Последна промяна:
20.06.2008 16:56
Седмият смъртен грях – духовното нехайство
Най-обичайният, най-разпространеният и
не по-малко тежък смъртен грях е духовното нехайство. То представлява охлаждане и равнодушие на душата към делото на нейното вечно спасение. И наистина, мнозина ли са православните християни, дори и сред най-ревностните, които подчиняват всички свои житейски грижи и граждански дела на единствената, най-високата и главна цел на нашия живот вечното спасение? Не считат ли повечето от нас, че именно житейските дела и гражданските задължения са (по израза на св. Димитрий Ростовски) нашата същинска “работа”, а богоугодният живот е нещо не дотам значимо, нещо маловажно, “добавъчно”, без което бихме могли да минем? Не се ли намират повечето от нас най-малкото в онова състояние на безразличие, предадено в словото Божие чрез следния образ: “Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам от устата Си” (Откр. 3:15-16).
Кои са причините за това духовно нехайство? И кои са неговите пагубни последици?
Безгрижие към спасението се поражда в нас по различни причини: 1) от неправилно възпитание; 2) от развили се в нас телесни и душевни страсти; 3) от придобити лоши навици; 4) от малодушие при сполетели ни изпитания и скърби.
1) Повечето хора, които в детска възраст не са били възпитани в страх Божий и познаване истините на светата вяра, сетне през целия си живот остават хладни към вярата и към въпроса за душевното спасение. Защото детското сърце е чисто и впечатлително. Върху тази нежна почва бързо започват да падат семената на греха, на съблазните, на неправилните представи за святите неща. След време семената поникват, укрепват, незабелязано се превръщат в навик и така човешкото сърце става изцяло плътско, т.е. чуждо на духовните интереси. А когато достигне зряла възраст, човек възприема правилата на вярата и християнската нравственост като нещо съвсем неразбираемо, неприсъщо на неговото възпитание и на възгледите му за живота. Такъв човек естествено остава хладен и равнодушен към всякакъв духовен труд за борба със страстите, за очистване на сърцето от плевелите на злото, за придобиване на Божията благодат, без което е немислимо спасението на душата. Като последица от всичко това той е духовно мъртъв, душата му става плячка на бесовете и загива.
2) Телесните страсти също пораждат охлаждане към богоугождението. Това особено силно усещат онези, които съзнателно се стремят да водят духовен живот. Първата от тези страсти е чревоугодието. То обременява плътта, дава є надмощие над душата и ни прави неспособни да се молим горещо и чисто. А чрез такава молитва ние бихме могли да влезем в единение с Бога и да привличаме в душата си благодатта на Светия Дух, за да ни очисти Той от всяка сквернота и да спаси душите ни. Чревоугодието лишава ума от способността за богомислие, за сърдечно съкрушение, за свято умиление, за чистосърдечно покаяние; то ни прави лениви и невнимателни към словото Божие, което ни учи на всичко необходимо за спасение. Затова в словото Божие чревоугодието, както и всяко плътоугодие изобщо, е сравнявано с идолослужение. Блудният и развратен живот също издига големи препятствия пред усърдието в делото на душеспасението. Той покварява, разлага, безчести тялото, пропъжда от него Светия Дух, обитаващ само в непорочни храмове, в неосквернено тяло. По такъв начин блудникът става нехаен към спасението си, губи способност да служи ревностно на Бога.
Но още повече спомагат за охлаждането към душевното спасение душевните страсти: завистта, гордостта, злобата, немилосърдието и др. под. Защото силните вътрешни страсти обикновено правят душата неспокойна и метежна, угасят в нея чувството на умиление и горещия є стремеж към Бога. Те прогонват от душата благодатта на Светия Дух, без която душата съвсем се обезсилва, става неспособна да усвоява истините на св. вяра и да следва Господните заповеди.
3) Ако се каехме за греховете си още щом по човешка немощ паднем в тях, тогава страстите нямаше да пускат дълбоки корени в сърцето ни, нито да пораждат в нас охлаждане към душеспасението. За жалост обаче, ние оставяме страстите да се вкоренят в душата, свикваме и се сродняваме с тях. И тъкмо този греховен навик става причина за нашето нехайство. Основателно казват, че навикът е втора природа на човека. Нима има нещо чудно в това, че след като стане наша втора природа, лошият навик напълно унищожава в нас истинския, живия стремеж към Бога? Днес грижи, утре суета, друг път силна привързаност към земните удоволствия. Така и не ни остава време да се заемем с душата си!
4) Най-сетне, безгрижие за спасението може да се породи и от малодушие при скърби. Малодушието ражда униние, което на свой ред убива чувството на надежда и любов към Бога, а с това угася пламъка на духовната ревност към нашите свещени задължения. Духът на злобата, щом забележи, че сме започнали да се стремим към спасение, веднага гледа да стовари върху нас бремето на унинието, за да изоставим своите святи стремежи. Тъкмо по тази причина мнозина престават дори да ходят на църква, да се изповядват и причастяват, та даже и вкъщи не се молят!
Ще се пробудят ли някога заспалите души, ще възкръснат ли от мъртвилото на безгрижието, ще издигнат ли някога взор към Христовата светлина? Не, нито ще възкръснат, нито ще се пробудят докато сами не се отзоват на Господния глас, Който не престава високо да ни призовава до самата ни смърт: “Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос” (Еф. 5:14).
II
За да не попаднем в мрежите на духовното нехайство, трябва да се стараем да спазваме следните духовни закони:
Първо. Сърцето ни да не се пристрастява към житейските дела и грижи. Човек не може да служи едновременно на двама господари, защото “към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона”, говори св. Евангелие (Мат. 6:24). В сърцето на оногова, който прекомерно е обърнат към земното, не остава място за Бога. Затова трябва при всичките си дела да не преставаме да мислим за Бога и за спасението на душата си; нещо повече трябва самите тези дела да насочваме към спасението на душата и своята, и на ближния. Затова в неделни и празнични дни трябва съзнателно да оставяме настрана всички житейски грижи и посветим това време изключително на богоугодни дела: посещаване на Божия храм и участие в празничното богослужение, вършене дела на милосърдие, четене на душеполезни книги. В никакъв случай да не занемаряваме утринното и вечерното молитвено правило, каквито и пречки да се изправят на пътя ни. Ако забележим, че житейските ни задължения са свързани с някакъв грях, лъжа или неправда, то трябва да отхвърлим от себе си неправдата! По-добре е да се задоволим с малко, отколкото да спечелим повече, но да погубим душата си!
Второ. Да постоянствуваме в добродетелите. Да вземем за пример твоето стопанство или професия. Стопанството ти процъфтява, търговията и другите ти начинания вървят успешно, само когато не пропускаш нито един случай, допринасящ за успеха на твоето начинание. По същия начин трябва да постъпваме и в делата на благочестието. Те са най-важното нещо на света и затова в тях трябва да бъдем още по-постоянни. Врагът на душата ни не отслабва своите нападения върху нея: той не изпуска нито един удобен случай, за да направи опит да ни отклони от правия път, по който сме тръгнали към спасението. Той иска макар временно да изоставим добродетелния живот, та по такъв начин да ни отдалечи от Бога, да разклати и разхлаби нашата духовна ревност и малко по малко да ни вкара в нехайство. Именно по тази причина словото Божие ни заповядва да “стоим мъжествено, да вземем в ръце Божието всеоръжие” (срв. Еф. 6:11), за да победим нашия враг дявола. И тъй, братя, не изпускайте нито една възможност да правите добро; старайте се винаги и на всяко място да служите на Бога ако не можете с дело, то с ума и мисълта си. Така ще избегнете нехайството.
Трето. Най-силно обаче допринася за прогонване на душевното охлаждане честото и достойно приобщаване със Св. Тайни. Както нагряваното от огъня желязо омеква и се калява, така и сърцето омеква, запламтява и гори с Божествена любов от благодатния огън на Светите Тайни на Тялото и Кръвта Христови. Това става, защото, когато човек приема в себе си светото Причастие, Бог влиза в най-тясно общение с него. Господ дава на човека ясно да почувствува, че в него присъствува Сам Той. Поради тази причина всеки християнин, който с благоговение и сърдечно съкрушение приеме св. Тайни, става по-ревностен към добродетелния живот.
Господи, насади в сърцата ни корена на всички блага Твоя страх! Амин!
По: Е.О. Червяковскiй. Въ помощь пастырямъ и въ назиданiе пасомымъ.
Сборникъ церковныхъ поученiй.
Варшава, Синод. типографiя, 1928 г.
Светител Теофан Затворник. Духовната ревност за спасение
Встъпващият в пътя на християнския живот, макар още слаб, немощен, неорганизиран, вече трябва да се запаси с голяма сила и устойчивост иначе ще падне под приготвената му тежест на скърбите и подвизите. Силата, която му дава издръжливост и прави всичките му трудове плодоносни, е ревността, усърдието, старанието, грижата за богоугождение и спасение на душата. Както търсещият истинско съкровище не обръща внимание на трудностите, не се спира пред препятствията и не се плаши от тях, така и християнинът, когато има ревност и търси спасението, всичко ще преодолее и всички пътища ще измине благополучно. Спасителното търсене осигурява всичко; нему Господ е дал изключителното обещание: “търсете и ще намерите”. Търсенето е животворният дух, с угасването на който замира животът. То е огънят, донесен от Спасителя на земята, то е Неговата светлина и живот. Параходът спира, когато някой изпусне парата му. Така и Христовият последовател пада или се подхлъзва назад, когато охладнее духом. Ето с какво трябва да се запасим, когато пристъпим към изпълняване на заповедите и очистване от страстите! Без такава ревност е невъзможно да се започне това дело в истинския му дух. А ако някой го започне, ще се труди безплодно, вяло, едва-едва. И това ще бъде напразен труд. Мнозина извършват някакви подвизи и дела, но безплодно. Защото плодът се ражда от духа, а духът Божий* е в ревността. Той преминава в нашата страстна и нечиста природа чрез сродни с него и нас подвизи, или правила на живот, и там започва да лекува и да усъвършенствува. Следователно подвигът, трудът е проводник на благодатта, а пътят, или свързващата нишка, е духът на ревността. Точно затова всички отци особено много са държали да не бъде угасян този дух.
Свети Исаак Сирин го нарича лаещо куче и заповядва непрестанно да го дразним. Свети Йоан Касиян счита, че именно за загубилия духа на ревността Господ е казал: ще те изблювам, защото не си нито горещ, нито студен, а си хладен, вял; каквото правиш, правиш го не както трябва или пък ту го захващаш, ту го захвърляш.
Преп. Макарий Велики казва: “Търси и хлопай, това е началото, тази е вратата, през която се влиза. От тебе се иска да търсиш, а Господ няма да забрави Своите... Онзи, който проявява усърдие, е вече в общение с Бога.”
Св. Варсануфий почти непрестанно ни съветва да подклаждаме в себе си огъня, който Господ е донесъл на земята. А св. Йоан Лествичник нарича тази ревност ту огън, изгарящ сухите клони, ту основа на всичко добро, надеждно и безопасно. Затова той ни заповядва да бързаме да я възстановяваме в себе си, когато се случи да я загубим по някаква причина.
Някои смятат, че е по-добре ревността да бъде заменена с твърдо произволение или воля, като се опасяват, че на ревността е присъщо прибързаното и необмислено действуване. Но да се осланяме на твърдостта на волята е опасно тя е близка с пресметливия разум, с хладното равнодушие и нейните действия могат да бъдат ръководени от егоизъм. В светския живот тя е приложима, но в християнския е опасна. Разбира се, опасна може да бъде и ревността, ако я оставим да действува сама. Но онзи, който я огради с послушанието, т. е. с отричането от своята воля и разум, който я съедини с установените правила, няма от какво да се страхува нека само я умножава в себе си. Наистина, ревността е предпоставка за бързина в действията, но не и за тяхната незадълбоченост и необмисленост. Ревността означава: върви, не се бави, не стой, тичай с усърдие, но тичай само по посочения и определен път, тичай с бдителност.
Целият порядък на такава ревност може да бъде изразен така: “Търси с надежда, без да определяш (какво ще получиш бел. прев.) и като непрестанно започваш наново*”. Това е мисъл на преп. Макарий Велики, която той почти непрекъснато повтаря. Очевидно, защото недостигът на някое от споменатите неща или разваля ревността, или я отслабва.
Предстоят ти много трудове, много опасности, но ти върви и ще добиеш плод! Земеделецът се труди с пот на челото и яде хляба си: същото се отнася и за тебе. Скоро ще преминат скърбите, ще дойде за теб покой и ще се насладиш от него и тук, на земята вътрешно, и там, в отвъдния живот. Ти си воин гледай към победния венец и не се бой от смъртта. Скоро ще се появят признаци на чистота, облагородяване на сърцето. И колкото по-решително се трудиш, толкова всичко това ще стане по-скоро, по-добре и по-спасително.
Тичай, работи, труди се, но сам предварително не определяй какъв ще бъде плодът. Плодът е дар Божий заради труда, но даването на дара е във волята на Даруващия. Затова, каквото и да направиш, не казвай: “достигнах” или “ще достигна”, но говори: “ако достигна”. Морякът, макар и да е изминал три четвърти от пътя, все още не е доплавал до брега и не може да каже дали ще го достигне. Същото се отнася и за тебе: никога не мисли, че си достигнал целта, а винаги смятай себе си за такъв, който я търси. Не се доверявай на отслабването на страстите в теб, нито се осланяй на силата на добродетелите си. Всичко това може в един миг да погине. И не гледай назад, а само напред. Всичко, което имаш, ти е дадено от Господа. В Негова власт е да Си го вземе обратно. Така че нищо не бива да смяташ за сигурно, а само викай: “Господи, спаси ме! Спаси ме, по какъвто начин е угодно на Тебе!”
Затова никога не си казвай: “Е, засега стига, потрудих се и мога да си отдъхна.” Такива предимства и излишна снизходителност към себе си са нашият пръв враг. Този помисъл наглед е слаб и незначителен, но всъщност е най-коварен изменник, защото именно той отваря вратата за враговете. И който се съгласи с него, очаква го падение. Светите отци са усетили вредата му и затова непрекъснато внушават на всеки начинаещ: “внимавай, не казвай: “Стига вече, може да се поотпусна”, но винаги си повтаряй: “Защо съм тук?!”, “Защо не върша нищо?!”. Или пък, като се обръщаш към Бога, моли Го да ти помогне да поставиш начало на спасението си и непрестанно възобновявай това начало. Непрестанно започвай и напрягай силите си, а за леснини съвсем не помисляй. И приеми това в сърцето си: теготите и трудът ще носиш до самата си смърт; в бъдеще те очаква не облекчаване от тях, а още по-напрегнат труд.
Ето, такава е истинската духовна нагласа на онзи, който ревнува за спасение безопасна, трайна, недопускаща нито отхлабване, нито необуздана разгорещеност, нито самонадеяност, нито самомнение!
Превод от руски език. “Что потребно покаявшемуся и вступившему на добрый путь спасения”. М., 1995, сс. 105-110.
* Тук под духът Божий авторът разбира не Третото Лице на Св. Троица, а дух на живот по Бога.
** Като непрестанно започваш наново Внимаващият над помислите си знае, че духовната бран срещу духовете на злобата е непрестанна. Неизбежните падения в нея ни смиряват и пораждат в сърцето искрено покаяние, а то на свой ред привлича Божията благодат, която ни изправя от падението. Това е същността на духовната борба, която се превръща в извор на постоянно покайно чувство и на искреното съзнание, че се намираш в самото начало на пътя, че трябва тепърва да започнеш наново. (бел. прев.)
Преподобни Никодим Светогорец*. Как да побеждаваме нехайството.
* Св. Никодим Светогорец (1749-1809) е посочен като автор на книгата, известна в български превод под името “Стремеж към съвършенство”. Известно е обаче, че св. Никодим само е поправил по-древен монашески ръкопис, като го е допълнил и обогатил с бележки и цитати от св. отци. Същото отбелязва и св. Теофан Затворник в уводна бележка към руския превод, публикуван под заглавието “Невидимая брань”. Така че авторството на това забележително аскетическо творение принадлежи на св. Никодим по-скоро по дух, отколкото по буква.
За да не изпаднеш в бедственото зло на
нехайството, което ще пресече възхода ти към духовното усъвършенствуване и ще те предаде в ръцете на твоите врагове, трябва да избягваш всякакво любопитство (разпитване какво става тук и там, скитане, празни разговори и зяпане), всякакво привързване към нещо земно и всякакво своеволно вършене само на онова, което ти се иска, но което е съвсем неподходящо за твоето състояние. Напротив, трябва всячески да се самопринуждаваш охотно и бързо да изпълняваш всяка заповед на твоите началници и духовни отци, ръководители към доброто, като вършиш всяка работа по желаните от тях време и начин.
Не се бави да пристъпиш към работата, която ти предстои, защото първото ненужно забавяне ще те доведе до второ, по-дълго и така протакането няма да има край. Поради това ще започнеш работата твърде късно и не ще успееш навреме или пък съвсем ще я изоставиш като прекалено тежка. А вкусиш ли веднъж сладостта на безделието, ще започнеш да го обичаш и да го желаеш повече от работата. Като удовлетворяваш това свое желание, малко по малко ще придобиеш навика нищо да не работиш, т.е. ще придобиеш леност, при която страстта на безделието ще те овладее дотам, че даже ще престанеш да съзнаваш до каква степен поведението ти е неподобаващо и престъпно. И едва когато ти омръзне самата твоя леност, отново ще можеш да се захванеш с цялото си усърдие за своите дела. Тогава със срам ще осъзнаеш колко нехаен си бил преди това и колко необходими работи си пропуснал заради празното и безполезно изпълняване на своя воля.
Нехайството започва едва забележимо, сетне прониква навсякъде и със своята отрова парализира не само волята, като насажда в нея отвращение към всякакъв труд, духовен подвиг и послушание, но заслепява и ума. Нехайството му пречи да види цялата неразумност и лъжливост на мислите, върху които се гради такова настроение на волята, и не позволява на ума да посочи на съзнанието онези здрави разсъждения, които биха били силни да повдигнат разленилата се воля, та тя колкото е възможно по-скоро да изпълни необходимата работа, без да я отлага за друго време. Защото не е достатъчно делата да се вършат бързо, но трябва всяко дело да се извършва и своевременно, с внимание и усърдие, за да бъде то, доколкото е възможно, съвършено. Чуй какво пише в Свещ. Писание: “Проклет, който върши нехайно делото на Господа” (Йер. 48:10)! А ти се излагаш на опасността да попаднеш под такова проклятие единствено защото те мързи да разсъдиш за достойнството и цената на предстоящата ти работа, та чрез това да се въодушевиш да я изпълниш своевременно и с такава решимост, която би прогонила навяваните от леността помисли, нападащи те, за да те отклонят от работата, като рисуват свързаните с нея трудности.
Приеми дълбоко в мисълта си убеждението, че едно обръщане на ума към Бога и едно смирено коленопреклонение в Негова слава и чест са несравнимо по-ценни от всички съкровища на света; че всеки път, когато прогонваме нехайството и се принуждаваме старателно да извършим необходимата работа, ангелите на небето ни приготовят венец за славната победа. Напротив на нехайните Бог не само не дава венци, но постепенно взима от тях обратно и тези дарове, които по-рано им е дал за усърдното им предишно служение Нему, а накрая, ако те останат нехайни, ще ги лиши и от Своето царство, както Той говори в притчата за поканените на вечеря, които не отишли поради леност: “Казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята Ми” (Лука 14: 24). Такава е участта на нехайните. На тези пък, които са старателни и се принуждават без себежалене да вършат всяко добро дело, Господ умножава Своите благодатни дарове още тук, на земята, а в Небесното Си царство им приготвя вечноблажен живот, както е казал: “Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12).
Ако лукавият помисъл, опитвайки се да те хвърли в нехайство, започне да ти говори, че за да придобиеш добродетелта, която си обикнал и възжелал, неизбежно трябва да положиш огромен труд, и то в течение на много дни, че твоите врагове са силни и многобройни, а ти си сам и слаб, че трябва да извършиш много и при това големи дела, за да достигнеш целта ако, казвам, помисълът на нехайството започне да ти представя всичко това, не го слушай. Напротив, представяй си, че макар и да ти предстоят дела, но те не са чак толкова много; че ще трябва да се нагърбиш с труд, но всъщност неголям, и то за кратко време; че ще срещнеш и врагове, но не така многобройни, а само един, който макар и да е силен против самия теб, но благодарение на Божията помощ, винаги готова да те защити поради голямото ти упование на нея, ти си несравнимо по-силен от него. Ако постъпваш така, нехайството ще започне постепенно да отстъпва от тебе, а вместо него, под въздействието на добрите мисли и чувства, малко по малко ще те изпълни усърдна ревност към всичко необходимо и накрая тя ще завладее всичките сили на душата и тялото ти.
По същия начин постъпвай и по отношение на молитвата. Ако за извършване на някое последование на службата е необходим, да кажем, един час молитвен труд, а това ти се струва тежко за твоята леност, тогава започни молитвата с мисълта, че тя ще продължи само някакви петнадесет минути. Така, без да забележиш, ще изкараш в молитва първата четвърт от часа. Тогава си кажи: “Ще постоя още четвърт час. Както виждаш, това не е много.” Сетне стори същото за следващите трета и четвърта четвъртинки от часа. По този начин ще завършиш молитвения си труд, без да почувствуваш трудност и отегчение. Ако се случи по време на продължителна молитва да усетиш такова отегчение, което пречи на самата молитва, то остави за известно време молитвеното правило, а след малко пак го продължи и завърши недовършеното.
Така постъпвай и когато се трудиш над килийната си работа и над делата на твоето послушание. Случва се, че работата ти изглежда толкова много, че започваш да се терзаеш и си готов да отпуснеш ръце. Тогава не мисли за многото дела, но като се насилиш, залови се веднага за първото от тях и го върши с цялото си усърдие, сякаш не ти предстои нищо друго, и така спокойно ще го завършиш. След това постъпи по същия начин и с останалите твои задължения и всичко ще извършиш спокойно, без смут и суетене.
По този начин постъпвай във всичко и знай, че ако не се вразумиш и не започнеш да се бориш така с чувството на трудност и претовареност, което ти внушава духовният враг, то накрая нехайството напълно ще те овладее. Така че не само когато те очаква някаква работа, но и когато тя още е съвсем далеч от тебе, ще се чувствуваш сякаш имаш цяла планина върху си. И ти ще се измъчваш подобно на робите, които се намират в безизходно робство. И дори по време на почивка не ще имаш спокойствие, и когато си без работа, ще се чувствуваш претоварен от дела.
Знай също, чедо мое, че тази болест (леността и нехайството) със своята отрова постепенно и незабелязано поразява младите корени, от които след време биха поникнали добри навици. От нейната отрова загиват и онези добродетелни навици, които отдавна вече са вкоренени и са основа за всички порядки на добрия живот. Както червеят малко по малко прояжда дървото, така и тази болест, ако продължава, незабелязано изяжда и изтребва самите нерви на духовния живот. С нейна помощ дяволът умее да простира мрежи и примки на изкушения за всеки човек. И с особено старание и лукава хитрост той върши това спрямо ревнителите на духовния живот, като знае, че мързеливият и нехайният лесно се поддава на похотта и пада, както е писано: “В похоти тъне всеки безделник” (Прит. 13:4 по слав. прев.).
Бъди винаги внимателен, моли се и имай грижа за онова, което е добро, както подобава на мъжествения борец: “Ръцете на мъжествения са неуморни” (Прит. 13:4 по слав. прев.). Не стой със скръстени ръце, като отлагаш ушиването на брачната дреха до мига, когато ще трябва в пълно празнично одеяние да излезеш, за да посрещнеш идващия Младоженец Христа Господа. Всеки ден си напомняй, че днес е в нашите ръце, а утре е в Божиите ръце; че Този, Който ти е дал утрото, не ти е обещал да ти даде и вечерта. Ето защо, не слушай дявола, когато ти шепне: “Дай на мене днешния ден, а на Бога ще дадеш утрешния”. Не и не! Всички часове на живота си прекарвай така, че да бъдат те благоугодни на Бога. Постоянно имай в ума си мисълта, че след настоящия час не ще ти бъде даден друг и че за всяка минута от този час ти ще трябва да дадеш подробен отчет. Помни, че времето, с което сега разполагаш, е безценно и че ако напразно го изгубиш, ще дойде време, когато ще го търсиш, но не ще го намериш. Считай за загубен деня, през който, макар да си извършил добри дела, не си надвивал своите лоши навици и желания.
Завършвам моето наставление към теб, като повтарям апостолската заповед: “Подвизавай се с добрия подвиг” винаги (1 Тим. 6:12). Защото често се е случвало, че един час усърдна работа е придобивал рая, и обратното един час нехайство е лишавало от него. Бъди старателен, ако желаеш да засвидетелствуваш колко е твърда пред Бога твоята надежда за спасение: “Който се надява на Господа, ще пребъдва в усърдие” (Прит. 28:25 по слав. прев.).
Превод от руски език. “Невидимая брань. Блаженной памяти старца Никодима Святогорца”. М., 1912, сс. 78-84.
Житие и страдание на светия мъченик Иоан Янински
По случай 475-годишнината от славната му кончина
Родина на този блажен Йоан беше гръц
ката област, наричана Епир* [* Област в Северозападна Гърция.], град Янина, който някога беше престолнина на древния елински цар Пир. Родителите му бяха благочестиви християни. След като осиротя в ранна младост, Йоан отиде в Цариград, търсейки препитание от труда на ръцете си. Той си купи на тържището дюкян между останалите занаятчии и търговци и така се препитаваше от своя занаят и търговия. Той имаше всичко необходимо, защото Бог му помагаше в работата заради неговия добродетелен живот. Йоан беше целомъдрен юноша, боеше се от Бога и пазеше Неговите заповеди. Цариградчани го нарекоха Епиреца, задето беше родом от Епир.
По това време Цариград вече беше под властта на агаряните, които държаха мохамеданската вяра. Немалко от християните се бяха прелъстили от тяхното нечестие и на тържищата в дюкяните повечето търговци и занаятчии бяха мохамедани, отрекли се от християнската вяра и приели мохамеданското зловерие. Случи се дюкянът на блажения Йоан да бъде между дюкяните на такива новопотурчени мохамедани и всичките му съседи бяха отстъпници от Христа, обърнали се към Мохамеда. Йоан често спореше с тях, като ги изобличаваше: той беше много умен и дръзновен в речта и безстрашно говореше истината. И мохамеданите го намразиха: било за това, че ги изобличаваше и укоряваше, било за това, че виждаха успехите му в търговията, понеже в неговите ръце всичко се умножаваше, а те му завиждаха и мислеха какво обвинение да подигнат срещу него, за да го погубят. Блаженият Йоан, като разбра техните зли умисли, ни най-малко не се изплаши, но с цялото си сърце възжела да пострада за Христовата истина. На Велики петък той отиде при своя духовен отец, протопрезвитера на константинополската църква, и се изповяда. Блаженият му разказа за злобата на своите съседи, които враждуваха против него и търсеха как да го погубят, откри му и своето желание да пострада за Христа и го молеше за съвет. Протопрезвитерът, като виждаше, че е млад, не го съветваше сам да се предава на мъчения:
Чедо, внимавай да не би този помисъл да ти е дошъл от дявола! Защото той има обичай да влага такива мисли у мнозина и да ги подтиква към мъченичество, та после, когато изнемогнат, не изтърпят мъченията и се отрекат от Христа, да ги направи за поругание и присмех на целия свят, задето са започнали и не са завършили, като не са претърпели докрай.
Тогава юношата каза:
Отче, надявам се на моя Христос и вярвам, че Той няма да ме остави да стана за присмех на враговете ми, но ще ме укрепи, за да победя вражеската сила.
Протопрезвитерът му отвърна:
Чедо, писано е “духът е бодър, а плътта немощна” (Мат. 26:41). Такова нещо, каквото ти желаеш, изисква усърдна подготовка, непрестанни молитви и пост. И едва когато чрез тях се очистиш от всички греховни страсти, Сам Бог ще ти открие какво да правиш, защото Той обича да се вселява в чистите сърца. Възлюбени, внимавай над себе си и си иди с мир, а аз ще се моля на Бога за теб да те запази невредим от всички твои видими и невидими врагове, т.е. от хората и от бесовете, и да те направи победител над тях. Като каза това, свещеникът изпрати юношата с мир.
На следния ден блаженият Йоан отново отиде при своя духовен отец. Лицето му сияеше, а душата му бе преизпълнена с радост.
Честни отче рече му той, тази нощ видях себе си насън: стоях посред пламък и не изгарях, но се веселях духом и ликувах, както някога тримата отроци във вавилонската пещ. Затова се надявам, че с помощта на Всевишния замисляното от мен дело ще има добър край. Моля те, честни отче, въоръжи ме с твоите свети молитви!
А духовният отец му отвърна:
Бог да те укрепи, чедо, да победиш адския вълк, невидимата змия, и да се увенчаеш с венеца на мъченичеството за Христа.
И като утвърди юношата с полезни съвети и му обеща да се моли за него на нашия Помощник Бога, изпрати го.
Когато блаженият Йоан се приближаваше към своя дюкян на тържището, видяха го неговите врагове, които предварително се бяха наговорили как да го погубят, и започнаха да си казват един на друг:
Не е ли този същият, който явно се отрече от Христа в Трика* [* Древен град в Тесалия.], а сега се прави на християнин?
Като чу това, юношата ги изгледа с гняв и рече:
За мен ли казвате това или за някого другиго?
Те отвърнаха:
За тебе, а не за другиго. Нима не говорим истината?
Блаженият им рече:
Да не бъде това, да се отрека от Христа, моя Бог, нито в Трика, нито на което и да е друго място! Дано никога това да не стане! Аз живея и винаги ще живея за Христа и съм готов да умра за Него.
Те, чувствувайки се безмерно оскърбени от неговите думи, страшно се ядосаха и като наизскачаха от своите места, нахвърлиха се върху му, възложиха на него убийствени ръце и го повлякоха към съдилището. А светият юноша, сякаш воден на пир, бързо вървеше напред със светло лице. Предадоха го на неправедното съдилище, като сами станаха и обвинители, и свидетели, и съдии. Единственото, и то лъжливо обвинение, което представиха срещу него, беше, че уж в Трика Тесалийска се бил отрекъл явно от Христа и бил приел мохамеданската вяра, а когато дошъл в Цариград, отново се правел на християнин и хулел Мохамед.
Отначало лицемерно се преструваха, че му съчувствуват, и започнаха с ласкателства да го увещават да се отрече от Христа. Но като видяха, че е непоколебим в християнската вяра, със заплахи се опитаха да всеят в него страх. Понеже и по този начин не успяха ни най-малко да го разколебаят, безмилостно го биха и сетне го хвърлиха в тъмница, докато намислят какво да сторят с него.
На сутринта го изведоха и го питаха дали е размислил и съгласен ли е да се отрече от Христа и да бъде едно с тях. Йоан обаче оставаше непоколебим и затова отново безпощадно бе бит с чепати тояги. А той, твърд като диамант, мълчаливо търпеше налаганите му рани, сякаш биеха не него, а някого другиго. Само тихо се молеше на Бога, казвайки: “Укрепи ме, едничък Всесилни Боже, дай ми сила и твърдост и ми простри ръка за помощ от Твоето свето жилище.” А после рече на враговете си:
Нищо от светските блага или злини не може да ме отвърне от моето изповедание. Да не бъде никога това да отпадна от християнската вяра! Да не бъде никога това да се прелъстя от ласкателствата или да ме сломят мъките! Правете каквото искате, за да ме изпратите от този кратковременен живот във вечния живот! Христов раб съм, след Христа вървя и за Христа ще умра, за да живея с Него во веки!
Тогава неправедните съдии заповядаха отново да хвърлят светеца в тъмницата. А мъчителите не водеха, но влачеха блажения, скубеха му косите, биеха го по лицето, тъпчеха го с нозе и накрая го хвърлиха в тъмницата.
На следващия ден пак го изведоха и понеже той както и преди дръзновено говореше и оставаше непоклатим в християнската вяра, отново заповядаха да го бият безмилостно. Докато го биеха, мъченикът радостно пееше църковната песен: “Христос воскресе из мертвых...”, защото бяха дните на св. Пасха. Цялото му тяло се покри с рани, земята се обагри с кръвта му, а светият мъченик търпеше, сякаш беше в чуждо тяло, и ту пееше, ту викаше на биещите го: “Бийте, бийте, с всичка сила бийте! И колкото можете увеличавайте раните ми! Но никога не ще можете да ме отлъчите от моя Христос и да ме накарате да бъда единомислен с вас!”
Посрамени, мъчителите отново хвърлиха мъченика в тъмницата и няколко дена поред го държаха там, като го мъчеха с теснота, глад и жажда. След това пак го изведоха и понеже той по никакъв начин не се отричаше от Христовата вяра, осъдиха го на изгаряне. Докато го водеха към мястото на смъртта, окован в железни вериги подобно на агне на заколение, едни го биеха с ръце по лицето, други по шията, трети го ругаеха, а четвърти съчувствено го увещаваха да пощади своята младост. Но Христовият мъченик тържествувайки вървеше, сякаш отиваше не да умре, а да получи голяма почест. И когато стигна на мястото, където беше запален огромен огън, не изчака да го хвърлят в него, но сам се затича и скочи сред пламъците. Ала мъчителите хванаха края на веригата, с която беше окован и го извлякоха от огъня. Тогава мъченикът им рече: “Защо не ми позволявате да изгоря в огъня? Защо ми пречите да стана благоугодна жертва на моя Христос?” Съдиите, макар да знаеха колко жестока е смъртта чрез изгаряне, обаче като видяха, че той сам я пожела и скочи в огъня, измениха решението си и го осъдиха не на изгаряне, а на посичане с меч. И заповядаха един воин да отсече главата на непобедимия юноша, а после да хвърлят тялото и главата му в огъня и да ги изгорят.
Такъв мъченически венец прие светият новомъченик Христов Йоан Епиреца в 18-тия ден на месец април през 1526 г. След като изгориха тялото му и огънят угасна, верните намериха някои костички, останали след изгарянето, и като ги взеха благоговейно, пазеха ги в домовете си, славейки Христа, нашия Бог, Който е възхваляван с Отца и Светия Дух во веки. Амин!
По: Книга житiй святыхъ на месяцъ априлiй. М., 1888, л. 28 об.31 об.
Ще Те славя, Господи, от все сърце, ще възвестявам всички Твои чудеса (Пс. 9:2)
Разказ на очевидец за благодатни знамения и чудеса, станали по светите места на Пасха 2001 г.*
* Получихме това писмо от Ню Йорк, в което наш православен събрат с любов споделя с читателите ни едно вълнуващо поклонническо пътуване до Йерусалим по време на тазгодишните Великденски празници. Заглавието е дадено от редакцията.(ПС)
Скьпи братя и сестри в Христа,
По Божия воля и тази година група вярващи
от Руската Православна Задгранична Църква бяхме удостоени с милостта да бъдем на Светата земя за Празника на Празниците Христовата Пасха.
Хилядите православни, събрани пред Гроба Господен в очакване на благодатния огън, бяха и свидетели на много знамения, които станаха пред очите на всички. Именно за тях бих искал да разкажа.
Ще започна с подготовката за заминаването за Йерусалим.
Както е известно, в последните месеци израелско-арабският конфликт навлезе в твърде опасна фаза с непрекъснато засилване на бойните деиствия и липса на всякаква перспектива за мирно уреждане на този вековен антагонизъм.
Променената обстановка в Израел постави и много съмнения относно нашето пътуване по Светите места: съображения за сигурност, транспортни проблеми и пр., които породиха у нас мисли за евентуално отлагане на пътуването до Божи Гроб.
Досещайки се откъде могат да идват тези “съвети”, малка група от православни християни от Ню Йорк, след като получи благословение от духовния ни отец, запланува поклоническо пътешествие за Пасха в Йерусалим.
След кратко търсене на подходяща авиокомпания и координиране на датите за пътуване, закупихме билети от американската авиолиния TWА и спокойно отдъхнахме, очаквайки деня на заминаването.
Дните на Великия пост минаваха с обичайния си ритъм и някак си неусетно и безпроблемно се приближавахме към Светлия ден на Христовото Възкресение.
И ето, че около една седмица преди пътуването ни дойде “изненадата”. Колега от работата ми, който знаеше за предстоящото ни пътуване, ме запита с коя авиокомпания ще пътуваме за Израел. Когато отговорих, че това е ТWA, получих смразяващото за мене съобщение, че тази авиокомпания е прекратила пътуванията за Йерусалим за неопределено време поради банкрут...
Последвалите многобройни запитвания до представители на TWA не доведоха до никакъв сигурен резултат, а напротив причиниха объркване с “успокоителни” обещания от рода на: “Не се безпокойте, парите за билетите ще ви бъдат върнати...”
Прекарахме няколко дни в неизвестност, като се молехме на светите новомъченици от Митилин Рафаил, Николай и Ирина, на св. Сергий Радонежки, св. Теодосий Търновски и четяхме акатисти към Божията Майка, св. Йоан Шанхайски и всички светци. Накрая получихме благоприятно разрешение на проблема си и нашите билети бяха заменени с такива от други авиокомпании. Това породи известен проблем с датите за връщане, понеже новите дати, предложени като единствена алтернатива, удължаваха престоя ни с два дни, а това не беше предвидено в първоначалните ни молби за отпуск. Слава Богу, всичко премина успешно и ето ни на летище “Джон Кенеди” в очакване на полета за Йерусалим.
* * *
Със стъпването на Светата земя осезателно почувствувахме навлизането в един друг свят, коренно различен от модерния, забързан, шумен и изкуствен свят на нашето съвремие. А можеше ли да бъде и другояче, когато ние, грешните, стъпвахме по земята, осветена от стъпките на Господа?!
Пристигнахме в началото на Страстната седмица и отседнахме във Възнесенския монастир, който се намира на Елеонската планина.
Колко хубаво беше да присъствуваме на службите в тези дни, да се молим пред светите икони, заслушани в монашеското пение! Слънцето проблясва през купола, отразява се през разноцветните стъкла и като че ли също те приканва към молитва и покаяние. А когато службата привършваше, подир братската трапеза, устроена от гостоприемните монахини, ходехме на поклонение в Светая Светих за всички православни Гроба Господен.
Светите места в храма “Възкресение Господне” разцепената колона пред храма, превърнала се в символ на Божие утвърждение на нашата Православна вяра, камъка на помазването, Голгота, камъка на бичуването, Кувуклията с преддверието на ангела, оповестил светото Възкресение всичко изпълва душите ни с радост и умиление.
Така неусетно се приближавахме към дългоочаквания ден Велика събота деня, в който Господ изпраща благодатния огън.
Тази година православният Великден съвпадаше с римокатолическия Easter, а както е известно от вековната история, благодатният огън никога не слиза при латиняните. Дали и сега Господ ще бъде милостив към нас, дали ще слезе огънят?
Уповавайки се на Божията воля, веднага след утринната служба на Велики петък ние се запътихме към Божи гроб, където се надявахме да прекараме нощта в молитви и очакване на слизането на небесната светлина.
Беше около 12 часа на обед, когато заехме места пред левия ъгъл на Кувуклията. Наблюдавайки литийните шествия на гръцките свещеници, четяхме акатисти и духовно се приготвяхме за великото чудо.
Православните около нас ставаха все повече и повече гърци, румънци, руснаци, сякаш пренебрегвайки предупрежденията за сигурност, бяха дошли и тази година да се поклонят на Христовите страдания. За моя радост чух и българска реч сред морето от хора в този изключителен ден.
С приближаването на нощта обстановката в храма се променяше и всичко около нас придобиваше други измерения: големите колони, изправени в полуздрача, монотонното византийско пение, молещите се поклонници...
Към 10 часа забелязах необичайно раздвижване в групата на стоящите пред мене румънски братя. Един от тях говореше много възбудено и непрекъснато сочеше към страничния кораб на църквата, посветен на света Елена. След малко дойде и една румънка, която повтаряше думата “икона, икона!” и настойчиво сочеше към същото място. Разбрах че става нещо необикновено. След кратък превод научих, че иконата над камъка на бичуването е започнала да кръвоточи. Отидох веднага там и това, което видях, приличаше повече на някакъв сън. Пред камъка на бичуването, мястото на което Господ Иисус Христос безмилостно е бил бит с камшици от Своите мъчители, се беше събрала огромна група хора. Някои от тях се молеха, други пееха псалми, трети стояха безмълвни и гледаха иконата над камъка, изобразяваща Спасителя седнал на същия този камък и смирено понасящ жестоките удари.
Тогава видях и великото чудо: от нозете и от раните, причинени от бичуването на нашия Спасител, се стичаше кръв, която капеше върху надписа под иконата...
Беше Велики петък, 13-ти април, 2001 г. от Рождество Христово.
Благодатният огън
Еврейската полиция не закъсня с появата си и към един часа след полунощ цялото пространство около Кувуклията беше “разчистено” по доста груб начин за утринната римокатолическа меса. Стотици хора бяха изблъскани в преддверието и страничните кораби на храма.
Слава на Бога, успяхме да останем наблизо и буквално на един крак очаквахме с нетърпение края на римокатолическата служба, а след нея и православната утреня и литийното шествие. Бавно се приближавахме към дългоочаквания час и след малко прегрупиране успяхме да застанем недалеч от страничния вход на Гроба Господен. Към 1.30 следобед всички кандила и електрически свещи бяха загасени в очакване на небесната светлина. Митрополит Корнилий, временно изпълняващ длъжността наместник на Йерусалимския патриарх, предвождаше литийното шествие и ето, че към 2 часа той влезе в Кувуклията и в огромната църква настъпи пълна тишина. Митрополит Корнилий се молеше на Господа да ни удостои с милостта и тази година да получим живоносния благодатен огън. Напрежението растеше, хиляди уста шептяха “Кирие, елейсон!” (“Господи, помилуй!”), очаквайки Божията милост.
Аз гледах към кандилата пред Гроба Господен и ето изведнъж пред очите ми, едно от тях се запали само; последва пронизителен вик. В този момент в храма стана много светло и шумно и сам0о за няколко секунди църквата “Възкресение Христово” представляваше море от запалени свещи и радостни хора, опиянени от Божията благодат. Благодатният огън беше слязъл!
Слава на Тебе, Господи, слава на Тебе!
Чудото в монастира
“Свети Герасим”
Пасха! Има ли по-велико събитие за православния християнин от този празник? С какво може да се замени на тоя свят радостта от чистосърдечното произнасяне на двете думи “Христос воскресе!”?
Духовно оживена от празничната пасхална служба, нашата малка група организира поклонническо пътешествие до Галилея, планината Тавор, Кана Галилейска и река Йордан.
По Божия воля в река Йордан о. Андроник покръсти в светата православна вяра един от американските поклонници г-н Едуард.
Беше вторник на Светлата седмица. След ден, изпълнен с посещения на много свети места, ние се отравихме към село Магдала, родното място на света Мария Магдалина. Имахме възможност да се поклоним в малката, но приветлива и изключително красива църквичка. Монахините бяха много любезни. Успях да подаря икона на свети Висарион Смолянски на една от послушничките, която на изпращане ни разказа за чудото, станало в монастира “Свети Герасим”.
На Велика събота в този монастир една икона на Божията Майка, а така също и едно Разпятие започнали да мироточат. По Божия воля на връщане към Възнесенския монастир спряхме в монастира на преподобни Герасим Йордански. Там бяхме посрещнати от един монах с радостния възглас “Христос анести!” (гръц. “Христос воскресе!”) и радушно поканени да влезем в църквата, въпреки късния час. Това, което видяхме, трудно се поддава на описание.
На Велика събота от един стенопис в преддверието на храма, изобразяващ св. архангел Гавриил, започнали да се стичат сълзи. Озадачените монаси влезли в храма и забелязали, че иконите на Пресвета Троица, на Божията Майка и свети Герасим са започнали да миторочат. От мирото се разнасяло дивно благоухание. За кратко време в този ден, почти всички икони и стенописи в църквата започнали да мироточат. Все още върху повечето от тях се виждаха капките миро. Стояхме безмълвни пред извършващото се пред нас чудо и безгласно възхвалявахме Господа.
* * *
На другия ден поехме обратния път към Ню Йорк със сърца, натъжени от раздялата със Светата земя. Като си припомняхме цялото пътуване, благодаряхме на Господа за оказаната ни милост и поехме задължението да разкажем на всички наши братя и сестри за тази необикновена Пасха.
Слава на Господа нашего,
слава во веки! Амин!
Четец Сергий Пейчев,
Ню Йорк
Из живота на Българската Старостилна Православна Църква
Тази година празникът Благовещение съвпадна с Лазарова събота, когато св. Църква възпоменава възкресяването на праведния Лазар. Тържествено всенощно бдение и св. Литургия отслужи в столичния храм “Успение Богородично” Триадицкият епископ Фотий. В словото си той се спря на общия смисъл на двата празника. Предвечният Бог Слово се яви в плът на земята, за да обезсили смъртта, да изтръгне нейното жило и ни освободи от властта є да стане смъртта за човеците като сън. Спасителят идва да “събуди” четиридневния Лазар от смъртния сън да ни увери във възкресението, което той, Богочовекът, дарява на всяко човешко същество. А благовестието на св. архангел Гавриил към Пречистата Дева Мария разкрива, че не само смъртта, но и грехът за тия, които са станали Христови, е като сън. С идването Си на земята Господ ни даде всички средства за борба с греха и смъртта, която е платката, що дава грехът (Рим. 6:23) дари ни Своята благодат, изливаща се в тайнствата на св. Църква. Ето защо живее човек на земята за да победи греха и смъртта, усвоявайки дара на Божията благодат. Ето я тайната на тия две благовестия, които днес Църквата ликуващо прославя, завърши владиката.
* * *
На следващия ден храмът “Успение Богородично” бе изпълнен с богомолци, дошли да прославят молитвено заедно със свещенослужителите тържественото влизане на Христа в Йерусалим. “Не бой се, дъще Сионова, защото твоят Цар иде, възседнал на осле!” На увещанието на пророк Захария, прозвучало в литургийното евангелско четиво, бе посветена проповедта на Триадицкия епископ Фотий след отслужената от него празнична св. Литургия. Иде Царят не с потоп, а със сълзи на чудно Божествено състрадание и любов плаче за Лазар, плаче за Йерусалим, плаче на кръста за всички нас. Иде той не на колесница, теглена от огнезрачни херувими, както Го е видял пророк Йезекиил иде кротък, спасяващ, иде не да съди живи и мъртви, а Сам да бъде осъден от неправеден човешки съд, от човешката злоба. Иде, за да поеме върху Себе Си цялата наша сквернота, всичките ни грехове, извършени от Адама до последния родил се човек. Господ поема пътя към кръста и смъртта, завърши словото си владиката. Само ако останем докрай със Спасителя в Неговото унижение, страдания и смърт, в нас ще се разкрие вечният живот и ще получим онази неизказана радост, която никой не ще може да ни отнеме.
* * *
През Страстната седмица катедралният храм “Успение Богородично” в столичния кв. Бъкстон бе средоточие на усилен богослужебен живот. На Велики четвъртък бе отслужен традиционният Велик маслосвет за здраве и спасение на всички богомолци. Литургията на празника, възпоменаващ Тайната вечеря и установяването на тайнството св. Причастие, бе отслужена от Триадицкия епископ Фотий. Той говори за падението на Юда, породено от греха на сребролюбието, подчертавайки колко опасен е той за нас. Всеки път, когато в душата се надигне страстното желание за пари и земни блага, у нас се зачева Юда. Сребролюбието първо изгонва Бога от душата на човека, а сетне разтлява и умъртвява самата душа, самия човек. В своето раздвоение ние толкоз често се повличаме по измамния блясък на мирските ценности. Водени уж от трезвост и благоразумие, прилепваме сърцата си към измамното миро на този свят и продаваме Христа заради паница леща. Ако са чужди на сърцата ни усетът и болката, че ние всички в някаква степен също предаваме Христа, очевидно сме на погрешен път. Господ Иисус Христос дойде, за да унищожи Юда в нас, да ни роди от вода и дух, да ни направи свои плът от Своята плът, кръв от Своята кръв, дух от Своя Дух, завърши владиката.
Вечерта на Велики четвърък бе отслужена утреня с 12-те евангелски четива за Христовите страдания, а сутринта на Велики петък Царски часове и вечерня с изнасяне на св. Плащаница. С кротост и смирение дойде Богочовекът на този свят, каза в словото си епископ Фотий. С кротост и смирение Той преживя последните Си мигове на този свят, молейки се за Своите мъчители. Ако ти познаваш Христа, ако ти си Христов, благославяй ония, които те проклинат, добро прави на ония, които те хулят, обичай тия, които те мразят. Този е победният път; към него Спасителят зове Своите следовници. Единствено този път води от позор към слава, от смърт към живот. Този път ще завърши с победа над смъртта дори тогава, когато ни гонят, разпъват, убиват, а ние се молим за нашите притеснители: “Отче, прости им, защото не знаят какво правят!”
Днес св. Църква призовава: “Да мълчи всяка човешка плът, да стои със страх и трепет и за нищо земно да не помисля”, започна своето слово на Велика събота Триадикият епископ Фотий. Към какво мълчание ни призовава Църквата? Мълчанието, безмълвието е преди всичко състояние на душата, която е в единение с Господа. Само молитвеното мълчание на душата, която е в единение с Господа, ражда най-спасителното, най-дълбокото слово, словото което може да помогне на слушащия. А ние произнасяме безброй празни думи, които са напоени с нашата страстност, и грешим пред Бога и ближните. Дано Господ да ни помогне да се приближим към спасителното молитвено мълчание, от което в пасхалната нощ ще избликне светоносното славословие на Възкръсналия Богочовек, каза в заключение владиката.
* * *
Среднощното пасхално богослужение осия препълнения храм “Успение Богородично” с най-удивителния благовест на земна и небесна радост: “Христос воскресе!” Празничната полунощница, часове, утреня и св. Златоустова литургия отслужи Триадицкият епископ Фотий в съслужение с шестима свещеници и двама дякони. Почти до зори продължи причастяването със св. Христови тайни, преподавано от три Чаши. Благословение, иконичка и червено великденско яйце получиха накрая от владиката всички богомолци. Той отслужи и празничното богослужение на Светли понеделник, когато се обърна с пасхално слово към своето паство. (Словото поместваме отделно.) Извършено бе и тържествено литийно шествие около храма.
* * *
На 40-ия ден след Пасха св. Църква молитвено прославя една от Богочовешките тайни на нашето спасение Възнесението на Спасителя. Всенощно бдение, водосвет и св. Литургия за храмовия празник на първия ни молитвен дом на ул. “Гребен планина”, параклиса “Възнесение Господне”, отслужи там йеромонах Теофан. Тази година големият Господски празник се падна на 11/24 май деня, в който тържествено чествуваме паметта на свв. равноапостолни братя Кирил и Методий, славянските просветители. В катедралния храм “Успение Богородично” бдение и празнична св. Литургия отслужи Триадицкият епископ Фотий. Тайната на Господнето Възнесение се състои в това, че човешката природа на Спасителя, възнесена на небесата, се облича във вечната слава и власт на Триединния Бог, сяда отдясно на Отца, на Престола на Пребожествената Троица, каза в словото си предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква. Тази и всички останали светоевангелски тайни, цялата съкровищница на Божието Откровение втъкаха в тъканта на родния ни език светите братя Кирил и Методий. Владиката припомни святата цел на техния подвиг чрез славянското слово да ни приобщят към Божието слово, чрез словото да възнесат нашите умове и сърца към вечните истини, възвестени ни от Христа. Малцина българи обаче днес имат съзнанието, че първоизвор на нашето слово е тъкмо словото за Бога. Епископ Фотий се спря на стремежа на днешния човек да се възнесе без Бога и дори в борба с Него, против Него. За днешния човек няма небе всичко започва и завършва със земната пръст, в която се раждат, загниват и умират неговите ценности. Затова и словото му е проникнато с дъх на гниене и пръст. Ние обаче като православни християни и като българи не бива да забравяме, че първородните слова на старобългарския език са: “Въ началэ бэ Слово и Слово бэ къ Богу, и Богъ бэ Слово.”
* * *
Слизането на Светия Дух, увенчало Христовото изкупително дело на земята, бе тържествено чествувано на 21 май/3 юни в богато украсения с цветя и зелени клони храм “Успение Богородично”. Тази неделя той бе изпълнен с богомолци от столицата и страната, повечето от които пристъпиха и към св. Христови Тайни. Бдението и св. Божествена литругия отслужи Негово Преосвещенство Триадицкият епископ Фотий, който в словото си припомни, че дарувайки ни Светия Дух, Господ ни дарява Сам Себе Си. Ако ние обаче заровим получения при св. тайнство Миропомазване талант на благодатта в земята, в пръстта на нашата немара и на страстите, не ще бъдем Христови. Ако Светият Дух не стане “душа на нашата душа”, то и телата ни не ще бъдат храм на Духа Светаго, а само мрачна гробница на сиротните ни души. Владиката припомни думите на св. Макарий Велики, че разликата между християните и останалите хора не е във външни неща, а в това, че християните разсъждават за небесното общуват със Светия Дух, съзерцават вечните блага. Без това дори да се отличават от света по външен вид, по мнения и по някои външни заслуги, умът и сърцата им са свързани със земни вериги. Тези думи се отнасят за нас, подчерта предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква. Ние нямаме истинска свобода от света, към която ни зове Христос в Евангелието. Затова и нашата вътрешност пресъхва и не може да бъде извор на оная жива вода, за която говори Спасителят.
* * *
Прославата на светостта дивен плод на слязлата в света благодат на Светия Божий Дух, събра отново вярващите на 28 май/10 юни, Неделя на всички светии. В проповедта си епископ Фотий припомни, че ние християните не се спасяваме сами, а в Църквата всички заедно с всички, съборно. Без светците, станали богоносци и христоносци, обожени съсъди на благодатта на Светия Дух, ние не можем да се спасим. Те са носители на Откровението, получавали са духовно знание непосредствено от Бога, а ние получаваме това знание опосредствувано чрез тях и от тях. Единствено Господ е Строителят на нашия вечен дом, заедно с Пречистата Божия Майка, ангелските ликове и всички светци. А работници в тоя дом са светоевангелските добродетели постът, сълзите, молитвата, търпението, кротостта, смирението, надеждата, любовта.
* * *
На 4/17 юни камбаните на храма “Успение Богородично” в кв. “Бъкстон” запяха в прослава на всички светци, просияли на българска земя. В параклиса, посветен на св. Йоан Рилски и всички български светии, рано сутринта бе отслужен водосвет и св. Литургия.Тържественото богослужение в катедралния храм “Успение Богородично” отслужи Триадицкият епископ Фотий. Както всички светци от другите народности са наши, така и българските светци принадлежат на цялата, на вселенската Православна Църква, каза в словото си той. И все пак те са особено свидно наше достояние най-голямото ни съкровище, съвестта и духовните зеници на народа ни. В деня на парламентарните избори предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква говори за духовния избор, пред който е изправен всеки народ и всеки един човек. Ако един народ е предал на забвение своята съвест и своя духовен взор своите национални светци; ако една църква, изпоранена, опозорена от свои и чужди, няма сила да свидетелствува за Христа и за светостта, то изборът на този народ не може да бъде духовен в същинския смисъл на думата. Но днес едва ли някой съзнава колко трагично е, когато един народ, когато един човек не може да намери верния духовен път. Защото съвестта е притъпена, а взорът е отправен надолу плътно към земята, единствено към нея. Според такъв един мироглед религията и Църквата са нещо добро и полезно, доколкото спомагат за живота ни тук и сега. Дано вярата, любовта и светилниците на нашите родни небожители осияят сърцата ни в тия трудни времена, та да съзрем в тяхната светлина незалязващата светлина на Пътя, Истината и Живота на Христа нашия Бог, завърши владиката. След св. Литургия бе отслужен молебен с литийно шествие около храма.
* * *
Внезапната кончина на майка Киприяна дългогодишна игумения на Соколския монастир, събра на погребението є много християни от столицата и цялата страна, които успяха да пристигнат за този ден. На 21 април/3 май в храма на Княжевския монастир “Покров Богородичен”, където тя намери пристан през последните две години от живота си, Триадицкият епископ Фотий в съслужение с деветима свещеници и двама дякони извърши чина на опелото и погребението на приснопаметната игумения. Надгробно слово произнесе о. Константин Дженков дългогодишен неин духовник и същевременно духовен син. Майка Киприяна винаги беше единомислена със сестрите от Княжевската св. обител, каза в словото си той. Но, спазвайки обета, даден при монашеското си пострижение никога да не напуска монастира по своя воля, тя цели 30 години остана в него, като разпръскваше светлината на Христовата вяра с думи и дела тя беше истински ангел-утешител за всички скърбящи и прибежище в житейските неволи. В края на нейния многотруден живот тя бе принудена да напусне Соколския монастир и така богоугодният копнеж на нейната душа да живее сред свои, сред съмолитвеници, сред хора, които с едно сърце и една уста изповядват нашия Творец и Владика, се осъществи.
На 40-тия ден от кончината на майка Киприяна 27 май/9 юни малкото монастирско гробище не можа да вмести дошлите от цялата страна да се помолят за упокой на нейната душа в този така важен за нея момент. Панихидата бе отслужена от Триадицкия епископ Фотий в съслужение с четирима свещеници.
* * *
С благотворителното участие, пожертвования и спомоществователство на нашата църковна общност наскоро в столичния кв. “Бъкстон” отвори врати медицинският център “Живоносен източник”. Той ще се ползува от пряката духовна подкрепа на Българската Старостилна Православна Църква, за да търси най-верния път към истинското лечителство в светлината на православния възглед за болестите, техните причини и последствия. Центърът ще обгрижва както клириците и паството на Българската Старостилна Православна Църква, така и всеки, потърсил услугите му. Методическото и духовното му ръководство ще се осъществява от отец Николай Иванов, дългогодишен специалист-невролог и доскорошен главен лекар на поликлиника в Русе. Основа на лечебната дейност е индивидуалната лекарска практика на д-р Лиляна Григорова, семеен лекар. Консултанти на центъра са опитни медици с православен мироглед, специалисти в различни области пулмология, ортопедия и травматология, нефрология, неврология, акушерство и гинекология, кожни болести, психиатрия и др. Тук ще действува също психологическа консултация, манипулационна и превързочна, като надеждата е с Божия помощ кръгът на предлаганите услуги да се разширява.
Медицинският център “Живоносен източник” се помещава в уютна къща с прекрасен двор на ул. ”Българска легия” 31, съвсем близо до храма “Успение Богородично”. Всичко тук е спретнато и уредено от грижливите ръце на вярващи и уповаващи се на Бога хора, желаещи да послужат на ближните си. На 14/27 май центърът бе тържествено открит и осветен. Молебен към Пресвета Богородица с водосвет отслужиха свещениците Валентин Тодоров и Петър Димитров заедно с дякон Николай Петров. В словото си о. Николай Иванов говори за висшия смисъл на съзнателното ни битие да заживеем заради Бога и в единение в Бога, Който единствен може да преобрази в пълна и съвършена хармония цялата ни природа. В християнското съзнание човек се възприема като повреден и болен от греха, нуждаещ се от цялостно основно лечение за възстановяването му в състояние на пълно здраве за разлика от масовото свободомислие, което приема болестите като нещо случайно, подчинено на природния порядък, на някакви ясни или неясни тенденции и зависимости извън контекста на отношенията ни с Бога. Това е част от пагубната отчужденост на съвременния човек от Бога, от божествения разум и истина; без Бога той завинаги остава болен и нещастен. Господ присъствува винаги реално в Своята Църква, която е истинската лечебница за оздравяване, пълно и изцяло, на човешката личност и на душата, и на тялото. Друго истинско лечителство няма.
Лекарят трябва да бъде съработник в плана и действията на истинското лечителство, което изхожда само от Бога, каза по-нататък о. Николай. Чрез знанията, уменията и старанията на лекаря страдащият трябва да усети действието на истинския източник на своето изцеление. Лекарят няма право да бъде духовен невежа, защото от неговото служение зависи твърде много не само протичането и изходът на конкретното заболяване, но и отрезвяването и оздравяването на душата. За измолване на изцелението трябва да търсим молитвената помощ и застъпничество на вече здравите, които са винаги до Господа и са готови да откликнат Божиите праведници и преди всичко най-състрадателната и най-милостивата сред тях, Божията Майка. Много често, може би най-често пътят към истинското пълно и спасително излекуване започва с някаква конкретна болест, завърши свещеникът. Нека с Божия помощ се постараем не просто добросъвестно да послужим и да помогнем на страдащия, но да му съдействуваме да намери и се утвърди в пътя на истинското и пълно изцеление пътя към Бога, към спасението чрез богоуподобяването, чрез блаженото обожение още тук на земята и в пълнота в блажената вечност на Царството Божие.
© Издание на Българската Старостилна Православна Църква
http://bulgarian-orthodox-church.org
При предявени претенции за авторски права върху текстове от библиотеката те ще
бъдат изключени от общодостъпния й фонд.
Any claim to authorship infringment
could be respected by suspending the unit from the generally accessible
area of this library.
Отзиви, съобщения [guestbook]