«Православно слово». Архив на брой 12 за 1993 година -------------------------------------- top pagination -3- РОЖДЕСТВЕНСКО СЛОВО «Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът» (1Тим. 3:16). Боголюбиви чеда на Светата Православна Църква, Наистина велика и незрима е тайната на Родилия се във Витлеемската пещера преди близо две хилядолетия Младенец. Чрез Неговото Рождество от Майка Девица предвечният Бог Слово, Второто Лице на Пресветата и Животворяща Троица става Човек. Чрез Неговото Рождество «Безплътният се въплъщава, Словото се овеществява. Невидимият става видим, Неосезаемият става осезаем, Безлетният получава начало, Син Божий става Син Човешки»,1 за да изкупи и спаси човешките синове от греха, проклятието и смъртта и да ги направи по благодат синове Божии. Радостта от тази велика тайна възвестява Божият Ангел на кротките витлеемски пастири със словата: «ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ» (Лука 2:10-11). Тази радост не познава предели, защото се простира от небето до преизподнята. Жадувана като спасение, сладостна като помазание на Божия Дух, тя е могъща и непомръкваща, защото нейният източник е Сам Господ!» «Запляскайте с ръце всички народи, възкликнете към Бога с радостен глас» (Пс.46:1), «защото Младенец ни се роди, Син ни се даде» (Ис.9:6). Христос се ражда и ликува небето, Христос се ражда и се радва земята, Христос се ражда и тъмнината побягва, Христос е в плът и светлината изгрява! «Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина» (Ис.9:2), ще види «истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света** (Иоан. 1:9), ще види Този, Който е сияние на славата на Отца и образ на Неговата ипостас (Евр. 1:3). Людете ще видят тази незрима за телесния взор Светлина с очите на вярата. С тях те ще прозрат, че днес се ражда от Девица Този, Който държи с ръка цялото творение, че днес се полага в ясли Този, Който в началото утвърди със слово небесата, че днес се храни с мляко Този, Който изпрати манна на странствуващия из пустинята Свой народ.2 Него, предвечния Божий Син, «Който заради нас човеците и заради нашето спасение се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана Човек»,3 да прославим и ние заедно с Ангелите, с мъдреците от Изток и с витлеемските пастири, като възпяваме радостно: «Христос се ражда, славете Го, Христос иде от небето, посрещнете Го; Христос е на земята, възнесете се. Възпявайте Господа, цяла земьо, с веселие възпейте, люде, защото се прослави!» 4 Честито Рождество Христово! + Триадицкий Епископ Фотий 1. Св. Григорий Богослов. Слово на Богоявление или за Рождеството на Христа Спасителя. 2. Стихира на 9-ти час от Последованието на Царските часове в навечерието на Рождество Христово. 3. Никео-Константинополски СИМВОЛ на вярата 4. Ирмос на първа песен от канона на празника. -4- СВЕТИТЕЛ ТЕОФАН ЗАТВОРНИК СЛОВО НА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО Днес не е време за поучения, а за славословия, не е време за наставления, а за благодарност, не е време да преподаваме уроци, а да изразим радостта си. Нека благодарно славословим Господа и се възрадваме в Неговото свято име. Слава на Твоето неизказано милосърдие, Господи, задето не си ни оставил в нашето жалко падение! Слава на Твоята безкрайна премъдрост, устроила за нас такъв дивен начин на спасение! Слава на Твоята промислителна грижа, чрез която ни призоваваш да станем и ние причастници на Твоята изкупителна благодат! Елате, всички да възхвалим Господа, Който милостиво погледна на смирението на Своите раби! Ангелите Го славят -- но не заради себе си. Застанали между небето и земята, те ту повдигат очи към небесата, ту свеждат поглед към земята. Виждайки на небето Божията слава, а на земята -- мир и благословение, те не могат да сдържат хвалебните песнопения, които неволно бликват от устата им. А как да се сдържим ние, когато в Христовото Рождество всичко е станало заради нас! Ето, приготвя се умилостивителната жертва -- Божият Агнец, Който ще бъде заклан заради нашето спасение! Ето, слиза от небето Хлябът на живота, Който ще дарува живот на света! Ето, Сам Господ, като Пастир се е вдигнал от небесната висота и, оставяйки деветдесетте и девет овци -- ангелските множества, слиза, за да търси едната -- заблудилото се човечество, та като го вдигне върху раменете Си, да го занесе спасено при Своя Отец. И тъй, няма за Теб покой, Господи! При мен идваш Ти, мен заблудилия се, търсиш. В седмия ден Ти си починал от делата на творението, а от делата на спасението не си почиваш, но от създаването на света досега работиш -- и Ти, и Твоят Отец. Някога, търсейки падналия Адам в рая, Ти го повика, казвайки:» Адаме, где си? « Но Адам се скри в гъсталака на любовта към своето падение. Днес Ти се спускаш в дълбините на това падение, за да призовеш обикналите неговия мрак. О, Господи, призови и нас! Но дай ни сили не да се скрием, а да открием сърцето -5- си, и като излезем да Те посрещнем, с готовност да кажем: ето ни! Ето ни -- немощни и разслаблени. Помогни ни и ни изцели! Ето нашият ум -- тази желязна шия и медно чело: вземи го и го стрий в прах пред Твоето лице и всели в нас навик смирено да се покоряваме на Твоето Божествено слово и на Твоята истина. Ето нашето похотливо сърце -- тази кръвоточива жена, от която непрекъснато изтичат нечисти пожелания. Удостой ни да се докоснем до Теб, за да спре потока на тази нечистота. Ето и душата, забравила за небето и хранеща се само със земното. Дай ни да се върнем в Твоите обятия, да вкусим Твоята сладост и да се възрадваме на Твоята трапеза, та да забравим за всички тези горчиви жълъди, които не хранят, а само дразнят вкуса и измъчват с ненаситна жажда. Тогава и ние ще Ти принесем дарове, на Теб Родилия се Младенец: злато -- чистото познание на Твоите истини, смирна -- умъртвяването на похотите и страстите и ливан -- устрем към духовния свят и наслаждение само от небесното. О, да беше така! Кой тогава би могъл да сдържи нашата хвалебна, благодарствена и радостна песен? Онзи, който е изпълнен с радост, може ли да не се радва, когато носи извора на радостта в сърцето си? Ангелът не казва на пастирите: «Радвайте се», а само: «Благовестя ви голяма радост, която ще бъде» (Лук. 2:10). Как да кажеш «радвай се» на онзи, който не е вкусил още от благата, носещи радостта? Затова, като видели Господа, пастирите се завърнали, славейки и хвалейки Бога, но не радвайки се. За тях било простимо да не се радват, защото още не били вкусили от благата, донесени от Родилия се Господ. Но може ли, оправдано ли е да не се радва някой от нас? На този празник ние сме свикнали да си изказваме благопожелания. Но в това може да се крие горчив укор и изобличение за нас. Радостен или нерадостен е за нас днешният ден -- това е пробният камък, който ще ни покаже дали нашите отношения към Родилия се Господ са подобаващи или не. Нали ние сме вече призвани, пристъпили сме към Него и сме приети от Него. Ние сме Негови и Той е наш. А това значи, че всичко Негово е и наше. Но онова, което е Негово, винаги носи мир и радост. Затова радостта би трябвало да е обичайно състояние на нашия дух. И то винаги, а колко повече в дни като днешния! Ето, колко много сме ние тук днес. Нека изпитаме своята съвест и с нейна помощ сами да си отговорим на следните въпроси: Кой от нас се радва така, както се радва затворникът, получил свобода след като дълго се е измъчвал в мрачна и душна тъмница? А така би трябвало да се радваме всички ние в Христа Иисуса, защото чрез Него получаваме свобода от непоносимия затвор на лъжата, греха и земните пристрастия. Ако не изпитваме в себе си такава радост, то помислете -- дали не е за това, че още се намираме във вериги и тъмница? Кой от нас се радва така, както се радва наследникът, комуто е върнато и предадено в пълна власт безнадеждно загубеното наследство? А така би трябвало да се радваме всички ние в Иисуса Христа, защото в Неговото име сме призвани за наследие нетленно, неувяхващо, запазено за нас на небесата. И ако не изпитваме такава радост, то вижте -- не е ли за това, че още не сме се удостоили да получим това наследие? Радостта не може да бъде предизвикана насила. Който е встъпил в общение с Господа и е вкусил всички Негови блага, не може да не се радва. А който, странейки от Господа, не е вкусил тези блага, него колкото и да го подканваш, не можеш да го накараш да се радва. То ще бъде все едно да кажеш на слепия -- гледай, на глухия -- слушай, на безногия -- ходи! Но тогава какво да правим ние, ако сме попаднали в това число? Да не се ли радваме? И празникът -- да не бъде ли за нас празник?!! -- Не! Нека се постараем и ние да се радваме заедно с другите. Да се възрадваме за човешкия род, за който са приготвени такива блага! Да се зарадваме за останалите наши братя, които вече са ги получили. Да се помъчим да се порадваме и за себе си, защото и на нас ни е дадена надеждата да ги получим. И да побързаме веднага да пробудим своето усърдие -- заспало или съвсем замряло. Ето, всички са на пир при Господа -- радват се и се веселят. А ние какво? -- Нима сме сами врагове на себе си, та не отиваме там? Нима входът е заключен за нас? Нима няма да ни приемат? Или ще ни лишат от нещо? -- Не!... Господ предлага всичко на всички. Върви само по пътя, който ти е показан и всичко ще имаш. И радост ще получиш -- такава силна радост, че никой няма да може да ти я отнеме! Амин. 1863г. -6- ЖИТИЕ НА ПРEПОДОБНИЯ НАШ ОТEЦ НИКОЛАЙ МОНАХ, КОЙТО БЕШЕ НЯКОГА ВОИН (Паметта му се празнува на 24.XII./6.1.) Преподобният наш отец Николай беше отначало воевода при гръцкия цар Никифор* и му бяха поверени много полкове. Веднъж, когато Никифор воюваше с българите, тръгна и той на война със своите дружини. Привечер стигнаха до една странноприемница и отседнаха там. След като вечеря с гостилничаря и се помоли Богу, воеводата се прибра да си почине. През нощта, по време на втората и третата стража, дъщерята на гостилничаря, подстрекавана от сатаната, влезе тихо в стаята на воеводата, доближи се до одъра му и като го събуди, започна да го съблазнява, примамвайки го към грях. А воеводата й каза: «Престани, девице ! Недей да оскверняваш своето девство и мен, грешния, да ме тласкаш в адската бездна». Тя малко се засрами и се отдръпна, но скоро пак се върна и отново принуждаваше към грях целомъдрения воин. Воеводата втори път я отпрати, ала тя дръзна и трети път да влезе при него, защото бесът я разпалваше с блудна похот. Тогава добродетелният воевода се обърна към нея и й рече: «О, окаяна и безсрамна блуднице! Не виждаш ли, че бесовете те подстрекават, за да погубят твоето девство, да те направят за смях и подигравка на целия ти род, а душата ти да хвърлят в ада за вечни мъки! Не виждаш ли, че аз, грешният, отивам на кръвопролитна война с неприятелите? Как мога да оскверня тялото си, когато съм тръгнал на война! Бог ще ми помогне да не сторя такова скверно дело!» И укорявайки я така, той отпрати девицата със срам. Когато се разсъмна, воеводата стана, помоли се и тръгна с войската си на път. На следващата нощ той видя чуден сън. Присъни му се, че стои на едно просторно място, близо до един величествен и страшен Човек, Който седеше на престол и беше поставил десния Си крак върху левия. Той се обърна към воеводата с думите: «Виждаш ли войските, които стоят една срещу друга?» Николай отвърна: «Да, Господи, виждам как гърците секат българите». След това дивният Мъж каза: «Погледни към Мен!» Воеводата погледна към Него и видя, че Той сложи левия Си крак върху десния. Праведният воин пак погледна към войските и видя, че изведнъж българите набраха мощ и започнаха безпощадно да секат гръцката войска. Когато свърши битката, онзи славен Мъж каза на воеводата: «Погледни полето, където лежат телата на избитите и Ми кажи какво виждаш там». Николай се огледа и видя, че цялото поле е изпълнено с мъртви тела, а сред тях се намира едно празно място, покрито със злак, голямо колкото да легне един човек. Тогава той каза: «Господи, цялото поле е покрито с телата на избитите гърци. Има място само колкото да легне един човек . Тогава Величественият каза на воеводата: «Ти какво мислиш за това?» А той отговори: «Господи, аз съм прост и невежа и не знам какво значи всичко това». И пак му каза страшният Мъж: Онова празно и злачно късче земя, което видя, голямо колкото да легне един човек, беше приготвено за теб. Там ти трябаваше да легнеш, посечен заедно с твоите воини. Но понеже ти мъжествено победи миналата нощ коварната змия, която се бореше с теб и три пъти се мъчеше да те изкуси, за да те погуби, ти сам себе си избави от посичане и онова злачно място остана празно, а ти спаси душата си заедно с тялото. Отсега нататък, след като се избави от такава смърт, на Мен вече ще служиш!» Събуди се праведният Николай, изпълнен със страх и ужас от всичко, което видя и чу, и като стана, с трепет се молеше на Бога за себе си и за своите войници. Когато се срещнаха двете войски и започна битката, гърците бяха отначало по-силни и надвиваха българите. Но изведнъж българите набраха мощ, хвърлиха се като разярени зверове срещу гръцките полкове и започнаха без милост да ги преследват и посичат. Така цялата гръцка войска падна под българския меч и само цар Никифор едва се спаси с малка дружина. Тогава блаженият воевода Николай, като видя че се сбъдна сънят му, благодари на Бога за своето дивно избавление, отказа се от воинската служба и отиде в монастир. Там той прие монашески образ и дълги години служеше усърдно на Бога, така че стана подобен на древните велики и прозорливи отци, заедно с които получи награда на небето от нашия Господ Иисус Христос, Комуто подобава слава във вечни векове. Амин. * Император Никифор I (Геник) царувал от 802 до 811 г. и бил убит от българския хан Крум. Из житията на светиите (м.декември.), съставени от св.Димитрий Ростовски -14- НОВА ПРОЯВА НА БРАТСКО ЕДИНСТВО В ХРИСТА Началото на Рождественския пост бе ознаменувано с радостно събитие за Българската Старостилна Православна Църква, с нов празник на братското общение и единството в Христа. Наши скъпи гости бяха група благочестиви гръцки поклонници, водени от Метонския епископ Амвросий, помощник на Председателя на Синода на Противостоящите, Оропоски и Филийски Митрополит Киприан. На 15/28 ноември, първият ден на Рождественския пост, български и гръцки събратя отново застанаха пред Господа в общо литургийно служение -- като чеда на Един Отец, възрастващи в Едната Негова Църква, в едната вяра, праотечески чиста и ненакърнена. Тържествената св.Литургия бе отслужена от предстоятеля на Българската Старостилна Православна Църква, Триадицкия епископ -15- Фотий и Метонския епископ Амвросий, в съслужение с български свещенослужители. И този път параклисът «Възнесение Господне бе препълнен до последен дъх, много деца и възрастни се причастиха със Светите Тайни от ръцете на Преосвещения гост. В сърдечно слово към богомолците епископ Амвросий предаде молитвените благопожелания на Синода на Противостоящите и лично на Митрополит Киприан. Той отново напомни за тежкото духовно състояние на съвременния свят, в който е тъй трудно да бъдеш верен на Христа. Затова всеки от нас -- българин, грък, румънец или русин, независимо от своята национална принадлежност, трябва да осъзнае драгоценността на Светото Православие, към което по Божия милост принадлежим и което подобно на Ноевия ковчег може да ни пренесе невредими през бурното житейско море. След литургията дядо Амвросий се срещна с най-малките богомолци, децата, благослови ги и им раздаде иконички с Пресветия Лик на Божията Майка. Двамата архипастири имаха братски разговори и срещи в девическия монастир Покров Богородичен, след което гостите отпътуваха за Гърция. Господ Иисус Христос да ни запази все така единомислени в днешните тъй тежки за Светото Православие времена. * Епископ Амвросий е вече познат на нашите читатели от тържественото съслужение в параклиса «Възнесение Господне» през август т.г., но някои подробности от неговата житейска и духовна биография сигурно и сега ще бъдат интересни за тях. * Епископ Амвросий, в света Адриан Беърд, е роден в Лондон през 1949 г. и произхожда от стар аристократичен род. Завършил е Уинчестърския колеж, най-древния във Великобритания. След това изучава История на изкуството в Лондонския Университет, където продължава следдипломната си специализация, работейки там едновременно като преподавател и библиотекар. Владеещ добре класическите езици, той с интерес чете творенията на светите Отци в оригинал. Двадесетгодишен, при едно свое пътуване до Света гора, той отблизо се запознава със светата Православна вяра и монашеския живот и наскоро след това приема православно кръщение. Ерудираният младеж успява бързо да прецени сложната обществено-историческа обстановка, в която се намира в наши дни Светото Православие, разбира антиправославния дух на икуменизма и свързаната с него календарна реформа. Дълбочината на вярата и жаждата му за спасение го карат да откликне на Божия зов и да напусне светския живот, който му обещавал всякакви почести и материални блага. Така през 1973 г. той се отправя към монастира»Свв. Киприан и Иустина» край Атина, привличан от високите монашески добродетели и мъдрост на неговия предстоятел, с когото вече имал духовна връзка. «Истинският живот започна за мен преди 20 години, с постъпването ми в монастира -- разказва епископ Амвросий в своето първо епископско слово. -- Онова, което е било преди постъпването ми в обителта, може би има някакъв исторически смисъл, но не представлява интерес. Впрочем, когато през 1973 г., на 24-годишна възраст, постъпих в монастирското братство, то наброяваше седем души, начело с високопреподобния архимандрит Киприан. С носталгия си спомням за тези дни, както може би, и другите братя. Тогава в монастира цареше пълно безмълвие, имахме тясна връзка с духовния ни старец и водехме един по-суров живот, без електричество и отопление. По-късно, след епископската хиротония на нашия Високопреосвещен отец, когато според Евангелската притча светилото бе поставено на светилника (Мат. 5:15), монастирът ни навлезе в друг стадий на развитие. Тогава ние, монасите, загубихме, но доколкото светът придоби това, -16- от което ние се лишихме, т.е. доколкото придоби духовната полза от общението с нашия старец, то трябва да се радваме и утешаваме. Няколко години след постъпването ми в монастира, по послушание, бях принуден да приема дяконски, а после и свещенически чин. Това стана против желанието ми, но съгласно монашеските си обети аз бях задължен да пречупя собствената си воля.» Така високообразованият и ползуващ 8 езика йеромонах Амвросий се включва активно в помощ на своя любим духовен отец -- Високопреосвещения митрополит Киприан, както в неговата обширна мисионерска дейност в Америка, Африка и Западна Европа, така и при опитите му да установи връзка с ревнителите на чистото Православие в Румъния и България, намиращи се тогава в изолация поради тоталитарния режим. «За тези цели -- разказва епископ Амвросий -- съм посещавал следните страни: Румъния и България -- безброй пъти, Италия и Кения -- по 7 пъти, Швеция -- 6 пъти, Америка, Германия и Франция -- по 3 пъти, също Унгария, Канада, Норвегия и Русия, а вероятно и други страни, за които съм забравил.» Смирен и скромен, той отговорно и незабележимо изпълнява своите мисии и бърза да се върне в своята любима обител сред благодатната атмосфера на едно истинско православно монашество, жив пример на древни иночески добродетели. Йеромонах Амвросий е винаги приветлив, самопожертвователен и послушен -- монашеството е негова светиня. На 8/21 януари 1993 г. той е призван към ново служение на Св.Църква. В монастира «Свв. Киприан и Иустина « архимандрит Амвросий получава архиерейска хиротония, в която участвува и българският новопосветен тогава Триадицки епископ Фотий. Показателно е неговото първо епископско слово, произнесено след хиротонията му, в което, обръщайки се към Високопреосвещения митрополит Киприан и останалите присъствуващи там архиереи, той казва: «Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти» (Мат. 26:39). Тия думи на Господа, изречени в Гетсиманската градина, са първите, които идват в ума на човек, намиращ се в моето положение. И Господ ми е свидетел, че говоря истината. Бремето, което възлагате, Високопреосвещени отче и свети архиереи, върху моите немощни рамене, е наистина голямо и страшно. След като толкова години непрекъснато се намирам до Вас, знам добре, че архиерейството означава мъченичество и съвършена саможертва за благото на Църквата. «Добрият пастир полага душата си за овците» (Йоан. 10:11). В този смисъл и Апостолът възкликва: «...желае ли някой епископство, добро нещо желае» (1 Тим. 3:1), т.е. желае мъченичество заради Христа. Затова молете се да ме укрепи Бог в това мъченическо служение, тъй като само от послушание и като монах съм принуден да приема призоваването си към него.» Нека и ние се помолим Господ да излее изобилни благодатни дарове над този истински любител на равноангелния монашески живот и усърден труженик на нивата на Светото Православие. Амин. -17- ВИШЕНСКИЯТ ЗАТВОРНИК Кратко жизнеописание на епископ Теофан Затворник, посветено на 100-годишнината от праведната му кончина (Датите в текста са посочени по юлиянския календар.) В Тамбовска епархия, далече от шума на големите градове, в живописна гориста местност, където се сливат реките Виша и Цна, се намира древната Вишенска обител. Тази тиха и скромна обител се прослави с това, че в нея през миналия век 28 години живя и завърши земния си път великият подвижник на благочестието, наставил във вярата хиляди души, еп.Теофан Затворник. Ето какво разказват някои от монасите, свидетели на духовните подвизи на светителя в неговия затвор: «Често ние, още млади послушници, подтиквани от чувство на почит, примесено с любопитство, желаехме да надникнем в покоите на Владиката и да видим как той служи св.Литургия. Случваше се -- ще се съберем и ще започнем да молим неговия килийник да ни пусне да го погледаме. Добрият о.Евлампий ще ни изслуша, ще поклати глава, после ще се усмихне, ще сложи пръст на устата си, а ние ще събуем обувките си, тихо, на пръсти ще се доближим до вратата и, затаили дъх, с наслада ще гледаме няколко минути светителя, който свещенодействуваше. После пак така, внимателно и предпазливо, за да не нарушим неговото молитвено вдъхновение и да оправдаем доверието на любимия ни о.Евлампий, се отдалечавахме...» * * * Епископ Теофан, в света Георгий Говоров (наречен в св.Кръщение на името на преп.Георги Хозевит) се родил на 10.1.1815 г.* в с. Чернавск, Ливенска област, Орловска губерния в семейството на свещеника Василий Т. Говоров, известен и уважаван пастир. Неговата майка Татяна -- жена с необикновено добър и кротък нрав, произхождала също от свещеническо семейство. Отличаващи се с гореща ревност към Бога, родителите на Георгий станали негови първи наставници във вярата, като още от най-ранна възраст дали здрава религиозна основа на възпитанието му. Надарено с редки способности, с мек и добър характер, момчето проявявало голяма любознателност в областта на християнското вероучение и история. Когато изминали няколко години, Георгий постъпил в Ливенското духовно училище, където се учел леко и успешно, живеейки сред най- благоприятни нравствени условия. През 1829 г. той продължил образованието си в Орловската духовна семинария. Неин ректор по онова време бил архимандрит Исидор, по-късно известен йерарх, митрополит на Санкт-Петербург. Бъдещият епископ Теофан запазил през целия си живот чувството на благодарна привързаност, почит и любов към своя духовен ръководител и неведнъж се обръщал за съвет към него. Към края на своето обучение в семинарията младият Георгий Говоров виждал пред себе си обичайния наследствен път на човек, роден и израсъл в свещеническо семейство. Той вече се готвел да стане свещеник. Но Божият Промисъл определил за него друг път... В годината, когато той завършвал семинарията, в разгара на лятото, от Киевската Духовна академия неочаквано постъпило предложение един от семинаристите да бъде изпратен там, за да продължи образованието си. Изборът паднал върху Говоров като един от най-добрите възпитаници на семинарията. Така той неочаквано станал студент в Киевската Духовна академия. По това време животът в Академията протичал под грижите и ръководството на знаменития Киевски митрополит Филарет (Амфитеатров), наричан заради своята праведност «Филарет благочестиви». Това било време на разцвет за Академията както поради добрата нравствена насоченост, която получавали нейните възпитаници, така и поради много- -18- бройните талантливи преподаватели в нея. В Академията, където Говоров завършил образованието си, се очертала и общата насока на нравствения му живот. Неговите преподаватели го характеризират като студент с прекрасни способности, с голямо усърдие и отличен успех. Любимите му предмети били богословските и особено Св. Писание и църковното красноречие. Неговите студентски проповеди и магистърското му съчинение разкриват ярък писателски талант. «Никой не пишеше по-добре от него» -- свидетелствува неговият състудент Михаил Булгаков. Едновременно с обучението вървяло и нравственото преуспяване на студента. Към това го предразполагала и самата обстановка в Академията и многобройните светини на Киев -- безмълвни, но красноречиви свидетели на великите подвизи на православното иночество. Младият студент неведнъж с благоговение посещавал Киевската лавра с нейните прочути пещери и до края на живота си с възторг си спомнял за нея: Киевската Лавра -- пише той -- е неземна обител. Щом минеш оградата, чувствуваш, че си влязъл в друг свят...»Едно от най-значителните събития в студентския живот на Говоров било запознанството му с прочутия със своите духовни подвизи старец, йеросхимонах Партений от Киево- Печерската лавра, с когото той често и продължително беседвал. Всичко това неудържимо привличало чистата душа на младежа и разпалвало в него желанието да посвети своя живот на Бога и да Му служи като монах. Това желание скоро се превърнало в твърдо, невъзвратимо решение. В края на следването си той подал молба до ректора на Академията архим. Иеремия и на 15.II.1841 г.бил постриган от него в монашество с името Теофан. По същото време приели монашество и трима близки другари на Говоров, между които споменатият по-горе Михаил Булгаков, получил монашеско име Макарий и станал впоследствие Митрополит Московски. В този знаменателен ден младите монаси решили да посетят за благословение и напътствие в новия живот йеросхимонах Партений Киево-Печерски. «Вие сте учени монаси -- казал им мъдрият старец -изучили сте всякакви правила, но помнете, че едно е най-нужно от всичко -- молете се, непрестанно се молете Богу в ума и сърцето си -- към това се стремете.» Тези думи на големия молитвеник попаднали дълбоко в сърцето на младия монах. Те станали за него истински завет, който той дивно изпълнил в своя живот. Ние можем отчасти да си представим как бъдещият велик подвижник се е подготвял за новия живот. 'Трябва -- пише по- късно той -- всички предмети, които виждате да «претълкувате» в духовен смисъл, така че, когато погледнете някои предмет, умът ви да съзерцава духовното. Например виждате петна на бяла дреха и чувствувате колко неприятно и жалко е това. Помислете си колко жалко и неприятно е на Господа, Ангелите и светиите да виждат греховните петна в душите ни... Това ви казвам само за пример. Всяка вещ може да поражда духовни мисли, у един едни, у друг -- други... Така претълкувайте всичко... Когато направите това, то всяка вещ ще бъде за вас като свята книга..., всяка вещ, всяко занятие и дело ще ви води към Бога. И ще живеете във видимия свят, като в духовния...» След завършване на Академията йеромонах Теофан, удостоен с научното звание магистър по богословие, започнал своята учебно- педагогическа дейност. Той бил назначен за ректор на духовното училище в Киев, след това за инспектор в Новгородската семинария и преподавател по нравствено богословие във Санкт- Петербургската духовна академия. През тези години, изпълнени с напрегнат и плодотворен труд той се проявил като талантлив възпитател и прекрасен преподавател. Съзнавайки своята голяма отговорност пред Бога, о.Теофан се стремял да въздействува на възпитаниците си със своята необикновена доброта, кротост и любов. Мнението си за това, какви трябва да бъдат занимаващите се с духовно-педагогическа дейност, той изразил със следните думи: «Възпитателят трябва сам да премине всички степени на християнското съвършенство, за да може по-късно да следи развитието на онези, които възпитава, да им въздействува търпеливо, успешно, силно, плодотворно. Преподавателите трябва да бъдат хора най-чисти, богоизбрани и святи.» Израз на блестящите способности на младия преподавател са неговият труд «Изложение на християнското нравоучение» и особено продължението му -- книгата «Път към спасение» -- истинско ръководство за духовен живот, което той написал едва 32-годишен. Йеромонах Теофан бил дълбоко предан на важното дело на християнското възпитание, но неговият дух се стремял към друга, близка за него област на молитвено общение с Бога и към иночески живот. Скоро се появил благоприятен случай за удовлетворяване на неговите духовни стремежи. На 21.VIII.1847 г. по собствено желание той бил назначен за член на руската духовна мисия в Йерусалим, възглавявана от архим.Порфирий (Успенски) -- известен църковен археолог и прекрасен познавач на Изтока. През октомври същата година мисията заминала за Палестина. Можем да си представим възторжената радост на младия инок при осъществяването на възможността да се поклони на местата, осветени от земния живот на -19- Спасителя, на Божията Майка и светите Апостоли. Като член на мисията той посетил Палестина, Египет и Сирия. Йеромонах Теофан живо се интересувал от ранните християнски обители, внимателно изучавал живота на древните подвижници и събрал прекрасни образци на древната аскетическа литература. В Палестина, в лаврата на св.Сава Освящени, той намерил много старинни ръкописи. На Синай се запознал с прочут ръкопис на Библията, датиращ още от IV век. В Египет посетил с благоговеен трепет пещерата, където 90 години се подвизавал великият пустинножител св.Павел Тивейски. На Изток младият аскет влязъл в тясна връзка и с атонските старци, които оказали благотворно влияние на неговия духовен живот, а по-късно помогнали за издаването на неговите съчинения. Тук той изучил основно гръцки и френски език, запознал се с еврейски и арабски. През 1853 г.започнала Кримската война, а на следващата година членовете на мисията били принудени да се завърнат в Русия. За своите трудове в мисията на 4.IV. 1855 г. йеромонах Теофан бил възведен в сан архимандрит и назначен в Петербургската духовна академия, а след няколко месеца бил изпратен в Олонецката духовна семинария като ректор. През 1856 г. архимандрит Теофан отново заминал на Изток, този път в Константинопол като настоятел на руската църква при посолството и глава на руската духовна мисия там. Неговият престой съвпаднал с разгара на религиозните борби на българските православни християни за църковна независимост, за богослужения на славянски език, които да бъдат извършвани от български духовници. Цариградската патриаршия рязко се противопоставила на тези законни искания. На архимандрит Теофан, като познавач на Изтока било възложено да проучи въпроса. През м.март 1857 г. той написал доклад, който трябвало да послужи при обсъждането на този въпрос от Синода на Руската Православна Църква. В доклада си архим.Теофан се изказал в полза на справедливите искания на българските християни. Синодът на Руската Православна Църква одобрил неговото мнение. След завръщането си от Цариград архим. Теофан получил нова, още по-висока длъжност -- ректор на Санкт-Петербургската Духовна академия. На 1.VІ.1859 г. в Александро-Невската лавра той бил ръкоположен за епископ Тамбовски и Шацки. Неговото служение в Тамбовска епархия продължило четири години, след което той бил преместен на древната Владимирска катедра като архиерей, «придобил ... необходимия опит за управление на такава обширна епархия» (из указа на Св.Синод). През целия този период епископ Теофан неуморно и самоотвержено служел на църквата във всички области на нейния живот. Чести богослужения, придружавани почти винаги с вдъхновени и назидателни проповеди, далечни пътешествия с цел да се запознае лично с повереното му паство, многоплодна мисионерска дейност сред разколниците за връщане на заблудените в лоното на Църквата, грижи за духовните учебни заведения, откриване на нови църковни училища и възстановяване на храмове -- всичко това обхващали неговите архипастирски грижи. И към всичко той се отнасял с жива ревност за благото и спасението на ближните, с отеческа любов, споделяйки със своето паство радостите и скърбите, доброто и злото. Особено ярък пример за това са неговите девет слова, пълни с утеха и горещо призоваващи към покаяние, с които той се обърнал към паството си през есента на 1860 г. по време на поредицата пожари в Тамбовска епархия. За по-малко от три години обществена дейност епископ Теофан произнесъл 138 слова и проповеди. 1861 г. донесла на светителя необикновена духовна радост. По решение на Св.Синод той взел участие в откриване мощите на св.Тихон Задонски, към когото изпитвал особена любов и благоговение още от юношеските си години. Това събитие оставило незаличима следа в душата на архипастира и сякаш благодатно осветило и насочило неговото бъдещо служение. -20- Обширната практическа дейност, свързана с управлението на епархията била тягостна за светителя. Човек с крайно добър и мек нрав, той винаги се затруднявал, когато трябвало да прояви началническа властност и строгост. Потънал в своята литературна работа, вглъбен а молитва, когато «умът благоговейно предстои пред Бога и не желае нищо друго», той все по-силно се стремял към уединение. Привличала го тишината на усамотения монастирски живот. Още като епископ в Тамбов той забелязал «смирената Вишенска обител», която се намирала в пределите на неговата епархия. Когато назначил за неин настоятел иконома на архиерейския дом, игумен Аркадий, Владиката му казал на сбогуване: «Заминавайте, отец игумен, а после, ако е воля Божия и аз ще дойда при вас.» И ето -- дошло време желанието на архипастира-молитвеник да се осъществи. След като се посъветвал със своя духовен ръководител митрополит Исидор, той подал молба до Св. Синод да бъде освободен от длъжност и изпратен на покой във Вишенската обител. Молбата на Владиката била удовлетворена. На 17.VІІ.1866г. той бил освободен от управлението на Владимирската епархия с право да живее във Вишенския монастир като негов настоятел. Не покой очаквал светителя сред монастирските стени. За него започвал нов духовен подвиг. В своето прощално слово към Владимирското паство Преосвещеният казал: «Заради Бога, не ме упреквайте, че ви напускам. Вашата доброта и вашата любов никога не биха ме накарали да ви оставя... Но има духовни стремежи, които разумът разбира и на които сърцето се покорява. Стремежът към покой е присъщ на всеки човек. Този стремеж не е чужд и на мен. И аз се стремя към покой, но не заради телесен отдих, а за да се освободя от насъщните дела и да се заема с друго дело, което привлича душата ми.» В писмо до митрополит Исидор той отново пише: «Аз мисля да служа на Църквата, само че по друг начин». Светителят чувствувал, че може да каже на хората много неща, полезни и крайно необходими за човешкото спасение. Привличала го мисълта да се посвети на духовно-писателска дейност. А лично за себе си ,той желаел да отдаде всичките си мисли, всяко свое дихание на Бога, Когото безпределно обичал. Затова над него се изпълнили Христовите слова -- в затвора той търсел Царството Божие и Божията слава, а Бог го прославил чрез неговите творби. Еп. Теофан дошъл във Вишенската обител в качеството на неин настоятел и тук се налагало да вниква във всички житейски нужди на монастира. Изпълнявайки своя дълг, той прилежно се занимавал с всякакви административни и стопански дела. Но това твърде много му напомняло близкото минало, отвличало го от неговите високи стремежи. Скоро той подал молба да бъде освободен от длъжността настоятел. И този път неговото желание било изпълнено. Дошло най-после времето на дългоочакваното уединение, към което така се стремял светителят. Външната обстановка и строгият монастирски ред напълно отговаряли на неговите духовни потребности. До края на живота си той се чувствувал щастлив в своята любима Виша. «По-прекрасна от Виша няма на света», обичал да казва той. «Виша може да се замени само с Царството небесно.» През първите шест години на своето пребиваване във Вишенската обител епископ Теофан още не живеел в пълно уединение. Той излизал, макар и рядко от килията си, приемал посетители за духовни съвети и наставления. Заедно с братята присъствувал на всички монастирски служби, а в неделните и празнични дни сам служел литургия. И служението и самото присъствие на светителя в храма били дълбоко назидателни. «Преосвещеният -- разказва едии очевидец -- беше олицетворение на благоговението, на страха Божий, на пълна съсредоточеност в себе си. Когато наближаваха главните моменти на богослужението, лицето му се просветляваше от... Божествената благодат. След причастяването със Св.Тайни, той цял се изпълваше с духовен мир, обличаше се в кротост и смирение и предаваше това свое вътрешно настроение не само на съслужащите и монасите от обителта, но и на дошлите отвън богомолци. Но колкото и малко време да отделял Преосвещеният на връзките с външния свят, това го отвличало от главното, за което бил дошъл във Вишенската обител. Тогава се появила у него мисълта за пълно уединение. Отначало светителят прекарал без да излиза от своята килия цялата св.Четиридесятница, после се уединил за една година и накрая, след пасхалните дни на 1872 г. започнал да води -21- напълно затворен живот. Той прекратил всякакво лично общуване с външния свят, престанал да посещава монастирските богослужения и се затворил в определените за него помещения. От това време той приемал само игумена на монастира, изповедника о. Тихон и своя килийник о. Евлампий. Епископ Теофан устроил в предоставените му помещения малка домашна църква, посветена на празника Богоявление. Тук той служел сам св.Литургия отначало всеки неделен и празничен ден, а през последните единадесет години ежедневно. В затвора той се издигнал до най-високите върхове на нравственото съвършенство. Неговата кротост и незлобие били наистина равноангелни, молитвата му -- непрестанна. Той бил сякаш безплътен, цял одухотворен. За тялото си се грижел само толкова, колкото то да не се разруши. Всички средства, които получавал, изпращал по пощата на бедните, за себе си оставял само малки суми за купуване на необходимите книги. От издаването на своите собствени творби той не получавал нищо. Единствената му грижа била те да бъдат по-евтини и по-достъпни. Редките минути, свободни от молитва или писане на духовни книги и писма, светителят посвещавал на физически труд -- работел на струг, подвързвал книги, занимавал се с дърворезба. Особено той обичал да рисува икони. Всички свои сили светият затворник с вдъхновение отдавал на своето главно призвание. За нуждите на писателската си работа той ползувал огромно количество най-разнообразна литература на руски и различни чуждестранни езици. В тишината на уединението, в трудове, непреставащи ден и нощ, се раждали неговите творения, подобни на които по разнообразието на разглежданите въпроси, по дълбочината на мисълта и по красотата на изложението трудно могат да се намерят в религиозната литература. Според съдържанието си съчиненията на еп.Теофан се разделят на три основни групи: нравоучителни («Писма за духовния живот». «Писма за християнския живот», «Писма до различни хора по различни въпроси на вярата и живота»4, «За покаянието, причастяването със Св. Христови Тайни и поправянето на живота», « За молитвата и духовното бодърствуване», «Мисли за всеки ден от годината върху църковните чтения», «Востани спяй»), тълкувателни («Евангелска история», Тълкувания на почти всички послания на св. Ап. Павел, Тълкувания на 118 и 33 псалом) и преводни («Добротолюбие» в 5 тома. «Древни монашески устави». «Невидимата бран», известна у нас под заглавието «Стремеж към съвършенство». Словата на св. Симеон Нови Богослов).Самото изброяване на тези съчинения събужда благоговейно удивление пред огромното трудолюбие и нравствената сила на писателя. Що се отнася до съдържанието им, при цялото многообразие, във всички тях господствува една основна мисъл -- мисълта за онова, което е «единствено потребно»: спасението в Христа. Тази мисъл е подробно развита в нравоучителните съчинения на светителя. Тя не го напуска нито за миг и когато той тълкува Словото Божие и когато превежда свв. Отци. Основа на богомъдрите съчинения на еп. Теофан, това са творенията на древните църковни учители и аскети, които той дълбоко познава. И не само познава -- той е въплътил тяхното учение в своя живот, превърнал го е в свой собствен духовен опит. В това се крие необикновенната сила и въздействие на неговото с лово. Към духовно-литературното творчество на еп.Теофан може да бъде причислена и неговата обширна кореспонденция. От всички краища на Русия той получавал огромно количество писма -- ежедневно от 20 до 40, на които винаги отговарял. Запазените негови отговори на -22- въпроси от най-различни области на вярата и практическия живот, събрани в 10 тома, поразяват със своята яснота, точност, убедителност и прозорлива мъдрост. И тук главната грижа на неговите поучения е спасението на душата. Вниквайки в духовните потребности на всеки, който се обръщал към него за съвет, светителят умеел да установи с всеки най-близка духовна връзка, отношения на пълна искреност и откровеност. Тази непосредственост и самоотвержената си любов към хората еп.Теофан запазил до последните си дни. Към края на живота си Христовият подвижник започнал все повече да губи сили. Най-напред се влошило зрението му и можем да си представим колко тежко е било това изпитание за човек, занимаващ се постоянно с работа над книгите. Скоро към това се добавила болест на краката, която предизвиквала безсъние. Организмът на Владиката отслабвал, жизнените му сили постепенно го напускали. Но все така ясен и бодър бил умът му, а духът спокойно очаквал смъртта; «Да умреш -- писал Владиката -- в това няма нищо особено. Това и трябва да очакваме. Както бодърствуващият през деня очаква нощта, за да заспи, така и живият трябва предварително да очаква края си , за да си почине. Само, дай Боже, да почине в Господа, за да бъде винаги с Него.» Последното си писмо епископ Теофан написал на 20.XII.1893 г., две седмици преди своята блажена кончина. Настъпил денят 6/19.I.1894 г., Богоявление Господне -- любимият празник на светителя. След обед, в определеното време, килийникът донесъл чай. Когато по-късно влязъл в стаята, видял че чаят е останал недокоснат. Разтревожен, знаейки че Владиката се чувствувал слаб в последно време (макар че същият ден все още пишел), той погледнал в килията. Божият угодник лежал неподвижно на леглото. Лявата му ръка била сложена на сърцето, а дясната -- свита за благословение. Невидим за хората, сам с Бога, той завинаги затворил очи. Скръбната вест бързо се разнесла по целия монастир. Дванадесет бавни удара на камбаната известили за кончината на светителя. По благословение на настоятеля всички братя се събрали в малката домашна църква. Очевидци разказват, че когато обличали починалия в архиерейски одежди, лицето му било озарено от тиха, радостна усмивка. Тялото на покойния архипастир било погребано в Казанската църква на Вишенската обител. Над гроба поставили великолепна мраморна плоча с изображение на трите най-главни трудове на светителя: «Изложение на християнското нравоучение», «Тълкувания на Апостолските послания» и «Добротолюбие». * * * Ще завършим нашия разказ с думите на самия епископ Теофан Затворник, изречени за онези Христови подвижници, които са придобили в пълна мяра Божествената благодат. Тези думи с основание могат да бъдат отнесени към самия него: «Както огънят, проникнал в разкаленото желязо, излиза навън и неговата огнена сила се забелязва от всички, така и благодатта, прониквайки в цялото наше естество, става видима за всички. Онези, които общуват с такъв благодатен човек чувствуват присъщата за него необикновена сила, проявяваща се по различен начин. Заговори ли той за нещо духовно, всичко става ясно като ден, думите му попадат направо в сърцето. Но и да не говори, от него лъха топлота, която всичко съгрява и излиза сила, която събужда нравствената енергия и поражда готовност за всякакви богоугодни дела и подвизи.» «Съществуването на такива хора е велик Божий дар. Те са подобни на Апостолските мрежи и всички привличат към себе си.» Използувана литература: 1. П.А. Смирнов, Жизнь и учение Преосвященного Феофана, Вышенского Затворника. В память десятилетия со дня блаженной кончины святителя, Шацк, 1905 г. 2. Прот. М.И.Хитров, Преосвященный Феофан, Затворник Вышенский, Москва, 1905 г. 3. Жизнеописания отечественных подвижников благочестия 18 и 19 веков, январь, Москва, 1906 г. 4. Архим. Клавдиан. Преосвященный Феофан, Вышенский Затворник, ЖМП № 1, 1953 г., сс 49-54.