Последна промяна:
20.06.2008 17:24

Архив на списание «Православно слово»

Брой 1, 2001 г.

Съдържание:

Триадицкий епископ Фотий. Православието — страдащо и тържествуващо

В първата неделя на Великия пост Светата Църква празнува тържеството на Православието. Но да не забравяме, че св. Григорий Богослов нарече нашата вяра “страдащо Православие”. Такъв е пътят на всеки православен християнин, такъв е и пътят на самото Православие ­ чрез смърт към живот, чрез безчестие към слава, чрез позор към тържество.
Ние знаем, че Православието страда още от най-ранно апостолско време. Всички св. апостоли са завършили земния си живот мъченически. Цели три столетия в пределите на Римската империя се редуват гонение след гонение срещу Църквата Христова. Всяко едно богослужение в катакомбите е било преживявано като, може би, последно през земния живот. Християните са очаквали гонения и смърт всеки миг. Сетне времето на откритото преследване отминава, но Православието започва да бъде терзано от ереси и разколи, а по-късно и от другоземни нашествия. През изминалия ХХ век върху Православието се стовари с цялото си безчовечие юмрукът на комунизма.
Вече две хиляди години Православието тържествува в страдание. И днес то е раздирано, разпъвано така, както и в древност, ако не и още по-тежко. Защото днес от Православието отстъпват мнозина, дори може да се каже голямото мнозинство от тези, които са призовани да бъдат негови върховни изразители и пазители. От Православието отстъпват епископи. И колко трудно е в тези дни на небивало духовно оскъдняване, да усетим границата, да усетим мярката, определящи стоенето в истината. Къде е наистина мярката и границата? Къде е пределът между ревността по истината и суровия фанатизъм? Къде е пределът между благоразумието и скритото или открито предателство? Къде е мярката на послушанието? Къде е мярката на дързостта? Къде е мярката на разграничаването от властимащите в Църквата? Разграничаване поради това, че те ни принуждават да грешим спрямо истината. Трудно, изключително трудно е в нашето време да се намери верният път, затрупан под човешки страсти, заблуди, амбиции. И този път става все по-трудно различим. Наистина днес солта обезсолява. Наистина днес ние сме застрашени на всяка крачка да загубим духовната сърцевина на Православието.
Да, нашата вяра е страдащо Православие. В страданието има нещо, което помага на сърцето да се разкрие за светлината на Божията истина, на Божието откровение. Всъщност страданието е начало на истинския духовен живот. И пътят на истината се намира не толкова с помощта на дълбоки разсъждения. Не! За да го открием, е потребна правилна вътрешна, духовно-нравствена нагласа. Нужно е да се приобщим към страданието, чрез което живее истината в нашия грешен свят.
Днес ние сме изправени пред изпитания, каквито не са били познати в древността. Защото в древност вероучителните ереси са били нещо относително ясно. Ересиарсите са формулирали своето учение и са претендирали, че тъкмо то е Православието. Днес обаче всичко е не светло, не тъмно, а някак сумрачно, хлъзгаво, подвеждащо. Днес е възможно да имаш погрешно разбиране за Православието, без да отстъпваш външно от догматическото учение и дори от каноните на Православната Църква. Днес ние виждаме да се гради едно ново отношение към Православието, което о. Серафим (Роуз) на времето бе нарекъл “правилно Православие, лишено от духа на истинското християнство”. Днес либералните православни йерарси и богослови натопяват своите души и душите на повереното им паство в мътната вода на синкретизма, на това религиозно смешение, което отвред обгръща Православната Църква, иска да я разтвори в себе си, да я размие и заличи, при това лукаво, по вътрешен път, без външно забележими промени, без открито насилие.
От друга страна, фанатизмът на хора, които радеят за Православието с ревност не по разум, също причинява рани в тялото на Църквата. Тези хора дават все нови и нови поводи за укори, нови и нови поводи, за да бъдем обвинявани. Такива поводи навярно даваме и ние, поради своите немощи. Нашият глас е слаб поради нашата греховност и това ние знаем добре.
Това, че сме презирани, че в средите на официалната Църква ни наричат разколници и с лекота ни поставят вън от Църквата, въпреки че не правят това по отношение на протестанти и римокатолици ­ не бива да ни поставя в някаква позиция на мъченици. Защото ние можем и от това да се възгордеем. И тук можем да се подхлъзнем, да паднем, да поемем в погрешна посока.
Трагедията на Православието днес, най-дълбокото, може би, страдание на Православието днес е, че са малко, съвсем малко тези епископи, които имат истинско църковно съзнание, които имат това чувство за отговорност, каквото са имали цял сонм архиереи, запечатали и с кръв своята вярност към Христа и Православието.
Когато славният йерарх на Руската Църква, свещеномъченик Кирил Казански, е бил обвинен от местопазителя на патриаршеския престол митрополит Сергий, че не се подчинява на църковната власт, че прави разкол в Църквата, Христовият архиерей изрича в писмо до митрополит Сергий забележителните слова: “Църковната дисциплина е ефикасна само тогава, когато е израз на йерархичната съвест на Вселенската Църква. Самата дисциплина никога не може да замени тази съвест.” Колко дълбоко изстрадани са тия думи. Решението на митрополит Кирил, на митрополит Агафангел Ярославски, на митрополит Йосиф Петроградски да прекъснат евхаристийното си, богослужебното си общение с митроп. Сергий, който с позорната декларация от 1927 г. постави Руската Църква на колене пред болшевишката власт, е било наистина изстрадано до кръв. И тъкмо затова то отразява йерархичната съвест на Съборната Православна Църква. Няма тук значение официалността, броят. От значение е верността към истината.
Ала много трудно е да се следва този път. Защото ние сме духовно немощни. Ние сме по някой път твърде повърхностни. И не съзнаваме докрай смазващата отговорност, която тежи на раменете ни, на раменете на епископ, на духовенство, на миряни, на всички. Способността ни да страдаме за истината, да страдаме за раните в снагата на Православната Църква днес е може би мярката, пътепоказателят, който сочи вярната посока. Не укор и осъждане на другите, не някакво евтино тържество и самоуспокоение, че сме в истината, а страдание и болка.
Когато при св. Максим Изповедник дошли двама пратеници на императора ­ патрицият Троил и началникът на императорската трапеза Сергий, те запитали преподобния: “Ще встъпиш ли в общение с Константинополския патриарх?” Отговорът бил категоричен: “Не!” “Защо?” “Защото ­ отвърнал св. Максим ­ предстоятелите на тази църква нарушиха постановленията на четирите Вселенски събора и многократно са изобличавали сами себе си в неправомислие.” “Значи ще се спасиш само ти, а другите ще погинат?” ­ последвал въпросът на пратениците. Св. Максим Изповедник отговорил с думите: “Когато всички във Вавилон се покланяли на златния идол, светите три отроци не се занимавали с това, какво вършат другите, а гледали сами те да не отпаднат от истинското благочестие. Не дай Боже и аз да осъждам някого и да казвам, че единствено аз ще се спася. Но аз съм готов по-скоро да умра, отколкото да отстъпя в нещо от правата вяра и да изпитвам мъки на съвестта.”
Православието не е наша лична заслуга и повод за горделиво осъждане на другите. Православието се изявява в самия наш живот, в правда и любов. Православието сияе само по себе си, не му е нужна креслива разгласа. Нека водим хората при Христа и Неговата истина, а не при себе си. Православието помръква в този, който се гордее с него. Днес Православието светло празнува своя Тавор, а утре смирено ще продължи към Голгота. Позорено от свои и чужди, охулвано, осмивано, размивано, прекроявано, то ще се слее с Разпятието, с незалязващата светлина на Царството, с вечната Пасха, която ще озари новото небе и новата земя. Защото то, Православието, е вярата, която утвърди вселената.

АРХИЕПИСКОП СЕРАФИМ. БОГООТКРОВЕНОТО И СВЕТООТЕЧЕСКО УЧЕНИЕ ЗА ЦАРСТВОТО БОЖИЕ

Глава Първа

Учението на Господ Иисус Христос за Царството Божие като най-висше и скъпоценно за нас благо. Свидетелства на Христа относно Царството Божие като възраждаща кръщенска благодат, изречени от Него в Евангелски притчи (Мат. 13:33, 44-46) и в проповедта Му след Неговото Възкресение (Деян. 1:1-8). Свидетелства на Христа за същото в беседата Му с Никодим и със самарянката, както и в думите Му по Иоан. 7:37-39; Мат. 28:19; Марк 16:16.

От Евангелието знаем, че царството Божие е било главен предмет на благовестието на нашия Спасител от самото начало на Неговата проповед. След като бе предаден Йоан, повествува св. евангелист Марк, Иисус дойде в Галилея, проповядвайки благовестието за царството Божие (Марк 1:14). А св. евангелист Лука казва: Когато настана ден, Той излезе и отиде в самотно място; а народът Го търсеше и, като дойде при Него, задържаше Го, да не си отива от тях. Но Той им рече: и на другите градове трябва да благовестя царството Божие, защото затова съм пратен (Лука 4:42-43; срв. Лука 9:2, 11). Понятието за царството Божие Господ е изяснявал в Своите притчи (Мат. 13:1-50; 18:23-35; 20:1-15; срв. Марк 4:1-20, 26-33; Лука 13:19-21 и др.). Той е изпращал апостолите да проповядват приближаването на царството Божие още преди Своите страдания и смърт (Мат. 10:5-16; срв. Лука 9:2). В Деяния апостолски се разказва, че след Своето възкресение Спасителят се е явявал на учениците си и е продължавал да им благовести същото това царство Божие: явяваше им се през четирийсет дена и говореше за царството Божие (Деян. 1:3).
За какво свидетелствува едно такова отношение към царството Божие, каквото Христос показва в Своята проповед? ­ За това, че царството Божие е най-висшето и най-скъпоценно за нас благо. Ето защо Господ е казал: Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде (Мат. 6:33). Оттук става ясно защо Господ е уподобявал царството Божие на скъпоценен бисер (Мат. 13:45-46) или на имане, скрито в нива (Мат. 13:44), заради придобиването на което човек продава всичко, което има, и купува това съкровище.
За нас обаче е спасително да знаем какво е разбирал Господ под царство Божие? ­ Той е разбирал не нещо друго, а именно кръщенската възраждаща благодат на Светия Дух. Изказваме тази мисъл въз основа на светоотеческите тълкувания на притчите за скъпоценния бисер, за имането, скрито в нива, и за кваса, на които Господ е уподобявал царството Божие1.
Защо обаче Той е прибягвал до помощта на притчи при изясняване на понятието за царството Божие? Защо не е казал направо, че царството Божие е вътрешната възраждаща благодат на Светия Дух, а само е изтъкнал, че то е най-висше благо и че се намира вътре в нас (срв. Лука 17:21)? Отговор на този въпрос намираме в думите на Христа, които Той е казал на учениците Си по време на Своята прощална беседа с тях. Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе (Иоан. 16:12). Тези думи на Господа се отнасят особено към учението за вътрешната възраждаща благодат на Светия Дух. Господ не е говорил открито на народа и дори на учениците Си за царството Божие като за кръщенска благодат, защото е било необходимо хората първо опитно да познаят тази благодат в нейните дивни прояви. Едва тогава те биха могли да възприемат понятието и познанието за нея. Но как биха могли да я изпитат те, когато от момента на грехопадението на първите хора в рая тя ги е напуснала? Тази благодат на Светия Дух заедно със своите прояви на святост и райско блаженство вече е била престанала да действува в живота на хората.
Ето защо Спасителят не е разкрил направо учението за царството Божие като благодат на Светия Дух. Трябвало е отначало да приемем тази благодат, да изпитаме всички нейни дивни действия, за да имаме опитна представа за царството Божие като благодат на Светия Дух.
В дадения случай особено показателни за нас са думите от книга Деяния апостолски, където се разказва как Господ в течение на четиридесет дни след Своето възкресение се е явявал на учениците Си и им е говорел за царството Божие. Непосредствено след това там се споменава за Господнето повеление апостолите да не се отдалечават от Йерусалим, но да очакват обещания на Отца Дух Светий: Йоан кръщава с вода, им казал Господ, а вие не след много дни от днес ще бъдете кръстени с Дух Светий (Деян. 1:5). Знаменателно е, че след думите за царството Божие (Деян. 1:3) в Деяния апостолски веднага се говори за възраждащата благодат на Светия Дух, която щели да приемат апостолите (Деян. 1:4-5). Но Господните ученици и в този момент не могли да разберат Христа: защо Той след думите Си за царството Божие започва веднага да им говори за тяхното предстоящо кръщаване с Дух Светий? Затова те Го попитали: В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево? (Деян. 1:6). И какво им отговоря Господ? Като отхвърля неправилната им представа за царството Божие като могъща държавна огранизация на Израил, Той ги насочва към мисълта за царството Божие като възраждаща сила на благодатта на Светия Дух: не се пада вам, казва им Той, да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт, но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий, и ще Ми бъдете свидетели в Йерусалим... и дори до край земя (Деян. 1:7-8).
И така, като вземем предвид Христовите притчи за бисера, за имането, скрито в нивата, и за кваса, съгласно тяхното изяснение от благодатния светоотечески разум; а също и цитираните вече думи от Деяния апостолски, намираме богооткровено основание за това да кажем, че под Царство Божие Господ е разбирал именно кръщенската благодат на Светия Дух.
До мисълта, че Господ отъждествява царството Божие с тази благодат на Светия Дух, стигаме и когато обърнем внимание на паралела, който се забелязва между цитираните вече евангелски думи (и на другите градове трябва да благовестя царството Божие, защото затова съм пратен ­ Лука 4:43), допълнени с евангелските свидетелства за царството Божие като най-висше и най-скъпоценно за нас благо (Мат. 6:33, 13:44-46), от една страна, и от друга страна, като обърнем внимание на Христовите думи: за вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас (Иоан. 16:7); и още: Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал! (Лука 12:49). Тълкувайки последните думи и преп. Антоний Велики, и преп. Макарий Велики разбират под огън кръщенската възраждаща благодат на Светия Дух2.
Приведените по-напред евангелски думи (Лука 4:43; Мат. 6:33, 13:44-46) ни изясняват, че Господ именно за това е дошъл на земята, страдал е и е умрял на кръста, за да проповядва царството Божие, а след това и да ни го дарува като най-висше благо. А в следващите Христови слова (Иоан. 16:7; Лука 12:49) е изразена истината, че Господ е дошъл на земята, страдал е и е умрял на кръста, за да ни изпрати Светия Дух, Неговата божествена благодат като най-висше и скъпоценно благо. Но това най-висше благо може да бъде само едно. Според Христовото учение такова е и царството Божие, и благодатта на Светия Дух. По такъв начин и едното, и другото се обединяват и отъждествяват помежду си като едно общо висше благо. Така, въз основа на Христовото учение, стигаме до извода, че царството Божие не е нищо друго, освен кръщенската възраждаща благодат на Светия Дух.
В светлината на приведените богооткровени свидетелства можем да разберем правилно и думите, казани от Христа на Никодим: Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие (Иоан. 3:5). И тук по същество се изказва същата богооткровена истина, че царството Божие е кръщенската благодат на Светия Дух. Смисълът на тези думи може да бъде само един: ако ние не приемем кръщение, не ще получим благодатта на Светия Дух. А ако не получим тази благодат, ще се окажем извън царството Божие, защото то е именно тази кръщенска благодат.
Накрая не можем да не приведем и следните божествени слова, които говорят също за кръщенската възраждаща благодат: В последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен (Иоан. 7:37-39). Тези Христови слова не се нуждаят от тълкуване. Сам св. евангелист Йоан ни ги изяснява, като ни сочи, че живата вода, за която говори Господ, означава кръщенската вътрешна възраждаща благодат на Светия Дух. А тази благодат, както видяхме, според Христовото учение е царството Божие.
Паралелни на тези Господни слова са и думите на Христа за живата вода, които Той казва на самарянката (Иоан. 4:10-11). Според свидетелството на св. Йоан Златоуст и в двата случая под жива вода Господ има предвид кръщенската възраждаща благодат на Светия Дух3. Следователно и в тези Свои думи под жива вода, т.е. кръщенска благодат, Господ подразбира царството Божие.
Към гореспоменатите Христови слова трябва да добавим и онези, които Той е изрекъл след Своето възкресение, давайки на апостолите заповед да кръщават всички народи в името на Отца и Сина и Светаго Духа (Мат. 28:19): Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден (Марк. 16:16).
Такова е учението на Самия наш Господ и Спасител за царството Божие като кръщенска възраждаща благодат на Светия Дух.

Превод от руски. Из студията: По поводу книги проф. протоiерея П. Я. Светлова “Идея Царства Божiя” ­ В: Искаженiе православной истины въ русской богословской мысли. С., 1943.

1 Добротолюбiе. Т. I. М., 1895, с. 50; Преп. Макарiй Египетскiй. Духовныя беседи, посланiя и слова. Св. Троице-Сергiева Лавра, 1904, с. 182-183.
2 Добротолюбiе. Т. I, с. 29; Преп. Макарiй Египетскiй. Пос. съч., бес. 25, с. 190-191.
3 Творенiя св. Iоанна Златоуста. Т. VIII, кн. 1. СПб., 1902, с. 205-207.

ДУШЕПОЛЕЗНИ НАСТАВЛЕНИЯ. ЗА СМЪРТНИТЕ ГРЕХОВЕ.

Петият смъртен грях – чревоугодие

(продължение от бр. 5-6/2000)

Светите подвижници наричат чревоугодието “любим на всички и лукав властелин”1. Властта му е започнала още в рая, когато нашите прародители са вкусили от забранения плод. Оттогава този властелин не престава да господарува над човешкия род през всички векове, дори до днес. Силата му сякаш все повече се увеличава и е достигнала такъв размер, че в живота на някои хора стомахът заема мястото, което се полага на истинския Бог. Според учението на св. Църква, чревоугодието се състои в прекомерна, надвишаваща необходимото за функциониране на тялото употреба на храна и питие. То постоянно преследва всекиго от нас, завладява ни и по време на всекидневната трапеза, и особено в светите празнични дни, когато се оправдаваме с мисълта, че без угаждане на стомаха празникът не е празник. Юдеинът се радва на съботата и на своите празници, пише св. Йоан Лествичник, а християнинът чревоугодник ­ на неделния ден. Такъв “отдалече брои колко време остава до Пасха и дълго преди това започва да си приготвя храни. Който робува на стомаха, мечтае с какви ястия ще почете празника, а Божият раб мисли с какви духовни дарования да се обогати”2. Невъздържанието успява да се промъкне дори по най-благочестиви поводи, например сключване на църковен брак, кръщавка, помен за починали. Но то винаги уврежда душата, защото е смъртен грях. Да разгледаме по-подробно причиняваната от него вреда.
Светите подвижници наричат пресищането майка на блуда3. Те учат, че след като препълним стомаха си с храна, демонът на чревоугодието си отива, но изпраща при нас блудния бяс, като го известява за нашето състояние и му казва: “Иди и го смути. Стомахът му е препълнен, затова лесно ще го победиш!” Блудният дух пристига с доволна усмивка, и след като ни върже ръцете и краката със сън, започва да върши с нас каквото пожелае, осквернявайки душата и тялото ни4.
Тази мисъл на подвижниците е много вярна. Защото, наистина, откъде произхожда блудната страст? Тя се ражда от плътските похоти, а ние подхранваме тези скверни похоти с пресищане, поради което изнежваме плътта си, претоварваме тялото си и така то става лесно податливо на блудната страст. Ето защо, за да избегнат нейните буйства, всички свети люде са се стараели да употребяват само най-прости храни, и то винаги с мяра. Пресищането обикновено води и до пиянство, а пък то често предизвиква блуд.
Когато пресищането се превърне в навик, у нас се пораждат леност, нерадение, нехайство, защото натежалата от невъздържанието плът вече не е в състояние с охота да изпълнява възвишените изисквания на душата. А щом се появят леност и нерадение, те довеждат със себе си и много други страсти, като например небрежност към гражданските и семейните задължения. Пресити ли се, човекът натоварен със семейни или служебни задължения, става бездеен и несъобразителен, поради което пропуска много възможности да стори добро ­ и на семейството си, и на ближните си. За това той ще отговаря пред Бога.
Пресищането поражда и много други грехове. Отде у вас тия вражди и разпри, пита християните св. ап. Яков: Нали оттам, от вашите сладострастия, които воюват в членовете ви? (Иак. 4:1). Наистина, за да води сластолюбив и охолен живот, плътоугодникът започва да живее не според възможностите, които му предоставят длъжността и заниманията му. И за да задоволи сластолюбието си, такъв човек често прибягва към незаконни средства, свързани с ощетяване и притеснения на околните или с разоряване на семейството му; от това пък произтичат безкрайни кавги, вражди и семейни разпри. Пресищането поражда още многословие, волнодумство, смехотворство, спорове, високомерие и дързост. А знае се, че тези страсти нанасят големи вреди както на самия човек, така и на ближните. Затова, братя, нека сърцето ни се вслуша в словата на нашия Господ и Спасител, Който казва: Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий (Иоан. 6:27).
* * *
За наше щастие няма страст, която да не можем да победим с Божия помощ. Силна е страстта на чревоугодието, но милосърдието Божие и срещу нея ни дава средства.
Поради това, че тя е много лукава, за да я унищожим, следва да проявим голямо благоразумие и мъдрост. Победата над нея се постига само с постепенност и постоянство. Затова св. отци ни съветват първо да отстраним от трапезата си храни, които пресищат без мяра тялото; по-нататък ­ такива, които го разпалват (т.е. пикантни, със силни подправки), а след тях и ястията, които особено ни се услаждат (т.е. превръщат яденето от естествена потребност в греховно и самоцелно удоволствие). Затова давай на стомаха си храна, която насища умерено и лесно се смила, та хем да го успокоиш, като наситиш глада му, хем той бързо да я смели и да се освободи от нея, та и ти да се избавиш от бича на плътското разпалване5. Но ако не спазваме постепенност и постоянство, а само от време на време се залавяме с борбата срещу чревоугодието, тя ще бъде тежка за нас и често пъти ще бъдем побеждавани от греха.
Страстта на чревоугодието се проявява и в следната хитрост. Когато се съберем да поговорим с приятели или роднини, особено ако те са приготвили и по-специална трапеза за нас, нерядко на ум ни идват такива мисли: “Ако не ям и не пия повечко, ще наскърбя ближния ­ та той доста се е охарчил и потрудил, за да ме нагости. Освен всичко, макар аз и да не пия вино, но нали трябва да скрия добродетелта си. Затова пред хората ще пийна.” Забележете, братя, колко хитра е тази уловка, с която врагът иска да хване душите ни. В подобни случаи трябва така да постъпваме: ако наистина вече сме победили у себе си чревоугодието и склонността да пием опиващи напитки, то, за да скрием своята добродетел, по-добре сдържано да вкусим от тях. Но ако не сме, трябва да се откажем без колебание! В противен случай пак ще ни обхване предишната страст и под предлог да не оскърбим човека, ще оскърбим Бога. Така вместо да победим страстта си, ще я подновим, ще я засилим, а душата си ще погубим.
Следните средства също много помагат за победата над чревоугодието: старай се винаги и навсякъде да се храниш умерено, без излишества, според заповедта на св. ап. Павел: Всичко да става с приличие и ред (1 Кор. 14:40). Обуздавай стомаха си, като си представяш геенския огън, отрудвай тялото си с телесен труд. Когато сядаш на трапеза, обсипана с ястия, помисли за смъртта и за Страшния съд, помисли и за онези, които гладуват. Когато пък вкусваш от някое питие, припомни си оцета и жлъчката, с които са напоили твоя Владика. Тогава несъмнено или ще се въздържиш, или поне с въздишка ще се смириш. Така малко по малко ще придобиеш въздържание. Нека на всички ни да помогне в това Всемогъщият Господ със Своята благодат и милост.

Превод от руски език. Е.О. Червяковскiй. Въ помощь пастырямъ и въ назиданiе пасомымъ. Сборникъ церковныхъ поученiй. Варшава, Синод. типографiя, 1928 г.

Бележки:
1 Преп. Йоан Лествичник. Лествица. Стъпало 14.
2 Пак там, ст. 14, 7.
3 Пак там, ст. 14, 5.
4 Пак там, ст. 14, 27.
5 Пак там, ст. 14, 12.

Светител Теофан Затворник. Как да управляваме тялото си съгласно духа на живота в Христа.

Днес ние все повече загубваме подвижническия дух на християнството, който изисква съзнателно да се отрудваме, да насилваме цялото си същество ­ и духа, и плътта, за да победим с Божията благодат злото в себе си. Светът около нас гръмко проповядва точно обратното на евангелското самоотречение ­ проповядва култ към гордото “АЗ”, култ към наслаждението, охолството и комфорта. И повлияни от този отровен повей на времето, ние започваме да търсим приятности дори в духовното. Но не на наслаждения, а на непрестанен труд и самоограничения ни учат словото Божие и светоотеческото наследие. Господ ни призовава към кръст и само подвижническото християнство, търсено и разбирано от малцина, е спасително за нас.
Предложеното наставление на богомъдрия подвижник на вярата и благочестието св. Теофан Затворник ни разкрива правилното отношение на християнина към своето тяло съобразно Христовия закон на благодатта.

В това дело отличителна черта е ограничаването на плътта. Да ограничиш плътта означава да не правиш нищо в угода на похотта ­ нищо, което услажда твоята плът. Означава, че храната, питието, съня, движението, сетивните усещания, нахлуващи през очите, ушите и другите сетива ­ всичко това ти не приемаш като някакво благо само по себе си, но ги приемаш между другото, като нещо второстепенно, без да им отделяш специално внимание и дори нещо повече ­ приемаш ги с известно лишение, не според желанието на плътта си, а според мярата, определяна от разума и доброто намерение. Давай на своето тяло потребното за него, но винаги с малко лишение, а след това го остави и обърни цялото си внимание към душата. У светите отци това се нарича бягане от покоя на плътта ­ този най-опасен и богопротивен недъг. У оногова, който жали плътта си, не може да пребивава Божият Дух. Дори случайното, само от време на време угаждане на плътта, допускано по невнимание или разленяване, охлажда душата, а какво да кажем за онези хора, у които плътското наслаждение е станало закон? Покоят на плътта е за душата това, което е водата за огъня. Плътта е седалище на всички страсти, както учи преп. Йоан Касиан, и в това всеки може от опит да се увери. Ето защо ограничаването на плътта е равносилно на изсушаване на страстите. Който дори в нещо малко угажда на плътта си, не може да пребивава вътре в себе си. Той е зает с онова, с което угажда на плътта, и затова не е съсредоточен ­ следователно той е хладен. Душа, прилепила се към плътското, се смесва с него. От това тя става тежка, тегне към земното, неспособна е свободно да гледа с ума си към духовното. И обратното ­ колко е чист духовният взор на онзи, който е ограничил своята плът, с каква лекота той се устремява вътре в себе си, как страстите не намират в него никакъв подслон, и изобщо ­ как забележимо се оживява неговият духовен живот! Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява (2 Кор. 4:16). Когато плътта набира сили, набира ги за сметка на духа. А когато духът съзрява, съзрява не иначе, а чрез отслабване властта на плътта. Не ще намерим нито един светец, който да си е угаждал ­ всички са живеели сурово, като са ограничавали, изсушавали, измъчвали своята плът. Затова и преп. Исаак Сирин смята, че ограничаването на плътта е условие за нашето спасение. А който жали плътта си, стои на погрешен, плъзгав, измамен, съмнителен път.
Необходимо е да се ограничи плътта във всичките є части, членове и влечения, та да служат всички те като оръдия на правдата.
Измежду съставните части на нашия телесен живот едни са телесно-душевни. Това са непосредствените оръдия на душевната дейност на човека. Други са чисто телесни: това са системите, чрез които плътта функционира, храни се и расте. Първите са по-свободни, по-самостоятелни; вторите ­ по-зависими, по-плътски, по-груби.
Към първите се отнасят сетивата, езикът и движението; към вторите ­ храненето, сънят, половото влечение и разните сетивни усещания ­ топлина, студ, мекост и др.
Оттук могат да се извлекат следните правила за ограничаване на плътта:
1) Властвувай над сетивата си, особено над зрението и слуха1; усмирявай подвижността на тялото си2, въздържай езика си. Който не обуздава тези три неща, неговият вътрешен човек се разорява, отслабва, намира се в плен; такъв дори няма вътрешен живот. Защото тези три неща са като излази на душата навън, като прозорци, през които изстива вътрешната духовна топлина.
2) Своята власт над сетивата проявявай, като принудително ги насочваш към неща, благопотребни в настоящия момент. По-рано те неудържимо са се стремели към онова, което е хранело твоята самост3 и най-главната ти страст. Сега трябва да ги насочваш към това, което съзижда духа ти.
3) Измери потребната за плътта си храна ­ проста и здравословна, определи мяра и час за хранене и повече не мисли за това. Същото направи и със съня. Чрез изсушаване на плътта умъртви половото влечение. По отношение на външните условия винаги дръж плътта си в известно угнетение, в хлад, в суровост и пр., така че да няма в теб никаква разглезеност.
4) Като определиш всичко това, бори се с плътта си, докато тя се усмири, докато свикне с това свое скромно и притеснено състояние и стане безгласна робиня на духа. Накрая смиряването на плътта ще ти се удаде. То трябва да бъде наша цел, и нека се стремим към него като към награда за своите трудове. Чрез телесните подвизи се постигат телесните добродетели: уединение, мълчание, пост, бдение, труд, търпение в лишенията, чистота, девственост.
5) Трябва впрочем да помним, че тази съдружница, нашата плът, ще воюва с нас до гроб. Казват: не вярвай на плътта си, тя лукавствува. И ако с надежда, че вече си я смирил, само малко я поотпуснеш, в същия миг тя ще те сграбчи и надвие. Борбата с нея е доживотна, но все пак в началото е по-трудна, а после става все по-лека и по-лека, докато накрая се ограничава само с внимаване над установения вече порядък и с незначителни пориви на плътта.
6) За траен успех, както навсякъде, така най-вече в областта на телесните подвизи, трябва да се спазва правилото постепенност. Ето един общ съвет: отначало дръж своята плът под закона на въздържанието във всички нейни членове, но насочвай цялото си внимание към вътрешния духовен труд4. Когато страстите започнат да се усмиряват и в сърцето ти се появи топлина, тогава, според мярата, в която се разгаря този вътрешен жар, потребностите на тялото сами ще започнат да отслабват и някак естествено ти ще се захванеш с по-големи телесни подвизи.
7) Най-главните телесни подвизи, ограничаващи плътта, са постът, бдението, трудът, чистотата. Измежду тях чистотата е по-действена от всички, по-нужна, по-потребна. Затова девството е най-бързият път към християнско съвършенство. Без него човек не може да придобие нито такава сила, нито такива дарове. Трябва само да помним, че освен телесна има и душевна чистота, която може и да липсва у съхранилия до гроб девствеността на тялото. И тя е много по-важна от телесната. Затова и живеещите в съпружество могат до известна степен да се доближат до живеещите в девство. Благодатта помага на предания Богу труженик. Затова и сред живеещите в съпружество виждаме такива, които са достигнали съвършенствата на духа.

Превод от руски език.
Епископъ Феофанъ Затворникъ.
Путь ко спасенiю. СПб, 1875, сс. 244-246.

1 Пазенето на очите и ушите от греховни и излишни впечатления е важен закон в духовния живот. Неговото съблюдаване е твърде нужно днес, когато чрез общата атмосфера в света и особено чрез т. нар. видеокултура душата е жестоко атакувана с открито антихристиянски послания. Човек, който търси спасение и желае да съхрани верността си към Христа, тежко съгрешава, когато сам подлага душата си на разрушителното въздействие на тези послания ­ нещо, което е равносилно на беседване и сдружаване с дявола. (бел. прев.)
2 Това означава движенията на тялото да не бъдат разпуснати, волни или разгорещени, а съобразени с изискванията на добронравието, целомъдрието и скромността. (бел. прев.)
3 Самост ­ егоистична насоченост на човека към собственото аз, изместваща в душата му любовта към Бога и ближния и пораждаща гибелна самовлюбеност. Самостта е извор на страстите и на злото в човека и в света. (бел. прев.)
4 Вътрешният духовен труд обхваща главно борбата с помислите, всявани в ума от бесовете. Тази борба е от решаващо значение в духовния живот, защото, ако лошите помисли не бъдат веднага прогонвани с молитва към Господа и негодувание срещу тях, те увличат сърцето и неизбежно водят до грях. (бел. прев.)

Архиепископ Серафим (Соболев). За необходимостта от пост и въздържание*

Възлюбени в Христа чеда, в своите богослужения през първата седмица на Великия пост светата Църква всецяло ни разкрива голямото и спасително значение на поста за нас. Така в една от утринните стихири на петъка намираме такива слова: С радост да приемем завета за поста, защото ако нашият праотец го бе спазил, нямаше да бъдем изпъдени от Едем (рая ­ бел. прев.)1. В тези думи на стихирата се съдържа мисълта, изложена в началото на Библията, в книга Битие, където се казва, че Бог, след като създал човека, сключил с него завет, като му дал заповедта за поста. Господ му разрешил да вкусва от плодовете на всички райски дървета, с изключение на плодовете от дървото за познаване на добро и зло. Първите хора нарушили този завет и не изпълнили Божията заповед за поста. Поради този първороден грях те, заедно с цялото си потомство, били лишени от райското блаженство.
Знаменателно е, че след идването Си в света, преди да встъпи в подвига на нашето спасение, Господ положил в основата му четиридесетдневен пост. Чрез това Той ни е дал заповед и ние да полагаме поста в основата на нашето лично спасение от дявола и от всички бесовски козни, които действуват върху нас чрез нашите страсти. Ето защо Спасителят е казал: Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост (Мат. 17:21). Затова и всички св. отци на Църквата гледали на поста като на показател за степента на нравствено преуспяване и съвършенство в живота на истинските християни. Характерно е, че всички велики чудотворци винаги и неизменно са били и големи постници. И най-главното им дело ­ молитвата ­ именно затова била така чудодейна, понеже била съпътствувана от пост и въздържание.
През 1907 г., като студент в Петроградската духовна академия, присъствувах в Кронщадския катедрален храм “Св. Андрей Първозвани” на литургия, извършвана от о. Йоан Кронщадски. Там слушах проповедта му, в която той каза: “Във всичките си скърби и изобщо всякога трябва да се обръщаме към Бога с молитва. Но нашата молитва трябва да бъде придружена с въздържание. Само тогава тя ще бъде чута от Бога. Това съм изпитал на себе си хиляди пъти.”
А ето какво огромно значение придавал на поста преп. Серафим Саровски. “Радост моя, поучавал той, не общувай с тези, които нарушават поста в сряда и петък.” Друг път св. Серафим казал: “Виждам големи бедствия да се надигат над Русия заради това, че руският православен народ е започнал да нарушава постите”.
Така гледали на поста светите Божии угодници въз основа на Божественото Откровение. Така трябва да се отнасяме към поста и ние с вас, мои възлюбени в Христа чеда, и според силите си да го спазваме свято.
Не бива да ви обърква разпространеното мнение, че в нашата вяра са важни единствено догматите, а постът е нещо второстепенно. Както нарушаването на догматите, така и нарушаването на поста води след себе си нашата погибел. Затова в делото на спасението ни са необходими както догматическите, така и нравствените заповеди, защото и без едните, и без другите не можем да се спасим. Нима може да се каже, че една заповед е по-важна за нас, а друга не е така необходима за нашето спасение? Всички заповеди относно вярата и нравствеността ­ и заповедта за поста, и заповедта за вярата в Бога ­ са еднакво ценни за нас, защото и едните, и другите са излезли от устата на Самия Бог.
Не бива да ви обърква, възлюбени, и мнението, че постът е вреден за вашето здраве. Когато попитали преп. Серафим за това, той казал: “Хлябът и водата никому не вредят. Как светците са яли само хляб и са пиели само вода, а са живели по сто и повече години?!” Нека, възлюбени чеда, в този случай винаги да помним за св. прор. Даниил и тримата вавилонски отроци Ананий, Азарий и Мисаил. Цар Навухудоносор заповядал да ги хранят с ястия от неговата царска трапеза, за да не отслабнат и да бъдат здрави като връстниците си. Но Даниил, нежелаейки да се осквернява с езическата царска храна, помолил един от приближените на царя да позволи деседневен пост на него и на тримата отроци. Царският сановник им разрешил в тези дни да се хранят само с растителна храна, но при условие, че ако Даниил и тримата отроци изглеждат външно и здравословно по-зле от връстниците си, той ще започне да ги храни както иска, т.е. според заповедта на царя. След изтичането на десетте дни Даниил и тримата отроци, а също и връстниците им, се явили пред царския сановник. И какво се оказало? Лицата на Даниил и тримата отроци били по-красиви и телом те били по-здрави от всички онези отроци, които се хранели с царските ястия (вж. Дан. 1:3-16).
Вие, мои възлюбени в Христа деца, говяхте и постихте през първата седмица на Великия пост при необикновено трудни условия на живот, когато не беше възможно да си набавите в достатъчна мяра постна храна и зеленчуци. Като изпълнихте при тези обстоятелства Божията заповед за поста, вие показахте любовта си към Христа, защото Нему е било угодно да каже: Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби (Иоан 14:21). За тази ваша любов към Христа, Той стократно ще ви въздаде и ще направи Своето Тяло и Своята Кръв, които днес приехте, извор за изцеление на вашите души и тела, извор на божествена радост у вас. Нека надеждата за получаването на тази радост от Христа да укрепва в сърцата ви чрез Неговите слова: Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми... за да пребъде Моята радост във вас (Иоан 15:10-11).
Именно такова причастяване, с произтичащата от него божествена радост, молитвено и от все сърце ви пожелавам, мои възлюбени в Христа чеда.
С такива пожелания ви поздравявам с приемането на св. Христови Тайни и ви моля заедно с мен да въздадете благодарение на Господа за явената ни от Него велика милост в св. Причастие. Заедно с благодарствената молитва нека просим от Христа и занапред неотклонно да спазваме както заповедта за поста, така и заповедта за любов към Него, та да бъдем винаги с Господа и в този, и в бъдещия живот в Небесното Му царство. Амин.

Проповеди. С., 1998 г., сс. 33-37.

Проф. Константин Каварнос1. Значението на новомъчениците в живота на Православната Църква.

Въпросът за значението на новомъчениците в живота на Православната Църква е твърде важен. Ние знаем за това от такива бележити богослови на миналото като просветителя Евгений Вулгарис2 и преп. Никодим Светогорец3.
Вулгарис излага много данни за новомъчениците в своето писмо до френския янсенист4 Пиер Льоклерк. Това послание, наречено “За светците и чудесата в Православната Църква след разделението”, е издадено за първи път в Атина от Андреас Коромелас през 1844 г. В писмото авторът подчертава, че от времето на отпадането на Рим от Православието до наши дни в Православната Църква са се явили безброй мъченици и други светци, равни по своя подвиг на светците от първите векове. Когато говори за тяхното значение, той отбелязва, че чрез тях Православната Църква “се разраства и се прославя”. С тях Църквата се украсява и прави чудеса. Като изброява най-известните новомъченици на своето време, Евгений Вулгарис казва на Льоклерк: “Ето, това е само една малка част от явените неотдавна сред нас светци... а има и още много други”. В своя списък той на първо място споменава свещеник Петър, пострадал заради вярата си през 1453 г., скоро след падането на Константинопол под турска власт.
Преп. Никодим Светогорец и неговият наставник св. Макарий Коринтски са считали новомъчениците толкова важни за Църквата ­ за нейното разрастване и за спасението на паството є ­ че са съставили и издали обемист труд за новомъчениците, озаглавен “Нов мартиролог” (т.е. “Нов мъченикослов”). В него те са събрали житията на осемдесет и шест новомъченици, като се започне от 1492г. и се стигне почти до годината на издаването на книгата, отпечатана за първи път през 1799 г. Сборникът “Нов мартиролог” съдържа и служби на някои от новомъчениците.
Към тази книга преп. Никодим е написал забележителен предговор, в който подробно разглежда значението на новомъчениците и причините за тяхното явяване. Измежду тези причини той изброява пет най-важни и подробно разяснява всяка една, разглеждайки темата за новомъчениците с голяма духовна дълбочина, твърде изчерпателно и поучително.
Мъчениците, както древните, така и новите, принадлежат към едни и същ лик светци, който ясно се разграничава в творенията на църковните отци и химнографи. Останалите пет лика са: апостоли, пророци, светители, преподобни и праведни. Следва да се отбележи, че велики отци подвижници, като например св. Петър Дамаскин5 и преп. Никодим Светогорец6, изреждайки тези шест чина светци, споменават мъчениците непосредствено след апостолите, които винаги са поставяни на първо място. В този ред ликовете на светците са изброявани и в църковните песнопения, например в съботния тропар от Октоиха: “Апостоли, мъченици и пророци, светители, преподобни и праведници, които добре завършихте подвига си и вярата опазихте, като имате дръзновение пред Спасителя, молете Го, молим ви, да се спасят нашите души”.
На апостолите и на мъчениците се отдава първенствуващо място, защото чрез проповедта на апостолите Христовата вяра се е разпространила в света, а чрез кръвта на мъчениците Православната Църква се е укрепила и съхранила векове наред до наши дни.
Всеки от изброените шест чина светци сам по себе си представлява за християнина отделен път, водещ към придобиване на святост.
Пътят на мъченичеството обикновено започва с истинско и пълно покаяние, с искрена изповед пред добродетелен и опитен духовен отец, пост, бдение, непрестанна молитва, достойно причастяване и завършва със смело изповядване на православната вяра пред тираните гонители на християнството. Числото на мъчениците е огромно. Пътят на мъченичеството, който води направо към спасение и святост, ако тръгналият по него християнин неотклонно го следва докрай, се открива само във време на гонения срещу християните и когато самите обстоятелства призовават към него. След тези предварителни общи бележки уместно е да поговорим и по-конкретно за новомъчениците, преди да преминем към разбор на значението им за живота на Църквата.
* * *
Всички православни християни, претърпели мъченическа смърт за вярата от 1453 г. ­ годината на падането на Константинопол ­ до наши дни, се наричат новомъченици7. Новомъчениците са хиляди и хиляди, но броят на тези, чиито имена са се запазили до наши дни, е малък. Сред тях има голям брой мъже, повечето млади, но има и старци, множество монаси, свещеници и архиереи, жени и деца. Измежду гръцките новомъченици най-известни от миряните са мъченик Георги Хиоски (†1807) и мъченик Георги Янински († 1838), от монашествуващите ­ равноапостолният свещеномъченик Козма Етолийски (†1779) и преподобномъченик Филотей Атински (†1589), а от архиереите ­ свещеномъченик Григорий V, патриарх Константинополски (†1821)8. Всички те са пострадали от ръцете на турците през време на многовековното османско владичество над балканските православни народи.
Но и през ХХ столетие Православната Църква дава нова плеада новомъченици: руси, сърби, гърци, българи, румънци и други. Заради православната си вяра те са подлагани на ужасни мъчения и смърт от различни христоборци ­ били те безбожни комунисти (в Русия и страните на соцлагера), или фанатизирани мюсюлмани (кланетата в Мала Азия през двадесетте години на ХХ в. и неотдавна в Сърбия), или римокатолици усташи (през Втората световна война в Хърватско и Сърбия), или езичници (в Китай при Боксерското възстание през 1901 г. и при комунистическия режим).
* * *
И така, да пристъпим към по-подробно разглеждане на значението на новомъчениците в живота на Православната Църква. В предговора си към сборника “Нов мартиролог” преп. Никодим Светогорец привежда пет причини, поради които Богу е угодно явяването на новомъчениците.
“Първо, за да бъде обновявана чрез тях Православната вяра. Второ, за да нямат малодушните никакво оправдание в Съдния ден. Трето, за да послужат новомъчениците за слава и красота на Православната Църква, за свидетелство против еретиците и за тяхно посрамване. Четвърто, за да бъдат пример на дълготърпение за всички православни християни, страдащи под тежкото иго на тиранията”. “И пето, за да вдъхне мъжество и сила в сърцата на всички православни християни, принуждавани от обстоятелствата към мъченичество. Това се отнася особено за онези от тях, които са на границата на отстъпление от Православната вяра, за да последват примера на новомъчениците.”
Преп. Никодим прави подробен разбор на всяка от тези причини, разкривайки по такъв начин значението на новомъчениците. В своя предговор към книгата “Нов мартиролог” той посвещава на тази тема доста страници, но тук ще цитираме само най-основните положения.
Ето какво пише преп. Никодим за това как новомъчениците служат за укрепване и обновяване свидетелството за Православната вяра:
“Съвременните нам християни четат в църковната история за мъченията и страданията, претърпени в името на Христа от св. Димитрий, св. Георги, св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат, св. Яков Персиец и преп. Яков Изповедник ­ великите и славни мъченици от първите векове на Църквата (до времето на Константин Велики), които непоколебимо са стояли във вярата. В простотата на своята вяра ­ продължава преп. Никодим ­ съвременните християни не се съмняват в истинността на преданията на Църквата за древното мъченичество, защото вярата, както казва св. ап. Павел, е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда (Евр. 11:1). Но поради отдалечеността на времената, изминали от епохата на първите мъченици, у тях може да възникне, ако не неверие, то съмнение или смущение: Как така мъчениците, някакви слаби, немощни люде, са могли да понесат такива ужасни мъчения?
И ето, че новомъчениците, продължава преп. Никодим Светогорец, като издигат глас сред този свят, изкореняват всякакво подобно неверие и смущение от сърцата на християните, вселяват и обновяват в тях непоколебима вяра в мъчениците от миналото. Както дъждът възражда за живот изгорелите от суша дървета, както новите пера обновяват остаряващия вече орел ­ подновява се като на орел твоята младост (Пс. 102:5), така и тези новоявени мъченици укрепват и обновяват отслабналата, изсъхнала, застаряваща вяра на християните в наши дни”.
“Именно поради това днешните християни не се съмняват в подвизите на древните мъченици, защото виждат как нови георгиевци, нови димитриевци, нови теодоровци се явяват в света, подобни на древните мъченици не само по име, но и във всичко останало”.
“И най-сетне, новомъчениците обновяват пред съвременните християни проповедта на св. апостоли. Те свидетелствуват за истинността на светото Евангелие и за божествената природа на Иисуса Христа, за това, че Той е Син Божий, Единосъщен на Своя безначален Отец и провъзгласяват великото тайнство на Света Троица. С други думи, те запечатват истинността на Православната вяра на християните, и то не само с думи, но и със страшните мъчения, които претърпяват, със своята кръв и мъченическа кончина”.
Като втора причина, свидетелствуваща за значимостта на новомъчениците в Православната Църква, преп. Никодим изтъква мисионерската роля, която те имат за иноверците. Във връзка с това трябва специално да отбележим, че Православната Църква винаги е извършвала мисионерска дейност, както във византийската епоха, така и по-късно, дори до днес. Новомъчениците са едни от най-важните мисионери в следвизантийската епоха. Ето как обяснява това преп. Никодим: “Почти всички новомъченици, родили се и израснали сред множество неверници, са засвидетелствували с голяма смелост пред управници и съдии, че именно християнската вяра е правилната и истинската. Те твърдо са изповядали Иисуса Христа за Син Божий, чрез Когото всичко е станало (Иоан. 1:3). И тази своя вероизповед те са засвидетелствували не само със собствената си кръв, но най-вече с многото чудеса, които Бог е извършвал чрез тях, както по време на техните мъчения, така и след смъртта им”.
Третата причина, показваща ни значението на новомъчениците за живота на Православната Църква според преп. Никодим е това, че новомъчениците сами по себе си представляват посрамване и опровержение на ересите и свидетелство за истинността на Православната Църква. Той казва: “Тези новомъченици са слава и похвала на Източната Православна Църква и посрамване за инославните, защото освен другите клевети, които враговете са изригнали срещу Църквата, те я злословят и с това, че в нея уж нямало нови светци или мъченици.
Да бъдат посрамени те, като видят в тази книга, че Източната Православна Църква следва правия път и е откърмила не един, не двама, не трима, а цял сонм нови мъченици. Тези нови мъченици стоят наравно с древните мъченици, като не им отстъпват нито по смелостта на изповядване на вярата пред мъчителите, нито по явените от тях знамения и чудеса. Във всичко това те са равни на мъчениците от първите векове.”
Когато говори за бъдещето, преп. Никодим изразява увереност, че Православната Църква и занапред ще явява нови мъченици до самия край на света. И това наистина е така, защото Христос, Женихът на Православната Църква, е жив и винаги пребивава в единение със Своята Невеста (Църквата), съгласно обещанието Си: Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин (Мат. 28:20).
С това се отхвърлят лъжливите твърдения на инославните ­ латиняни и протестанти ­ че православните нямали нови светци и мъченици. С това се потвърждава, че Православната Църква е “съкровищница на благодатта на Светия Дух и че нейните догмати са божествени и правилни”. Защото, продължава преп. Никодим, “по детето се познава майката, както по плода се познава дървото”.
Четвъртата причина, обуславяща според преп. Никодим значението на новомъчениците, е, както вече споменахме, примерът на дълготърпение, който те ни дават. За него преп. Никодим говори следното:
“Тези новомъченици са пример на дълготърпение за всички православни, страдащи под игото на тиранията. Тук ще замълча и ще оставя да говорят самите мъченици. И тъй, какво ни казват те?
«О, възлюбени и скъпи братя, избрани народе на нашия Господ Иисус Христос, при сполетяващите ви напасти се учете на дълготърпение от нас, вашите братя. Като претърпяхме мъжествено мъчения от неверните, ние наследихме вечното Царство и сме причислени към древните свети мъченици. И ако в името на Христа и вие претърпите с благодарност побоите, затворите, каторгите, лишенията и всички други мъки и притеснения, на които ви подлагат властите, вие като доброволни мъченици ще се приближите към Бога. Защото, както ни говори боговдъхновеният Златоуст: “за мъченичеството съдят не само по претърпяното, но и по намерението”. Човек не става мъченик поради това, че са му отсекли главата, а поради вътрешната си решимост да приеме мъченичество, която може да съществува в човека дори и без той да претърпи мъченическа кончина”.
Преп. Никодим продължава, говорейки от името на новомъчениците: “И тъй, ако станете доброволни мъченици, ще бъдете причислени към нас и ще се вселите в светли и просторни обители, в обители на радост и покой”.
В “Нов мартиролог” преп. Никодим от името на новомъчениците се обръща с много наставления към християните, намиращи се под мъчителски гнет:
“Помнете, казват новомъчениците, че нашият Владика Христос, Който ви е пуснал като овци сред диви зверове, ви е заповядал да бъдете мъдри като змии (Мат. 10:16). Защо? Защото както змията се стреми да скрие и опази главата си повече от всичките си останали членове, за да не бъде умъртвена от врага, така и вие, братя, по-добре да оставите цялото си имущество и да станете бедни; по-добре да загубите самия си живот, отколкото да отстъпите дори и най-малко от своята свята вяра и да се отречете от прелюбимото име на Христа, нашия Бог, Който е наш единствен Глава, слава и спасение и в този, и в бъдещия живот.
Но за да придобиете твърдост във вярата, трябва да водите християнски живот според вярата, като вършите добри дела. Защото както праведната и свята вяра ражда и укрепва праведен и свят живот, така и светият живот ражда и укрепва светата вяра и двете взаимно се допълват, както е казал св. Йоан Златоуст. И ние виждаме, че отхвърлят Христа или изпадат в пагубни заблуди онези, които водят развратен живот, пълен с нечистота, страсти и пороци.
Ако водите християнски живот, то не само ще запазите православната вяра, не само ще се спасите от хули срещу святото Христово име и вярата Христова... но ще подбудите и неверните да се обърнат към нея, когато видят светлината на вашите добри дела, както е казал Господ: Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец (Мат. 5:16). По-нататък св. Никодим говори колко е важно християните да страдат за Христа, а не само да вярват в Него: “Помнете, братя ­ казва той, ­ че на нас, християните, по думите на св. ап. Павел ни е дарувано не само да вярваме в Христа, но и да страдаме за Христа (срв. Филип. 1:29).
Виждате ли, възлюбени, че побоите, тъмниците, оковите, загубите, обидите, лишаването от имущество и другите жестоки напасти вие търпите не само заради вашите грехове, но и заради вашата вяра в името Христово? Виждате ли, че всички тези неща са благословение за вас? Че това са благодатни дарове и почести? Те ви предпазват от всякакви грехове. Тези страдания ви очистват и правят светли както огънят очиства и прави златото светло ­ Той ги е изпитал като злато в горнило, говори Писанието (Прем. 3:6). Тези страдания показват, че вие сте истински деца и ученици на Иисуса Христа, Негови законни чеда. Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? (Евр. 12:7). Или по-просто казано, чрез тези страдания вие се прославяте с Христа и в Христа, понеже Апостолът казва: С Него страдаме, за да се и с Него прославим (Рим. 8:17). Чрез тях се придобиват благодатни дарове, които око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало (1 Кор. 2:9)”.
Вече стигаме до петото и последно значение на новомъчениците за днешните православни християни. Преп. Никодим говори много за него. Петото значение се заключава в това, че новомъчениците “показват пример на мъжество и твърдост за всички християни, които са принуждавани от обстоятелствата да приемат мъченичество, особено за онези, които са били на границата на отстъплението от православната вяра”.
И отново преп. Никодим говори от името на новомъчениците: “Ако се случи неверните да ви завиждат, да ви клеветят, да ви причиняват зло или по други начини да ви принуждават да се отречете от Христа и да приемете тяхната вяра, пазете се, о многообични братя, заради любовта на Христа, Който ни изкупи със Своята кръв. Пазете се, заради безценното спасение на вашите души. Пазете се да не отстъпите от православната вяра и да не приемете тяхната вяра”.
“Не бъдете слепи и не предпочитайте тъмнината пред светлината, лъжата пред правдата, преизподнята пред небесата, проклятието пред рая. Никога не отстъпвайте от светата вяра, която преобразява вярващите от човеци в ангели, от земни жители в небесни, от плътски същества в синове Божии по благодат, в наследници на Царството небесно”.
“И още, братя, никога не отстъпвайте и не се отричайте от най-смирения и прескъпия Иисус Христос, истинския Син Божий и Бог, дори ако ви подложат на много мъчения... Защото отричането от Христа, направено дори само с една дума или с един жест, ви отдалечава от Неговото Царство и ви обрича на вечни страдания... В това подражавайте на нас, които не се отрекохме от нашата вяра нито с една дума...
Не се бойте от мъченията, защото те убиват само тялото, но не могат да убият душата и дори напротив ­ дават є живот. Сам Господ ви ободрява, казвайки: Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият (Мат. 10:28).
Да ви кажа ли, братя, от какво трябва да се боите? От това да не би да се отречете от Христа и да не Го изповядвате открито. Ето единственото нещо, от което си заслужава да се боите. Защото, ако се отречете от Христа, горко ви! Христос ще се отрече от вас в Съдния ден. Понеже Сам Той казва: Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен (Мат. 10:33)”.
Думите, които преп. Никодим влага в устата на новомъчениците, без съмнение вярно предават техния дух ­ духа на техните мисли и слова. Преп. Никодим е познавал някои от тях лично и сам ги е наставлявал в пътя на мъченичеството. И духовният наставник на преп. Никодим и съавтор на “Нов мартиролог”, св. Макарий, също отблизо е познавал мнозина от тях и ги е подготвял за мъченическия подвиг.
* * *
Новомъчениците са вдъхновявали и вдъхновяват църковните писатели и химнографи да създават дълбоко покайни и душеполезни съчинения, посветени на техния подвиг. Тези съчинения не само са обогатили и обогатяват православната агиография и богослужение, но са послужили също и за появата на нови подвижници на Православието, вдъхновени от примера на прославяните новомъченици.
Трябва обаче да отбележим, че новомъчениците, както и останалите светци, не се нуждаят от нашата прослава. Те вече са прославени и възнаградени на небето от всевишния Бог и пребивават с Него във вечна божествена благодат и слава. Обаче ние трябва да ги прославяме, та от примера на вярата, дълготърпението и подвижничеството на тези светци да се изпълваме с любов към техните добродетели и сами да се стремим да ги придобием.

Превод от руски със съкращения
“Православная жизнь”, 1999 г., бр. 2, с. 1-12.

1 Проф. Константин Каварнос е изтъкнат американски византолог, философ и религиозен писател ­ бел. прев.
2 Евгений Вулгарис (1716-1806) ­ православен богослов и учен, допринесъл за развитието на съвременния гръцки език и литература ­ бел. прев.
3 Преп. Никодим Светогорец (1749-1809) ­ известен атонски подвижник, църковен писател и химнограф. Канонизиран през 1955 г. ­ бел. прев.
4 Янсенизъм ­ реформаторско течение в римокатолицизма през ХVII и ХVIII в., насочено срещу йезуитите ­ бел. прев.
5 Свщмъч. Петър Дамаскин ­ (VIII в., вж. Добротолюбие. Том 3, Атина, 1960, с. 51)
6 Преп. Никодим Светогорец (вж. “Четиринадесетте послания на св. ап. Павел”. Венеция, 1819, с. 384).
7 За България този период започва по-рано ­ с падането є под турско робство през 1393-1396 г.
8 От българските новомъченици най-голяма известност не само у нас, но и сред православните народи, са придобили: измежду миряните ­ св. Георги Софийски Стари, св. Георги Софийски Нови, св. Николай Софийски; измежду преподобните ­ св. преподобномъченик Онуфрий Габровски, св. преподобномъченик Игнатий Старозагорски; измежду архиереите ­ св. Висарион Смолянски; измежду жените ­ св. Злата Мъгленска.

Житие и страдание на светия мъченик Димитър Сливенски*

По случай 160-годишнината от славната му кончина

Мъченик Димитър е роден на 9 октомври 1818 г. в гр. Сливен. Баща му Иван и майка му Комна били благочестиви християни, но осем години нямали деца. Най-сетне Господ чул техните усърдни молитви и им дал мъжко чедо ­ този мъченик Димитър. Момчето растяло и преуспявало в разум и мъдрост, в покорност на родителите си и други добродетели. Макар да останало неграмотно, като умно и паметливо, то научило от слушане в църква много църковни песнопения и обичало да ги пее наизуст в дома си. Енорийският свещеник, отец Янко, често посещавал родителите му и като слушал Димитър тъй сладкогласно да пее църковните песнопения, мъмрел ги, задето оставили момчето неграмотно, след като Бог му е дал такава дарба.
Димитър израснал добронравен младеж. Бил среден на ръст, юначен и красив наглед. Една седмица след смъртта на неговите родители брат му Стефан, роден три години подир него, заминал за Влашко и повече не се върнал. Така Димитър останал сам в тяхната скромна къщурка в Кафтанджийската махала. Скоро обаче тя се срутила от старост, а мястото си присвоили съседите турци. Като беден сирак Димитър се принудил да се глави за слуга при един турчин.
Турчинът харесал работния и снажен младеж и чрез синовете си дълго се мъчел да го привлече към мохамеданската вяра, но напразно. Най-сетне взел лично да го придумва да се потурчи, но Димитър смело му отговорил: “Нашата християнска вяра ни е дадена направо от Бога, Иисуса Христа. А вашата вяра не ви е дадена от Бога, а от един обикновен човек, на име Мохамед.” Като чул това, турчинът скочил, ударил му плесница и с ругатни го изгонил от дома си, без да му заплати нито грош за прослуженото време.
Зарадван, че се избавил от нечестивите натяквания на друговерците, младежът напуснал дома им. Скоро след това той постъпил на работа при един хлебар и така се прехранвал с труда на ръцете си. Любовта му към Христа и християнската вяра от ден на ден се разгаряла в неговото чисто сърце. Ревността му към нея особено се проявявала, когато Димитър ходел из града, за да продава топъл симид1 ­ в разговорите си с турците той често хвалел християнската вяра и изтъквал предимствата є пред мохамеданството. Това скоро му спечелило омразата на турците, която все повече нараствала. Накрая някои по-фанатично настроени мюсюлмани, подстрекавани от мюдюрина2, намислили да му отмъстят.
Точно по това време в Сливен пристигнал от Одрин нов кадия3 и турските първенци според обичая приготвили угощение в негова чест. В уречения ден повикали Димитър и му дали да занесе на фурната приготвения за вечерята гювеч. Когато ястието било изпечено, младежът, без нищо да подозира, го отнесъл обратно в къщата, където щяла да се състои гощавката. Там той срещнал новия кадия. Като го поздравил, Димитър понечил да си отиде. Обаче кадията, предупреден от местните турци, че именно този е хулителят на тяхната вяра, го задържал и го поканил да седне заедно с тях. Поднесъл му любезно тютюн, но Димитър отвърнал, че не пуши. Тогава му подали чаша ракия. Младежът отказал и това и пак направил опит да си тръгне, но напразно ­ настойчиво го задържали. Най-сетне кадията направо му казал: “Хайде да те потурчим, бе Димитре! Виж какъв райски живот си живеем ние! Според нашата вяра е срамота и грехота такъв красив момък като тебе да носи гяурско име. Ако приемеш мюсюлманството, аз ще убедя твоя бивш господар да те направи свой зет и да ти даде половината си богатство. Освен това ти ще станеш най-влиятелният първенец в Сливен.” Димитър подигравателно му отвърнал: “Олур бе, ефендим ­ Бива бе, господине!” Но кадията се хванал за тези думи и един турчин веднага извадил от пояса си бяла кърпа и почнал да я навива на главата на младежа като чалма. Димитър разбрал, че работата става сериозна и, като скочил, извикал: “Ама вие да не сте взели думите ми за истина! Знайте, че християнин, който вярва в истинския Бог Иисус Христос, никога няма да се отрече от Него и да се обърне към вашия Мохамед, който не е пратен от Бога, нито от Божиите пророци и апостоли, а е самозван пророк, предводител на неверници!” После хвърлил чалмата на земята и избягал. Няколко разгневени турци се спуснали подире му, но не успели да го стигнат. Часът бил около три през нощта по турското времеброене4. Цяла нощ турските сеймени5 сновали с фенери по улиците на Сливен, претърсвали къщите на роднините и приятелите на Димитър, но не успели да го намерят.
В нощния мрак Димитър се добрал до един плевник в село Ичера, на двадесетина километра от Сливен, дето прекарал три денонощия гладен и жаден, без никой да го види. Накрая, премалял от глад, той се открил на стопанина на плевника. Това бил един възрастен човек ­ добър християнин, който не казал за беглеца дори на домашните си, но като му дал чифт цървули, хляб и пари, заръчал му да отиде при Русенския владика, защото друго спасение за него не виждал.
През нощта Димитър се отправил на път. Като стигнал Разград, отседнал за известно време в града, работейки при един тамошен симидчия. Но щом спечелил малко пари, продължил към Русе.
Там отишъл при владиката и се изповядал пред него, като му открил всичко за себе си. Русенският митрополит се оказал добър духовен пастир. Той забелязал пламъка на вярата, който горял в сърцето на Димитър, и три дни го задържал в митрополията, където го хранел и наставлявал. На тръгване му дал една златна монета и дървено кръстче и рекъл: “Помни всичко, каквото ти говорих за нашата християнска вяра! А кръста окачи на гърдите си! Той ще ти бъде спътник до края на живота!” Щом излязъл от митрополията, Димитър развалил златната монета и раздал на сиромаси половината от нейната стойност. Млад и силен, той спокойно можел да се отправи към Влашко или Молдавия, където по онова време много български младежи намирали препитание и устройвали живота си. Но в сърцето на Димитър неудържимо горяла свята решимост да пострада за Христа. Затова, като сложил кръста на гърдите си и се помолил горещо в себе си, той се запътил обратно към родния си град.
Когато стигнал в Жеравна, момъкът забелязал, че двама турски стражари го оглеждат от главата до петите. Димитър се прекръстил три пъти, пристъпил към тях и твърдо им казал: “Виждам, че все още ме търсите. Аз съм Димитър, когото вашите първенци искаха насила да потурчат. Ако търсите мене, хайде да вървим!” Сеймените тръгнали заедно с него към Сливен. Когато наближили, вързали му ръцете назад и така го въвели в града. Вървейки по сливенските улички, Димитър се покланял на всеки срещнат християнин с думите: “Простете ме, братя! Сам се предадох на тези безбожници, за да прославя Христовата вяра.”
След като доброволно се предал в ръцете на турците, Димитър започнал да се готви за смърт. Три дни той молел пазещите го в тъмницата сеймени да повикат при него йеромонах хаджи Стефан, но молбата му не била изпълнена. Като чул за затворения младеж, отец хаджи Стефан взел със себе си видния сливенец хаджи Никола Феслията, отишъл при мюдюрина и го помолил да освободи Димитър под негова гаранция. Но мюдюринът се извинил, че уж още не му било докладвано за арестувания и ги изпратил при кадията. Кадията пък отказал изобщо да ги приеме под предлог, че е болен.
Вечерта обаче той викнал при себе си мюдюрина и десетина турски първенци и наредил да доведат Димитър. Когато сеймените сторили това, кадията се обърнал към вързания момък с думите: “Преди три месеца пред мене и пред някои от присъствуващите тук бейове ти даде дума да приемеш нашата вяра. Но още същата вечер ти я похули и избяга, без някой да е искал да ти прави зло. Обаче миналото си е минало, а сега, когато си се завърнал и си се предал в нашите ръце, аз искам да вярвам, че Аллах те е просветил по ходатайството на нашия пророк Мохамед и ти си дошъл, за да се потурчиш.”
Тогава Димитър дръзновено извадил от пазвата си кръстчето, което му подарил русенският владика, показал го на кадията и му рекъл: “Виждаш ли това кръстче? Аз вярвам в нашия Бог ­ Иисус Христос, Който е бил разпнат на такъв кръст. А на вас не съм давал никакво обещание да се потурча, нито пък съм имал някога такова намерение. Ако вие сте взели моите подигравателни думи за истина, то знайте, че сте се излъгали. Казваш, че Аллах ме е просветил чрез Мохамед. Отново се лъжеш, защото освен Господ Иисус Христос няма друг ходатай пред Бога (срв. 1 Тим. 2:5). Вашият пророк Мохамед е лъжлив, защото нито с Бога е говорил, нито е пострадал за спасението на човешкия род, както това е направил нашият Господ Иисус Христос. С една дума вярата ви не е истинска и всички вие сте безверници ­ синове на сатаната. А аз съм християнин и съм готов за името Христово да претърпя всичко, което ще ми сторите!” След това целунал кръстчето и го пуснал в пазвата си.
Кадията рекъл: “Синко, послушай ме! Ти си млад, горещ и неизкусен в ума, понеже са те заблудили ония, при които си бил до онзи ден. Знай, че ще претърпиш голямо наказание, ако не приемеш нашата вяра, защото и сега, и преди, ти я похули тъй силно, че заслужаваш смърт. Давам ти три дни срок, за да си помислиш.” И заповядал да отведат Димитър пак в затвора.
Какви изтезания претърпял мъченикът през тия дни от фанатичните и жестоки турци, можем само да си представим. Но когато след тридневния срок кадията отново повикал при себе си Димитър и се убедил, че обещанията и ласкавите обноски не могат да разколебаят твърдостта му, решил да го предаде на открити мъчения. На другия ден всички сливенци узнали за станалото, защото бейовете от градския съвет разгласили подробно за случая. Те направили това, за да предизвикат гнева на своите сънародници, които се стекли при кадията и настоявали пред него веднага да стори едно от двете: или да потурчи Димитър, или да нареди хулителят да бъде незабавно обезглавен.
Вестта за мъжественото изповедничество на младежа развълнувала и местните християни. Когато те научили колко смело Димитър е изповядал Христа и как твърдо е решен да пролее кръвта си за Него, по-видните от тях се събрали в тамошния метох на светогорския монастир Дохиар, който се намирал в махалата “Дели балта”. Те решили, че трябва духовно да подкрепят младия си съгражданин, тръгнал по трудния път на мъченичеството. С тази цел упълномощили хаджи Никола Феслията да подкупи турския съдия, та той да разреши йеромонах хаджи Стефан да се срещне с Димитър и да поговори насаме с него. Феслията и без подкуп склонил на това съдията и на следния ден свещеникът се срещнал в затвора с блажения Димитър. Хаджи поп Стефан бащински му заговорил: “Всички се възрадвахме, Димитре, задето си прославил християнската вяра, както древните свети мъченици. Бъди твърд и непоколебим докрай, защото Христовите мъченици се славят и почитат по цялата земя, а каква ли още по-велика слава ги очаква след Страшния Христов съд!”
Мъченикът, който в подетия подвиг се надявал не на своите сили, но единствено на Божията помощ, отговорил с тих глас, едвам жив от понесените изтезания: “Отче, страхувам се, че не ще мога да претърпя докрай мъките. Три нощи подред ме мъчат тия жестоки люде много безчовечно и безбожно. Първата нощ ме биха на голо с мокри дюлеви пръчки. После поставиха на корема ми четири хромела6 и цялата нощ съм лежал на голата земя, вързан за ръцете и нозете на четири страни. Снощи пък ми набиха под ноктите на ръцете и нозете остри спици от бърдо7, и сега както виждаш, нито мога да хвана нещо, нито мога да стоя прав.” След това Димитър разказал всичко на свещеника: как се крил в Ичера, какво правил в Разград, как отечески го приел и поучил русенският митрополит. Димитър обещал да търпи до смърт мъките за Христа, но помолил йеромонах Стефан да се опита да смекчи тъмничните пазачи, за да не го мъчат така жестоко. Свещеникът го уверил, че заедно с хаджи Никола Феслията ще направи каквото е възможно, за да облекчи страданията му. И като го прегърнал и целунал по челото, излязъл си.
Цяла година Димитър лежал в затвора и бил изтезаван, без никой да може с нещо да облекчи съдбата му. На втората година, многобройна тълпа турци се събрала в конака и започнала да вика на кадията да погуби неверника. Тогава кадията свикал всички турски първенци в Сливен и заповядал да доведат мъченика. Ласкаели го, увещавали го да се потурчи, но Димитър останал непоколебим във вярата си: “Вие искате насила да ме потурчите. Това е безчестно, защото вашият Аллах не иска насила да го почитат. Пише ли нейде във вашия коран насила да бъдат потурчвани християните? Многото лъжи в него показват, че всички вие ще бъдете хвърлени във вечния огън. При това положение за мене би било голяма глупост, да стана ваш подражател.” Тогава тълпата закрещяла в един глас: “Да бъде погубен този мръсен неверник! Той пред всички похули нашата вяра и нашия коран!” Кадията се изплашил от разярената тълпа и осъдил Димитър на смърт.
След три месеца ­ на 28 януари 1841 г. ­ от Цариград пристигнало потвърждение на присъдата, към която била добавена следната бележка: “Да се попита за последен път дали ще пожелае да се поклони в джамията или в църквата! И ако поиска последното, тогава да бъде изпълнена присъдата!”
Кадията заповядал да доведат Димитър пред събранието и дума по дума му прочел присъдата на турски и на български заедно с добавената от Цариград бележка. Димитър изслушал всичко това и, без да се бави, рекъл: “Водете ме в църква, дето ще се поклоня и помоля на Бога и на Пресвета Богородица да приемат душата ми.” Разярена, турската тълпа искала веднага да грабне мъченика и да го убие на място, но кадията я укротил.
Християнските първенци на Сливен се събрали пак в Дохиарския метох и с помощта на Иванчо Пашакапулията получили от турския съдия разрешение йеромонах хаджи Стефан отново да посети в затвора мъченика, за да го изповяда и причасти. На 29 януари глашатаят обиколил града, като викал из улиците: “Правоверни, елате утре на “Аба пазар”, за да видите как ще бъде заклан онзи мръсен гяурин, който похули нашата вяра!”
На 30 януари8 1841 г. в 2 часа сутринта по турски9 извели Димитър от затвора и го повели към лобното място. Мъченикът вървял спокойно, със светло и радостно лице, цял окован в железни вериги, с вързани назад ръце. Когато срещал по пътя си християни, казвал им: “Простете ме, братя, и се помолете на Бога за мене!” Щом стигнали на определеното място, близо до кулата и фурната, в която по-рано слугувал Димитър, сеймените обкръжили мъченика. Палачът го накарал да коленичи и силно ударил с меча си по врата му. Димитър продължавал да стои на колене, без да помръдне. След втория удар главата му увиснала и мъченикът се проснал на земята. При третия удар главата се отделила от тялото му. Християните, особено жени и деца, се спуснали да топят памучета и кърпички в кръвта на мъченика. Други пък изравяли пръстта, напоена с мъченическата му кръв, и я отнасяли по домовете си за благословение. А хаджи поп Стефан напълнил едно сандъче с такава пръст и го положил под светия престол в олтара на катедралната църква “Св. Димитрий Солунски”. По-късно Сливенският митроп. Гервасий (1897­1919) наредил свещениците да закопаят сандъчето под светия престол, дето се намира и досега.
Тялото на мъченика лежало до вечерта на лобното място непогребано, пазено от стража. Кадията издал нареждане то да бъде хвърлено в река Тунджа, защото според корана земята не бивало да приема останките на гяури, похулили Мохамеда. Тогава свещениците и няколко християни първенци отново се събрали в Дохиарския метох и упълномощили Иванчо Пашакапулията да изпроси от кадията тялото на мъченика за християнско погребение. И тъкмо в момента, когато колата наближавала реката, Пашакапулията показал писмената заповед на кадията и върнал колата назад. Пренесли тялото на мъченика в метоха. Там го измили и подготвили за погребение. Опелото извършили свещениците хаджи Стефан и Янко в присъствие на събралите се християни, след което тялото на светия мъченик било погребано в градината на метоха. Това станало само преди 160 години, но с течение на времето поради греховната небрежност на няколко поколения българи мястото на погребението било забравено.
Свети Димитър Сливенски приел мъченическа смърт за Христа, когато бил само на 22 години и 4 месеца.
По молитвите на Твоя мъченик Димитър, Господи Иисусе Христе, помилуй и спаси нас! Амин!

* По: Н. А. Върховски. Житие и страдание на св. Димитър Сливенски, Сливен, 1887.
1 Симид (тур.) ­ квасна питка от бяло брашно.
2 Мюдюрин (тур.) ­ околийски управител.
3 Кадия (тур.) ­ съдия.
4 9 часа вечерта.
5 Сеймен(ин) (тур.) ­ полицейски стражар.
6 Хромел (тур.) ­ големи назъбени камъни за мелене на булгур.
7 Остри железни игли от тъкачен стан.
8 Според едно светогорско предание, записано от инок Партений (Сказанiе о странствiи. Ч. IV. Москва, 1856, стр. 288­290), било 28.03.1841 г., Велики петък.
9 8 часа сутринта.

АЗ СЪМ ХРИСТИЯНИН
разказ за новоявения мъченик Евгений

Православната Църква е била и ще бъде по същество Църква мъченическа, защото живее и пребъдва с доброволно приелия кръстни страдания заради нас човеците и заради нашето спасение “Иисус Христос, Който е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). Светлият пламък на мъченичеството всякога се запалва от сияйната искра на Божията благодат, когато тя попадне в сърце целомъдрено и мъжествено.
И днес, въпреки зловещия напън на адските сили да пресекат всякаква възможност да се раждат и крепнат такива сърца, те все още съществуват по света и дават своя плод на мъченичество. Безспорно такова сърце е имал и младият руски воин Евгений Родионов, жестоко убит на 23 май 1996 г. в Батум, малко селище до чеченската граница. Три и половина месеца мюсюлманите екстремисти го измъчват зверски. Предлагат му “само” да свали нагръдното си кръстче, да приеме исляма и да стане техен брат. Но младежът християнин остава непоколебим. Тук ще разкажем накратко за неговия обикновен живот и необикновен подвиг.

Евгений Родионов бил кръстен, когато станал на годинка. Детето все не прохождало и родителите му го занесли в църква. Скоро след кръщавката малкият Женя закрачил бавно, но твърдо. И все пак кръщението му било по-скоро дан на традицията, отколкото плод на дълбока вяра у неговите родители. Евгений растял тих, но със забележимо твърд характер. Още в неговата ранна възраст баща му и майка му се разделили, но Евгений запазил любовта си и към двамата. Майка му, Любов Василиевна, която поела грижите за невръсния си син, повече не се омъжила и посветила живота си изцяло на него.
От малък Евгений бил наблюдателен, обичал природата, умеел да вижда красивото и неповторимото дори в простата вейка папрат или в пълзящата по нея буболечка. А когато майка му машинално откъсвала някое цвете или клонче, израстнало покрай пътеката, той ласкаво я мъмрел: “Мамо, на тебе трябва да ти вържат ръцете!”
Още от седемгодишна възраст Женя проявявал забележителна самостоятелност и отговорност. Майка му, която се трудела за прехраната им, излизала рано ­ в шест часа била вече на работа. Женя оставал вкъщи сам. Щом позвънявал будилникът, той скачал, измивал се и се обличал, изяждал оставената закуска и бързал за училище. От детски години момчето обичало сам)о да взема решенията, отнасящи се до неговия живот, като преди това внимателно ги обмисляло, проявявайки забележителна разумност.
“Винаги съм имала чувството ­ разказва за него майка му ­ че в дома си имам един достатъчно зрял човек, ако не мъж, то във всеки случай не и дете.”
“Когато беше единадесет или дванадесетгодишен ­ продължава разказа си тя ­ Женя се върна от лятната ваканция с кръстче на шията. Удивих се и го попитах: “Женя, какво е това?!” А той спокойно ми отговори: ”Това е кръстче. Ходих с баба на църква, там се изповядах, причастих се и ми го дадоха.” Казах му: “Женя, свали го! Ще ти се смеят!” Той замълча, не каза нищо, но не свали кръстчето. След време видях, че е заменил верижката с груба, но здрава връвчица. Тогава започнах по-строго да му говоря: “Ти в кое време живееш?! Видял ли си такова нещо у някого от приятелите си? И ако толкова искаш да носиш кръстче, ако то наистина ти е толкова необходимо, защо не го сложиш поне на верижка, а си взел такава груба връв?!” Евгений ме погледна и отговори тихо, но с твърд глас: “Мамо, така ми е удобно и така ще го нося.”
Живеехме двамата и бяхме свикнали взаимно да уважаваме решенията си, но няколко пъти след този разговор аз отново му досаждах заради връвчицата. Струваше ми се, че всички ще му се смеят, защото той никога не сваляше кръстчето си ­ нито когато се къпеше в реката или банята, нито когато спортуваше и ходеше на тренировки. На всички снимки, сред многото му приятели, само той открито носеше кръстче, при това на такава дебела връв.” И на последната снимка, която Любов Василиевна получава от своя син вече от казармата, връвчицата се откроява на неговата шия.
Макар и да ходи понякога на църква, вътрешният му духовен живот остава завинаги тайна ­ и за околните, и за майка му. “У него имаше нещо, което аз никога не можех да разбера докрай” ­ си спомня майка му. Външно Евгений не се отличава особено от връстниците си. Както повечето момчета той има свой кръг приятели, увлича се от спорта и музиката. От малък обича поезията, а за рождения ден на майка си с любов и нежност є посвещава свои стихчета. И макар те да са детски и недодялани, но винаги са преизпълнени с ласка и доброта.
Евгений израства физически силен. Известно време тренира бокс и дори спечелва награда на някакъв младежки турнир. После обаче изведнъж се отказва от бокса и, без много да обяснява, отсича: “Не мога да бия хората по лицето!”
Учи се добре и с удоволствие. Но когато завършва девети клас, постъпва на работа в местната мебелна фабрика. “След казармата ще реша какво да уча по-нататък” ­ казва Евгений на майка си. Изкарва шофьорски курсове и взема книжка за две категории. Във фабриката работата му върви отръки и той печели добре. Дърводелството е по традиция техен семеен занаят ­ самата Любов Василиевна дълги години работела като мебелиер. Двамата заживяват добре, а през 1994г. придобиват двустайно жилище. И Любов Василиевна вече мечтае за спокойно бъдеще със “своето тихо момче”, както сама нарича Женя. Но Бог є отрежда друга съдба, отрежда є тежкия жребий да стане майка на мъченик.
През юни 1995 г. идва повиквателната. С още трима свои другари Евгений отива в армията. За заминаването си се подготвя с изповед и св. Причастие.
Три месеца прекарва в учебно поделение. И въпреки трудния режим, въпреки напрегнатия ритъм на казармения живот Евгений пише на майка си нежни, изпълнени с любов писма, а за рождения ден є изпраща отново свое стихотворение:
Поздравявам с рождения ден
тебе, мила и ласкава мамо,
Но прости, че не мога засмен
да прегърна пак твоето рамо.
Дълги дни ти желая сърдечно,
вечна радост желая ти, мамо:
вечно млада да бъдеш и вечно
неразделни да бъдем с теб двама.
Пожелавам ти, майчице моя,
с тия думи, от чиста душа,
много щастие, здраве и моля:
зарад мен поживей сто лета.
Пожелавам ти никога старост
да не ляга на твойте плещи,
вечно млада да бъдеш и вечно
да си с мен, както винаги, ти.
Евгений е разпределен в граничните войски. След още три месеца специална подготовка войниците от неговата част трябва да бъдат изпратени в “горещите точки” по границата с Таджикистан, Дагестан, Ингушетия. За това от всекиго се изисква писмено съгласие. В частта има 400 момчета и 300 от тях дават своето съгласие. Евгений е между тях. Любов Родионова разбира това, когато през септември отива да види сина си. Разтревожена му казва: “Женя, там е война, ти дори не можеш да си представиш колко е опасно всичко това. Там вече има пленени, има загинали... Ако нещо се случи с теб, знаеш, че аз няма да го преживея.” А той є отговаря: “Мамо, никой не е избягал от съдбата си. Мога да изляза на улицата и там да ме сгази кола. От това по-леко ли ще ти бъде? А пленът, пленът... ­ произнесъл замислено той. ­ Е, да бъде каквото ми е отредено.”
През февруари 1996 година, само месец след като Евгений е изпратен на Чечено-ингушката граница, Любов Василиевна получава известие от военната част, че синът є е... дезертирал. Милиционери търсят дезертьора по мазетата на дома им и във вилата. Но Любов Василиевна познава добре Женя и твърдо заявява: “Това е невъзможно!” Майчиното є сърце се свива от тежко предчувствие. И без всякакво отлагане тя се отправя към далечна Чечня.
Когато се добира до заставата, където е служил Евгений, всичко є става ясно ­ синът є с още трима свои другари е попаднал в ръцете на бунтовниците ислямисти. Заставата се намира сред планината, на единствения “път на живота”, по който те прекарват оръжие, боеприпаси и пленници. На 200 метра от нея е разположен малък контролно-регистрационен пункт, откъдето са отвлечени момчетата. Пунктът представлявал съвсем необезопасена будка ­ без осветление, без никаква връзка с поделението, без огнева поддръжка. Безотговорността на офицерите била очевидна ­ нужно ли е било да загубят четири войника, за да вземат най-елементарните защитни мерки, които изисквал и разумът, и военното положение. По разказа на единствения свидетел ­ караула при наблюдателния пост на заставата, около три часа през нощта на 13 февруари към будката се приближила линейка. Чул се глух вик: “Помогнете!”, а след малко линейката бързо потеглила към Чечня. Кой знае защо, часовоят решил, че всичко е наред и не вдигнал тревога, пък и тревогата едва ли можела вече да промени нещата. Когато в четири часа момчетата от поредната смяна отиват, за да поемат охраната на пункта, там не намират никого. Само по снега се виждат кървави петна и следи от борба. Но началниците на заставата набързо обявяват войниците за дезертирали.
При разкрилата се действителност страшна мъка обхваща войнишката майка ­ тя вижда, че никой не прави нищо за издирване на пленените младежи, жертва на престъпно нехайство. И Любов Василиевна се решава на непосилен подвиг. Тя влиза в намиращата се под контрола на чеченските бунтовници територия и започва да издирва сина си. Важно напътствие є дава Любов Мелихова, майка на друг руски военнопленник. Нейните думи се оказват пророчески: “Ти ще обходиш цяла Чечня, всички техни главатари. Никога не скуби пред тях косите си, не се тръшкай в праха. Дръж се достойно!”
В началото на своето ходене по мъките майката попада в Асиновка, някога многолюдно казашко селище, чието християнско население днес е прокудено и избито ­ вече са останали само няколко къщи. Местният свещеник, отец Василий, заедно с цялото си паство я приема с истинска любов и състрадание. Нахранва я и є предлага да поживее край храма, докато се запознае с обстановката ­ за новодошлите в Чечня опасностите са безбройни. Жестокостта на всекидневието тук е потресаваща. Всяка нощ местни християни викат свещеника, за да опява поредните жертви на ислямисткия терор. В храма при Асиновка Любов Василиевна за първи път в живота си се изповядва и причастява.
Тази слаба и почерняла от мъка жена девет месеца обикаля из Чечня, мятайки се между отчаянието и надеждата. Тя носи със себе си снимки на своя изчезнал син, раздава копия от тях на чеченците и моли за сведения. Разбира се, техните “услуги” не са безплатни. Бандитите имат свой ценоразпис ­ за живи и за мъртви, за редници и за офицери. Цените стигат хиляди долари. Любов Василиевна помни всяка планина, всеки аул, изпречили се по нейния дълъг и скръбен път. Казват є, че са видели Женя в далечно високопланинско селце ­ и тя бърза натам, после я отпращат другаде ­ съвсем напосоки. Бият я с приклади, насочват я към минно поле, стрелят зад гърба є. “Няма ли сега да ме убиеш или да ме догониш по пътя?!” ­ пита тя един от бандитите. “Не ­ отговаря є той. ­ Поразен съм, че не се боиш от мен. Уважавам те за това.”
При издирването Любов Василиевна успява да се добере и до някои от бунтовническите шефове ­ Масхадов, Гелаев, Хоттаб. При последния тя по чудо е заснета на един кадър с него ­ обикновено такива не се снимат с жени. Впоследствие тази снимка є става нещо като пропуск при преминаването през контролираната от въоръжените банди територия.
През цялото време на своето страдалческо странствуване Любов Василиевна със свои думи се моли на Бога за Евгений: “Господи, където и да се намира той, помогни му, не го оставяй, та той е още съвсем дете! Ти виждаш, Господи, че държавата го предаде. Предадоха го всички ­ той вече никому не е нужен, освен на мене, неговата майка, и на Теб, неговия Спасител и Творец! Помогни му, не го оставяй!” Самата тя само по чудо остава жива.
Любов Василиевна научава за някои от лагерите, където са държани множество руски военнопленници. Условията там са убийствени, издевателствата ­ непрекъснати. Момчетата насила са принуждавани да станат мюсюлмани. Но посегателствата над тях не се изчерпват с отричането им от вярата. Вероотстъпниците трябва да докажат предаността си ­ със собствените си ръце да мъчат и убиват довчерашните си другари. Само сатаната и неистово кланящите му се “правоверни” нечовеци могат да измислят такива издевателства над човешката душа, която е образ Божий.
В един високопланински лагер, където Любов Василиевна и още няколко майки на военнопленници са допуснати, за да участвуват неволно в подготвения от бандитите сценарий, пред тях се открива потресаваща гледка. Войниците Клочков и Лимонов не са издържали на изпитанията и са станали мюсюлмани. И Лимонов, окръжен от камерите на чеченски и “независими” чуждестранни журналисти, пред всички заявява на своята майка: “Аз нямам майка, аз имам само Аллах. Аз не съм Костя, а Казбек.” Неговата майка се свлича на земята и пред очите на всички пожълтява, изсъхва като скършена вейка. Тя не изпада в истерия, но тихо изгаря и едвам доловимо промълвява: “По-добре да беше умрял!” Всеки пък когато си спомня тази ужасна сцена, Любов Василиевна благодари на своя син, че е останал верен на своята вяра, на своята родина, на своята майка.
Евгений прекарва в плен три месеца и половина. Бият го в гърдите, в гърба, разкъсват му дробовете и бъбреците. Три месеца и половина се нижат унижения, издевателства, глад и побои, които той може да прекрати само в един миг. Всеки ден му повтарят: “Ти можеш да живееш. От теб се иска само едно ­ да свалиш кръста си, да приемеш вярата ни, да станеш наш брат. Тогава твоите кошмари веднага ще свършат.” Казват му, че е обявен за дезертьор, че никой вече не се интересува за него, че никой не го търси. И в целия този земен ад Евгений прави своя съзнателен избор ­ сам, без верен човек до него, който да го насочи и подкрепи. Той избира да умре за Христа.
Убиват го близо до селището Батум на 23 май 1996 г. ­ на самия празник Възнесение Господне ­ точно на рождения му ден, когато Евгений навършва 19 години. По това време майка му се намира само на 7 километра от Батум.
Една група независими чеченски журналисти подготвя филм за войната. В него се показва убийството на руски войници от ислямистки екстремисти, които собственоръчно са заснели своите “подвизи” в прослава на мохамедовата вяра. На тези сатанински кадри се вижда разстрелът на две вързани момчета. После на друг войник режат главата с трион. Заради своя отказ да свали нагръдното си кръстче Евгений приема именно такава, особено мъчителна смърт. Заедно с него са убити още трима православни войници ­ Игор, Андрей и Александър, също отказали да приемат исляма. Труповете им две седмици лежат непогребани под палещото южно слънце. Но това не са единствените жертви на кървавия чеченски терор ­ точно на Пасха 1996 г. върху телеграфни стълбове са разпънати други трима руски войници. След дълги изтезания са убити заради Христа и двама свещенослужители: йерей Анатолий Чистоусов от град Грозни и архимандрит Петър (Посаднев).
За смъртта на сина си Любов Василиевна узнава едва през септември ­ четири месеца след случилото се. В аула Гелдиген чеченците устройват конни надбягвания ­ тяхното любимо развлечение. Майката отива там, тя никога не пропуска възможността да чуе някаква вест, макар и малка, за своя изчезнал син. В тълпата я намира чеченец, дава є сгънат на две лист със снимката на Евгений и изрича: “Синът ти загина, търси го в Батум.” След него се доближава втори, трети... Осем пъти в този ден тя чува тази страшна вест. Осем снимки държи в ръка нещастната майка в края на шумния чеченски празник. Тя не може, не иска да повярва, че Женя вече не е сред живите.
В Батум тя намира неговия убиец ­ чеченския главатар Руслан Хайхороев. Палачът отказва да посочи мястото, където е заровено тялото на Евгений. “Той имаше достатъчно време да си помисли и да направи своя избор, но не пожела да свали кръста!” ­ цинично є заявява Хайхороев. Дори за мъртвото, убито от него момче този нечовек иска от майката милиони. Шестнадесет пъти Хайхороев сменя условията за предаване на тялото. Отлага, разчита, че то ще се разложи, че времето ще заличи страшните следи от мъченията. После убиецът изпраща майката на минно поле ­ там да намери трупа на сина си. От взрив пред нея загива притеклият є се на помощ руски офицер ­ още две невръстни деца остават сираци... Накрая Хайхороев заявява, че ще предаде трупа, само ако тя му заплати и за четиримата убити заедно граничари. Майката е в пълно отчаяние. Тя е заложила всичко, продала е жилището си, но сумата, изисквана от нея за “услугата”, е астрономическа.
Тогава в Ханкала я намира поредният посредник: “Дай ми колкото имаш и ще ти покажа къде го заровиха. Ще те чакам на края на Батум. Кълна се!” Тя знае, че не може да му се вярва. Но този път посредникът е точен ­ в определения час я чака. Показва є участък сто на сто метра. Любов Василиевна отново изпада в отчаяние. Как да намери заритото тяло? От смъртта на Евгений е изминала повече от половин година, земята е засипана с окапали листа. “Не бойте се, майко, непременно ще го намерим!” ­ опитват се да я утешат трима руски граничари, дошли да є помогнат с риск на живота си. Там, край реката, майката започва от дън душа да моли Бога да им открие тялото на загиналия син. След десет месеца непосилно бродене из Чечня тя вече няма ни капчица сили, останала е без всякакви средства. Надеждата сякаш съвсем е угаснала. Единадесет часа вечерта. Непрогледна тъма. Всеки момент могат да ги изненадат въоръжени чеченци... И в този момент един от войниците извиква: “Кръст! Кръст!”. Разровената в мрака земя се осветява само от войнишките фенери. Под три дъба, израстнали в подножието на планския скат, са забелязали лека хлътнатина в земята. От нея изравят труповете на трима юноши, а малко по-встрани ­ на още един. Двама от тях са обезглавени. На гърдите на единия сияе като от злато скромен нагръден кръст ­ същият, с който Женя е заминал за казармата! Обкръжен от окървавени злодеи воинът Евгений не се оставя да бъде разлъчен от Христа. И Господ приема изповедническия му подвиг, като го запечатва с чудо ­ кръстът остава върху гърдите на обезглавения юноша и след смъртта.
Оттук насетне започват митарствата, свързани с изпращането на телата в Родината. С неимоверни трудности, породени от безсърдечност и бюрокрация, Любов Василиевна успява да превози четиримата мъртви войници до Ростов. Но майчиното є сърце продължава разкъсано да се мята. Тя отново се връща в Чечня, намира същия посредник, който се оказва съучастник в убийството на Евгений, и му казва: “Върни главата на сина ми! Ти взе парите, но не изпълни докрай договора! Не мога да го погреба без глава!” Поразен от твърдостта на руската майка, бандитът накрая сам є донася отсечената глава... В Чечня Любов Василиевна е виждала вече много такива глави, но всеки път установява ­ не, това не е Женя. Този път веднага познава сина си. Слага главата му в торба и бърза да се измъкне от този ад. До Ростов пътува с влак. Във вагона кондукторката я напада: “Какво носите там? Така вони!” Любов Василиевна є казва: “Това е моят син.” Кондукторката започва да крещи: “Вие сте луда!” Майката тихо отвръща: “Не, нормална съм!...”
Добирайки се накрая до своето селище в Подмосковието, Любов Василиевна сама поставя сина си в ковчег и го покрива със саван. Приятелите на Евгений му избират в близкото гробище едно красиво и тихо местенце за гроб, а местният свещеник го опява. В същия този ден, след като дълго лежи на гроба на Женя, неговият баща Александър получава инсулт и умира. Майката погребва и него.
Две години тя неутешимо страда. Притиска я страшна мъка и самота. Всичките є пътища стигат до гроба на Евгений. Понякога отива и на църква, хвърля се от храм на храм, но душата є не намира покой. “Може би Господ ми даде тази две години, за да почувствувам всичко станало някак по-дълбоко” ­ разказва за себе си Любов Василиевна. Но и това изпитание отминава. В деня, когато се издига новият кръст над възстановения храм в тяхното селище Курилово, тук пристигат, за да отразят събитието, и група журналисти. На общата трапеза след тържеството един местен жител им казва: “Днес всички ругаят младежта, а ето че между младите има и такива, които са достойни за най-голямо уважение. И ние в Курилово си имаме едно такова момче...” ­ и им разказва за Евгений. Така православните хора научават за мъченическия подвиг на Евгений. И непринудено обграждат потъналата в скръб майка с любов и състрадание ­ пишат є писма, идват да се поклонят на гроба на войника, служат за него панихиди. Тя постепенно излиза от своето отчаяние и самота, обръща се към вярата. Сега Любов Василиевна живее не само със своите спомени, тя живее за другите ­ става майка на всички войници. Знае ­ на момчетата е трудно, трябва да ги подкрепи. Събира подаръци за тях, посещава ги, опитва се според силите си да ги зарадва.
Тя вече разбира, че със своето ходене по мъките из Чечня е открила не само тялото на своя убит син, не само е изпълнила майчинския си дълг да го погребе по християнски, но е намерила и своя път към Бога. Намерила е своя път към Христа, Който я е запазил сред минните полета, сред нощната тъма, сред кошмарните викове и изстрели, сред страшните, дишащи злоба изверги. Запазил я е, за да Го открие, за да почувствува дори в ужаса на преживаното Неговата божествена Любов. Тази героична майка никога не ще забрави своя син, но сега утеха смекчава болката є и тя всеки ден благодари на Бога, задето е дал сили на Евгений да постъпи точно така, да остане докрай верен на Христа, на Родината и на нея.

По материали от руския печат. ПС

БОГОСЛОВСКИ СТРАНИЦИ

Архимандрит Сергий (Язаджиев). Св. Антоний Велики и св. Атанасий Велики ­ образци на съзерцателен живот и обществено-църковна дейност

Св. Антоний Велики и св. Атанасий Велики, които са живеели по едно и също време ­ средата на IV век, ­ са свързани и по мястото на своята дейност ­ Египет. Затова ненапразно св. Църква е определила паметта им да се чествува в два последователни дни на църковния месецослов. Но наред с тази си близост по време и място на живот, двамата светци имат някои външни различия: докато св. Атанасий е бил високообразован и начетен не само в богословието, но и в областта на светската философия и наука, неговият велик съвременник св. Антоний е бил неграмотен и неук; първият, носител на високото архиепископско достойнство, е действувал сред многошумния светски център на Египет ­ Александрия, а вторият, прост монах без всякаква клирическа степен, се е подвизавал в тишината и усамотението на Египетската пустиня. Въпреки тези формални различия обаче, и двамата са достигнали висока святост, с което еднакво са заслужили званието “велики”. Защото за Божия Дух и за светостта като Негов плод външните и условни особености не представляват пречка, и защото, според думите на Апостола, има различни дарби (и служби), ала Духът е един и същ (1 Кор. 12:4, 5).
Св. Антоний по природа е бил призван от Бога към подвига на съзерцателния живот. Още от ранна младост той напуска бащин дом и е един от първите отдалечили се от светската суета. По този начин той става родоначалник на най-трудния вид подвижничество ­ отшелничеството. Крайната цел и смисъл на пустинническия му подвиг е била да очисти по-скоро сърцето си от страсти и пороци, подхранвани особено силно от съблазните в света, но не за да се затвори след това самодоволно в себе си, а за да бъде в състояние да помага на своите ближни било чрез съветите си, било чрез молитвата си.
И наистина великият подвижник скоро бил последван от множество люде, жадуващи за истински духовен живот. Житиеписецът му, който не е някой друг, а сам св. Атанасий Велики, по този повод възкликва: “Отде и как този скрит и живеещ в пустинята човек можа да се прочуе в Испания и Галия, в Рим и Африка, ако не беше Бог, Който познава навред Своите люде?... И макар такива хора да искат да се скрият, Господ ги посочва на всички като светилници”... При св. Антоний са се стичали от всички страни множество християни, пък и езичници, и на всички той е помагал. Затова и в тропара му с право се казва, че той е утвърждавал и крепял с молитвите си цялата вселена. Ето как св. Атанасий говори за всестранната помощ, оказвана от великия Антоний: “Кой наскърбен човек е отивал при него и не се е завръщал радостен? ... Кой е дохождал разгневен и не се е превръщал в приятел?... Кой отслабнал в ревността си и дошъл при него не е ставал още по-силен от преди?... Кой е идвал обезпокояван от разни помисли и не се е успокоявал? Кой е дохождал при него изкушаван от бесовете и не е получавал облекчение?”
Но откъде е бликала тази тъй многообразна в своите прояви любов на светеца към ближните и в какво е намирала опора, за да обгърне той в отеческите си обятия и да изцери толкова много човешки скърби и страдания? Тук трябва да припомним и разясним класическите думи, изречени от св. Антоний: “Аз вече не се боя от Бога, защото обичам Бога”. Знаем, че страхът Божи е начало на мъдростта (Прит. 1:7). Започнал своя подвиг, както всички подвижници, със страх Господен, св. Антоний постепенно се е издигал над състоянието на роб, който върши волята Божия поради страх от Бога. Чрез неотстъпна борба с греха той е достигнал до състоянието на син, който върши волята на своя небесен Отец, понеже Го обича истински и се бои да Го наскърби чрез греха. Така се оправдават на дело думите на апостола на любовта св. Йоан Богослов, че съвършената любов пропъжда страха (1 Иоан. 4:18). Именно тази съвършена любов към Бога, постигната чрез подвиг от св. Антоний, е била непресекващият извор на любовта му към ближните, носещи в себе си Божия образ ­ любов, изразявана по толкова многообразни начини, всекиму според нуждата.
Но пламенната любов на св. Антоний към Бога е имала и друг един непосредствен израз: тя се е изливала в огнена ревност за чистотата на божествената истина, съхранена в Православието. Очистеният от страсти ум на преподобния ясно е съзерцавал истините на вярата и при всяко тяхно изопачаване от страна на еретиците св. Антоний е пламвал от свещено негодувание. Ето защо, както повествува житието му, когато еретиците се опитали да спекулират с името му и разпространили клеветата, че уж св. Антоний съчувствувал на арианството, “той силно възнегодувал... и нарочно отишъл в Александрия, където публично осъдил ереста и поучавал народа на православната истина”.
И тъй, св. Антоний е типичен пример за истински пустиножител, който спасявайки собствената си душа, същевременно е укрепил с молитвите си в пътя на спасението душите на толкова много ближни, а наред с това живо се интересува от обществения живот на Църквата, като изобличава ереста и утвърждава християните в истините на Православието.
* * *
По същото време, успоредно със св. Антоний живее и действува друг един велик Божи угодник ­ св. Атанасий, архиепископ Александрийски. Както вече беше изтъкнато, неговият живот откъм външната си страна твърде много се различава от този на св. Антоний, бидейки изпълнен с много движение и тревоги в борбата за защита на Православието. Още от дете той е под бащинските грижи на Александрийския архиепископ св. Александър, който скоро го ръкополага за дякон и го назначава за свой секретар. Заедно с духовния си отец св. Атанасий взима най-дейно участие в работата на Първия вселенски събор, при което проявява голяма ревност в борбата с арианската ерес и във формулирането на православното учение за второто Лице на Св. Троица.
Скоро подир Събора, след смъртта на св. Александър, той единодушно бива избран и ръкоположен за Александрийски архиепископ, едва на 28-годишна възраст. Оттук се разгръща неуморимата и неотстъпна борба на светителя срещу арианите, които са виждали в негово лице своя най-голям враг. Поради това, използувайки грубата сила и властта на редица византийски императори ­ техни привърженици, арианите са кроели всякакви козни и интриги против св. Атанасий, а нерядко са посягали дори на живота му. На това се дължат почти непрекъснатите гонения и заточения, които търпял той, и които, събрани заедно, съставят цели 17 години, т. е. повече от една трета от неговото светителствуване. И сред всички тия тревоги и ужаси той е имал силата да изрече следните бележити и знаменателни думи: “Сърцето ми не е тъй пълно с упование през мирните дни, както във време на гонение, защото съм уверен, че страдайки за Иисуса Христа и укрепяван от Неговата благодат, ако загина, ще намеря още по-голяма милост у Него!” Разбира се, и при своите странствувания и изгнания св. Атанасий е принасял немалка полза на всички околни, както с душепастирската си и мисионерска дейност, така и с твърдото изповядване и изясняване на православната истина. Св. Атанасий е посетил и нашата столица София (тогава Сердика), където е взел участие в Сардикийския събор в 343 г. Ревността на великия поборник за Православието лъха от всяка страница на неговите многобройни богословски творения, по-голямата част от които имат догматико-полемичен характер. За всичко това Църквата величае светителя в неговия тропар като “стълб на Православието, който е утвърдил Църквата с (изясняване на) Божествените догмати”...
И тъй, св. Атанасий изпъква пред нас като велик архипастир ­ деятел със слово, с перо и с дело. Значи ли обаче това, че при наличието на една толкова усилена външна деятелност в защита на Православната вяра, съзерцателният живот е отсъствувал у великия светител? Да се твърди подобно нещо, би означавало да се изтръгне самият корен на многостранната му църковно-обществена дейност ­ корен, от който са извирали силите и благодатното озарение за неговото възвишено богословие, разкриващо непостижимите тайни на Боговъплъщението. Защото макар и да е нямал възможност да се подвизава в пустинята, далеч от света, след като от най-ранна възраст е бил призован към църковно служение, св. Атанасий е бил преди всичко монах-подвижник, в най-строгия смисъл на думата, като извършвал своя вътрешен духовен подвиг в сърцето си. И трябва да подчертаем, че тъкмо на това свое вътрешно подвижничество той дължи сърдечната си чистота, благодарение на която (срв. Мат. 5:8) дълбоките истини на вярата са станали за него близки и ясни. На него той дължи и твърдостта на своята воля, за да изповядва тези истини неотстъпно и без компромис ­ без да се блазни от някакви земни изгоди и без да се бои от каквито и да било заплахи. За любовта на светителя към пустинническия живот свидетелствува и фактът, че голяма част от изгнанията си вън от Александрия той е прекарвал сред египетските пустиножители, между които душата му си е отдъхвала от многометежния живот на големия град и с които той постоянно е общувал чрез писма и послания, запазени и до наше време. Особено голяма е била почитта му към св. Антоний Велики, комуто той подарил една своя мантия. В нея св. Антоний е погребал по-късно първия пустиножител ­ преп. Павел Тивейски. А след смъртта на Великия Антоний св. Атанасий с голяма любов е съставил неговото житие. Там Александрийският светител проникновено е описал тежката борба на преподобнния с бесовските сили и дивните му монашески трудове, с което още един път е засвидетелствувал своята пълна причастност към подвижническия духовен живот.

Гостува ни списание "Православно предание" ("Orthodox Tradition"), издание на Центъра за традиционалистични православни изследвания в Етна, Калифорния, ръководен от Негово Преосвещенство Етнийския архиепископ Хризостом

Психическата болест и обладаността от бесовете

“Моята сестра е с диагноза “тежка депресия”. Тя взема лекарство (мисля че литий) и се чувствува много по-добре... Казаха ми (един свещеник)... че душевните болести се причиняват от бесовете и че психолозите и психиатрите практикуват черна магия. ... Наистина ли сестра ми е попаднала в ръцете на магьосници? Защо лекарството й помага?”

Вашият въпрос е един от многото подобни, които сме получавали през изминалите години. Очевидно доста често се бърка връзката между явлението обладаност от бесовете и психическата болест, които са напълно различни по своята етиология1, но понякога сходни в симптомите си. Бихме искали да предложим няколко прости наблюдения, за да помогнем на Вас и на останалите да разграничат сложните проблеми, заобикалящи тези две различни, но свързани помежду си прояви.
Най-напред обаче искам да кажа няколко думи относно практиката на медицинската психология и психиатрия. Нашият отговор на предишния въпрос (той е за лекарствата ­ бел. прев.) засяга тази тема отчасти. Но позволете ни да добавим, че Православната Църква не е “средновековна” (ако използуваме този термин неточно) в своите възгледи относно лекарствата и науката като цяло. Ето защо възгледът, че психологическите науки и тяхното медицинско приложение съставляват своего рода “черна магия” е несъвместим с просветения етос2 на Църквата. Докато определени предположения на различни психолози и психиатри за естеството на човека и целта на човешкия живот могат да бъдат критикувани, то не може да бъде поставяно под съмнение, че съветването и медицинската психология са ефективни средства в лечението на някои душевни болести и психически и емоционални разстройства.
Що се отнася до обладаността от бесовете, внимателното изследване на Свещ. Писание, творенията на св. отци и житията на светиите, също както и разглеждането на практическия опит на Църквата през нейния близо двехилядолетен живот, не оставя никакво съмнение, че хората могат да бъдат обладавани от бесовете и че в резултат на тази духовна болест, те започват да се държат странно, като се започне от озлобеност към другите и се стигне до открити прояви на физическо насилие. Обладаността от зли духове също се разкрива в определени отклонения в поведението, които напомнят симптомите на някои форми на шизофрения и други психически разстройства. Но Свещ. Писание, св. отци на Църквата и християнското свидетелство също така ясно доказват ­ за пореден път в съгласие със съвременната наука ­ че хората могат да страдат от емоционални и психически страдания, които са резултат не на обладаност, а на болест, стрес, травма и тези “физически” злини, които естествено ни заобикалят в този грехопаднал свят.
Също така е вярно, че когато сме сполетяни от психически разстройства, тогава изгубваме онази острота на ума, за която ние, православните, се молим всеки ден, и ставаме обект на яростната атака на злите духове и на онези, които работят против радостта и щастието, присъщи на борбата за християнско съвършенство. Когато страдаме от неуравновесеност в нашата среда, в нашето здраве и в нашите мисловни процеси, ние лесно ставаме жертви на объркания свят и на падналите духове, които му служат. (Религиозните образи, така всеобщи за различните шизофренни разстройства, често пъти причинявани от химически дисбаланс в мозъка, особено ярко илюстрират този факт.) Ето защо мнозина повърхностни или непредпазливи наблюдатели твърде прибързано приписват душевния или емоционален стрес на обладаност от бесовете. Всъщност, причината за демонското изкушение в такива случаи не е обладаност, а болестта, с която жертвата е заразена, била тя соматична или психична. Тези състояния са твърде различни от обладаността, макар понякога да водят до контакт с бесовете. Опитът на Църквата обаче може да ни помогне да направим разлика между двете явления; т.е. да направим разлика между етиологията на демоничните явления, свързани с душевните болести, и демоничните въздействия на обладаност.
Когато правим разлика между демоничните явления, причинени от обладаност, и тези, които произлизат от психически разстройства, имаме под ръка и някои логически оръжия. Първо, когато симптомите, наподобяващи обладаност, отминават при взимане на лекарство, съвсем очевидно е, че лекуваното разстройство е от физически, а не от духовен произход. (Оттук е и подобряването в състоянието на Вашата сестра след химическата интервенция в нейното заболяване.) По същия начин, когато симптомите, характерни за демонична обладаност, се поддават само на духовно лечение (молитва, пост, екзорцизъм и др. под.), тогава можем да заключим, че поне отчасти тези симптоми са от духовен, а не от физически произход. Естествено човек трябва да подхожда към тези неща предпазливо и като постоянно помни факта, че между психическите разстройства и податливостта към духовна болест, както вече посочихме, има едва доловимо и сложно взаимодействие.
Второ, възможно е, използвайки опита на Църквата, да разберем взаимовръзката между психическите и духовните измерения на психическите разстройства според тяхната сила. Например една депресия, причинена от телесно разстройство, химически дисбаланс или някакъв проблем в мисловния процес, дори и да има някакви последствия върху духовния живот, не може да доведе до богохулство, открита омраза и отчаяние относно духовното. И обратното, депресия, която има демонически произход, често пъти води до греховно отчаяние и е белязана с богохулство, пълно отвращение към духовното, омраза към духовните люде и Тайнствата на Църквата. Тази и други подобни разлики, могат да бъдат открити в примерите, извлечени от различни църковни творения ­ като се започне от псалмите на св. прор. и цар Давид и се стигне до житията на пустинните отци.
И най-накрая, Православната Църква учи, че между телесното здраве (включително здравото психическо състояние) и духовното здраве има определена връзка. Физическата болест наистина може да оказва влияние на духовния живот. И духовната болест може на свой ред да влияе на тялото. Като знаем това, прекалено опростенческо (и подвеждащо) е да твърдим, че всички белези на душевна или духовна болест са резултат на демонична обладаност или че физическата или умствена болест не произвежда съответен недостиг в духовния живот, въздействувайки върху цялостната личност. Нещо повече ­ както вече изтъкнахме, да пренебрегнем въпроса за етиологията или причината за някои общи симптоми, наблюдавани както у тези, които страдат от психически или емоционални разстройства, така и у онези, които страдат от обладаност от бесовете, е пагубно и несъвместимо със свидетелството на Църквата. И най-сетне, да се прави асоциация между терапевтичната практика на психологията и психиатрията, които са ни дадени от Бога за облекчаване на човешките страдания, и черната магия и окултизма ­ злини, които съвсем ясно влияят на душата на вярващия ­ е равносилно с това, да бъде хулен етосът на Църквата и мъдростта на нейното свидетелство.

Превод от английски език.
“Orthodox Tradition”, № 2-3/2000, pp. 26-28.

Прот. Александър Шаргунов. Четирите защитни прегради срещу “новия световен ред”

Свобода. Демокрация. Обединена Европа. Цивилизация. Толерантност. Плурализъм. Тези и много други думи, повтаряни почти заклинателно, чуваме всеки ден ­ поредната всеобещаваща панацея за отдалечаващото се от Христа човечество. Зад тяхната благовидност обаче се крият неща, чието изговаряне изисква гражданска доблест. В предложената статия на даровития московски проповедник протойерей Александър Шаргунов читателят ще се запознае с изтънчената неправда на “новия ред” с оглед на онова, което става днес в Русия. За съжаление то е в пълна сила и за България, и нещо повече ­ за всеки отделен човек, народ и държава, защото наглото вмешателство на силите на “новия световен ред” в техните лични, семейни и обществени устои и ценностна система днес е повсеместно. “Цивилизационният избор” на вавилонското всесмешение, безцеремонните му средства за самоналагане чрез потъпкване на християнската личност и издигане в култ на “новия човек от ерата на Водолея” ­ един безличен потребител-новоезичник, за когото няма друга ценност освен егоистичното, сладострастно съществуване тук и сега, сатанинският план за събарянето на четирите защитни прегради на християнската личност и общество срещу злото в тоя свят ­ всички тези тревожни съвременни явления, които отец Александър анализира вещо и смело, засягат без съмнение всеки православен човек, където и да се намира по света... ПС

Понятието “нов световен ред”, което звучи все по-често в устата на политици, философи и богослови, не представлява нищо ново. То съдържа същия основен принцип, въз основа на който преди повече от четири хиляди години Нимрод предложил да бъде строена Вавилонската кула. Целта за построяването на кулата е била отхвърлянето на Божията власт, изгонването на Бога от човешкия живот. Това е било сатанизъм и беснуване, изразени чрез окултните символи, които украсявали кулата.
В 12 век пр. Р. Хр. Вавилонското царство се превърнало в първата велика империя, разпростираща властта си навсякъде из тогавашния цивилизован свят. Известни са също и великите империи на мидяните и персийците, на гърците (при Александър Македонски) и римляните, които на свой ред се стремили към световно господство. Техните царства, крепящи се върху идолопоклонството, се простирали от Централна Европа до Индия.
По-късно, в началото на Своята спасителна мисия за изкуплението на гинещия човешки род, Богочовекът Иисус Христос отхвърлил категорично лъстивото изкушение на сатаната, който всъщност Му предлагал да установи... “нов световен ред”: “Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш” (Мат. 4:9) ­ обещавал той. “С тия думи дяволът лъжел ­ пише св. Ириней Лионски, ­ защото не той управлява света, а Бог. Всъщност властта е била установена за полза на езическите народи не от дявола, който никога не намира покой и най-малко желае народите да живеят в мир, но от Бога, за да могат човеците, боейки се от тая власт, да не се изяждат взаимно подобно на хищни риби, но с помощта на законите да се противят на многоразличната несправедливост на езичниците”.
Въпреки това, в известен смисъл, тези царства действително принадлежали и на княза на тоя свят, сатаната, тъй като по Божие допущение от него зависело до голяма степен разпределянето на властта в този свят на тържествуващото зло.
* * *
От най-древни времена политиката причудливо се преплита с мистиката. Политическият и общественият живот в древна Гърция се намирал под пълната власт на питиите ­ тайнствените делфийски оракули. Езическите жреци избирали някоя обикновена жена, призовавали над нея “духовете” и когато тя накрая изпадала в транс, карали я да отговаря на въпроси, от които зависел целият обществен живот. Колкото и странно да изглежда след две хилядолетия християнство и в наше време в обществения живот на традиционно християнски страни все по-голяма роля започват да играят подобни окултни магьосници и гадатели, ръководени от същите “духове на злобата”.
Погледнете обратната страна на американския долар и ще видите три латински думи: Novus ordo saeclorum ­ “нов световен ред”. Тези думи са написани върху нещо като развяващо се знаме под пирамида, съставена от тринадесет камъка, над която е изобразено “всевиждащото око”. Някои твърдят, че то обозначава Божия промисъл. Други смятат, че представлява окото на древноегипетското езическо божество Озирис. Това изображение, одобрено от Конгреса на САЩ през 1782 г., е създадено от Чарлз Томпсън, член на масонски орден и секретар на Конгреса.
Опитите за установяване на световно господство в човешката история са многобройни. През ХХ век те са свързани с имената на Хитлер и Сталин. В навечерието на изборите през 1932 г. Адолф Хитлер се обръща към германския народ буквално със следните думи: “Ако ме изберете за вожд на тоя народ, ще установя нов световен ред, който ще продължи хиляда години”. Сборникът с речи на Хитлер, издаден извън Германия на английски език, бил наречен съответно: “Моят нов ред”. Химлер и неговите сътрудници от SS заменили християнските тайнства и обреди ­ кръщение, венчание и опело, ­ с новоезически “тайнства”. Например, вместо празника Рождество Христово бил въведен празника на Юлий ­ Julfest, отбелязван на 21 декември, с което се измествали християнските празненства на 25.ХII. Подобен опит за установяване езическа обредност бе проведен и в комунистическа Русия с въвеждане на редица празници от типа на “Великата Октомврийска революция”.
В наши дни и в демократична Америка върви подобен процес, облечен, разбира се, в “правозащитна” форма: въведена бе официална забрана в американските училища да се употребява поздравът “Merry Christmas!” ­ Честито Рождество Христово. За "законно" поздравление се счита “Happy Holidays” (Честит празник), шаблонно клише, заличаващо християнското съдържание на празнуваното събитие.
Обредите на инициация1 на висшите есесовски офицери включвали клетва пред шестнадесет пламенеещи олтари в нацисткия “Храм на честта” в Мюнхен. Имената на шестнадесет мъртви нацисти били извиквани гръмко и тържествено, и новите офицери трябвало да отговарят заедно: “Тук!” Сам Химлер вярвал в прераждането и обявил на народа, че той е ново въплъщение на крал Хайнрих Саксонски. В 1937 г. останките на древния крал били тържествено пренесени в Кведлинбургския храм. Историците предполагат, че пред олтара на хитлеровия “нов ред” са принесени около 100 000 000 човешки жертви.
Съществена роля за установяването на “новия световен ред” и създаването на “новия човек” бе отредена и на комунистическата идеология ­ на всички ни това е познато до болка. Комунизмът беше мощна и съблазнителна за масите идеология, но зад обещанията му за “светло бъдеще на човечеството” се криеше жестока действителност, основана на безпощадно тоталитарно насилие над личността и обществото. Разбира се, главният удар бе нанесен върху Църквата. Помним обещанието на Сталин: “Към първи май 1937 г. на територията на СССР името “Бог” ще бъде завинаги забравено”. Дръзкото богоборчество бе наказано2. Но урокът на историята твърде скоро бе забравен: последва ново гонение с масово затваряне и унищожаване на православни храмове и вярващи по времето на Хрушчов, който горделиво обеща, че “през 1980 г. ще покаже по телевизията последния поп”. Днес е очевидно колко напразни са били тези богоборчески опити.
* * *
Но комунистическата епоха беше само един от етапите на злото, макар че при нейния крах едва ли някой можеше да предвиди, че идва нещо несравнимо по-лошо.
Утвърди се една нова, ненадмината по цинизма и жестокостта си измама, която надхвърля границите на политиката и придобива всеобхватно, окултно значение. По плодовете им ще ги познаете (Мат. 7:16), говори Евангелието. И пак думите “нов световен ред” все по-често звучат в ушите ни. За какво ни говорят те в наши дни? Ако съдим по Св. Писание и летописите на историята, стремежът към световно господство, независимо дали той е бил плод на добри намерения или на най-обикновено властолюбие и алчност, почти винаги е бил свързан с идолопоклонство, атеизъм или открит сатанизъм. Той винаги е имал и днес има антихристиянска насоченост. Не помазание от божествената благодат за изграждане на живот върху християнски основи, а “помазание” от сатанинския дух за грабеж, убийства и разрушения до основи.
Страшни изпитания преживяха в ХХ век Русия и целият свят. Но ако няма покаяние — ще дойдат още по-страшни. Според Откровението на св. Йоан Богослов при възцаряването на антихриста една трета част от човечеството ще бъде убита и пред това престъпление ще избледнеят злодействата на Ленин, Сталин и Хитлер.
Ето едно неотдавнашно изказване на директора на Световната организация на здравеопазването при ООН: “За да се стигне до създаването на единно световно правителство, е необходимо хората да бъдат освободени от тяхната индивидуалност, от привързаността им към семейството, националния патриотизъм и религията, която изповядват”. Тези думи в немалка степен отговарят на онова, което ни говори Св. Писание за ужасите на последните времена. Четири защитни прегради на човека и обществото трябва да бъдат разрушени, за да може да се открие беззаконникът (2 Сол. 2:8). За постигане на тази цел днес се води война против Църквата, война против семейството, против образованието и нравствеността, война против държавността и родолюбието. Тази война се осъществява от антихристиянските сили, проправящи пътя на антихриста, и нейните цели са именно такива, независимо от завоалиращите я щедри обещания за щастливо бъдеще и земно безсмъртие.
Четирите защитни прегради на живота, които преди трагичната 1917 г. бяха обезпечавани от властта на православния монарх, днес трябва да бъдат окончателно сломени. Първата, най-главната от тях, разбира се, е Църквата. Цялата история на отдалечаващото се от Бога човечество може да бъде окачествена в този смисъл като война против Църквата. Св. пророци предупреждават чрез Св. Писание, че ще настъпи едно последно, най-жестоко гонение срещу Църквата. Още не са зарастнали раните от неотдавнашните страшни гонения, а ето, вече се задава ново, още по-страшно. Защо? Защото антихристът се стреми към абсолютна власт, а християните, тези граждани на Небесното царство и членове на Църквата, признават една-единствена абсолютна, върховна власт ­ властта на Бога.
Според учението на светите отци това, което задържа идването на антихриста, е преди всичко благодатта на Светия Дух, но в противодействието срещу надигащото се зло важна роля играе и законната държавна власт. След събарянето на Божия помазаник, т.е. на властта, основана върху християнски начала, протича стремглава дехристиянизация на властта по цял свят с все по-силни признаци на загубване законността на властта.
Така, по същество днес единствена задържаща сила остава Църквата с нейната благодат, със силата на божествения є живот. Войната против Църквата в така нареченото демократично общество, което все повече и повече отхвърля християнските ценности, се води чрез средствата за масова “информация”, чрез системата на образованието, чрез приемането на нови, антихристиянски закони. И ние виждаме как тази война вече се разгаря. Що се отнася до приемането на нови закони, нека пак се обърнем към опита на САЩ, които се явяват образец на “демократични свободи” за целия цивилизован свят. През 1990 година Конгресът на САЩ прие “Закон против нетърпимостта”, където, впрочем, се съдържа забрана “да се правят отрицателни изказвания относно сексуалните предпочитания на другите хора”. Според тълкуването на този закон ако свещеник в проповед от амвона нарече хомосексуалността мерзост пред Бога (Лука 16:15), той ще се окаже нарушител на федералния закон и следва да бъде глобен или хвърлен в затвора. В едно училище в САЩ върху стената в класната стая било закачено табло с десетте Божии заповеди. Върховният съд на САЩ е счел това за нарушаване на Конституцията, тъй като то “ограничава свободния нравствен избор на учещите се и нарушава закона за отделянето на Църквата от държавата”.
Можете да се възмущавате колкото си искате: “Нима не разбират, ще кажете вие, че тези десет заповеди са основа на всяка култура и всяко знание, и че децата трябва непременно да бъдат приучавани към тях?!” Всъщност целият ужас е именно в това, че те разбират. Разбират, че с изхвърлянето на тези заповеди може безпрепятствено да вършат всичко, каквото им се прииска. И безпрепятствено да придобиват власт над душите на тези деца. По този начин се отваря вратата на неограничена власт ­ власт над целия свят, над всички човешки същества. От тези примери виждаме, че войната против Църквата е неотделима от войната против образованието. Американската национална асоциация по образованието, основана от фонда на Рокфелер, обяви открито, че една от главните цели на американското образование е изгонването на Бога от училищата. Днес децата могат безпрепятствено да четат в училище “сатанинската библия”, но им е забранено да слушат за десетте Божии заповеди. Нима не става същото и в Русия, която старателно копира американските “постижения” ­ известни са ни немалко случаи, когато учители са били изгонвани от училищата заради проповядване на православната вяра, а едновременно с това в същите тези училища безпрепятствено се преподава йогизъм, окултизъм, магия и разтление.
Настъпва времето на нова диктатура, по-страшна от всеки нацизъм и фашизъм. Не е нужно да си мъдрец или пророк, за да разбереш, че когато десетте Божии заповеди са прокудени от училището, пътят, по който върви човечеството води към сигурна гибел.
Тук естествено можем да преминем към разговор за войната срещу третата защитна преграда, която православната монархия осигуряваше на християнското общество ­ войната за разрушаване на семейството. Ние много пъти сме казвали, че мъченическото царско семейство е образец, икона на православното семейство. Това е тъй и в буквалния смисъл ­ достатъчно е да погледнете снимката на царското семейство, ­ и в духовно-исторически план ­ защото след убийството на царското семейство последва разрухата на милиони православни семейства. Главната задача на революцията според Троцки бе разрушаване на семейството. Неизпълнена повсеместно в годините на революцията, днес тази задача в пълнота се оделотворява в Русия. Става дума за унищожаването не само на православното семейство, но и на всяко нормално традиционно човешко семейство. За установяването на новия световен ред сатаната се нуждае от тази разруха. Там, където разтлението се превръща в държавна политика, цел на държавата става изтръгването на децата от родителската опека, въпреки че на всеки здравомислещ човек е пределно ясно: разрушаването на семейството не е нищо друго, освен разрушаване на самата държава.
Войната против Църквата, войната против образованието (включително против културата) и войната срещу семейството са неразривно свързани с унищожаването на четвъртата защитна преграда, която православната монархия даваше на християнското общество ­ родолюбието. Както пророчески писа праведният св. Йоан Кронщадски, след “премахването на самодържеца, към което се стреми известна част от обществото”, враговете ще се постараят да унищожат самото име “Русия”. Днес Русия в очите на света е една разгромена страна. Това, което нито Сталин, нито Хитлер можаха да сторят, извършиха с успех демократите.
Пред очите ни протича американизация на целия свят. Навсякъде се насажда стандартната масова кич-култура ­ тъй, че живеещият в Москва и Рязан с нищо не ще се отличава от живеещия в Ню-Йорк или Сидни. Уникалността и неповторимостта на всеки народ, също както и на всеки човек, се разкрива според мярата на осъществяване на правдата и доброто в живота му. Грехът заличава чертите на уникалността и неповторимостта на всеки един човек и на всеки един народ. А истинско разкриване и усъвършенствуване на всички уникални таланти, които всъщност са Божии дарования, са възможни единствено в Христа.
Взети заедно, тези четири защитни прегради срещу надигащото се зло, които са надеждни единствено, ако са основани на православната вяра, представляват едно неразделимо цяло, една обща могъща стена, задържаща идването на антихриста.
* * *
Неговото идване ще бъде внезапно. И това ще стане, когато разпадът на живота във всички области ­ а също и финансово-икономическата и културно-нравствената криза ­ достигнат до последния си предел. И тогава, невъзпирани от никого, Международният валутен фонд, Евросъюзът, Световните панрелигиозни организации, ООН и всички подобни глобални структури завчас ще скрепят с подписите си договор за признаване върховната власт на новия диктатор, когото всички ще въздигнат като единствена и последна надежда за “спасяване” на човечеството. Както свидетелствува Божието слово, цял свят ще се изуми от него и ще тръгне подире му. Четейки написаното, някои може би ще рекат: “На вярващите всякога им е било присъщо апокалиптическото възприемане на света. Идването на антихриста не може да стане така бързо!” Нека подчертаем, тук не говорим за каквито и да е срокове; но ще напомним, че в лекциите си, четени в най-близкото минало, западните професори по политология уверяваха студентите си, че до падането на Берлинската стена, символ на “желязната завеса”, на комунистическата система, ще изминат поне още стотина години. А Берлинската стена рухна за един ден. И никой не можеше да предположи, че скоро след това ще настъпи крах и на Съветския съюз, и на целия соцлагер. Днес същите тези сили подготвят цялостния разпад на християнския свят и само слепците не виждат ускоряването на историята.
Словото Божие описва подробно “помазаника” на сатаната. След всеобща катастрофа, той за кратък период от време ще установи разцвет и мир. Делата му ще бъдат съпътствувани от поразяващи човешкото въображение окултни явления и лъжечудеса. Новозаветната книга Откровение ни казва, че той ще бъде ранен в главата и по чудесен начин ще се излекува. Именит духовен вожд, описан в Откровението като негов лъжепророк, ще доведе до обединение на всички религии. “Защо ни е Христос? ­ ще кажат хората. ­ Погледнете колко милиони хора са загинали в разни войни, сражавайки се заради християнската вяра. И каква полза от това? А ето, този е човек на мира, той е тук с нас, той бе убит и се вдигна от мъртвите. Какво повече можем да желаем!”
Но скоро след това ще настъпи време на невиждани ужаси. Антихристът, обединителят на световните религии, човекът, турил край на всички войни, ще открие пред човечеството истинското си лице и ще започне да сее около себе си смърт и унищожение. Това ще бъде проява на крайна жестокост и насилие, в степен, небивала дотогава на земята. Трудно ни е да повярваме, но Второто пришествие на нашия Господ Иисус Христос несъмнено наближава. Затуй не изпадайте в униние от онова, което става в Русия и по света. Не се ужасявайте от разтлението на народите, от безчовечността и окултизма на новите световни водачи, от лъжите на средствата за масова “информация” и тревожните слухове за нови, още по-страшни катастрофи. Христос ни е предупредил, че всичко това ще се случи. И Неговото обещание е твърдо:
“В света скърби ще имате; но дерзайте:
Аз победих света!”
(Иоан. 16:33)

Адаптиран превод от руски.

1 Инициация ­ посвещаване в тайно учение (бел. прев.).
2 На 22 юни 1941 г., в деня на всички руски светии, богоборческата Съветска Русия е нападната от хитлеровите войски и в тежката четиригодишна война дава милиони жертви. Единствено небесното застъпничество на Божията Майка и на руските светии, а най-вече на сонма на руските новомъченици и изповедници, спасява в тези години Русия от гибел. Знае се, че през 1942 г. Божията Майка се явява на известния с праведния си живот архиерей на Антиохийската Православна Църква Илия, митрополит на Ливанските планини, и му заръчва да предаде на Сталин, че Русия ще бъде спасена единствено ако се прекратят гоненията срещу православната вяра и ако закритите храмове бъдат отворени за вярващите. Ленинградският митрополит Алексей, когото митрополит Илия известява за своето видение, съобщава на Сталин за това. По лична заповед на “Вожда” биват открити няколко хиляди храма, а също така множество пастирско-богословски курсове в Ленинград, Минск, Киев, Лвов, Талин и др. градове. От този момент във военните действия започва неочакван обрат.

Из живота на Българската Старостилна Православна Църква

Празникът Обрезание Господне, когато Църквата чествува и паметта на св. Василий Велики, тая година съвпадна с неделния ден на 1/14 януари 2001 г. Всенощното бдение и св. Литургия в храма “Успение Богородично” бяха отслужени от Триадицкия епископ Фотий в съслужение с храмовото духовенство. В словото си Негово Преосвещенство говори за неръкотворното обрязване, което се извършва в човешкото сърце от Светия Божий Дух. Да бъдеш обрязан неръкотворно в сърцето си, да съблечеш греховното тяло на плътта, ще рече да съблечеш греховната похот, да съблечеш живеещия в тебе грях, каза владиката. Той се спря на понятието “похот”, схващано понякога твърде стеснено само като плътска страст и плътски грехове. Всъщност под “похот” се разбира всяко поривисто, буйно желание на човека, което се изплъзва от контрола на ума. Грехът и злото са така впити, така са се сраснали с нашата природа, че сякаш са съставна част от нея. Това срастване се осъществява чрез измамата на сластта ­ на услаждането, на удоволствието от греха, което прави греха нещо много желано, свидно, свое. Св. Макарий Велики казва, че със своето грехолюбие ние образуваме в себе си и в своята богообразна душа друга душа ­ душата на греха. Тъкмо тя е средоточие на ветхия човек в самите нас. Грехът се вселява в нашата природа тъкмо чрез измамното жило на сластолюбието, подчерта отново епископ Фотий. У нас има тяга към греха ­ ние го желаем, защото той ни доставя удоволствие. А всъщност с греха чрез удоволствието се храни само и единствено паразитиращата у нас душа на греха.
Ето как похотта в съюз със сластолюбието възцаряват греха върху престола на нашето естество, продължи епископ Фотий. И единствено благодатта Божия, единствено благодатта на Светия Дух може да ни избави от неговата тиранична власт. Благодатта ни дава да усетим първо горчивината на греха и второ ­ истинската сладост и радост на живота в Иисуса Христа. Когато човек със своето свободно произволение се утвърди в благодатта, дори грехът отново да похлопа на портите на сърцето му, той вече не изпитва предишното похотливо сластолюбие ­ не се съгласява, не скланя мигом към греха, а си спомня неговата горчивина, спомня си и отрадата, сладостта, радостта на ония мигове, в които е вкусил колко е благ Господ. С отрязването на похотта и сластолюбието от сърцето, се разрушава и тираничната власт на греха над всички нас.
Владиката изтъкна, че в купела на светото Кръщение ние усвояваме изкупителната сила на Христовата кръв и на Христовата смърт, умираме за греха и оживяваме в Бога и за Бога. Огънят на благодатта обаче трябва постоянно да бъде поддържан и разгарян с “дървата” на молитвата, както образно се изразява св. Макарий Велики. Ако обаче тя отслабне и секне, грехът отново се облича в душата ни и състоянието ни става много по-лошо и тежко отпреди. Неизмеримо по-голяма е нашата отговорност пред Господа, когато ние драговолно се връщаме към блевотината на греха, в сравнение с отговорността на тия, които тънат в греховното блато, без да са получили огъня на благодатта, завърши епископ Фотий.
* * *
Паметта на св. Онуфрий Габровски с любов бе чествувана и тази година от енориашите на едноименния параклис в Габрово на 4/17 януари. Всенощното бдение и празничната св. Литургия бяха отслужени от Негово Преосвещенство Триадицкия епископ Фотий в съслужение с енорийския свещеник Константин Дженков и дякон Тодор Енчев. На храмовия празник дойдоха и гости от други енории на Българската Старостилна Православна Църква.
* * *
множество ВЯРВАЩИ изпълниха катедралния храм “Успение Богородично” на светлия празник Богоявление. Тържественото всенощно бдение и св. Литургия отслужи Триадицкият епископ Фотий в съслужение с шестима свещеника и двама дякони. На празника Кръщение Господне, Свето Богоявление, ние рядко си спомняме за своето кръщение, в което лично или чрез нашите възприемници сме обещали завинаги да се отречем от сатаната и завинаги да се съединим, да се съчетаем с Христа, започна проповедта си владиката. Кой от нас помни тия обети, кой им е останал верен и носи живото съзнание, дълбокото чувство, че чрез кръщенето ние се обличаме в Христа Господа ­ в одеянието на всеопрощението на всички лични грехове, ако сме се кръстили в съзнателна възраст, и на първородния грях. Мнозина именуващи се православни днес гледат на кръщението само като на традиционен обичай и нямат дори представа за отговорността, която поемат пред Господа, пролял заради нас Кръвта Си на Голгота. В словата си св. Симеон Нови Богослов казва, че кръстените младенци са осветени и се намират под покрова на Всесветия Божий Дух. За жалост обаче тъкмо родителите или възпитателите първи ги приучават на всяко зло, лукавство и грях, тъкмо те ги въвеждат в света на страстите и поради тази причина по-нататък вече децата сами отварят душите си за действието и властта на дявола. Епископ Фотий цитира и думите на св. Симеон Нови Богослов, че “почти никой от бащите на този век днес не възпитава децата си християнски, не ги обучава на Христовите наредби и Христовите заповеди. Почти всички днес възпитават децата си в светски обичаи и езически нрави.” Става дума за предела между Х и ХI век, ­ а какво да кажем тогава ние в днешно време, когато целият свят безумно се отрича от Христа и се съчетава с дявола? Какво да кажем, когато всички ние сме потъпкали в душите си обетите, дадени при светото Кръщение? В своите химни св. Симеон Нови Богослов недвусмислено говори, че потъпкалите тези обети ще бъдат съдени много по-строго от некръстените, ако не се възползват от вторичното очистване ­ покаянието.
Съзнаваме ли ние, в Чие име сме кръстени, с Кого сме призвани да се съединим? С Този, Който е по-висок от всичко видимо и невидимо, Който е Творец на всичко съществуващо и понизи Себе Си до смърт, и то до смърт кръстна, от любов към нас, за да ни изкупи, за да ни спаси от дявола, проклятието, греха и смъртта. Явилият се в йорданските струи Господ да просвети и нас, тънещите в мрак и смъртна сянка, със Своята нетварна и непристъпна светлина, каза накрая владиката.
* * *
Сретение Господне ­ един от дванадесетте най-големи празници на Православната Църква ­ бе отбелязан с тържествено богослужение в катедралния храм “Успение Богородично” в столицата. Празничното бдение и св. Литургия бяха отслужени от Негово Преосвещенство Триадицкия епископ Фотий в съслужение с храмовото духовенство. В словото си владиката изтъкна, че всеки човек, който се срещне с Христа, или тръгва подир Него, или се опълчва против Него. Онези, които го срещат с искрено и докрай открито сърце, се преобразяват изцяло, както са сторили това апостолите, благоразумният разбойник и много други. А ние не само Го срещаме, но дори Го приемаме в себе си в Тайнството на Тялото и Кръвта Христови. На нас обаче ни липсва истинско покаяние и затова след приемането на Христа ние оставаме непроменени. Покаянието, единствено истинското покаяние може да разкъса веригите на фалша, лицемерието, двоедушието, които ни омотават и ни пречат да направим истинската крачка към среща с Господа. Да се отърсим от тези вериги, да разтворим сърцата си за Господа и тогава Спасителят ще бъде за нас упование, надежда, радост и вечен живот, призова накрая владика Фотий.
* * *
Панихидата за приснопаметния наш духовен отец архиепископ Серафим (Соболев), която тази година бе отслужена в събота на Сирната седмица, 11/24 февруари, събра множество клирици и миряни в катедралния храм “Успение Богородично” в София.
* * *
В преддверието на Великия пост много богомолци изпълниха храма “Успение Богородично” на вечерната служба, когато се извършва чинът на взаимоопрощението. Да простиш на ближния от сърце, т.е. да проявиш милост към него ­ ето какво иска от нас Светата Църква, каза в словото си Триадицкият епископ Фотий. Може да прости истински само този, който е влязъл в борба със самолюбието си и е прозрял, че всички човеци са виновни пред Бога и един пред друг, който съзнава, че всички ние сме свързани с духовни и нравствени връзки, всеки с всички и всички с всеки. Може да прости истински този, който чувствува как насъщно потребна му е Божията милост и затова сам винаги е милостив към другите. Ето я връзката на покаянието с милостта, каза владиката. Из всички необозрими пътища на душата си човек неизбежно среща грехове, страсти, пороци. И ако съзнава опасността, с която го грозят те, той ще призовава постоянно Божията милост и разбирайки, че тя му е потребна всеки миг, сам ще стане извор на милосърдие към ближния. Предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква изтъкна, че милосърдие не означава само да нахраниш гладните, да напоиш жадните и да подслониш странниците. Дори ако нямаме пари и имот, ние имаме душа, в която са скрити драгоценни богатства ­ милостиви мисли и състрадателни чувства, с които можем да обдарим ближния си. Мол0и се на Бога за всички, плачи за тези, които не се каят и не искат да простят, не връщай на злото със зло, благославяй тези, които те кълнат, прави добро на мразещите те ­ и това е милосърдие, завърши владика Фотий. Накрая той коленопреклонно поиска прошка от пасомите си за всичко, с което е съгрешил пред тях. Със земни поклони богомолци и клир се опростиха взаимно, за да встъпят с леко сърце в подвига на Великия пост.
* * *
денят на Освобождението на България от турско робство ­ 3 март, тая година съвпадна с Тодоровден. След празничната служба, на която приеха свето Причастие множество вярващи, в катедралния храм “Успение Богородично” бе отслужен благодарствен молебен. Триадицкият епископ Фотий произнесе слово по случай националния празник на Отечеството ни.
* * *
В първата неделя на Великия пост, наречена Тържество на Православието, катедралният храм “Успение Богородично” бе препълнен с богомолци, повечето от които пристъпиха към св. Христови Тайни след седмица, прекарана в строго въздържание и молитва. Св. Василиева литургия отслужи Триадицкият епископ Фотий в съслужение с храмовото духовенство. Радостен ли да наречем днешния празник или скръбен, каза в словото си той. Как да го наречем радостен, когато виждаме Православието грубо изтиквано в задния двор на съвременния живот, когато го виждаме да излинява обезкървено, изнемощяващо? Как да се зарадваме, когато виждаме, че то е разпъвано, унизявано, подменяно, терзано от свои и чужди? Ала ако наречем празника скръбен, не ще бъдем прави, защото несъкрушимо и непобедимо сърце на Православието е Богочовекът Господ Иисус Христос, Който е същият вчера, днес и во веки. И все пак как да се зарадваме, продължи владиката, когато виждаме толкова противни ветрове да връхлитат кораба на Църквата и така безмилостно и яростно да го блъскат? Но как можем да се страхуваме и да скърбим, когато непогрешим Кормчия на този кораб е Сам нашият Спасител Господ Иисус Христос, когато гребци са светите дванайсет апостоли, когато в същия този кораб са Пречистата Майка Божия, светите богоносни отци, безплътните сили, когато попътен вятър му е Сам Светият Божий Дух? Ала как да се възрадваме, когато самите ние с нашия живот и дела позорим Православието, продължи епископ Фотий. Обаче няма място за скръб, защото ние виждаме толкова живи примери и плодове на православна святост ­ да си припомним нашия приснопаметен авва архиеп. Серафим (Соболев), св. новомъченица Анастасия Хиоска, злодейски убита в Палестина през 1995 г., чиито изцяло нетленни мощи вече са изложени за поклонение, да си припомним откритите миналата година нетленни мощи на приснопаметния първойерарх на Руската Задгранична Църква, митрополит Филарет (Възнесенски). Радостен е днешният празник и Църквата се радва със светла, непобедима радост, родена обаче сред скърби, борби и страдания. Пътят на Православието през историята е труден и трънлив, завърши епископ Фотий. Но последната победа ще бъде на Христа, ще бъде на светата Христова Църква, ще бъде на православната вяра ­ апостолската вяра, нашата вяра, която, по думите на ап. и ев. Йоан Богослов, победи света.
* * *
Тържествено всенощно бдение с изнасяне на светия кръст бе отслужено в навечерието на Неделя кръстопоклонна от Триадицкият епископ Фотий. Вярващите, дошли на празника в храма “Успение Богородично”, с благоговение се поклониха на св. кръст. Празничната св. Литургия на 18 март възглави отново епископ Фотий при голямо стечение на богомолци, мнозина от които пристъпиха към Светите Тайни. В словото си владиката подчерта, че чрез Голготския кръст Спасителят ни избави от тегнещия над нас кръст на падналата и заробена от греха човешка природа. Уви, човечеството днес жадува не освобождение от греха, напротив ­ подобно на разбойника отляво то иска оцеляване и избавление само от телесната смърт и мъки. То жадува за Месия без кръст, който да му дари във възможно най-голяма мяра земни блага, тук и сега. Дори и християните днес трудно могат да чуят Христовия зов да се отречем от себе си, да вземем кръста си и да Го последваме. Дълбоко у нас е загнездена една частица, която не иска да умре в любовта към Бога и ближния, а предпочита винаги да гледа на всичко от позицията на собствената си полза. Това е туморът на самостта, на дълбинното грехолюбие и отчужденост от Бога. От този тумор започва умирането на душата, но именно в него съвременният човек, загърбил Христа, вижда същината на своето естество, изтъкна епископ Фотий. Той припомни, че Господ всеки миг гледа в нашите сърца ­ има ли там порив, решимост да тръгнем подире Му и да възлезем на кръста. Нека непобедимата, непостижима и божествена сила на драгоценния и животворящ Кръст да не остави нас грешните, да ни осенява през всички дни на живота ни и при изхода ни от тоя свят, молитвено пожела накрая владика Фотий.
* * *
В Четвъртата неделя на Великия пост, когато Църквата чествува паметта на преп. Йоан Лествичник, отново много богомолци изпълниха храма “Успение Богородично”. Св. Василиева литургия бе отслужена от Триадицкия епископ Фотий заедно с храмовото духовенство. Негово Преосвещенство произнесе проповед върху думите от Апостолското четиво: Гледайте колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри като скъпите времето, защото дните са лукави (Еф. 5:15-16). Да скъпим времето означава да не го пилеем, а да го използваме за целите на нашия живот със съзнанието, че цел на времето е вечността, каза владиката. Единствено и само в Църквата времето се съединява с вечността. И когато Божията благодат посети душата, тогава човек усеща себе си на границата между времето и вечността. Тогава броени мигове време се изпълват с вечен непреходен смисъл. Тогава човек постига духовно смисъла на времето. Великият пост изобразява времето на нашия живот в Църквата. Това е време за покаяние, за пост, молитва; време на вяра и надежда, време за духовна бран. И всеки един миг ние или възлизаме нагоре по духовната лествица, или унило се свличаме надолу. А времето не спира. То бърза към своя край, където на прага на вечността ни очакват кръстът и възкресението, завърши владиката.


© Издание на Българската Старостилна Православна Църква
http://bulgarian-orthodox-church.org

При предявени претенции за авторски права върху текстове от библиотеката те ще бъдат изключени от общодостъпния й фонд.
Any claim to authorship infringment could be respected by suspending the unit from the generally accessible area of this library.
Отзиви, съобщения [guestbook]