«Православно слово». Архив на брой 2 за 1994 година -------------------------------------- top pagination -3- ПАСХАЛНО СЛОВО Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата? (Ос. 13:14) Възлюблени във Възкръсналия наш Спасител братя и чеда! Днес Светата Църква възвестява с ликуващо славословие Възкресението на Христа Спасителя, което съкруши греха и обезсили смъртта. Днес празнуваме "умъртвяването на смъртта, разрушаването на ада, началото на новия, вечен живот и с веселие възпяваме Сторилия това за нас - Единия благословен и препрославен Бог на отците ни."1 Със Своята животворяща смърт Богочовекът Христос потъпка смъртта и отвори за Адамовия род дверите на вечния живот. Наистина пътят към този живот и сега минава през прага на смъртта, който всеки един от нас прекрачва в отреденото от Бога време. Обаче тези, в чиито сърца чрез вярата се е вселил Христос (Еф.3:17) и живеят вече не те, но Христос в тях (Гал.2:20), умират не по силата на проклятието и не вследствие на греха. Подобно на Спасителя, те умират, за да възкръснат и така да победят смъртта и да се приобщят към вечния блажен живот, който ще се разкрие в пълнота при Второто пришествие на Господа и всеобщото възкресение на мъртвите. Тогава смъртта ще погине окончателно: "А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта"(1 Кор.15:26). Тогава ще се осъществят в цялата си пълнота Апостолските слова: "Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят... А щом това тленно тяло се облече в нетление, и това смъртно тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: "смъртта бе погълната с победа". "Де ти е, смърте, жилото, де ти е аде, победата." (1 Кор.15:22, 54-55). Залогът за тази наша победа над смъртта е славното Възкресение на Господа Иисуса. Сладкострунната лира на Светия Дух св.Симеон Нови Богослов благовести: "Нашият Владика Христос чрез смъртта Си разчупи веригите на нашата смърт..., умря, за да умъртви смъртта и възкръсна, за да унищожи силата и действието на дявола, получил власт над нас чрез смъртта и греха."2 Непостижима глъбина на Божия промисъл - за да бъдем освободени от смъртта, бе нужна смъртта на Безсмъртния! В тази тайна ни помага да надникнем с трепет избраният съсъд на Присносъщната Троица св.Атанасий Велики: "Словото е знаело, че тлението в хората е могло да бъде прекратено само чрез смърт, но не е било възможно Словото да умре, понеже е безсмъртно и е Син на Отца. Затова То приема тяло, което би -4- могло да умре, но заради обитаващото в него Слово да пребъде нетленно, та накрая тлението да бъде прекратено чрез благодатта на възкресението."3 За да се удостоим с тази благодат, за да победим смъртта, за да бъдем "живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ" (Рим.6:11), ние трябва да умрем за греха (Рим.6:2), трябва да отхвърлим ветхия според предишното живеене човек и да се облечем в новия човек, създаден по Бога в правда и святост на истината (Еф.4:22,24). Плодът ни да бъде святост, за да бъде краят ни живот вечен (Рим.6:22). Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, Победителя на смъртта, да ни възроди и преобрази, за да растем като "синове на възкресението" (Лука 20:36) и да извървим остатъка от земния си път "в обновен живот" (Рим.6:4), за да се открие в нас "животът Иисусов" (2 Кор.4:10- 11) в блажената и нескончаема вечност за слава на Триединния Бог - Отец, Син и Свети Дух, Който е благословен во веки. Амин. Христос воскресе! Воистинну воскресе! Триадицкий Епископ Фотий Пасха Господня 1994 г. 1.Пасхален канон, песен 7, тропар 2. 2.Творенiя, т.П, слово 66, с. 150-152. З.Творенiя, ч.І, с.201-202. -5- БЛАГОДАТНИЯТ ОГЪН Всяка година на Велика събота на Своя живоносен гроб в Йерусалимския храм "Възкресение Христово" Господ извършва велико чудо: от небето слиза благодатен Огън. Всяка година на този ден Православната Църква, като вярна невеста Христова радостно очаква срещата със своя небесен Жених... Благодатният Огън се е появявал на Гроба Господен от най-древни времена. Едно от първите свидетелства е това на прочутия църковен историк Евсевий, живял през IV в., почти по времето, когато е бил завършен величественият храм "Възкресение Христово". Той разказва, че при патриарх Наркис (II в.) една година, точно на Пасха, не достигнал елеят за кандилото, което горяло на Гроба Господен. Тогава го напълнили с вода от Силоамския извор. Неочаквано небесен Огън запалил кандилото и то горяло през цялата пасхална служба. Как става самото появяване на благодатния огън! –Това очевидците описват п оразличен начин: всеки усеща благодатта различно, според своята собствена мяра. Някои виждат как от Голгота се появява облак. Понякога той обгръща целия параклис (на гръцки –Кувуклия), издигнат над пещерата, където се намира св. Гроб и падат капчици благодатна роса. Друг път Огънят блясва като мълния и озарява всичко наоколо. Много поклонници разказват, че са видели над Кувуклията необикновено сияние, подобно на северното. Други твърдят, че свещеният Огън излиза направо от Гроба Господен. Известният руски писател А.Н. Муравьов, посетил като поклонник св. места, пише, че “на Гроба Господен предварително се слага памук и с него се събира свещеният Огън, който се появява (както разказват) като малки искрици върху мраморната плоча над Гроба...” Саровският старец йеромонах Мелетий уверява, че “св.Огън не се появява отникъде другаде, а от самия Гроб Господен, осветен от пречистата Христова плът. От него ежегодно се появява този Огън като знамение на Божествената истина и правата вяра”. Йеромонах Мелетий привежда думите на архиепископ Мисаил, участвувал по това време в богослужението. “Когато влязох вътре при св. Гроб, разказва архиепископ Мисаил, по цялата му плоча се виждаше светлина. Тя беше подобна на блясъка на дребни, разсипани бисерчета –бели, сини, алени и други на цвят. След малко те започнаха да се съединяват, станаха червени и се превърнаха в Огън. Този Огън известно време — колкото да прочетеш 40 пъти бавно "Господи, помилуй" - не пари и не изгаря и от него се запалват приготвените кандила и свещи..." Подобно описание на чудното явление прави и йеромонах Иполит (XVII в.) Той се намирал близо до Гроба Господен съвсем наскоро след появяването на Огъня. Според неговите думи плочата на Гроба била покрита "сякаш с капчици блестящо сребро". Много поклонници потвърждават, че благодатният Огън има необикновени свойства. В първите минути след появяването си той не изгаря нито кожата, нито косите. Едва 10-15 минути по-късно той започва да изгаря като обикновен пламък на свещ. Ето как някои благочестиви руски поклонници от миналия век описват дивното знамение. Прочутият пътешественик, атонският монах Партений така си припомня за своето пребиваване в Йерусалимския храм на този тържествен ден: “Измина известно време, много или малко – не зная. Всички бяха сякаш вън от себе си, изпълнени с трепетно очакване. Изведнъж около Гроба Господен засия светлина. Скоро светлина се появи и в олтара, виждаше се през отворените царски врати. И сякаш потекоха две огнени реки – едната от запад, от Гроба Господен, а другата от изток –от олтара. О, каква радост, какво ликуване изпълни тогава храма! Всички бяха като опиянени, никой не помнеше какво говори, накъде тича. О, дивна и преславна гледка! Целият храм сякаш се превърна в огън: нищо не се виждаше в него освен небесната светлина”. Към този разказ ще добавим и подробното описание, поместено в сп.”Нива” от 1892г. (бр.4, с.192) под заглавие “Агиос фотос”. “Светата светлина” на гръцки или свещеният Огън, който от край време се появява в храма “Възкресение Христово” в последния ден на Страстната седмица, обикновено към 2ч. следобед – това е тържествено събитие, подобно на което няма друго в християнския свят. Аз имах възможност два пъти да бъда очевидец на всичко, което ставаше по това време в храма. Да се предаде какво изпитва човек при тази необикновена гледка никак не е лесно. Свидетели за това нека ми бъдат очевидците... Обикновено на Велика Събота в 1 часа и -6- половина след обяд от Патриаршията се разнася камбанен звън. Започва тържествено шествие. Като дълга черна лента се вие процесията на гръцкото духовенство, предшествуващо Негово Блаженство Йерусалимския патриарх. Той върви в пълно облачение, с блестяща корона и панагии. Духовенството бавно минава покрай "камъка на помазването", а след това между два реда въоръжени турски войници, които едва успяват да сдържат притискащата ги тълпа, влиза в огромния храм. Тук патриархът спира пред царските врати. Двама архимандрити с помощта на йеродякони му помагат да свали одеянията си. Без митра, без никакви архипастирски отличия, облечен в бял подризник, пристегнат с кожен колан, той се връща, придружаван от митрополитите и останалите архиереи към входа на параклиса. Входът е запечатан с восъчен печат и се пази от турска стража. Още в навечерието всички свещи и кандила в храма бяха загасени. До неотдавна за това се следеше особено грижливо. Турските власти правеха най-строг обиск вътре в параклиса. По внушение на католиците те проверяваха даже джобовете на свещенодействуващия митрополит, наместника на патриарха, който идваше тук, за да получи св.Огън, когато резиденцията на патриарха се намираше още в Цариград. Духовенството трикратно обикаля параклиса на св.Гроб, пеейки стихирата “Воскресенiе Твое, Хрiсте Спасе, Ангели поютъ на небес`хъ...” Патриархът застава пред външния вход на параклиса. Тук го очаква в облачение арменският епископ.* Турският офицер сваля печата. След влизането на патриарха, а след него и на арменския епископ, вратите отново се затварят. И двата пъти когато се намирах в храма, аз не забелязах епископа, но ако той действително, както уверяват някои очевидци, между които нашият знаменит пътешественик А.Н Муравьов, влиза заедно с патриарха, то остава в преддверието на Ангела, без да взема участие в това, което става по-нататък. Православният патриарх влиза през ниския отвор на страничната стена в самата пещера на Гроба Господен. Там цари пълен мрак. Следват страшни... мъчителни минути..., понякога четвърт час, понякога 20 минути... Цял век трепетно очакване!.... Цари гробна тишина. Представете си пълното мълчание на многохилядното множество – такава тишина, че ако прехвръкне птица, ще може да се чуе дори шума на крилете й – и вие ще разберете с какво напрежение е изпълнено очакването на целия този народ. Само онези, на които се е случвало да преживеят подобни минути, са могли да почувствуват истински как сърцето им бие до пръсване. В Кувуклията, в преддверието на Ангела, на северната и южната стена се намират два неголеми овални отвора. Изведнъж от северния се показва дълга свещ ... запалена! - Благодатта! Господи, помилуй! Кирие, елейсон! Воля-дин, иля-дин, ел Месия! {на арабски: няма друга истинска вяра освен Православната!) ...Буйни, нестихващи викове се носят отдолу, отгоре, от балконите, галериите, корнизите. Отвсякъде оглушителни възгласи, звън на камбани, тържествени удари на дървени клепала, трясък на барабани, резки удари на металически чукчета. Всички викат, скачат, качват се на раменете един на друг... Струва ми се, че се намирам в огромна зала, обхваната от пожар. Огънят мигновено се разпространява навсякъде. Всички държат снопчета горящи свещи. От галериите ги спускат надолу превързани с връв, запалените летят обратно нагоре. Целият храм е сякаш обхванат от Огъня. Температурата за миг достига 45°. С неимоверни усилия, с помощта на приклади и саби, войниците една успяват да проправят път за патриарха, който току-що е излязъл от Кувуклията. Бледен, разтърсен дълбоко от преживяното, той бавно върви към олтара на храма. Така навярно някога Моисей е слизал от върха на Синай... Патриархът е прострял настрани двете си ръце, в които държи запалени свещи. Който успее, гаси своето снопче и наново го запалва от патриаршеската свещ. Това, което никак не можах да разбера, е как Огънят, появил се едва забележимо в отвора на Кувуклията, почти мигновено бива пренесен в олтара. Там всички свещи са вече запалени, докато стоящите около параклиса едва са започнали да си предават Огъня. До отвора, за който споменах по-горе, стоят двама души, нарочно поставени на пост с фенери в ръцете. Единият от тях веднага се отправя на кон към Витлеем. Но как другият успява за миг да премине през струпаното множество и да се добере до олтара, за мен това си остава наистина необяснимо. В олтара патриархът остава не повече от пет минути и след това се оттегля. Малко по малко и цялото духовенство напуска храма. - Какво стана всъщност? Откъде патриархът взе Огъня? - това са въпроси, които, разбира се, веднага се появяват на устата на скептика. Веднъж ми се случи през пасхалните дни -7- заедно с някои новодошли поклонници да придружавам патриарха по пътя към Йерихон и Йордан. Към средата на пътуването бяхме поканени на обяд в неговата палатка. Един такъв скептик, като избра удобен момент, изведъж запита: - Ваше Блаженство, откъде вземате огъня в Кувуклията? Престарелият архипастир, без да обръща внимание на недоверието, което се чувствуваше в тона на въпроса, невъзмутимо отговори (аз записах почти буквално това, което чух): -Трябва да Ви кажа, уважаеми господине, че аз без очила вече почти не мога да чета. Когато отначало влязох в предверието на Ангела и затвориха зад мен вратата, там цареше полумрак. Едва проникваше светлина през двата отвора към ротондата, където се намираше св. Гроб. Той също беше слабо осветен отгоре. Пред Гроба аз не можех да различа дали държа в ръката си молитвеник или нещо друго. Едва- едва се забелязваше в тъмнината някакво по-светло петно: белееше се мраморната плоча на св.Гроб. Когато отворих молитвеника, за най- голямо мое учудване, аз можех напълно да виждам буквите и без очила. Едва прочетох с дълбоко вълнение три-четири реда и отново погледнах към плочата. Тя ставаше все по-светла и по-светла, така че започнах ясно да различавам четирите й края. След малко забелязах върху плочата сякаш дребни разсипани бисерчета, различни на цвят, отначало големи колкото главичката на карфица или дори по-малки, а от плочата, вече нямаше никакво съмнение, излизаше светлина. Машинално изтрих с голямо парче памук бисерчетата, които бяха започнали да се сливат като капчици елей. Почувствувах, че памукът стана топъл. И пак така без да се замислям, докоснах с него фитила на свещта. Той изведнъж изпращя и се запали, като че ли беше от барут. Свещта гореше и осветяваше трите икони на Възкресение, образа на Божията Майка и металическите кандила над св.Гроб. Сега, след като Ви разказах всичко, уважаеми господине, оставям на Вас да съдите за моето вълнение в този момент и сам да си отговорите на въпроса, който ми зададохте”. Според древния обичай Огънят, получен на Велика събота на тридневния Гроб на Спасителя се поддържа постоянно и се гаси само в надвечерието на същия празник на следващата година. Всички поклонници грижливо пазят благодатния Огън, отнасяйки го до мястото на своя престой. Те се стараят да запазят светинята колкото се може по-дълго. Що се отнася до местните вярващи –гърци и араби, те също се отнасят към свещения Огън с голямо благоговение. "Дори турците, разказва една поклонница от миналия век, следвайки обичая на православните, на този ден идват в храма на Гроба Господен. Аз видях как децата им държаха в ръце снопчета свещи и говорих с тях с помощта на преводачка. Заедно с тях имаше и възрастни." "В целия град, добавя тя, даже в околностите, никой не оставяше този ден нито искрица огън в къщи. Само в домовете на католиците, евреите и протестантите огънят не се гасеше. "Католиците, казва друг очевидец, отричат чудото, като го приписват на гръцката хитрост, но не зная как те приемат свидетелството на своя Бароний (известен летописец на Римската църква - б.пр.), който разказва, че западните при завземането на Йерусалим от сарацините са видяли с очите си чудото, когато на Велика събота на Гроба Господен свещите сами се запалили." Всички очевидци свидетелствуват единодушно, че благодатният Огън има небесен произход и слиза всяка година на Велика събота само по молитвите на православните първо-йерарси. Ето какво свидетелствува един благочестив поклонник от XVІ век: “Йерусалимският патриарх Софроний влезе в придела на Гроба Господен, държейки в двете си ръце свещи без огън... И нас Бог ни сподоби да видим чудото. Тук на Гроба християнските (т.е. православните) кандила се запалиха, а латините и всички еретици... вземат огън от християнските кандила и с него палят своите. На тях патриархът не им дава огън със своите ръце, страни от тях и не общува с тях... И (хората) отнесоха този Огън за благословение по домовете си и там го пазят цяла година”. Йеромонах Иполит (XVІІІ век) подчертава, че благодатният Огън пада върху кандилата на православните даже тогава, когато инославните - арменци, копти, французи поставят своите кандила по-близо до Гроба Господен... През XVІІ в., по времето на султан Мурад Справедливи, когато редът в Йерусалим бил поддържан от турска администрация, там се случило едно необикновено събитие. Ръководителите на арменската “църква” успели да убедят (или по-точно да подкупят) турците да предоставят на тяхната община правото тя да получи първа и да раздава благодатния Огън. Православните, начело с патриарха, били принудени да се отдалечат не само от Кувуклията, но и от храма. Те трябвало да застанат близо до колоните пред входа на храма. В самия храм се намирали арменските духовници, облечени в богати одеяния, начело с техния патриарх. -8- Това, което се случило по-нататък, било явно Божие указание за истинската вяра. Тук ще цитираме разказа на православния арабин Кури Фози: “Арменците дълго очакваха чудото, но напразно техният духовен глава се молеше усърдно пред Гроба Господен: Божествената светлина не слизаше. Изведнъж се разнесе силен гръм. Мраморната колона (където се намираха православните –б.пр.) се пропука и от цепнатината се показа Огънят. Православният патриарх, който се молеше пред храма, стана, запали своите свещи и от него получиха благодатния Огън православните и всички, които бяха дошли тук.” След станалото арменците си отишли посрамени и от този момент вече никой не претендирал за правото пръв да получи благодатния Огън. Едновременно с това тук се случило и друго трогателно събитие. В съседство с храма “Възкресение Христово” се издига здание високо почти колкото него. На терасата, намираща се на горния етаж на това здание, стоял на пост турският офицер Ануар със своите войници. Когато видял слизането на благодатния Огън върху колоната, трй скочил отвисоко на мраморните плочи, с които била покрита земята около входа на храма, като извикал силно: "Една е истинската вяра - Православната! И аз съм християнин!” При падането си Ануар останал невредим: мраморните плочи, като восъчни, се огънали под краката му. Неговите следи останали отпечатани върху тях, макар че по-късно турците се опитвали да ги заличат. Самият Ануар бил обезглавен, а тялото му изгорено. Частици от останките на този мъченик, който се кръстил в своята кръв, се пазят в един от християнските монастири тук (според някои - във Възкресенския храм и в монастира "Въведение на Пресвета Богородица"). Накрая необходимо е да направим една важна забележка. Както е известно, православните и католиците изчисляват празнуването на Пасхата по различен начин (т.нар. стар и нов стил). Но благодатният Огън се появява само преди Светлото Христово Възкресение по стария стил и никога на Пасхата, празнувана по новия. Не е ли това едно убедително доказателство против онези, които налагат със сила ненужната и с нищо неоправдана реформа на църковния календар? Чудото на благодатния Огън, слизащ всяка година на Гроба Господен, е поразително доказателство свише за истинността и вселенското величие на Православната вяра. В трудните времена, в които живеем, това чудо е живо изпълнение на обещанието на Спасителя, което Той е дал при Своето възнесение на учениците Си и на всички Свои верни последователи: “И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин” (Мат. 28:28). * Неговото присъствие тук е наложено от турската администрация през миналия век. -9- Светоотечески наставления Св. Симеон Нови Богослов КАКВО Е ТАЙНСТВЕНОТО ЗНАЧЕНИЕ НА ХРИСТОВОТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ? КАК СЕ ИЗВЪРШВА В НАС ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ХРИСТОВО И КАК ЗАЕДНО С НЕГО ВЪЗКРЪСВА ДУШАТА? Възлюблени мои братя, Дойде Пасхата, радостният ден на Христовото Възкресение, извор на всяка радост, празник, който ни спохожда веднъж в годината, но за ония, които разбират тайнствения смисъл на Възкресението, бива всеки ден и дори непрестанно. Дойде и изпълни сърцата ни с всяко веселие и неизказано утешение, не само поради това, че сложи край на великопостния труд, но много повече с това, че показа нашите души усъвършенствувани от този труд и призова всички вярващи към покой и благодарност. И тъй, нека поблагодарим, братя, на Христа Господа, Който ни удостои да преплуваме морето на поста и ни въведе с радост в пристанището на Възкресението. Да Му благодарим всички - и тези, които с усърдие и жар са прекарали поста в добродетелни подвизи, и онези, които поради духовно разслабване и небрежение са били не тъй мъжествени и дори са падали духом в подвизите си. Защото Христос дава на усърдните подвижници венци и награди, и то дори много по- големи, отколкото би следвало; но същият Той проявява снизхождение и към по-немощните като милостив и човеколюбив. А така постъпва, понеже гледа повече на разположението и произволението на нашите души, отколкото на телесните усилия, които ние полагаме, когато се подвизаваме с по-голяма или по-малка ревност в добродетелите. Но нека обмислим и разгледаме по-точно в какво се състои тайнственото значение на Възкресението на Христа, нашия Бог, което неизказано се извършва и в нас, ако пожелаем. Да видим как се погребва Христос вътре в нас като в гроб, как се съединява с нашите души, как възкръсва в нас и заедно със Себе Си възкресява и нас. Христос, нашият Бог, след като бе разпнат на Кръста и прикова върху него греховете на целия свят, умря, слезе в преизподнята, и като възлезе от ада, отново се съедини със Своето пренепорочно Тяло и веднага възкръсна из мъртвите, а накрая се възнесе на небесата с голяма сила и слава. По същия начин и сега, когато ние, оставяйки този свят и суетата му и изповядвайки страданията на Христа Господа, влизаме в гроба на покаянието и смирението, -тогава Сам Той слиза от небесата, влиза в нашето тяло като в гроб, съединява се с нашите души, умъртвени от греховете, и ги възкресява, а чрез това им дава благодатта да виждат славата на тайнственото Възкресение. По този начин Възкресението Христово става възкресение и на нас, падналите и умъртвени от греха. Възкресението и славата Христови, както казахме, това е собственото наше възкръсване, което се проявява и разкрива в нас чрез Неговото Възкресение, извършено от Него в нас. А възкръсването на душата е единението й с живота (или вкусване на живота). Защото мървото тяло, ако не приеме вътре в себе си живата душа и не се слее с нея неразделно, не може да живее само по себе си. Така също и душата не може сама да живее истински и вечен -10- живот, ако по непостижим начин не се съедини с Бога. Душата, макар и нематериална и безсмъртна по същество, бива мъртва и безчувствена, преди да се съедини с Христа, преди да разбере и почувствува, че се е съединила с Него и е възкръснала. Защото първо трябва да възприемем нещо, за да го познаем, и едва след това -- да го почувствуваме... Това се отнася за духовното. В областта на телесното пък може да има чувство и без виждане: така например слепецът, като се препъне о камък, чувствува болка. Но в областта на духовното, ако умът не дойде до състояние да съзерцава онова, което надвишава разбирането, не може да почувствува тайнственото въздействие от него. И тъй, оня, който твърди, че чувствува духовното преди да е почнал да съзерцава това, що превишава ума, словото и мисълта, -той е подобен на слепец, който усеща доброто и злото, но понеже няма очи, не знае какво има под ръцете и нозете му, кое може да му даде живот и кое –да го доведе до смърт. Ето защо, често се случва така, че той замахва да удари врага си, но удря приятеля си, а врагът му стои пред него и му се присмива! Във Възкресението Христово вярват мнозина, но малко са ония, които го съзерцават чисто. А ония, които не виждат така Възкресението на Христа, не могат да Му се поклонят като на Господ. Затова и свещената песен, която ние често имаме в устата си, гласи: Воскресенiе Хрiстово видевше (а не: Воскресенiю Хрiстову веровавше), поклонимся Святому Господу Iисусу, Единому безгрешному. Но как Светият Дух ни подканва да пеем така, когато ние не сме видели как Христос е възкръснал преди толкова стотици години, пък и никой от съвременниците Му не Го е видял как възкръсна ? Не е ли лъжа това твърдение, към което ни подбужда църковната песен? - Ни най-малко! Да не бъде такова злословие! Напротив, в тези думи тя ни е завещала пълната истина, понеже ни напомня за това Възкресение на Христа, което става във всеки от нас, вярващите, и то бива не просто, а светоносно и лъчезарно от сиянието на Неговото Божество и нетление. Светоносното присъствие на Св.Дух в нас свидетелствува за извършилото се у нас Господне Възкресение и, нещо повече, дава ни благодат да виждаме Самия възкръснал Господ Христа. Затова и пеем: Богъ Господь и явися намъ и, като искаме да напомним и за Неговото Второ пришествие, добавяме: Благословенъ грядый во имя Господне! И тъй, ония, у които се е явил възкръсналият Господ, те естествено Го виждат с духовните си очи. Когато дойде в нас Христос чрез благодатта на Св.Дух, Той възкресява и оживотворява нас, мъртвите дотогава, и ни дава да виждаме в себе си жив Самия Него, Безсмъртния и Нетленния. И не само това, но Той ни дава и такава благодат, че ние ясно разбираме как Той ни възкресява и прославя заедно със Себе Си, както свидетелствува цялото Божествено Писание. Такива са Божествените тайнства на християните! Такава е съкровената сила на нашата вяра, която не виждат и не могат да видят неверните, маловерните или по-точно полувярващите. А това са онези, които не показват вярата си с дела. Без дела и бесовете вярват и изповядват Христа за Бог. Знаем, че нерядко бесовете са се провиквали към Него: “Ти си Син Божий” (Марк. 3:11). Друг път викали подир Апостолите: “Тия човеци са раби на Бога Всевишни!” (Деян.16:17), каквито те наистина били, като ученици на Христа. Но такава вяра не помага нито на бесовете, нито на хората. И никаква полза от нея няма, защото тя, както казва Апостолът, е мъртва. “Вярата без дела е мъртва” (Иак. 2:20), както и обратно, - вярата съдействува на делата (ст.22). Но защо е мъртва такава вяра? – Защото няма в себе си Животворящия Господ, не притежава в себе си Христа, Който е рекъл: “Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми: и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим” (Иоан.14:23). Така чрез Своето пребиваване в оногова, който притежава деятелна вяра, Христос го възкресява от мъртвите, оживотворява го и му дава да вижда в себе си Самия Него, защото Сам е възкръснал в такъв човек и е възкресил падналата му природа. Ето защо вярата без дела е мъртва, или по-скоро мъртви са ония, които имат вяра без дела. А истинската вяра в Бога е винаги жива и животворяща за ония, които пристъпват към нея и я възприемат с добра воля и желание. Тя, дори и преди да изпълнят на дело Христовите заповеди, е превела мнозина от смърт към живот и им е показала Христа Бога. И ако те пребъдваха в Неговите заповеди и ги спазваха дори до смърт, щяха чрез това да се запазят такива, каквито от начало са станали само чрез вярата. Но тъй като те са променили своето сърдечно разположение и са паднали отново в предишните грехове, то и вярата са загубили, и заслужено са се лишили от истинското духовно богатство, което е Христос. За да не пострадаме и ние така, моля ви, нека спазваме според силите си заповедите Христови, за да бъдем удостоени и със сегашните и с бъдещите блага, т.е. с лицезрението на Самия Христос Господ. Амин. Превод от руски. "Слова преп. Симеона Новаго Богослова", Москва, 1892 г., Слово 42-е, с.343-348. -11- КРАТКИ СВЕДЕНИЯ ЗА ЖИВОТА НА СВ.СИМЕОН НОВИ БОГОСЛОВ Св. Симеон Нови Богослов е един от по-късните по време велики отци на Църквата. Роден в 949г. в знатно семейство, той получил литературно и философско образование в Константинопол, където му предстояла блестяща кариера при царския двор. Но това не го блазнело: младежът жадувал за духовен живот, на какъвто се отдал под ръководството на мъдрия старец Симеон Благоговейни. В основата на неговото духовно-аскетическо възпитание старецът поставил “Лествицата” и съчиненията на св. Марк Подвижник, върху които младият послушник изградил своя подвиг. След дългогодишно послушничество в прочутия Студийски монастир и в монастира на св.Мамант, той бил постриган за монах. От това време преп.Симеон усилил още повече своите подвизи и достигнал такава висота, че бил достойно избран за игумен на монастира и ръкоположен за свещеник, въпреки волята му. Той винаги със сълзи говорел за неизразимото величие на свещеническия сан и с благоговейно умиление извършвал св.Литургия. Като игумен той се посветил на усърдна проповедническа църковно –писателска дейност, която ползувала не само братята на монастира, но и цялата Църква. След като благоустроил св.обител външно и духовно, той поставил за игумен един свой изпитан ученик, а сам се отдалечил в усамотение, като се предал напълно на богомислие. По-късно преподобният напуснал своя доброволен затвор, за да основе с благословението на патриарха нов монастир, в който прекарал последните години от живота си в душеполезни трудове и занятия. Св.Симеон починал през 1020 г. Много са случаите на благодатна прозорливост и изцеления по молитвите на праведника, които зачестили особено към края на живота му. Тридесет години след смъртта му (в 1050г.) били открити неговите благоуханни и чудотворни мощи. Паметта му се празнува на 12/25 март — деня, в който той се преставил пред Господа. Св.Симеон ни е оставил преди всичко множество слова, които е произнасял пред монастирското братство, а също тъй някои тълкувания на Свещ. Писание, писма до монаси и миряни и молитвени песни. На него принадлежи и умилителната молитва Отъ сквeрныхъ устенъ, една от молитвите преди Св.Причастие, която той написал в стихове. Съчиненията му са проникнати с дълбоко благодатно прозрение в истините на вярата, поради което Църквата с право го нарича Нови Богослов, отличавайки го от живелите много преди него св. Апостол и евангелист Йоан Богослов и св.Григорий Богослов, с които, обаче, той е сроден по дух и благодатни дарования. Основна тема в творенията на св.Симеон е учението за благодатта на Св.Дух, тази "душа на нашата душа", както се изразява самият той. Друга характерна черта на неговите съчинения е непосредствената сърдечност, топлота и умиление, които лъхат от всеки техен ред. СКАЗАНИЕ ЗА ЧУДОТО, СТАНАЛО В ДЕНЯ НА ПАСХА В ПЕЩЕРАТА НА ПРЕП. АНТОНИЙ КИЕВО –ПЕЧЕРСКИ Подобава да си припомним следното чудотворно знамение, станало някога от честните мощи, нетленно почиващи в пещерите на Киево- Печерската Лавра. При игуменството на блажения архимандрит Николай един от братята на светата обител, йеромонах Дионисий, наричан Шчепа, имал послушание да се грижи за пещерите. През 1463 г. на Великден, по време на пасхалната утреня о.Дионисий отишъл в пещерата на преподобни Антоний, за да покади по обичая мощите на почиващите там светии. Като стигнал до мястото, наричано трапеза, той покадил свв.мощи и извикал към тях: "Свети отци и братя, днес е Великден. Хрiстосъ воскресе!" И ето, изведнъж всички тела като гръмотевица му отговорили в един глас: "Воистинну воскресе!" Така тези смирени кости, чудотворно пазени от Господа, зарадвани от приветствието, и след смъртта си изповядали, че Христос е възкръснал. А отговаряйки с глас, присъщ само на живите, те засвидетелствували, че и след смъртта си продължават да бъдат живи. По молитвите на преподобните Печерски отци да се удостоим с такава святост и ние, та след смъртта да получим заедно с тях вечен живот в Иисуса Христа, нашия Господ, Комуто подобава всяка слава с Безначалния Му Отец и Пресветия, Благ и Животворящ Дух, сега и винаги и в безкрайните векове. Амин ------ След това дивно чудо преподобни Дионисий поел подвига на затворничеството и след много трудове отишъл при Господа. Неговите мощи почиват в Далечните пещери. Паметта на преподобни Дионисий Печерски затворник се празнува на 3 октомври (ст.ст). (Из Киево-Печерския Патерик, 1883 г.) -12- Леонид Успенски СИМВОЛИКАТА НА ХРАМА (продължение от бр.1) Най-пълно и подробно символиката на храма е разкрита през VII и VIІІ век в творенията на св.Максим Изповедник (Мистагогия, VIІв.), който дава и прекрасно тълкуване на богослужението, а така също в творенията на св.Софроний патриарх Йерусалимски (VII в.), св.Гер-ман патриарх Константинополски (†740 г., велик изповедник на Православната вяра от времето на иконоборческата ерес). Повечето от свв.Отци, тълкуватели на символиката на храма и богослужението, са живели в епохата на най-големия разцвет на литургическото творчество. Това е времето на прочутите творци на богослужебни канони - св.Андрей Критски, св.Козма Маюмски, св.Йоан Дамаскин. Техните светоотечески тълкувания на храма и неговата символика далеч не са само израз на лично мнение. Символиката на храма изразява литургическия живот на Църквата - една от най-съществените части на църковното предание. В този смисъл особено характерни са думите на св.Симеон Солунски, с които той започва своята "Книга за храма": "Предавам ви с любов това, което съм почерпал от свв.Отци. Защото при нас няма нищо ново, но ние сме запазили всичко, подобно на Символа на вярата така, както то е дошло до нас от първите времена. Ние извършваме богослужението точно така, както е заповядал Сам Спасителят и както са установили Апостолите и свв. Отци на Църквата." Тук ние виждаме същия подход, както и в областта на богословието, където свв.Отци всячески са се стараели да не допускат в своите изказвания нищо лично, субективно. Но да се върнем към тълкуването на храма. Св.Максим Изповедник и св.Софроний, патриарх Йерусалимски виждат в храма изображение едновременно и на духовния, и на видимия (материален) свят, т.е. образ на това, което възприемаме с нашите сетива и на това, което възприемаме с ума си. Както се вижда, тук е подчертано вселенското значение на храма, като образ на сътворения и преобразен свят. -13- Св.Герман в своето тълкуване на храма си служи с една особена игра на думи: за Църквата и за храма като Тяло Христово той говори с едни и същи думи и изрази, събира ги в една и съща фраза, за да подчертае, че храмът е образ на Църквата. Ето какво казва той: "Църквата е земно небе, в което живее и пребивава Пренебесният Бог". "Тя ни напомня за разпятието, погребението и Възкресението на Христа и е по-прославена от старозаветната скиния." Тези думи явно се отнасят към храма. По-нататък той казва: "Неин предобраз са патриарсите, нейна основа са Апостолите... тя е предвъзвестена от пророците, благоукрасена е с йерарсите, осветена е чрез мъчениците и нейният престол е утвърден на техните свети мощи". Тук явно и съзнателно храмът като изображение на Църквата се приравнява с нея. След като е подчертал достатъчно това, св.Герман вече преминава към самия храм. "Църквата - казва той, — това е Божествен дом, където се извършва тайнственото, животворящо жертвоприношение; там е и вътрешното светилище, и свещената пещера, и гробницата, и животворящата душеспасителна трапеза, където ти ще намериш бисерите на Божествените догмати, на които Господ е учел Своите ученици". Св.Симеон Солунски също подчертава този смисъл на храма, казвайки, че "самият тържествен чин на освещаването на храма ни го представя като тайнствено небе и Църква на първородните". Разбира се, тук той има предвид не само земната Църква, но и свързаната с нея небесна Църква или с други думи, Царството Божие, в което Бог "ще изпълня всичко във всичко", по думите на св. Ап.Павел (Еф.1:23). Ето защо храмът е образ на "бъдещите блага", както казва св.Йоан Дамаскин, а св.Симеон Солунски го нарича рай и изпълнен с райски дарования, тъй като в него се намира не дървото на живота, а самият живот, който действува в тайнствата и се раздава на верните. Както виждаме, значението на храма е необикновено сложно и богато по своето съдържание. От една страна той е свещено място, където членовете на Църквата се приобщават в тайнствата към Божествения живот. Затова храмът е начало на бъдещото Небесно царство, той е сякаш частица от него, която вече съществува на земята и предизвестява неговото славно пришествие. Храмът е едновременно и образ на това Царство небесно, към което Църквата води света. Тази мисъл като червена нишка преминава през всички светоотечески тълкувания. Разглеждайки значението на храма като цяло, свв.Отци в същото време обясняват значението на всяка негова част поотделно. Храмът се разделя на три части, както е била разделяна скинията на Моисей и по-късно храмът на Соломон. Църквата е запазила този основен план на постройката на старозаветния храм. Св.Симеон Солунски вижда в това тричастно деление символично напомняне за чиноначалията на небесните сили, разделящи се на три йерархии, а също така на самия благочестив народ, състоящ се от три групи хора: свещенослужители, верни и оглашени, като към последните се причисляват и каещите се. Олтарът е предназначен за извършителите на тайнствата - за духовенството. Той е най-важната част на храма и не всички могат да влизат в него. Той съответствува на "Святая святих" в старозаветната скиния. Това е главната светиня на храма, която освещава цялото здание. Олтарът символично изобразява "Божието селение", наричано от св.Симеон Солунски "небо небесе"* или, както казва св. патриарх Герман, "мястото, където седи на престол заедно с Апостолите Христос, Царят на цялото творение". Олтарът се намира в източната част на храма и по такъв начин целият храм е обърнат към изток. Това напомня, от една страна, че загубеният рай се е намирал на изток. От друга страна това ни насочва най-вече към бъдещия живот, към който е устремен целият земен живот на християнина. Бъдещият живот — това е Царството Божие, което често, особено в паметниците от първите векове на християнството, се нарича "осми ден на творението" . Идването на този ден, който ние очакваме и за който се готвим, символично се изразява с изгрева на слънцето, с изтока. Ето защо св.Василий Велики ни учи по време на молитва да се обръщаме на изток. Средната част на храма, т.нар. "кораб" съответствува на "светилището" на ветхоза-ветната скиния. Там всекидневно влизали свещениците, за да кадят тамян. В новозаветната Църква в храма влизат вярващите миряни, които св. Ап.Петър нарича "царствено свещенство, народ свят" (1 Петр.2:9). Те принасят на Бога тамяна на молитвата. С други думи, в тази част на храма се събират вярващите - тези, които са просветени от светлината на Христовата вяра и се готвят да приемат благодатта, изливаща се в тайнството Евхаристия. Приемайки тази благодат, те се освещават. Ако олтарът изобразява онова, което се намира над земния свят и го превъзхожда — Божието селение, където пребивава Сам Бог, средната част на храма изобразява сътворения свят, но вече оправдан, осветен, обожествен. Царството Божие — това е новото небе и новата земя в -14- истинския смисъл на тези думи. Именно така представят символичното значение на тази част на храма свв.Отци на Църквата в своите тълкувания. Според св.Максим Изповедник, както в човека са съединени телесното и духовното начало, при което последното не поглъща първото и не се смесва с него, но оказва върху него своето одухотворяващо въздействие, така и в храма олтарът и средната част си взаимодействуват, като първият (олтарът) просвещава и ръководи втората (средната част на храма), така че тя става негов материален израз. По този начин се възстановява нарушеният от грехопадението ред в света - т.е. възстановява се онова състояние, което е било в рая и което ще бъде в Царството небесно. А някои отци, като например св.Симеон Солунски, направо казват, че средната част на храма означава "и небесните обители, и раят". Накрая притворът (преддверието) на храма съответствува на двора на скинията, на външната й част, където стоял народът. Сега, когато народът е осветен и се намира в средната част, в притвора стоят оглашените и каещите се, т.е. тези, които още се готвят да влязат в лоното на Църквата и тези, които не се допускат до причастие със св.Тайни. Затова когато се извършва св.Евхаристия, от средната част на храма трябва да излязат всички, които не могат да участвуват в това тайнство: едните, защото още не са членове на Църквата, другите — защото подлежат на епитимия. Така самият архитектурен план на храма ясно показва определената граница между тези, които се причастяват с Тялото и Кръвта Христови и тези, които не могат да се причастят с тях. Последните не са изгонени от храма, те могат да останат в него до определен момент, но не могат да участвуват във вътрешния, сакраментален живот на Църквата. Тяхното място не е напълно вън от Църквата, но не е и в нея. Те се намират сякаш на границата между Църквата и света. Според тълкуването на свв.Отци притворът символизира още необновената, лежаща в грехове земя или дори ада. Притворът обикновено се намира на запад, на противоположната страна на олтара. Тричастното деление на храма, което най-пълно изразява неговия смисъл, е най-разпространено. Но такова деление не е абсолютно задължително. Съвършено необходими са само олтарът и средната част - без тях храмът не е храм. Разбира се, наличието на притвора е също твърде желателно. * * * Иконографските сюжети в храма също се разпределят според смисъла и значението на всяка негова част и роля на тази част в богослужението. Докато символиката на богослужението е била разяснена от свв.Отци още преди иконоборческия период, то съответствието между тази символика и стенописите в храма е било окончателно уточнено и най-пълно изразено по-късно, в епохата, когато схемата на зографисване на храма във Византийската църква вече е оформена като ясна и точна богословска система. Тук ще кажем няколко думи само за идеалния, класически тип изписване на храма, и то в най-общи черти. От XI век, когато общата система на зографисването на храма е била окончателно установена, до края на XVII в. разпределението на иконографските сюжети почти не се променя, поне в достигналите до нас паметници. Разбира се, тази устойчивост и еднообразие се проявяват в общите черти на зографисването, а не в подробностите. Тъй като олтарът представлява жилището на Самия Бог, което превъзхожда целия сътворен свят, и тъй като там се извършва св.Евхаристия, то в него се изобразява това, което е най-тясно свързано с тайнството. Първият, най-долен ред се състои от изображения на свв.Отци-литургисти и заедно с тях на други архиереи и св.дякони, като участници в богослужението. Над този ред е изобразена самата Евхаристия: причастяването на Апостолите с Тялото и Кръвта Христови под вид на хляб и вино. Още по-нагоре, над Евхаристията, непосредствено зад престола, се намира изображението на Божията Майка. Нейното място, така близо до изображението на св.Евхаристия, съответствува на мястото Й в Евхаристийния канон, където Тя се споменава веднага след тайнството на преосъществяването на св.Дарове. Освен това, тъй като Божията Майка олицетворява Църквата, тъй като Тя е вместила в себе си невместимия Бог, Когото целият сътворен свят не може да вмести, то на това място в олтара Тя много често се изобразява като "Оранта", т.е. като Застъпница пред Бога и Молителка за опрощаване на греховете на целия свят. Ето защо Нейното изображение като "Оранта" точно там, където се принася Безкръвната Жертва, придобива определен смисъл. Издигането на ръцете, това е молитвен жест, който допълва тайнството. Неотделим от него, той сякаш го завършва и издига приношението нагоре, към Бога. Затова свещенослужителят прави този жест три пъти по време на св.Литургия - по време на проскомидията, на Херувимската песен и на Епиклезата. Това издигане на ръцете не се предписва никъде, но то се е вкоренило дълбоко в богослужебната практика, като неразривно свързано с принасянето на Безкръвната Жертва и въплъщаващо в себе си молитвата. Освен това, тъй като олтарът е мястото, където се принася тази жертва, -15- установена от Самия Господ Иисус Христос, то често над изображението на Божията Майка се изобразява Спасителят. Той е едновременно "Онзи, Който принася жертвата и Онзи, Който се принася в жертва" ("Приносяй и Приносимый"), затова Неговият образ тук има особено евхаристическо значение. Най-сетне в свода на абсидата се изобразява празника Петдесетница. Това говори за присъствието тук на Св.Дух, с Чиято сила се извършва тайнството Евхаристия. Този кратък обзор ни разкрива особеното значение на олтара като място, освещаващо целия храм. Ето защо изображенията в него са най- силни и най-наситени по съдържание. Когато царските двери се отварят по време на богослужението, сякаш пред нас се отваря самото небе и ние получаваме възможност да надникнем в неговата неизказана, неземна слава. Средната част на храма символизира, както вече казахме, сътворения и преобразен свят и едновременно с това - Църквата. Затова в купола на храма (или където няма купол — на свода) се изобразява Главата на Църквата — Христос Вседържител. А тъй като Църквата е била предвъзвестена от пророците и основана на Апостолите, те се поместват непосредствено под образа на Спасителя. След това в четирите ъгъла под купола се изобразяват четиримата евангелисти, проповядвали Евангелието по четирите части на света. Колоните, поддържащи зданието, се украсяват с изображенията на стълбовете на Църквата - мъчениците, светителите и преподобните. На стените се рисуват главните събития от Свещената история, особено тези, които разкриват християнското учение, "бисерите на Божествените догмати", по думите на св.Герман Константинополски. Най-сетне на западната стена се изобразява Страшният съд — краят на земната история и началото на бъдещия век. Така тематиката на изображенията се разпределя в зависимост от смисъла на храма като цяло и от смисъла на отделните негови части. Разпределението на сюжетите е напълно разбираемо за всеки, който живее с църковното Предание. Във всичко казано дотук няма нищо ново. Когато обаче започнем да потъваме в стихията на този свят и станем земни, ние загубваме от погледа си спасителния път, който ни сочи Църквата. Но тя самата никога не го загубва и постоянно ни напомня за него със своите богослужения, с гласа на своите събори, на своите йерарси или просто на своите верни. Символиката на храма ни показва на какво се основава символичният език на православното богослужение и в частност на иконата, език, който ние вече сме се отучили да разбираме. Тази символика е отблясък — съвсем слаб, но истински отблясък на славата на бъдещия век. Както казва св.Симеон Нови Богослов "ние можем да познаем Бога дотолкова, доколкото един човек може да види безкрайното море, когато стои през нощта на неговия бряг с малка запалена свещ в ръка. Мислиш ли, че той много ще види от това безбрежно море? - Разбира се, съвсем малко или почти нищо. Но все пак човекът вижда добре тази вода, знае, че пред него е морето, че това море е безкрайно и той не може да го обгърне цялото със своя поглед. Такова е и нашето познание за Бога" (Слово 61, Творения, Москва, 1982). -16- Православен мироглед 100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АРХИМАНДРИТ ЮСТИН ПОПОВИЧ (1894 – 1979) Свещ. Любо Милошевич ОТЕЦ ЮСТИН ПОПОВИЧ И ВЛИЯНИЕТО НА НЕГОВОТО БОГОСЛОВИЕ ВЪРХУ СЪВРЕМЕННИТЕ ЕКЛЕЗИОЛОГИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ Ние, православните християни от края на нашия век, сме свидетели на едно особено и сериозно смущение в организма на Светата Съборна и Апостолска Православна Църква. И този безпорядък в нея твърде много безпокои хората, които са научени да се боят от Бога и да търсят вечния живот. Ние всички знаем, че този живот още отсега се намира в наша власт, т.е. че той е тук, вътре в нас и цялата наша мъдрост и философия се състои в това - как да избегнем вечната смърт. Този въпрос е вълнувал всички знаменити хора още от времето на античния езически свят, както и старозаветната църква. Но с въплъщението на Бога, с Неговия живот, кръстна смърт и всехвално Възкресение вечният живот вече стана реалност, а не нещо абстрактно и недостижимо. С Неговото Възнесение ние не се лишихме от тази благодат, от Неговото физическо пребиваване тук на земята, защото в Неговото домостроителство за спасението на човека най- главна роля е играла и играе Църквата, която е, по думите на Апостола, "Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко" (Еф.1:23). Нашето съвременно духовно равнище се намира на най-ниската степен на реалния християнски живот и опит, защото ние сме отслабнали духовно в борбата против воинствуващото зло, което днес гордо тържествува. Това негово мистично и тъмно тържество можем да обясним с чудните и дълбоки слова на великия благодатен богослов на съвременната Православна църква о.Юстин Попович. Той пише в своята -17- "Православна философия на Истината" следното: "В противовес на разпространението на Христовото Евангелие привържениците на злото ще разширяват и разпространяват злото във всички негови форми. За да създадат препятствия за успеха на Евангелието, те ще мобилизират цялата лъжа, цялото зло, цялото насилие, всички ужаси и ще ги хвърлят срещу християните...В недалечно бъдеще привържениците на злото ще преуспяват в злото, в капка мед ще поставят отровата на злото; ще маскират злото по най-привлекателен начин, ще умножават беззаконието. Беснеещото зло, достигайки глъбините на христоборческите души, ще предизвиква в тях потресения и те ще бъдат готови да изригнат безсрамна хула срещу всичко, което е Христово. Това е "всесмехливият ад", който ще се надсмива над всичко, що е Божие; тайната на злото ще омагьоса множество хора, ще ги обезуми; със своя лъжлив блясък и временен успех злото ще съблазни мнозина" (Догматика, част III, стр. 750). Иска ни се да вярваме, че тези думи не могат да бъдат изцяло отнесени към християните от края на нашето уморено столетие, но в действителност ние не се намираме далеч от този трагичен исторически момент. Реалността на цитираните думи на о.Юстин трябва да тревожи всеки истински православен християнин и физическия организъм на Църквата. И пред нас възниква естественият въпрос: как съвременният православен християнин да запази своята жива вяра?... Ние няма да затваряме очи пред този съвършено несъмнен печален факт, че физическият организъм на Православната Църква боледува и че множество вътрешни врагове й нанасят удари по незарасналите рани. Пред това не затваряше очи и великият изповедник и светоотечески богослов на Православната Църква, смиреният авва Юстин (Попович). Той живя тих, затворнически живот, но когато беше нужно, с евангелска ревност излагаше своите скръбни съображения, печални констатации и безпокойство относно съвременните болести на Църквата и неопаписките амбиции на някои поместни православни катедри. Той усещаше насъщната евангелска необходимост да продължава вековната светоотеческа борба против римския абсолютизъм и схоластично-протестантските хуманистични идеи, породили икуменизма, който в последно време забива гвоздеи в незарасналите и до ден днешен рани на Богочовека - т.е. в Неговата плът, в Църквата. Отец Юстин (в света Благой) се е родил на Благовещение (25 март ст.ст.) 1894 г. в историческия сръбски град Вранье, от благочестивите родители Спиридон и Анастасия. В детството си той се отличавал от своите приятели с особена сериозност и смирение, а в училище се учел отлично. Завършил семинарията в Белград, където по това време преподавал знаменитият сръбски епископ и богослов Николай Велимирович, след което изказал желание да приеме монашески постриг. Но това не станало веднага, защото започнала Първата световна война и той постъпил в армията като санитар. Когато обаче митрополитът решил да го изпрати в Петербург, в Духовната академия, преди това го постригал в монашество. Трагичните събития, които започнали в Русия, го принудили през юни 1916 г. да напусне страната и да замине за Лондон. Но неговото макар и кратко пребиваване в Петербург било достатъчно да събуди в него гореща любов към "богоносния руски народ", както впоследствие той често казвал. В Оксфорд той изучавал богословие до 1919 г., но се отказал да вземе диплома, защото професорите го принуждавали да промени темата на своята докторска дисертация, която била озаглавена " Философията и религията на Феодор М. Достоевски". Причината за този натиск върху него била в последната част на гореспоменатата дисертация, където той подлагал на остра критика западния хуманизъм и антропоцентризъм, който особено силно се проявява в римокатоличеството. След войната сръбският патриарх го изпратил да учи в Богословския факултет на Атинския университет в Гърция. Там той получил диплом за доктор на богословието, като защитил дисертация на тема: "Учението на преп.Макарий Египетски за тайната на личността на човека и неговото познание". В Атина той изучил както новия, така и класическия гръцки език. По този начин той можел да ползва светоотеческата богословска литература в оригинал. Впрочем той свободно пишел и говорел на руски, английски и други европейски езици... Самият о. Юстин обаче не се тщеславил със своето високо образование и казвал, че докторатът не е гаранция за правилно богословстване, но е нужен само заради света, в който живеем, и заради нагласата на човешките умове, които често считат, че формалният авторитет, получен чрез докторската диплома, придава на делото по-голяма убедителност. Впрочем той често се изказвал против новите псевдо-богослови или модерни гностици в богословието, както ги наричал. В 1920 г., по време на едно от своите кратки посещения в Сърбия, той бил ръкоположен в сан йеродякон. Пребивавайки в Атина, той особено обичал да служи в храма на руските емигранти, които по това време бягали през Босфора от болшевишките гонения в Русия. След завършване на учението си в Гърция, сръбският патриарх Димитрий го назначил за преподавател в семинарията в Карловци. Там той преподавал Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, а след това Догматическо богословие и Патрология... В Карловци о.Юстин издавал високо авторитетното духовно списание "Християнски живот", в което ярко излагал своите богословски мисли и водел твърда борба против новаторствата в църковния и административен живот на Сръбската Църква и въобще в Православието. Той горещо и неустрашимо воювал против т.нар. "конкордат" или уния между римокатолиците и православните в Югославия. Конкордатът бил отчасти поддър- -18- жан от някои министри на тогавашното правителство. Заради него бил лишен от живот сръбският патриарх Варнава. Отец Юстин много добре писал и против живоцърковниците, които тогава разпъвали истинската Руска Църква и, разбира се, остро се изказвал против папистките амбиции на "нещастния", както го наричал, Вселенски Константинополски патриарх Мелетий* . Той особено изобличавал причинения от него литургически разкол в Православната Църква, т.е. въвеждането на новия календар в молитвения живот на Гръцката Православна Църква. През 1934 г. о.Юстин бил избран за професор на Богословския факултет при Белградския университет, където отдал цялата своя духовна, интелектуална и физическа енергия, и станал общоизвестен православен богослов... С идването на комунистите на власт в Югославия той се оттеглил през 1948 г. в малкия и неизвестен женски монастир Челие, където до края на своя живот прекарал като затворник, рядко показвайки се на хората, при все че бил известен на всички. Авва Юстин почина с блажена кончина на 86-годишна възраст в монастира Челие в дена на Благовещение 1979 г. Целият негов живот бе едно благовестие за Богочовека Иисуса Христа и за Неговата истинска Църква, която в последно време е все по-силно и по-силно обуреваема от вълните на злобата и от ненавистта на псевдобогословите на модерното православие. Сред творенията на о.Юстин особено място заемат книгите: "Догматика на Православната Църква" в 3 тома и "Жития на светиите" в 12 тома... Към тях могат да се причислят и други негови трудове: "Тълкувание на Евангелията на свв. Апостоли Матей и Йоан", “Тълкувание на трите послания на св.Йоан Богослов”, "Философия и религия на Ф.М.Достоевски", "Основно богословие", "Достоевски за Европа и славянството", "Човекът и Богочовекът" - в три части, "Православната Църква и икуменизмът" и др. В своето богословско изповедание о.Юстин изхожда от съзерцанието на Богочовека Спасител Иисус Христос като център на историята и човечеството и на Неговия промисъл за човека чрез Неговото мистическо Тяло тук на земята, т.е. чрез Църквата. Второ и твърде важно място за съвременната Православна Църква и за нейния живот заема неговия авторитетен глас в борбата против нихилизма, завладяващ все повече и повече западния човек и породил икуменизма, в който се проявява вековният стремеж на Рим да постави на колене Източната Православна Църква с нейния благодатен светоотечески опит във вярата и живота. Но о.Юстин не се тревожел толкова от Рим, чиито апетити по отношение на Източната Църква са открай време известни на всички. Повече го тревожело предателството спрямо Православието от страна на "втория" и "третия Рим" (т.е на Константинополската и Московската патриаршии - б.пр.). Затова той преди всичко се борел против вътрешните, най-опасните врагове на Църквата. Той имал особена ревност да преследва и изобличава, както вече споменахме, нео- папистките амбиции на Константинополската патриаршия и нейните опити за свикване на Вселенски Събор, чрез който тя цели да осигури своя пълен монопол в съборната система на Православната Църква и по такъв начин да узакони самостоятелния си курс на ново учение, чуждо на светоотеческото предание и опит. Новите гонения срещу Църквата (при комунистическия режим - б.пр.), резултат на които е образуването на диаспората, както и саркастичното съчувствие към гонимите сестри от страна на Константинопол, духовно подбудило о.Юстин да развие мисълта за апостолския характер и значение на факта, че Църквата по своята природа е епископска и епископоцентрична За това той пише в своето знаменито писмо до Синода на Сръбската Църква "По повод, свикването на Велик Събор на Православната Църква" (което впрочем било публикувано на всички европейски езици, но не и на сръбски): "...Православната Църква по своята природа и по своя догматически неизменен състав е епископска и епископоцентрична. Защото епископът и събранието на верните около него са израз и проявление на Църквата като Тяло Христово, особено по време на св.Литургия. Църквата е Апостолска и Съборна само чрез епископите, които са глави на реални църковни единици—епископии. В същото време останалите, исторически по- късни и непостоянни форми на църковна организация на Православната Църква: митрополията, архиепископията, патриаршията, пентархията, автокефалията, автономията и др., колкото и да са били или да бъдат те на брой, не могат да имат и нямат значение и решаващ глас в съборната система на Православната Църква. Нещо повече, те могат да станат пречка за правилното функциониране на съборността, ако изместват и накърняват епископския характер и структура на Църквата и Църквите. В това несъмнено се състои и главната разлика между православната и папската еклезиология." Тези негови уникални благодатни мисли са особено важни и имат светоотечески характер и авторитет за решаване на съвременните църковни въпроси... За общото православно позитивно богословие тези мисли имат голямо значение, като опровергават твърденията на Константинопол, че православната диаспора, която се намира вън от Вселенската патриаршия, има неканоничен статус. Въпросите за диаспората и за икуменизма силно тревожели о.Юстин и той считал, според неговите собствени думи, "че това са изключително важни църковни въпроси, които за първи път в историята на Църквата излизат на дневен ред с такава сила и значимост, че заради тях действително би следвало да бъде свикан истински Вселенски Събор, именно на всички православни -19- епископи, на всички Православни Църкви." Тук той особено явно се съпротивлява на т.нар. "делегационен принцип" за представяне на поместните църкви на бъдещия Събор, защото разбира, че само принципът: един епископ — един глас, може да съхрани светоотеческия характер при решение на въпросите, изхождайки единствено от богочовешката тематика на древните Вселенски Събори. Да, о.Юстин изказваше необходимостта от свикване на Събор, за да бъде приведен в порядък еклезиологическият хаос в диаспората и веднъж завинаги да бъде решен въпросът за "икуменизма", наричан от него псевдохристиянство. Но той разбираше, че в действителност няма условия, които биха обезпечили вземането на правилно, православно, светоотеческо решение на Събора..., "че на такъв Събор няма да има съборно обсъждане на големия парлив въпрос за икуменизма и не по- малко важния въпрос за въвеждането на новия календар в литургическия живот на Православната Църква, въпрос предизвикал страшен хаос в юридическата система на Църквата... Конкретно - продължава той — в днешния анархически исторически период и онтологически, и историософски, и географски просто е невъзможно да бъде свикан Вселенски Събор. За нашето поколение това може да бъде само едно молитвено желание, и то богомъдро молитвено желание." Защо той говори за "молитвено желание"? -Защото ние трябва много да се молим съдбата на Църквата да не попадне, както казва той, "в ръцете на някои от силните на този свят, било то дори в ръцете на някоя Патриаршия или автокефалия... Ако пък такъв Събор, не дай Боже, се състои - продължава той, - то от него може да се очаква само едно: разколи, ереси и гибел за много души. А изхождайки от апостолско-светоотеческия исторически опит на Църквата, такъв Събор вместо лечение ще отвори нови рани на тялото на Църквата и ще създаде за нея нови проблеми и страдания". Еклезиологията и вярата на о.Юстин носят също светоотечески характер. Съвършеното единство на двете естества в едната Божествена Личност на Христа дава ключ за познанието на единството на Неговата единствена невеста — Църквата. Извън Богочовека няма Църква. Вън от Него могат да съществуват само псевдо-църкви - мелници на сатаната. Затова за о.Юстин съвременният икуменизъм, това са лъжехристи, лъжемесии, лъжепророци. В икуменизма липсва богочовешкия център, евангелската проблематика. Там не се търси на първо място Царството Божие и неговата правда, но — царството на този свят и всичко, което е от него и в него. "Въпросът за църковното единство не може да бъде решен чрез никакъв "диалог" — пише о.Юстин - но само с покаяние пред Богочовека, Който е Църквата. "Помни откъде си паднал и се покай" ... (Откр.2:5). Без Богочовека т.нар. църкви не са нищо друго освен "синагоги на сатаната" (Откр.2:9). Изходът от ереста се състои в покаянието (Откр.2:16). Това е важно за всяка ерес. За всичките 232 ереси. Срв. Откр.3:3 -"Помни, прочее, как си приел и чул, и пази и се покай"... Чрез икуменизма световната международно-атеистическа проблематика е влязла в Църквата, загнездила се е в нея и отчасти я е обсебила... Днес истинската Църква не може да се изяви... Къде са нейните истински свидетели - мъчениците и нейните истински богослови? Не оттук ли произлиза в нея и натрапчивостта на повърхностните прохуманистически, про-папистки, про-еретически, протестантстващи богослови?" "Вгледайте се — пише той в своята книга "Православната църква и икуменизмът" — в основните принципи на европейския (под европейски той подразбира целия западен начин на живот) хуманистически прогрес, в неговата метафизика. За всяко нормално око е очевидно, че европейската хуманистическа култура систематично притъпява в човека чувството за безсмъртие, докато съвсем не го унищожи, и човекът на европейската култура решително утвърждава, подобно на Ницше: " Аз съм плът и само плът". А това значи: Аз съм смъртен, целият съм смъртен..." "Европейската култура е основана на човека като на фундамент. С човека се изчерпва нейната програма и цел, похвати и съдържание. Хуманизмът е нейният главен архитект. Тя цялата е построена на софистическия принцип и критерий: Човекът е мерило на всички неща, видими и невидими. Той е върховен създател и разпоредител на всички качества. Правдата е това, което той провъзгласява за правда; смисълът на живота е това, което той провъзгласи за смисъл на живота; добро и зло е това, което той провъзгласи за добро и зло. Накратко и искрено казано: европейският човек е провъзгласил себе си за бог. Нима вие не сте забелязали как той безгранично обича да бъде бог, да бъде бог в науката и техниката, във философията и културата, в религията, политиката и изкуството, да бъде бог на всяка цена, дори чрез инквизицията и папизма, дори чрез огън и меч? С езика на своята хуманистично-позитивна наука той е обявил, че няма Бог. Воден от такава логика, той смело е направил заключението: тъй като няма Бог, то аз самият съм бог." "И така, западното християнство постепенно се е превръщало в хуманизъм. Дълго и усилено са умалявали Богочовека, преиначавали са Го, стеснявали са Го и накрая Той е сведен до човек - до "непогрешимия" човек в Рим... Така е възникнал папизмът, който снема всичко от Христа, и протестантизмът, който от Христа търси малко, а често и съвсем нищо. И в папизма, и в протестантизма на мястото на Богочовека са поставили човека като висше качество и критерий. Извършили са болезнена и печална корекция на Богочовека, на Неговото дело и учение." Отговаряйки в своето време на една покана на римокатолиците, насочена към православните, да се подчинят на римокатолическата църква и на -20- папата, о.Юстин пише: "И нашите православни пророци знаят нещо и пророчествуват. Знаят те и вашата тайна и пророчествуват чудни пророчества . Не сте ли чували и вие техните пророчества ? Ако ли не, то послушайте ги. Малък е човекът, твърде малък, та дори и папа да е той, и никой не може да ни застави, да оставим Богочовека и да отидем при човека. Ние отдавна късче по късче сме изследвали и разбрали третото дяволско изкушение (вж. Мат. 4:8-10) и днес няма да бъдем съблазнени от него. Папо-поклонничеството е човеко-поклонничество, то предизвиква тъжна усмивка в състрадателната душа на православния християнин и той с дни се моли на Сладчайшия Господ всички човекопоклонници Той да приведе на пътя на Богочовешката истина..." "Протестантизмът - продължава о.Юстин в гореспоменатата книга, това е най-родното и вярно чедо на папизма, което със своята рационалистическа схоластика векове наред преминава от ерес в ерес и постоянно се самоубива с различните отрови на своите еретически заблуждения. При това папското гордоумие и "непогрешимо" безумие всецяло царствува и опустошава душите на последователите на протестантизма. Всеки от тях е независим папа, непогрешим папа във всичките дела на вярата. А това винаги води от една духовна смърт към друга и няма край на тези духовни умирания, тъй като числото на погиналите от духовна смърт човешки души е безкрайно. Без покаяние и встъпване в истинската Христова Църква е безсмислено да се говори за-каквото и да било обединение на "църквите", за "диалог на любовта", за “intercommunion”. В своята догматика о.Юстин ясно подчертава, че "както у Господа Христа не може да има няколко тела, така у Него не могат да съществуват и няколко църкви... Оттук разделението на Църквата онтологически, по същество, е невъзможно. Разделение на Църквата никога не е имало и не може да има; съществували са и ще съществуват само отпадания от Църквата... По такъв начин са отпаднали от Църквата гностиците, арианите, духоборците, монофизитите, иконоборците, римокатолиците, протестантите, униатите и всички останали отцепници, принадлежащи към еретико- разколническия легион". Нека обърнем вашето внимание на статията на о.Юстин под заглавие "Вътрешната мисия на Църквата ", в която той изобличава предателството на някои йерарси спрямо православния принцип на учение и живот на Православната Църква. В нея той пише: "Вече е време, вече е дванадесетият час и е необходимо някои наши църковни представители да престанат да бъдат изключително роби на политиката, все едно каква и чия е тя, а да станат първосвещеници на Едната Свята Съборна Църква"... "Каква прилика между Божия храм и идолите? Защото вие сте храм на живия Бог" (2 Кор.6:16). "Дома на Отца Ми не правете дом за търговия" (Йоан. 2:16). И тъй, Господ като че ли казва: не продавайте св.Православие за паница леща. Но за съжаление тази търговия със светоотеческата истина в последно време често забелязваме у мнозинството високопоставени клирици, носещи древни титли, но нямащи нито катедри, нито паство. Това ние прекрасно знаем, и то се хвърля в очите на мнозинството от нашето паство." В заключение ще приведем едно кратко изложение на основния богословски възглед на о.Юстин относно отровния модернизъм в организма на Църквата. Ще цитираме послеслова на неговата книга "Православната църква и икуменизмът", където той изяснява абсолютната потребност от покаяние както на псевдохристияните, така и на псевдоправославните йерарси на някои поместни църкви, за да могат и те да вземат участие в "домостроителството на нашето общо спасение", т.е. да се удостоят с възкресение в Православната Църква. "Изходът от всички безизходици — пише той, — хуманистически = икуменически = хоминически = папистки, това е историческият Богочовек, Господ Иисус Христос и Неговото историческо Богочовешко творение - Църквата, на която Той е вечен Глава, а тя - вечно Негово Тяло. Апостолската, Светоотеческа, Светосъборна, Вселенска, Православна вяра в нея - именно това е възкресението от всякаква еретическа смърт, каквато и да е ереста. В края на краищата, всяка ерес е от човека и "според човека"; всяка от тях поставя човека на мястото на Богочовека, заменя Богочовека с човека. И с това тя отрича и отхвърля Църквата, която е цялата в Богочовека, цялата от Богочовека и цялата според Богочовека. Къде е спасението от това? - В Апостолската Богочовешка вяра; във всестранно възвръщане на Богочовешкия път, пътя на св.Апостоли и св.Отци; т.е. възвръщане към тяхната безукорна Православна вяра в Богочовека Христа, възвръщане към техния благодатен богочовешки живот в Църквата чрез Св.Дух, към тяхната свобода в Христа, с която Той ни е освободил, към техния богочовешки благодатен опит в Св.Дух, към техните богочовешки святи добродетели. Това и само това може да спаси и да освободи от робството на различните хуманистични, човекоугоднически и човеко- робски служения, и да измие всички грехове. Защото това робство е равносилно на идолопоклонничество, равносилно на служение на лъжливите богове на нашия анархично-нихилистичен век. Иначе, без апостолско-светоотеческия път, без решително апостолско светоотеческо следване и служение на Единия Истински и вечно жив Бог - Богочовека и Спасителя Христа, Главата на Православната Църква, непременно ще потънем в мъртвото море на европейското културно идолопоклонничество и вместо на Живия и Истински Бог ще служим на лъжливите идоли на този свят, в които няма спасение, няма възкресение, няма обожествяване за нещастното същество, което се нарича човек." * виж за него сп."Православно слово", бр.9 и 12, 1993 г. -21- АПОСТАСИЯ - ОТСТЪПЛЕНИЕ ПАТРИАРХ ВАРТОЛОМЕЙ ПОСЕГНА И НА СВЕТА ГОРА С НАСИЛИЕ ФЕНЕР СЕ ОПИТВА ДА СПЛАШИ ПРАВОСЛАВНАТА СЪВЕСТ НА АТОНСКИТЕ МОНАСИ Според съобщение във в. "Типос тис Кириакис" от 20.2.1994 г., Св. Кинотис, висшият управителен орган на Светата Атонска Гора, е обявил, че монашеската република се намира в гонение и е затворил сградата си. Той е отправил възвание към гръцкия народ и апел към международните институции за съдействие срещу унищожаването на самоуправлението на атонската държава. Дръзко и безцеремонно потъпкване на Хартата на Св. Гора си е позволил не друг, а тъкмо "Църквата-Майка", Вселенската патриаршия. Много скоро след интронизацията си патриарх Вартоломей I даде да се разбере, че ще действува от позиция на силата, че икуменическата и прокатолическа политика на Фенер минава в настъпление и няма скрупули, които могат да я спрат. Преди две години по негова заповед с небивала в историята на Св. Гора безцеремонност, с участието на полицията бяха изгонени монасите от руския скит "Св.пророк Илия", които поради многобройните и тежки отстъпления на последните трима Цариградски патриарси, отказват да ги споменават по време на богослужение. Бруталната акция, за която сп. "Православно слово" писа в бр.5 от 1993 г., бе извършена без никакво съдопроизводство и без знание на Св. Кинотис, а в завзетия скит бяха незабавно настанени гръцки монаси. Прокудените населници от скита "Св.Илия" са потърсили възстановяване на законните си права по съдебен път пред Ареопага - Върховния съд на Гърция. Гръцката общественост продължава да се вълнува. Монашеското управление на Св. Гора също не се е примирило с този незаконен акт и гледа на него като проява на общия стремеж на Фенер да елинизира всички атонски монастири и да прогони населниците-славяни оттам. Впрочем за провеждане на своята икуменическа политика, потъпкваща не само светинята на вярата, но при всички претенции за толерантност, и елементарните човешки права на тези, които се осмеляват да я изобличават, Фенер е разработил специфични методи. Той не само играе на националните чувства на православните гърци, но е успял да постави и на Св.Атонска Гора своя троянски кон. Използувайки от векове установеното си право на висш надзор над самоуправляващите се светогорски монастири, той систематически отстранява от ръководните места неудобни за себе си лица и назначава на тяхно място свои икуменически възпитаници, насаждащи и тук пагубния секуларизъм и разложение. Само така може да се обясни, че на 2.Х1.1991 г., при интронизацията на патриарх Вартоломей в патриаршеския храм "Св.ап.Андрей Първозвани" в Цариград, членовете на светогорския Кинотис се оказаха, волно или неволно, рамо до рамо с водача на папската делегация кардинал Касиди и още с цял сонм инославни и иноверни представители. Напредъкът в икуменическия диалог с Ватикана, ознаменуван през юни миналата година в Баламанд, Ливан (вж. сп. "Православно слово", бр.10, 1993) с признаването на папизма -22- за "църква-сестра и фактическото узаконяване на унията, е нов силен удар за православната съвест на онези светогорци, които не само на думи, но и с дела се чувстват наследници на атонските преподобномъченици, пострадали от латинците по времето на злочестивия "патриарх" Йоан Век (XIII в.). От август 1993 г. Св. Кинотис напразно се опитва да обсъди насъщните проблеми на Св. Гора и да изрази мнението си по икуменическите действия на Фенер, въвличащи Вселенското Православие във все по-големи отстъпления от светоотеческата вяра. Светогорските отци се видяха принудени писмено да заявят своя протест и на 8 декември миналата година отправиха до Цариград писмо с подробно изложение на позицията си, чийто текст поместваме отделно с малки съкращения. В този меморандум, носещ подписите на всички представители на 20-те атонски монастири, аргументирано се разкрива позорният характер на подписаната в Баламанд Обща декларация с римокатолиците, както и тревогата от "действията и изявленията на някои представители на Православни Църкви -нечувани до днес и несъвместими с нашата свята вяра". Като пример за такива действия се посочва извършеното от Антиохийската патриаршия антиканонично общение с противохалкидонците и се подчертава невъзможността за каквото и да е обединение с ересите. Заявява се и решимостта на светогорските монаси да останат верни на "оня вид учение" (Рим. 6:17), който са приели от свв. Отци, независимо какво ще им струва това. Противоикуменическата позиция на такъв православен авторитет като Св. Гора очевидно е предизвикала гнева на патриарх Вартоломей, който все по-сериозно се вживява в ролята си на "източен папа" с неограничени пълномощия. Както ще видим по-нататък, неговата реакция наистина поразява със своята безцеремонност и коварство. За 17 февруари т.г. Св. Кинотис бе насрочил свикването на т.нар. "двойно заседание" (на което присъстват не само постоянните представители на всички атонски монастири, но и техните игумени). Важно е да се отбележи, че в дневния ред бе включена и темата за икуменическите диалози, за взаимоотношенията между Св.Гора и Вселенската патриаршия, а също така въпросът за неотдавнашните писма на патриарх Вартоломей, с които той поиска трима послушници- славяни веднага да напуснат светогорските монастири, където се намират -нещо небивало в досегашната история на Св. Гора. Това с основание бе възприето от атонци като открито обявяване на война срещу славянските монастири и пряко вмешателство в самоуправлението на Атон. Очевидно бе, че насроченото в пълно съгласие с каноничния ред двойно заседание едва ли ще вземе благоприятни за Патриаршията решения. И нейният удар срещу онази част от светогорците, която дръзна да покаже вярност към светоотеческото Православие, не закъсня. Само 24 часа преди да започне съвещанието, на Атон пристига ненадейно от Цариград патриаршеска делегация в състав: Илиополският митрополит Атанасий, Филаделфийският Мелитон (преки участници в прогонването на монасите от Илиинския скит) и Австрийският Михаил (влизал в съслужение с протестантски пастор). Противно на Устава на Света Гора и на отдавна възприетата тук практика, Цариградските йерарси настояват да бъдат включени в дневния ред нови теми, които да се разгледат без предварителното им обсъждане във всеки монастир, където съветът на старците трябва да вземе съвместно решение по тях. Ударът е насочен не само срещу самоуправлението, но и срещу съборния принцип на вземане решения, отнасящи се до вярата и каноничния ред в монашеската република. Затова Св. Кинотис отказва да приеме предложението на делегацията. Той смирено моли насроченото заседание да бъде проведено същия ден, а след това - по определения каноничен ред да се свика друго, под председателството на патриаршеската делегация, като предложените от нея въпроси бъдат обаче предварително обсъдени в монастирите и се установи общата позиция по тях на атонските отци. При проведения разговор с цариградските митрополити, някои представители на монастири се изказват против обединението с папистите и монофизитите и напомнят за особените права, с които от векове се ползва Св.Гора. При дискусията най-активните противници на водената от Фенер политика са "отбелязани", а "сведенията" за тях са допълнени от съчувственици на патриаршията. Като резултат от това делегацията обвинява отците в липса на съдействие и уважение към Светейшия Вселенски Престол, в унижаване нейния авторитет и авторитета на Църквата-Майка. Желаейки умиротворение при създалата се напрегната обстановка, Св. Кинотис предлага игумените на св. атонски обители съборно да решат възникналия спор при следващото заседание. Но и това предложение е отхвърлено от делегацията, която явно е дошла тук не да обсъжда, а да диктува, и на Св. Кинотис е поставен ултиматум да бъде готов с отговора си още на сутринта преди двойното заседание. Когато на другия ден монашеското управление на Св. Гора се събира преди заседанието, за да реши какъв да бъде отговорът, в сградата неочаквано и не според приетия ред пристигат тримата цариградски йерарси, придружени от няколко игумени. Става ясно, че гостите от Фенер имат на своя страна игумените на 6 от 20-те светогорски монастири, което направи невъзможно разглеждането от двойното заседание на поставените, принципни за Православието, въпроси. Така важният -23- монашески форум е осуетен. Нанесена е тежка рана на единството на светогорското братство. Не без основание са опасенията, че тя ще остави дълбоки следи, ще стане нов повод за съблазън на монашествуващите и на благочестивите вярващи. Но деспотичната намеса на Вселенския престол не спира дотук. На следващия ден, 5/18 февруари, делегацията свиква под свое председателство извънредно заседание на Св. Кинотис и обявява, че Св. Синод на Вселенската патриаршия е решил да наложи - без съд и право на защита - тежки наказания на няколко светогорски отци, заемащи ръководни длъжности и известни със своята безукорна нравственост, висока образованост и вярност към св. Православие. Обявяват се за лишени от игуменско достойнство и от правото да участват в заседанията на Св. Кинотис архимандрит Йосиф, игумен на монастира Ксиропотам, и проигумените - на монастира Симонопетра - йеромонах Елисей, на монастира Филотей -монах Лука и на монастира Дионисиат - монах Епифаний. На примерни в монашеството и вярата старци са наложени наказания за "недисциплинирано и размирно поведение с нечувана дързост и неуважение" към патриаршеската делегация. При това санкционираният игумен на Ксиропотам изобщо не е присъствувал на заседанието и не е имал никаква връзка с делегацията! Председателствуващият позорното заседание, митрополитът на Тир и Илиопол Атанасий, обяснява, че наказанията са наложени въз основа на "досиета" (?!), чието съдържание не е представено нито на Св. Кинотис, нито на обвиняемите. Игумените на тринадесет атонски монастира се обявяват против наказанията, а останалите шест, за които стана дума по-горе, подкрепят присъдата на Фенер*. Това са игумените на Великата лавра, Ивер, Кутлумуш, Пантократор, Ставроникита и Ксенофонт. * Двадесетият монастир - Есфигмен - отдавна е взел непримирима позиция спрямо политиката на Цариград, не споменава в богослуженията си името на Вселенския патриарх и в знак на протест срещу непоследователната линия на Св.Кинотис не участвува в неговите заседания. Впрочем, както вече споменахме, Фенер не за първи път чрез свои възпитаници се старае да разбие светогорското единство, внасяйки не само отровата на модернизма в Православието, но и плевелите на междунационалните разделения сред монастирите. Както съобщава представителят на Пантелеимоновския монастир в Св. Кинотис, йеромонах Николай, в своя отчет, подготвен за сведение на Московската патриаршия и публикуван в църковно-обществения орган на Руската Православна Задгранична Църква "Православная Русь" (бр. 12 и 13 от 15/28 юни и 1/14 юли 1993 г.) на Преображение.Господне, 6/19 август 1992 г., в монастира Пантократор било проведено тайно съвещание. Участвували в него митрополит Мелитон и трима от игумените, които сега провалиха двойното заседание на Св. Кинотис: архим.Василий (от Ивер), архим.Алексий (от Ксенофонт) и архим.Висарион (от Пантократор). На съвещанието е била набелязана програма за заселване на славянските монастири Зограф, Хилендар и св.Пантелеймон с гръцки монаси и назначаването на гръцки игумени в тях. Тази програма е всъщност осъществяване на част от по-обширния масонски план, известен под името "Йоан Век", с който се цели окончателното разрушаване на Света гора като крепост на Православието и превръщането й в туристически център. Планът "Йоан Век" бе разкрит и публикуван преди няколко години. В този дух още през 1972 г. руският Андреевски скит, един от най- богатите на Атон, бе предаден на гръцкия монастир Ватопед и безмилостно разграбен. Неговата участ сподели и руският скит "Св.прор.Илия", след като братството му бе насилствено прогонено на 7 май 1992 г. от дошлите специално за това двама митрополити от Фенер, подкрепени от полицията. Сега на Атон се питат кой ще бъде следващият. *** След провалянето на назначеното за 17 февруари т.г. двойно заседание на Св.Кинотис на Св.Гора и неправомерните действия на превишилата правата си Цариградска делегация, мнозинството атонски игумени отправи протестно писмо до патриарх Вартоломей, излагайки недоумението си от действията на делегацията и просейки да бъдат отменени неканоничните наказания. "Светейши Отче, - се казва в писмото, - позволете ни да попитаме допустимо ли е да се наказват упълномощени представители на светогорските монастири за това, че те законно участват в църковни органи и всеки път изразяват своето становище и мнението на своите свети обители?" "Прецениха ли се правилно размерите и последствията на едно такова небивало решение, което едва ли ще допринесе за спокойствието на Св. Гора и за възстановяването на мира?" "Можем да считаме, че това развитие на нещата е насочено фактически срещу Св.Гора и нашите единомислени братя са просто изкупителни жертви, а за нас те са достойни за чест и похвала..." "Станалото днес, Ваше Светейшество, повярвайте ни, не може в никакъв случай да бъде прието от Св.Гора, първо, поради пълната невинност на наказаните и второ, поради това, че не е извършено дори най-елементарно -24- съдопроизводство. Тези действия срещу нашата монашеска държава на Атон можем да изтълкуваме като повод за възникване в края на краищата на дълбок разрив в отношенията между Св.Гора и Вселенската Патриаршия, размерите и неблагоприятните последствия от които в този момент още не могат да бъдат предвидени." Въпреки уважителния тон на писмото отговорът на Вселенската патриаршия е хладен и високомерен. Нейният Синод определя наказанията за "твърде снизходителни, а действията на светогорските отци за "твърде бунтарски, насочени срещу висшата църковна власт" и - каква ирония! -обвързалият се изцяло в светски взаимоотношения Фенер препоръчва на атонците "строго да стоят настрана от светското мислене, което, според него, е характерно за техните действия през последните години. "Игуменът на Ксиропотам бил наказан, защото чрез своя представител в Св. Кинотис дал "мнение с неприемливо съдържание". След този отговор четирима атонски игумени, представители на мнозинството, несъгласно с наложените наказания, пристигат във Фенер с молба конфликтът да бъде разгледан на заседание на Синода, но се завръщат без успех. В последния момент насроченото заседание се отменя и отлага за неопределен срок. В същото време атонци с огорчение научават, че четирима от шестте игумени, поддръжници на патриаршията, които с действията си внесоха разцепление в светогорското единство, на Православна неделя тази година са се намирали в Цариград. В момент, когато цялият Атон се възмущава и протестира срещу грубата намеса на Фенер, те са гостували на патриаршията и са участвали в нейните богослужения. В комюникето, издадено от атонските монаси по повод на станалите събития, се казва: "Двете истински задачи, които се крият зад този опит на патриарх Вартоломей да наруши устава на Св. Атонска Гора - устав, признат от неговите предшественици и потвърден от гръцката конституция, се състоят в това -на първо място да бъде задушена Св. Атонска гора и да се парализира нейната реакция против унията с Рим, а на второ място да се заглуши нейният протест срещу елинизацията на негръцките монастири — линия, която тайно, но неотклонно се провежда през последните десет години от Вселенската патриаршия...". В обръщение към гръцкия народ, отправено от Св. Кинотис на 20 февруари, се казва: "Фактически кризата, появила се в тези твърде тежки за нашата страна дни между Вселенската патриаршия и Св. Гора е израз на стремежа на Вселенската патриаршия (не твърдим, че това е злонамерено) за вмешателство в управлението на светогорските монастири и опит за съкращаване на установените процедури по съдопроизводството. Това води до промяна и ограничаване самоуправлението на Св. Гора, а на тази тема светогорците са изключително внимателни и чувствителни. С чуство на дълг към свещените предания на приснопаметните императори, патриарси и другите законоположители, които искаха Св. Гора да има свое самоуправление, светогорци се чувстват пазители на отеческия завет, отговорни пред своите приснопаметни предшественици, които десет века го запазиха непроменен за следващите поколения." В интерес на истината все пак трябва да отбележим липсата на достатъчна категоричност в позицията на атонските игумени спрямо Цариградската патриаршия. Макар и да протестират срещу нейната пагубна църковна политика, те и до днес, дали от криворазбран патриотизъм, дали по други непонятни причини, се опитват все още да виждат в нея древното й величие и да затварят очите си пред реалните страшни поражения, които тя нанася повече от 70 години на всеправославното единство, не само с въвеждането на новия календар и с въвличането на поместните църкви в икуменическото движение, но и с всякакви други най-неприемливи от православна гледна точка действия. Някои гръцки ежедневници заеха като че ли по-твърда позиция относно патриарх Вартоломей и приближените му архиереи. Борческият вестник "Църковна борба" ("Еклисиастикос агон") през февруари т.г. писа по техен адрес: "Фактите сочат, че те желаят да унищожат всичко противно на възгледите и действията им, за да могат по-лесно да осъществят разрушителните за Православието свои планове, за изпълнението на които те явно са поели задължение пред трети лица." Независимо от това, събитията в Света Гора съвсем не са местен конфликт, а поредното тревожно предупреждение, камбанен звън за всяка православна съвест. Йезуитският възпитаник патриарх Вартоломей отново прояви твърдия курс на Фенер спрямо всеки опит за протест срещу провежданата от него прокатолическа и проикуменическа политика. След атаката му срещу Йерусалимската патриаршия, сега той не се посвени да хвърли в смут и Света Гора, като потъпче нейните закони, за да я преклони и да накара да замлъкне завинаги будния глас на атонските монаси. Дано Господ и Върховната покровителка на Атон, Пресвета Богородица, да ги укрепят в твърдост и неподкупна преданост към православната истина, за която много техни предшественици не се поколебаха да пострадат до смърт. А официалните поместни църкви все така продължават дипломатично да мълчат по тези съдбовни за Православието въпроси... -25- С писмо на Св.Кинотис до Вселенския патриарх СВЕТА ГОРА ВЗЕМА ПОЗИЦИЯ ОТНОСНО ИКУМЕНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ "Съюзът на учените за защита на светогорското монашество" със седалище в Солун издава бюлетин "Пазач на Атон". В броя си от 28.2.94 г. той публикува пълния текст на твърде важното писмо на Кинотиса на Св. Гора до Вселенския патриарх Вартоломей относно икуменическото движение със следните встъпителни думи: "Според достоверни източници от Св.Гора стремежът на Патриаршията към ограничаване свободата на атонските монаси цели главно да заглуши един силен глас на протест срещу големите компромиси, които се правят в наши дни по въпросите на Православната вяра. Светогорските монаси винаги са се противопоставяли на проикуменическата позиция на Патриаршията и на стремежа й към сближаване с католиците и другите еретици. Наскоро те изпратиха протестно писмо по повод съгласието на някои Православни църкви с католиците на съвместно съвещание в Баламанд, Ливан (вж. "Православно слово",бр.8, 1993 г.). Това съвещание се състоя в периода 17-24.6.1993 г. със съпредседатели австралийският архиепископ Стилианос и кардинал Е.Касиди. От православна страна изпратиха свои представители Цариградската, Александрийската, Антиохийската, Московската, Румънската, Кипърската, Полската, Албанската и Финландската църкви. Не участвуваха Йерусалимската, Сръбската, Българската, Грузинската, Гръцката и Чехословашката църкви. Протестното писмо на светогорците предизвика гнева на Вселенската патриаршия и доведе до неотдавнашното й вмешателство на Атон. Текстът на писмото е следният: "Карея, 8.12.1993 г. До Негово Всесветейшество нашия Отец и Владика, Вселенския патриарх г-н Вартоломей, Константинопол. Светейши Отче и Владико, Обединяването на църквите или, по-точно, присъединяването на неправославните към Едната,Свята Съборна и Апостолска Православна Църква е и наше съкровено желание, за да се изпълни молитвата на Господа: "Да бъдат всички едно" (Иоан 17:21). Това обединяване обаче ние разбираме и очакваме съгласно православното тълкуване. Както ни напомня проф. о.Йоанис Романидис "...Тук Христос се моли, щото учениците Му и учениците на учениците Му да станат едно в съзерцаването на Неговата слава още през земния си живот, като членове на неговото Тяло, сиреч Църквата..." Затова, когато ни посещават неправославни християни, ние ги посрещаме винаги гостоприемно, с любов в Христа, но с болка съзнаваме, че се различаваме във вярата и затова не можем да имаме църковно общение. Схизмата, т.е. разделението между православни и противохалкидонци отначало, а по-късно между православни и католици, представлява наистина една трагедия, с която не бива да се примиряваме и за която не бива да мълчим. Затова ние бихме разбрали едно предприето със страх Божий и в съгласие с православното предание начинание за обединение, което обаче не може да стане чрез пренебрегване или унижаване на православните догмати или чрез търпимост към заблужденията на неправославните. Едно такова обединяване няма да бъде обединяване в истината и затова изобщо няма да бъде прието от Църквата, нито благословено от Бога, доколкото според светоотеческото слово "доброто не е добро, когато не се извършва добре". Напротив, то ще предизвика нови схизми, разделения и смущения в обединеното поначало тяло на Православието. В този смисъл бихме казали, че във връзка с големите промени, извършващи се в православните страни и изобщо с нестабилното положение в света, Едната Свята Съборна и Апостолска, т.е. Православна Църква, ще трябва от една страна, засилвайки сплотеността между поместните православни църкви, да се посвети на грижа за своите страдащи членове и да съдействува за тяхната духовна просвета, а от друга страна да възвестява на обърканото човечество своята спасителна мисия и благодат. В този дух следим, доколкото можем да си позволим като монаси, развитието на икуменическото движение и диалози, констатирайки, че понякога правилно се преподава словото на истината, а понякога се правят компромиси и отстъпления по основни въпроси на вярата. -26- І Действията и изявленията на някои представители на Православни църкви — нечувани до днес и съвсем несъвместими с нашата свята вяра - предизвикаха у нас най-дълбоко огорчение. Преди всичко ще споменем случая с Блаженнейшия Александрийски патриарх, който поне на два пъти заяви, че християните трябва да признаят Мохамед за пророк. Никой до днес не е отзовал патриарха за това негово страшно нелепо изказване и той продължава да възглавява Александрийската църква, като че ли нищо не се е случило. Ето как от всехристиянския се стига до всерелигиозен синкретизъм. На второ място ще споменем случая с Антиохийския патриарх, който - без да бъде взето всеправославно решение - пристъпи към общение в тайнствата с противохалкидонците в Антиохия, без те да са приели Вселенските събори след третия и особено четвъртия Вселенски събор, който представлява непоклатима основа на Православието. За съжаление и в този случай не видяхме нито една от Православните църкви да протестира. Най-сериозен проблем обаче възниква във връзка с неприемливата промяна в позицията на православните, за която съдим от съдържанието на Общата декларация на смесената комисия по диалога между православни и римокатолици на заседанието в Баламанд през юни 1993 г. В нея са застъпени антиправославни възгледи, върху които ще обърнем вниманието на Ваше Светейшество. Поначало трябва да признаем, че Вашите изявления за унията като непреодолима пречка за продължаването на диалога между православни и римокатолици ни успокояваха. Съдържанието на декларацията от Баламанд обаче създава впечатлението, че Вашите изявления се заобикалят, и че на унията се дава свобода и място на масата на богословския диалог, въпреки категорично взетото противоположно решение на III Всеправославно съвещание в Родос: "Унията и диалогът са несъвместими".1 За това, че нашето безпокойство е оправдано, свидетелствува и статията на митрополит Христодул Димитриадски, публикувана в сп."Пирайки еклисиа" (Пирейска църква-гр.), откъси от която прилагаме.2 II Още по-голяма съблазън обаче предизвиква, Ваше Светейшество, разработката на еклезиологическите въпроси в текста на декларацията от Баламанд. Тук ще споменем само най-значителните отстъпления. В § 10 четем: " Като реакция срещу католическата църква, която извършваше мисионерска дейност в ущърб на Православието, проповядвайки, че вън от нея няма спасение, Православната църква на свой ред прие същата постановка, а именно, че човек може да се спаси само в нейното лоно. Дори, за да осигури спасение на "отделилите се братя", тя стигна дотам, че прекръщава християните, като пренебрегва правото на религиозна свобода и свободното произволение на всеки човек - една перспектива, която е твърде далече от духа на днешната епоха".3 Като православни ние не можем да се съгласим с това становище, тъй като нашата св. Православна Църква винаги —и преди унията —е проповядвала, че спасението е в нея, а не е "приела тази постановка" като реакция срещу унията. Самото разделение започна поради догматически различия, възникнали още от по-ранно време. Православната църква нямаше нужда от унията, за да добие съзнанието, че тя е истинската продължителка на Едната Свята Съборна и Апостолска Църква, тъй като тя винаги е имала това съзнание. Освен това тя винаги е считала папската църква за еретическа и ако не е употрябавала често термина "ерес" то това е било, защото според думите на св.Марк Ефески: "(Нашите предци) не искаха да тържествуват над латинците като над еретици, понеже очакваха тяхното обръщане и търсеха да спечелят тяхната дружба".4 Когато обаче униатите и мисионерите от Рим дойдоха при нас, на Изток, за да привличат измъчените православни, най-често с непочтени средства, както правят и днес, тогава Православната църква, за да запази своето стадо, а не с цел прозелитизъм, подобен на извършвания от Рим, беше длъжна да възвести тази истина. Свещеният патриарх Фотий също окачествява филиоквето като ерес и счита изповядващите го за неправославни.5 § 10 на Декларацията е така формулиран, че неоснователно се обвинява Православната църква, за да се намали отговорността на папистите. Кога православните са прекръщавали римокатолици и униати без тяхно желание, потъпквайки религиозната им свобода? И ако съществуват някакви изключения, забравят ли православните представители, подписали текста на декларацията, че прекръстените са били потомци на насилствено обърнати към унията православни, както например в Полша, Украйна, Молдавия (виж също § 11). В § 13 четем: "В действителност, главно от започването на Всеправославните съвещания и II Ватикански събор, от преоткриването, както от страна на православните, така и от страна на католиците, на Църквата като общност, коренно се промениха предпоставките и оттук основните позиции. И от двете страни се признава, че това, което Христос е поверил на Църквата Си — изповядване на Апостолската вяра, участие в едни и същи тайнства, главно в едното свещенство, -27- извършващо едната Христова Жертва, а също Апостолското приемство на епископите - всичко това не може да се разглежда като изключително достояние на една от нашите църкви. С оглед на това очевидно е, че всякакво прекръщаване губи смисъл.”7 Преоткриването на Църквата като общност несъмнено има значение за римокатолиците, които, изправени пред безизходното положение, до което ги доведе тяхното деспотично еклезиологическо учение, се видяха принудени да приемат обществения характер на Църквата. Така редом с едната крайност на абсолютната власт те поставят другата крайност - на колективната власт, като се движат всякога по една и съща антропоцентрична плоскост. Православната църква обаче винаги е имала съзнанието, че тя не е просто една общност, а богочовешка общност или, както лаконично се изразява св.Григорий Палама в словото си "За изхождението на Светия Дух" - "общност за обожествяване". А такава общност за обожествяване не само е непозната, но е и несъвместима с римокатолическото богословие, което отказва да приеме несътворените Божии действия, чрез които се образува тази общност. При това положение с най-дълбоко огорчение констатираме, че в този параграф нашата Света Православна Църква се приравнява с намиращата се в заблуждение Римокатолическа църква. "Опрощават се" сериозните богословски различия (Филиокве, главенството и непогрешимостта на папата, тварната благодат и др. подобни) и се подготвя обединяване без да е постигнато съгласие по догматически въпроси. Така се сбъдват предвижданията, че подготвяното от Ватикана обединяване, в което доброволно или неволно се въвличат православните, намиращи се и днес в неблагоприятни етнически и политически обстоятелства, и в зависимост от държави с друга религия, постепенно набира ход без постигане на съгласие относно догматическите различия. Предвижда се да стане обединяване въпреки тези различия, чрез взаимно признаване на тайнствата и Апостолското приемство от двете страни и чрез прилагане на съвместно причастие (intercommunion), отначало в ограничени рамки, а след това повсеместно. Едва след това трябвало да се обсъждат догматическите различия от богословска гледна точка. Но когато се осъществи обединяването на практика, какъв смисъл има обсъждането на богословските различия? Рим знае, че православните никога няма да приемат католическото учение. Това доказа опитът от досегашните начинания за обединяване. Затова сега се преминава към нов метод - обединяване въпреки различията, като католиците по човешки (защото тяхното учение винаги е било твърде земно, антропоцентрично) се надяват, че с времето като по-силни ще погълнат православните. Това предвидя о. Йоанис Романидис в статията си "Униатско движение и народен икуменизъм" (“The Uniate Movement and the Popular Ecumenism”), публикувана през февруари 1966г. в сп."Православно свидетелство". Бихме искали да попитаме онези от православните, които са подписали декларацията, дали имат апостолски произход Филиоквето, учението за главенството и непогрешимостта на папата, за чистилището, непорочното зачатие, тварната благодат? И възможно ли е ние като православни въпреки това да признаваме, че римокатолиците имат апостолска вяра и изповедание? Не са ли ереси всички тези тежки богословски отстъпления на Рим? Ако това е така, както гласят и постановленията на Православните събори и Отци, не следва ли оттук и невалидността на техните "тайнства" и "апостолско приемство"? Възможно ли е да съществува пълнота на благодатта, там където няма пълнота на истината? Възможно ли е да разделяме Христос като Пълнота на Истината от Христос като Пълнота на благодатта в Тайнствата и Апостолското приемство? Апостолското приемство съществува в Църквата от самото начало като историческо потвърждение на това, че тя е пазителка на истината. Когато обаче тази истина се изопачава, какъв смисъл има формалното запазване на апостолското приемство? Големите ересиарси в много случаи също са имали такова приемство, но можем ли да считаме, че те са били носители на благодатта? И как е възможно две църкви да се считат за "църкви - сестри" не заради това, че са имали общ произход преди разделението, а заради това, че както сега се твърди, те уж имат "общо изповедание, освещаваща благодат и свещенство", въпреки големите догматически различия? Кой православен би могъл да приеме "непогрешимостта и претенциите за първенство по власт в цялата църква на религиозно-политическия водач на държавата Ватикана и да го смята за истински наследник на Апостолите? Не би ли било това отричане на Апостолската вяра и Предание? Не знаят ли подписалите Декларацията, че и днес много римокатолици стенат под гнета на папата и на схоластичната антропоцентрична еклезиологическа система на римокатолицизма и желаят да приемат Православие? И как е възможно тези духовно измъчени хора, желаещи св.Кръщение, да не бъдат приети в Православната църква заради това, че уж една и съща благодат съществува и в двете църкви? В този случай не трябва ли да се съобразим с религиозната свобода, съгласно претенцията, изразена в Общата декларация по друг повод и да дадем на тези хора православно кръщение? Какъв отговор ще дадем на Господа, когато -28- лишим от пълнотата на благодатта онези, които след дълги усилени търсения желаят да бъдат кръстени в Едната Свята Съборна Апостолска и Православна Църква? В Декларацията (§ 14) се цитират думите на папа Йоан - Павел II: "Икуменическият стремеж на сестрите-църкви - Източна и Западна, стремеж, основан на диалога и молитвата, търси едно съвършено и пълно общение, което да не бъде нито поглъщане, нито сливане, но среща в истината и любовта."8 Как е възможно обаче обединяването да бъде в истината, когато се заобикалят догматическите различия и двете църкви се признават взаимно за църкви-сестри въпреки тези различия ? Истината в Църквата е неделима, защото тя е самият Христос. Когато обаче съществуват догматически различия, не може да има единство в Христа. От църковната история знаем, че за църкви- сестри могат да се считат единославни църкви, но никога Православната с други инославни църкви, колкото и малки наглед да са техните заблуждения. Затова се питаме дали религиозният синкретизъм и догматическият минимализъм — следствие от осветскостяването и антропоцентризма, не оказаха влияние върху православните, подписали текста на Декларацията. В този текст може би за първи път се приема от православна страна становището, че и двете църкви - Православната и Римокатолическата еднакво представляват Едната Свята Съборна и Апостолска Църква или че те са две нейни канонични проявления (разклонения). Така за съжаление православните за първи път официално приемат теорията за клоновете. Нека ни бъде позволено да изкажем нашето най-дълбоко огорчение във връзка с това, че тази теория влиза в крещящо противоречие с православното предание и съзнание. Доказателства с признат всеправославен авторитет за това, че само Православната Църква представлява Едната Свята Съборна и Апостолска Църква имаме много. Така съборите: - Константинополски от 1722 г. - Константинополски от 1727 г. - Константинополски от 1838 г. - Посланието на 4-мата Източни патриарси и състоялите се при тях събори от 1848 г., както и - Константинополският събор от 1895 г. постановиха, че само нашата св.Православна Църква представлява Едната Свята Съборна и Апостолска Църква. Константинополският събор от 1895 г. обобщава: "Източно- православната Църква основателно се хвали в Христа, че тя е Църквата на 7-те Вселенски събора и на първите 9 века на християнството, следователно тя е Едната Свята Съборна и Апостолска Христова Църква, "стълб и утвърждение на истината". А Римокатолическата църква е църква на новатори, които изопачават творенията на църковните отци и криво тълкуват Свещ.Писание и постановленията на св.събори, затова тя справедливо се осъжда заради упорството в заблудата си. "По-достойна за похвала е войната -казва св. Григорий Богослов - отколкото мирът, който ни разделя от Бога."9 Същото бе потвърдено и от представителите на православните църкви на срещите на ССЦ -изтъкнати православни богослови като о.Г.Флоровски. Така на заседанието в Лундис (1952 г.) беше казано: "Тук дойдохме не за да осъждаме другите църкви, но за да им помогнем да познаят истината, да ги просветлим, водени от братска любов, като им изложим учението на Светата, Съборна и Апостолска Църква, запазено непроменено от апостолско време".10 В Еванстон (1954 г.) беше заявено: "В заключение ние сме длъжни да изразим дълбокото си убеждение, че само св. Православна Църква е съхранила "вярата, предадена веднъж завинаги на светиите" в цялата й пълнота и чистота. И това не за да получим награда от човеците, а защото Бог благоволи да запази това съкровище в глинени съдове, за да се прояви силата Божия?"11 В Ню-Делхи (1961 г.) също бе заявено: "Единството се е нарушило и то трябва да бъде възстановено. Защото Православната Църква не е просто едно изповедание измежду многото. За православните тя е Църквата. Православната Църква вярва, че вътрешното й устройство и учение съвпадат с апостолската проповед и преданието на древната неделима Църква. Само в Православната Църква има нерушима и постоянна приемственост на Тайнството свещенство (sacramental ministry), на благодатния духовен живот и на вярата. Апостолската приемственост на епископското достойнство и на свещенството за православните е съществена и задължителна предпоставка за съществуването на Църквата изобщо. Православната Църква заема, съгласно вътрешното й убеждение, изключително място в разделеното християнство като носителка и свидетелка на преданието на древната неделима Църква, от която произлизат всички останали християнски изповедания."12 Бихме могли да приведем свидетелства и от много изтъкнати православни богослови, но ще се ограничим с о.Думитру Станилоае. На много места в неговата забележителна книга "За православния икуменизъм" се говори за "общите декларации" от православна гледна точка. Оттук ще стане ясна несъвместимостта на споменатите места от декларацията (в Баламанд) с нашата православна вяра. "Без единство във вярата и без общение в Тялото и Кръвта на Въплътеното Слово не би могла да съществува една такава църква или Църквата в общия смисъл на думата " .13 "С други думи, за икономия се счита валидността на тайнството, извършено вън от Църквата, върху този, който влиза в пълно -29- общение на вярата с членовете на Православната Църква и става неин член."14 "Съгласно римокатолическото разбиране Църквата е не толкова духовен организъм с глава Христос, колкото законно-каноническа организация, която в най-добрия смисъл живее не на божествено равнище, а на свръхестествената основа на "тварната благодат.""15 "За запазването на това единство необходима роля играе единството във вярата, защото то свързва в пълнота членовете на Църквата с Христа и помежду им."16 "Тези, които не изповядват в цялост учението на Христа, а се придържат към отделни части от него, не могат да бъдат в пълно общение с Църквата, нито пък помежду си."17 "Как биха могли католиците да се обединят с православните в обща евхаристия, когато считат, че ги обединява повече папата, отколкото Божествената евхаристия? Може ли любовта, която извира от Христа в св.Евхаристия да извира от папата?”18 "Започва да се признава фактът, че Православието като цялостно Христово тяло клони да обхване съвсем конкретно вътре в себе си отделилите се части..."19 От само себе си се разбира, че две цялостни Христови тела не могат да съществуват. III Достойно за недоумение е, Ваше Светейшество, че православните извършват тези отстъпления, когато римокатолиците не само постоянствуват, но и засилват папоцентристката си еклезиология. Известно е, че II Ватикански събор не само не се отказа от главенството и непогрешимостта на папата, но още повече засили значението им. Същото четем в книгата "Православие и римокатолицизъм", т.2. на покойния проф. Й. Кармирис, в която той подчертава, че папата при всеки удобен случай с много показност набляга на това.20 Но и в текста на папската енциклика на папата "Към епископите на католическата Църква" (от 28.5.1992г.) за единствена "съборна" Църква се признава католическата, а папата — за единствен "съборен" епископ. Римската църква и нейният глава представляват (според енцикликата) "същността" на всяка друга църква. Всяка друга поместна църква и нейният епископ са само израз на прякото "присъствие" и "власт" на римския епископ и неговата църква".21 Православните църкви (пак според енцикликата), тъй като не желаят да се подчиняват на папата, не носят характера на църква, а се смятат за "някакви църкви " (VERDIENNEN DEN TITEL “TEILKIRCHEN”). Същата еклезиология е застъпена и в "Ръководството на Римската църква за прилагане принципите и ръководните начала на икуменизма", представено от кардинал Касиди на срещата на римокатолическите епископи (10-15 май 1993 г.). На тази среща присъствуваха и некатолици, и дори православни. В споменатото Ръководство се подчертава, че римокатолиците запазват твърдото си убеждение, че единствената Христова църква остава (subsiste) католическата църква, която се управлява от наследника на Петър и от епископи, намиращи се в общение с него (§ 17) и признаващи го за свой глава (§ 14).22 В същия текст се казват много примамливи думи за необходимостта от развитие на икуменическите диалози и на възпитанието в икуменически дух, очевидно с цел да се подмамят наивните измежду православните към обединяване, т.е. към подчиняване на Рим, използувайки следните методи: "Като критерий за икуменическото сътрудничество се определя, от една страна, взаимното признаване на кръщението и употребата на общи символи на вярата в литургийната (богослужебната) практика, а от друга страна - сътрудничество в областта на възпитаването на бъдещи йереи в духа на икуменизма, съвместна молитва и сътрудничество в пастирската дейност, така че от взаимно противопоставяне да стигнем до съвместно съществуване, от него - до сътрудничество, оттам до близки контакти, а от тях - до литургийно общение."23 И на тези текстове, пропити с лицемерие, се дава положителна оценка от православна страна!24 С огорчение констатираме, че Общата декларация от Баламанд се основава изключително на логиката на този документ на Римската църква. Питаме се, имайки предвид развоя на последните събития, дали няма да се оправдаят опасенията, че в крайна сметка тези диалози ще завършат в ущърб на Православието? Светейши Отче и Владико, по човешки, римокатолиците успяха чрез този текст да получат признание от някои православни за това, че църквата им е продължителка на "Едната Свята Църква" с пълнота на Истината, Благодатта, Свещенството, Тайнствата и Апостолското приемство. Успехът обаче в крайна сметка е в техен ущърб, защото ги лишава от възможността в покаяние да признаят и превъзмогнат тежките си еклезиологически и догматически недъзи. Затова отстъпките, които се правят от православните, не са израз на любов и не са за доброто нито на римокатолиците, нито на православните. Отстъпват от "надеждата на благовестието" (срв. Кол. 1:23) - Единствения Богочовек Христос и се покланят на идола на западния хуманизъм — човекобога, папата. Ние сме длъжни заради римокатолиците и заради целия свят, за който истинното Православие е последната надежда, никога да не приемаме -30- обединяване и никога да не се съгласяваме с това, че Римокатолическата църква е "църква - сестра", папата - каноничен Римски епископ и че Римската "църква" има канонично апостолско приемство, свещенство и тайнства, без те да се откажат категорично от Филиоквето, от непогрешимостта и главенството на папата, тварната благодат и другите си заблуждения, които ние никога няма да сметнем за маловажни. Напротив, считаме, че те непоправимо изопачават богочовешкия характер на Църквата и водят до богохулство. Характерни са следните решения на II Ватикански събор: - Римският папа, наследникът на Петър, е видим непресъхващ извор и основа на единството на епископите и множеството вярващи. - Религиозно подчинение на волята и ума на неоспоримата учителна власт на Римския папа трябва да има дори когато той не говори от катедрата (ех саthеdга). -Римският папа, предводител на епископите, поради достойнството си е непогрешим, когато като пастир и висш учител на вярващите, утвърждавайки вярата на братята си (срв. Лука 22:32), проповядва учение, засягащо вярата и нравствеността. За това справедливо се твърди, че решенията на папата са неизменно верни сами по себе си, а не чрез одобрението на Църквата, тъй като са изречени по вдъхновение на Св.Дух. Следователно решенията на папата не подлежат нито на одобряване, нито на промяна, нито на критика. Защото римският папа не изразява своето лично мнение (като отделен човек), а говори като висш учител на Вселенската Църква. В него пребивава дарът на непогрешимост на същата тази църква и той излага и защищава нейното учение за вярата.25 Римският папа като наместник на Христа и пастир на цялата Църква има в Църквата пълна, висша, вселенска власт, която може да упражнява винаги свободно. За Вселенски събор не може да се признае такъв, който не е одобрен и утвърден от наследника на Петър. Свикването на съборите, председателството им и одобряването на решенията им е привилегия на римския папа.26 Не звучи ли всичко това, Светейши Отче, в ушите на православните като хула срещу Св.Дух и срещу Създателя на Църквата и нейния Единствен и вечен Глава - Господ и Бог Иисус Христос, от Когото извира единството на Църквата? Не е ли това пълно изопачаване на евангелската православна богоцентрична еклезиология, вдъхновена от Св.Дух? Не подчиняват ли католиците Богочовека на човека? И ако се съгласим с всичко това, няма ли да изгубим вярата и спасението си? Ако искаме да останем верни на това, което сме приели от нашите свв.Отци, ние не можем да се съгласим, че Римската и Православната Църква заедно представляват Едната Свята Съборна и Апостолска Христова Църква. Считаме за необходимо измежду богословските различия да се подчертае въпросът за разграничаване същността и Божието действие и несътвореността на Божиите действия, защото ако благодатта е тварна (сътворена), както твърдят римокатолиците, спасението и обожествяването на човека губят смисъл и Църквата престава да бъде общност за обожествяване и се низвежда до едно каноническо учреждение. * * * За всичко изложено по-горе със скръб в душите се обръщаме към Вас, нашия духовен отец и с най-дълбоко уважение Ви умоляваме, разчитайки на Вашето пастирско благоразумие, да вземете предвид сериозността на въпроса, да не се съгласявате с горния текст (на декларацията от Баламанд) и да направите възможното, за да се предотвратят неприятните последици, които тя би имала за всеправославното единство, ако бъде приета дори само от някои Православни Църкви. Призоваваме Вашите свети молитви щото и ние, смирените населници и монаси на Св.Гора, в това време на духовно объркване, отстъпление, осветскостяване, омаловажаване и пренебрегване на Православните догмати да останем верни до смърт на "оня вид учение" (Рим.6:17), който приехме от свв.Отци, независимо какво ще ни струва това. Целуваме светата Ви десница с дълбоко уважение. Съобщаваме, че същото писмо се изпраща до участвуващите в богословския диалог църкви, като пряко заинтересовани. Писмото е подписано от всички представители от 20-те св.монастира на Св.Гора Атон. БЕЛЕЖКИ: 1. Йоанис Кармирис, "Догматически и символични паметници на Съборната Православна Църква", т.П, стр. 1007-1008. Австрия, 1968 г. 2. Димитриадски митрополит Христодул, "Унията само отживял метод на обединение ли е?", в сп. Пирайки еклисиа", бр.32, октомври 1993, с.36-37. 3. Виж текста на Общата декларация на Смесената международна комисия по богословския диалог между Православната и Римокатолическата църква (Баламанд, Ливан, 17-24 юни 1993 г.) "Унията - метод за обединение в миналото и съвременно търсене на пълно общение" в сп."Епискепсис", бр.496 (30.9.1993 г.), с.419. 4. Йоанис Кармирис, "Догматически и символични паметници на Съборната Православна Църква",т.1, Атина, 1960, с.419. 5. Виж V писмо до митрополита на Акилиния в "Писма на патр. Фотий", изд.И. Валетас, Лондон, 1864 г., с.189, 191, 192, 196. Виж също: Й.Кармирис, пос.съч., т.1, с.327. -31- 6. Св.Григорий Палама, "Триади", III, 15. 7. "Епискепсис", 6р.496 (30.9.1993), с.27-28. 8. Пак там, с.28. Забележително е, че в Декларацията изказвания на папата се цитират четири пъти, а на Вселенския патриарх веднъж. 9. Й.Кармирис, пос.съч., т.П, с.942. 10. Пак там, с.971. 11. Пак там, с.974. 12. Пак там, с.978. 13 О. Думитру Станилоае, "За православния икуменизъм", с.28, Пирея, 1976 г. 14. Пак там, с.32. 15. Пак там, с.35. 16. Пак там, с.38. 17. Пак там, с.75. 18. Пак там, с. 103. 19. Пак там, с. 105. 20. Й.Кармирис, "Православие и римокатолицизъм", т.П, с.162. 21. М.Фарандос, в."Ортодоксос Типос", бр.1030, (2.7.1993), с.1. 22. "Епискепсис", бр.483, (30.6.1993), с.15. 23. Пак там, с.14. 24. Пак там, с.17-18. 25. Преведено от книгата "The Documents of Vatican ІІ", с.44, 48, Ню- Йорк, 1966 г. 26. Архим. Сп.Билалис, "Православие и папизъм", Т.1, с.323, 325. Димитриадски митрополит Христодул - откъс от статията "Унията само отживял метод за обединение ли е?", сп."Пирайки еклисиа", бр. 32, октомври 1993 г., цит. по в."ОртодоксосТипос", бр.1067 (18.3.94 г.),с.4. "Съгласно текста унията е метод на миналото, който днес се отхвърля. Все пак забелязваме, че се избягва категоричното осъждане на унията като метод за прозелитизъм спрямо православните, но едновременно се признава правото на съществуване на "източните католически църкви". Но как униатите ще съществуват без уния ? И ако унията се отхвърля като метод за постигане на единството, то какво може да оправдае съществуването й? Източните католически църкви не само не се осъждат, но им се дава право да участвуват в богословския диалог на обединяването. Съпротивата на православните в началото на диалога с католиците стана причина да не присъствуват униатите в него. Но сега, с общото съгласие на двете страни, те ще бъдат допуснати. Съмнявам се дали едно такова решение ще бъде прието от Православните Църкви. В текста се подчертава, че католическата църква ще помогне на униатите да осъзнаят необходимостта от своя принос за възстановяване на пълното единство между католици и православни. Същото ще направи и Православната Църква. И това става след насилията, наскоро извършени в Източна Европа от униатите над православните... След като православните бяха изхвърлени от храмовете си и лишени от тях, сега Православните църкви се канят да убедят вярващите да не се оплакват от униатите. Изглежда подписалите този текст не живеят на земята. Гоненията на православните от страна на униатите в миналото не се разглеждат в текста. Фактически по този начин вината на униатите в далечното и близко минало се опрощава и това ще доведе до възстановяване на връзките между християните. В настоятелното искане за пълно възстановяване на религиозната свобода се крие коварство, защото това ще бъде удобен предлог за католиците и униатите да продължат да действуват в православните страни, където години наред хората живяха под гнета на атеизма и материализма и естествено не са запознати с догматическите различия между църквите. Трудно ще бъде за човек сега да избере свободно към коя църква да принадлежи при усилената пропаганда на Римската църква и нейните оръдия - униатите. Защото последните външно приличат на православните и лесно могат да заблудят човек, незапознат с църковния живот и с разликата между униати и православни." Текстът на писмото на светогорските отци е преведен с малки съкращения от гръцкия вестник "Ортодоксос Типос", бр.1067, 18.3.1994г. -32- ПРОСТИХМЕ СЕ С ОТЕЦ ЙОРДАН "Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият" (Мат. 10:28). На 15 април 1994 г. сатанинската злоба проля невинната мъченическа кръв на още един Христов свещенослужител. На площада в родопското село Сърница, близо до джамията, без никаква вина бе застрелян в сърцето о.Йордан Цолов Петров, 41-годишен, родом от с.Рогозен, Врачанско. Всеотдайност и изстрадана решимост да служи на Христовата истина туптяха в това сърце. Съзнавайки сякаш, че няма време, о.Йордан бързаше, с рядка саможертвеност и енергия, да отдаде всеки свой миг за Божието дело - да бъде полезен с каквото и да е, но да работи за Църквата. Куршумът го застигна точно в такъв момент, след като бе очистил душата си с основна изповед в тайнството Покаяние и бе прочел молитвеното последование, за да се причасти на следващия ден със Светите Христови Тайни. Дано Бог го удостои с нетленната Си трапеза в Своето Небесно Царство! Както съобщава в. "Труд" в бр. 89 от 22.4.т.г., на 15 април отец Йордан заминал с кола за Сърница, далечно помашко село в недрата на Родопите, за да купи оттам дървен материал за строителството на нов храм. Наложило му се да пообиколи из селото, търсейки нужните му хора, попитал има ли там банка, за да преведе парите за поръчката. Жителите на сърнишкия квартал "Петелци", които, по думите на Сидер Съренски, директор на тамошното училище, са силно фанатизирани мюсюлмани, съобщили в полицията, че мъж в расо съмнително обикаля района. Обстановката явно започнала да се обтяга и тъй като времето напреднало, свещеникът решил да пренощува във Велинград, а на другия ден да довърши работата. Отишъл при Карамоллов, шофьор на автобус, с молба да пътуват заедно, тъй като забелязал, че две коли започнали да го преследват. Карамоллов отказал, понеже нямал курс за Велинград. Свещеникът си купил нещо за хапване и се отправил към местната бензиностанция, за да потегли сам към града. Изведнъж иззад нея изкочил джип без полицейски инициали, управляван от двама цивилни, въоръжени с автомат и пистолет. О.Йордан не спрял на вдигнатата стоп-палка, защото се усъмнил, че са нападатели. Обърнал "Трабант"-а си и подкарал към центъра на Сърница, надявайки се да намери там помощ. Джипът "подритвал" отляво и отдясно свещеническата кола, издевателствувайки над жертвата си. На площада пред джамията отец Йордан спрял. От шумотевицата се събрал народ. Единият от преследвачите, полицаят Ардалиев, го взел на прицел с автомата си, а другият, гл.сержант Виктор Дъвков, с пистолета си разбутал хората и с насочено дуло заповядал на свещеника да слезе от колата. Когато той отказал, полицаят Дъвков стрелял през предното стъкло право в сърцето му. На път за пазарджишката болница о.Йордан починал. Всичко това са разкази на очевидци — двадесетина души са били свидетели на безмилостния разстрел. Жителите на Сърница са потресени от убийството на невинния човек. Особено възмутени са те от полицейската версия, разпространена мигом по официалните канали, че Дъвков е стрелял при самоотбрана, тъй като бил нападнат с нож. Никакво оръжие, дори и нож не е открито при огледа на простреляния свещеник. Обратно, убиецът бил и преди това известен с много провинения — често употребявал алкохол, пришпорвал колата из селото и бабаитствал сред населението. Има подозрения, че е обвързан с групировка, изнасяща дървен материал. Не само за дисциплинарно уволнение, но и за най-строга съдебна отговорност за Виктор Дъвков настояват жителите на Сърница в подписка до министъра на вътрешните работи Виктор Михайлов. Отец Йордан Петров бе опят в параклиса "Св.Иван Рилски", за чието строителство приживе не пожали сили. Той остави три дечица - 10- годишния Цветан, 5-годишната Христина и 8-месечната Юстина. На деветия ден от трагичната му кончина, на бдението срещу празника Цветница, синът му застана в Христовия олтар в служебно одеяние на иподиакон. Бог да го укрепява да замести баща си в земното му служение и по великата Си милост да упокои мъченически загиналия Свой служител в лоното на праведниците. Амин! -33- НАДГРОБНО СЛОВО, произнесено от Триадицкия епископ Фотий при погребението на о.Йордан Петров "Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй и Моите пътища са по-високо от вашите пътища и мислите Ми - от вашите мисли" (Ис.55:8-9). Възлюблени в Господа, Не е вече между нас обичният ни отец Йордан. Измерено с нашите човешки мерки, според "нашите мисли и пътища" случилото се с него е ужасно и нелепо. Не е така обаче според мярката на Господните мисли и пътища. На Господа бе угодно той да претърпи мъченическа кончина и чрез нея да се роди за нов, безконечен живот. Защо тъкмо сега, в разцвета на силите си, защо тъкмо по такъв начин той прекрачи прага на смъртта - това е знайно само на Господа. А Господ, Който желае "всички човеци да се спасят" (1 Тим.2:4) прекъсва нишката на земния живот в най-благоприятния миг за спасението на всеки един от нас. Насилствената смърт очиства от грехове. Блажен е оня, който през земните си дни се е грижел да умива с покайни сълзи петната на съвестта си. Като архиерей и духовник мога да засвидетелствувам за плода на покаяние, принесен от отец Йордан в трогателна основна изповед пред мене. Чудно, сам той изразяваше смирена готовност, ако е потребно, да умре за Господа, да умие с кръв прегрешенията си, но смяташе, че не е достоен за това. По неизледимия си промисъл Бог проведе Своя служител през последното очистване на насилствената смърт, за да го упокои в тихото пристанище на небесното отечеството, далече както от нашите земни скърби, така и от нашите измамливи земни радости. Отец Йордан гореше от желание да помага за строежа на новия храм и го вършеше така, както може би никой от нас - с цялото си сърце, и ето че Господ го призова в неръкотворния храм на вечността; той искрено жадуваше да служи на Господа и на Неговата света Църква, и ето че Господ го призова към несекващото богослужение на небожителите. С тях го родеят детското му смирение, доброта и жертвеност, които ние никога няма да забравим. Зная добре, че в тези мигове за осиротелите родственици няма на земята утешение, което да изцели раните в сърцата им. Само Небесният Лекар на душите и телата може да ви съгрее със Своето небесно утешение. Затова обръщайте се към Господа. Нека вашата скръб да прелива в молитва за свидния покойник — в молитвата за него нека се изрази сега вашата любов към него. От тази топла молитва да избликне изворът на утешението за вашите сърца. Мисля, че не е нужно да се обръщам към вас, печални участници в този тъжен обряд. Ковчегът е най-убедителният безмълвен проповедник. Пред него човешкото слово линее, става някак неуместно. Ще добавя само едно: не гонете от себе си мисълта за смъртта: разтворена със страх и надежда, напоена с трепет и упование, тази мисъл е по-светла от много земни радости. Вечна и блажена да бъде паметта на нашия новопреставен събрат. Милосърдният Господ да прости всяко негово волно и неволно прегрешение и да упокои душата му там, където няма болка, нито печал, нито въздишка, но безкраен живот. Амин. -34- ПАРАКЛИСЪТ "СВ.ИВАН РИЛСКИ" В СТОЛИЦАТА ОТВОРИ ВРАТИ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ „Аз пък, по Твоята велика милост, ще вляза в Твоя дом и ще се поклоня в светия Твой храм със страх пред Тебе” (Пс. 5:8). Втора година вече ревнителите на чистото праотеческо Православие в България имат възможност да водят пълноценен богослужебен живот в своя каноническа общност, под омофора на Негово Преосвещенство Триадицкия епископ Фотий. Миналата година на прага на Великия пост отвори врати параклисът "Възнесение Господне", който много скоро стана тесен за православните старостилци от столицата и страната. И ето, в предверието на тазгодишната Света Четиридесятница Бог отново благоволи към жадуващите Неговата истина и с чудодейната Му помощ нов, по-голям и просторен параклис въздигна чело, увенчанос Животворящия Господен Кръст, сред столичния квартал "Бъкстон". Като гъба след дъжд изникна новият Божи дом, казваха хората от квартала, които сега с радост се отбиват да запалят свещичка тук. От деня, в който малкото багерче подравни терена и положи основите, до тържественото откриване на 12 март, не мина и месец. Божието съдействие се чувствуваше на всяка крачка при този строеж. Материали, транспорт, помощ - навсякъде вратите се отваряха сякаш сами. За строителите- доброволци, които с денонощно усърдие работеха тук, а и не само за тях, това бяха дни на гореща вяра, пламенна молитва и сърдечен подем -единственото истинско градиво, способно да въздига храм. Този ненадейно наложил се и изпълнен пряко всякакви материални срокове строеж бе наистина изпитание, допуснато от Господа, за да възгори в нас ревност по дома Му и да ни преклони в смирение, като ни припомни, че без Него не можем сторим нищо (срв. Иоан.15:5). Защото "Ако Господ не съзижда къщата, напразно ще се трудят строителите й" (Пс.126:1). Истинска Божия милост бе този урок тъкмо пред светия Велик пост—най-благоприятното време за духовно съзиждане на онова небесно обиталище вътре в нас, достойно да приеме Царя на Славата. През цялото време на напрегнат духовен и телесен труд ревнителите на св.Православие бяха укрепявани от молитвеното застъпничество на Пресвета Богородица и на Божиите угодници. На 26 февруари, деня на блаженото упокоение на приснопаметния наш отец архиепископ Серафим (‡ 1950), в строящия се още параклис бе отслужена панихида от епископ Фотий при стичане на голямо множество народ. Негово Преосвещенство бе в съслужение с йеромонах Теофан и свещ. Станой. Всички богомолци с трепетна вяра отправиха молитви към обичния ни Дядо Владика - както в годините на комунистическия режим той успя с Божия помощ да основе и запази Княжевския Покровски монастир, тъй и днес да ни помогне в изграждането на новия молитвен дом. В това богоугодно дело вярващите имаха и друг велик застъпник — преподобния и богоносен закрилник на българската земя св.Иван Рилски, комуто бяха решили да посветят новия параклис. Още миналата година на празника на светеца, когато две групи богомолци се отправиха на поклонение в Рилския монастир, по специална заръка на владика Фотий те коленопреклонно молиха пред мощите на преподобния застъпничество и помощ за нов храм. И ето, надвечер на 12 март т.г. "MFUD0SK1S9 2IKFL0DK1E", тропарът на св.Иван Рилски, екна в новооткрития параклис, препълнен с радостни и развълнувани богомолци. Предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква, Триадицкият епископ Фотий, в съслужение с йеромонах Теофан и свещ. Станой Цветанов с дяконите Тодор Енчев и Валентин Тодоров отслужи чина "полагане на антиминс" и освети вода, с която поръси светите икони и предстоящия народ. Иконите в параклиса са копия от стария -35- иконостас на Рилската света обител, икони скъпи и познати на всеки българин. В словото си владика Фотий благодари за великата Божия милост към нас, недостойните и грешни чеда и припомни как трябва да пристъпваме прага на Божия дом, за да бъдат часовете тук наистина душеспасителни и благодатни за всекиго. Веднага след освещаването започна всенощно бдение, а на следния ден, Сирни заговезни, бе отслужена първата света Литургия в новоиздигнатия параклис. Надвечер бе извършен чинът на прошката. Архипастирът на Българската Старостилна Православна Църква, клирът и паството взаимно и от цяло сърце измолиха един от друг прощение пред Всевиждащия Бог. Така, с радост и сълзи на обновление, започна за българските старостилци Великият пост. През цялата първа седмица всеки ден се извършваха всички богослужебни последования, а в сряда и петък Литургия на Преждеосвещените Дарове. Следобедите бе отслужвано Велико Повечерие с Великия Покаен канон на св.Андрей Критски, а в петъка - с Богородичния акатист. Постническият и молитвен труд на огромната част от богомолците след надлежна изповед бе увенчан с приобщаването със Светите Христови Тайни на 19 март, Тодоровден, когато причастяването продължи повече от час. Още много вярващи приеха Св.Причастие на следния ден, когато Църквата възпоменава тържеството на Православието над ересите и прославя великите църковни учители и подвижници, отстоявали неговата чистота. След литургията отново бе отслужена панихида в памет на приснопаметния архиепископ Серафим (Соболев), чиято праведна душа се упокои в Господа тъкмо на този свят празник преди 44 години. С редовни служби в сряда и петък, с Богородичен акатист в петъчните вечери и всенощно бдение срещу неделите продължи молитвеният живот в параклис " Св.Иван Рилски ". Особено тържествена бе службата на Кръстопоклонна Неделя, когато мало и голямо се събра, за да стори земен поклон и целуне Христовия Кръст, хвърлил мост между земята и Небето. А на 7 април, Благовещение, най-трепетните и възхвални молитвени слова бяха отправени към Пречистата Дева Мария, така дивно послужила за Предвечната Тайна на нашето спасение. Така стъпка по стъпка, всеки по своята духовна лествица, падащ и ставащ под тежината на личния си кръст, напредва към мечтаната Пасха, извършена веднъж завинаги от Спасителя Христа, за да има надежда в края на пътя и за нас, немощните и грешните. Та когато в деня на Христовото Възкресение Ангелите запеят на небесата, и нас на земята да ни удостои Господ с чисто сърце да Го славим. Амин. * Небе, по-високо от небесата