„Православно слово“. Архив на брой 11 за 1993 година
--------------------------------------
top pagination

-1-

СКАЗАНИЕ

За Въвеждането на Пречистата и Преблагословена Владичица 
Богородица и Приснодева Мария в Божия Храм

Когато се навършиха три години от рождението на Пречистата 
Богоотроковица, Преблагословената Дева Мария, Нейните праведни 
родители Иоаким и Анна, помнейки обещанието, дадено от тях пред Бога, 
когато се молеха да бъдат освободени от неплодството си
-- да принесат рожбата, която ще имат, в дар Богу, пожелаха да изпълнят на 
дело изреченото по-напред от тях. Затова, като повикаха в Назарет, дето 
живееха, всички свои сродници от царски и архиерейски род (защото сам 
праведният Иоаким беше от царски род, а неговата съпруга св.Анна от 
архиерейски), те събраха множество чисти девици, приготвиха свещи и 
украсиха Пречистата Дева Мария с царствено благолепие, както 
свидетелствуват древните свв.Отци. Св.Иаков архиепископ Иерусалимски 
от името на праведния Иоаким говори така: «Повикайте нескверни девици, 
да вземат в ръце горящи свещи» (Слово на Рождество Богородично). А 
св.Герман патриарх Цариградски говори от името на праведната Анна: 
«Изпълнявам сега пред Господа обетите, които изрекоха устата ми някога в 
моята скръб. Затова девици със свещи събрах, свещениците повиках и 
сродниците си призовах, казвайки на всички: «Радвайте се заедно с мен, 
защото днес съм честита майка, която води своята дъщеря не при земен 
цар, а на Бога -- Небесния Цар я предава.» И тъй, след като приготвиха 
всичко за Нейното честно и славно въведение, тръгнаха от Назарет, който 
се намира от Йерусалим на три дни път.

Когато стигнаха в Йерусалим, отправиха се благоговейно към светия храм, 
за да въведат там живия Божий храм, тригодишната Отроковица, 
Пречистата Дева Мария. Пред Нея вървяха девици със запалени свещи, 
както свидетелствува св.Тарасий архиепископ Константинополски, който 
предава така думите 

-3-   
   
на св.Анна: «Тръгнете първи, деви свещеносици, вървете пред мен и пред 
Богоотроковицата» (Слово на Въведение). След тях светите родители, 
държейки за ръце даруваната им от Бога дъщеря, Я водеха кротко и 
благоговейно, единият от едната, другият от другата И страна. А цялото 
множество сродници, съседи и познати радостно ги следваха със свещи в 
ръце, обкръжавайки Пресветата Дева както звездите обкръжават светлата 
луна. Блаж. Теофилакт описва така това събитие, което удиви целия 
Йерусалим: «Забравя Дъщерята дома на своя баща» (срв.Пс.44), довеждат 
Я при Небесния Цар, възлюбил красотата на Нейната душа. Съпровождат Я 
с почит и слава, със светло тържество. Излиза Тя от бащиния си дом с 
благолепие, изпращат Я с ликуване всички сродници и съседи, които 
вървят след родителите И. Бащите се радват заедно с баща И, а майките -- 
заедно с майка И. Девойки и отроковици, носейки свещи, вървят пред 
Богоотроковицата, като звезден кръг, сияещ заедно със светлата луна.» 
Целият Йерусалим се стече, за да види това необикновено шествие, водено 
от тригодишна Отроковица, обкръжена с такава слава и почит и огрявана 
от светлината на толкова свещи. Но не само жителите на долния, а и на 
горния Йерусалим, светите Ангели, се стекоха да видят преславното 
въведение на Пречистата Дева Мария и като гледаха, се удивлявяха, както 
пее светата Църква: «Ангелите, виждайки влизането на Пречистата (в 
храма) се удивиха, как Девица влезе в Святая светих» (Канон на празника, 
песен IX). И заедно с чистите земни девици, невидимото множество на 
безплътните Ангели, като се присъедини към тях, вървеше незримо, 
съпровождайки Пречистата Дева Мария в светия храм и обкръжавайки Я 
по Божие повеление като избран съсъд на Божията благодат. Ето как 
описва това св.Георги архиепископ Никомидийски: «Родителите на 
Светата Дева вече Я доведоха пред църковните двери. Ангели Я 
обкръжаваха и всички небесни сили заедно се радваха. Защото Ангелите, 
макар да не знаеха силата на тайната, която се извършваше, като Божии 
слуги служеха на Нейното въведение. И най-напред се удивляваха, 
виждайки, че Тя ще бъде скъпоценен съсъд на добродетелите, ще носи 
печата на вечната чистота и плът, към която никога не ще може да се 
приближи сквернотата на греха, а след това, извършвайки волята Господня, 
И служеха, както им бе заповядано» (слово на Въведение, намира се у 
св.Симеон Метафраст). Така, с почит и слава Пренепорочната Девица бе 
съпровождана при влизането Й в Божия храм не само от хората, но и от 
Ангелите, както подобаваше на Нейното достойнство. Ако древният 
ковчег на Завета, в който се намираше манната и който беше само 
предобраз на Пресветата Дева, бе внесен с почести в Господния храм в 
присъствието на целия израилски народ, то колко повече 
Преблагословената Дева, предизбрана да бъде Божия Майка -- този жив 
кивот, който щеше да носи в себе си Небесния хляб -- Христа, подобаваше 
да бъде въведена в храма с чест, пред събор от Ангели и човеци. Когато 
внасяха ветхозаветния кивот в Господния храм, отпред вървеше земният 
цар, който царуваше тогава в Израил -- св.Богоотец Давид. А пред 
Пречистата Дева -- този жив Божий кивот -- предшествуваше не земен цар, 
но Небесният Цар, Комуто всеки ден се молим: «Царю Небесни, 
Утешителю, Дух на истината...» Този Цар въвеждаше в храма царската 
дъщеря, както свидетелствува св.Църква в днешните песнопения: «Светата 
и непорочна Дева се въвежда в Святая светих от Светия Дух»(Стихира на 
Великата вечерня). Когато внасяха свещения кивот, съпровождаха го с 
музика и песни. Св.цар Давид бе заповядал на левитските началници да 
съберат певците и музикантите и на различни инструменти -псалтири, гусли 
и кимвали, да свирят радостни песни. При влизането на Пресветата Дева в 
храма не земна музика, но песните на Ангелите, невидимо служещи и 
възпяващи Нейното въведение, изпълваха сърцата с веселие. Когато 
Светата Девица влизаше в храма, за да служи на Господа, те пееха небесни 
песнопения, както припомня днес св.Църква в кондака на празника: 
«Пречистият храм на Спасителя, многоценният чертог и Дева днес се 
въвежда в дома Господен, съпровождана от благодатта на Божествения 
Дух, тази Която възпяват Божиите Ангели -Тя е небесно селение . Но не 
остана и без човешки песни въведението на Пречистата Дева. Защото 
праведната Анна (в словото на св.патриарх Тарасий) така се обръща към 
предхождащите девици: Възпейте Я с похвални песни, пейте Й с гусли, 
запейте Й песен духовна, възхвалете Я с десетострунен псалтир». И 
Църквата също напомня това с думите: «Радват се духом Иоаким и Анна и 
девствени ликове пеят пред Господа, възпявайки Го с псаломски стихове и 
почитайки Неговата Майка» (Стихира на Великата вечерня). Оттук се 
вижда, че девиците, които вървели тогава пред Пречистата Дева пеели 
някои от Давидовите псалми. В съгласие с това и съставителят на 
празничния канон се обръща към тях с думите: «Започнете деви, запейте 
песни, като държите в ръцете си свещи». И самите праведни родители 
Иоаким и Анна, както свидетелствува св.патр. Тарасий, вървяха с тази песен 
на своя праотец св.пророк Давид: «Чуй, дъще, и виж, наклони ухо и забрави 
твоя народ и дома на баща си.» (Пс.44:11). Според повествуванието на 
блаж. Теофилакт тържественото шествие било

-4-

посрещнато от свещениците, които служеха в храма. Те с песни срещнаха 
Пресветата Дева, Която щеше да стане Майка на Великия Архиерей. Когато 
Я доведе до вратите на храма, св.Анна Й рече (както пише св.патриарх 
Тарасий): «Иди, дъще, при Онзи, Който ми те дарува! Иди, свещен кивот, 
при благия Владика! Иди, двер на живота, при милостивия Щедродател! 
Иди, съкровищнице на Божието слово, в храма! Влез в църквата Господня, 
Ти, Която си радост и веселие на света!» А на св.Захарий, нейния сродник, 
като на пророк и първосвещеник праведната Анна каза заедно със 
св.Иоаким: «Приеми, Захарие, тази нескверна скиния! Приеми, свещениче, 
този чист кивот! Приеми, пророче, кадилницата, носеща невеществения 
огън! Приеми, праведниче, това духовно кадило!» И добави, както 
повествува св,патриарх Герман: «Вземи, о пророче, даруваната ми от Бога 
дъщеря! Вземи Я и Я възведи на планината на светостта, в приготвеното за 
Нея Божие жилище и не търси нищо да узнаеш предварително, докато Бог, 
Който Я е призовал тук, не благоволи да изпълни определеното за Нея».

Пред църковния вход имаше петнадесет стъпала, еднакви на брой с 
петнадесетте псалми, наричани «степенни». Изкачвайки се по тези стъпала, 
за да извършват богослужението, свещениците и левитите пееха на всяко от 
тях по един от тези псалми. На първото стъпало праведните родители 
поставиха непорочната Богоотроковица. А Тя сама изтича бързо нагоре, 
без никой да Я води или подкрепя и като се изкачи на най-високото 
стъпало спря, поддържана невидимо от Божията сила. Така още от най-
ранните Й години Господ започна да проявява в Нея Своята всемогъща 
сила, показвайки колко велика ще бъде Тя в благодатта, когато достигне 
съвършена възраст. Тогава всички се удивиха, като видяха как бързо се 
изкачи по тези стъпала Отроковицата, която беше само на три години. А 
най-вече се учудваше на това великият светител, първосвещеникът Захарий, 
който като пророк прозираше по Божие откровение онова, което имаше да 
стане и, както разказва за него блаж.Теофилакт, носеше в себе си Св.Дух. 
Св.Тарасий също разказва, че Захарий, като се изпълни с Дух Свети, 
възкликна: «О, нескверна Отроковице! О, непорочна Дево! О, Девице 
прекрасна! О, украшение на жените! О, красота на девиците! Ти си 
благословена между жените, Ти си препрославена заради Твоята чистота, 
Ти носиш печата на девството, Ти си освобождението на Адама от древната 
клетва!» А на св.Анна, както свидетелствува св.Герман патриарх 
Цариградски, първосвещеникът рече: «Благословен е твоят плод, о, жено! 
По-почитана и по-прославена от всички си ти, заради родената от тебе. 
Преславна е Тази, Която си довела ти, о, възлюблена от Бога!» След това, 
като подкрепваше Откроковицата с ръце, продължава св.Герман, Захарий Я 
въведе с радост в светилището, говорейки към Нея така: «Ела, изпълнение 
на моето пророчество! Ела, Ти, чрез Която се осъществява Божието 
обещание! Ела, печат на Божия завет, ела, проявление на Неговия 
промисъл! Ела, изпълнение на Неговите тайнства; ела, предсказание на 
всички пророци! Ела, обновление на остарелия в греха човешки род! Ела, 
светлина на лежащите в мрака; ела, нов Божествен дар! Влез с радост в 
църквата на Твоя Господ -- сега в земния храм, достъпен за хората, а не 
след дълго в небесния непристъпен храм.» А Светата Отроковица, сияейки 
от преголяма радост, влезе в дома Господен, като в царски чертог. Макар и 
малка, само тригодишна на възраст, Тя бе съвършена по благодат, като 
предузната и предизбрана от Бога още преди сътворението на света.
   Така Пречистата и Преблагословена Дева Мария бе въведена в Господния 
храм. Тогава първосвещеникът Захарий направи нещо странно, което удиви 
всички: той въведе Светата Отроковица в най-вътрешната част на 
светилището, наричана Святая светих, която се намираше зад втората 
завеса. В нея се пазеше свещеният кивот на Завета, цял обкован със злато, и 
херувимите на славата, осеняващи олтара. Там не можеха да влизат не само 
жени, но дори и свещеници -- влизаше само първосвещеникът един път в 
годината. Там архиереят Захарий определи на Пречистата Дева място за 
молитва, докато на другите девици, също довеждани да служат на Бога в 
храма, беше отредено място (според св.Кирил Александрийски и 
св.Григорий Нисийски) между църквата и олтара, където по-късно бе убит 
св.Захарий. И никоя от тях не можеше да дръзне да пристъпи към олтара, 
защото архиереите им бяха забранили това най-строго. Само на Пречистата 
Дева, след като беше въведена в храма, бе разрешено по всяко време да 
влиза и да се моли във вътрешната част на олтара. Това първосвещеникът 
направи по особено Божие указание, за което блаж.Теофилакт пише така: 
«Тогава архиереят не от себе си, но вдъхновен от Бога разбра, че тази 
Девица е селение на Божествената благодат и е много по-достойна от него 
да предстои пред Божието лице. Като си припомни писаното в Закона за 
свещения кивот -- че той трябва да стои в Святая светих, Захарий веднага 
разбра, че това бе предсказание за тази Отроковица, и въпреки Закона, без 
да се съмнява, без да се колебае, дръзна да Я въведе в Святая светих, 
защото Тя стоеше по-високо от Ангелите и в Нея действуваше не законът, а 
съвършената благодат.

-5-
   
Заедно със своята Преблагословена Дъщеря праведните родители 
принесоха дарове на Бога и като получиха благословение от светителя и от 
целия събор на свещениците, завърнаха се у дома си заедно със своите 
сродници и наредиха там богата трапеза, радвайки се и благодарейки на 
Бога. А Преблагословената Дева Богородица, след като дойде да живее в 
Божия храм, бе изпратена в дома на девиците. Защото около 
Иерусалимския храм, създаден от Соломон и обновен от Зоровавел, имаше 
много жилища, както пише древният еврейски историк Йосиф Флавий. От 
външната страна на църковната стена, по цялото й продължение, имаше 
каменни домове, на брой тридесет, построени на разстояние един от друг, 
просторни и много красиви. Над тях се издигаха други жилища, над тях -- 
трети, така че общият им брой достигаше деведесет и всички бяха 
снабдени с необходимото за пребиваване. На височина те се издигаха 
наравно с църковната стена и приличаха на кули, които сякаш я подпираха 
отвън. Там се намираха жилищата на различни лица. Отделно живееха 
девици, посветени да служат на Бога до определена възраст, отделно -- 
вдовици, дали обет да пазят своята чистота, каквато беше и Анна 
пророчица, Фануилевата дъщеря, а отделно, подобно на монаси, живееха 
мъже, наричани назореи. Всички те служеха на Господа в храма и се 
препитаваха от църковното имущество. Останалите жилища бяха 
предназначени за приютяване на странници, идващи отдалече на 
поклонение. И тъй, както вече казахме, Пречистата Дева Мария, тогава още 
тригодишна, бе дадена в дома на девиците и бяха определени да се грижат 
за Нея по-големи изкусни девойки, та още в детството си Светата 
Богоотроковица да се научи на четене на свещените книги и на ръкоделие. 
Тук Я посещаваха нейните свети родители, а най-вече майка Й Анна, която 
често идваше да види своята Преблагословена дъщеря и да Я поучава. 
Светата Девица скоро се научи да чете и пише съвършено, според 
свидетелството на св. Амвросий Медиолански и Георги Кедрин. И не само 
да чете и пише, но и на ръкоделие се научи добре, както разказва за Нея 
св.Епифаний Кипърски: «Светата Дева имаше остър ум и обичаше 
учението; Тя не само се учеше да чете Свещ.Писание, но и се упражняваше 
да преде вълна и лен и да шие коприна. Със Своето благоразумие Тя 
удивляваше всички. Работеше най-вече неща, които можеха да бъдат 
потребни на свещениците за църковните богослужения и се учеше на 
ръкоделие, от което по-късно, когато живееше със Своя Божествен Син, 
можеше честно да се препитава. Със Своите ръце Тя изтъка и хитона 
Господен, който не беше шит, но тъкан отгоре до долу.»

Пречистата Дева получаваше от храма храна, както и останалите девици, но 
я раздаваше на бедни и странници. А самата Тя се хранеше с небесен хляб, 
както пее св.Църква (в службата на празника, на хвалитните). И св. патриарх 
Герман казва за Нея: «Тя пребиваваше в Святая светих, като приемаше 
небесна храна от ръцете на Ангел». Същото пише и св.Андрей Критски: 
«Живеейки в Святая светих като в царски чертог, Тя приемаше странна, 
нетленна храна» . Разказва се, че Св.Дева живеела не в дома на девиците, а 
във вътрешната скиния -Святая светих, където И било разрешено да отива 
на молитва, защото след като пораснала и се научила да чете и да пише, Тя 
повече се упражнявала в молитва. Обичайно за Нея било да прекарва в 
молитва цяла нощ и по-голямата част от деня. Затова всички църковни 
учители в съгласие един с друг казват, че Пречистата Дева е прекарвала 
живота Си до дванадесетгодишната Си възраст в Святая светих, защото Тя 
твърде рядко излизала оттам. А какъв е бил Нейният живот в най-ранните И 
години, това е описано от Иероним така: «Блажената Дева, още в своята 
младенческа възраст, когато живееше в храма с други девици, прекарваше 
живота Си твърде чинно: от ранна сутрин до третия час на деня (9 ч.) 
стоеше на молитва, от третия -- до деветия час (3 ч. сл.обед) се занимаваше 
с ръкоделие или четене на книги, а от деветия час отново започваше своята 
молитва и не преставаше да се моли докато не идваше Ангел, от ръцете на 
когото получаваше храна. Така все повече и повече Тя възрастваше в 
Божията любов».

Такъв бе Нейният живот в девическата възраст, когато още пребиваваше в 
храма. И колкото повече Тя растеше и укрепваше духом, толкова по-
подвижнически ставаше животът И и толкова повече се умножаваше 
Нейното трудолюбие и молитва. Така Тя преминаваше от сила в сила до 
онзи ден, в който Силата на Всевишния Я осени. А това, че Ангел Я 
посещаваше и И носеше храна, първосвещеникът Захарий видя със 
собствените си очи. Така разказва за това св.Георги Никомидийски: «Ден 
след ден Тя растеше на години, растяха в Нея и дарованията на Св.Дух и 
пребиваваше с небесните Ангели. Това узна и Захарий: веднъж, когато се 
намираше в олтара, изпълнявайки свещеническата си служба, видя там 
някой да беседва с Девицата и да И подава храна. Това беше Ангел. Удивен 
Захарий размишляваше: «Какво е това странно и необикновено видение? 
Ангел говори с Девицата, безплътният носи храна, която храни плътта. 
Какво ли значи това? Какво идва да И благовести Ангелът? Тук има 
някаква тайна, която аз не разбирам. Още в младенческа възраст Тя е 
удостоена с такива дарования, че и безплътните И служат. Дали не е Тя 
тази, върху Която ще се изпълнят

-6-

пророчествата? Дали не ще се сбъдне най-после онова, което очакваме? 
Може би от Нея ще приеме човешко естество Онзи, Който ще дойде, за да 
спаси нашия род? Това тайнство е предсказано отдавна и Словото търси 
онази, която трябва да послужи за изпълнението на пророчеството. И 
навярно няма друга предизбрана, за да послужи за това тайнство, освен 
Девицата, Която виждам. Колко блажен си ти, доме Израилев, от когото 
поникна такова семе! Колко блажен си ти, корене Иесеев, от който израсна 
тази клонка, за да разцъфти на нея цветът на спасението! Как славна е 
паметта на онези, които са Я родили, колко блажен съм и аз, че се 
наслаждавам на такава гледка и приготвям такава Девица за невеста 
Божия!» Така повествува св.Георги Никомидийски. Но и блаж.Иероним 
разказва същото: «Всеки ден при Нея идваха Ангели и ако някой би ме 
попитал как прекарваше Пречистата Дева времето на Своята младост, аз 
бих отговорил: това е известно само на Бога и на св.Архангел Гавриил, 
нейния Ангел-хранител, който неотстъпно Я придружаваше и идваше 
заедно с други Ангели, за да беседва с нея.»

Така Пречистата Дева, като пребиваваше в Святая светих, пожела да живее 
в ангелска чистота и да запази вечно Своето девство. Според 
свидетелството на църковните учители Тя първа посвети Своето девство на 
Бога, защото във Ветхия завет да не се омъжи девица беше нещо 
необичайно: съпружеството се смяташе за по-почетно от девството. 
Пречистата Дева първа в света предпочете девството пред съпружеството 
и, като стана Божия невеста, в чисто девство служеше на Господа ден и 
нощ, а Пресветият Дух по благоволението на Бога Отца Я готвеше за 
селение на Бог-Слово.

На Пресветата, Единосъщна и Неразделна Троица нека бъде слава и 
благодарност, а на нашата Пречиста Владичица Богородица и Приснодева 
Мария чест и похвала от всички родове во веки веков. Амин.

Събрано от свв. Отци и достоверни църковни писатели -- из Житията на 
светиите (м.ноември) от св.Димитрий митрополит Ростовски

---2---

На 24 ноември 1982 г. уханието на Небесното отечество изпълни стаята на 
православния чилиец Йосиф Муньос от паството на Руската Православна 
Задгранична Църква в Монреал. От копието на чудотворната Иверска 
икона на Божията Майка, което той неотдавна бе донесъл от Светата 
Атонска Гора, започна да се източва благоуханно целително миро. 
Единадесет години вече продължава това дивно знамение на Божията 
милост дошло да укрепи немощните, да утеши страдащите и да издигне 
сърцата ни нагоре към духовните селения на нашия Отец и Създател.

В днешния погиващ в греховете си свят истинските Христови 
последователи стават все по-малко и по-безсилни наглед. Могъщите вълни 
на отстъплението прииждат отвсякъде и като че ли все по-невъзможно 
става да устояваш с детска вяра и чисто сърце пред мътния порой на 
духовната тъма. И ето, в тоя труден и решителен час Преблагата 
Застъпница за християнския род сякаш ни казва: Не бой се, малко стадо на 
Моя Син; Аз съм с вас!' Този свят тъне в пороци и сквернота -- Тя, 
Пречистата, пак го осиява с духовния лъч на целомъдрието, за да ни 
напомни коя е истинската победа. Гордост и самомнение все повече 
вкоравяват сърцата -- Тя, образът на кротостта, мълчаливо ни преподава 
силата на смирението. В света оскъдняват милостта и любовта -- Нейната 
неоскъдняваща майчина любов все тъй милостиво се застъпва за човеците: 
прощава, изцелява, дарява със зрима благодат нас грешните, недостойните 
и блудни чеда. За да се завърнем и да паднем в покаяние пред олтара на 
Нейния Син и наш Спасител. За да си спомним с каква цена сме били 
изкупени и за какво сме призвани.

Десетки са случаите на изцеления, физически и духовни, на приелите 
помазание с чудотворното миро, на коленичилите в топла молитва пред 
Пречистия Образ на Иверската Св.Богородица. Великото чудо на 
вътрешното освобождение от греха не е гръмко и няма думи, които могат 
да разкажат за това. Можем само в благоговение да склоним глава пред 
светинята, която посрамва всеки разум и да треперим да не помръкне 
светлината й в сърцата ни. «Не приидох хранима быти от вас, но да буду аз 
Хранительница ваша не токмо в настоящем, но и в будущем веце»(Акатист, 
кондак 6). Има ли дълбина, от която Небесната Царица да не може да ни 
изведе? Има ли мрак и покруса, които Нейната светлина да не разпръсне? 
Само да Я призовем, само всецяло да се уповаваме и с дръзновение да Я 
славим.

РАДУЙСЯ, БЛАГАЯ ВРАТАРНИЦЕ, ДВЕРИ РАЙСКИЯ ВЕРНЫМ 
ОТВЕРЗАЮЩАЯ! 
 
---край на с.2---

-6 (продължение)-

ЛЕОНИД УСПЕНСКИ

БОГОСЛОВИЕ НА ИКОНАТА

Известно е, че иконопочитанието заема важно място в Православната 
Църква. Почитането на иконите на Христа, на Света Богородица, на 
Ангелите и светиите е догмат на християнската вяра, формулиран на VII 
Вселенски събор и произтичащ от основния догмат на Църквата: вярата в 
Сина Божий, станал човек. Иконата на Господа Иисуса Христа е 
свидетелство за истинското, а не въображаемо въплощение на Бога. В 
дългогодишната си история Църквата много пъти е възтържествувала над 
ересите. Но от всички нейни победи единствено победата й над 
иконоборството, победата на светите икони, е била провъзгласена за 
«Тържество на Православието».Това тържество ние празнуваме винаги в 
първата неделя на Великия пост. То показва какво значение отдава 
Църквата на образа, по-точно на специфичния образ -православната икона, 
който тя е изработила в жестоката борба с езичеството, с иконоборството и 
с другите ереси, и които е защитила с кръвта на много мъченици и 
изповедници.

Защо Църквата отдава такова голямо значение на иконата? -- Защото 
иконата не е просто изображение, нито художествено украшение, нито дори 
илюстрация на Свещеното Писание. Тя е нещо много повече. Тя е предмет 
на религиозно почитание и е неделима част от богослужението. В 
свещените изображения Църквата вижда не само една страна на 
православното учение, но и израз на Православието като такова. Иконата е 
едно от проявленията на Свещеното Предание на Църквата наравно с 
писмената и устна традиция. Иконата, според учението на Църквата, 
отговаря напълно на словото Божие в Свещ.Писание. «Това, което словото 
предава чрез слуха, иконописта го показва мълчаливо чрез 
изображението» -- казва св.Василий Велики (Слово 19, за свв.40 
мъченици). Отците на Седмия Вселенски събор повтарят тези думи и 
подчертават: Чрез тези две средства, които се допълват взаимно... ние 
получаваме познание за едни и същи неща.» (Маnsi, XIII, 300 С).

В Православната Църква е невъзможно да си представим и най-малкото 
църковно после-

-7-

дование без иконата. Иконата е предмет на религиозно почитание, върху 
който почива Божията благодат и който е неразделна част от 
богослужението. С право тя бива наричана често «богословие в образи». 
Понятно е, че основата на християнското изкуство, неговият смисъл и 
съдържание са също така обект на богословието, както и изучаването на 
Свещеното Писание. И тъй, християнското изкуство не може нито да се 
разбере, нито да се обясни извън Църквата, извън нейния живот. Подобно 
обяснение би било частично и непълно, а по отношение на самото 
църковно изкуство то би било погрешно.

Свещеното изкуство не само отразява живота на Църквата в цялата му 
сложност и дълбочина. То е неразделна част от този живот, тъй както 
клонът е неразделна част от дървото. Като предмет, участвуващ в 
богослужението, иконата е не само вдъхновена от него, тя образува с него 
едно еднородно цяло. Тя го допълва, изяснява и усилва въздействието му 
върху душите на вярващите. Смисълът и съдържанието на богослужението 
и на иконата са едни и същи, затова и формата, и езикът им са едни и същи. 
Те съдържат същия символизъм, същата сдържаност, същата дълбочина. 
Ето защо, както всичко в Църквата, нейното изкуство е така да се каже 
двупластово. От една страна неговата дълбока същност го прави неизменно 
и вечно, защото разкрива богооткровената истина, а от друга страна то е 
безкрайно разнообразно по своите форми и изразни средства, 
съответствуващи на дадената епоха и даденото място.

Православната Църква препоръчва на иконописците да рисуват иконите, 
така както са ги рисували древните и свети иконописци. На пръв поглед 
това правило може да изглежда твърде общо. Но в него ще открием дълбок 
смисъл, ако си припомним думите на св.Ап.Павел: «Бъдете мои 
подражатели, както съм и аз на Христа.» (1 Кор. 11:1) Да се рисуват икони, 
както са ги рисували древните и свети иконописци, това означава да се 
следва Преданието, изисква съответното отношение към църковното 
изкуство. «Изобразявай с бои съгласно Преданието -- това е истинската 
иконопис, тъй както Писанието се изобразява в книгите.» -- казва 
св.Симеон Солунски (Срещу ересите, гл.23, Р.G., 155,113 D.). Разбира се 
тук не става дума за копиране на древните иконописци. Св.Ап.Павел не е 
подражавал на Христа, повтаряйки Неговите жестове и Неговите думи, а 
участвувайки в Неговия живот, оставяйки Христос да живее в него. По 
същия начин да се рисуват икони като древните иконописци не означава да 
се копират древните форми, защото всяка епоха има свои форми. Това 
означава да се следва светото Предание, да се живее според него. Силата на 
светото Предание, това е силата на Светия Дух и приемствеността на 
духовния опит в Църквата, силата на причастността към духовния живот на 
всички предишни поколения до самите Апостоли. Нашият опит и нашето 
познание от Свещеното Предание, това са опитът и познанието на 
св.Ап.Павел, на светите иконописци и на цялата Църква: ние живеем вече 
не отделно, самостоятелно, а в Тялото Христово, и то във всички области 
на духовния живот, в това число и в областта на църковното изкуство. 
Съвременният иконописец трябва да преоткрие вътрешното състояние на 
древните иконописци, да приеме в себе си същото вдъхновение. Така той 
ще намери истинската вярност към Преданието, която не е повторение, а 
ново преоткриване на вътрешния живот на Църквата.

Но ако се обърнем към църковната практика, ще видим, че има голяма 
разлика между традиционното учение за иконата и самите икони. Нерядко в 
нашите църкви се виждат множество разнородни изображения, светски или 
полусветски, които нямат почти нищо общо с иконата. Това са картини на 
религиозното изкуство, т.е. на светското изкуство с религиозен сюжет. 
Твърде често в нашите храмове истинските икони се губят сред множество 
чужди на Православието изображения, които за да не бъдат наречени 
направо католически, биват окачествявани смекчено като «картини в 
италиански стил», или «икони от италиански тип . Чисто православните 
икони пък биват наричани «икони във византийски стил», в «новгородски 
стил», и т.н. За стил обаче може да се говори в научните анализи, в 
историческите или археологически изследвания, но да се употребява това 
понятие в Църквата, за да се характеризира нейното изкуство, е също така 
абсурдно, както да се обсъжда «стила», в който е написан Символът на 
вярата или Покайният канон на св.Андрей Критски. Това е очевидна 
безсмислица. В Църквата има един единствен критерий -- Православието. 
Важното е дали дадено изображение е православно или не, дали отговаря 
на учението на Църквата или не отговаря. В православния култ никакъв 
стил не е от значение.

Мнозина вярващи казват, че човек може да се моли пред каквото и да е 
изображение -православно или католическо, стига само да съществува 
някакво изображение. Какво е то -- това имало само второстепенно 
значение. Ето

-8-

защо те донасят в църквите всякакъв вид картини. Но тези, които мислят 
така, не знаят, че през периода на иконоборството (VIII-IХв.) именно в 
борбата за истински православни икони Църквата е трябвало да даде 
множество мъченици и изповедници. Разбира се, човек може да се моли 
пред всякакъв вид изображения. Той може да се моли и без храм. 
Християнинът може и трябва да се моли винаги и навсякъде. Но това не 
значи, че вярващият може да живее без църква и без икони, нито че 
църквата или иконата могат да имат какъвто и да е облик. Не бива да 
забравяме, че ако ние влизаме в някой храм, то не е само за да се молим в 
него. Там ние възприемаме православното учение, и това спасително 
учение ни ръководи през целия живот, включително и в молитвата ни. Но в 
нашите църкви се получава често така, че Словото Божие ни води и ни 
поучава в някаква определена насока, а изображението, бидейки 
неправославно, ни учи и ни води в съвсем друга насока. Как е възможно 
това? -- Ние сме запазили православното почитание на иконите, но под 
влияние на католицизма и на протестантството сме станали безразлични 
към самото им съдържание. Ето защо ние не правим разлика между някоя 
католическа икона, която изразява католическото учение и една истинска 
православна икона. Ние приемаме всичко и в областта на църковното 
изкуство нашето отношение е пасивно.

Ще си послужим с няколко примера. Съществува мнение, че не бива да се 
отхвърля онова, което вече е влязло в църковна употреба. Но ако една 
човешка грешка е нещо нормално, то една теория, построена върху грешка 
и погрешната практика, която тази теория поражда, са недопустими за 
Църквата. Претекстът за вече възприетата практика често кара художниците 
да разработват и запазват иконографски сюжети, взети от инославното 
изкуство, които са основани единствено на въображението на автора и не 
само не отговарят на св.Евангелие, но са в противоречие с него. 
Художниците не се отказват от тези сюжети, като мислят, че щом те 
съществуват в нашата църква от два или три века, те вече са станали 
православни. Но времето не е критерий за истинност. Ако една лъжа е 
възприета от двеста години, това не значи, че тя е станала истина. И ако се 
случи на църковните авторитети да сгрешат, Църквата винаги след това 
поправя тяхната грешка. Така поместният събор в Москва (1553-1554) 
възприел едно дошло от Запад изображение -- образа на Бог-Отец, под 
предлог, че този образ вече е въведен в църковната практика. Но през 1667 
г. Големият Московски събор разгледал въпроса по съвсем различен начин, 
като проучил от гледна точка на православния принцип, дали този образ 
съответствува на православното учение. Отговорът бил -- не. Съборът 
отхвърлил решението на предишния събор и забранил това изображение.

От друга страна, дори сред православните християни има такива, които се 
смущават от православната икона, като мислят, под влияние на археолозите 
и историците на изкуството, че литургичното изкуство е «средновековно», 
«остаряло», «идеалистическо» и т.н. и се страхуват да не изглеждат 
изостанали. Обаче гледната точка на учените и естетите в областта на 
духовното не би могла да бъде критерий за вярващия. Те често са невежи 
по отношение на самата основа на свещеното изкуство, измерват го със 
светски критерий, затова тяхната гледна точка може да бъде само 
едностранчива и частична. Странно е, че хора, които биват смущавани от 
такива мисли, никак не се смущават от факта, че нашата света литургия 
води началото си от същата епоха, както и иконата, а някои от нейните 
молитвословия и чинодействия -- дори от Стария Завет. Въпреки своята 
древност обаче литургията запазва и до днес своето жизнено значение и не 
се счита от никого за «изостанала».

Но най-големият бич за нашата епоха е естетизмът. Днес диктатор е вкусът. 
Личният вкус е възприет като критерий за ценността на свещеното 
изображение. Говори се за «добър вкус» и «лош вкус». Но в Църквата 
вкусът не е нито добър, нито лош, нито пък трябва да служи за критерий. 
По какъв начин вкусът на една личност ще бъде окачествен като добър, а 
вкусът на друга -- като лош? По самата си същност вкусът е нещо 
субективно и променливо. А за едно свещено изображение, както и за един 
свещен текст, никакъв относителен и променлив критерий не може да бъде 
валиден. Понятието вкус може да се прилага към художествената стойност 
на образа, но не и към неговата литургическа стойност. Когато съдим на 
базата на личната преценка, била тя естетическа или някаква друга, се стига 
до това, от което се е страхувал св.Иоан Дамаскин, когато е писал: «Ако 
беше дадено на всеки да действува, както той иска, малко по малко цялото 
тяло на Църквата би било разрушено» (Вж. Трето слово в защита на светите 
икони. гл.ХLI, Р.G., 94, 1356). Св.Иоан Дамаскин е писал тези думи именно 
в периода на иконоборството в VIII в.

Православната Църква винаги е воювала за запазването на нейното 
свещено изкуство от осветскостяване. Чрез гласа на своите събори, на 
своите йерарси и на верните, тя се е борела за

-9-

чистотата на свещеното изображение срещу проникването в него на чужди 
елементи, присъщи на светското изкуство.

Църквата е водела борба не за художествената стойност на църковното 
изкуство, а за неговата автентичност, не за неговата красота, а за неговата 
истина. Тя е запазила непокътната свещената традиция в изкуството; тя 
непрекъснато ни напомня за това в светата литургия. Стихирите и каноните, 
посветени на празниците на различните икони, например празника на 
Неръкотворния Образ (16/29 август) и най-вече службата в Неделята, 
посветена на Тържеството на Православието, разкриват смисъла на иконата 
в цялата му дълбочина. Обаче в епохи на духовен упадък, каквато е нашата, 
гласът на Църквата е глас на викащия в пустинята. За наш срам, ние 
слушаме, без да чуваме думите, които ни отправя нашата Църква, и 
гледаме, без да виждаме, както онези, за които говори Христос в Своето 
Евангелие.

Трябва да се признае, че недостатъчното разбиране на църковното 
изкуство, което цари в Православната Църква, до голяма степен е следствие 
от обучението на клира, който би трябвало да бди за чистотата на иконата, 
още повече, че преди ръкоположението си всеки свещеник обещава да се 
придържа към всички правила на светите събори. Но образованието, което 
той получава, съвсем не го подготвя да спазва това обещание в областта на 
свещеното изкуство. Никъде не се изучава богословие на иконата, но за 
сметка на това на бъдещите свещеници се преподават археология и история 
на изкуството. Тези дисциплини могат да бъдат полезни единствено, ако са 
допълнителни, съпътствуващи. Но преподавани отделно, без никаква 
богословска основа, те дават на бъдещия свещеник погрешно понятие за 
това какво представлява иконата в Църквата. Ето защо, когато учещият се 
стане свещеник, той често не може не само да различи една икона от някое 
светско изображение, но дори да различи едно от друго изображенията на 
главните празници. Как би могъл той при тези условия, да отдели в едно 
изображение истинското от фалшивото и да обясни на другите 
съдържанието на иконата? Обикновено на това възразяват, че изкуството е 
специална област, че за да го познава, човек трябва да бъде специалист. Да, 
разбира се, когато става въпрос за историческата или художествената 
страна на образа. Но що се отнася до съдържанието, такава гледна точка е 
напълно погрешна. Наистина, иконата е изкуство, но тя е преди всичко 
литургично изкуство, тя е част от богослужението. Както, за да разбира 
свещените текстове, свещеникът не трябва да
бъде нито историк, нито литератор, също така и разбирането на свещеното 
изображение не изисква нито познанията на специалиста по история на 
изкуството, нито изтънчения поглед на естета. Всъщност един свещеник 
трябва да знае да «прочете» една икона също така добре, както и светата 
литургия.

Независимо от това дали сме свещеници или миряни, ние всички сме 
членове на Църквата; всички сме призвани да свидетелствуваме за нейната 
истина сред един свят, който не я разбира. Ето защо е важно за всеки от нас 
добре да осъзнава тази истина, по какъвто и начин да е изразена тя -- било 
чрез слово, било чрез образ.

Православното учение за иконата е изказвано многократно в отговор на 
множество заблуди и на невежеството. Тези заблуди и това невежество се 
повтарят и в нашия век, който не е внесъл нищо ново в тази област.

Православната Църква е запазила непокътнато огромно богатство не само в 
областта на литургиката и на светоотеческата мисъл, но и в областта на 
църковното изкуство, и ние, които притежаваме това съкровище, трябва да 
го познаваме и да свидетелствуваме за него. Тези, които изповядват 
Православието, трябва много да се пазят да не би да внасят в света 
истината, примесена с лъжа. Нека да не забравяме, че както религиозната 
мисъл не винаги е била на висотата на богословието, художественото 
творчество също не винаги е било на висотата на истинската, автентичната 
иконография. Ето защо човек не може да счита всяко изображение, дори да 
е много древно и много хубаво, за безпогрешен авторитет, особено ако то 
произхожда от епоха на упадък, каквато е нашата: то може да отговаря на 
учението на Църквата или да не отговаря, може да заблуждава, вместо да 
поучава. Казано с други думи, учението на Църквата може да бъде 
изопачено чрез образа също така, както и чрез словото.

В условията, в които живеем сега, при сблъсъка с католицизма, проявяващ 
се и в областта на свещеното изкуство, всеки от нас трябва да може във 
всеки един момент да изповяда своята вяра и чрез словото, и чрез образа.


Увод на книгата «Богословие на иконата». Превод от френски със 
съкращения (Следва)

-10-

АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ

ЧОВЕШКАТА ПРАВДА И БОЖИЯТА ПРАВДА

За самооправданието

(Слово, произнесено на Коледни заговезнн, 1984 г.)

Възлюблени!

Сигурно ви се е случвало да видите как някой ваш близък, несправедливо 
обвинен, пламва изведнъж от гняв и започва разпалена самозащита, 
нападайки ожесточено своите обвинители. Реагиращият така може да се 
счита за християнин, може да се стреми даже към духовен живот, но той 
още не се е издигнал до оная степен на търпението, с което се спасяват 
душите (Лук.21:19). Бурното самооправдаване говори за липса на смирение 
у такъв човек и за наличие в него на гордост, силни страсти и небогоугодни 
чувства, очакващи само външен повод, за да избухнат.


Има вирчета в планинските поточета, дето лежи на дъното чист, сребрист 
пясък. Ако хвърлите камък в такова вирче, то няма да се размъти. Но в 
равнините има и вирчета уж бистри, в които се е наслоила много тиня на 
дъното. Хвърлите ли камък в такова вирче, то силно ще се размъти!

Така е и с човеците. Праведниците са като планинските вирчета -- не се 
смущават, когато са обвинявани. Душите им остават чисти и спокойни, 
когато хвърлят камък срещу тях. Грешниците пък приличат на привидно 
бистрите вирчета -- реагират гневно и разкриват по такъв начин тинята на 
страстите, наслоила се в дъното на душите им.

При несправедливо обвинение праведниците или казват истината -- че в 
случая не са виновни, и с това помагат на обвинителите си да не изпадат в 
греха на осъждането; или, ако не им повярват, млъкват и възлагат на Бога 
упованието си, че Той ще ги защити и оправдае. Праведниците се надяват 
не на някаква своя правда, та да я защищават с всички средства -позволени 
и непозволени -- а на Божията правда. Те затова са праведници, защото са 
предпочели Божията правда пред човешката. Те нямат своя лична правда, а 
гладуват и жадуват за Божията правда (Мат.5:6), съгласно учението на 
Христа за блаженствата.

Грешниците, напротив, не познавайки и потъпквайки великата Божия 
правда, защищават разпалено всеки своята жалка «правда». Затова при 
всяко обвинение, особено ако то е неоснователно, те бурно и гордо излизат 
в защита на своята правда.

Опитайте се да дадете на някой самооправдаващ се грешник съвета: 
«Потърпи, братко, макар да си несправедливо обвиняван! Понеси 
безропотно извършената над тебе неправда и Бог ще те помилва за това 
търпение! « Той веднага ще ви възрази:»Как?! Да търпя ли? Да бях 
виновен, нямаше така да се възмущавам. Но как да търпя, когато виждам, 
че ми приписват дела, които не съм извършил! Не! Не мога да понасям 
несправедливи обвинения! « Такъв «правдолюбец» е всъщност не 
Боголюбец, а самолюбец.

Подобни сцени стават безброй пъти около нас. За съжаление те се 
наблюдават както в светския живот, така и между духовниците, и в 
монастирите. Всеки се самооправдава. Всеки обяснява раздразнението си с 
чуждата вина. Почти никой не е склонен да се самоукорява.

Отде произлиза това? -- От грехопадението ни, начало на което поставиха 
нашите прародители в рая. След нарушаването на заповедта за въздържане 
от забранения плод, Бог попитал Адама: «Какво си сторил?» Адам 
отвърнал: «Не аз, а жената». След това Бог запитал Ева: «Какво си 
направила?» Тя отговорила: «Не аз, а змията». От тогава, та дори и до днес 
се шири по света самооправданието, търсещо вината винаги у другите.

Въпреки християнското си възпитание ние тънем практически в духовно 
невежество и затова -- по думите на св.Марк Подвижник, «водим с хората 
война за онова, което ни е вредно, като за нещо полезно».

Учейки ни на истинска духовност, св.Марк Подвижник говори за три 
състояния на човешкия ум: естествено, свръхестествено и 
противоестествено. Когато умът е в своето естествено състояние, тогава 
търси за всичко вината в самия себе си и изповядва смирено своите 
грехове. Когато е в противоестествено състояние, той забравя Божията 
правда и воюва с хората като с оскърбяващи го несправедливо. А когато 
умът се издигне до свръхестествено състояние, тогава намира в себе си 
плодовете на Светия Дух, за които говори Апостолът: любов, радост, мир, 
дълготърпение и всички останали

-11-

(Гал.5:22). 1

В живота много се говори за правда, но няма правда, защото всеки се 
мисли за прав. Правдата е не у нас, грешните съдници, а у Бога -- 
Безгрешния Съдия, към Когото Псалмопевецът се обръща с думите: 
«Праведен си Ти, Господи, и справедливи са Твоите съдби» (Пс.118:137). 
За нашата човешка «правда» пък в една от молитвите на св.тайнство 
Елеосвещение ето какво е казано: «Всичката наша правда е пред Тебе, 
Господи, като опетнена дреха».2

С такава дреха не се влиза в рая. Такъв мним праведник беше и оня сватбар, 
за когото четем в една от Христовите притчи следното: Царят влязъл да 
види насядалите около сватбената трапеза на неговия син гости и съгледал 
там едного, който не бил облечен в сватбарска премяна (т.е. в благодатна 
праведност). «Приятелю -- попитал го Той, -- как влезе тук, като не си в 
сватбарска премяна?» И заповядал: «Вържете му ръцете и нозете, вземете и 
го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби!» 
(Мат.22:11-13).

Възлюблени! Бог не иска да ни гледа в дрипите на нашата жалка «правда». 
Той не одобрява, когато ни вижда да се хвалим със своята изправност и 
мнима добродетелност, защото с такава «правда» никой не може да устои 
пред Божия съд. Знаейки това, светците са търсели не да изтъкват своята 
правда, а смирявайки се, молитвено повтаряли думите на Псалмопевеца: 
«Ти (Боже) си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд» (Пс.50:6).
В житието на св.Максим Изповедник се разказва следното: когато се 
развихрила бурята на монотелитската ерес, когато цар и патриарси, клир и 
народ се увлекли по нея, св. Максим, въпреки заплахите, оставал твърд в 
св.Православие. Нито клевети, нито изтезания били в състояние да го 
поклатят. Вместо да изтъква с възмущение несправедливостта на 
нанасяните му страдания, той кротко изрекъл пред мъчителите си следните 
паметни думи : «Благодаря на моя Бог, че съм предаден във вашите ръце и 
съм измъчван с несправедливи обвинения, та чрез тях да се очистят моите 
волни прегрешения и пороците на моя живот!»1

С тези незабравими слова св.Максим ни е открил една извънредно важна 
истина: чрез понасянето на невинни страдания и несправедливи обвинения 
се покриват нашите волни прегрешения и се лекуват застарели пороци в 
нашия живот. Ако ние бихме знаели и помнели непрестанно тази истина и 
ако винаги я следвахме на дело, това би било достатъчно за спасението на 
нашите души. Практически в нашите условия това означава следното: 
например една християнка оскърби друга без вина. Тази друга трябва 
веднага да си помисли: «Бог допуска да страдам невинно заради 
досегашните ми грехове. Благодаря на моя Създател, че тъй много се 
грижи за очистване на душата ми от всичките мои злини и беззакония, с 
които не мога да вляза в Царството небесно!» Щом оскърбената си 
помисли това, озлоблението й срещу оскърбителната ще премине и ще се 
забрави. Но най-важното е, че християнката, незащитила своята правда, ще 
получи от Бога венеца на правдата (2 Тим.4:8).

Възлюблени, от утре започва постът пред Рождество Христово. Всеки 
според силите си ще пристъпи към въздържане от блажни храни и към по-
усилени молитви. Ще се готвим за изповед и за Св.Причастие. Ако искрено 
желаем нашата изповед да ни очисти от греховете ни и Св.Причастие да ни 
излекува от пороците ни, нека се опитаме -- с Божията помощ -- никого да 
не обвиняваме за нашата раздразнителност и обидчивост освен своето 
самолюбие, честолюбие и гордост. Страдаме ли невинно, обвинявани ли 
сме без причина, нека благодарим на Бога, тъй както Му е благодарил 
св.Максим Изповедник и да помним, че както справедливите обвинения, 
така и несправедливите упреци, ако са понесени търпеливо и безропотно, са 
ни безкрайно полезни, съгласно казаното от Апостола: «На ония, които 
любят Бога.... всички съдействува към добро» (Рим.8:28). Чрез 
справедливите обвинения, ако ги понасяме безропотно, ние побеждаваме 
гордостта си и изкупваме вината си. А чрез несправедливите упреци 
получаваме прошка както на неволните си грехове, за които не сме се 
покаяли, така и изцеление от пороците си, които не могат да бъдат 
изкоренени по друг начин.

И тъй, когато сме набедени и осъждани несправедливо, нека не се 
самооправдаваме, а покайно да мълчим и тайно да се молим да ни прости 
Бог забравените и неизкупените от нас грехове. И тогава тъкмо от 
обвиненията срещу нас ще се яви нашата невинност, и ние от грешници, без 
сами да знаем как, ще станем праведници. Така чрез незаслужените си 
страдания ще угодим на Бога, по думите на св.Ап.Петър: «Това е угодно 
Богу, ако някой от съзнание за Бога пренася скърби, като страда 
несправедливо» (1 Петр.2:19). Амин.

БЕЛЕЖКИ

1. Къ темъ, которые думаютъ оправдатъся делами -226 главъ». §§ 8З. 90. 
Цит. по Добротолюбие, т.1, (»По. 1877г., стр.479-48О.
2.Тре6ник. София. 1949 г., стр.204.
З.Жития святыхъ, м.Iаннуарий, день 21, Москва, 1897 г..стр.472.

-12-

ПРОТОЙЕРЕЙ АЛЕКСАНДЪР ШАРГУНОВ

ХЕРУВИМСКИ МЕЧ

ДОГМАТЪТ В ХРИСТИЯНСКИЯ ЖИВОТ

Християнството не е някаква философска система, която се опитва да 
обясни света с отвлечените понятия и абстрактните формули на мисълта. 
На изначалния въпрос на човешкия разум: «Що е истина?»- Христос на 
Тайната вечеря отговорил на Своите ученици: «Аз съм Пътят и Истината и 
Животът.» (Йоан.14:6).

Истината, Живият Бог, не може да бъде изчерпана със система от 
догмати.1 И най-разклонената и тънко сплетена мрежа от определения не 
може да улови Божествената същност.

Истината ни се открива в духовния живот. Чрез Светия Дух Истината се 
възвестява на човека. Светата Църква е пазителка и съкровищница на тази 
Истина. Догматите на Църквата не са отвлечени понятия, но са истини, 
жизнено необходими за нашето спасение. Догматът, това е предел, който 
Църквата е поставила пред човешкия разум за избягване на заблужденията, 
пораждани от неумереното използуване на философията, когато «опитът да 
се постигне неизразимото попадне под заплаха».

«В противоположност на гносиса 2, където познанието само по себе си е 
цел за гностика, християнското богословие винаги в крайна сметка е само 
средство, само някаква съвкупност от знания, която трябва да служи на 
една цел, превъзхождаща всяко знание. Тази последна цел е съединението с 
Бога, наричано обожение на човека, за което говорят древните Отци на 
Източната Църква... Християнската теория има във висша степен 
практическо значение и колкото по-мистична е тази теория, колкото по-
непосредствено се устремява към своята висша цел -- към единението с 
Бога, толкова тя става по-практическа».3

Християнството е духовен живот в неговата пълнота. «Духовният живот, 
преминавайки от една неопределена област в сферата, подлежаща вече на 
нашето вътрешно наблюдение и дори на известен контрол, се изявява 
двояко -- от една страна като духовно състояние и преживяване, а от друга 
като догматическо съзнание... Догматическото съзнание е свързано 
органически с целия ход на вътрешния духовен живот. Изменете нещо в 
своето догматическо съзнание -- и неизбежно, в съответствуваща на това 
мярка, ще се измени и вашият духовен облик и въобще образът на вашето 
духовно битие. И обратното, отклонението от истината във вътрешния 
духовен живот повлича след себе си изменения в догматическото 
съзнание.»4

От самото начало на своето съществуване Църквата последователно се е 
борела с всякакви лъжеучения -- с гностици, ариани, несториани, с 
последователи на Аполинарий, с монофизити, монотелити и иконоборци -- 
и всяко от тези учения е духовна смърт, защото може завинаги да лиши 
човека от възможността да достигне истински живот, единение с Бога. 
Думата «догмат», или «догматическо богословие» за някои е станала едва 
ли не отрицателно понятие, като че ли догматът е враг на живота. Но 
отсъствието на догматите наподобява врата открита за всички 
заблуждения, както свидетелствува за това историята; тогава християнинът 
лесно може да стане плячка на

-13-

всяка ерес. За християнина няма по-решаващ критерий от положителното 
отношение към Църквата. Догматът за Църквата е това средоточие, в което 
се отразява многовековната борба на християнството против всички 
лъжеучения. Този догмат в последна сметка ще бъде решаващ за съдбата на 
Евангелското благовестие. Затова тенденцията, която може да се нарече 
адогматизъм5, е извънредно опасна. Адогматизмът най-често не отрича 
направо истинността на божествените догмати, но «само отрича 
необходимостта от ясно познаване на догматите за нравствения, духовен 
християнски живот. От тази гледна точка догматите -- това е «богословие», 
«висока материя», в тънкостите на която не е нужно да се вниква; защото, 
според адогматистите Бог съди не по знанието на догматите, но по това как 
ние изпълняваме Божиите заповеди. По такъв начин, този възглед, 
представящ догматите като нещо отвлечено, нямащо отношение към 
реалния живот, психологически ги обезценява и ги прави практически 
ненужни, като отрича неразривната връзка между догматите и заповедите. 
Против такъв възглед още през 30-те години на XX век рязко се е изказвал 
проф. Г.Флоровски: «У много вярващи се е създал опасният навик да 
минават без всякакво богословие въобще, заменяйки го кой с книгата на 
Правилата, кой с Типикона, кой с древни предания или с душевна лирика. И 
така се е зародило някакво тъмно въздържание или бягство от знания, един 
вид богословска афазия6, изненадващ адогматизъм и дори агностицизъм7, 
ерес на нови гносеоборци -- и всичко това се практикува в името на 
някакво мнимо благочестие. Тази нова съблазън заплашва да се превърне в 
обредов или канонически формализъм, или в една ласкателна 
чувствителност, а от такава самоизмама могат да ни запазят единствено 
богословската опитност, бдителността, яснотата и смирението на 
богословския ум. Дошло е време, когато бягството от богословски 
познания става смъртен грях, знак за самодоволство и липса на любов, знак 
за малодушие и лукавство. Това търсене на мнима простота се оказва 
бесовско изкушение, а недоверието към търсещия разум се изобличава като 
страх, внушаван от бесовете.»8

Адогматизмът отучва християнина да мисли, да различава истинното 
учение от лъжливото. Но всяко лъжливо учение за Истината е въставане 
против Богочовека -- Спасител, то е смъртоносно питие, отравящо душата 
навеки (срв. Марк. 16:18). Изкушенията от страна на злото и лъжата стават 
в областта на нашата свободна воля и срещу тях може да се устои само с 
помощта на Христа и чрез твърдо следване на догматите на Неговата 
Църква.

Да бъдеш вярващ, това значи да бъдеш верен (т.е. истинен -- б.пр.), защото 
Истината е съдържание на верността. Истината се противопоставя не на 
грешката, а на лъжата; не на логически невярното, а на това което е по 
същество фалшиво (подправено), на това, за което не може да се каже: 
«Това е неточно», но за което се казва: «Това е нечестиво».

Догматът и ереста -- това са светлина и тъмнина, добро и зло, любов и 
ненавист, живот и смърт. Приемането на догматите е единственото условие 
за познаване на Истината и освобождаваме на човека от всякаква лъжа, от 
вършене делата на «бащата на лъжата». Става дума за борба на Бога с 
дявола, за борба в целия свят, не само в сърцето на човека, но и в самата 
негова природа, включително и в неговото тяло и ум, -- за борба, която по 
учението на свв.Отци и по свидетелството на подвижниците, обхваща 
цялата вселена.

«... и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни» 
(Йоан.8:32)-свободни от робството на греха и смъртта, от тъмнината на 
незнанието, от безсмисления живот, от смъртта, богоподобни и свободни 
по благодат заради причастността към Истината. Св.Ап.Павел слага знак за 
равенство между познанието на Истината и спасението. «Бог -- пише той -
иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината» 
(1Тим.2:4). По такъв начин Истината, нейното опазване в непоколебим и 
непогрешителен догмат е необходима както за личното спасение на 
християнина, така и за спасението на неговите братя.

В първосвещеническата молитва има удивителни слова: «Освети ги чрез 
Твоята истина; Твоето слово е истина» (Йоан.17:17) и също: «вие сте вече 
чисти чрез словото, що съм ви проповядвал» (Йоан.15:3). Догматът -това е 
очистващото и освещаващо слово на Господа. «Благодат вам и мир да 
изобилва в познание Бога и Иисуса Xриста, нашия Господ» -- пише 
св.Ап.Петър (2Петр.1:2). Според екзегетите думите «познание» и «знание» 
означават съоветно пълно или частично познание, истина или означаване 
на истината в догмата.

Ревност без знание -- без истинското, т.е. благодатното знание на 
догмата -- може да стане фанатизъм, точно така както и знанието без 
ревност остава мъртво. Църковното християнство стои твърдо за 
догматите, но едновременно с това проявява и търпимост към 
заблуждаващите се. По думите на светител Теофан Затворник, «истинската 
веротърпимост най-искрено обича и благоговейно почита единствено 
своята свята вяра (т.е. Православната), ревнува за нейната чистота и слава, 
радва се за нейното възвеличаване, но при това

-14-

търпи и другите вери -- не защото ги счита за равночестни и спасителни, а 
поради снизхождение към немощите на заблуждаващите се. Тя не 
притеснява, не гони, нито преследва; но заедно с това и не пропуска случай 
с любов да посочи заблуждението и да предложи на свободното убеждение 
и на съвестта да изберат по-доброто.»9

«Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света» -- казва Господ за 
Апостолите, и по-нататък: «и не само за тях се моля, но и за ония, които по 
тяхното слово повярват в Мене» (Иоан.17:18,20) -т.е. за всички християни 
до свършека на света, чрез общение със светиите, пребиваващи в Църквата, 
която е «стълб и утвърждение на Истината» (1Тим.З:15). Благодарение на 
това познание на догматите миналото и бъдещето се съединяват в 
Църквата в едно истинско настояще. Благодарение на догматите в 
християнското минало има мъдрост, а в неговото наследство -- 
непоклатност. Благодарение на догматите нашето църковно съзнание 
намира едно чудно равновесие. Догматът осъжда строго онези християнски 
общности, които отхвърлят вековната история на Църквата и наново 
започват свое собствено «християнство». В догматическото богословие е 
изразена същността на християнската вяра, богооткровеното знание, 
проповядвано в Евангелието, възвестено от Апостолите, разкрито и 
съхранено през вековете от Отците на Църквата, утвърдено чрез опита на 
живота и смъртта на най-великите светии. И затова догматът -- това е 
херувимски меч, разсичащ между «Духа, Който е Истина» (срв. 1Иоан.5:6) 
и «духа на заблудата»(срв. 1 Йоан.4:6), т.е. между Христа и антихриста, 
между християнина и света.

Щом догматите на правата вяра съдържат в себе си условията за 
възможността на нашето спасение, то може ли в такъв случай да настъпи 
епоха, в която догматическите разногласия между богооткровеното 
предание и ересите да станат «неактуални»? Добре пише за това св.Теофан 
Затворник: «След като Бог Сам е научил да се доближаваме към Него, Сам 
е дошъл, въплотил се е, страдал е и е умрял, изпратил е Светия Дух и е 
направил толкова чудеса за утвърждаване на вярата, като разтърсил небето 
и земята -- след всичко това да се говори, че е все едно дали се изповядва 
една вяра или друга, означава не само крайно безумие, в което Истината се 
поставя наравно с лъжата, но и нечестие, с което се хвърля укор върху 
човеколюбивия Бог, като че ли Той излишно е излял Своите милости, 
нечестие, което обвинява Бога на Истината в лъжа, твърдейки, че вярата, 
която Той е обявил за единствено спасителна, не е единствена. Освен това 
тази индиферентност е язва на човешкия род. Щом само една вяра води 
към спасение, и следователно всички иноверия не са спасителни, а водят 
към пагуба, то този, който задържа хората в иноверие, не погубва ли 
всички, които го следват? Когато свирепствува мор и някой изкусен лекар 
изнамери срещу него единствено лекарство, то всеки, който уверява, че и 
другите лекарства са хубави, ще погуби онези, които го послушат. Така 
губителен е и индиферентизмът: той разхлабва и убива духа. Приелият го 
човек е почти като безбожник, защото е явно, че за него вярата е нещо 
странично, че той се придържа към нея само по обичай, подражавайки на 
другите, или което е още по-лошо, вярата за него е като че ли някакво 
политическо средство. Всички тези укори падат и върху онзи, който казва: 
«Все едно каква ще е вярата, само да е християнска». Откъде тази мисъл?! 
Апостолите с такава ревност са се грижели за единомислието, така деятелно 
са се старали да го възстановят, когато то по някакъв начин се нарушавало, 
така строго се въоръжавали против разномислещите, че им налагали 
отлъчване, а ето днес е нещо обикновено да се казва: « все едно, само да 
бъде християнска вяра, пък дори да е ерес». Как тогава Господ е казвал: 
«Ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар» 
(Мат.17:18)? И защо Църквата през цялото продължение на своята история 
така силно се е борела и въставала против всички разномислещи? Нима 
всичко това е случайно? И това, че Господ е утвърждавал със знамения и 
чудеса едната истинска вяра, пък и до днес я утвърждава, и това ли е 
случайно?» 11 Отношението на Църквата към ереста в периода на 
класическата патристика най-добре се илюстрира от случката с авва Агатон, 
разказана в Отечника на св.Игнатий Брянчанинов. Тази история, както е 
известно, е следната. Като чули, че старец Агатон е придобил драгоценния 
дар на смирението и търпението, едни монаси решили да изпитат аввата. Те 
отишли при него и започнали да му говорят дръзко, като го обвинявали в 
множество, и при това твърде тежки за монах, грехове. Старецът направил 
земен поклон и на всяко обвинение отговарял само с думите: «Всичко, 
което говорите за мене, е самата истина, простете ми, братя, и се помолете 
за мене, грешния, Господ да ми прости моите прегрешения.» Тогава един 
от монасите добавил: «Говори се още, че ти си и еретик». Против това 
обвинение обаче старецът започнал решително, със силни думи, да 
възразява. Като чули такъв, явно неочакван за тях отговор, братята се 
поклонили на стареца и го попитали защо той поел върху себе си всички 
други грехове, но обвинението в ерес веднага отхвърлил. На това старецът 
отговорил следното: «Всички

-15-

ваши обвинения аз приех, за да ви науча на смирение, защото човекът е 
слаб, и няма човек, който да е бил жив и да не е съгрешил по слабост. 
Ереста обаче не е от слабост, а от упорство на волята.» И към това добавил, 
че еретикът сам се отлъчва от Истинския Бог и се приобщава към 
демоните.12

За да не изглежда, че нашите разсъждения са продиктувани от 
«закостенялото» Православие, от страха да не отстъпим от привичното, 
нека се запознаем с това, какво на практика става днес в католическата 
църква при нейното търсене на форми, които «по-добре да изразяват за 
нашето време» тайната на спасението, «отчитайки различните културни 
сфери». Този въпрос става все по-актуален и за нас, доколкото 
понастоящем нашето общество се ориентира към демократични идеали, 
утвърждаващи приоритета на свободата, плурализма на мненията, 
абстрактния хуманизъм.

Днес католическите богослови постоянно обръщат внимание на това, че на 
диалога между Изтока и Запада в миналото често пречела взаимната 
неотстъпчивост, желанието едната страна да натрапи на другата своя 
собствен начин на виждане и израз на опита на вярата. Вторият Ватикански 
събор обсъждал този проблем и стигнал до заключението за законността на 
различните начини на подход към вярата, в частност там, където става дума 
за традиции на Запада и на Източната Църква. На богословския конгрес 
през 1966 г., състоял се скоро след II Ватикански събор, бил провъзгласен 
тезиса за законността на догматическото разнообразие в рамките на едно и 
също Откровение.

Възниква естественият въпрос: Няма ли този плурализъм, официално 
признат и приет от католическата църква, да доведе до догматически 
релативизъм?

Тук е невъзможно да бъдат цитирани всички автори от това направление, 
между които има и заемащи видно място в католическата църква. Към тях 
се числят много богослови, професори от семинариите, които преподават и 
публикуват свои произведения, имащи в основата си принципа на 
свободното изследване. Например, не е ли грешала древната Църква, като е 
отхвърлила т.нар. апокрифни евангелия? В основата на това ново 
богословие стои антропоцентричният постулат: какво е приемливо и какво 
е неприемливо за съвременния начин на мислене. За това от Писанието се 
избират произволни слова и постъпки на Христа, които говорят само за 
Неговата човешка природа.

Както признават самите западни богослови, ключът към Новата 
Реформация е по-скоро «милосърдният ближен», отколкото 
«милосърдният Бог». Преместването на акцента в догмата неизбежно се 
отразява на духовния живот. Та нали догматът действително е неразривно 
свързан със заповедта: втората заповед за любовта към ближния започва да 
измества първата заповед за любовта към Бога. А ако любовта към 
ближния почне да преобладава, както пише св.Никодим Светогорец, «тя 
може да те отдели от любовта към Бога, да ти причини голяма вреда и да те 
хвърли в пагуба»13 . И ние виждаме пагубните плодове на това явление в 
нравствения живот на Западната църква. «Има морал, който може да бъде 
създаден -- четем в джобния катехизис на Френската католическа църква, -- 
но няма готов морал, няма закон от небесен произход, няма кодекс, 
написан в сърцето. Моралът -- това е човешко творение. Една от най-
главните задачи на човечеството е създаването на законите . Тук заповедта 
за любовта придобива съвършено нов смисъл: да обичаш -- това значело 
«да бъдеш такъв какъвто си», да практикуваш «морал според ситуацията 
без предписани закони», и само в това се заключавала великата свобода на 
любовта». Така се обезсмислят думите на блаж.Августин: «Възлюби Бога и 
(после) прави каквото искаш», където да възлюбиш Бога означава да 
придобиеш благодатта на Св.Дух чрез изпълнение на Божията воля. 
Подчертаването на човешката природа на Христа с умаляване на Неговата 
Божественост (за Божествената страна трябва да се «мълчи») се извършва 
днес в името на същите илюзии, заради които някога арианите са се 
стремили «да направят християнството по-достъпно за езичниците».14 
Когато четеш католически модернисти неволно ти идва мисълта: не е ли 
това арианство -- тази ерес, която св.Антоний Велики наричал последна и 
предтеча на антихриста, според жизнеописанието на преподобния, 
написано от св. Атанасий Велики?

А ето и официалният катехизис за младежи, където стремежът всичко да 
бъде направено понятно за съвременния човек, при което дори чудесата се 
обясняват с човешката природа. принизява Спасителя до нивото на един 
екстрасенс: «Иисус изцелявал болни, но това не означава задължително 
чудеса, в този смисъл в който ние често сме слушали (т.е. в тра-
диционния -- б.пр.). Някои хора имат дар на изцеления. Не е ли бил Иисус 
един от тях? 15

В търсене на нови думи френските католически «богослови» стигат дотам, 
че в Господнята молитва при кръщение вместо «да бъде Твоята воля» те 
предлагат: «да бъде Твоята воля празник (за мене -- б.пр.)». 16 Това е 
богословие на отричане от Кръста, чрез избягване на страданията. Тук 
изборът

-16-

на думите се прави така, че непременно да угоди на човека с неговата 
съвременна психология. Стига се дотам, че вече не се говори за изкупление, 
но за освобождение, при цялата двусмисленост, която тази дума съдържа.

А ето позицията на Православната Църква, изразена от св. Марк Ефески на 
Флорентинския събор: «Може ли да има нещо средно между истината и 
лъжата, между отрицанието и утвърждението, между светлината и 
тъмнината? И макар между светлината и тъмнината да съществува нещо 
средно, наричано сумрак, обаче между истината и лъжата не може да се 
намери нищо средно... Но може би, ти ще кажеш -- обръща се 
изповедникът към стремящите се да сключат позорната уния, -- че 
направеното изменение не се е превърнало в противоположност и че тук (на 
събора) се търси нещо средно и се желае съглашение. *Никога, о човече, 
това, което се отнася до Църквата, не се решава чрез компромиси... нека 
никой не властвува в нашата вяра -- нито цар, нито архиерей, нито 
лъжесъбор, ни някой друг, но само Един Бог, Който Сам и чрез Своите 
ученици ни е предал вярата.»*17

Опасният възглед на римокатолическия модернизъм, че едно и също 
догматическо съдържание може да бъде изразено с различни словесни 
формулировки, закономерно поражда и други лъжливи идеи. Пренасянето 
на акцента от христологическия18 аспект на Откровението върху 
пневматологическия19 довежда до отделяне действията на Ипостаста 
(Лицето) на Светия Дух от тези на Ипостаста на Сина в плана на 
домостроителството, и в последствие към хипотезата, че Светият Дух 
действува и вън от Христа, в религиозните култове, които не познават 
Христа.20

Главната секуларистична21, основоположна «ценност» на 
демократическия мироглед на Запада -- това е принципът на политическия 
и идеологическия плурализъм, идеологическата търпимост (която даже не 
вниква в същността на идеологията), принцип, който по своята същност 
отрича абсолютните истини. Няма господствуваща идеология -- има много 
идеологии, всяка от които е отчасти истина. Няма една Истина -- има 
много, относителни, частични истини, «късчета» от истината. Внесен в 
религиозното съзнание, този принцип елементарно довежда до мисълта, че 
по същия начин е приложим и в религията. Оттук възниква идеологията на 
религиозния универсализъм, който спекулира с мисълта, че във всяка 
религия има «естествено откровение», има «отблясъци от божествената 
светлина», и слага извънредно голям акцент на твърдението, че именно тук 
(а не в изобличаване на лъжата вън от християнството) трябва да се търси 
задачата ни като християни, като братя на всички хора по земята. Ако ние 
съберем всички тия късчета заедно, може би ще получим цялостната 
истина!? Такова разбиране е противоположно на християнския принцип на 
Кръста, и всъщност е отричане от Кръста. Това разбиране неизбежно води 
към религиозен индивидуализъм и егоизъм. «Мое право е да вярвам така, а 
не иначе». Психологическият индивидуализъм вижда вярата като лично 
дело, което се отнася само към личните интимни страни на душата. Тази 
загуба на съборността е логическо следствие от духовните позиции на 
протестантизма («мистичиския индивидуализъм» ), който, след като 
отпаднал от Вселенската Църква, се разделил на стотици секти, всяка със 
свое вероизповедание и особености. А в днешни дни същата центробежна 
сила е раздробила тези общини на сбор от индивиди, които не изпитват 
никаква потребност да съгласуват своите възгледи с възгледите на 
единоверците си. От този религиозен индивидуализъм, ярко проявяващ се 
във всички сфери на дейността на западния човек, произтича още една 
важна психологическа черта на съвременното псевдо-християнско 
съзнание -- религиозния утилитаризъм22 и егоизъм. Такава утилитарна 
позиция е закономерно отражение на общата деградация на личността в 
съвременния свят. Тя принизява религиозното съзнание на «християнина» 
до нивото на първобитните диваци, които се покланяли на идолите, първо, 
за да не пострадат от тях, второ, за да получат различни блага -- преди 
всичко материални.

Друга секуларистична ценност, обожавана от съвременния свят, това е 
земното благополучие, «добрият», охолен живот. «Хоризонталните» 
тенденции заемат твърде голямо място сред западните християни, 
скривайки от тях по същество истинския духовен живот. И това произтича 
от неправилното поставяне на ударенията, от преувеличаването на този 
несъмнен факт, че християните трябва да устройват своя социален живот 
върху принципите на справедливостта (разбира се така, че земният труд да 
не измества стремежа към Небесния град). Когато пък определяща ценност 
става търсенето на благоденствие, то християните започват да търсят преди 
всичко земното, с надежда, че Царството Божие ще им се даде, като 
награда за тяхното мравешко многогрижие. Друго проявление на «земната 
вяра» на хората, които си строят крепост тук на земята, предпочитайки я 
пред «въздушните дворци в задгробния живот, това е религиозният 
хедонизъм23, който се изразява в жаждата с «всякакви» средства, та дори 
чрез изпадане в «транс», да се достигне до мистически усещания, които се 
възприемат като особен вид « духовност» (което особено добре се вижда, 
например, в

-17-

сектите на петдесетниците, квакерите, а в Русия в сектата на хлистите). В 
религиозния живот някои пък търсят преди всичко изостряне на 
естетическите усещания от «красотата на богослужението». Образът на 
Спасителя в много религиозни книги се възприема чисто естетически, 
твърди се, че Христос благославя творчеството на поетите и музикантите, 
тъй като образът Божий се разкривал в тяхното творчество. По този начин 
се изтрива границата между светското и духовното творчество.

Така истинската религиозна вяра, основана на догматите и Преданието, на 
здравия смисъл на «вярващия разум» се подменя с «религиозно чувство», 
което не задължава към нищо сериозно.

А по тази пътечка на «мистическия индивидуализъм» и егоизъм вече лесно 
може да се стигне и до будизма, и до индуизма, нали техните 
психологически корени са същите -- религиозния егоизъм и утилитаризъм.

Емоционалното претоварване при съвременния темп на живота, 
изобилието на стресови ситуации довеждат до това, че в религията на 
първо място започват да се търсят психотерапев-тични утешения (и отново 
тук виждаме прекомерния акцент на правилната в общи черти постановка, 
че на всяка религия е била присъща функцията да утешава). Свещеникът 
започва да заема в съзнанието на съвременния човек «почетно място» 
наред с домашния психоаналитик.

Цялата тази картина на патологично религиозно съзнание, което не се 
решава да признае своята безрелигиозност и лукаво носи маската на 
християнството, създава обща атмосфера на двусмисленост и 
субективизъм, в чиято сива мъгла се размиват критериите за Истината и 
Доброто. Оттук идва и пълното неразбиране на законите на духовния 
живот, прескачане на негови етапи, жажда за християнска любов без 
Кръста, т.е. подмяната й с една въображаема, самоизмамваща се любов, 
замяна на ума с въображението, на здравия смисъл със субективния 
произвол.

Тези явления, взети в своята съвкупност, водят наистина към разрушителни 
за личността последствия в областта на душевния и духовния живот, 
толкова по-опасни, колкото (както и в случаите на духовна прелест) човек 
сам не забелязва техните гибелни последствия.

В резултат човек започва да изказва мисли, логически необосновани нито 
от догматите, нито от доводите на разума, а единствено от сърдечни 
емоции, от секуларистични ценности, т.е. в представата за Бога се внасят 
антропоморфични разсъждения, истината се приспособява към личните 
възгледи.

Същото това осветскостяване на съзнанието и подвластност на ума на 
емоциите довежда до открита ерес, до това, че не съвестта и животът се 
преценяват според догматите, а напротив, догматите се приемат или 
отхвърлят в зависимост от това, отговарят ли те на моята съвест и на моята 
представа за Бога. По такъв начин личността прави еретически подбор, 
действувайки по «личен вкус и дори по каприз, избира от системата на 
вероучението тези догмати и морални изисквания, които й се «харесват , 
като отхвърля други, щом те противоречат на модните идеологически 
постановки. От това особено «страдат» догматът за първородния грях и 
догматът за изкуплението, което е и понятно, след като те са основа на 
истинския християнски морал. Съвременният свят проявява поразителна 
безчуст-веност по отношение на греха, не иска да види своята греховност, 
която го изобличава. В резултат на това се е появило, например, 
богословието на Тейяр дьо Шарден24, което неизбежно води до пантеизъм 
и направо противоречи на християнското учение по много важни пунктове. 
В областта на теоретическите идеи това състояние на духовно 
прелъстяване на ума непосредствено намира израз в адогматизма, в 
отричането на практическата необходимост от догматите за християнския 
живот и в гносеоборческа ненавист към рационалното познание, което уж 
«изсушавало душата». Така по естествен начин, здравият смисъл се заменя 
с интуитивизъм, с който толкова се тщеславят съвременните хора, и 
невярващи, и «мистици» в духа на пиетизма,25 йога и т.н. Главенството на 
интуицията над разума се отразява в състоянието на ума, който е в плен на 
страстите и в разпокъсаността, в «мозаичното» съзнание. Какво означава 
това?

Разпокъсаността на съзнанието означава наломяване на цялостното 
религиозно въз-приемане на вероучението, на култа, въобще на всички 
явления на живота, както духовни, така и материални. Цялостното 
догматическо възприятие означава монизъм, единен подход към всичко, 
изхождащ от едно съображение: до каква степен това е полезно или вредно 
за спасението на душата, доколко то ме отвлича от християнския път? 
Разпокъсаното съзнание не се грижи много за спасение на душата, и за това 
не е способно да намери единен критерий. Такова съзнание подхожда към 
различните сфери на живот, както битовата, така и духовната, със 
съвършено различни изисквания и критерии. В резултат на това човек може 
да ходи на богослужение, «да удовлетворява своите религиозни 
потребности» в храма и в същото време да намира естетически 
наслаждения в пошлостите на холивудските филми, а в своята научна 
дейност например да проповядва пантеизъм, дарвинизъм или някакъв друг 
нехристиянски възглед.

-18-

В областта на разсъдъка загубата на господството на ума, съчетана с 
интуитивизма, води до спонтанност, т.е. до това, че човек отвиква да 
обмисля своите изказвания, съставя ги някак си «мимоходом», така че само 
след няколко дни се налага да се отказва от тези изказания и дори да се 
черви за тях. Такава спонтанност, независимо от своята непробиваемост за 
доводите на разсъдъка, става причина и за склонност към силна 
внушаемост, готовност да позволиш да бъдеш убеден в каквато и да е 
глупост, ако тя е облечена в красива опаковка и се проповядва с голяма 
самоувереност. Такива примери на масово въздействие са били добре 
познати на много демагози от нашия век. Ако се допусне такива състояния 
безпрепятствено да се развиват, те завършват явно с клиническата картина 
на аутистическо мислене,26 със скъсване на човека с реалността, със света 
на другите хора и с Бога.

Нашите кратки бележки по този въпрос могат да бъдат резюмирани в 
следните кристално ясни думи на великия учител на Църквата св.Иоан 
Дамаскин:

«Затова, братя, нека стоим в църковното Предание, като на камък на 
нашата вяра, без да преместваме границите, които са поставили нашите 
свв.Отци и без да даваме място на тези, които желаят нововъведения и 
разрушаване зданието на Светата, Божията, Вселенската и Апостолска 
Църква, защото, ако всеки започне да постъпва по своята воля, малко по 
малко ще бъде разрушено цялото Тяло на Църквата».27 Защото 
равнодушието към истината неизбежно води до снижаване на 
нравствеността. Но нека вдъхновеното съзнание на отговорност за 
истината не бъде отделено в нас от живот според истината. Ако 
вътрешният взор не е просветен, то цялото външно учение няма значение. 
Човек търси живото лице на Истината, иска да вкуси и почувствува 
очевидността на това, което се съдържа в догматите. *Ако ние не се 
обновим, няма да съумеем да устоим и победим в неизбежната 
конфронтация с всички лъжеучения, за които християнският догмат -- това 
е досадно препятствие по пътя към създаването на единната 
«суперрелигия»*.

Благодатното отстояване на догматите е важно и за проповедта на 
християнството, защото не е достатъчно вярата да бъде преподавана 
външно като нещо рационално. Необходимо е догматът да бъде 
осветляван отвътре, да стане очевиден за християнина. Трябва ли да се 
говори и за това, че в наши дни Църквата е загубила толкова много 
вярващи не само поради размиване очертанията на истината вследствие 
противодогматическите тенденции, но и защото Откровението за Бога 
често пъти се благовести с хладни уста?

БЕЛЕЖКИ И ЧУЖДИ ДУМИ

1. Догматът е истина на Православната вяра. Например: Иисус Христос е 
Син Божий.
2. Гносис (гр.) -- знание
3. «Богословскiе труды ' №8, В.Лосскiй, сс. 10-11.
4. Йеромонах Софроний. «Старец Силуан». Париж,1952. сс.47, 60.
5. Адогматизъм -- течение в религиозната мисъл, което отрича 
практическата необходимост от догматите в християнския духовен живот.
6. Афазия (гр.) -- пълна или частична загуба на способността за говорене.
7. Агностицизъм -- философски възглед, който допуска съществуването на 
обективна реалност, но отрича възможността тя да бъде опозната.
8. Флоровскiй. Г. Пути русскаго богословiя. Парижъ, 1937. се.503, 519.
9. Свт. Феофанъ Затворникъ. Слова на Господскiе и Богородичные дни. 
М., 1883, с.82.
10. Индиферентизъм (лат.) -безразличие, равнодушие.
11. Свт. Феофанъ Затворникъ. Начерташе христйанскаго нравоученiя. М» 
1885, сс.349-350.
12. Свт. Игнатий Брянчаниновъ. Отечникъ. Брюссель, 1963, сс.754-755.
13. Св. Никодимъ Святогорецъ. Невидимая брань, изд. 5-е. М. 1912, с.273.
14. Аndrе Pie Hre, Eglisе Missionnaire ou Еglise Demissionaire.
15. Ibidem.
16. Ibidem.
17. Цит. по архим. Амвросiй, «Св. Маркъ Ефесскiй и Флорентiйская унiя». 
Нью-Йоркъ, 1963. с.227.
18. Христология -- учение за Христа
19. Пневматология -- учение за Светия Дух
20. Тези идеи бяха силно застъпени на асамблеите на ССЦ във Ванкувър 
(1983 г.) и Канбера (1991 г.).
21. Секуларистичен (лат.) -- светски, присъщ на такъв тип мисловна и 
ценностна ориентация, която търси свобода от всякакво духовно и 
църковно влияние.
22. Утилитаризъм (лат.) -- направление в етиката, което издига полезността 
на дадена постъпка в критерий за нейната нравствена стойност.
23. Хедонизъм (гр.) -- широко прилаган в историята на етическата мисъл 
начин за обосноваване на морала и тълкуване на неговата природа. От 
хедонистично гледище добро е това, което носи наслада и избавление от 
страданията, а зло е онова, което влече след себе си страдание.
24. Тейяр дьо Шарден, Пиер (1881-1955) -- френски философ и палеолог, 
йезуит. Религиозно-философската концепция на Шарден -- т.нар. 
християнски еволюционизъм -- е своеобразен пантеистично оцветен синтез 
от индуистки идеи, облепени с християнски асоциации и обилно 
подхранени с еволюционизъм.
25. Пиетизъм (лат.) -- религиозно течение в немския протестантизъм през 
XVII и XVIII в., което акцентира на личния религиозен опит в противовес 
на официалното лутерантство с неговото рационалистично доктринерство.
26. Аутизъм -- затваряне в себе си, откъсване от външния свят, потъване в 
света на собствените си преживявания с отслабване или загуба на контакта 
с действителността.
27. Св. Iоаннъ Дамаскинъ. Точное изложенiе православной веры.. СПб., 
1913. с.348.

-19-

Тайната на беззаконието днес

РОК-МУЗИКАТА
ПРОГРАМИРА ПОДСЪЗНАНИЕТО
И ПЕЧЕЛИ ДУШИ ЗА САТАНАТА


Демоничното прелъстяване на човека, пълното му препрограмиране като 
биоробот на силите на злото върви днес по много посоки, особено място 
сред които заема музиката. На нея и на мощното й въздействие върху 
масите основателката на «Нова епоха» Алис Бейли отдава особено 
значение. Близо половин век вече светът с все по-нарастваща сила бива 
обсебван от феномена на рок-културата -- тотална сатанинска атака срещу 
съвременната младеж, разтърсваща из основи цялостната човешка същност.

Още в началото на 50-те години в Западна Канада демон известил чрез 
обладана от него девойка: Аз съм княз и ще дойда. Ние всички ще дойдем, 
за да завладеем поколението, младежта на Америка». Самото появяване на 
рок-музиката през 50-те години бе съпроводено със «скок» на 
самоубийствата, начало на наркоепидемията и т.нар. «сексуална 
революция», проповядваща пълна нравствена разпуснатост и широк път на 
плътските страсти, на най-низшите човешки инстинкти. Тоталният 
младежки бунт срещу моралните бариери и задръжки беше закрепен и чрез 
промяна в облеклото, житейските обичаи, поведението -- в целия вътрешен 
и външен облик на младия човек.

Все повече американски учени твърдят, че «рокът не е безобидно 
прекарване на времето, това е наркотик, не по-малко смъртоносен от 
хероина, който прекъсва живота на нашите младежи». Сериозно 
увличащите се от тая музика вече не могат да се откажат от нея, дори 
изпитват необходимост от все по-увеличаващи се «дози» и са готови на 
всичко, за да ги получат. Търсенето се увеличава, рок-индустрията 
главозамайващо набира скорост. В медицината вече се появи терминът 
«музикален наркоман». Известна е историята на Ричард Рамирес, съобщена 
в сп. «Юнайтед стейтс енд уърлд рипорт». Той извършил 16 садистични 
убийства под силното влияние на албума «Път към ада» на групата 
«ЕйСи/ДиСи». В Калифорния 14-годишно момиче убило майка си с нож, 
намирайки се в силна нервна възбуда след слушане на «хард рок».
Впрочем такива случаи има вече и у нас. Преди няколко месеца пресата 
съобщи за 14-годишно момче, напълно нормално и задоволено откъм 
всичко, което по особено жесток начин умъртвило майка си с 15 удара с 
нож, защото недоволствувала пред него за гърмящата в къщи музика. След 
което си измило ръцете, сменило си дрехите и отишло на дискотека. По 
подобна причина -- задето не му дала пари за дискотека -- убило 
сестричката си друго 14-15-годишно момче, отличен ученик.

Цялата техника на рок-музиката е взета от древните и съвременни 
магически ритуали. Наркотическото влияние на ритъма е познато още на 
туземските езически племена. Ако ритъмът е кратен на 1,5 удара в секунда и 
е съпроводен с мощен натиск от свръхниски честоти 
(15-30 херца), той може да предизвика у човека екстаз. А при ритъм, равен 
на 2 удара в секунда при същите честоти, слушателите изпадат в танцувален 
транс.

Съвременните рок-групи работят в диапазон от 80 хиляди до 20 и по-малко 
херца. Случвало се е подобна злоупотреба с високи и ниски честоти 
сериозно да травмира мозъка. Височината и честотата на звука са стигнали 
до такава разрушителна сила, че през 1979 г. по времена концерт на Пол 
Маккарти във Венеция рухнал дървен мост. Подобно «постижение» имат и 
«Пинк Флойд» в Шотландия.

На времето «Бийтълс» свиреха с мощност 500-600 вата. В началото на 70-
те години 20-30 хиляди вата станаха норма. Групи като «Куин», «Ху» и др. 
«вдигат» до 50 хиляди, «ЕйСи/ ДиСи» -- 70 хиляди, гонят се 100 000 вата.

-20-

Доказано е обаче, че дори само 100 вата в неголяма зала могат да 
парализират способността на човека да мисли и анализира. По време на 
голям концерт в Токио журналисти произволно задавали на зрители само 
три въпроса -- как се казвате, къде се намирате, коя година сме сега. Нито 
един от запитаните не могъл да отговори. Според западногерманския 
професор Б.Раух потапянето в «звуков чувал» предизвиква отделяне от 
т.нар. стрес-хормони, които изтриват част от запечатаната в мозъка 
информация. Човек не просто забравя, той деградира умствено.

Както «бийт» -- ритъмът, така и честотата на звука водят към зависимост 
от тях и неестествена потребност от повишаването им. И то продължава. 
Очевидно е, че става дума за управляема рок-наркоепидемия, чиито 
фактори, хвърлящи аудиторията в сладострастно преживяване, са много 
точно разчетени. «Бийтът» настойчиво възбужда всички емоционални, 
физически и физиологически пулсации, предизвиквайки силна възбуда на 
нервната система и парализа на мисловния процес. Интензитетът на звука 
достига до 120 децибела, въпреки че човешкият слух е настроен на средна 
интензивност в границите на 55 децибела. Мигането на светлините, 
ускоряването на редуващи се светли и тъмни импулси водят до значително 
отслабване на ориентацията. При определена скорост те започват да си 
взаимодействуват с мозъчните алфа-вълни и обезсилват контролните им 
функции. Барабанните удари, електронните синтезатори, пронизителните 
крясъци, гърчовете на телата -всичко създава атмосфера на най-високо 
напрежение, за да се даде път на диви инстинкти и страсти, които 
неудържимо влекат към стихийното си удовлетворяване. Ще припомним, 
че барабанният ритъм в древността е довеждал вакханките до пълно 
изстъпление.

Целият технически арсенал на рок-музиката, оказва се, е тотална атака 
спрямо човешката личност, водещ към насилствената й промяна, към 
сриване на всички природни защитни механизми, на нравствените устои и 
задръжки. И това втурване в човешката «святая светих» никак не е 
случайно -- то всъщност има за цел да «отвори» човека за ловко 
вмъкнатите в звукозаписа и подсъзнателно възприемани сатанински 
послания и заповеди.

Канадският учен Жан-Пол Режимбал твърди, че рок-музиката всъщност е 
един изтънчен сатанински култ. Според него, за да бъде подсъзнателно 
предаваната информация по-лесно «разшифрована», в музикалния запис се 
включва ултразвуков сигнал, чието многократно въздействие предизвиква 
реакции, аналогични с тези при морфинова инжекция. А
когато човек е в наркотичен транс, подсъзнателните съобщения -- особено 
ако са минали през ритуалите на черната магия -- се превръщат в заповеди, 
изискващи задължително изпълнение. Така беззащитната аудитория, без 
въобще да подозира, бива програмирана да изповядва и действува по една 
наистина сатанинска идеология, която другояче в здрав ум и трезво 
съзнание -- едва ли би одобрила.

Подсъзнателните съобщения са така кодирани в текста, че могат ясно да 
бъдат чути само при обратно прослушване на записа, което е възможно на 
магнетофон «гееl to reel». Ето какво гласят думите на «Stаirwaу tо Неаven» 
(»Стълба към небето»), популярна песен на състава «Лед Цепелин», при 
обратно прослушване:

		Аз пея затова, защото живея за сатаната.
		Господ ми е отвратителен.
		Ние няма да избегнем това.
		...Той ще ти даде 666.
		Аз живея за сатаната».

Откритието бе обявено най-напред по вечерните новини на СВS през април 
1982г. Оказа се, че техниката на подсъзнателните съобщения за пръв път е 
използувана в грамофонната индустрия през 1968г., когато « Бийтълс» 
издадоха своя «Дяволски бял албум». Оттогава досега рок-музиката 
непрекъснато «вписва» в подсъзнанието на аудиторията послания, 
съдържащи пропаганда на плътски извращения, призив към бунт срещу 
установения ред, подтикване към насилие и самоубийство, към 
посвещаване и служба на сатаната.

В книгата си «Ученици на дявола. Истината за рока» Джеф Голдуин отделя 
350 страници за разобличаване на скритите текстове в изпълненията на най-
известните рок-групи. Богохулството и прославата на адските сили в тях са 
съвсем открити. В цитираната вече песен «Стълба към небето» се пее: 
«Още има време да се смени пътят, по който вървите. Този фрагмент, 
прослушан в обратен ред, гласи: «Мой мили сатана, никой друг не е 
прокарал този път». В песента «Химн на групата «Ръш» се съдържа 
следното съобщение: «О, сатана, именно ти сияеш... Аз знам, че ти си този, 
когото аз обичам . А ето откъс от песента «Богът на гърма» на известната 
група «КИСС»:

«Аз бях възпитан от демона. Подготвен съм да управлявам като него. Аз 
съм господарят на пустинята, съвременният железен човек. Аз събирам 
мрака, за да си доставя удоволствие. И аз ти заповядвам да паднеш на 
колене пред бога на гърма, бога на рок-енд-рола .

Самата дума «КИСС е съкращение, което означава «Крале в служба на 
сатаната» (»Kings in service of satan» ). Тази група не само широкo

-21-

използува подсъзнателни съобщения, но и открито приветствува сатаната и 
настъпването на световното му владичество. Тя е представител на т.нар. 
«пънк-рок» от 80-те години, в който прославата на насилието, плътските 
извращения и садомазохизма става съвсем необуздана. В песен на пънк-
групата «Мъртвият Кенеди», наречена «Аз убивам деца», се казва: «Бог 
каза да те скалпирам жив. Аз убивам деца. Аз обичам да ги гледам, когато 
умират. Аз убивам деца. Аз карам техните майки да ридаят. Аз ги прегазвам 
с автомобил. Аз искам да чуя техния писък, храня ги с отровни бонбони».

Не случайно рок-изпълнителите обичат да устройват на сцената вакханалии 
и буйства. Елис Купър хвърлял в залата змии, Джон Ленън чупел на сцената 
китари и пр. Изпълнявайки магьоснически ритуали, Елис Купър често 
симулирал смъртно наказание чрез обесване, играел си с котел, напълнен с 
животинска кръв, черва и вътрешности, които хвърлял сред публиката без 
предупреждение. Като особено престижно от пънк-групите се смята 
облекчаването на естествените нужди на сцената.

Една от най-разрушителните, извратени и сатанински групи е «ЕйСиДиСи». 
Тя пее: «Аз намерих своите камбани и ще те взема в ада, аз те придобих. 
Сатаната те придоби! Адските камбани! Да! Адските камбани!» Само по 
себе си названието на групата означава» Антихрист».

Има стотици свидетелства, че големите, пък и по-малките рок-звезди 
свободно и доброволно са се посветили на княза на тъмнината». Елис 
Купър, чието истинско име е Винсент Фуниер, сам признава как на 
спиритически сеанси появилият се дух му обещал слава и власт в света на 
рок-музиката, както и нечувано богатство, стига певецът да му даде тялото 
си. «В замяна на моето тяло, което му предоставих, аз станах известен в 
целия свят, разказва Купър. «За постигането на това приех името, с което 
духът се представи по време на сеанса». Така Винсент Фуниер получил 
псевдонима Елис Купър -- името на вещица, умряла преди един век. Той се 
специализирал във възхвалата на всички видове извращения. Не случайно 
един негов албум се нарича «Елис Купър слиза в ада».

Мик Джагър от «Ролинг стоунс» смятал себе си за «въплъщение на 
Луцифер». Три негови песни -- «Симпатия към дявола», «На техни 
сатанински величества» и «Заклинанията на моя брат-демон» -- явно 
потвърждават това.

Рок-певците и техните продуценти не крият, че се гордеят с «призванието» 
си. Греъм Неш например заявява: «Ние можем да дирижираме света... Ние 
имаме на свое разположение необходимата сила». А Мик Джагър направо 
признава: «Нашите усилия винаги са насочени към това, да управляваме 
мисълта и волята на хората; по-голямата част от другите групи се занимават 
със същото».

Всички значителни рок-продуценти -- Дейвид Кросби, Нил Янг, Греъм Неш 
и др. -- са членове на сатанинската църква, а болшинството от рок-групите 
изповядват една или друга луциферова религия. Винаги, когато издават 
плоча или съчиняват нова песен, те молят първожреците в съответния 
«сатанински храм» да призоват бесовската сила над произведенията им, за 
да имат те успех. След подобни ритуали огромен брой демони се ангажират 
да влияят върху слушателите на тези записи. Дори само държането на 
подобни плочи и касети в къщи заплашва с бесовско присъствие. Има 
доказателства и за финансовата поддръжка, която оказват на рок-
индустрията мощни окултни общества като Илюминати, Световната 
агенция на магьосниците IССА, Уелското общество на вещиците и пр.

-22-

С всяка изминала година обложките на плочите все по-предизвикателно 
демонстрират цялото разнообразие на окултната и сатанинска символика -- 
обърнати триъгълници, пирамиди, пентаграми, хексаграми, магически 
кръгове и пр. Все по-дръзко се явява по тях числото на антихриста 666, 
както и сцени на човешки жертвоприношения, черни меси и адски 
представления.

Но безпрецедентната глобална атака на сатанизма срещу младежта не спира 
дотук.

Доколкото тайните на пола имат непосредствена връзка със святая светих 
на човека в неговите духовно-нравствени измерения, то тази сфера отдавна 
ефективно се използува от сатанистите и магьосниците за техните зловещи 
цели. И не случайно през 1976г. в Ню Йорк възникна феноменът «диско», 
т.е. организации, които дават плочи под наем, по-късно наречени 
дискотеки. Такава организация първоначално възникнала в средите на 
американските хомосексуалисти. Само няколко години по-късно броят на 
тези заведения в САЩ и в целия свят нарасна от няколко стотин на 18 
хиляди. Днес може смело да се каже, че «диско» е философията на голяма 
част от съвременната младеж, нейно ежедневие, нейна височайша 
необходимост. Феноменът «диско» поставя пред себе си съвсем конкретни 
цели -- да бъдат изпитани в «чист» вид низките емоции, да бъдат 
практикувани без никакъв комплекс за вина низките страсти. Да се 
обезсилят връзките със семейството, църквата, нацията, традицията, та 
младият човек да се чувствува «гражданин на света» -- без закон, без 
убеждения, без каквито и да е задължения, освен към силите на злото, даже 
не осъзнавайки това. Подобна стандартизирана и «интернационализи-
рана» младеж би улеснила идването на «новия световен ред» и на неговия 
водач в лицето на антихриста.

Името на сатаната вече взе да се появява с едри букви и в София, в тунела 
на НДК. Преди месец телевизията ни показа гърчещи се в див ритъм тела, 
съобщавайки за младежки диско-влак, който пътува през Европа под 
девиза: «Една музика, една младеж, едно бъдеще». Сатанинският «влак» 
набира все по-голяма скорост, по мярата на човешкото отстъпление от 
Единия Истинен Бог. Той иска да прегази първо младежта и не е за 
учудване, дето тя е като че ли подменена, като че ли побесняла и излязла 
напълно от релсите. Едва ли някой би могъл да устои на такава щателно 
разработена със сатанински хладен ум атака срещу физическата, душевната 
и духовна човешка природа.

Днес повече от всякога ние би трябвало, осъзнавайки своята немощ, да се 
оградим телом и духом дори от най-невинните наглед предизвикателства на 
дявола и да пребиваваме с молитва и покаяние в лоното на Църквата. 
Едната Света Съборна и Апостолска Църква -- Православната, за която 
Господ обеща, че «и портите адови няма да й надделеят» (Мат.16:18).

-23-

СЪБОР НА СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ
И ОСТАНАЛИТЕ БЕЗПЛЪТНИ НЕБЕСНИ СИЛИ

(8/21 ноември)


Празнуването на събора на св.Архангел Михаил и останалите безплътни 
Небесни Сили е установено от св.Православна Църква в началото на IV век 
на поместния Лаодикийски събор, състоял се няколко години преди I 
Вселенски събор. Със своето 35-то правило този събор отхвърлил и осъдил 
еретическото поклонение на Ангелите като творци и владетели на света и 
утвърдил тяхното православно почитание като Божии служители, пазители 
и наставници на хората. Православната Църква чествува празника на 
свв.Ангели на 8 ноември (ст.ст.) -- т.е. в деветия месец на годината според 
древното летоизчисление, започващо от м.март. Това число съответствува 
на 9-те Ангелски чина. Осмият ден на месеца пък ни напомня за събора на 
всички Небесни Сили в деня на Страшния Христов съд и за бъдещия век», 
наричан от свв.Отци «осми ден», който ще настъпи след свършена на света.

Според ученика на св.Ап.Павел -- св.Дионисий Ареопагит (3/16 ноември), 
който се удостоил да съзерцава тайните на невидимия духовен свят, 
Ангелските чинове се разделят на три  йерархии -- висша, средна и низша. 
Всяка от тях се състои от три чина. Във висшата йерархия влизат 
Серафимите, Херувимите и Престолите.

От всички Ангелски чинове най-близо до престола на Пресвета Троица 
предстоят шестокрилите Серафими (името им означава пламенни, огнени). 
За тях св.пророк Исайя казва: «Около Него (около Господа) стояха 
серафими; всякой от тях имаше по шест крила: с две всеки закриваше 
лицето си, и с две закриваше нозете си и с две летеше. И викаха един към 
други и думаха: свят, свят, свят е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с 
Неговата слава!» (Ис.6:2-3). Те са огневи дни, тъй като предстоят 
непосредствено пред Онзи, за Когото Апостолът пише: «Нашият Бог е 
огън, който изтребва» и за Когото Псалмопевецът говори: Ти правиш 
ветровете Свои Ангели, огнените пламъци -- Свои служители» (Пс.103:4). 
Те горят от неугасваща любов към Бога и я разпалват в сърцата на човеците.

След Серафимите пред Премъдрия Създател на вселената предстоят 
многоочитите Херувими (Бит.3:24). Тяхното име означава изобилие на 
премъдрост и просвещение. Те са изпълнени със сияйната светлина на 
Богопознанието, проникват в дълбините на тайните Божии и изпращат на 
хората премъдрост и просвещение за постигане на истинското 
Богопознание.

След Херувимите пред Господа, седящ на «престол висок и издигнат» 
(Ис.6:1), предстоят богоносните Престоли (Кол.1:16), върху които Бог 
почива духовно, тайнствено и непостижимо. Те се наричат богоносни не по 
същество (както знаменитият църковен учител св.Василий Велики нарича 
Христовата плът богоносна -- т.е. съединена неразлъчно с Божествената 
природа на Спасителя), а по благодатта, дадена им за извършване на 
тяхното служение. Правосъдният Творец, неизказано почиващ на 
Престолите, извършва Своя праведен съд, според думите на св.пророк и 
цар Давид: «Ти седна на престола, Съднико Праведни!» (Пс.9:5). Свв. 
Престоли блестят със светлината на Божията правда и служат на 
Божественото правосъдие, непрестанно, прославяйки своя Създател. 
Силата на Божието правосъдие те изпращат на земята и учат земните царе и 
управници да съдят справедливо.

На иконите Серафимите се изобразяват шестокрилати, както е описано във 
видението на св.пророк Исайя, Херувимите -- с четири крила, изпълнени с 
множество очи, а Престолите -- като крилати кръгове, също с много очи. 

-24-

Средната Ангелска йерархия се състои от следващите три чина: 
Господства. Сили и Власти.

Господствата (Кол.1:16) имат власт над по-долните Ангелски чинове. Те 
наставляват поставените от Бога земни владетели, като ги учат да 
управляват мъдро. Господствата учат борещите се със страстите да владеят 
чувствата си, да покоряват плътта на духа, да господствуват над своята 
воля и да побеждават изкушенията.

Силите (I Петр.3:22) изпълняват с пламенно усърдие волята Божия. Те 
вършат чудеса и изпращат на Божиите угодници благодат на чудотворство 
и прозорливост. Свв.Сили помагат на хората в изпълняването на техните 
задължения, укрепяват ги в търпението, дават им духовни сили и мъжество.

Властите (I Петр.3:22; Кол.1:16) имат от Бога власт да сдържат и укротяват 
силата на дявола. Те прогонват от хората бесовските изкушения, укрепяват 
и пазят подвижниците, помагат на онези, които се борят със злите помисли.

В низшата Ангелска йерархия са включени също три чина: Начала, 
Архангели и Ангели.

Началата (Кол.1:16) началствуват над по-низшите Ангели, ръководят ги в 
изпълнението на Божиите повеления. На тях е възложено да управляват 
света, да пазят отделните страни и народи. Началата учат хората да 
въздават на всекиго чест, подобаваща на неговото звание. Те
учат началствуващите да изпълняват своите задължения не заради лична 
слава и изгоди, а за слава Божия и за полза на ближните.

Архангелите (I Сол.4:16) благовестят за великите и преславни Божии дела. 
Те откриват на хората тайните на вярата, пророчествата и волята Божия, 
укрепяват в тях правата вяра, просвещавайки ги със светлината на Св. 
Евангелие.

Ангелите (1Петр.З:22) се намират най-близко до хората. Те им откриват 
Божиите намерения, учат ги на добродетелен и свят живот. «Те са 
поставени да пазят всеки един от нас верните. Когато сме твърди в 
добродетелите ни подкрепят да не паднем; когато паднем ни помагат да се 
изправим и никога не ни оставят, даже когато грешим. Те винаги са готови 
да ни помогнат да вършим добро, стига само ние сами да пожелаем това» 
(св.Димитрий Ростовски).

Деветте чина на Небесните Сили носят общото название Ангели, според 
същината на своето служение. Господ открива Своята воля на висшите 
Ангели, а те, от своя страна, я предават на останалите.

Над всички Ангелски сили е поставен от Бога св. Архистратиг (на гръцки -- 
воевода. военачалник) Михаил. Неговото име, преведено от еврейски 
означава: «Кой е като Бог?» (т.е. кой е равен на Бога?). С тези думи 
верният Божий служител се опълчил против възгорделия се деница, който 
някога бил пръв между Ангелите, но пожелал да стане подобен на Бога и 
въстанал против своя Творец. Укрепяван от Божията Сила, св.Архангел 
Михаил прогонил от небето Божия противник и той бил хвърлен в адската 
бездна, заедно с други паднали духове. След това св.Архистратиг извикал 
към останалите верни Богу Ангелски Сили: «Да внимаваме! Да застанем 
твърдо пред нашия Създател и да не помислим нищо неугодно на Бога!» 
(Пролог, 8 ноември). И възглавявайки Ангелските чинове, той започнал 
заедно с всички свв.Ангели да прославя Пресвета Троица, пеейки 
тържествено хвалебната песен: «Свят, свят, свят, Господ Саваот, Който 
изпълва небето и земята със Своята слава.» Това събиране (съединение) на 
Ангелите се нарича Ангелски събор и означава -- внимание към Бога, 
единомислие и съгласие, защото Ангелите постоянно, единомислено и 
единогласно прославят нашия Бог, покланяем в Троица, Комуто и от нас да 
бъде слава -- на Отца и Сина и Св.Дух, сега и всякога и във вечни векове. 
Амин.

ИЗПОЛЗУВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. «Настольная книга священнослужителя», т.II. сс. 253-257, М.1978.
2. Св.Димитрiй Ростовскiй, Житiя святыхъ (ноябрь, день 8)
3. Законъ Божiй, се.103-104, Джорданвилъ. 1987.
4. Прологъ, ноябрь, день 8.