, после на Тихвинския, наричан от починалия “нашият валаамски Сахалин”, а най-накрая ­ на Йоано-Предтеченския остров23... След кончината на йеросхимонах Михаил идеен вдъхновител на старостилното движение на Валаам станал монах Ювиан24. Годините минавали, но жестокосърдието на новостилците към техните събратя за съжаление не намалявало. Монахиня Мария (Стахович) от Ново-Дивеевския монастир, намиращ се близо до Ню Йорк, си спомня за това време: “Игумен Харитон беше голям дипломат. Той посрещаше хората любезно, не засягаше острите теми за разкола... Беше истински Макиавели... Но към своите монаси старостилци се отнасяше и грубо, и жестоко. В този период валаамското братство бързо се разпадаше ­ монасите се разпръсваха, разотиваха се.”25 Тогава Господ, виждайки вкаменените сърца на гонителите, които вече заемали господствуващо положение на Валаам, допуснал окончателното разрушаване на обителта. Отец Никандър пише по този повод следното: “Древната валаамска обител престана да съществува. По време на войната с финландците безбожните болшевики бомбардираха от самолети обителта, разрушиха я и я изгориха! Братята избягаха във вътрешността на Финландия26... А болшевиките направиха на Валаам санаториум за безбожници. Всичко е осквернено! Хиляда години е стояла обителта, много подвижници са живели в нея, но ето, отиде си оттук нейният Ангел пазител и сатаната заграби властта...”27 Дори игумен Харитон, потресен от -27- преживяното, тогава писал: “Монастирът претърпя страшно наказание, сякаш целият ад ни връхлетя... Ние питахме съвестта си за каква вина и прегрешения сме заслужили това Божие наказание?”28 Епилог Оттогава изтекоха десетилетия и днес, гледайки към тези отминали събития, можем справедливо да кажем, че валаамското противостоене е надхвърлило рамките на пасхално-календарния въпрос и с пълно право може да бъде наречено истинско православно противостоене. Вярваме, че ще настъпи време, когато светият сонм на валаамските монаси ­ изповедници на православната пасхалия и светоотеческия календар ще бъде прославен не само на небето, но и тук, на земята, от войнствуващата Църква... Да не угасне по молитвите на тези изповедници светлината на православната истина в нашите умове и сърца! Превод от руски със съкращения. Валаамское стояние. Трагедия и торжество валаамских старостильников ­ http://moskvam.ru/2003/11/vsevolod.htm. Бележки: 1 Иером. Харитон. Введение нового стиля в ФПЦ и причины нестроений в монастырях. Аренсбург, 1927. 2 “Русский паломник”, 1990, № 1. 3 “Автобиографический дневник монаха Бориса”. 4 “Русский паломник”, 1991, № 1. 5 “Рапорт финляндского церковного управления учебному министерству Финляндии от 2 февраля 1927 г.”. Фотокопие, архив на автора. 6 Вж. статията “Герман Аав ­ гонитель Православия в Финляндии” в сборника “Возбудители раскола”. Париж, 1927. 7 “Церковные Ведомости”, № 23 и 24 от 1/14­15/28 декември 1926 г. Цит. по статията: “Герман Аав ­ гонитель Православия в Финляндии” от сборника “Возбудители раскола”, Париж, 1927. 8 Фотокопие на документа. Архив на автора. 9 Всички цитати са от книгата “Письма блаженнейшего митрополита Антония”. Джорданвилль, 1988. 10 Разговор на автора с Л.Е. Мансур, 1996 г. 11 “Скорбный юбилейный листок. 1926­36 гг.”. Владимирово, Словакия, 1937. 12 “Скорбный юбилейный листок. 1926­36 гг.”. Владимирово, Словакия, 1937. 13 За този валаамски постриженик се разказва по-подробно на стр. 28­30 в настоящия брой ­ бел. ред. 14 Група от валаамските изповедници през 1926 г. била принудително върната в Русия и се поселила в Москва и Петроград. Тяхната твърда православна позиция, както и неприемането на безбожната болшевишка власт станали причина по едно или друго време повечето от тях да пострадат от съветското “правосъдие”. (Бел. ред. по сведенията на инок Всеволод, поместени в непубликувана част на същата статия.) 15 И. Смирнова. “Валаамские письма”. ­ В: газета «Русская мысль», 1993, № 3977, Париж. 16 Тази цифра вероятно е преднамерено занижена, защото, както ще видим по-нататък, през зимата на 1928-1929 г. на Валаам е имало стотина старостилци. Иначе би могло да се счита, че броят на старостилците, който е бил намалял през 1927 г., след една година отново е нараснал. 17 “Рапорт финляндского церковного управления учебному министерству Финляндии от 2 февраля 1927 г.”. Фотокопие на документа, архив на автора. 18 “Протокол заседания Низшего церковного суда 19 октября 1927 г.”. Фотокопие на документа. Архив на автора. 19 “Приложение к протоколу заседания Низшего церковного суда 19 октября 1927 г.”. Фотокопие на документа. Архив на автора. 20 “Протокол заседания Низшего церковного суда 19 октября 1927 г.”. Фотокопие на документа. Архив на автора. 21 “Православная Карпатская Русь”. Владимирово, Словакия, 1929, № 12. 22 “Православная Карпатская Русь”. Владимирово, Словакия, 1930, № 2. 23 “Православная Карпатская Русь”. Владимирово, Словакия, 1934, № 13. 24 Монах Ювиан починал на 13 ноември 1957 г. в монастира Нови Валаам, Финландия. 25 “Русский паломник”, 1993, № 8. 26 Евакуиралите се във вътрешността на Финландия валаамски монаси създали в местността Хяйнавеси нов монастир, наречен Нови Валаам. И макар че календарната реформа била вече наложена, в обителта все още имало доста братя, привърженици на светоотеческия календар, които се молели отделно от новостилците. В периода 1945­1957 г. грижа за братството поела Московската патриаршия и в богослужебната практика пак влязъл в употреба юлианският календар. Но през 1957 г. монастирът бил предаден на Финландската Православна Църква, при което в него отново били въведени новият стил и новата пасхалия. Същата година седем стари валаамски монаси, привърженици на светоотеческия календар, се завърнали в Русия, където били заселени в Псково-печорския монастир. Това били 80-годишният йеросхимонах Михаил, 84-годишният йеросхимонах Йоан, 78-годишният йеромонах Лука, 69-годишният йеромонах Генадий, 59-годишният йеромонах Сергий, 79-годишният йеромонах Гурий, 82- годишният йеромонах Борис. И до днес в Псково-печорския монастир благоговейно се почита тяхната памет. (Бел. ред. по сведения, поместени в непубликувана част на същата статия.) 27 Архив на вестник “Orthodox America”, Ричфилд-Спрингс, САЩ. 28 “Хлеб небесный”, 1940, № 6, Харбин. -28- EДИН ВАЛААМЕЦ, ОСТАВИЛ СВЕТЪЛ СПОМЕН В БЪЛГАРИЯ “Моят съвет към вас е да пазите вярата, а всичко останало Бог ще ви даде.” Схиигумен Сергий, в света Гавриил Николаевич Кошманов, e родeн на 26 март 1880г. (ст. ст.) в Русия, село Алексеевка, Курска губерния. Родителите му ­ Николай и Анна, са благочестиви православни християни. Гавриил завършва двукласното образцово училище в своето родно село, а след това се занимава със земеделие и дърводелство. През 1901 г. младежът постъпва на военна служба във II гвардейски стрелкови батальон. Три години по-късно той се уволнява и живее в дома на родителите си до 1908 г., когато заминава за Валаамския монастир. Гавриил пристига във Валаам на 11 октомври 1908 г. и се труди отначало в обущарската работилница. На 26 юни 1912 г. е причислен към монастирското братство като послушник. Изпълнява с усърдие различни послушания ­ звънар, клисар, четец. През 1914 г. е постриган в мантия с името Герман. От 1916 до 1926 г. е на клиросно послушание като уставчик и усвоява задълбочено богослужебния устав. През 1923 г. е ръкоположен за йеродякон. В служебното досие на отец Герман се пази следното удостоверение, издадено на 27 юли 1926 г. от Виборгския архиепископ Серафим: “Удостоверявам личността на йеродякон Герман. Същият е посветен от мен в йеродяконски сан. Той се отличава с ревност към Православието, с любов към молитвата, послушанието, монашеските подвизи и e един измежду най-добрите монаси на Валаамския монастир. Заслужава пълно доверие, подкрепа и покровителство.” Йеродякон Герман е сред групата монаси, изгонени от Валаам през октомври 1926 г. заради отказа им да приемат новия календарен стил. На следващата година той заминава за Сърбия, където на 4 август е ръкоположен за йеромонах от Сръбския патриарх Варнава. Три години по-късно с указ на патриарха е изпратен в гр. Печ, в старата сръбска патриаршия. През 1938 г. по собствена молба е преместен в Темския женски монастир, където служи като ефимерий. По-късно е поставен за настоятел на мъжкия монастир “Сичево”, където остава до 1944 г. След това отново преминава на служба в женската обител в Темско, за да я обгрижва като духовник. Когато през 1950 г. комунистическите власти в Югославия изгонват от страната руските емигранти, отец Герман се преселва в България и през юни 1951 г. става ефимерий в девическия монастир “Покров на Пресвета Богородица” в Княжево, основан наскоро преди това от светител Серафим, архиепископ Богучарски († 1950). Отец Герман дейно се включва в живота на младата обител, споделяйки богатия си монастирски опит и проявявайки изключителни способности в стопанската област. Той помага на сестрите не само с полезни съвети, но и с неуморния си труд в зеленчуковата градина, на пчелина и при отглеждането на домашните животни. Една сурова зима той дори прибира в килията си току-що родено теленце, за да го спаси от студа. С успех облагородява диви дръвчета и създава овощна градина. Трудът му е благословен от Бога: отец Герман винаги добива учудващо добра реколта върху бедната витошка почва. Той успява да развъди и пчели, макар че въздушното течение по Владайското дефиле не благоприятствува пчеловъдството. Но повече от всичко йеромонах Герман обича богослуженията. В храма той служи неизменно всеки ден. Правилото преди св. Литургия, както и своето монашеско правило с три задължителни канона, изчита обикновено през нощта. На нощна молитва той е привикнал още от младини, пък и през деня отзивчивото му сърце все го кара да помага в устройващата се обител. Зимно време в студения монастирски храм “Св. апостол и евангелист Лука” той взема със себе си бутилка гореща вода, за да стопля по време на св. Литургия замръзващите си ръце. Отец Герман обучава княжевските сестри на точно изпълнение на църковния устав, както и на правилното му практическо прилагане ­ материя, която той отлично познава като опитен валаамски уставчик. С това отец Герман остава завинаги в благодарната -29- молитвена памет на сестрите от обителта, като изпратен от Бога благодетел на монастира в святото дело на богослужението. Отец Герман често разказва на княжевските сестри за своя незабравим Валаам, описвайки примери на истински монашески живот. И до днес се помни неговият разказ как веднъж в края на зимата храната за монастирския добитък се свършила и валаамските монаси, между които и немалко побелели старци, излезли заради светото послушание да събират оскъдната растителност изпод леда, като го разбивали и на места газели до пояс в ледено студената вода. Помни се и разказът за следния чудесен случай: веднъж, още като млад, отец Герман трябвало да замине по послушание с други събратя за един от по-отдалечените монастирски острови. Монасите благополучно доплавали дотам и едва когато слезли на брега от лодката, видели на дъното є огромна дупка. Силата на благословението по чуден начин ги запазила от смърт в студените води на Ладожкото езеро. През 1956 г. о. Герман се връща в Русия, където се установява отначало в Харков, а след това в с. Пересечное (на 20 км от града). Там живее в малка къщичка, заобиколена с грижливо обработвана от него градинка. До края на дните си два пъти в седмицата той отслужва килийно св. Литургия и докато силите му позволяват, ежедневно изчита цялото богослужебно правило според изискванията на църковния устав. Въпреки скромния си монашески живот в Пересечное отец Герман не остава незабелязан. За него узнават и го обикват не само благочестивите харковски жители, но и немалко вярващи от по-далечни места, които започват да идват тук за изповед и духовни съвети. В последните години от живота си отец Герман приема килийно пострижение в схима с името Сергий. През 1968 г. в Българската Православна Църква е въведен новият календарен стил. Сестрите от Княжевския монастир “Покров на Пресвета Богородица” заедно със своя духовник архимандрит Пантелеймон (Старицки), дългогодишен килийник на Богучарския архиепископ Серафим, и с други духовни чеда на този светител ­ архим. Серафим (Алексиев), архим. Сергий (Язаджиев) и йеромонах Серафим (Дмитриевски) ­ не скланят да отстъпят от светоотеческия църковен календар. В тези трудни години схиигумен Сергий съчувствува на сестрите и ги подкрепя с писмата си. Той не прекъсва духовната връзка с тях до самата си кончина. Ето откъси от някои негови писма: “Драги сестри!... Радвам се, че при вас всичко е благополучно и пазите моите заръки и устава на Валаамския монастир, който е изработен от светите отци... Главните отличителни черти на Валаам бяха труд, пост и непрестанна молитва. Шест скита там поддържаха неугасимо пламъчето на денонощното четене на Псалтира...” “Драги мои сестри, мир вам от Господа! Като получих писмото ви и го прочетох, прекръстих се и си казах: “Господи, дай търпение на гонените!” Всичко това сам съм изпитал на гърба си... Нас ни гонеше епископът, после и игуменът. На два пъти въвеждаха новия стил... брожението се засилваше, а православният народ все казваше ­ да бъде, както е на Валаам. По едно време епископът видя, че е сбъркал, и като искаше да върне стария стил, пристигна на Валаам и започна да разпитва братята дали всички са съгласни да се върнат на стария стил. Братята единодушно завикаха: “Всички искаме!”, а двама дори казаха: “Готови сме с кръвта си да подпишем!” Но игуменът се изплаши и премина към новия стил, а всички нас, около двеста души, ни предаде на разпит и съд... Брожението все повече се засилваше, изгониха петдесетина души... Управлението на монастира се раздели, игуменът избра ново, а старото предаде на съд. Всички бяхме под запрещение, свалиха ни мантиите... Моят съвет към вас е да пазите вярата, а всичко останало Бог ще ви даде. Бъдете единодушни, да не се окаже, че и сред вас има Юда предател. Господ никога не оставя ония, които Го обичат. Разказах за вас на о. Никандър1. Той ми написа писмо и ми изпрати картичка от техния монастир, които ви препращам. Вие -30- сами трябва да решите, но знайте, че отсега нататък смутовете все повече ще нарастват. 22 август 1969 г.” “Нашите монаси новостилци ни казваха: “Вие сте щастливи, че удържахте, а ние отидохме твърде далеч”... В Русия също се подготвя налагане на новия стил, но ще има голямо разделение. Докато можете, дръжте се. С вас са пророците, апостолите, мъчениците и всички светци ­ вие не сте сами. На Флорентинския събор един- единствен епископ ­ св. Марк Ефески ­ е опазил Православието. 27 октомври 1970 г.” “Сега в Русия също се готви въвеждане на новия стил, но тук той едва ли ще мине ­ народът е силно настроен против него... Ние бяхме поставени под запрещение (заради верността към светоотеческия календар и пасхалия ­ бел. ред.), снеха ни мантиите и клобуците, но в Сръбската патриаршия не обърнаха никакво внимание на това. При нас на Валаам имаше един старец ­ о. Онуфрий, който няколко години преди това предсказа тази буря. На мнозина от нас той даваше калпаци и подрасници и предварително ги утешаваше, като им казваше: “Когато ви поставят под запрещение, не унивайте!”... Тогава писахме къде ли не и всички бяха на наша страна, съветваха ни да не приемаме новия стил. Той не може да донесе нищо друго, освен раздори. “Няма мир в костите ми от греховете ми”... Царството Божие и мирът Божий са в сърцата ни, а ако в тях го няма Христовия мир, там е ад и смущение. 5 март 1970 г.” “Молете се на Божията Майка, имайте за правило често да казвате молитвата “Богородице Дево, радвай се”, и Тя няма да ви остави... Търсете защита от небето и от небожителите. 9 януари 1971 г.” “Драги сестри! Поздравявам ви по случай Новата година и ви желая всички блага в живота. Получих и двете ви писма. Аз също ви изпратих писмо за празника Рождество Христово, но изглежда, не сте го получили. Молете се усърдно на Божията Майка и Тя няма да ви остави без Своето покровителство... Когато служа литургия винаги ви споменавам. Аз вече догарям, но да бъде над всичко Божията воля. Бих искал да зная как ще се уреди вашата съдба... Навярно скоро ще отида при предците си; не ме забравяйте във вашите молитви. 5 февруари 1971 г.” Схиигумен Сергий завършва земния си живот на 93-годишна възраст на 20 януари (7 януари, ст. ст.) 1973г., в деня, когато се чествува съборът на св. Йоан Предтеча ­ великия покровител на всички монашествуващи. По повод на неговата кончина професорът от Софийския университет Николай Михайлович Дилевски († 23.10.2003 г.), негов близък познат пише на 23 януари с. г. следните редове до игуменката на Покровския монастир в Княжево: “Скъпа Матушка Серафима! Неочакваната вест за кончината на приснопаметния схиигумен Сергий ­ добрия отец Герман, много ме натъжи и потисна... Отиват си от нас последните достойни представители на старото руско монашество, носителите на неговите най-добри традиции, свързани с историческото минало на руската земя. Отминава в небитието и знаменитият, обвеян с легендите на древността Валаам, оставяйки на вашата обител, посредством отец Герман, частица от своите песнопения и уставни обичаи, пазители на които днес сте вие! Това е много промислително!... Отец Герман си отиде, но остави своите добри дела и светъл спомен за себе си у всички, които го познаваха. Нека му бъде лека пръстта на отечеството, верен и предан син на което той винаги се чувствуваше!” Съставено въз основа на архивни материали от сестри на Княжевския монастир “Покров на Пресвета Богородица”. 1 Отец Никандър ­ валаамски постриженик, духовно близък на отец Герман. И двамата са прогонени от Валаам през октомври 1926 г. Отец Никандър също се заселва в Сърбия, където е посветен за йеромонах и става духовник в известната Лесненска женска обител в Хопово. През 1950 г. заедно с сестрите от монастира емигрира във Франция, където обителта продължава своето съществувание отначало във Фурке, а сетне в Провмон. Отец Никандър умира в нея на 10 февруари 1978 г., на 93-годишна възраст. -31- Из живота на Българската Старостилна Православна Църква На 17 януари (4 януари, ст. ст.) 2005 г. малкият параклис на Българската Старостилна Православна Църква в Габрово, посветен на св. Онуфрий Габровски, чествува своя храмов празник. По тоя повод гост на тази наша енория бе Триадицкият епископ Фотий, който отслужи светата Литургия заедно със свещениците Константин Дженков и Димитър Бабулков, с участието на дякон Николай Петров. В своята проповед той говори за чудния плод, който словото Божие е дало в сърцата на светите преподобномъченици. Те са цял сонм, пострадали най-вече през ХVIII-ХIХ век. Тия монаси мъченици имат сходен животопис. Извършили тежък грях, един от възможно най-тежките ­ отричането от Христа, те са дошли до дълбокото вътрешно убеждение и чувство, че плод на покаяние за този грях могат да принесат единствено като пролеят кръвта си за Христа. Ние обаче сме сред тия, които рискуват словото Божие да остане безплодно в сърцата им, изтъкна владиката. Той припомни думите от празничното евангелско четиво: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Мат. 16:26) и даде пример как можем да мислим, че принасяме полза на душата си, а в същото време да увреждаме друга душа. “Без изключение всички ние с вас носим семето на законничеството и бездушието в сърцата си и тъкмо те пречат на евангелското семе да израсте и да даде плод. Ние можем да се спасим не чрез фарисейски дела, не с лъжливо чувство на законническа праведност, а когато осъзнаем в дълбочина цялата си проказа, зловоние, безобразие, грозота и когато направим първите стъпки на истинско и дълбоко покаяние ­ когато и умът, и сърцето, и съвестта се изпълнят с живия усет за собственото ни непотребство, за собствената ни нищета. Целта, която стои пред всеки един от нас, пред всеки, който се именува православен християнин, е вярност към Христа Спасителя докрай и във всички обстоятелства, във всички условия. Няма външна подсигуреност в спасението: “Аз ще направя това и онова, ще сторя туй и още нещо, и спасението ми е осигурено”. Всичко зависи от това, което ние носим в сърцето си. Ако то е обзето от страсти, до които покаянието не се е докоснало, ако е поразено от проказата на греховни навици, с които не сме и помисляли да се борим сериозно, от грехове и страсти, които дори не виждаме и мислим, че ги няма у нас, то ние действително сме в тежко, изключително тежко състояние. Но ако ние сме искрени пред самите себе си, ако се вслушваме в гласа на съвестта си и ако положим начало, ако пристъпим с немощта и неувереността на прохождащ младенец, ако молитвата ни към Господа, макар и външно да изглежда като детско ломотене, извира от дълбочините на душата ни, то тогава ние ще направим първите си стъпки в истинския християнски духовен живот. Господ не иска от нас повече от онова, което можем да дадем. По молитвите на св. преподобномъченик Онуфрий Габровски да ни даде Господ духовен разум, дух на покаяние, дух на смирение, дух на осъзнаване собствената си нищета, та да можем ние с вас, възлюбени, не да славим светите мъченици външно, по навик, по силата на едно плитковато църковно благочестие, а да ги славим от сърце и душа и да просим помощта им със съзнание колко тя ни е нужна, колко насъщно ни е потребна в нашия живот. По молитвите на св. преподобномъченик Онуфрий Габровски оттук насетне нека бъдем готови да принесем в жертва всичко, всичко у нас, което ни отделя от Господа ­ макар и да ни боли, макар и да го смятаме за свое. Нека всички свои мисли, всички свои чувства, всички свои желания прокарваме през очистващия огън на просветената от Господа християнска съвест.” -32- * * * Великият Господски празник Богоявление бе чествуван във всички храмове на Българската Старостилна Православна Църква. В катедралния храм “Успение Богородично” всенощното бдение, светата Литургия и Великият водосвет бяха извършени от Триадицкия епископ Фотий в съслужение с отец Димитър Бабулков и с участието на дяконите Тодор Енчев и Николай Петров. В проповедта си Негово Преосвещенство говори за дълбокия смисъл на тайнството свето Кръщение, което ­ уви! ­ от мнозинството християни днес се възприема повърхностно, просто като обред. Епископ Фотий обърна внимание на самото название “кръщение”. “По времето, когато светите братя Кирил и Методий са превеждали Словото Божие от гръцки на старобългарски език, те са нарекли тайнството, чрез което човек встъпва в Христовата Църква, “кръщение”. Думата от оригиналния гръцки текст в превод на български означава “потапяне” или “погружение” на църковнославянски. Но ето, че светите Кирил и Методий са предпочели да изразят дълбокия духовен смисъл на кръщението, вместо да преведат дословно със съответната старобългарска дума. Всички ние свързваме кръщение с кръст, но едва ли знаем и едва ли в съзнанието ни живо присъствува усетът, че самата дума “кръст”, произлиза от немската дума “Крист, Кристус”, т. е. “Христос”. Следователно “кръст” носи в себе си преди всичко идеята за Спасителя, за Христос, по-късно думата е развила значението “разпятие”. Така че когато светите братя са превели съответната гръцка дума с “кръщение”, в съзнанието на нашите предци значението на тази дума се е възприемала като въ-христовяване, т.е. обличане в Христа, съразпъване с Христа и погребение с Христа. Св. ап. Павел казва: Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте (Гал. 3:27). За какво разпъване, за какво погребение става тук реч? За действия духовни, чрез които ние решително скъсваме с греха. В същото време всеки от опит знае, че и след кръщението греховните склонности, страстите, предразположенията към грях остават да живеят в нас. Как тогава да си обясним умиването, очистването от греха? Св. Макарий Велики казва, че духът на светлината и духът на мрака действуват едновременно в едно и също сърце. Очистването в кръщелната вода е действие, при което чрез Светия Дух ние се освобождаваме от гнета на първородния грях и на личните си грехове и ставаме годни да възприемем благодатта на Светия Дух, да разкрием себе си за нейното вътрешно, освещаващо и спасяващо действие. Но тази благодат не действува от само себе си. Тя действува в съработничество с нашата свободна воля”, подчерта епископ Фотий. “Ето защо трагично е, когато люде приемат кръщение без най-малко да съзнават какво всъщност приемат. Те продължават и след кръщението да живеят така, както и преди, те дори нямат съзнание, че започват нов живот. А този нов живот, всичко ново, всичко свято, всичко доближаващо душата до Господа става единствено и само чрез свободното човешко произволение, чрез свободата на човешката личност. Получената благодат подбужда, зове човешката свобода, но откликът е наше, единствено наше дело. Благодатта зове и подбужда, пробужда, но никога не принуждава.” Владиката припомни примера на св. Макарий Велики как водата в един меден съд се загрява и започва да ври, когато се поддържа огънят под съда. Така и огънят на небесната благодат е вътре в нас. Но ако не се добавят дърва, жарта намалява и накрая съвсем угасва. “Ако изпаднем в състояние на духовна немара, на земно суемъдрие, то тогава грехът се връща и отново, по думите на същия светец, се облича в душата. Грехът, влязъл вътре и овладял душата до най-дълбоките є тайници, казва той, е бездна от горест, тънка и дълбока. Ето го нашето състояние ­ моето, твоето, на всички ни. А неподвижна точка няма. Ние или оживяваме духовно, или мъртвеем; или се пробуждаме, или заспиваме. Нека да не забравяме, че хомотът, който ни тегли надолу, и зидовете на тази тъмница, през която не можем да видим небесната светлина, са дело на нас самите. Драговолно сме подложили глава под хомота, сами с грехолюбието си, с нерешителността си, с двойствеността си, с любовта към земното, със сластта си сме иззидали зидовете на тая тъмница. И какво да речем, освен да разкрием сърцата си за словата на един духоносен мъж, който се -33- обръща към Спасителя с молитвата: “Сине Божий, аз зная, че нямам в себе си нищо и че всичко извън Тебе е като несъществуващо. Ти си моето битие, Ти си моят живот, Ти си моята истина, Пресладки Сине на Бога Отца! Ти си моето всичко! Смили се над мене и ме приеми в Своите ръце сега и всякога и във вечни векове. Амин.” * * * Празничната св. Литургия на 30 януари (17 януари, ст. ст.) 2005 г., когато Църквата чествува паметта на св. Антоний Велики, в храма “Успение Богородично” бе извършена от Триадицкия епископ Фотий, на когото съслужиха свещеник Василий Зашев, както и дяконите Тодор Енчев и Николай Петров. В словото си владиката говори за най- страшния недъг ­ духовната слепота, която ни прави незрящи и за тоя свят, и за отвъдния. Той цитира думите на св. Антоний Велики, че добродетелите не са далече от нас, не са извън нас. Подвигът, трудът за придобиването им също е вътре в нас и той не е мъчен ­ той е лек, стига само да го пожелаем. “Не е нужно да се ходи далече заради царството Небесно, не е потребно да се преплава морето, за да се придобият добродетелите. Добродетелите се образуват в нас и от нас. Постига ги душата, когато е напълно изправна. А напълно изправна е душата, когато е в съгласие със своето естествено състояние, в което е създадена”. “Кой от нас обаче е прозрял в тия слова? Нашият вътрешен опит ни сочи тъкмо обратното. За нас са много по-естествени и лесни злите дела, греховните нагласи, страстите. И обратно ­ добродетелите се придобиват с мъка, с труд и ако се опитаме да го положим, едва ли ще намерим, че той е толкова лек. И тъй, когато осъзнаваме една духовна истина, но отвлечено, вяло, без да се напрегнем духовно, без това напрежение и усилие, от което сякаш се боим, защото ще наруши усещането ни за удобство и равновесие ­ без това ние си оставаме духовни слепци или полуслепци и не можем да прозрем в пълнота колко дълбоки, силни, живи, действени са словата на светците. А те са живи, дълбоки, действени, защото извират от благодатен духовен опит на живот в Христа чрез Светия Дух. И ако ние нямаме порив към духовно проглеждане, ще си останем безплодни, мъчително въртящи се сякаш в един порочен кръг. Едни и същи грехове, едни и същи мисли, едни и същи укори на съвестта, сякаш тъпчем на място или вършим безконечно, изтощително движение в кръг. Когато ние се молим на Бога, правим това с убеждението, че Той присъствува и чува молитвата ни, каза още владиката. А когато грешим, постъпваме така, сякаш Бог не ни вижда. Това раздвоение е плод на духовната ни слепота, на слабата, неустойчива вяра и на много други неща, поради които ние не можем да прогледнем духовно. След като Спасителят отворил очите на йерихонския слепец, този несретник станал изведнъж безкрайно щастлив, защото първото нещо, което видял с телесните си очи, било лицето на Христа Спасителя. И наистина, за какво да гледа наоколо ­ да гледа тревата, която утре ще увехне, да гледа людете, които забързано тичат или по-бавно се влачат към смъртта и тлението, към гроба? Защо да гледа преходното и тленното, когато пред неговия взор е Вечносъществуващият? Защо да се вкопчва във вещите на тоя свят, след като се е прилепил към Всесилния? И тъй, само няколко дни след това евангелско събитие, Господ Иисус Христос е бил предаден на кръстна смърт, завърши владиката. Но със същата мощ и власт, с която отворил очите на слепеца, Господ след тридневно пребиваване в гроба го отворил, излязъл от него и Христовият гроб станал пресветло око на целия свят. Господ е с човешкия род през всички дни до свършека на света ­ невидим за физическите очи, но видим за духовното зрение, стига човек да пожелае. Господ крачи по прашните друмища на този свят. Чака, търпеливо чака дали някой не ще завика към Него за помощ: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!” * * * Всенощното бдение и празничната св. Литургия на 15 февруари (2 февруари, ст. ст.), когато Църквата чествува празника Сретение Господне, бяха отслужени от Триадицкия епископ Фотий в съслужение със свещениците о. Валентин Тодоров, о. Доротей Стоянов, с участието на дяконите Тодор Енчев и Николай Петров. “Всеки един ден може да бъде Сретение, ако човек върви подир Христа и изпълнява словото Му, каза в проповедта -34- си епископ Фотий. Ала колко неприятели вън от нас и вътре в нас ни пречат да се срещнем със Спасителя. Нощ и ден грижи и болести, радост и тъга, успехи и несполуки, отвред кипеж на човешки страсти, отвред борба между пороци в името на човешката правда и най-накрая ­ смърт. Ето я точката, в която се събират всички пътища в долината на живота, в долината на скръбта. И се оказва, че няма нищо неземно на земята освен Богочовека Христос, Който незримо крачи и кротко очаква да се срещне с твоята душа, с моята душа. Но ако се взрем в душите си, какво ще видим? Мрак. Ако се осмелим да влезем по- надълбоко, тогава ще потръпнем. Толкова страховита е бездната на човешката душа, изтъкна владката. И ако все пак се спуснем надолу в мрака, ние ще видим душата да лежи развратена като вавилонска блудница. Поради безсрамие или криворазбран срам, поради злоба или поради отчаяние тя не желае да се срещне със своя небесен Жених, умита чрез покаянието. А когато Той я зове, тя се отдръпва още по-навътре в мрака. Ако слезем надълбоко в своя ум, ще видим нагли мисли-юдеи, що запречват пътя на Спасителя. Ще видим образи и отзвуци на земното, обилно доставени на нашия ум от сетивата ­ от тия толкова усетливи за всичко греховно, страстно и душегибелно сетива, които жадно попиват всичко наоколо, които доставят на ума мрак, а на сърцето горчилка, обвита с лъжлива сладост. Ще видим там, в глъбините на ума, мисли-сенки, всмукали в себе си сенките на скоропреходните земни неща. Но дори да видим навсякъде мрак, дори да зърнем сенки, нека си спомним, че сянка играе върху сянка единствено на фона на светлината, изтъкна владиката. Спасителят е Лъч Светлина, Светлина от Светлината, дошла да просвети света ­ едничката истинска Светлина, що просветява всеки човек, идващ на света (Иоан. 1:9). И ако този лъч намери отклик у нас ­ отклик в ума, сърцето, в съвестта ­ и ако от глъбините на нашия мрак се изтръгне зовът: “Моето спасение е Господ!”, то това е началото на срещата. Ако се пробуди съзнанието, че сме били сънливи стражи на своя ум и сме допуснали да проникнат в него сенки, които омрачават и него, и душата, и сърцето ­ това е началото на срещата. Нека кръжи мракът, нека напират сенките, но да не влизат в чертога на царската слава! И от нас зависи дали ще ги пуснем, или твърдо ще застанем на страната на светлината. Тази решимост, това пробуждане е начало на срещата. А Господ кротко чака ­ мигове, дни, месеци и години ­ да положим началото. Това начало, което пръсва мрака в душата, и тя с покаен вопъл се устремява към своя Жених. Това начало, което прогонва наглите мисли-юдеи от ума, което поразява сенките, за да отвори отново място за Светлината. Това начало, което е тайнство на нашето спасение, тайнство на нашия живот в Христа Иисуса. Това начало, с което всички ни да удостои Господ, та от цялото си сърце и с цялото си същество да поемем пътя подир вечната Истина, към безсмъртието и към вечния живот, завърши епископ Фотий. * * * На 19 февруари (6 февруари, ст. ст.) мнозина богомолци дойдоха в катедралния храм “Успение Богородично” да почетат паметта на св. равноапостолен Фотий, патриарх Цариградски ­ небесен закрилник на предстоятеля на Българската Старостилна Православна Църква, Триадицкия епископ Фотий. След св. Литургия той отслужи молебен към светеца в съслужение с йеромонасите о. Ефрем, о. Теофан и о. Серафим, свещениците о. Валентин Тодоров, о. Доротей Стоянов, о. Костантин Костов и дяконите Тодор Енчев и Николай Петров. С кратко приветствено слово към нашия архипастир се обърна предстоятелят на храма о. Валентин Тодоров. Епископ Фотий благодари от сърце за вниманието и любовта. “Послушанието към епископа е наистина нещо свято, изтъкна той, но при едно условие ­ епископът да има свято послушание към Христа и Църквата и макар човек немощен, грешен, каквито сме всички, искрено да желае да послужи на своите ближни в Христово име. Всъщност това, което вярвам, че ни обединява, е не просто формалното послушание, не външното чинопочитание, а срещата на сърца, в които има искрено желание да се послужи на Спасителя и на Неговата непорочна невеста ­ светата Православна Църква ­ в наши дни, когато животът в Църквата е така ужасяващо объркан. Нас ни обединява стре -35- межът да останем верни на Христа. И в името на тази наистина велика и свята цел ние трябва да се научим да превъзмогваме дребнавостта си, егоизма, самолюбието, честолюбието, чувството за висока собствена значимост. Чрез всички тия неща дяволът ни противопоставя един на друг с двояката цел да погуби душите ни и да разруши Христовата Църква. Ние знаем, че много често се спъваме и падаме, но нека с братска любов да си помагаме и да се повдигаме един друг, когато това се случи. А не да използуваме залитането или падането на събрата за осъждане, противопоставяне, одумване, разделение. Наистина за Христовата Църква никога не е имало леки времена, каза в края на словото си владиката. И ако човек желае да бъде пълноценен и жив член на Църквата, би следвало да се съразпъва с нея всеки ден, за да могат нейните страдания да станат негови страдания и съответно нейната сила, благодат и слава да станат негова сила, благодат и слава. Какво ни чака занапред? Може би още по-големи трудности. Но тия трудности изискват не някакво вцепеняване и уплаха, а обратно, изискват духовно напрягане на съвестта ­ да вложим всичките си съзнателни сили, за да останем верни на Господа, верни на Неговата Църква.” * * * На 20 февруари (7 февруари, ст. ст.) с Неделята на митаря и фарисея започна подготовката ни да встъпим в благословените дни на Великия пост. В столичния храм “Успение Богородично” неделната св. Литургия отслужи Негово Преосвещенство Триадицкият епископ Фотий заедно със свещеник Доротей Стоянов и дяконите Тодор Енчев и Николай Петров. “Два гряха, два близнака раждат всички останали грехове и злини, каза в словото си владиката ­ самоизмамата и гордостта. Лъжата, с която врагът на нашето спасение ­ дяволът, изкуси прародителите в рая, се превърна в самоизмама за Адам и Ева в мига, в който те повярваха в нея и я възприеха като истина. В този злощастен миг, когато измамата се превръща в самоизмама и когато тази самоизмама се съчетава с току-що родилата се заедно с нея гордост, нашите прародители, а подир тях и човешкият род, отпадат от единението си с Бога. Главозамайващо е, ако си представим всички възможни случаи, в които самоизмамата и гордостта ни подвеждат, заблуждават и отдалечават от Извора на истината, от Богочовека Христа. Човек може да е напълно уверен, че принася полза и на душата си, и в същото време поради самоизмама, гордост или други грехове и страсти изобщо да не вижда, че уврежда душата на другия, продължи владиката. Той разказа за един случай в катедралния храм, когато по време на Рождественската св. Литургия младеж направил забележка на една жена от провинцията, приклекнала поради голямата умора от дългото нощно пътуване. А тя за пръв път прекрачвала прага на Божия дом и наистина се притеснявала твърде много да не би да се държи неподобаващо, затова била попитала спътника си, наш енориаш, дали може да приклекне за малко. Очевидно забележката е била направена с такъв тон, че жената заявила: “Повече няма да стъпя тук. Свещениците и службата ми направиха силно, неизгладимо впечатление, но хората тук са груби и злобни”. Навярно човекът, направил забележката, е изпитал удовлетворение от това, че се е погрижил за благочинието в храма. Той не е знаел и не е могъл да знае положението на жената. Но ето до какво води самоизмамата на законническото чувство за правда и правилност. Ние можем да се отнесем съвсем бездушно към другия в името на криворазбран изпълнен дълг или дори да смятаме това като някаква заслуга за сторено добро, каза още епископ Фотий. Той сподели, че по-късно жената е променила своето решение и че при възможност отново ще посети храма ни в София. Но реч е за друго, завърши предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква. За това какви тежки поражения могат да нанесат самоизмамата и гордостта на душата ни, при това нерядко без ние изобщо да го забележим. От тези два зли близнака можем да избягаме само навътре ­ в бездната на собственото си нищожество. Защото само там, в тази бездна и в нейната дълбочина, ние можем да придобием съкрушено сърце и не лъжовно, не плитковато, а истинско чувство за духовната си нищета. И тогава от мрачните бездни на тази глъбина съвсем естествено ще се изтръгне вопълът: “Боже, бъди милостив към мене грешния!” Този вопъл ще стане сърце на сърцето и душа на душата ни, защото той и само той може да ни спаси от самоизмамата и гордостта. А усетим ли нуждата от Божията милост, почувствуваме ли, че тя ни е потребна всеки миг от съществуването ни, защото без нея отново и безвъзвратно потъваме там, надолу, в мрачната бездна на своята окаяност и нищожество, незабелязано за самите себе си ще се превърнем сами в извор на милост за своите ближни. -36- А стане ли това, ние ще бъдем готови да дарим на ближните си не излишъка от материални блага, когато те са в нужда, не дори и недоимъка си, подобно на евангелската вдовица. Тогава ще бъдем готови да дарим без пресметливи уговорки своята душа, самата си душа с разкритите в нея богатства на Божията благодат ­ милостиви мисли и състрадателни чувства.” * * * Втората подготвителна неделя преди Великия пост ­ Неделята на Блудния син ­ тая година се падна на 27 февруари (14 февруари ст. ст.). “Днес е вторият рожден ден на всички люде, каза в проповедта си Триадицкият епископ Фотий, който отслужи светата Литургия заедно със свещеник Валентин Тодоров, с участието на дяконите Тодор Енчев и Николай Петров. Христовата притча за блудния син ни разкрива страшната и същевременно прекрасна истина за греха. Страшна, защото грехът напира да умъртви всеки човек. Прекрасна, защото покаянието е благодатна сила, която сразява всеки грях. Покайните въздишки са дихание за християнина, без тях той се задъхва. Но покаянието е немислимо без очакване на изцеляваща помощ от Господа. То се ражда от болка и любов ­ от болка за прелюбодейното съчетание с греха и от любов към Този, Който Едничък може да ни избави от греха. Покаянието е предстоене тъкмо пред Него, а не размисъл за нещо, безлична оценка на случилото се. Съжалението за сторени злини, дори съжалението за грехове, извършени с мисъл и с дело, може да е рожба на нашата самост, продължи владиката. Такова покаяние, ако то изобщо може да се нарече така, остава безплодно. Защото подобна скръб, подобно съжаление изтича от наранена или неудовлетворена гордост. Без любов към Господа, без решимостта да се устремим към Господа, ние нямаме истинско покаяние и не можем да се родим повторно чрез благодатта Му, да се възродим духовно. И тъй, истинското покаяние е плод на любовта ни към Господа, на живата вяра в милосърдието на Небесния Отец. То е не само признание за погрешен път, но и откриване на нов път. Ето защо потребни са ни две решимости ­ да заплачем за стария път и да се зарадваме за новия. Потребно ни е да оплачем копнежа си по тоя свят и всичко, що е в тоя свят ­ едно гробище, което е зинало и ни чака. Потребно е да заплачем не за една, две или десет сторени от нас злини, а за всички злини, които сме способни да сторим. Ала в същото време трябва и да се зарадваме, защото покаянието отмива тинята, която затлачва очите ни, и ние проглеждаме за новия път. Да се зарадваме, защото покаянието подмладява сърцето и то се устремява към Господа, Извора на живота. Всеблагият Бог с могъщия гръм на небесната Си милост да ни пробуди, за да се родим отново чрез второто кръщение ­ преблагословеното покаяние, завърши предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква. Да се родим и да затичаме с все сили, без да се оглеждаме настрани, без да се обръщаме назад, да затичаме към Небесното отечество, гдето с разтворени обятия ни очаква нашият Отец Небесен.” * * * Вечерното богослужение на 13 март (28 февруари, ст. ст.), Неделя Сиропустна, когато започват великопостните богослужения и се извършва чинът на прошката, в катедралния храм “Успение Богородично” бе извършено от Триадицкия епископ Фотий. “Една от най-големите ни пречки, за да встъпим в подвига на прошката, е осъждането, каза той в словото си. Св. Теофан Затворник учи, че “грехът осъждане започва, когато в сърцето се ражда презрение към извършилия нещо лошо. Осъждането е повече в сърцето, отколкото на езика. Изречените думи за едно и също нещо може да са грях и да не са грях, в зависимост от чувството, с което се произнасят.” В деянията на Третия Вселенски събор четем, че съборните отци са произнесли присъда над еретика Несторий “не без много сълзи”. Тоест светите отци са оплакали погиващата душа на самоосъдилия се и осъден сетне от Църквата. Ала не само страстта осъждане ни пречи да встъпим в подвига на прошката, продължи владиката. От решаващо значение тук е доколко осъзнаваме смисъла и целта на духовния живот. Ако ние с отворени шепи се мъчим да почерпим колкото може повече блага от света, а в същото време светът с отворени шепи сграбчва душата ни, каква полза? Каква полза, ако не съзнаваме, че душата е много по-скъпа от света, много по- богата от света? Каква полза, ако светът ни притиска в мрачната си логика и ние се дразним от едно или друго, на един или друг и черпим от тази логика основание да го съдим и осъждаме, да го презираме, да се дразним? Каква полза да слушаме за прошка, да говорим за прошка или да правим в най-добрия случай полумеханично някой -37- поклон, придружен може би с искрени, но бързо гаснещи чувства. На прага на тия свети дни ви моля за снизходителност, за милост и за прошка, каза накрая предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква. По силата на сана, който нося, достатъчно е да бъда осъден заради туй, че съм мислел повече за себе си, отколкото за вас, че съм се грижел повече за себе си, отколкото за вас. А всички останали мои немощи, недостатъци, страсти и грехове?! Помолете се Господ да ме укрепи, та да мога да благодаря и на този, който втъква в греховните ми рани меча на осъждането, и на този, който налага върху тях пластира на милосърдието, състраданието и прошката. Бог на милостта да разкрие сърцата ни, за да можем да встъпим в подвига на прошката, който да ни води нагоре през трънливия, стръмния, тесния път. Там, където се издига Разпятието на Христа, там, където над Разпятието лумват първите незалязващи зари на Възкресението.” Накрая епископ Фотий със земен поклон поиска прошка от паството си, след което свещенослужителите и миряните се опростиха с него и помежду си. * * * В първата неделя на Великия пост, наречена Тържество на Православието, храмът “Успение Богородично” бе по великденски пълен. Много столичани и вярващи от цялата страна дойдоха да изповядат православната си вяра като най-скъпо достояние и да се причастят със св. Христови тайни след надлежна подготовка и изповед. Всички с благоговение се покланяха и целуваха светите икони и частичките от св. мощи, изложени в храма за поклонение в този празничен ден. Св. Василиева литургия бе отслужена от Триадицкия епископ Фотий в съслужение със свещеник Валентин Тодоров и с участието на дяконите Тодор Енчев и Николай Петров. Причастяването ставаше едновременно от три Чаши и продължи близо час. “Православието не е просто правилна религиозна вяра, не е някаква “технология” за духовен живот, а е жива пълнота на Истината, на въплътената Истина, която е Богочовекът Иисус Христос, каза в словото си предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква. Дали ни сепва мисълта, че ние с вас можем да отпаднем от сърцевината на православната вяра, макар и външно да принадлежим към нея? Сепва ли ни мисълта, че можем да се окажем православни само по буква? Всъщност много са подмените на Православието в нас и около нас. Една от тях безспорно е битовото Православие ­ тази черупка, изпълнена с полуезическо или направо с езическо съдържание, тази смътна религиозност по навик, която се свежда до спазването на някои обичаи и таченето на празници; навици, които свършват в крайна сметка до събиране около трапезата, придружено с някакъв приятен ритуал. Не по-малко опасен е обаче студеният формализъм във вярата, който се изразява в това ­ да насочваме вниманието си преди всичко върху външната страна на православната вяра. Такава една нагласа бе присъща на фарисеите и книжниците по времето на Спасителя. Според нея, ако църковният живот е добре уреден, ако всичко се върши по наредба на официалното свещеноначалие, ако богослуженията са внушителни и в тях не се допускат грешки, всичко е наред. Тогава преспокойно можем да забравим какво ни говори словото на живия Бог, какво ни говори живото слово на Църквата. Такъв един студен формализъм води до равнодушие и нежелание за каквато и да е практическа дейност в служение на ближните. Ако се плъзнем по плоскостта на студения формализъм, ние можем да отпаднем от сърцевината на вярата, защото всичко външно в Православието е благодатно и безусловно потребно, но то няма никакъв смисъл, ако се откъсне от живата вяра в Христа и от духовния живот според тази вяра. Един друг плевел, който застрашава усърдните православни християни днес, може да бъде наречен с думите на приснопаметния о. Серафим (Роуз) “обсадно положение”, т.е. такава вътрешна нагласа, при която вниманието се насочва непрекъснато към враговете на Църквата, към тия, които отвред нападат истината. Вярно е, че ние живеем в изключително тревожно време, вярно е, че в никакъв случай не бива да бъдем равнодушни към тия, които рушат Православието отвън или го подкопават и разяждат отвътре. Обаче споменатата нагласа води до нездрави вътрешни изкривявания ­ води дотам, че -38- ревностни и усърдни православни християни вместо да се съсредоточат здраво върху духовния си живот, непрекъснато мислят за врагове и предатели вътре в Църквата, непрекъснато обсъждат и осъждат действителни, мними или вероятни предатели или еретици, а това води до тежко изкривяване. Това означава, че вътре в дълбочина няма жив търсеж на вярата и жив стремеж към Господа, изтъкна владиката. Немалко млади хора, които четат духовни книги, желаят да се приобщят в пълнота с православната истина, с православния духовен живот, но за жалост много лесно се приплъзват в това свое усилие, отиват встрани и стават жертва на друг плевел ­ да живееш не в реалния свят, а в света на собствените си фантазии. Такива младежи усърдно четат духовна книжнина, и то предимно книги, които говорят за високи състояния на духовния живот, стремят се да постигнат това, но самият им стремеж е обречен, защото се гради върху пясък ­ върху пясъка на мечтите. Всъщност подобни мечти сами по себе си не бих нарекъл грях. Те са опасни дотолкова, доколкото могат да доведат до духовна прелест, до изкривявания в духовния живот. Обаче ако тяхната енергия се впрегне наздраво, такива люде биха могли да закрачат с Божия помощ по пътя на правилния духовен живот. Тези мечти са опасни, когато човек е лишен от трезвомислие и няма ясен, конкретен поглед за самия себе си и за света около себе си. Такива мечти се изпаряват тогава, когато човек придобие конкретна решимост да води християнски духовен живот търпеливо, разсъдливо, крачка по крачка ­ да води християнски духовен живот в неговите делнични форми. Тук няма място за възторзи, за мечтателност и за въображение, а за спокойна, целенасочена, последователна, трезва работа над себе си за борба със страстите. Пътят към истината и към Господа е трънлив и стръмен, както недвусмислено ни сочи Светото Евангелие. Епископ Фотий се спря и върху “комфортното” Православие ­ онези съвсем изкривени форми на принадлежност към Православието у човеци, които желаят да водят живот, престижен според мерилата на тоя свят, да притежават много и в същото време да допълват този свой криворазбран комфорт с принадлежност към православната вяра и Православната Църква. Ако вървим по този път, без да се опомним и върнем, то ние неизбежно ще отпаднем от живата сърцевина на православната вяра, оставайки в един свят на жалки илюзии. Добре, но какво е потребно да сторим, как да живеем? Всъщност ние всички с вас в една или друга степен знаем това, изтъкна епископ Фотий. Първо, потребно е да наситим душата си със словото на живия Бог, със словото на светите отци, да поемем здрава храна според нашето конкретно духовно състояние. Науката на вярата и на духовния живот да станат вътрешна, неотменима част от душата ни. И още, потребно е да придобием любов и състрадание към людете. Ние живеем в свят, чиито най-тъжни черти са равнодушието, студенината, безразличието, липсата на любов. Ако желаем да споделим с нашите ближни трохите от истината, които сме усвоили със сърцето си, то можем да го сторим само чрез любовта и състраданието. Не с проповеди, не с показност, не с поучения, не с даване на този или онзи акатист в ръката на другия, а с дейна любов, с искрено състрадание, с откритост към другия, с усетливост към болката на другия. Без това ние просто не можем да бъдем православни днес. Ние неизбежно ще изпаднем в един или друг вид подражание на православност, чрез което ще успокояваме и залъгваме съвестта си. Пред нас има два пътя, завърши нашият архипастир. Или пътят на този свят, макар и в православна опаковка, или пътят към живата вяра ­ пътят към живия Бог на Авраам, Исаак и Яков. “Нека от този ден, от този час, от тази минута да възлюбим Бога повече от всичко”. Дано поне лъч от тези лазурни слова на преп. Герман Аляскински да огрее сърцата ни и се задържи в тях.” * * * Светлият празник Благовещение на Пресвета Богородица събра на 7 април (25 март, ст. ст.) много вярващи във всички храмове и параклиси на Българската Старостилна Православна Църква. Светата литургия в катедралния храм “Успение Богородично” бе отслужена от Триадицкия епископ Фо- -39- тий в съслужение със свещеник Валентин Тодоров и с участието на дяконите Тодор Енчев и Николай Петров. Причастяването ставаше от три Чаши поради голямото число богомолци, подготвили се за приемане на св. Христови Тайни. “Радостта на днешния празник е радост за чистите по сърце, каза в словото си предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква. А чисто сърце е онова сърце, което е годно да вмести в себе си Невместимия. Човешкото сърце нивга не остава пусто. То е изпълнено или с ада, или със света, или с Бога. В мига, в който Ева, и сетне Адам повярвали в измамните думи на сатаната, сърцето им се осквернило и поради това ги напуснала мъдростта, умът им се помрачил. За хилядолетия напред човек изгубил мира ­ вътрешния мир, мира с Бога, мира със самия себе си, мира с ближните. Защото беседата на нечисто сърце с нечисто сърце ­ туй е война. Беседата на нечисто сърце с чисто сърце ­ и това е война. Единствено беседата на чисто сърце с чисто сърце е радост, мир и чудо в нашия свят. Ето защо началото на нашето спасение започва с беседа на небесната чистота със земната чистота ­ на благовестителя архангел Гавриил с Пресвета Дева Мария. Ако влезем в сърцата си надълбоко, ще видим мрачни чужденци, които се борят за подялбата на сърцата ни, продължи епископ Фотий. А това е така, защото в сърцата ­ в необозримите бездни на нашите сърца ­ царува мрак, нечистота, грехолюбие. И ето, тези чужденци: страстите и техните съюзници ­ бесовете, гонят от сърцата ни Бога. Гонят и нас самите оттам ­ навън, в света. А светът ни мами със сласт и срещу всяка наслада, заплащана с грях, иска още нещо ­ иска късче от сърцето ни. Докато го вземе цялото. Тогава сластите на света стават горчилка. Тогава започваме да роним горчиви сълзи по загубената чистота, започваме да линеем в затвора на света, вън от съкровените глъбини на сърцето, откъдето ехидно се присмиват чужденците бесове и страсти и продължават да спорят за неговата подялба. Ала тъкмо затова се въплъти Бог Слово от Преблагословената Дева Мария, за да върне чистотата на сърцата ни, завърши владиката. Да могат те отново да вместят Невместимия, отново да се изпълват с радост небесна, непреходна, вечна. Светът и чужденците в сърцето са силни, само докато им робуваме. Заловим ли се да ги изхвърляме навън, тогава от опит ще узнаем немощта на света. Защото в това усърдие, в този порив, в тази борба ни обгръща майчинската грижа на Преблагословената наша Владичица Богородица. Ето го нашия път. Самият аз се изпълвам със срам, когато ви говоря за него, защото бидейки нечист, говоря за чистотата, за онази чистота, която надвишава всеки небесен ум ­ за чистотата на Божията Майка. Ала друг път за нас ­ спасителен, водещ към Бога ­ просто няма. Дано поне отблясък от чистотата на Всепречистата осияе нашите сърца, та да можем и ние да усетим поне искри от радост и да прославим нашата Небесна Майка.” * * * В Четвъртата неделя на Великия пост, която тая година се падна на 10 април (28 март, ст. ст.), празничната св. Литургия в храма “Успение Богородично” бе оглавена от Триадицкия епископ Фотий, на когото съслужи свещеник Димитър Бабулков, с участието на дякон Николай Петров. “Жив ли е у нас усетът, че Великият пост ни напомня за нашето изгнание, запита в проповедта си владиката. Избистря ли се съзнанието ни, че наше отечество е Новият Йерусалим, Новият Сион, от които ние сме така далеко? Уви, нашето сластолюбие и грехолюбие ни натириха в чужда земя ­ в новия Вавилон, в този свят, към който са прилепнали сърцата ни. Така насъщно ни е потребна скръбта на изгнаници ­ тази скръб, която лъха от песнопенията, богослуженията, от всичко онова, що Църквата е наредила да бъде наш дух и живот по време на светия Велик пост. Тази скръб ни е потребна, защото единствено тя може да събуди у нас носталгия, т.е. болка за връщане, жажда за връщане в Новия Йерусалим, в нашето Отечество. Ала ние сме често лениви, вяли, блуждаещи и духовно безпаметни, дори и в дните на Великия пост, подчерта епископ Фотий. Скрито любим благата, с които ни мами чуждата страна. Забравяме за Небесното Отечество, забравяме за Йерусалим. И не ни стават досадни, нито ни омръзват друмищата на тоя свят. Не ни омръзват Вавилонските стъгди, макар че те са едни и същи поколения наред. -40- Нещо повече, ние безумно се влюбваме в нашите поробители ­ страстите, греховните нагласи, греховете, които ни пазят по-зорко от всяка стража да не си спомним за Йерусалим. Нека да не будим у себе си желания, мисли, чувства, които ни привързват към стълба на времето насред новия Вавилон, призова нашият архипастир. Защото ще станем роби на времето, ще остареем и ще умрем преди смъртта. Да се отърсим от самоизмамата, че Вавилон е непреодолимо могъщ. Ако тази самоизмама у нас умре и грейне светлината на Божията истина, то тогава е достатъчен и отблясък от Божия пламък, за да видим, че целият този свят е пепел и нищо повече от туй. Да не се храним лакомо из Вавилонските ниви на глада. Нека да погладуваме в изгнание, за да вкусим от трапезата на Агнеца в Новия Йерусалим. “Изгнанието е разлъка с всичко, с цел мисълта да пребъде неразлъчно с Бога”, припомни владиката думите на св. Йоан Лествичник. Да поемем пътя на изгнанието, колкото и да е труден. Тръгнем ли и извърнем ли поглед назад, ние ще видим, че мамещият ни Вавилон е жалък ­ жалък в своята блатиста, воняща низина. А нагоре е трудно ­ но там, горе, грее незалязващо Новият Йерусалим. И по тия стъпала, по които не ни се ще да вървим нагоре, наш Водач е Сам Господ Иисус Христос, завърши епископ Фотий. Сам Той води Своите верни по лествицата, през стръмнините и урвите нагоре към Новия вечен Йерусалим, откъдето няма изгнание.” 26 февруари (13 февруари, ст. ст.) 2005 г. Паметта на свт. Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец бе отбелязана с архиерейска св. Литургия в храма, посветен на светеца, в девическия монастир “Покров на Пресвета Богородица”. На Триадицкия епископ Фотий съслужиха архимандрит Сергий (Язаджиев), йеромонасите Ефрем, Теофан, Серафим и свещеник Димитър Бабулков.