«Православно слово». Архив на брой 1 за 1994 година -------------------------------------- top pagination -1- АРХИЕПИСКОП СЕРАФИМ (СОБОЛЕВ) СЛОВО НА СРЕТЕНИЕ ГОСПОДНЕ Тълкуване на песента на праведния Симеон Богоприемец за спасението на всички люде и за славата на праведниците* Не може да се изброи колко пъти ние, възлюблени в Христа чеда, сме слушали по време на богослуженията думите на боговдъхновения химн на праведния старец Симеон Богоприемец: Ныне отпущаеши раба Твоего, Владыко, по глаголу Твоему, с миром: яко видеста очи мои спасение Твое, еже еси уготовал пред лицем всех людей, свет во откровение языков и славу людей Твоих Израиля (Лука 2:29- 32)1. Към тези думи св.Църква насочва нашето внимание особено днес, в деня на великия празник Сретение Господне.2 За какво ни говори, възлюблени, този свещен химн на старец Симеон, тази негова предсмъртна, богооткровена песен? В нейните кратки думи е изразено цялото Христово домостроителство. Тук се казва: "защото очите ми видяха Твоето спасение, което Си приготвил пред лицето на всички хора" (по слав. превод). Поради пророческия дар, с който бил надарен праведният Симеон, той е съзерцавал с всички подробности спасението, извършено за нас от нашия Изкупител и Господ, и особено Неговите страдания и кръстна смърт. Св.Симеон съзерцавал това спасение не само поради своя пророчески дар, но и затова, че той е бил един от 70-те мъдреци, превели Библията 300 години преди събитието, на което е посветен празникът Сретение Господне. Той превеждал книгата на пророк Исайя, който така точно предсказал и изобразил страданията и смъртта на Христа, сякаш сам се е намирал пред Кръста, когато разпъвали Господа и всичко е видял със собствените си очи. Не случайно св.пророк Исайя е наричан ветхозаветен Христов Апостол. По-нататък в свещения химн на старец Симеон се казва: "светлина за просвета на езичниците". От тези думи се вижда, че на праведния Симеон -2- било открито онова, което последвало след изкупителното дело на Христа -- разпространяването сред всички езически народи на вярата в Него като в Бог, приел човешко естество. Важно е да се отбележи, че когато праведният Симеон говори за спасението и озаряването на целия свят със светлината на вярата, той има предвид всички хора. А в края на своя предсмъртен химн той говори за славата само на Божиите люде, т.е. на новозаветните праведници.* И това е обяснимо. Господ е извършил Своето спасително дело на изкуплението заради цялото човечество. Също така и светлината на Православната вяра била разпространена чрез проповедта на Апостолите по всички краища на света. Но далеч не всички хора са се възползували от изкупителното дело на Христа и са възприели истинската вяра в Него. Затова малцина, даже измежду православните, се удостояват със славата, за която говори св.Симеон Богоприемец. Какво обаче трябва да разбираме под тази слава? -- Св.Симеон подразбирал славата, която се проявява в живота на светите люде под действието на благодатта от момента на слизането на Св.Дух върху Апостолите. Тя е преди всичко светостта на новозаветните праведници, която по думите на Христа е неразделно свързана с божествената радост (Иоан.15:10-11). Тази слава, това са дивните знамения и чудеса, които Божиите угодници поради своята святост извършвали с благодатта на Св.Дух. Тази слава -- това е божественият дар на ведение3 у светиите, което достигало неизказани откровения на божествените тайни, до съзерцаване на Самия Господ Иисус Христос в Неговата божествена слава, на Пречистата Негова Майка, на светите Ангели и другите небожители. Под тази слава трябва да разбираме онова, което някога пророчески е предизобразил Божественият Псалмопевец с думите: "В светиите, които са на земята Господ е явил дивно Своята воля" (Пс.15:3, по слав. превод). Славата, която е съзерцавал св.Симеон Богоприемец удивлява Ангелите и те непрестанно прославят за нея Господа. Тя удивлява и хората, защото за светиите се отнасят думите на нашия Спасител: "Тъй да светне светлината ви пред човеците, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец" (Мат.5:16). Тази слава на новозаветните праведници чувствуват дори дивите кръвожадни зверове. В жизнеописанието на св.Симеон Стълпник се разказва как някога при неговия стълб4 допълзяла огромна змия, дълга 16 сажена.5 Тя му показала окото си, в което бил влязъл голям трън, и сякаш молела великия стълпник да й помогне. Св.Симеон прекръстил окото й и трънът излязъл от него. От благодарност за изцелението змията една седмица лежала пред стълба, протегната в цялата си дължина. Поклонниците, които идвали при стълпника, за да получат наставление и здраве, се изпълвали с трепет и ужас, виждайки това страшно чудовище. Затова св.Симеон казал на змията: "Ти твърде много плашиш Божиите хора, които идват при мен, отиди си от моя стълб". Тогава змията, като разумно създание, послушала Божия угодник и веднага се отдалечила. В Лавсаика пък се разказва, че някога св.Макарий Александрийски седял в преддверието на своята килия, цял потънал в богомислие. Неочаквано при него дошла една хиена -- хищен див звяр. Тя бутнала с главата си вратата, влязла в преддверието, където седял св.Макарий и оставила пред нозете му своето сляпо хиенче, безмълвно молейки светеца да го изцери. Великият Божий угодник вдигнал от земята сляпото зверче, помолил се, после плюнал в очите му и то веднага прогледнало. Хиената го взела и си отишла с него. На следващия ден тя донесла на св.Макарий една овча кожа. Като я видял, преподобният казал на хиената: "Ти сигурно си разкъсала нечия овца, иначе откъде си могла да вземеш тази кожа? Няма да приема от теб това, което е придобито несправедливо". Хиената навела глава, застанала на колене пред нозете на светеца и сякаш го молела да вземе кожата, но той й рекъл:"Нали ти казах -- няма да я взема, ако не ми дадеш обещание, че вече няма да ядеш овцете на бедните хора." Тогава тя пак навела глава, като че ли се съгласявала с думите на светеца. Тази кожа била наречена "дарът на хиената" и Божият раб я подарил на преподобна Мелания Римлянка. Вие знаете, мои възлюблени в Христа чеда, как на преп. Герасим Йордански е служел лъв, а на преп.Серафим Саровски -- мечка. На праведната игумения Евпраксия от Староладожката обител (Новгородска област) пък служели вълци. Когато зимно време тя отивала да се помоли в един малък параклис навътре в непроходимата гора и след това на ски се завръщала в монастира, вълците бягали от двете й страни като нейни верни стражи. Те разбирали думите й и се подчинявали на най-малкото движение на ръката й. Така вълците пазели праведницата, като я изпращали до самите монастирски врати. Ето каква слава на новозаветните праведници е съзерцавал праведният Симеон. Под нея трябва да разбираме и дивната кончина на светиите. Св.Серафим Саровски -- и не само той -- се удостоил с такава славна кончина, когато Ангели, сред неизказана благодатна светлина възнесли душата му пред Божия престол. Такава слава Господ дарувал при кончината на св.Антоний Велики, св.Амун, св.Теодор Студит, преп. Йосиф Песнописец и други велики Божии угодници. Пророчески е видял св.Симеон и славата на праведниците, които според думите на Христа, "ще блеснат като слънце в царството на Отца Си" (Мат.13:43). Най-сетне той е съзерцавал и своята бъдеща слава в Небесното Христово Царство. Колко голяма е тя, св.Николай Чудотворец открил на преп.Петър Атонски при едно свое явяване. Св.Николай казал на преп.Петър, че св.Симеон Богоприемец има такова молитвено дръзновение пред Господа, каквото дори той, св.Николай няма, и затова заръчал на св.Петър усърдно да се моли на праведния Симеон.6 И тъй, какво иска от нас, мои възлюблени в Христа чеда, св.Църква, припомняйки ни думите на св.Симеон Богоприемец? Тя иска ние никога да не забравяме това, че Господ за всички хора, а следователно и за всеки от нас е извършил спасението чрез Своята Кръв на Кръста, и че ние ще носим огромна отговорност пред Него, пред Неговата пречиста Кръв, ако със своите грехове я потъпкваме. Освен това Църквата иска ние винаги да помним плодовете на изкупителните кръстни заслуги на Спасителя: разпространяването на вярата в Христа сред всички хора на земята. Църквата иска ние винаги да бъдем озарявани от светлината на тази вяра, която е основа и средство за извършване на нашето собствено спасение. Разбира се, това желание на Църквата ще се осъществи в нашия живот, ако ние се стараем да имаме винаги истинска Православна вяра. Ако имаме еретическа вяра, ще навлечем върху себе си страшен Божий гняв и тук, и в бъдещия живот, и вместо Небесното Царство наш жребий ще бъдат вечните адски мъки. Най-сетне, обръщайки вниманието ни върху боговдъхновения химн на праведния старец Симеон, св.Църква иска ние винаги, с цялото си сърце, чрез неизменното изпълнение на Божиите заповеди, да се стремим към приготвената за нас от Бога благодатна слава. Тогава тази слава в една или друга степен ще се изобрази в нас още в нашия земен живот и ще се разкрие с пълна сила в Небесното Христово Царство. Тогава над нас ще се изпълнят думите на първосвещеническата молитва на Христа, Който така се е молел на Своя Божествен Отец за учениците Си и за всички Свои истински последователи: "Отче! Тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби преди свят да се създаде " (Иоан.17:24). Амин. --------------------------------------- БЕЛЕЖКИ ( на преводача) 1."Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи, -- светлина за просвета на езичниците, и слава на Твоя народ Израиля." 2. I,?jek1e (слав.) -среща, посрещане. Сретение Господне -- църковен празник (2/15 февр.), установен в памет на следното евангелско събитие: на 40-тия ден след Неговото рождение по плът, Спасителят бил занесен в Йерусалимския храм от Пресв. Богородица и посрещнат там от прав.Симеон и св.пророчица Анна (Лука 2:22-38). 3. Духовно познание. 4. Стълб -- висока кула, на която светецът живеел в непрестанна молитва и духовни подвизи. 5. Сажен -- древна руска мярка за дължина. 1 сажен= 2.1336 м. 6. По-нататък в житието на св.Петър Атонски (12 юни ст.ст.) се разказва как праведният Симеон, сияещ с неземна слава, се явил на преподобния, който бил тогава още воин, пленен и затворен в тъмница, и като взел от него обещание, че ще стане монах, докоснал със златния си жезъл веригите му и го освободил. -4- СВЕТООТЕЧЕСКИ НАСТАВЛЕНИЯ Светител Теофан Затворник От книгата "Писма за християнския живот" "Християнино, както твоята вяра е истинна и свята, ако твоят живот не е също тъй добър и свят, нямаш надежда да се спасиш. Трябва да живееш както вярваш и тогава благодари на Бога за три неща: първо, че си християнин, а не неверник; второ, -- че си православен християнин, а не еретик; трето, -че си православен християнин, както по вяра, така и по живот, а не само по вяра. Тогава се надявай да се спасиш и да вкусиш Царството Небесно" (Илия Миниат, еп. Кернитски и Калавритски, 1669 -- 1714). ЗА ОЧИСТВАНЕТО НА СЪРЦЕТО Ние, синове на падналия Адам, заченати в беззаконие и появили се на света с повредена природа, се възраждаме за свят живот в купела на св.Кръщение, а в тайнството Миропомазване получаваме силата на Св.Дух за този свят живот. Затова, щом никой не може да се похвали с непорочност и безгрешност, и в същото време никой не може без насилие над своята съвест да се откаже от свещения дълг да представи себе си свят пред Бога, то какво друго е длъжен да събуди и възгрее в сърцето си всеки, ако не въодушевена решимост за себеизправление и Божествена ревност за очистване на сърцето от всичко богопротивно? Но възпитаването на всяко свято нещо е така трудно и многосложно, пътят към доброто преминава през такова множество невидими кръстопътища, че онзи, който пристъпва към добрия подвиг на себеизправлението, трябва непременно да начертае предварително в мисълта си план какво и как да поправи, трябва постоянно да носи начертано това решение в ума и сърцето си, та с него, като с верен пътеводител, безпрепятствено и благонадеждно да доведе докрай започнатото дело. 1. И тъй -- какво трябва да поправим в себе си? Почти всичко в нас. Грехът обича да е пълновластен господар. Ако в нашето сърце има обич към него, то той го завладява напълно и покрива целия човек със своята зловредна сила. Върху грешния човек и върху цялото грешно човечество лежи един надпис: "От пети до глава няма у тоя народ здраво място" (Ис. 1:6). В това всеки ще се убеди лесно, ако се взре вътре в грешното сърце. Там той ще види семето и корена на злото, ще види основните възбудители на греха, а също така как се проявява той. Семето на цялото нравствено зло е себелюбието. То лежи на самото дъно на сърцето. Човек според своето предназначение би трябвало да забравя за себе си в своя живот и в своята дейност. Той би трябвало да живее само за Бога и за хората. Освещавайки своите дела с принасянето им като благодарствена жертва към Бога -- Неговия Спасител, той би трябвало всички тези дела да извършва в полза на ближните и да излива върху тях всичко, което е получил от Щедродавеца-Бог. Тук едното не може без другото: не можем да обичаме Бога, без да обичаме ближните си и не можем да обичаме ближните си, без да обичаме Бога -- също така, както обичайки Бога и ближните си, не можем да не жертвуваме себе си за слава Божия и за благото на околните. Но когато човек с мислите, сърцето и желанието си се отвръща от Бога, а вследствие на това и от -5- ближните си, той естествено насочва цялото си внимание върху самия себе си -- поставя себе си за средоточие, към което насочва всичко, пренебрегвайки и Божиите заповеди, и благото на ближните. Ето, това е коренът на греха. Това е семето на цялото нравствено зло. То се крие дълбоко във вътрешността на сърцето. Но когато започне да расте и да се доближава до повърхността на сърцето, това семе излиза навън, вече в три вида, сякаш в три ствола, проникнати от неговата сила и преизпълнени с неговия живот. Тези три ствола са -- себепревъзнасянето, своекористността и любовта към наслаждения. Първото кара човек да казва в сърцето си: кой е като мен? Второто -- искам всичко да имам. Третото -- искам да живея за свое удоволствие. Кой е като мен? -- Коя ли човешка душа не е изпитвала в себе си подобно движение? Не само онези, които са надарени от природата с високи съвършенства, или които със своите трудове са успели да извършат нещо важно, общополезно, могат мислено да се превъзнасят над другите. Себепревъзнасянето не пропуска никоя възраст, звание или състояние. То върви след човека през всички степени на неговото умствено и нравствено усъвършенствуване. То не се подчинява на никакви външни отношения и дори човек да живее сам, в неизвестност, далече от всички, той никога и никъде не е свободен от изкушението на самопревъзнасянето. Откакто приел за първи път в сърцето си лъжата на змията: "ще бъдете като богове", оттогава той започнал да издига себе си над всички -- като бог, започнал да поставя себе си над този предел, на който е поставен от природата и обществото. Това е болест на всички и на всеки човек поотделно. Струва ни се -- какво опасно има в това да се полюбуваме на мисълта -- "аз съм по-горе от един, друг или трети"? Но вижте колко злини, колко тъмни изчадия поражда тази незначителна, както ни изглежда, мисъл! Онзи, който в ума и сърцето си се превъзнася над всички, ако предприеме нещо, предприема го не като следва гласа на разума и съвестта, не по съветите на мъдри люде или вдъхновен от Божието слово, а по свои съображения. Той предприема всичко, което прави, защото така му се иска -- той е своеволен. Ако започне да изпълнява намисленото, очаква всичко само от себе си. Той е самоуверен, самонадеян. Когато пък изпълни предприетото, всичко отнася към себе си, и затова бива високомерен, горд, претенциозен, неблагодарен. Поставяйки себе си във взаимоотношение с другите, той желае винаги и във всичко да се изпълнява неговата воля, всичко да се движи по негова заповед. Той е властолюбив и склонен към насилие. Поставяйки другите във взаимоотношение със себе си, той не може да търпи тяхното влияние, колкото и скромно да се проявява то: той е презрителен и непокорен. Когато се случи да не изпълнят волята му, излиза вън от себе си; когато го обидят, пламва от отмъстителност. Той жадува за почести и слава, когато има силен характер. Когато е слаб, е лицемерен и тщеславен. Когато е низък, бива дързък, своенравен, високомерен, склонен към осъждане. Ето в какви многообразни форми се проявява самопревъзнасянето, ето колко греховни движения поражда то у нас. Едва ли има човек, който може да не изобличи в себе си една или друга от тези прояви. "Искам всичко да бъде мое" -- мисли в себе си себелюбецът. Ето и второто разклонение в корена на нравственото зло. Тук най-явно се разкрива духът на себелюбието (егоизма). Тук сякаш действува лично самото то. Себелюбецът няма да каже нито една дума, няма да направи нито една стъпка или движение, без от това да произтича някаква полза за него. При него всичко е така пресметнато, така подредено, всичко се върши така, че и времето, и мястото, и вещите, и лицата -- всичко, до което се докосне той с ръка и мисъл, внася в неговата съкровищница своя данък. Личната полза, интересът -- това е главната пружина, която движи цялото му същество и под нейно въздействие той е готов да превърне всичко в средство за постигане на своите цели. Той ще търси най- високите степени на достойнство и чест, ако това му е изгодно; ще заема най- трудната длъжност, ако тя е по- доходна от другите; ще се реши на всякакъв труд, няма нито да се храни, нито да пие, стига само да има някаква полза за него. Той е или користолюбив, или любостяжателен, или алчен и само силното влияние на тщеславието може да го накара да обича великолепието и пищността. Неговата собственост му е по-скъпа от самия него, от останалите хора и от Божиите заповеди. Душата му е сякаш погълната от вещите и живее не за себе си, а за тях. Ето каква е силата и областта на действие на второто разклонение на злото семе -- себелюбието! И кой ли няма някои вещи, с които му е така жалко да се раздели, че все едно се лишава от самото си сърце, все едно -- се разделя с щастието? "Искам да живея за свое удоволствие" -- така говори онзи, който служи на плътта като роб. И -- живее за свое удоволствие. При него душата е потънала в тялото и в чувствата. За небето, за своите духовни нужди, за изискванията на съвестта и дълга той не иска и даже не може да мисли (Рим.8:7). Той познава само различните видове наслаждения. Само от тях разбира, само за тях умее да говори и -6- разсъждава. Колко блага има на земята, колко потребности има неговото тяло, колко изпълнени с удоволствия области има за онзи, който се е предал на чувственост и у когото към всяка от тях се образува отделна склонност. Оттук се появяват лакомството, преяждането, изнежеността, желанието да се облича в скъпи дрехи, леността, разпътството -- все склонности, чиято сила се равнява на природен закон, стесняващ свободата. Започне ли човекът под тяхно влияние да услажда вкуса си, той става сластолюбив. Играта на цветовете го учи на кокетство, разнообразието на звуците -- на многословие, необходимостта от самосъхранение го тласка към леност, други потребности -- към разпътство. Намирайки се в жива връзка с природата чрез своето тяло, покорилият душата на тялото си пие от нея удоволствия, проникващи в него по толкова канали, колкото сетива има в тялото му и заедно с наслажденията той поема в себе си и основния дух на природата -- духа на механично действие, лишено от свободата на волята. Затова, колкото повече наслаждения притежава такъв човек, толкова по-тесен става кръгът на неговата свобода и може да се каже, че онзи, който се предава на всички наслаждения, е изцяло обвързан с връзките на плътта. Ето как се разраства у нас злото от едно малко, почти незабележимо семе. На дъното на сърцето, както забелязахме, лежи семето на себелюбието. От него се издигат нагоре три ствола, пълни с неговата сила -- трите негови видоизменения: самопревъзнасянето, своекористността и чувствеността, а тези три ствола пораждат безчислено множество страсти и порочни наклонности. Както в дървото от главните стволове израстват множество клони, така и у нас се образува цяло дърво на злото, което имайки своя корен в сърцето, изпълва цялото наше същество, излиза извън нас и покрива всичко, което ни обкръжава. Такова дърво има, може да се каже, у всеки човек, чието сърце макар и малко обича греха; разликата е само в това, че у един се разкрива по- пълно една, а у друг -- друга негова страна. Коя е причината, че ние в повечето случаи не забелязваме това в себе си, и нерядко си мислим и открито говорим, без да се срамуваме: "Какво толкова съм направил?" или "Защо да съм толкова лош?" Причината за това е съвсем естествена: тя е също рожба на живеещия в нас грях. Не забелязваме, защото не можем -- не ни позволява грехът, който е твърде хитър и "предвидлив". Непокрито, дървото на злото, което изобразихме, още от самото начало би се издигнало пред очите на нашия ум и би отблъснало всекиго. Затова грехът бърза да го покрие с листа, за да скрие неговата грозота и го прикрива така, че не само корена и стволовете, но и клоните не може да различи душата, в която расте това дърво. Листата, с които се прикрива то са -- разсеяност и заетост с множество грижи. Разсеяният не обича да живее вътре в себе си, а заетият с много грижи няма и минута свободно време за това. Единият не може, а другият няма кога да забележи какво става вътре в него. Още със събуждането душата им веднага излиза вън от себе си, и у първия отива в света на мечтанията, а у втория потъва в море от дела, твърде нужни наглед. За ленивия и за заетия с много грижи няма настояще -- именно това е характерно за цялата им дейност. Единият предпочита да живее в създадения от самия него свят на мечтания и се докосва до действителността само отчасти, случайно, повърхностно. Другият и с мислите си, и със сърцето си е цял устремен напред. Той бърза да свърши всяка работа колкото може по-скоро, за да премине към друга; започва следващата и бърза към третата. С настоящето са заети при него само ръцете, краката, езикът и пр., а душата му е цяла устремена в бъдещето. Може ли той, при такава насоченост на вътрешните движения, да забележи какво се крие в сърцето му? Но за греха не е достатъчно това покривало от листа. През него може все пак да се проникне, листата могат да бъдат раздвижени от ветровете на скърбите и вътрешните разтърсвания на съвестта. И тогава може да се разкрие цялото безобразие на греха. Затова грехът от само себе си създава и друго, съвсем непроницаемо покривало. То се състои от незнание, безчувствие и безгрижие. Ние не знаем в каква опасност се намираме, затова и не я усещаме; не я усещаме и затова се предаваме на безгрижие. Каквото и да правите за вразумяването на такъв грешник, всичко е напразно. Той е потънал дълбоко в греха, като в море. Издавайте колкото може по-силни звуци над водата -- онзи, който е потънал в нея, нищо няма да чуе. Опитайте се да поразите с каквото искате нерадивия грешник, той ни най- малко няма да се смути. Изобразете пред него собственото му състояние, той ще ви каже: това не съм аз. Посочете му крайната опасност, в която се намира -- той ще ви уверява, че това не се отнася до него. Събуждайте го от неговия пагубен сън, той без свян ще заяви: аз бодърствувам. Толкова плътно е покривалото, с което грехът скрива себе си от очите на онзи, когото е завладял! Ето в общи черти всичко, което ни предстои да променим в себе си, ето обширното поприще в светия подвиг на себеизправлението: Трябва да снемем покривалото на греха, като изгоним от душата безгрижието, безчувствеността, самоизмамата, разсеяността и многото грижи. Трябва след това да отсечем -7- неговите клони -- всички порочни страсти и наклонности. Трябва най-сетне да го изтръгнем със самия му корен, като прогоним себелюбието чрез самоотверженост. Този труд не е малък и не е лек! Духовната нечистота, изобразена тук от нас, не покрива душата като прах, който може лесно да се отвее от лекото движение на въздуха. Не, тя е проникнала в самото ни същество, сраснала се е с него, станала е като че ли част от него. Затова да се освободиш от нея е все едно да откъснеш част от себе си, да извадиш окото си или да отсечеш ръката си (срв. Мат.5:29- 30 -- бел.пр.). Но такава трудност не трябва да ни спира, а да ни събуди от безгрижието. Онзи, който искрено желае да се спаси, не обръща внимание на препятствията: от тях той още по-бодро ще стане, по-решително ще пристъпи и по- ревностно ще се залови за спасителното дело на себеизправлението. 2. Как да извършим това дело? С какво да започнем, какво да правим след това, какъв е изобщо ходът, на вътрешното себеизправление? Сърцето на човека е дълбоко. Как да разберем какво става в него, а още повече какво трябва да става при известни обстоятелства? Всеки има свой характер, свое настроение, свои страсти, наклонности, привички. Ето защо при всеки човек вътрешното себеизправление върви по свой начин. Да се установи общ за всички начин е невъзможно. Себеизправлението не е дело на хладни разсъждения, а на живо и ревностно действие, което се извършва дълбоко в сърцето. Християнството -- това е тайна, не само в основата си, но и в приложението си. Неговото изграждане в сърцето е подобно на ходене по скрит и заплетен подземен път. На онзи, който тръгва по него, казват: "ето пътя" и който се е решил да тръгне, тръгва вече сам. "Кой тогава може да се спаси?" -- ще попита някой, имайки предвид всички трудности на себеизправлението? Ще отговорим с думите на Спасителя, на Когото бил зададен подобен въпрос. "За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно" (Мат.19:25-26). Решилият да започне християнски живот получава чрез Тайнствата благодатта на Св.Дух, която го просвещава и укрепява. Като пребъдва нераз-лъчно с него, тя го ръководи през цялото време на неговото опасно земно странствуване по най- премъдър и грижовен начин. И кой може да се надява сам да извърши очистването на сърцето си? Може ли в такова свято дело някой да очаква успех от човешката помощ, от човешкото умение? Чуйте какво казва Господ: "Ще ви поръся с чиста вода, -- и вие ще се очистите от всички ваши скверноти, и от всички ваши идоли ще ви очистя. Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът. Ще вложа във вас Моя Дух и ще направя да ходите по Моите заповеди, да пазите и изпълнявате Моите наредби" (Йезек.36:25-27). Всичко е от Господа. На Него да се предадем и ние. Да предоставим себе си като нечиста, безформена смес, на действието на Неговата благодат, та да направи Той от нас, като Художник и Творец, добри съсъди за почетна употреба, създания "твърде добри". От своя страна ние можем да предоставим на Бога само искреното желание за себеизправление и пълната готовност да се подчиняваме на Неговата воля. Какво става с онзи човек, който е посетен от Господнята благодат, как тя го води по пътя на очистването, докато той достигне чистота и непорочност -- това Спасителят е изобразил в притчата за блудния син. Преди всичко благодатта учи човека как да открие в себе си греха, като снеме неговите покривала. Как иначе можем да пристъпим към труд, без да знаем над какво да се трудим. При това действие на благодатта от ума пада ослепението, сърцето престава да бъде безчувствено и волята се пробужда от дрямката на безгрижието. Едновременно с това душата неволно спира внимание върху себе си и се съсредоточава в себе си. Скръб и страх, пренасяйки я в задгробния свят, пред престола на Съдията, я откъсват от веществения свят и насочват нейното внимание и грижи към друг, по-висок, вечен предмет. Тогава дървото на греха става открито пред духовния взор в цялата си безобразна голота и вече дава необичайни плодове: то ражда самоосъждане, покрива се със срам, изгаря от мисълта за Страшния съд и от угризенията на съвестта. Лъчът на Божието милосърдие ражда в смирената душа умилна топлота и извиква сълзи на разкаяние. Тези обилни, непрестанни сълзи от корен изтръгват от сърцето цялото дърво на греха. Така свършва всичко. Човек вече стои на чистата земя на непорочността и се стреми, жадува, ревнува за святост и благочестие. Кратко и лесно изглежда делото на себеизправлението, когато го описваш. Но в действителност то не е кратко, а още по-малко лесно. Многообразни са нашите нужди. Многообразни са и грижовните действия на благодатта в нас. Един тя въвежда направо в блажения покой, извежда го на пасищата на Духа, пасе го и го изпълва с наслада. Друг пък благодатта изпитва чрез много заобиколки и чак след дълги странствувания го води там, като изморен и утруден пътник. "Защото изпървом тя ще тръгне с него по кривулести пътища, ще напрати върху него страх и боязън и ще го мъчи със своето водене, докле се не увери в душата му и го не изпита със своите устави; но после тя ще -8- излезне при него на правия път, ще го зарадва и ще му открие тайните си" (Сир.4:18-21). Да побързаме и ние към този благодатен покой, към мястото на духовно веселие, в най-скритите кътчета на Божественото действие и освещаване. Трудно е това! Но какво се постига без труд? От времето, когато земята е била проклета заради човека, той с пот на челото придобива земните си блага, а колко повече -- духовните. Затова пък колко утешения го очакват накрая, когато ги придобие! "Жена кога ражда има болки, защото е дошъл часът й; но след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света" (Йоан.16:21). Защото "страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас" (Рим.8:18). И какво може да ни послужи особено за утешение? -- Това, че трудът на себеизправлението не е така тягостен в действителност, както ни изглежда на пръв поглед. Той ни се струва необятен, но това е само отстрани, само докато не сме се заловили за него. И тук, както в обикновения живот, всичко зависи от въодушевлението, с което пристъпваме към него. Попитайте всеки истински деен човек дали е тежък неговият труд? Той ще ви каже, че тежестта на този труд могат да преценят само другите, за него тя не съществува, той не я забелязва. Въодушевлението бързо задвижва неговите сили, поглъща всички безпокойства, издига го над всички препятствия и неудобства. Той върви като по гладък, широк път. Така е и в делото на спасението: тесен е пътят към Царството небесно, тежко ни се струва игото Христово. Но това е само докато още стоим отвън, докато разсъждаваме и обмисляме как трябва да протича новият живот. А когато в сърцето се зароди спасителната решимост -- тя носи със себе си и въодушевление да вършим добро. Въодушевеният последовател на Христа върви след Него, радвайки се и благославяйки благото иго, наложено от Него. Отстрани ще го виждат потънал в труд, в язви и мъки, а той като пред Сърцеведеца Бог високо изповядва за себе си и за всички, които живеят подобно на него така: "смятат ни за непознати, а сме добре познати; смятат ни за умиращи, а ето живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви; огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме" (2 Кор.6:9-10). Ще попитате може би -- откъде да вземем такова въодушевление? Нека се молим, и молитвата, придружена с вяра, ще накара да слезе от небето този Божествен огън. Нека се молим за въодушевление, за решимост, за пробуждане от греховния сън. Сега спасението е по-близо до нас. "Нощта се превали, а денят се приближи" (Рим.13:12). "Бог, Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината, Той Същият да озари сърцата ни, за да бъде светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса Христа" (2 Кор.4:6). "Бог на надеждата дано ви изпълни с всяка радост и мир във вярата, та чрез силата на Духа Светаго да се преумножава вашата надежда" (Рим.15:13). Амин. * * * "ПОДВИЗАВАЙТЕ СЕ ДА ВЛЕЗЕТЕ ПРЕЗ ТЕСНИТЕ ВРАТИ" Ето какво днес непрекъснато се говори у нас: "Когато Господ сътворил човека, той го въвел в рая и го надарил с всичко необходимо, за да се наслаждава до насита. След падението, макар човекът да бил изгонен от рая, способността да се наслаждава и различните начини за наслаждение му били оставени: цветята като наслада за обонянието, плодовете -- за вкуса, звездното небе -- за очите, песните -- за слуха. По-късно, поради същите причини, човекът създал музиката. И всичко в природата говори за благостта на Твореца. Но се намират хора, които въпреки благата Му воля искат всичко да ограничат и пред всички удоволствия да сложат прегради. Такива хора насилват човешката природа и представят Бога не такъв, какъвто е Той в действителност..." Виж ти до къде се стигна!... Какво объркване на понятията! А Вие защо стоите и мълчите, сякаш истината е на страната на тези, които говорят така! Защо не им кажете: "Веселете се, приятели! Отворете широко вратите за всички удоволствия и наслаждения! Ликувайте на пира на живота! Никой не ви пречи и не поставя пред вас никакви прегради. Живейте както ви се иска! Само ви напомняме Господните думи, че има два пътя, по които вървят синовете човешки -- тесен и широк път, и че първият води към вечен живот, а вторият -- към вечна гибел. Не искате ли сами да прочетете какво пише в -9- Евангелието: "Влезте през тесните врати; защото широки са вратите и просторен е пътят, който води към погибел и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратите и стеснен е пътят, който води в живота и малцина ги намират" (Мат.7:13-14). Ако искате да чуете, чуйте, а ако не -- както искате... Но това не е човешка измислица, а Божия заповед. И то каква заповед! "Подвизавайте се да влезете през тесните врати -- казва Господ на друго място, -- защото, казвам ви, мнозина ще искат да влязат и не ще могат" (Лук.13:24). Подвизавайте се, това значи -- бързайте като при надбягване, спорете един с друг за този тесен път и за тесните врати, стремете се към тях сякаш искате да изпреварите другите, и викате: "Пуснете ме, пуснете ме!", като че ли се боите, че тези врати ще се затворят пред вас. А защо е така, не е наша работа да разсъждаваме. Така Господ е заповядал, и толкова! -- И то кой Господ? Същият, Който заради нашето спасение Сам е вървял преди нас по този тесен път и след най-различни тежки страдания е предал на Кръста Своя дух в ръцете на Бога Отца, а на разпънатия заедно с Него разбойник е казал: "Днес ще бъдеш с Мене в рая". Нали Той е нашият Спасител! И всички, които искат да бъдат спасени, трябва да вървят след Него... А да вървим след Него не можем, без да носим кръста си. "Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва" (Марк.8:34). И всички, възжелали спасението, са бързали след Него по тесния и скръбен път: Апостолите, мъчениците, светителите, преподобните и всички, получили вечно спасение, които сега живеят в Божия град, в Небесния Йерусалим. Какво да се прави? -- Ясно е, че не можем да се спасим по друг начин, щом между спасените няма нито един, който да е стигнал до мястото на вечното спасение не по тесния, а по друг път. Не е ли по-добре да се подчиним на тази необходимост, макар тя да не е така привлекателна? Нали да се мъчим вечно е по-лошо? Затова нека онези, които търсят спасение, се потрудят, без да се отказват. Трудно е. но какво да се прави! Затова такъв живот се нарича подвиг, както казва Апостолът за себе си: "С добрия подвиг се подвизавах" (2 Тим.4:7). А тези, които не желаят -- както искат. Само нека знаят, че различните ограничения не са човешки измислици, а Божия заповед. Би могло да се добави някое обяснение, защо едно или друго ограничение е нужно, защо например са нужни постът, уединението, молитвеният труд и т.н. Но ще оставя това. Които вървят по пътя на спасението, знаят колко всички тези и други подобни неща са необходими, а на ония, които се отдалечават съзнателно от него, няма защо и да им се говори. Що се отнася до неправилните разбирания, аз като че ли вече Ви писах за това. В рая наистина е имало много предмети, които можели да доставят удоволствие на човека, но те били външна, допълнителна украса на райския живот, а не цел за човека. Неговата цел била друга: да пребъдва в общение с Бога чрез доброволното изпълнение на волята Божия. Ако раят беше останал завинаги жилище за човека, то всички хора биха се наслаждавали и външно, но никой не би мислил и не би се грижил за това наслаждение. То щеше да бъде неизменна сянка на богоугодния живот. Виждате ли, даже и в рая не биха мислили и не биха се грижили за удоволствията! А при нас, след като сме загубили рая, искат да поставят наслажденията за главна цел на живота. Но ако наслажденията можеха законно да се смятат за цел на падналото човечество, Господ не би изгонил от рая нашите прародители. Щом ги е изгонил, Той е показал с това, че такъв живот не подхожда на падналия човек. Нали поради грехопадението целият ред на живота се е изменил! Сега към истинския живот на човека е добавено краткото време на земния живот, пълен с беди и скърби, и това е с цел да се вразуми и очисти човекът, да стане той достоен вечно да се наслаждава в рая. Истинският живот на човека е след смъртта, или по-точно след възкресението, а сегашният живот е само подготовка за него. Затова в тукашния живот Господ е включил различни скърби и външни беди и за него са предписани различни ограничения, като средства за очистване на душата. Светите мъченици са ги стъргали с железни нокти и така са ги подготвяли за рая. Това е образец за истинския живот на човека, в който всеки чрез очистващи душата ограничения, като със стъргания се подготвя за блажената вечност. Ето какво следва оттук: дайте възможност на човека да разбере добре и да възприеме в сърцето си мисълта колко е кратък сегашният живот и колко много плодове от ограниченията в него той ще придобие за бъдещия вечен живот, и тогава човек не само няма да се отдръпва от тях, а напротив -- ще ги търси и ще се стреми към тях като към блага. Така правят всички, които правилно разбират смисъла на настоящия живот. От това, че и след изгонването на човека от рая за него все пак са оставени някои приятни удоволствия, на които той може да се наслаждава, не следва, че всички ограничения в тукашния живот са неуместни. Търсейки да обясня това, си припомних думите на нашия скъп наставник, преподавателя Я.К. Амфитеатров. Веднъж се случи да се разхождам с него в една горичка. Аз уж между другото го попитах: "Защо има такива различия сред предметите и природните -10- явления, и то неприятни различия? Ето, тук расте едно красиво цвете, а до него -- коприва или татул. И защо небето е ту ясно, ту мрачно?" "Ама че чудак! -- отговори ми той. -- Тези различия имат огромно значение в Божия промислителен план за нашето спасение. Милостивият Бог ти говори чрез тях: "Би трябвало потта никога да не се изтрива от твоето изморено и измъчено лице. Но Аз ти давам понякога да вкусиш от радостите на живота, позволявам да изгрее светлина за очите ти, да се проясни челото ти и да се появи усмивка на устата ти, за да не загубиш надежда и да не изпаднеш в отчаяние. Би трябвало земята да ражда за теб само тръни и бодили, но Аз й заповядвам понякога да дава изобилно плодове за твое наслаждение, за да не се лишиш от упованието, че още можеш да си върнеш загубеното блаженство. Би трябвало във въздуха, над главата ти и около теб, да бушуват непрекъснато бури с гръм и мълнии, но ето -- ти често виждаш ясното слънце, радваш се на приятната прохлада на утрото и на възхитителната тишина на вечерта. Това е, за да помниш, че небето не е завинаги заключено за теб, че Моите обятия са прострени към теб и Аз съм готов да те приема в небесните обители." Ето защо са оставени извън рая някои радости в природата, а не за това -- с тези трохи да пируваме весело цял живот или да строим от тези отломки храм на земното щастие. А нашите любители на утешенията и удоволствията разбират всичко това по друг начин. Според тях всяко ограничение и всяка преграда пред наслажденията е насилие над човешката природа и то е противно на волята Божия. Че то не е противно на волята Божия, аз вече Ви обясних в началото: Господ е заповядал да вървим по тесния път. А че в това няма ограничение на човешката природа, можете да разберете от следното. След грехопадението човекът не само паднал по-долу от своето предназначение, но приел в себе си някои начала, чужди на своята природа, като семена на всяко зло, произлизащо от тях. Ето защо в падналия човек трябва да различаваме това, което е присъщо на неговата природа, от това, което не й е присъщо, макар и то да се намира в човека. Всички ограничителни правила и мерки, предписвани и изпращани от Господа, са насочени изключително против тези чужди, зли семена, с цел да ги потиснат, да ги заглушат и по такъв начин да се даде свобода на истинската човешка природа. И така, ограниченията не са насилие над човешката природа, а благотворно помощно средство за нея. Те са същото, каквото е операцията за отрязване на загнилия член или пластира, който изтегля вредното вещество. Нашата природа се намира в плен. Господ, ограничавайки онези, които са я пленили, иска да я освободи, а ние викаме: "Не ме докосвай! Не ме притеснявай!" Така вместо да защищаваме себе си, ние враждуваме против себе си. Любителите на наслажденията са жалки хора, пропаднали! Не искам да кажа, че не бива да има никакви утешения в живота -- трябва с благодарност да приемаме всичко от Божията десница! Но не бива и да тичаме към наслажденията, нито да ги поставяме за главна цел на живота си, а още по-малко да се бунтуваме против всяко ограничение, като съвсем не искаме да знаем, че то е изпратено от Самия Господ. В такова бунтуване освен неразбиране има даже богоборство. Ето до къде стига работата! А любителите на наслажденията мислят, че всичко е просто. Но това все още е нищо. Какво ще бъде на онзи свят?! Там ще бъде по неволя мъка, мъка горчива и безотрадна, защото ще бъде безполезна. Господи, помилвай ни и ни спаси! Из "Письма о христiанской жизни", изд. З-е, Москва, 1908 г. * * * ИЗ ЖИТИЕТО НА СВ. МАКАРИЙ ВЕЛИКИ Живееше преподобни Макарий сам в една килия в голямата пустиня, а по- надолу от него, в друга пустиня, имаше монастир с много монаси. Седейки веднъж край пътя, старецът видя дявола да идва в човешки образ. Той беше облечен в рунтава кожена дреха и на всеки косъм висеше по една кратунка. Старецът му каза: "Къде си тръгнал, зли душе?" А той отговори: "Отивам да изкушавам братята". "За какво са ти тези кратунки, които носиш?"-попита старецът. Дяволът отговори: "Нося на братята ястие." "Във всяка ли има ястие?"- попита пак старецът. "Да -- отвърна дяволът, -- защото ако някому не се хареса едно, давам му друго и така наред, та всеки поне нещо да приеме." Като каза това, дяволът отмина. А старецът остана да пази край пътя, докато се върне. Като го видя да се връща, запита го: "Добре ли мина ходенето ти?" А той отговори: " Зле! Как да е добре?!" "Защо?" -- попита пак старецът. "Защото -- отвърна той -- всички монаси бяха зли с мен, противиха ми се и никой -11- не ме прие." "Нима нямаш нито един приятел между тях?"- каза старецът. Дяволът отговори: "Имам само един монах, който ме слуша и когато отида при него, върти се пред мен като фърфалак." Старецът попита: "Как се казва този монах?" "Теопемпт" -отвърна дяволът и си отиде. Дигна се тогава авва Макарий и тръгна за долната пустиня, където се намираше монастирът. Като чуха за това братята, излязоха да го посрещнат с палмови клонки и всеки приготвяше килията си, очаквайки, че старецът ще отседне у него. А той попита: "Кой е Теопемпт?" и като му го показаха, отиде в килията му. Монахът го прие с радост. Когато започнаха да си говорят насаме, старецът му рече: "Как живееш, брате?" Той отговори: "Добре, по твоите молитви." Старецът продължи: "Не те ли смущават някои лоши помисли? " Братът отвърна: "Засега съм добре", защото се срамуваше да изповяда своите нечисти мисли. Тогава старецът каза: "Ето, аз толкова години постя и се подвизавам и всички ме почитат, но и сега, на тия стари години ми досажда блудният бяс". Като чу тези думи Теопемпт рече: "Наистина, отче, и аз съм силно обхванат от любодейния дух". А старецът продължи да го разпитва, търсейки и други мисли, които погубваха душата на брата, докато той не му изповяда всичко. След това преподобният го попита: "Как постиш?" Той отговори: "До деветия час"(3 часа след обед-б.пр.). Свети Макарий му каза:"Пости до вечерта и учи наизуст Евангелието и други святи книги, за да се упражняваш винаги в богомислие. И ако ти дойде лош помисъл, не го приемай. Никога не допускай умът ти да слиза надолу, към земното, но винаги да бъде насочен нагоре, към Бога и Бог ще ти помогне." Така светият старец, като утвърди брата, се върна в своята пустиня. И пак, като седеше веднъж край пътя, видя да минава дявола и го попита: "Къде отиваш?" А той рече: "Отивам да изкушавам братята". И като каза това, отмина. Когато се връщаше, свети Макарий отново го попита: "Как са братята?" Дяволът отговори: "Всички бяха зли с мен. Даже и онзи, който по-рано ми беше приятел и ме слушаше, сега се е развалил от някого, никак не ме слуша и е станал по- зъл към мен от всички. Затова се заклех да не ходя вече там, или чак след дълго време." Като каза това, той си отиде. А свети Макарий се завърна в своята килия. Веднъж преподобният се молеше на Бога и чу глас, който му каза: Макарий, ти още не си достигнал мярката на двете жени, които живеят заедно в близкия град." Като чу това, старецът грабна тояжката си и тръгна за града. Той намери дома на двете жени, почука на вратата и веднага едната от тях излезе и го прие с голяма радост. Като извика и двете, старецът им каза: "Заради вас подех този голям труд. Заради вас дойдох от далечната пустиня, за да разбера какви са делата ви. Разкажете ми за тях без да скривате нищо". А жените му отговориха: "Повярвай ни, свети отче, че и до днес ние сме подчинени на волята на мъжете си. Какви дела търсиш от нас?" Ала старецът не отстъпваше, молейки ги да му открият как се трудят за своето спасение. Най-сетне те склониха и му казаха: "Ние не сме роднини, но се случи така, че се омъжихме за двама братя и заедно с тях петнадесет години живеем в една къща, без да си кажем нито една зла или скверна дума или обида, нито пък някога сме се скарали и до днес живеем в мир. Бяхме се уговорили да оставим своите съпрузи и да отидем да живеем при светите девици, които служат на Бога, но не можахме да измолим от мъжете си да ни пуснат, макар да ги увещавахме с много сълзи и молби. Като не получихме желаното, дадохме обет пред Бога да не кажем занапред нито една празна дума до смъртта си." Като чу това, св.Макарий каза: "Наистина Бог не гледа дали си девственик или женен, дали си монах или мирянин, но търси доброто желание и го приема като извършено дело. И според произволението на човека му изпраща Дух Светий, Който действува и ръководи живота на всеки, желаещ да се спаси." -12- ЖИТИЕ НА СВ. МЪЧЕНИЦА ЕВФРАСИЯ ДЕВИЦА Паметта й се празнува на 19 януари/1 февруари Св. Евфрасия била от гр. Никомидия и живяла през време на царуването на император Максимиан. Тя произхождала от знатен род и била добронравна и красива. Тази верна Христова раба била заловена от идолопоклонниците, които я принуждавали да принесе жертва на бесовете. И тъй като тя не се покорила, я били жестоко, но тя претърпяла мъжествено мъките. Тогава я предали на един варварин, за да я обезчести. Той я завел в дома си, а света Евфрасия непрестанно се молела в сърцето си на Пречистия свой Жених Иисус Христос да запази девството й неосквернено. И когато варваринът дошъл при нея, за да извърши злодеянието, светата девица го помолила да почака малко, като му казала, че тя е вълшебница и може да му даде една чудотворна билка. "Ако я носиш със себе си -- рекла му тя -- то няма да ти навреди никакво вражеско оръжие". "После ще ми дадеш тази билка" -- казал й варваринът. А мъдрата девица му отговорила: "Тази билка не може да се даде от жена, а само от неомъжена девица и ако не бъде дадена от чиста девица, тя ще загуби силата си". Варваринът се съгласил да почака, докато му покаже билката. Светата девица отишла в градината, откъснала някаква билка, която намерила там и му я показала. "Как ще разбера, че е истина това, което казваш?" -попитал той. А тя сложила билката на шията си и му казала: "Вземи остър меч и с двете си ръце ме удари с него по шията колкото сила имаш. Тогава сам ще се увериш, че твоят меч ни най-малко няма да ми навреди." Той повярвал на думите й, взел меч и като замахнал с все сила, отсякъл главата й. Като разбрал, че е посрамен от нея, скърцал със зъби от гняв, но вече нищо не можел да направи. Мъдрата девица отишла чиста и неосквернена при своя Небесен Жених, оставяйки ни дивен пример на целомъдрие, защото тя предпочела да умре, но да не загуби своето девство. Св. Евфрасия пострадала в 303 г. Из житията на светиите, съставени от св. Димитрий Ростовски. ЛЕОНИД УСПЕНСКИ СИМВОЛИКАТА НА ХРАМА Символиката има особено важно значение в Църквата. Материалното е непосредствено достъпно за нашите сетива. Духовното пък се разкрива пред нас чрез материални символи. Символиката на храма не може да бъде разбрана отделно от богослужението: тя се е развивала заедно с него и именно чрез него св.Отци са я разкривали и тълкували. Без богослужението символиката губи своя смисъл, превръща се в ред отвлечени понятия, в най-добрия случай безплодни. Затова е необходимо всеки вярващ да познава този особен свят -- храма и всичко, което се извършва в него. Гръцкото название на Църквата -- думата "екклесиа" означава събрание. "Църквата се нарича така, защото тя всички събира, призовава и всички съединява един с друг", казва св.Кирил Йерусалимски. Същата мисъл изказват и други св.Отци и учители на Църквата -- св.Атанасий Велики, св.Йоан Златоуст, блаж.Августин. Глаголът "калео" означава повиквам, "еккалео" ще рече извиквам, призовавам. Призваните -- това са Апостолите и последователите на Христа, новият Израил. Във Ветхия Завет израилският народ бил отделен от другите народи и призван, за да яви на света откровението за първото пришествие на Сина Божий, да подготви хората за идването на Христа. Новозаветната Църква, новият Израил е призван от потъналия в грехове свят, за да му яви откровението за бъдещото Царство Божие, да подготви света за идването на това Царство. Заслужава да се отбележи, че думата "Църква" на много езици обозначава едновре- -13- менно Църквата като Тяло Христово, състоящо се от вярващите, и самия храм. В молитвата при освещаване на храма, той се нарича "дом, подобен на небето", "изображение на Божието жилище" и се освещава "като образ на Пресветата Божия Църква". Тук храмът е наречен образ на Църквата, която е мистичното Тяло Христово. С други думи, всяка църква е образ, изразяващ иносказателно, символично онова, което не може да се изрази непосредствено. И наистина, как, с какви средства можем да изобразим Църквата -- Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, в която ние несъмнено вярваме, но не можем да изобразим нейната пълнота. Ние знаем, че основата на християнския живот от първите векове на християнството до наши дни е една и съща. Тя е -- възраждане за нов живот, най-тясно общение с Бога, което се осъществява преди всичко в тайнството Евхаристия. Нашите храмове, обединявайки чрез това тайнство призваните от света и обновени хора, се отличават от всички други места, те носят сякаш особен печат, печата на това, което се извършва в тях. Измежду многото други наименования, давани на храма от първите християни, най- разпространено е било названието "дом Господен". Това название подчертава, че храмът се отличава от всяко друго здание, посочва особения смисъл, който той придобива за християните. * * * Старозаветната църква си служела със символи. Нейната символика предизобразявала идването на Спасителя на земята. Сега, когато то вече е станало, символиката продължава да съществува в новозаветната Църква. Тя е необходима част от нейното богослужение. Цялото наше богослужение е изпълнено със символи, ние ще ги срещнем навсякъде: в думите, в образите, в жестовете и в богослужебните одежди. Символиката, това е тайнствен език, разкриващ на верните онова, което тайнствено и незримо се извършва в храма -- една реалност, която вечно живее в Църквата и не може да се предаде непосредствено. Тази реалност, това е начатъкът на Царството Божие, който действително се съдържа в най-главното тайнство на Църквата -- св.Евхаристия. За да се приобщим по- съзнателно към това тайнство, т.е. за да се приобщим към Царството Божие -- висшата цел на съществуването на света, Църквата поставя пред очите ни неговия образ. Тя използува видими образи, за да ни издигне до невидимото, до онова, което е недостъпно за нашите сетива. Защото, по думите на св.Йоан Дамаскин "ние не можем да се издигнем до съзерцанието на духовните предмети, без някакво междинно, помощно средство и за да се издигнем до тяхната висота, имаме нужда от нещо, което ни е близко и сродно". (I Слово в защита на св.икони, гл.ІІ ). С други думи, богослужението, с всичко, което то включва, е път към нашето освещаване, към нашето обожествяване (theosis). В храма всичко е насочено към тази цел. След грехопадението Старият Завет е бил първото стъпало, първият етап по пътя към тази цел. Това още не е било пряко подготвяне за крайната цел, то е било подготвяне на втория етап -- на Новия Завет. Това, което за Ветхия Завет е било бъдеще, сега е станало настояще, а настоящето на свой ред ни подготвя и ни води към бъдещето, към това, което св. Отци са наричали "горния Йерусалим". Ето как св.Йоан Дамаскин изразява това, позовавайки се на посланието на св. Ап. Павел до евреите. "Забележи, казва той, че ... Законът и всичко определено от Закона е било предобраз на богослужението, което извършваме днес. А сегашното богослужение е образ на бъдещите блага. Самите блага (Евр.10:1), това е небесният Йерусалим -- невеществен и неръкотворен, за който божественият Апостол казва: "тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим" (Евр. 13:14), небесния Йерусалим, "чийто Художник и Строител е Бог" (Евр. 11:10). Защото всичко, свързано както със закона, така и с нашето богослужение, е било установено заради него (т.е. заради небесния Йерусалим) (Слово II в защита на св.икони, гл.23). Образ на този небесен Йерусалим, това е според тълкуването на свв.Отци нашият храм. Той е "ново небе и нова земя", той е преобразеният свят на бъдещото Царство Божие, именно от тази представа за храма произтичат основните принципи на неговото построяване и зографисване. Свв.Отци не казват какъв точно вид трябва да има храмът, не сочат къде трябва да се намира едно или друго изображение, какви трябва да бъдат църковните образи (иконите). Всичко това произтича от общия смисъл на храма и от определени канони, т.е. то има определени рамки, подобни на рамките на литургийното творчество. С други думи, на нас ни е дадено общо правило, което насочва нашите усилия и предоставя на Светия Дух пълна свобода да действува в нас. Това общо правило се предава от поколение на поколение в живото Предание на Църквата, което възхожда към свв.Апостоли и дори към старозаветния закон. Символическото значение на храма обуславя неговото отличие от всяко друго здание или помещение, неговата обособеност. Тази обособеност съответствува на специфичната природа на Църквата и я изразява. "Моето Царство -- казва Главата и Основателят на Църквата Господ Иисус Христос -- не е от този -14- свят". Църквата живее в света, за да изпълнява целта на своето съществувание -- спасението на света. Като царство, което не е от този свят, тя има своя природа, различна от природата на света и може да изпълнява своята цел, само ако остане вярна на себе си. Както нейният начин на живот, така и нейните начини на действие са различни от тези, които срещаме в света. Затова и нейното изкуство е от съвсем друг род и има съвсем други цели. Ако бъде примесено със светското изкуство, то вече няма да съответствува на това, което трябва да изразява, на целта, на която служи, т.е. няма да изпълнява своето предназначение и ще подронва действието и спасителната мисия на Църквата в света. Затова е така важно да помним особения характер на Църквата винаги и във всички области на църковния живот и специално в областта на изкуството, което най-непосредствено и силно въздействува на човешката душа. Още от първите векове на християнството Църквата е предала на храма и богослужението форми, съответствуващи на нейната природа и предназначение. Тя е установила вътрешния вид на храма, своеобразния характер на църковните изображения, песнопенията, облачението на духовенството и т.н. Различните видове изкуства, органически подчинени на основната цел, образуват един строен ансамбъл, обединен в литургическо единство и съставящ литургическа пълнота. Това литургическо единство, общата насоченост на различните съставни части към една цел, означава преди всичко подчинение на тези части на общия смисъл на храма и следователно, пълно отказване от отделната, обособена роля, от изразяването на собственото "аз". Иконописта, песнопението и др., престават да бъдат различни видове изкуства, следващи всяко своя път отделно и независимо от другите, и стават разнородни средства, които изразяват всяко по своему едно и също -- общия смисъл на храма. Този път на съподчинение е единственият път, по който всяко изкуство, влизайки като съставна част в едно хармонично цяло, намира пълнотата на своето значение, своята пълноценност. Обединени от тази обща цел, различните изкуства, участвуващи в нашето богослужение, осъществяват в литургическата област това "единство в многообразието" и "богатство и разнообразие в единството", което изразява съборното начало на Църквата. Това именно създава особената красота на Църквата, съвсем различна от мирската красота, онази духовна красота, която ние наричаме благолепие, и която действително представлява отблясък, отражение на красотата на небесния свят. Прекрасна илюстрация в този смисъл е повествованието на древния летописец за обръщането на св.равноапостолен княз Владимир към християнската вяра. Когато неговите велможи, изпратени да се запознаят с различните религии, се завърнали от Константинопол, те му разказали, че присъствувайки на богослужението в храма "Св.София", не знаели дали се намират на земята, или на небето. Този разказ прекрасно предава смисъла и въздействието на православния храм и на православното богослужение. Тук е характерно това, че императорският дворец, който навярно е бил не по-малко великолепен и богат от храма "Св.София", съвсем не направил такова поразително впечатление на пратениците на св.княз Владимир. От историята и археологията знаем, че в първите векове християните са строили освен катакомбените и домашните църкви, за които се споменава в Апостолските деяния и послания, и надземни храмове. По време на гоненията тези храмове били разрушавани, а после отново изграждани. От първите векове до нас са достигнали някои указания за общото образно възприемане на храма. В някои паметници от III и IV в., използували на свой ред още по-древни източници, се казва, че храмът трябва да напомня кораб и да има три входа, в чест на Св.Троица. Св.Отци често прибягват до образа на кораба и по-точно на Ноевия ковчег за обозначаването на Църквата. Ноевият ковчег е бил праобраз на Църквата и както той е бил спасителен за криещите се от вълните на потопа, така и Църквата, водена от Св.Дух по вълните на житейското море, е спасително прибежище за християните. До ден днешен средната част на храма са нарича "кораб". В някои древни паметници намираме символични изображения на Ноевия ковчег с летящ над него гълъб. А археологическите разкопки показват, че много древни храмове са били построени по четириъгълен план, използувайки като образец Ноевия ковчег. Така този предобраз на Църквата служи едновременно и за образец на храма. Ако си представим живота на първите християни, техните малки общини, обкръжени от всички страни от езическия свят, враждебен към тях особено по време на гоненията, ние лесно ще разберем, че за първите християни храмът действително е бил Ноев ковчег, където те са намирали прибежище и спасение в тайнствата. От IV век символиката на храма започва да се тълкува и разяснява по-подробно. Обстоятелствата, които наложили това, били следните: най-напред в IV в. при св.Константин Велики Църквата получила граждански права. Тя възтържествувала и това историческо събитие имало огромно значение за нейното изкуство. Започнало небивало дотогава строителство и благоукрасяване на храмовете. -15- Ето как, пространно и с голямо въодушевление, описва това известният църковен историк Евсевий, еп. Кесарийски, живял в началото на IV век: "Светъл и ясен ден, непомрачаван от никакъв облак, озари с лъчите на небесната светлина Христовите църкви по цялата вселена... Храмовете придобиват много по-красив вид отколкото предишните, които са били разрушени. В различните градове празнуват обновлението и освещаването на новопостроените храмове... Богослуженията на предстоятелите и свещенодействията на йереите станаха съвършени, църковните обряди -- изпълнени с благолепие." Огромно множество новообърнати християни изпълвало тези нови храмове. Естествено, повечето от тях се нуждаели от духовно ръководство и наставление, от разясняване истините на християнската вяра. Едно от средствата за такова наставление и обучение била символиката на храма и на богослужението. Необходимостта да се обясни символичното значение на храма предизвикала ясното и точно формулиране на неговата символика. Друго обстоятелство, изискващо теоретическо уточняване на символиката на храма, било това, че именно от IV в. започнало да придобива завършен вид християнското богослужение. Литургиите на св.Василий Велики и св.Йоан Златоуст се отнасят тъкмо към това време. В някои древни литургии символичните тълкувания за назидание на вярващите били съставна част на св.Литургия. Разясненията се правели от дякона по време на самото богослужение. Предполага се, че те били въведени в чина на Литургията в края на III или началото на IV век, т.е. тъкмо тогава, когато такива разяснения били особено необходими поради многото новообърнати, изпълващи храмовете. (Това ни навежда на мисълта, че може би и в наше време такива разяснения не биха били излишни, макар и след богослужението.) Кое определяло символиката на храма? На какво се основава тя? В основата на целия християнски живот лежат две главни истини на нашата вяра. Едната е истината за изкупителната жертва на Спасителя, необходимостта заради нашето спасение да станем участници в нея. Другата основна истина показва целта, резултата и самия смисъл на тази жертва. Това е преобразяването на човека, а заедно с него и на целия видим свят, паднал поради неговата вина или с други думи -- това е примиряването на човека с Бога. Последната истина е основната тема на символиката на храма. И това е понятно, защото цялото Божествено откровение, цялата необятна жертва, принесена от Бога за спасението на човека, а от друга страна, всичко, което човек може да принесе в жертва на Бога, е насочено към една цел: придобиването на Царството Божие, което свв.Отци наричат горен Йерусалим. Извън тази перспектива, осмисляща всяко наше действие, всяка наша молитва, нашата вяра не би имала смисъл. Тъкмо тази насоченост към бъдещето, към Царството Небесно отличава християнското богослужение. Богослужението може да се извършва на разни езици. Храмът също може да има различни форми, да бъде кръстообразен, базилика, ротонда. Той може да бъде построен съгласно вкусовете и разбиранията на една или друга епоха, на един или друг народ, но неговият основен смисъл е бил, е и ще бъде винаги един и същ. Всеки народ внася в храмостроителството свои характерни черти, но разнообразието на формите само още по-силно подчертава единството на смисъла, изповядването на една и съща истина. В "Историята на Църквата" от Евсевий (Кесарийски), в неговото слово, посветено на освещаването на храма в Тир, вече срещаме едно твърде подробно изясняване на символиката на храма (кн.10, гл.4). Неговата основна мисъл се заключава в това, че в храма ние виждаме същото, което и чуваме. Затова храмът трябва преди всичко да съответствува на богослужението, което се извършва в него. На второ място видимият храм е построен по образа на невидимия, т.е. на св.Църква и по своята същност е подобен на нея. Той е дом Божий, защото в него живее Бог и в него се намират вярващите, които са приготвили себе си да станат съсъди на Светия Дух. Храмът е земно небе, образ на бъдещия век, където Бог е "всичко във всички ". Красотата на храма сякаш повдига завесата, за да ни приоткрие красотата на небесния Йерусалим, който Бог е приготвил за обичащите Го. Но Евсевий не се ограничава с това да обясни символиката на храма като цяло. Той разяснява и предназначението на отделните части на храма -- олтара, средната част и притвора. Ценното в тези обяснения на Евсевий е това, че той привежда исторически достоверни факти, на които е бил свидетел, а от друга страна вярно отразява мислите и настроенията на християните през своето време. (Следва) Адаптиран превод от руски. -16- ПРАВОСЛАВЕН СВЕТОГЛЕД ПРОТОЙЕРЕЙ ЛЕВ ЛЕБЕДЕВ ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА СЬВРЕМЕННАТА ПРОМИШЛЕНОСТ Съвременната промишленост!... Колко възторжени и колко враждебни думи се чуват по неин адрес! Колко удобства, но и колко проблеми, колко грижи носи тя днес на човечеството! Един от най-острите проблеми е екологическият -- как да се намали вредното въздействие на промишленото производство върху околната среда и върху човека. Очевидно е, че преди да се заемем с решаването на тази задача, трябва първо да си изясним с какво имаме работа, какво представлява съвременното производство по своята духовна същност. Погледнато общо и като че ли отстрани, това производство разкрива пред нас картината на един полуфантастичен кошмар. Подобно на гигантско желязно чудовище промишлеността пълзи по лицето на земята, разраства се все повече и повече, като поглъща по пътя си всичко полезно и здраво -- земята, недрата и енергията й, водата, въздуха, умовете, душите и здравето на хората, а бълва навън огън, дим, отрови, които погубват всичко живо! Удобствата, които това чудовище е способно да създава, далеч не запълват екологическите загуби. Нещо повече -- този комфорт, сам по себе си е източник на допълнителни бедствия: хиподинамика (обездвижване) и свързаните с нея сърдечно-съдови, нервни и други заболявания, така характерни за жителите на големите градове. Меката мебел, удобната кола, телевизорът, водопроводът, централното отопление и др. подобни, създават илюзорната представа за благополучие, което струва скъпо на човека, защото все повече го лишава от естествения физически труд и движението, от потребността да общува със себеподобните си. В същото време огромно множество хора, особено в големите центрове на развитите страни, попадат в пълна зависимост от промишлеността. Работата в нейните предприятия и учреждения е за тях единственият източник на доходи. Затова, ако това желязно чудовище бъде спряно дори за един час, то това би подхвърлило на големи бедствия стотици милиони хора. Налага се да се съобразяваме и със свободната воля на хората, които предпочитат комфорта пред здравословния начин на живот, без да се замислят за деградирането на потомците си. И все пак, доколкото дори у привържениците на "земния рай" днес все повече нараства тревогата от пагубното въздействие на промишлеността върху околната среда, необходимо е поне да обясним какво всъщност представлява тя. Цялата икономическа система на развитото промишлено общество поразително наподобява жив организъм. Създателите на различните двигатели и движещи машини, инженерите и икономистите, обмислящи най-рационалното организиране на заводите, разположението на цеховете, взаимодействието на съвместните предприятия и отношенията с партньорите, като правило никога не се замислят по образа на какво подреждат всичко това. Ако обаче -17- мислено се издигнем над емпиризма и обхванем общата панорама по-нашироко, добре ще видим, че съвременната развита промишлена система на една голяма индустриална държава има свой "мозък" (висши управленчески кръгове), има "нерви" (системите за свръзка, за предаване на информацията), има дори своего рода "душа" (банково- финансовата система), има "кръвообращение" (транспортирането на стоки и други форми на "обмяна на веществата") и т.н. Наблюдателят с удивление ще открие, че промишлената индустрия на развитото общество, създавана като че ли стихийно в продължение на много десетилетия и дори повече -- в продължение на век и половина -- се е оформила по образа на развит жив организъм. И то не какъв да е, а именно на човешки организъм. Как и защо е могло да стане това?! Да отговори на този въпрос напълно удовлетворително може само богословието. Бог -- Творецът на света сътворил човека по Свой образ и подобие (Бит. 1:26), а следователно, в частност, със способността и потребността за относително самостоятелно творчество. Наистина човек, за разлика от Бога, не може да твори "от нищо". Той използува вече създаденото от Твореца на света. И това се отнася не само за основните суровини на производството, но и за целия комплекс от условия, при които то се осъществява, и накрая за вътрешните закони на самото творчество, най-вече законите на човешкото мислене, на човешката логика, които също са дадени на човека от неговия Създател -- Бога. Закономерен е тогава въпросът: защо за човека е толкова мъчително и трудно да твори, защо допуска толкова грешки, защо твърде много дори най-сполучливи решения, които ни се струват безпогрешни, в по-нататъшното си развитие и прилагане довеждат до пагубно влияние върху околната среда, до заплахата от обща, глобална екологическа катастрофа? Навярно всичко би било добро и прекрасно, ако творящият човек се намираше в състояние на духовна чистота, на безгрешност, в нерушимо лично единение с Бота, в съюз на любов и съгласие, в какъвто той е бил при сътворението му по Божий образ и подобие! В такъв случай всичко създавано от човека щеше да бъде също толкова чисто, безгрешно и следователно -- безвредно за заобикалящия ни свят и за самия човек, и дори нещо повече -- полезно и благодатно. Но бедата е в това, че в резултат на грехопадението човекът загубил благодатното си единение с Твореца, човешката природа се повредила. Божият образ в него не изчезнал, но станал силно помрачен, изкривен. Помрачило се и се повредило съзнанието на човека, неговият начин на мислене. В човека, в неговата душа и съзнание, започнали да действуват богопротивните и човекоубийствени сили на дявола и неговите зли духове. Затова в днешно време човекът макар да не е изгубил напълно Божия образ в себе си и да изпитва потребност от творчество, но бидейки повреден от греха, в повечето случаи създава съвсем не това и не така, както би следвало да бъде, като не може да си даде сметка за всички последствия от своето творчество. Оттук вече добре се вижда, защо съвременната промишленост, която естествено и закономерно се оформя по "образ" и по "подобие" на падналия, грешен човек, е по- скоро едно чудовище, погубващо заобикалящия го живот (в това число и човешкия), отколкото полезно и добро средство. Промишлеността в днешно време (или, както е прието да се казва, -- цялата техносфера) представлява нещо като гигантски многосъставен и многосложен човекоподобен робот. Този огромен робот, за разлика от малките роботи, изглежда, че няма определена "програма" и затова е като че ли неуправляем. Може би сега, в наши дни, когато напълно се разкри пагубността от действията на този супер-робот, хората ще се постараят да се научат поне отчасти да управляват неговите движения, за да се прекрати или поне максимално да се намали тяхната разрушителност. На пръв поглед за това може да съдействува международната интеграция в икономиката. Ние живеем в такова време, в което икономическите системи на отделните страни се сливат пред очите ни, съединяват се в един общ световен механизъм, което позволява неговото действие да се регулира от един или няколко немногобройни центрове. Обаче точно тази глобална интеграция на промишленото производство крие в себе си немалка опасност. Всичко ще зависи от това, в чии ръце ще се окажат (или вече са се оказали) центровете за управление на световната икономика. Неслучайно подчертахме, че развитата промишлена система, която е подобна на жив човешки организъм, сама по себе си съвсем не е организъм, а именно механизъм, който може да действува само при непрекъснатото участие и въздействие на хора. Условно оприличихме на негова "душа" механизма на банково- финансовата система. Тук съзнателното и несъзнателното въздействие на хората се разкрива с особена сила и има последици, които определено водят твърде надалеч. Същинското начало, основата на съвременната финансова система е "процентът", обикновеният лихвен процент! В опростен вид това изглежда така: аз давам назаем на съседа си чувал жито, за да ми върне той чувал и половина... Аз използувам -18- нуждата на съседа, безизходното му положение и без угризение бъркам в неговия джоб. Това е един вид неприкрит, дори легализиран, узаконен грабеж. По примера на банките са принудени да действуват и производствата. Добре е известно, че работната заплата на производителите е по-ниска от стойността на това, което те в действителност са изработили. И макар че определена част от отнетите от производителите средства отново се включват за нуждите на производството и дори се връщат при производителите под вид на различни социални придобивки и удобства, все пак друга част остава в ръцете на работодателите във вид на чиста печалба, каято се съхранява в банките. На това е основана и цялата съвременна научно-промишлена цивилизация, която с пълно право може да бъде наречена неетична, грабителска. Положението на днешните "второстепенни" и "третостепенни" страни, които не могат да погасят дори процентите върху заемите си, взети от международните супер-банки, е добър пример за това. Днес цялото човечество е поставено във все по-тясна зависимост от банковите кредити с техните проценти, от златото, натрупващо се в подземията на банките. Не се ли оказва, че чудовищният механичен супер-робот на промишлеността работи за тези, които се стремят да подчинят на себе си цялото човечество? Действително концентрацията на капитала и комуникационните средства достигна в наше време необичайно високо ниво. Около 80% от златото се контролира днес от определени, напълно съзнателно организирани човешки сили, в техни ръце се намират вече над 90% от средствата за масова информация. Не повече от 4 или 5 банково-промишлени корпорации са съсредоточили в себе си най-важните постове за управление на икономиката по цялата планета. Постепенно се заличават националните, културните, държавните граници. Пред очите ни възниква "общоевропейският дом", премахнали са помежду си митническите и други "бариери" САЩ, Канада и Мексико. Не е далеч и създаването на "общ световен дом". Обаче във всеки дом трябва да има стопанин, някой главен, който да ръководи всичко. Него още го няма, но той трябва скоро да се появи. Тогава не е трудно да си представим, че като получи в ръцете си съсредоточените в интернационални центрове връзки, лостове, средства за управление на промишлената икономика, този "общочовешки" лидер, вожд, цар ще получи веднага реалната власт над целия външен живот на човечеството. С други думи, ако употребим църковните понятия, може да се каже, че материално- техническата подготовка за пришествието на антихриста като цяло е завършена. Липсва самият той... От тази гледна точка по-ясно се вижда, че "научно- техническият прогрес" и създаденият от него железен робот на промишлеността и при възникването си, и при по- късното си разширение и усъвършенствуване не е бил нещо абсолютно стихийно, абсолютно непрограмирано и неуправляемо. Не! В определена, и то значителна степен, той от самото си начало е бил програмиран, направляван и управляван, макар в същото време, в немалка степен да е стихиен и непредсказуем. Същият, със същата двойнственост той остава и сега. Затова не е загубила напълно сила свободната воля на хората, държавите, човечеството. Те все още могат да предприемат нещо, за да не допуснат световния диктатор, чието име се изразява с числото 666, и чиято най-главна цел ще бъде да доведе всички хора към последното, крайно безумие - поклонението им на дявола като на "бог". Но как хората са позволили да бъдат въвлечени в дяволския зикурат на новата Вавилонска кула на съвременната промишлена цивилизация? Макар и паднал, макар и повреден от греха, човек в дълбините на душата си знае, помни за своето богоподобие и затова постоянно се натъква на същото изкушение, с което дяволът във вид на змия съблазни първите хора. "Не, няма да умрете, но ... ще бъдете като богове..." (Бит.3:5) Оттогава и до ден днешен желанието да станат "богове" без Бога е основен движещ стимул за много хора, които не желаят да приемат Божественото учение на Христовата Църква. В древност това най-ярко се проявило в опита за създаване на Вавилонската кула. Сега, в наши дни, същият стремеж много открито се проявява в създаването на новата "Вавилонска кула" -- промишлената цивилизация. Тя вече успя да предизвика у хората илюзията за възможно устройване на нещо като "земен рай" без Бога под формата на комфортен живот при изобилие на всякакви земни блага. Стремежът на хората да станат "като богове" има различни варианти. Напоследък се появиха теориите на "протестиращите" срещу целия свят, срещу цялото битие, като сътворено от Бога, и поради това "регресивно" по отношение на човека, който иска сам да бъде "бог- творец"... Така напр. сюрреализмът, взимайки за основа философската алхимия, предлага целият живот на човечеството (най-вече нравственият) да бъде превърнат в хаос, тъй като хаосът бил предшествувал началото на Сътворението и по този "революционен" път да бъде достигната точката, която била Бог при сътворяването на света. Тогава човек можел -19- да стане сам "бог", който твори свой свят със силата на собственото си въображение... Обаче "мъдреците-строители" на Вавилонската кула и на супер-роботите на промишлеността не са напълно съгласни с методиката на "алхимиците"; хаосът ги плаши. Но те предполагат, че може да стане нещо като хаос заради това, че "кулата" и "роботът" все пак не са напълно управляеми и могат да се саморазрушат по причина на същата тази икономическа катастрофа. Затова някои от тези "мъдреци" предвиждат преселване на елита на човечеството (с известно количество послушни роби) на други планети. За тази цел се провеждат интензивни разработки на различни космически станции и проекти за преселване. Ала дори да допуснем невъзможното и да си представим, че тези кроежи успеят, то и на другите планети сред хората ще стане същото, каквото и на земята, тъй като не може да се измени духовната същност на научно- техническия робот, който ние сега в общи черти познаваме. Сатанинската примамка за хората -- "ще станете като богове" -- това е наистина стръв! Над поддалите се на това изкушение обаче ще се надсмее не Бог, Който обича всички, а онзи, който е изкушавал хората -- дяволът, Луцифер. Той се опитва да привлече за поклонение пред себе си човечеството съвсем не за да го облагодетелствува с някакви удоволствия (та били те и престъпни), но за да може вечно да се подиграва на повярвалите му хора и вечно да ги мъчи, защото, както е казано, той е "лъжец и баща на лъжата" (Иоан.8:44). Само дълбокото покаяние, смирение пред Бога от чиста любов към Него, вярата в Спасителя Иисуса Христа, живота в Него и с Него могат да преведат хората по "тесния път" и през "тесните врата" в Царството Небесно, където, освободили се от всички последствия на греховността, те ще получат достойнството на съработници и сътворци на Бога в новата преобразена вселена на "новата земя" и под "новото небе" (Откр.21:1). Покаянието, смирението и вярата, които съкрушават кумирите на антихристовите идеи, са основно средство и за добрата промяна на днешния земен живот на хората, за обуздаване неудържимото нарастване на пагубните влияния на промишлеността върху окръжаващия ни свят, за предотвратяване на глобалната екологическа катастрофа. Превод от руски със съкращения Духовная сущность современной промишлености, "Русский пастьрь", бр.16, II. 1993 г., сс.56-64. -20- ЕДНА ГОДИНА ОТ КОНЧИНАТА НА АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ ЖИВОТ -- СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО Слово, произнесено от Триадицкия епископ Фотий на гроба на архимандрит Серафим в Покровския девически монастир в Княжево на 13/26 януари 1994 г. "Господи, дай ми търпение да бъда твърд и до гроб верен. А делото, което Ти започна, довърши, както е на Тебе угодно!" Тези слова нашият незабравим отец архимандрит Серафим е записал в летописните си бележки, отразяващи основните събития около въвеждането на новия календар в диоцеза на Българската Православна Църква. Икуменическата политика на върховната ни църковна управа и нейният горчив плод -- календарната реформа -- изправиха нашия скъп духовен наставник пред съдбовен избор. И той изрече заедно с Псалмопевеца: "Избрах пътя на истината, турих пред себе си Твоите съдби" (Пс.118:30). По повод на този решителен момент в живота си о.архимандрит Серафим бележи: "Аз имах от моя покоен старец, дивния Божий угодник архиепископ Серафим, ясно изразения завет да не сътруднича на икуменизма, тази най-нова, най- съблазнителна и най-опасна ерес на еклезиологична почва, а освен това притежавах и неговото мнение (относно църковния календар), изразено с такава яснота и категоричност през 1948г. на Московското всеправославно съвещание... Аз знаех това ясно становище на архиепископ Серафим. То действуваше върху съвестта ми като напомняне, като завет и задължение. Затова аз реших, с Божията помощ, да държа за стария стил..." Така преди двадесет и шест години о.Серафим заедно със своя духовен син архимандрит Сергий, със сестрите от тази света обител и техния духовник -приснопаметния архимандрит Пантелеймон се решават безкомпромисно да съхраняват и отстояват пълнотата на богооткровената истина -- светото Православие, срещу напора на икуменизма и модернизма. Тази Света Православна Истина нашият обичен авва архимандрит Серафим бранеше и благовестеше със слово и дела. Тази истина бе съдържание и смисъл на живота му, в тази истина той остана твърд, на тази истина бе верен до гроб. Тази драгоценна истина той завеща на нас -неговите духовни чеда. Измина една година откакто нашият духовен отец се прибра в тихия пристан на Небесното Отечество. Вече той вижда това, в което ние вярваме и на което се надяваме. В същото време заедно с нас той вижда и сбъдването на молитвения му зов към Господа: "А делото, което Ти започна, довърш)r, както е на Тебе угодно". Изглежда, че на Бога бе угодно ние, чедата на отец Серафим, да сложим немощната си ръка върху ралото тъкмо в този ден, когато осиротели изпращахме нашия свиден духовен отец, неуморния труженик на Божията нива, по пътя му към вечността. Измина една година, откакто всички ние с вас поехме делото, което Господ започна чрез приснопаметния архиепископ Серафим и неговите духовни чеда -о.архим. Пантелеймон, о.архим. Серафим, о.архим. Сергий и сестрите от св. Покровска обител. Всички ние заедно поехме върху немощните си плещи тежкия кръст на свидетелството за светата наша Православна праотеческа вяра. За жалост обаче ние често забравяме, че Христовата Истина се отстоява не чрез разпалено многословие, не чрез празнодумни спорове, а преди всичко чрез усърден православен духовен живот. Великият руски писател Н.В. Гогол, верен син на Православната Църква, казва: "За нас е възможна само една пропаганда -нашият живот. С живота си ние трябва да защищаваме нашата Църква, която цялата е живот. С благоуханието на душите си ние трябва да възвестим нейната Истина." Следователно ние не бива да свеждаме свещените истини на Православието до набор от заучени фрази, а да ги направим свое дълбоко лично достояние, свой жизнен духовен опит, така както ги бе направил в своя живот нашият отец Серафим. Само тогава ние ще можем да продължим достойно неговото дело, само тогава нашето свидетелство за Светата Православна Истина ще бъде угодно на Бога и ще бъде спасително за нас Божие дело. Амин. -21- АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ "СЕГА Е ВЛАСТТА НА МРАКА" (Лука 22:53) Слово, произнесено в Покровския девически монастир в Княжево на Сирни заговезни -- 20.II./4.III.1984 г. Възлюблени, Ние, духовните чеда на Архиепископ Серафим, които от цялата си душа желаем да останем верни на Христа, понякога сме склонни да униваме. Защото в нашия век на поголовно отстъпление от Христовата истина все повече и повече става невъзможно проповядването на чистата Православна християнска вяра. Всички средства за публикация и комуникация -печат, радио и телевизия -- са в чужди ръце. Ние знаем истината, но не можем широко да я разгласяваме, а я споделяме само в нашите тесни кръгове. Лъжата пък, заблудата и кривоверието са ширят безпрепятствено по цял свят. Защо е така? Защо Бог сякаш не ни помага? -- Единствено обяснение на това питане ни дават думите на Христа: "Сега е ... властта на мрака " (Лука 22:53) -- думи, казани от Него при залавянето Му в Гетсиманската градина. Вярно е, че Спасителят е отнесъл тия думи към Себе Си, към Своята страдалческа земна участ, към Своята кръстна смърт на Голгота. Но нищо не ни пречи да отнесем същите Божествени думи и към Христовата Църква, която е Тяло Христово (Еф.1:23). Защото това Тяло споделя участта на своя Небесен Глава (Еф.1:22). И щом св.Ап.Павел твърди, че той чрез своите страдания за Христовото дело тук на земята възпълва "недостига от скърби Христови в своята плът за тялото Христово, което е Църквата" (Кол. 1:24), толкова повече това може да се каже за самата Църква като цяло, имаща своите дивни мъченици в лицето на най- верните изповедници за Христа. Но не за всеки период от Христовия земен живот важат думите: "Сега е властта на мрака". При всички спънки от страна на злото, имало е дни, седмици и месеци, когато Христос свободно проповядвал. Това са били дни на нечувани успехи, дни на всенародно пробуждане. Огромни тълпи народ, "десетки хиляди", по израза на Евангелиста, са вървели подир Иисуса и от притискане са се тъпчели едни други (Лука 12:1). Те всички били жадни за словото на истината (Еф.1:13). Христос вършел чудеса, лекувал, проповядвал, привличал, спасявал. Но идва Неговата страдалческа седмица, когато един от учениците Му Го предава, а останалите се разбягват. Сам Той пък бива разпнат на. кръст и в Своята изоставеност като Човек извиква: "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" (Мат.27:46). Ако проведем паралел между Христовия земен живот и земния път на Христовата Църква, ще видим, че и тя е имала своите епохи на разцвет и на небивал успех в проповедта, когато е завладявала цели народи за Евангелието... Но това светло минало е вече невъзвратимо! Днес то е заменено с друго време, предсказано в словото Божие -- времето на отстъпление от истината (2 Сол.2:3), време на антихриста, време на страдания за истинските Христови последователи. Сега за истинската Църква е настъпила "властта на мрака", епохата на страшните ограничения, дните на "страстната седмица" за истински вярващите. Какво наблюдаваме? -- Някои ученици като Иуда предават Христа. Други като Петър, обаче без Петровото покаяние, се отричат от Него. А трети се разбягват... И храмовете опустяват! Между това безпрепятствено се развихря небивала досега пропаганда на злото чрез безбожието, кривоверието и икуменизма. Възвестява се "ново евангелие" (срв.Гал.1:6-7). Подменят се вечните истини с лъжи. Духът на отрицанието, "тайната на беззаконието" (2 Сол.2:7) действува и трескаво подготвя пътя на Божия противник -- антихриста. Дяволът се показва като "ангел на светлината" (2 Кор.11:14). С пророческите слова на Бога: "Ето, всичко творя ново" (Откр.21:5), отнасящи се към новото небе и новата земя (Откр.21:1), които ще се появят след изгарянето на остарелия в грехове свят (2 Петр. З:10,13), безсъвестно се злоупотребява. Те се тълкуват еретически и се прилагат към някакъв уж предстоящ голям разцвет на нашата грешна земя, станала кумир за днешните човеци. Всички върховни идеали се свързват днес със земния живот и с видимия свят. Задгробното ни съществуване се премълчава, отрича или сатанински изопачава. И ако някои говорят за идване на Христа, те Го -22- очакват като земен цар, какъвто Той Сам е отказал да бъде (Йоан.6:15) и открито е заявил пред Пилат: "Царството Ми не е от тоя свят" (Йоан.18:36). Следователно, оказва се, че очакващите земен месия, очакват всъщност антихриста. Всички ценности се подменят. Вместо блажен живот със Спасителя в небесния Йерусалим, очаква се земен "златен век" с център -- земния Йерусалим. Не се говори вече за покаяние, а само за технически постижения и земни удобства. Влизането в Царството Небесно е занемарено; сега се възвеличава проникването в космоса... А смъртта неизменно шествува и покосява всички наред -- и верни и неверни, и праведни и неправедни, и готови и неподготвени... Подмяна на истината с лъжата -- ето тактиката на дявола. Той провъзгласява "властта на мрака" за власт на светлината и прогреса. Но накъде върви светът, откъсващ се все повече и повече от своя Създател?- Най-трезвите наблюдатели на събитията измежду вярващи и невярващи тревожно признават, че той върви към своя край!... В едно от своите събеседвания с Мотовилов св.Серафим Саровски му описал духовното състояние на последните християни, останали верни на Бога пред края на света. Между другото той казал нещо много важно за духовна подкрепа на тези Христови изповедници: "В дните на оная голяма скръб, за която е казано, че никоя плът не би се спасила, ако заради избраните не биха се съкратили онези дни (Мат.24:21-22), -- в тия именно дни остатъкът от верните трябва да изпита на себе си нещо подобно на онова, що е било изпитано някога от Самия Господ. Висейки на кръста и бидейки съвършен Бог и съвършен Човек, Той се почувствувал дотолкова изоставен от Бога, че извикал към Него: "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" (Мат.27:46). Подобно изоставяне на човечеството от Божията благодат ще трябва да изпитат върху себе си и последните християни, но само за кратко време, след изтичането на което няма да закъснее да се яви Господ във всичката Си слава и всички свети Ангели с Него. И тогава ще се извърши в пълнота всичко отвека предсказано от Предвечния Съвет". Възлюблени, Страстната седмица на Христа завърши със славното Христово Възкресение; така и тъжната история на Църквата ще свърши с пълната победа на Господа над враговете Му и с изгряването на новия, вечния Ден, незалязващия Ден на светлината, на правдата, мира и радостта в Светия Дух (Рим.14:17). И това ще бъде истинският Велик-Ден! Като знаем всичко това, как трябва да се стремим към свят живот и благочестие ние, които очакваме скорошното дохождане на Божия ден! (срв. 2 Петр.3:11-13) Ние сме длъжни да се стараем, по думите на св. Ап. Петър, да се намерим пред нашия Спасител "в мир, неосквернени и непорочни" (2 Петр.3:14). За съжаление, ние нямаме завещания от Господа мир помежду си, нито се отличаваме с неоскверненост и непорочност. Какво да направим, за да придобием онази одежда на светостта, с която единствено биват допуснати верните на брачния небесен пир? (Мат.22:11) Ето, настъпва Великият пост -- това най-благоприятно време за покаяние и вътрешна обнова. Нека свалим от себе си дрипите на греха! Нека се окъпем в сълзите на покаянието! И нека облечем Христовата дреха, която Той свали на Кръста, за да я даде нам! И всичко това да започнем с искрено помиряване помежду си чрез взаимно поискване на прошка един от друг. А след това да продължим с пост и молитва като всеки се бори със своите собствени страсти и слабости. И нека престанем да виждаме в ближния свой враг, а всеки да открие своя най- зъл враг в самия себе си. Тогава ще се намерим пред идващия Христа "в мир, неосквернени и непорочни" (2Петр.3:14) и ще бъдем удостоени да влезем с мъдрите девици в брачния чертог на вечната радост! (Мат.25:10) Амин. -23- КЪМ ХРИСТА Христе Иисусе, моя скъпа вяра, и моя непомръкваща надежда! Пусни ме на чедата Си в олтара. И дай ми чистотата за одежда! Бъди навеки моя Ти любов! И ме учи да слушам Твоя зов! Ти мое си, Иисусе, вдъхновение! Ти мое си дихание, живот! Посред заблуди Ти си озарение! В безпътица -- си лъч от ясен свод! Води ме, ако щеш, дори на смърт, но в Истината направи ме твърд! Че пътят, истината и живота -- това си Ти, единствен верен Вожд! Провеждай ме през мъки и Голгота, към царството на светлата Си мощ! Благослови ме Твой да съм до гроб от зло освободен -- и на доброто роб! Кога ме безнадеждност в мрака срещне, кога ме плиснат в пътя зли вълни, кога ме връхлетят желанията грешни - Ти Сам ела! Ти Сам ми помогни и дай ми плач за мойте грехове - да спра омит на Твойте брегове! Архимандрит Серафим ТЪРЖЕСТВЕНО РЪКОПОЛОЖЕНИЕ в параклиса "Възнесение Господне" На 17/30 януари, празника на преп.Антоний Велики, малкият столичен параклис "Възнесение Господне" стана място на паметно събитие -- първата хиротония на свещенослужител, извършена в българската старостилна каноническа общност. С тази Божия милост се удостои 34- годишният Валентин Тодоров, който бе въведен в дяконски чин от предстоятеля на Българската Старостилна Православна Църква, Негово Преосвещенство Триадицкия Епископ Фотий. Православни християни от цялата страна бяха препълнили параклиса, за да въздадат Богу слава в неделната св.Литургия и да свидетелствуват по съвест за достойнството на младия човек, призван за ангелско служение в Христовата Църква. Преди началото на богослужението над него бе извършено първо пострижение за четец. Новопосветеният четец прочете кратък текст от Апостолските послания, след което бе въведен в иподяконски чин и застана пред иконата на Спасителя, където в безмълвно смирение с преклонена глава очакваше момента на ръкоположението му за дякон. Както се знае, според богослужебния чин това ръкоположение се извършва след пресъществяването на св.Дарове, защото дяконът не може сам да принася св.Жертва, а помага на йерея, прислужвайки при св.Евхаристия. Затова св.Игнатий Богоносец нарича дяконите "служители на Христовите тайни" -- длъжност възвишена и смирена, изискваща от тях "да пазят тайнството на вярата с чиста съвест (1 Тим.3:9), според апостолската заръка. След "Достойно есть", когато дякон Тодор поведе новия клирик към св.олтар, благоговейно мълчание изпълни храма. Там той коленичи пред св.Престол и сведе глава пред Всемогъщия Бог. При пълна тишина и общо духовно съсредоточаване Преосвещеният Фотий положи благодатна архиерейска десница върху него и като прочете тайноизвършителната молитва, го посвети в дяконско служение. Слели сърцата си в обща молитва, всички присъствуващи, млади и стари, мъже и жени, горещо просеха от Господа да излее благодатта на Пресветия Дух върху новия Си служител. -24- След това с трикратен общ възглас "Достоинъ!" вярващите удостовериха пред Бога доверието си към новопосветения и едновременно с това му възложиха, по думите на св. Симеон Солунски, "дълга на смирението: защото кой може да бъде достоен за свещения сан?" На лявото му рамо извършващият тайнството архиерей положи орара -- символ на ангелските криле, -- та да служи новият дякон в земния Божий храм, тоя предобраз на Небесното Царство, със същото благоговение и трепет, както Ангелите пред Небесния престол. И да възпява непрестанно сърцето му Божията слава с трисветата ангелска песен, чиито слова са изписани на орара. Последната ектения бе възгласена от новопосветения дякон Валентин. А преди това, когато той изнесе св.Дарове, призовавайки верните да пристъпят към тях "със страх Божий, вяра и любов", пръв по своята младенческа възраст се причасти неговият едногодишен син Марк. В напътственото си слово към младия човек, удостоил се с първата степен на свещенството, Триадицкият епископ Фотий му напомни за отговорността, поета от него пред Светата Вселенска Христова Църква. Велика е тая отговорност, защото след св.Симеон Богоприемец тъкмо ние, православните свещенослужители, се удостояваме да носим на ръцете си Господа, когато приемаме на дланта си Неговото Пречисто Тяло, за да се причастим -- каза владиката. А има ли човек, достоен за такава чест? Не случайно светител Игнатий Брянчанинов казва, че да служат в св.Олтар са достойни само тия, които искрено съзнават собственото си недостойнство. Негово Преосвещенство пожела на новоръкоположения дякон да възгрява постоянно в сърцето си чувство на страх Божий, на благоговение и смирение. Примерът на св.Серафим Саровски, който заради пламенното си йеродяконско служение се удостоил с дивно видение на Спасителя и ангелските чинове по време на св.Литургия, може да служи за окриление на всеки, поел тоя път. Разбира се, изкушенията не ще закъснеят -- по свидетелството на св.Антоний Велики, те се надигат най- силно срещу тия, които са получили Св.Дух. Но "приготвих се и не се смутих", казва псалмопевецът (Пс.118:60). Предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква, преосвещеният Фотий, изрази молитвените благопожелания на цялото паство за новия дякон -- да не отиде напусто дарът на благодатта, получен при ръкоположението, да му бъде той непресъхващ източник на духовно утешение и обновление, и с него да се представи пред Съдилището на Христа Господа. Защото не пред човеци, а пред Идващия да съди вселената Наш Изкупител ще дава отговор всеки -- и най-първо земните Му свещенослужители. "Защото, които са служили добре, придобиват добър чин и голямо дръзновение във вярата, що имат в Христа Иисуса" (1 Тим.3:13). Нека се молим Богу да въздигне от милеещите за чистото Православие в България нови Свои свещенослужители, нови приемници на апостолската благодат, за Негова слава и наше спасение. Амин. * Произнесено в Руската Църква "Св. Николай Чудотврец" в София на 2/ 15.II. 1947 г. * "...и слава на Твоя народ Израиля" (Лука 2:32). След изкупителната кръстна смърт на Христа Израил е новозаветната Църква.