„Православно слово“. Архив на брой 10 за 1993 година

На 10/23 октомври Православната Църква благоговейно чествува паметта 
на свв. 26 Зографски мъченици. Тези верни Христови последователи били 
изгорени от латинците в кулата на българския монастир Зограф на св.Гора 
през 1276 г. Те , подобно на много други атонски отци от Иверския 
монастир, Ватопед и Карея, приели мъченическа кончина, задето отказали 
да приемат унията, налагана силом от латинците под покровителството на 
император Михаил Палеолог и лъжепатриарха Йоан Век. 

-2-

Изминали векове. Богоугодният подвиг на Христовите страдалци оставал 
да живее пред Господа. Преди 120 години, в деня на тяхната памет, той бил 
прославен с дивно небесно знамение. На този ден монасите от Зограф 
тържествено осветили току-що построения паметник в чест на 
свв.мъченици. В навечерието на празника, по време на всенощното бдение, 
на небето заблестяла необикновена ярка светлина. Светъл стълб се спуснал 
над храма и паметника, а след това,се издигнал нагоре, увенчавайки със 
сияен венец мястото на мъченическата кончина. Така Господ възвеличил 
подвига на Своите светии за слава на святото Си име и за пример на нас, 
техните недостойни потомци от XX век - лукавото време на Отстъплението.

-3-

ЗА ПРАЗНИКА ПОКРОВ НА ПРЕСВЕТА
БОГОРОДИЦА

По време на царуването на благочестивите гръцки царе Маркиан и 
Пулхерия (450-457), с тяхно усърдие в Цариград бил въздигнат храм в 
името на Пресвета Богородица между Теодосиевата стена и пролива Златен 
Рог, във Влахерна.1 Според свидетелството на св.Иоан Дамаскин, това 
станало в 451 г., когато свв.Отци се събрали на IV Вселенски събор в 
Халкидон, за да осъдят монофизитската ерес.
      
Наскоро след основаването на този храм, през 471 г., при царуването на 
император Лъв II Велики и неговата съпруга царица Верина, във 
Влахернския храм била тържествено пренесена многопочитаната риза2 на 
Божията Майка и положена там в рака3, украсена със злато, сребро и 
скъпоценни камъни, и бил установен празникът Полагане ризата на 
Пресвета Богородица -- 2/15 юли.

Тази велика светиня привлякла към Влахернския храм всеобщото 
благоговейно внимание. В същата година, по заповед на императора, към 
храма било пристроено специално здание, увенчано с великолепен купол, за 
раката със св.риза.

През VI век във Влахернския храм се съхранявали и други светини на 
Божията Майка: Нейният драгоценен пояс, скуфия4 и жезъл. Тогава, 
според свидетелството на византийския историк Прокопий, храмът бил 
значително разширен. Император Юстин прибавил към него две олтарни 
абсиди и украсил храма с колони от пароски мрамор. Обширният 
продълговат храм придобил кръстообразна форма с два странични олтара. 
В южния се намирала св.рака с драгоценната риза на Божията Майка, а в 
северния -- св. Купел с мраморен барелиеф на Пресветата Дева, из чиито 
пречисти ръце изтичал прочутият по целия Изток извор -- «агиасма».

От описанието на руския монах Антоний, посетил Цариград през 1200 г., се 
вижда, че във Влахернския храм, наред със светините на Божията Майка, се 
пазели честните мощи на св.Симеон Богоприемец, на св.ап.Иаков, брат 
Господен, на св.пророк Захария, както и една много почитана икона на 
Христа Спасителя.

 Цариградските жители дълбоко почитали Божията Майка. Те вярвали, че 
техният прекрасен град още от самото си основаване се намира под 
особената Нейна защита и покровителство, и го наричали «град на 
Св.Богородица . За това свидетелствува една руска повест от XV век, 
където е изложено старинно гръцко предание за първото молебно

-4-

пение, извършено при основаването на Константинопол (330 г.). Там се 
казва: «Предадоха целия град и всички съсловия 
на неговите жители в ръцете на Пресветата Божия 
Майка и Одигитрия (Пътеводителка) с думите: «Ти, Всенепорочна 
Владичице и Богородице, бидейки по естество човеколюбива, не оставяй 
този град, който е твое наследие. Но като Майка на християнския род, 
закриляй го, пази и го помилвай, като го наставляваш и поучаваш през 
всички времена, бидейки човеколюбива и милостива, та и в него да се 
прослави и възвеличи Твоето великолепно име навеки».

 От древност в Цариград имало много монастири и храмове, въздигнати с 
вяра и благочестие, които поразявали с величието и красотата си, с 
огромните си куполи, стройни колони и с блясъка на своите мозайки. Сред 
цялото това великолепие с особена почит и любов се ползували храмовете, 
посветени на Божията Майка. Между тях имало и величествени катедрали, 
и малки църкви, и параклиси. В едно древно слово се казва, че в Цариград 
«не може да се намери царски дворец, обществено място и учреждение или 
дори просто жилище, гдето да няма храм или поне молитвено кътче в чест 
на Пресвета Богородица».

Благочестивите гърци усърдно се молели на Божията Майка и Тя не ги 
оставяла без Своята помощ,: укрепявала праведните, милвала грешните, 
изцелявала болните, помагала на страдащите, утешавала скръбните, 
защищавала невинните, вразумявала заблудените, укро-тявала злонравните, 
спасявала обуреваемите от беди, наставлявала каешите се. Върху всички 
Пречистата Владичица разпростирала Своето безгранично милосърдие.

Слухът за цариградските светини, събрали в себе си като съкровище 
особената благодат на Божията Майка, стигнал до най-отдалечените 
кътчета на християнския свят. Отвред -- от Изток и Запад -- се стичали там 
благоговейни поклонници, за да почетат с любов чудотворните икони на 
Милостивата Владичица, така изобилно прославяни в този чуден град. 
Наистина, тогава Константинопол бил център на всеобща почит към 
Божията Майка, където се събирали «всички родове», за да ублажават 
Нейното пресвято име (срв.Лука 1:48).

Сред многото Богородични светини в града обаче особено място заемал 
великият Влахернски храм. Ето какво се казва за него в древното слово: 
«Като някаква глава и майка на всички тези прославяни и почитани по 
целия град Богородични храмове и молитвени домове, изпъква Нейният 
славен Божествен храм във Влахерна, който се издига сред тях и ги 
надминава всички тях, тъй както слънцето ярко се откроява и превъзхожда 
небесните звезди».

Хиляди люде прибягвали във Влахернския храм към светата Богородична 
риза: именити граждани и бедни занаятчии, роби и свободни, християни и 
варвари, цариградски жители и благочестиви поклонници от далечни 
страни. Тук намирали утеха и помощ и философи, и прости хора. Тук, в 
струите на свещения Богородичен извор, получавали изцеление множество 
болни.

През тежките дни на военни бедствия, когато стените на Цариград бивали 
обсаждани от вражески пълчища, патриарсите отваряли раката с 
драгоценната риза на Св.Богородица и с усърдна молитва я носели по 
обсадените стени. И Божията Майка спасявала града. Чудодейната сила на 
Св.Богородица изпитвали неведнъж върху себе си неприятелите на 
Византия -- персите и аварите (VII в.), сарацините (VII и VIII в.) и руските 
витязи Асколд и Дир (IX в.). Многократно, когато те обсаждали града, 
чудотворната риза на Божията Майка при молитвитена множество народ 
била потопявана в тихите води на Босфора и всеки път в морето се 
надигала буря, която разбивала неприятелския флот.5 Затова в похвалното 
слово, посветено на празника Полагане ризата на Св. Богородица, се казва: 
«Божественият Богородичен храм във Влахерна е крепост на царствуващия 
град, в която се спасяват от опасност всички прибягващи там».

Още от основаването на Влахернския храм Божията Майка озарила Своята 
светиня с много дивни знамения. Но най-великата Нейна милост се 
проявила в този храм през X в. В началото на това столетие Византийската 
империя преживявала трудно време. През 824 г. сарацините завладели 
о.Крит и го превърнали от цветущ остров във вертеп на морски 
разбойници. Оттогава бреговете на Гърция не знаели мир. Всяка година 
свирепи пирати извършвали тук своите опустошителни нападения. Егейско 
море кипяло под техните стремителни лодки, чиито криви платна зловещо 
се носели край гръцките брегове като страшни сърпове, изпратени за 
жестока жетва. Сарацините завземали острови, грабели градове, 
разрушавали храмове и монастири, избивали и отвеждали в плен 
нещастните жители. През 904 г, те разгромили и подложили на сеч 
прочутия град Солун. Не по-добро било положението и на северната 
граница на империята. Продължителната война с България носела на 
гърците поражение след поражение. През 907 г. под стените на 
византийската столица неочаквано се появили руски войски. Неспокойно 
било и вътре в страната: в Цариград се водела борба между две партии, 
враждуващи по повод четвъртия брак на императора. В Пелопонес вилнеел 
глад, в Мала Азия избухвали вълнения.

-5-

Накрая разразилата се по целия Изток чума довършила всеобщото 
бедствие. Градове и села били обхванати от униние, навред се 
разпространявали тревожни слухове. Четели се и се преписвали апокрифни 
разкази за края на света. Жителите на Византия възлагали цялата си 
надежда на Божията Майка, очаквайки единствено от Нея помощ и 
застъпничество.

 Тъкмо по това време в Цариград се подвизавал един велик Божий угодник, 
св.Андрей, юродив заради Христа (паметта му се празнува на 2/15 
октомври). Блаженият Андрей бил по произход славянин. Още като млад 
той попаднал в Цариград заедно с група роби, купени на Изток от богатия 
жител на столицата Теогност. Андрей бил красив, послушен и добронравен 
момък, поради което Теогност го обикнал повече от другите. Той му дал 
възможност да изучи гръцки език и разни науки. С особено усърдие 
момъкът изучил също така и Свещеното Писание. Той започнал да 
посещава Божиите храмове и обикнал да се моли в тях. С голям интерес 
четял Андрей житията на светиите. От тях най-много затрогнало душата му 
житието на св.Симеон, юродив заради Христа, живял през IV век в 
Палестина (21 юли/З август). Образът на св.Симеон, отрекъл се от всички 
земни блага, пленил сърцето на юношата. У него се появило горещо 
желание да последва примера на преп.Симеон. И Господ с особено 
указание свише го благословил за тежкия път на юродството заради 
Христа. Андрей изведнъж се променил. Той напуснал дома, в който живеел, 
започнал да ходи из града като обезумял в изпокъсани дрехи, търпял глад и 
студ, подигравки, оскърбления и побои, а нощите прекарвал в молитва за 
себе си, за обиждащите го и за целия християнски свят.

 Жителите на византийската столица, за които животът на блажения Андрей 
изглеждал тъй необичаен, го презирали и само малцина разбирали 
величието на търпението и подвига му. Такъв бил знатният юноша 
Епифаний, който станал ученик на св.Андрей.6

 През 910 г. зимата в Гърция била много сурова. В Цариград две седмици 
имало люти мразове: къщите били покрити със сняг, рухвали високи 
здания, бурен вятър кършел и изтръгвал от корен дървета, птици, лишени 
от храна, падали мъртви на земята. Всички бедняци на Цариград били в 
голяма беда. Тогава и блаженият Андрей, лишен от покрив и дрехи, бил 
обречен на смърт. Той си казал: «Благословен да бъде Господ Бог! Дори и 
да умра тая зима, то нека умра от любов към Него. Но Бог е силен да ми 
даде търпение да понеса мраза . В един ъгъл на града блаженият видял да 
лежи куче и легнал до него, за да се стопли, но кучето станало и избягало. 
«О, колко си грешен, ти окаяни, -- си казал св.Андрей, -- та не само хората, 
но и псетата се гнусят от тебе!» През това време мразът все повече и повече 
се засилвал. Блаженият посинял и започнал да замръзва. Той мислел, че 
вече настъпва последният му час и се молел Господ да приеме в мир душата 
му. Изведнъж Андрей почувствувал топлина, отворил очи и видял пред 
себе си един необикновен светъл юноша, който държал в ръце разцъфнало 
клонче. Като докоснал с него блажения, той го съживил. Юношата повел 
Андрей в райските селения, дето той видял неизказаната красота на 
райските жилища. Сред тях се издигал Честният Кръст Господен, 
заобиколен от огнезрачни Ангели, които славели и възпявали Разпнатия на 
него Господ и му се покланяли. След това блаженият бил издигнат, 
подобно на св.Апостол Павел, до третото небе, дето той се удостоил да 
види Владиката Христа, Който седял на престола на славата Си и гледал 
към него преизпълнен с любов. После той отново се озовал в чудната 
райска градина и си помислил защо само Пречистата Богородица не бил 
видял тук. И ето че един светъл мъж, отговаряйки на мисълта му, казал: 
«Няма Я тук сега: Тя отиде в многострадалния свят да помага на хората и 
да утешава скръбните! Аз бих могъл да ти покажа Нейното свято място, но 
вече е време да се върнеш на земята.»

 Думите на Ангела дълбоко поразили св.Андрей. От този миг той пламнал с 
още по-гореща любов към Божията Майка. Блаженият започнал често да 
посещава Нейния Влахернски храм и, като стоял там пред светата рака с 
Нейната драгоценна риза, дълго се молел за града и за всички люде. Заедно 
с него усърдно се молел и верният му ученик Епифаний.

 Веднъж, когато стояли във Влахернския храм на неделно всенощно 
бдение, в 4-ия час на нощта (10ч. вечерта), духовните очи на св.Андрей 
изведнъж се отворили и той видял една величествена Жена да идва по 
въздуха от главните врати на храма, придружена от многобройна свита. 
Св.Йоан Предтеча и св.Иоан Богослов Я подкрепяли с ръце. Ангелски 
ликове, Пророци, Апостоли и много други светии в бели одежди Я 
съпровождали, като едни Я предхождали, а други Я следвали, пеейки 
химни и духовни песни. Когато Тя се приближила до амвона, блажени 
Андрей запитал стоящия до него Епифаний: «Виждаш ли Господарката и 
Царицата на света?» -- «Виждам Я, свети отче, и се ужасявам (с благоговеен 
страх) -- отговорил Епифаний. Като преклонила колене, Пресветата 
Владичица дълго се молела за целия свят, обливайки със сълзи пречистия 
Си лик. 

-6-

«Царю Небесни, се молела Светата Дева, приеми всеки човек, който Те 
слави и Ти се моли, като призовава Моето име. И където се извършва 
празник в Моя чест, освети това място и прослави тези, които чрез Мен Те 
прославят, като приемеш всяка тяхна молитва и обет». След като свършила 
молитвата Си, Тя се приближила до св.Престол и тук отново се помолила за 
предстоящите люде. Подир това Тя се обърнала с лице към богомолците, 
снела от главата Си блестящото като мълния покривало и с голяма 
тържественост го разпростряла с пречистите Си ръце над присъствуващия 
народ. Двамата святи мъже Андрей и Епифаний дълго време съзерцавали 
Нейния разпрострян над народа омофор и сиянието на Божествената слава, 
озаряваща целия храм.

Наскоро след това чудно явление на Божията Майка във Влахерна, в 
живота на Византия настъпила промяна. Гръцкият пълководец Никифор 
Фока освободил о.Крит и с това сложил край на пиратските нападения. 
Прекратили се нашествията на българите; русите станали приятели на 
Византия и се готвели да приемат от нея Христовата вяра. Уталожили се 
вътрешните смутове и настъпил разцвет на културата. Византия навлязла в 
онзи блестящ период от своята история, който се нарича Македонско 
възраждане.7

 Гърците почели дивното явление на Божията Майка със специална икона, 
за която пише руският поклонник Александър, посетил Цариград около 
1391г. Той казва: «Тук има икона на Св.Богородица, Която св.Андрей 
видял да се моли във въздуха». Все още обаче не съществувал празник в 
чест на Покрова на Пресвета Богородица.

 Установяването на този празник се дължи на Руската Църква.8 Според 
мнението на някои богослови той започнал да се празнува най-напред в 
Киев, не по-късно от първата половина на XII в. Запазен е древен ръкопис 
на славянския Пролог, където тъй е изложена причината за установяване на 
празника Покров в Русия: «Като чух за явяването на Богоматер във 
Влахерна, мислех си, как такова страшно и милосърдно видение е могло да 
остане без празник... Пожелах да не остане без празник светият Твой 
Покров, Преблага, но както Ти искаш, така украси празника на Твоя 
Покров, Всемилостива!»

 Много скоро празникът Покров Богородичен станал един от най-
любимите празници в Русия. Появили се икони, на които Божията Майка 
била изобразявана така, както Я видял св.Андрей. В чест на Покров 
започнали да се строят и освещават храмове. През 1165 г. бил построен 
знаменитият храм «Покров на Нерли», който е един от най-великите 
шедьоври на руската архитектура.9 Няколко века по-късно в Москва бил 
издигнат известният в цял свят храм, наречен «Покров на рву». Един от 
престолите в него е посветен на св.Василий Блажени, който се подвизавал в 
юродство заради Христа, както някога св.Андрей във Византия. От Русия 
празнуването на Покров Богородичен преминало и в другите православни 
страни.

 В Пролога (Синаксара) словото за Покров завършва със следната молитва: 
«О, милостива Владичице, тъй както някога покри присъствуващия народ в 
храма (във Влахерна), така покрий и нас, грешните Твои раби..., като 
унищожиш злите кроежи и козните на ония, които замислят зло срещу нас. 
И спаси ни по милостта на Твоя Син в този свят и в бъдещия -- нас и 
всички, които прибягват към Теб със страх Божий и вяра, като се надяват 
на Теб, бързата наша Застъпница и Помощница» (Пролог, 1 октомври).

 Установено е празникът Покров на Св.Богородица да се празнува на 1/14 
октомври, заедно с паметта на св.Апостол Анания, преп.РоманСладкопевец 
и св.Иоан Кукузел, за слава на Пресветата Е.диносъщна и Животворяща 
Троица -- Отца и Сина и Светаго Духа. Амин.

-7-

БЕЛЕЖКИ

1. Влахерна е място в Цариград, намиращо се близо до пристанището и 
наречено така но името на прочут скитски воевода Влахерн, който бил там 
убит.
2. Риза одежда, одеяние (горна дреха).
3. Рака ракла, ковчег за свети неща, за свети мощи. 4. Скуфия (гр.) малка 
кръгла шапчица, каквато от древност до наши дни носят духовните лица.
5. Срв. синаксара в събота на V седмица на Великия пост. Цит по 
прот. Дебольскiй, Дни богослужения православния кафолической 
восточной Церкви,т.1,стр.155, СПб, 1894 г.
6. С поред мнението на някои църковни писатели и историци, ученикът на 
св.Андрей, Епифаний, след време приел монашество с името Полиевкт и 
по- късно, през 956г., бил избран за Цариградски патриарх (956-970). 
Поради святия си живот, високата си образованост и красноречие той бил 
наречен «втори Златоуст». Паметта му се празнува на 5/18 февруари. В 
канона на св.Андрей (песен 6, тропар 3) се казва: «Ти насочи Епифания, 
още юноша, на правия път, като му предрече, че ще стане архиерей и ще 
поучава народа». Някои историци твърдят, че именно по време на 
св.Полиевкт великата княгиня св.равноап. Олга (11/24 юли) пристигнала с 
многобройна свита в Цариград, за да се запознае с Христовата вяра, и че тя 
била наставела и кръстена лично от св. патриарх Полиевкт.
7. Така се нарича епохата на династията на Македоняните (867-1056), с 
издигането на която настъпва подем в политическия и културен живот на 
Византия.
8. Канон на Покров, песен VIII, тропар I.

-8-

АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ (АЛЕКСИЕВ)

ЗАЩО БОГ ЧЕСТО ПЪТИ НЕ ИЗПЪЛНЯВА
МОЛИТВИТЕ НИ?

( Из книгата «Нашата молитва» -- продължение от бр. 8 )

Божията воля всякога желае нашето добро. Нашата пък воля, разстроена 
от греха, не всякога има пред очи нашето собствено добро. Оттам 
произлизат стълкновенията между нашата воля и Божията. Ние се увличаме 
по всевъзможни страсти и в късогледството си често считаме за свое добро 
неща, които са за нас всъщност най-голямо зло, защото ни въвличат в грях 
и причиняват вечна смърт.

Бог е дал Своите заповеди, за да ограничава и спъва чрез тях вярващите в 
подхлъзването им към греха. А хората отхвърлят тия заповеди, за да могат 
да живеят както си искат. Тръгнали по пътя на леките греховни 
удоволствия, те не знаят спирачка. Като угаждат на страстите си, те 
неусетно се отдалечават от Бога и се излагат на съдбоносната опасност да 
се удавят в приятните вълни на своеволието. Такива люде не престават да 
вярват в Бога и да Му се молят, но техните молитви имат за своя същинска 
цел не богоугождението, а себеугождението. Себеугаждането пък погубва 
човека, според Христовите думи: «Който е запазил душата си, ще я изгуби, 
а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази» (Мат.10:39). Ето 
това себеугодие е най-честата пречка за изпълнение на нашите молитви.

Св.Иоан Тоболски намира, че няма по-голяма беда за нас от тая, да 
противопоставяме своята воля на Божията. Той пише: «Дяволът има двама 
свои служители, по-люти от самия него, които настройват богопротивно 
нашата воля: това са плътта и светът. Плътта похотствува, а дяволът 
разпалва нашите желания. За да не би пък те да угаснат, светът поддържа 
горенето им чрез приетите светски нрави и обичаи. От плътта произлизат 
много грехопадения, а светът доставя различни безнравствени забави и 
увеселения под въздействието и коварството на злия дух».1

Хората живеят в греховна обстановка. Като нямат крепка вяра в Бога и 
страх, че след смъртта си ще отговарят пред Божия съд за своите дела, те 
лекомислено затъват в плътски удоволствия и всевъзможни развлечения, 
отклоняващи ги неусетно от християнския им дълг и опетняващи съвестта 
им. Техните плътски настроения така овладяват умовете им, че те нерядко 
стигат дотам -- да загубят представата за разликата между позволено и 
непозволено, между добродетел и грях. Често ще чуете християни 
снизходително да представят най-мерзките грехове на плътта и най-
противозаконните й задоволявания като нещо естествено, като природа, 
без да се замислят над простата истина, достъпна даже за езичниците, че 
богоустановеният закон за продължаване на човешкия род няма нищо 
общо с блудството и прелюбодейството. Те или забравят, или съвсем не 
знаят онова ясно разграничение между брак и блуд, което прави 
св.ап.Павел, като пише: «Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло- 
чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог» (Евр,13:4). Бракът е 
природа, а прелюбодейството е грях!

Хората се поддават на светски безнравствени забави и увеселения, за да 
прекарват времето си по-весело. Заради тия светски увеселения те забравят 
Бога и Неговия свят закон. Тъй те постепенно убиват в себе си всичко 
свято, докато достигнат до пропастта, дето ги чака вечна гибел.

Господ обаче не желае смъртта на грешника, а изправлението му (Иез.ЗЗ: 
11). И ето, воден от любов, Той често пъти спъва заблудените в тяхното 
тичане подир греха, като им праща болести, неприятности, разни тежки 
грижи, материални загуби, смъртни случаи, или като допуска зли хора да ги 
оскърбяват, клеветят, злепоставят, преследват и пр. Разтичалите се подир 
леките наслади, когато биват чукнати от Провидението, се мръщят, 
роптаят, сърдят се на Бога, че ги наказва като че ли безпричинно и твърде 
тежко. Те са готови дори Бога да похулят и от вярата да се откажат, и така 
да затънат в още по-страшни грехове. Всъщност те би трябвало да се 
смирят и да благодарят за това, че Бог не им дава да живеят безнаказано в 
греховете си. Той ги наказва, за да ги накара да се опомнят и да ги предпази 
от гибел. За себеугодниците обаче това е непоносимо. Те искат да не им се 
пречи да грешат. Те не могат да търпят ограниченията на Божиите 
заповеди. Затова и роптаят.

Нещастни духовни слепци! Те не виждат Божието благодеяние в 
наказанията! Тяхната

-9-

слепота е последица от безпределното им себеугодие. 
Тяхната греховност им пречи да съзрат и своята вина. Затова те, виновните, 
обвиняват Бога!

Получава се странна духовна обърканост. От неподчинение на Божията 
воля се стига до обвиняване на Бога, че Той не ни се подчинява, когато Го 
молим да изпълни нашите прищевки! Подсъдимите започват да съдят 
Съдията! Неправедниците упрекват Всеправедния в несправедливост! При 
този спор с Бога грешните създания си мислят, че те имат право, а не Бог. 
Но всеки по-издигнат безпристрастен ум ще разбере, че при подобно 
стълкновение раз-номислието е не в полза на грешните и непокорни 
създания, а в тяхна вреда.

Какво обаче виждаме в живота? -- Вместо да поправят своята неправда, 
непокорните на Божията воля упорствуват в своеволието си и се опълчват 
срещу Божия Промисъл. Те намират в Бога «вина»! Но в що се състои 
«Божията вина»? -- «В това -- отговаря св. Йоан Тоболски, -- че Божиите 
разпореждания са противни на нашата воля, или по-точно на нашето 
своеволие, поради което ние считаме Божия съд за несправедлив. Но така 
ли е всъщност? Поправи себе си и тогава ще видиш истината, от която си 
се отклонил, и ще разбереш, че Бог е прав, а ти си неправ. О, зла човешка 
воля! Ти считаш човека за праведен, а Бога -- за неправеден. А кой човек 
считаш ти за праведен? -- Себе си, защото, когато питаш: «Какво съм 
направил?» (та Бог ме наказва -- в ск.м.), ти смяташ себе си за праведен.»2

Когато човек се просвети духовно и заживее в покорност на Божията воля, 
очите му се отварят и той вижда ясно нещата, струващи му се дотогава 
мъгляви и противоречиви. Тогава той престава да роптае при изпитания и 
нещастия, при загуби и смъртни случаи, защото чувствува във всичко 
благия Божий Промисъл, предпазващ от зло и насочващ към изправление и 
покаяние. «Мъдрият -- според св.Амвросий Медиолански -- не скърби при 
телесни болести и не се огорчава, когато е в беди, но и в скърбите пребъдва 
благодушен и търпелив, понеже не в насладите и в телесните радости се 
състои блаженството и щастието. То се достига само чрез съвест, чиста от 
всякакъв порок»3

Нашият Промислител е премъдър Лекар на душите. Той се стреми чрез 
горчивите лекарства на изпитанията да ни доведе до радостта на 
оздравяването и до онова състояние на праведност, при което човек може 
да вкуси райските радости и да види колко благ е Господ (Пс.33:9).

Който търси Царството на Бога и Неговата правда (Мат.6:33), ще се научи 
като Иов не само доброто да приема от Бога, но и злото да понася 
(Иов.2:10) и, което е още по-важно, за всичко да бъде благодарен, 
съгласно заповедта на св.Ап.Павел: «За всичко благодарете; защото такава 
е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса» (1Сол.5:18).

В заповедта «За всичко благодарете!» думата «всичко» обхваща и доброто, 
и неприятностите. Трябва, следователно, да изпитваме благодарност и 
когато Бог ни милва с добро, и когато ни лекува с неприятности, и когато 
ни дава щастие, и когато ни праща беди. Благодарният се ползува и от 
едното, и от другото, за да расте духовно и да се обогатява с добродетели, 
тъй както растенията се ползуват и от слънцето, и от дъжда, за да растат. 
Божиите благодеяния вдъхновяват добрия християнин за любов към 
Спасителя, а бедите го учат на смирение и търпение. За истинския Христов 
последовател няма зло освен греха и дявола. Св.Иоан Златоуст прекрасно 
поучава: «Винаги да благодари е свойствено на мъдрата душа. Ти си 
понесъл някакво зло? Поблагодари на Бога и злото ще се превърне в 
добро!»4

Който благодари, упражнява се в една от най-възвишените молитви -- 
благодарствената. Бог се радва на такава молитва, особено когато човек е 
благодарен и за сполетелите го нещастия. Как няма Бог да се отзове на 
такава възвишена благодарствена молитва и за понесеното зло, как няма да 
въздаде на благодарната и смирена душа с най-голямо добро! Но голямо 
мъжество се иска, дълбока вяра и непоклатно смирение са потребни, за да 
благодариш, че Бог ти отказва приятната напитка, за да ти даде горчиво 
лекарство. Нужна е висока християнска мъдрост и търпеливо изчакване, за 
да не роптаеш, че Бог не изпълнява вредните за душата ти просби, а чрез 
отказа според благостта Си ти готви нещо велико и много полезно...

Като размишляваме върху сложния въпрос, защо Бог често пъти не 
изпълнява молитвите ни, ние трябва -- за пълнота -- да изтъкнем още някои 
съображения, както и да приведем за пояснение и други ярки и твърде 
ценни мисли на свв.Отци.

Понякога Бог се бави да изпълни някои наши молитви не защото не иска 
да даде измолваното земно благо, а защото желае да внедри в душите ни 
най-високи християнски качества, каквито са безкористността, 
постоянството и верността. Бог цели да ни направи твърди в мъдростта, за 
да не би, вследствие на бързо изпълнената молба, ние да понесем духовна 
загуба при материалната печалба. Бързо придобиваното благо не се цени 
достатъчно, макар и да е най-скъпо само по себе си. Лекотата на 
придобиването му снижава неговата стойност в човешките очи.

-10-

Мнозина се 
хвалят: «Бог ми дава бързо всичко, за каквото Го помоля. Той чува 
молитвите ми. Аз затова Го и обичам». Такива хора обикновено не са 
твърди във вярата и лесно изпадат в униние, ропот и отчаяние, щом не 
получат онова, което просят. А Бог иска от нас да Му бъдем верни 
всякога -- и когато ни обсипва с блага, и когато ни ги отнема.
Душевните качества -- твърдост, постоянство, вярност, смирение и 
търпение -- не се изграждат лесно. Те са плод на усилени трудове. От 
примера на светците виждаме, че те са устоявали във верността си Богу и 
при най- тежките изпитания, благодарение на своите твърди добродетели, 
придобити с дългогодишни подвизи, с много пот и усилени моления. Прав 
е св.Иоан Лествичник, като пише: «Само духовните блага, които се 
придобиват с много молитви и в продължение на много години, са твърди 
и трайни.»5

Понякога Бог не изпълнява молитвите ни, за да излекува скритата в нас 
леност. Св.Иоан Златоуст поучава: «Не говори: аз се молих много, но не 
бях чут, защото и това често става за твоя полза. Бог знае, че ти си ленив и 
че ако получиш нужното, няма повече да се молиш. Затова чрез самата 
нужда те заставя по-често да беседваш с Него и да прекарваш времето си в 
молитва. Пребъдвай в молитва и не си позволявай леност. Молитвата може 
много нещо да извърши. Затова пристъпвай към нея не като към 
маловажно дело! «6

В същия дух наставлява и св.Ефрем Сирин: «Ако Бог се бави да изпълни 
прошението, не бива да скърбим. Подателят е премъдър. Той гледа и на 
прошението, и на времето; и ако види, че прошението е неполезно за 
настоящия момент, а ще бъде полезно впоследствие, отлага изпълнението 
му за известно време. Макар на молещия се да му е мъчно, че не е 
изпълнена молбата му в момента, Подателят след известно време ще го 
утеши с ползата.»7

Затова много грешат ония християни, които след като малко са се 
помолили и нищо не са получили, са готови да се откажат и от молитва, и 
от вяра. Правилното е -- никога да не се отказваме ни от молитвата, ни от 
Бога, а да продължаваме да се молим, като постоянно проверяваме душите 
си, дали всичко в тях е в ред, и дали ние имаме нужното смирение, вяра, 
твърдост, упование, любов, усърдие, съсредоточеност и постоянство. Може 
би Бог умишлено се бави да изпълни молбите ни, за да ни накара още 
повече да напреднем в спасителната добродетел на усърдната молитва (срв. 
Лука 18:1-7).

 Изпитал това в личния си живот, св. Нил Синайски пише: «Не скърби, че 
не получаваш от Бога онова, що просиш. Той иска да ти достави по-голямо 
благодеяние с туй, че те заставя да продължаваш търпеливо да Му се 
молиш. Защото какво е по-висше от това -- да водиш постоянна беседа с 
Бога и да бъдеш в общение с Него!»8
Подобна мисъл изказва и св.Иоан Лествичник: «Като се молиш дълго 
време и не виждаш плод, не казвай, че нищо не си получил от своята 
молитва. Защото самото пребиваване в молитва е вече придобивка... Та кое 
благо може да бъде по-високо от туй, да се доближаваш до Бога и да 
пребъдваш в непрекъснат съюз с Него?»9

В тоя дух и св.Иоан Златоуст много мъдро разяснява ползата от молитвата 
тъкмо в случаите, когато ние мислим, че нямаме полза от нея. Той казва, че 
молитвата е велико благо, ако се придружава от чувство на благодарност 
при всички случаи, т.е. ако ние се научим да благодарим на Бога не само 
когато получаваме просимото, но и когато не го получаваме. Според него, 
ако се смирим пред непостижимия Божий Промисъл, то и от неизпълнената 
молитва ще имаме еднакво голяма придобивка.»Бог всякога, и когато дава 
просимото, и когато не го дава, върши и едното, и другото все за наше 
добро. Ако получиш, ползата е явна. Ако не получиш, ползата е скрита, но 
съществува. Откриеш ли я, ще видиш, че тя ти носи не по-малко облага, 
отколкото явната полза, защото обогатява душата ти с невидимите 
съкровища на небесните добродетели -- смирение, покорност на Божията 
воля, търпение, себеотрицание, безкористност и пр., които водят към 
Царството Божие.

«Независимо от това, дали ще получим просимото или не, -- поучава 
св.Иоан Златоуст, нека бъдем настойчиви в своето прошение и да 
благодарим не само в случай на успех, но и в случай на неуспех. Да не 
получим, когато това иска Бог, е не по-малко ценно от туй да получим, 
понеже ние сами не знаем що е полезно за нас така, както знае Той.»

«Ще се учудиш -- продължава същият св.Отец, -- че не знаем какво ни е 
полезно! И Ап.Павел, този велик мъж, удостоен с неизказани откровения, 
не знаел, че просел неполезното за себе си. Като се виждал заобиколен от 
непрестанни изкушения, той се молел за избавление от тях, и то не веднъж, 
не дваж, а много пъти... и не получил просимото. Да видим как понесъл той 
това. Възроптал ли? Изпаднал ли в униние? Отчаял ли се? -- Не! -- Що му 
казва Господ? -- Рекъл: «Стига ти моята благодат; защото силата Ми се в 
немощ напълно проявява» (2Кор.12:8-9). Бог не само не го освободил от 
постигналите го беди, но допуснал той да си остане в тях. Ала отде се 
вижда, че той не е възроптал против това? Слушай, що сам Павел казва, 
когато узнал, че така е угодно

-11-

Богу: «Затова с много по-голяма радост ще 
се хваля с немощите си» (ст.9).»Не само не искам -- казва -- да се освободя 
от тези беди, но дори с голяма радост се хваля с тях». Виждаш ли колко е 
признателна тази душа! Виждаш ли каква е любовта й към Бога! Чуй какво 
още казва той: «Не знаем за какво да се помолим, както трябва» (Рим.8:26), 
т.е. ние, като човеци, не можем да знаем всичко в подробности. Затова 
трябва да предоставим всичко на Твореца... И да приемаме с голяма радост 
всичко, каквото Той определя; нека гледаме не на това, че неприятни са за 
нас сега произшествията, а на онова, което е угодно Богу. Той по-добре 
знае що ни е полезно, знае и това, как да устрои нашето спасение.»12

Искрената молитва всякога дава спасителен плод. Политнала към небесата, 
тя никога не се връща празна оттам, а всякога ни носи нещо скъпоценно, 
което в момента ние може би не съзнаваме като велика Божия милост, но 
ползата от което отпосле ще разберем. Ние трябва без всякакво съмнение 
да се надяваме на едно от двете -- или че Бог ще ни прати каквото просим, 
или ако ни откаже просимото, ще ни даде в замяна на него друго нещо, 
което е за нас всъщност най-необходимото и спасителното, без ние да 
съзнаваме това. Ако Той ни е дал Своя Син да умре за нас, без ние да сме 
Го молили за това, няма ли да ни подари с Него и всичко (Рим.8:32), 
особено когато Му се молим със смирение? Давайки ни, Той ни учи да 
благодарим. Отказвайки ни, Той ни учи да търпим. Благодарността е 
съединяване с Бога, а търпението е спасение.

Всичко това трябва да помним, за да не изпадаме в малодушие и ропот в 
случаите, когато с вяра и по всички правила се молим, а наглед нищо не 
получаваме. Нека знаем, че всъщност много получаваме. И когато ни 
отказва, Спасителят е при нас и ни пази от погибел. Нали Сам е казал: Ето, 
Аз съм с вас през всички дни до свършека на света» (Мат.28:20). Той е при 
нас, особено когато с упование и любов Го призоваваме. Ще дойде ден, 
когато напълно ще се уверим в това и ще се радваме безкрайно, че сме се 
молили с постоянство и неотстъпност дори в случаите, когато нищо на вид 
не сме получавали.
 
БЕЛЕЖКИ

1. Св.ИоаннТобольский, О сообразовании воли чоловеческой с волей 
Божией (Журнал Московской Патриархии №6, 197бг., с.66, кол.П). 2.Пак 
там.
3. Пак там, с.66, кол.П.
4. Св.Iоаннъ Златоустъ, Толкованiе на «I посланiе къ Фессалоникiйцамъ». 
беседа X (Твореiя, Т.ХI, кн.2. (11б,1905г., с.559). 5.»Лествица», степень 28, 
§ 40, с.4()0.
6. Св. Iоаннъ Златоуст, беседа ІІІ.О покаянiи (Творенiя,т.ІІ. кн.1, с.327-328). 
7. Цит. по «Светоотеческiя наставленiя о молитве и трезвенiи», с.147. 
Н.Св.Нилъ Синайскiй. Слово о молитве. § 34 (Добротолюбiе, т.П, с.211). 
9. «Лeствица», степень 28, § 29, с397.
10. Св.Iоаниъ Златоустъ, Бесeда на книгу Бьтiя, бесЪда XXX (Творенiя. т.IV, 
кн.1, с.321-322).
11. Св.Iоаннъ Златоустъ, О молитве1!», слово III (Творенiя, т.ХП. кн.2. с.484- 
485).
12. Св.Iоаннъ Златоустъ, Беседа на книгу Бытiя, беседа XXX (Творени. т.. 
кн.1, с.321-322).

-12-

СВ. АМВРОСИЙ ОПТИНСКИ

«ТЕ НЕ ЗНАЯТ ИСТИНАТА И НЕ ЖЕЛАЯТ
ДА Я ЗНАЯТ»


Отговор на отнасящите се благосклонно към латинската църква
по повод тяхното неуместно възхваляване на папистите
заради мнимите достойнства на църквата им

_Преподобни Амвросий Оптински починал в Господа на 10/23.Х.1891 г., в 
деня, когато се празнува паметта на свв. 26 зографски мъченици. Цял 
живот той неуморно се подвизавал в подвига на старчеството и 
наставлявал хиляди души в св.Православна вяра. Неговите мъдри духовни 
съвети и поучения са вече известни и у нас. Днес публикуваме едно негово 
творение от края на 50- те години на миналия век срещу католическата 
пропаганда. Написано в светоотечески дух, то съчетава блага кротост и 
твърдост в истината, добродетели тъй нужни за нашето време._

Напразно някои от православните се възхищават на провежданата от 
Римската църква пропаганда, на мнимата самоотверженост и дейността на 
нейните мисионери и на усърдието на латинските сестри-болногледачки и 
неправилно приписват на латинската църква такова важно значение, че уж 
след отпадането й от Православната Църква последната не бива да остава 
такава, каквато е, а трябва да търси съединениес нея. Строгото изследване 
ще покаже, че такова мнение е неправилно, а енергичната дейност на 
латинците не само не предизвиква възхищение, но напротив -- събужда 
дълбоко съжаление у благоразумните и разбиращи истината люде.

 Източно-Православната Църква от времето на Апостолите досега пази 
неизменни и неповредени от нововъведения както Евангелското и 
апостолско учение, така и преданията на свв.Отци и постановленията на 
Вселенските събори, на които Богоносни мъже, събрани от всички страни, 
съборно са съставили Божествения Символ на Православната вяра и като са 
го огласили пред целия свят в пълен и съвършен вид, са забранили под 
страх от най- строги наказания, всяко прибавяне или съкращаване, 
изменение или разместване в него -- дори на една йота. Римската църква 
пък отдавна се е отклонила от истината, като е изпаднала в ерес и 
нововъведения. Още св.Василий Велики е изобличавал в това някои от 
римските епископи в своето послание до св.Евсевий Самосатски: «Те не 
знаят истината и не желаят да я знаят; с тези, които им възвестяват истината 
спорят, а самите те утвърждават ерес» (Окр.посл., § 7).

 Св.Ап.Павел ни заповядва да се отстраняваме от онези, които са заразени 
от ерес, а не да търсим съединение с тях, като казва: «Страни от еретик, 
след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е 
извратил и греши, като сам осъжда себе си» (Тит.3:10-11).

 Съборната Православна Църква не веднъж или два пъти, а многократно е 
вразумявала поместната Римска църква, но последната, въпреки всички 
основателни доказателства е пребъдвала упорито в своите неправилни 
разбирания и действия.

 Още през VII в. в западните църкви се е появило неправилното учение, че 
Св.Дух изхожда и от Сина.

 Отначало против това ново мнение са се обявявали и някои папи, като са 
го наричали еретическо. Папа Дамас (366-384г.) говори за него така: 
«Който мисли правилно за Отца и Сина, а не мисли правилно за Св.Дух, той 
е еретик» (Окр.посл.,§ 5).

 Същото са потвърждавали и други папи -- Лъв III и Йоан VIII (IX век). Но 
повечето от техните приемници, прелъстени от правата на властта и 
намирайки в тях много мирски изгоди за себе си, дръзнали

-13-

да променят 
Православния догмат за изхождението на Св.Дух, въпреки постановленията 
на 7-те Вселенски събора и въпреки ясните думи на Самия Господ в 
Евангелието: «Духът на истината, Който изхожда от Отца» (Йоан.15:26).

Но както една грешка, която не се счита за такава, винаги води след себе 
си друга, и както едно зло поражда друго, така се случило и с Римската 
църква. Едва успяло да се появи на Запад неправилното учение, че Св. Дух 
изхожда и от Сина, самото то породило други подобни на него изчадия и 
постепенно въвело заедно със себе си други нововъведения, повечето от 
които противоречат на ясно изразените в Евангелието заповеди на 
Спасителя. Такива били например поръсване вместо потапяне при 
Тайнството Кръщение, лишаване на миряните от Божествената чаша и 
причащението им само с хляб, употребяване (при евхаристията -- б.пр.) на 
безквасници, вместо квасен хляб, изключване от литургията на 
призоваването на Всесветия, Животворящ и Всетворчески Дух. Въведени 
били и новости, нарушаващи древните апостолски обряди на Съборната 
Църква, като например: лишаване на кръщаваните младенци от 
миропомазване и от приемане на Пречистите Христови Тайни, 
отстраняване от свещенството на сключилите брак, признаването на папата 
за непогрешим, за наместник Христов на земята и др.под. По този начин е 
бил извратен целият древен, установен още от Апостолите порядък на 
извършване на почти всички Тайнства и всички църковни установления -- 
същият този порядък, който някога (преди своето отпадане -- б.пр.) е 
спазвала и древната, свята и православна Римска църква, бидейки тогава 
многоуважаван член на Светата Съборна и Апостолска Църква 
(Окр.послание, § 5, т.12).

Но главната ерес на Римската църква (не по същество, а по действие) е 
измисленият догмат за главенството на папата или по-точно -- горделивите 
претенции на римските епископи за власт над останалите четирима източни 
патриарси. Заради този стремеж към власт привържениците на Римската 
църква са поставили своя папа над правилата и постановленията на 
Вселенските събори, изтъквайки неговата непогрешимост. Но какво 
представлява тази папска непогрешимост, за това свидетелствува 
безпристрастната история. За папа Йоан XXIII се говори така в решенията 
на Констанския събор (1414г.), който е низвергнал този папа: «Установено 
е, че папата, г-н Йоан е закоравял и непоправим грешник, че е бил и 
продължава да бъде беззаконник, справедливо обвиняван в убийство, 
отравяния и други тежки злодеяния; често и упорито той е твърдял и 
доказвал пред различни сановници, че човешката душа умира и изгнива 
заедно с тялото, както душите на животните и добитъка и че е невъзможно 
умрелите да възкръснат в последния ден.» Беззаконията пък на папа 
Александър VI и неговите синове били така чудовищни, че според думите 
на негови съвременници, този папа усилено е подготвял въдворяването на 
земята на сатанинското, а не на Божието царство. Папа Юлий II се упивал 
от християнска кръв, като постоянно въоръжавал християнските народи 
един против друг за изпълняване на своите цели (вж. Духовная Беседа, 
1858г., № 41). Има и много други примери, свидетелствуващи за големи 
прегрешения на папите, но сега не е време да се спираме на тях. При такива 
исторически свидетелства за повреденост от ерес и за погрешимост на 
папите, основателно ли се гордеят папистите с мнимите достойнства на 
Римската църква? Справедливо ли обвиняват те Източно-Православната 
Църква, чиято непогрешимост се основава не на едно отделно лице, а на 
Евангелското и Апостолско учение, на правилата и постановленията на 7-те 
Вселенски и 9 поместни събора? На тези събори са присъствували 
Боговдъхновени и свети мъже от целия свят и те са установили всичко, 
което се отнася до потребностите и духовните нужди на Църквата, 
съгласно със Св.Писание. Затова правилно ли постъпват папистите, които 
за земни цели поставят личността на техния папа над правилата на 
Вселенските събори, считайки, че той е по-непогрешим от тези събори?

Поради всички посочени по-горе причини Източно-Православната 
Църква е прекъснала общението с поместната Римска църква, която 
отпаднала от истината и от правилата на Съборната Православна Църква. 
Римските епископи пък, започнали с гордост, с гордост и завършват. Те се 
стремят да докажат, че уж Съборната Православна Църква е отпаднала от 
тяхната

-14-

поместна църква. Но това е неоснователно и даже нелепо. Истината 
свидетелствува, че тъкмо Римската църква е отпаднала от Православната. 
Макар папистите, утвърждавайки своята мнима правота, да представят, че 
техният патриархат по времето, когато е бил в единение със Съборната 
Православна Църква, е бил пръв и най-старши от петте, -- това е било 
поради положението на Рим като царствуващ (престолен) град, а не поради 
някакво духовно достойнство или право на власт над другите патриархати. 
Неправилно са нарекли също така латинците своята църква католическа, 
т.е. съборна. Частта никога не може да се нарича цяло, а Римската църква 
до отпадането си от Православието е представлявала само една пета част от 
Едната Съборна Църква. Римската църква не бива да се нарича съборна, 
най- вече поради това, че тя е отхвърлила постановленията на Вселенските 
събори, следвайки своите неправилни умувания.

На някои прави впечатление многочислеността и повсеместността на 
привържениците на латинската църква и такива хора, неправилно 
разбирайки истината, мислят: не трябва ли поради тази причина латинската 
църква да се нарича вселенска или съборна? Но това мнение е съвсем 
погрешно, защото никъде в Св.Писание не се приписват особени духовни 
права на многобройността и на многочислеността. Господ ясно е показал, 
че признакът на истинската Съборна Църква не е нейната многочисленост, 
когато говори в Евангелието: «Не бой се, малко стадо! Понеже вашият 
Отец благоволи да ви даде Царството» (Лук.12:32). В Св.Писание има и 
пример, който също не е в полза на множеството. След смъртта на 
Соломон, при неговия син, израилското царство се разделило. От 
Свещ.Писание се вижда, че десет колена са отпаднали, а двете колена, 
останали верни на своя дълг, не отпаднали. И тъй, напразно латинската 
църква се мъчи да докаже своята правота с многочисленост и 
повсеместност.

Признакът на Вселенската Църква, посочен от свв.Отци на Вселенските 
събори е съвсем друг. На тези събори е решено да вярваме в Едната Света 
Съборна и Апостолска Църква, а не просто във вселенската или 
повсеместната църква. Макар Римската църква да има свои последователи 
навсякъде по света, поради това че тя не пази свято съборните и 
апостолски постановления, а се е отклонила в нововъведения и неправилни 
учения, то тя съвсем не принадлежи към Едната Света Съборна и 
Апостолска Църква.

Неправилно разсъждават също така благосклонните към латинците, 
считайки първо, че след отпадането на Запада от Православието в 
Съборната Църква като че ли нещо не достига. Този недостиг отдавна е 
бил възпълнен от Премъдрия Божий Промисъл с основаването на север на 
Руската Православна Църква. На второ място (според отнасящите се 
благосклонно към католиците), заради предишното старшинство и 
многочислеността на Римската църква, въз-съединението с Рим уж било 
необходимо за Православната Църква. Но един е човешкият съд, а съвсем 
друг -- Божият. Св.Ап.Павел ясно казва: «Какво общо има между 
светлината и тъмнината?» (2 Кор. 6:14). Това означава, че светлината на 
Христовата истина никога не може да съществува заедно с мрака на ереста. 
А латинците не желаят да оставят своята ерес и упорствуват в нея, както 
свидетелствуват посочените по-горе думи на св.Василий Велики, 
изпълняващи се на дело вече толкова столетия.

По-добре би било вместо това, отнасящите се благосклонно към 
латинците да разсъдят върху псаломските думи: «ВОЗНЕНАВИДЕХ 
ЦЕРКОВЬ ЛУКАВНУЮЩИХ...» «Намразих сборището на злонамерените, и 
с нечестивци няма да седна» (Пс.25:5) и да съжалят тези, които заради 
властолюбие, сребролюбие и други земни цели и изгоди са всявали смут 
едва ли не по целия свят чрез инквизицията и чрез лукавите йезуитски 
домогвания и досега причиняват смут и скърби не православните в Турция 
чрез своите мисионери. Латинските мисионери не се стараят да обръщат в 
православната вяра иноверците-турци, а се мъчат да отклонят от истинския 
път православните гърци и българи, като използуват за това всякакви 
небогоугодни средства и хитрости. Не е ли това лукавство, и то злобно 
лукавство? Благоразумно ли е да се търси единение с такива хора и по 
същата причина струва ли се да се възхищаваме на мнимото усърдие и 
самоотверженост на тези деятели -- латинските мисионери и сестри-
болногледачки? Те се стараят да обърнат и да водят хората не към Христа, 
а към своя папа.

А какво да отговорим на въпросите: Могат ли латинската църква и 
другите вероизповедания да бъдат наречени нов Израил и кораб на 
спасението? И какво да мислим за

-15-

евхаристията на сегашната римска 
църква?

Нов Израил може да се нарича само онази църква, която изповядва 
правата вяра, а не която е повредена от еретически учения. Св.Иоан 
Богослов казва: «Те излязоха от нас, но не бяха наши; защото ако биха били 
наши, щяха да останат с нас; но те излязоха, за да стане явно, че не са 
всички наши» (1Иоан.2:19). И св.Ап.Павел казва: «Един е Господ, една е 
вярата...» (Еф.4:5), т,е. една е истинската вяра, а не всяко вярване е добро, 
както безразсъдно твърдят отделилите се от Едната Истинска Църква, за 
които св.Ап.Иуда пише: «В последно време ще се появят подигравачи, 
които ще постъпват според нечестивите си похоти. Те са човеци, които се 
лъчат (от единството на вярата), те са душевни и нямат дух» (Иуда 1:18-19). 
Затова как може онези, които са чужди на духа на истината, да се нарекат 
нов Израил? Или как могат да бъдат за някого спасително пристанище, 
когато и едното и другото е невъзможно без благодатта на Св.Дух?
Православната Църква вярва, че хлябът и виното в Тайнството Евхаристия 
се пресъществяват чрез призоваването и слизането на Св.Дух. А латинците, 
както казахме, са сметнали това призоваване за ненужно и са го изключили 
от своята литургия. И тъй -- нека онзи, който разбира, сам да съди за 
латинската евхаристия.

Има и още един въпрос: ако, както е казано, извън Едната Света Съборна и 
Апостолска Църква, каквато се нарича н действително е Православната 
Църква, спасението в другите изповедания е толкова съмнително, то защо у 
нас, в Русия, не се проповядва открито тази истина?

Отговорът на този въпрос е твърде прост и ясен. В Русия съществува 
веротърпимост и инославните заемат у нас наравно с православните важни 
длъжности. Започне ли някъде духовникът да проповядва открито, че 
извън Православната вяра няма спасение, високопоставените инославни 
току виж се обидили. Поради това положение на нещата нашето 
православно духовенство сякаш е придобило навик и свойство, което все 
повече се вкоренява в него, да говори по този въпрос уклончиво. А може 
би някои, по тази причина и от постоянното общуване с инославните, а 
още повече от четенето на техните съчинения, са започнали да мислят 
твърде снизходително относно възможността да се спасят и хората от 
други изповедания.

Въпреки кроткия, миролюбив дух и търпението на Православната Църква, 
на нейните пастири и последователи, на Запад, привърженици на 
различните християнски вероизповедания са издавали още през миналите 
векове, а особено в наше време толкова много книги против учението на 
Източноправославната Църква, че е трудно даже да ги изброиш, а камо ли 
да ги оцениш както заслужават. Тези книги са изпълнени с басни, клевети, 
неоснователни упреци, явни измислици и лъжи, а най-вече с отровни лукави 
умувания, с очевидната цел да създадат в Европа един враждебен към 
Източно-Православната Църква и особено към нашето Отечество дух, да 
разклатят учението на нашата Православна Църква и по този начин да 
отклонят нейните последователи от пътя на истината. Но тъй като те биват 
издавани под примамливи заглавия, с приятен външен вид и са така 
изрядно напечатани, че сякаш неволно привличат любопитството на 
читателите, то разбира се и в нашата страна, където тези съчинения 
проникват по различни тъмни пътища, ще се намерят не малко хора с 
повърхностно понятие за християнското вероучение, които не могат да не 
се увлекат от мисли, противни на истината. Особено силно са се въоръжили 
днес против изповядващите Православната вяра писателите на латинската 
църква, които провъзгласяват господството на своя папа и на Римската 
църква над всички правителства, народи и поместни църкви в света. Най-
вече в днешно време са заети с това йезуитите във Фран-ция, които 
възползувайки се от повсеместното разпространение на френския език, се 
стремят със своята трескава дейност, чрез съчинения, издадени на този 
език, да насаждат навсякъде своя начин на мислене, противен на 
вероучението и йерархическото устройство на Източно-Православната 
Църква. При това те не се спират, за да изпълнят целта си и пред най-
чудовищни измислици, очевидни лъжи и безсъвестно изопачаване на 
историческата истина. Мнозина от «образованите» православни, четейки 
техните съчинения на френски език и не четейки своите -- за 
Православното вероучение, лесно могат да повярват на тази хитро скроена 
лъжа и да я вземат за истината, която те не познават добре.

Iеросхимонахъ Амвросiй, Собранiе писемъ, часть I, с.231-238, Сергiевъ 
Посадъ, 1908 г. (Превод от руски със съкращения)

-16-   

ДИАЛОГ НА ПОГИБЕЛТА

«ПРАВОСЛАВНИТЕ» ИКУМЕНИСТИ
ПРИЗНАХА ПАПИЗМА
ЗА «ЦЪРКВА-СЕСТРА»
   
Векове наред, още от отпадането си от Едната Свята Съборна и 
Апостолска Църква, папският престол води с неотстъпна упоритост една 
нескривано агресивна дейност срещу Православието. Нейните цели са били 
винаги едни и същи -- подчинение на православните християни, под 
властта на ересиарха- папа. «Целта оправдава средствата» -- гласи 
известният йезуитски принцип. И наистина, за постигане на своята 
надменна мечта за главенство и светско величие, Рим не се погнуси от 
нищо. От края на XI почти до края на XIII век неговите кръстоносни 
походи буквално опустошават Византия и православния Изток. По 
свидетелството на историци, съвременници на тези събития, латинците 
нахълтвали в православните храмове, хвърляли иконите и ги тъпчели с 
крака, осквернявали престолите, изсипвали Св.Тайни на земята, взимали 
свещените съсъди за домашна употреба, избивали монаси и духовенство. 
Кощунствата им предизвикали такъв ужас сред православното население, 
че цял век по-късно споменът за тях бил съвсем жив и дори пред 
смразяващата сянка на турските завоеватели народът говорел: «По-добре 
турска чалма, отколкото папска тиара».

И православна Русия не била пощадена от кръстоносците. Възползувайки 
се от нашествието на татарите В Киевска Русия, Рим решил да латинизира с 
огън и меч останалите й непоробени земи. За тази цел папа Инокентий III 
създал два войнствуващи ордена на рицари-монаси: през 1192 г. ордена на 
Тевтонците и през 1202 г. ордена на Меченосците. С папска була от 1237 г. 
бил обявен нов кръстоносен поход за обръщане на северните области в 
латинство. Булата съдържала щедри обещания за прощаване греховете на 
всички участници в борбата срещу «схизматиците», както латинците 
наричали православните. С Божията помощ

-17-

младият руски княз Александър 
Ярославович (наречен по-късно Невски след голямата му победа при 
р.Нева през 1240г.) усмирил гордото нашествие на рицарите. Само за пет 
години той успял да разруши подготвяните почти половин век папски 
планове за латинизиране на Русия. Древните летописци отбелязват неговите 
военни успехи като «победа на Православието над латинството».

Но стоглавата хидра на Ватиканската дипломация продължила да протяга 
на всички страни коварните си пипала. През 1246 г. папа Инокентий IV 
пратил свой легат чак в далечна Монголия, в Златната орда, за да завърже 
отношения с жестоките татари-друговерци в ущърб на поробеното 
православно население. Неотдавна в Британския музей бяха открити 
документи, свидетелствуващи за съществуването на военнополитически 
договор между Ватикана и турските нашественици, сключен около 1335 г. 
Примерите за безнравствеността и коварството на папската дипломация са 
безбройни... С горчивина трябва да напомним, че през Руско-турската 
Освободителна война (1877-1878), когато се леели потоци православна 
кръв, папа Пий IX правел молебни за победа на турското оръжие над 
«схизматиците».

Откритото насилие и тайния политически заговор не изчерпвали 
средствата на «Светия престол» за придобиване на власт и човешки души. 
Вътрешните неуредици, а по-късно затрудненията, които Византия 
изпитвала пред нарастващата опасност от турските пълчища, дали 
възможност на Рим да приложи ново средство за експанзия. Това била 
унията -- изкуствено създавано съединение между Православната Църква и 
папската схизма. При измамни обещания за военна помощ православните 
трябвало да приемат задължителните условия, поставени пред тях: 
признаване на папското главенство и приемане на римските еретически 
вероотстъпления. Известните в историята унии, в които участвувала 
Византия: Лионската -1274 г. и Фераро- флорентинската -1439 г., имат в 
основата си политически причини. Властвуващцте тогава императори -- 
съответно Михаил VIII Палеолог и Йоан VI Палеолог -- си послужили с 
Православието като с разменна монета и подписали позорната уния с Рим. 
Към това било заставено и висшето духовенство. Но православният народ, 
твърд пазител на съборното съзнание на Църквата, неуклонно стоял в 
своята праотеческа вяра и решително отхвърлил унията, така че тя не могла 
да просъществува дори за кратко време.

В края на ХIV век земите на югозападна Русия -- Белорусия и 
Малорусия -- в които живеело от векове православно население, попаднали 
под властта на католическа Полша. Рим веднага насочил към тях 
властолюбивия си взор и Жителите им трябвало да изпитат на гърба си 
цялата жестокост и коварство на папската политика, целяща тяхното 
покатоличване. Терорът над православните бил толкова силен, че през 1595 
г. йезуитите в Киев успели да убедят малодушния митрополит Михаил 
Рагоза, че ако сключи уния с Рим, ще подобри положението на 
безмилостно преследваното население. При папата били изпратени тайно 
двама митрополити, които подписали унията. На събора, свикан в Брест в 
началото на 1596 г., възмутеният православен народ отхвърлил 
категорично позорното съглашение, но тогава то било наложено с декрет 
от полския крал. Православието било обявено вън от закона и подложено 
на страшни гонения, а православните църкви заграбени. Действителните 
резултати от въвеждането на унията са ясно разкрити в писмото на 
литовския канцлер Лев Сапега от 1622 г. до униатския епископ Йосафат 
Кунцевич, жесток предводител на погромите над православните, а през 
1867г. официално провъзгласен от Рим за «свещеномъченик» и 
«праведник» -- една «благородна личност» и «истински апостол на 
обединението», по думите на папа Йоан-Павел II. «С Вашите необмислени 
насилия -- пише канцлерът, по вяра католик и глава на католическа 
държава -- Вие притеснявате народа и го подтиквате към бунт... Известно 
Ви е какво говори простият народ, -- че е по-добре да живее под турско 
робство, отколкото да търпи такива страшни преследвания за вярата и 
благочестието... Вие пишете, че имате свобода да давите православните и 
да им отсичате главите, ... пищете, че църквите им трябва да бъдат 
предадени на поругание. Вие затваряте църквите, за да умират хората без 
благочестие и християнско погребение, като езичници... Вместо радост, 
Вашата измамна уния ни донесе толкова скръб, безпокойства и безредици, 
че предпочитаме да живеем без нея. Ето плодовете на Вашата уния...»1

В тези трудни за православните християни времена, в Югозападна Русия 
за първи път бил употребен един изключително коварен похват за налагане 
на унията -- т.нар. «източен обряд». Негови автори били йезуитите, 
специално изпратени от папата в Полша през 1564 г. за борба с 
православните. Те решили да склонят към унията простия, но твърд в 
отеческата си вяра народ, по пътя на измамата. Като изучили най-
внимателно и точно православното богослужение и нрави, те започнали да 
го имитират в заграбените от тях храмове. Единствената видима разлика 
била, че при богослужение вместо Вселенския патриарх споменавали 
Римския папа. При това те уверявали народа, че всичко е по старому. Но 
въпреки коварството и несдържаните репресии на Ватикана мнозина от 
православните останали непреклонни в отеческата си вяра.
Налагайки ненавистната уния, Рим щедро сеел семената на раздора и 
разделението. Жертви на неговата властолюбива политика станали не само 
населението на Украйна, но и на Прикарпатието, Румъния, Словакия, 
Херцеговина, Македония, Близкия Изток... Мъчно може да се намери 
православна страна, която да е избегнала мрежите на католическия 
прозелитизъм.

След «демократизацията» на Източна Европа отровните семена на унията 
отново дадоха своя плод -- братоубийство и раздори. Униатите от Източна 
и Централна Европа, на Балканите и в Палестина, с познатия от векове 
агресивен напор и с нескриваната материална и морална помощ на 
Ватикана, се втурнаха като вълци сред православното стадо да грабят, 
завземат и смущават души. На фона на тази истинска религиозна война, 
вдъхновявана от двуликия Рим, особено недоумение буди все по-тясното 
сближение с Ватикана, настойчиво търсено от «православните» 
икуменисти.

-18-

На 7.XII.1965 г. Вселенският патриарх Атинагор, без всякакво 
съборно решение и догматико- канонически предпоставки, самочинно 
вдигна анатемата от 1054 г. срещу падналия в ерес Рим. Оттогава, за по-
малко от три десетилетия, едно явно поругаване на св.Православна вяра от 
страна на висши «православни» йерарси, възприели ереста на икуменизма, 
набира ход. Съвместните богослужения и съмолитствувания, както и 
размяната на литургийни целувки, станаха «ново предание» за паписти и 
«православни» икуменисти. В богословския «диалог на любовта», започнат 
от тях в Родос през 1980г., православните представители, начело с 
Константинополския патриарх, позорно отстъпват от осветеното съборно 
съзнание на Христовата Църква, а римокатолиците гъвкаво и настъпателно 
постигат добре обмислените си цели.

Безогледните действия на римския прозелитизъм в Източна и Централна 
Европа, както и в Близкия Изток, на които сме свидетели през последните 
години, ясно свидетелствуват, че Рим не се е отказал нито за миг от 
властолюбивите си стремежи. При неговата нестихваща експанзивна 
дейност, воденият от 1980 г. насам т. нар. «диалог на любовта» между 
«православани» икуменисти и паписти е една явна мерзост и отблъскващо 
лицемерие. Този диалог има свое «развитие» и то може да се окачестви 
единствено като развитие на падението.

Въпросът за унията бе поставен от православните в самото начало на 
диалога, с изричното настояване да не бъдат включвани униати в папската 
комисия по преговорите. Още през 1964 г., на III Всеправославно 
съвещание в Родос, бе категорично заявено: «Необходимо е пълното 
отстраняване на агенти и пропагандатори на Ватикана преди започване на 
диалога..., защото уния и диалог са две несъвместими неща.» Но 
категоричността на православните беше само на думи. Рим без смущение 
пренебрегна това условие и, както заяви Австралийският архиепископ 
Стилиан2 от Цариградската патриаршия, «само великодушието на 
православните спаси диалога». Във връзка с нарасналата агресивност на 
униатите в Източна Европа, унията, като проблем особено болезнен за 
Православните поместни Църкви, стана единствената тема на сесията на 
Смесената Международна Комисия (СМК) във Фрайзинг през юли 1990 г., 
както и на последвалите няколко работни съвещания. Дори предстоятелите 
на официалните поместни Православни църкви на срещата си в Цариград 
през март 1992 г. бяха принудени да заявят в приетото там послание: 
«Особено отбелязваме и осъждаме дейността против нашите църкви на 
принадлежащите към Римската църква униати в Украйна, Румъния, Източна 
Словакия, Близкия Изток и другаде. Тя причини състояния, напълно 
несъвместими с духа на диалога на любовта и на истината... като нанесе 
дълбока и трудно излечима рана на диалога. На дело този диалог вече е 
ограничен върху обсъждането на въпроса за унията, докато се постигне 
съгласие по този въпрос».3 Тук нямаме за цел да коментираме до каква 
степен скръбта за «дълбоката и труднеизлечима рана», нанесена на 
икуменическия диалог, е неуместна, особено на фона на страданията, 
причинени на нашите православни братя от униатските агенти на Ватикана. 
И все пак тази официално изразена само преди година и половина позиция 
срещу унията позволява недвусмислено да се оцени значимостта на новата 
крачка «напред», направена от «православните» икуменисти в тяхното 
неуморно търсене на «пълно общение».

Неотдавна трескавият «диалог на любовта» бе увенчан в Баламандското 
споразумение, където «великодушието» на «православните» показа 
истинското си лице -- отблъскващото лице на предателството.

Седмата пленарна сесия на СМК се състоя от 17 до 24 юни т.г. в 
Баламанд (Северен Ливан), недалеч от Триполи. В православното 
богословско училище «Св.Иоан Дамаскин» близо до патриаршеския 
монастир «Св.Богородица Баламандска» (XII в.) заседаваха 24 католически 
представители и 13 православни (7 от тях архиереи), представляващи 
Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Руската, 
Румънската, Кипърската, Полската, Албанската и Финландската църква. 
Съпредседатели бяха споменатият вече австралийски архиепископ Стилиан 
от Вселенската патриаршия и кардинал Едуард Касиди. Вестникът на 
гръцките униати «Католики» съобщи, че «съгласно обичая, станал вече 
традиция от предишните сесии», в православния монастирски храм били 
отслужени две архиерейски литургии, римокатолическа и православна, в 
присъствието на членовете на комисията и на много вярващи, монаси и 
свещеници -- римокатолици и православни. И на двете богослужения 
присъствувал Антиохийският патриарх Игнатий IV.4

Комисията се е занимала с богословските

-19-

и практически въпроси, 
произтичащи от съществуването и «пастирската» дейност на съживилите се 
униатски общности. Основа на диалога бил работен документ, съставен от 
Смесения Координационен Комитет на заседание в Ариция (близо до Рим) 
през юни 1991 г. Официалният текст, приет на VII пленарна сесия в 
Баламанд и подписан от «православните» представители, носи заглавие: 
*«Униатството -- метод за обединение в миналото и съвременно търсене на 
пълно общение» и подзаглавие: «Еклезиологически начала и практически 
правила за справедливо и окончателно разрешение на трудностите»*. Той 
съдържа 35 параграфа:

а) *Въведение* -- от 1 до 5 §;

б) *Еклезиологически начала* -- от 6 до 18 §;

в) *Практически правила* -- от 19 до 35 §; 

Ето какво заявяват сами участниците в диалога за съставения и 
подписан от тях текст: *«Текстът, ... приет в Баламанд, разкрива нашия 
метод за съвременно търсене на пълно общение*, и по такъв начин дава 
основания за изключване на унията като метод» (из § 4).

Логиката на «православните» икуменисти тук е шокираща. Проблемът за 
унията е решен от тях по най-неочакван начин. Тя се «изключва»като 
«метод на миналото», не поради престъпните й действия, а поради 
издигането на *нов съвременен метод за търсене на... пълно общение с 
еретиците-паписти.* Така резултатите от преговорите в Баламанд 
несъизмеримо надвишават поставените цели на ограничения уж единствено 
върху болезнения проблем за унията-диалог.

Как римокатолиците са извоювали такава победа? -- Чрез пълното 
отказване на «православните» икуменисти от изначалната светоотеческа 
еклезиология (учение за Църквата) и сотириология (учение за спасението).

Както е известно, Православната Църква изповядва, че тя е Едната 
Съборната и Апостолската Църква, Едното тяло на Единия Глава -- 
Христос, непоклатима пазителка на Христовата Истина; изповядва, че вън 
от нея, от нейното учение и благодатни тайнства няма спасение. «Един е 
Господ, една е вярата, едно е кръщението» (Еф.4:5). За Православното 
учение е немислимо признаването на еретическите общности за църкви.

Новите еклезиологически начала, изложени в първата част на въпросния 
документ (от 6 до 18 §§), са коренно противоположни на православните. 
Ето някои извадки от тях:

Из § 12: *«... католиците и православните... отново се откриват като Църкви-
сестри»...*

Из § 13: *«От двете страни се признава, че всичко, което Христос е поверил 
на Църквата си -- изповядване на апостолската вяра, участвуване в едни и 
същи тайнства, главно в едното свещенство, извършващо едната Христова 
жертва, апостолското приемство на епископите -- всичко това не може да 
се разглежда като изключително притежание на една от нашите Църкви...»*

Из § 14: *«Католическата църква и Православната Църква се признават 
взаимно като Църкви-сестри...»*

Отстъпленията в Баламанд са подготвяни отдавна най-систематично. 
Понятието «Църкви-сестри» от няколко години упорито се внедрява в 
предателския диалог между православни и паписти. Употребявано от 
векове в Православието като израз на единомислие и братски отношения в 
Христа между поместните Православни Църкви, съборно изповядващи 
едната истинска вяра, то незаконно и кощунствено е узурпирано от 
икуменистите, при това съвсем не само като обикновен израз на учтивост. 
Както поясни самият папа Йоан-Павел II през 1991 г., то е «основна 
еклезиологическа категория на икуменизма, върху която трябва да бъдат 
основани взаимните отношения между всички църкви. В същия дух и 
униатът о.Димитриос Салахас, член на римо-католическата комисия по 
диалога, заяви през 1990 г.: «Както католическата църква, така и 
православната несъмнено вярват и дълбоко чувствуват, че са 
продължителки на древната неделима Църква, т.е. че в тях живее Едната 
Свята Съборна и Апостолска Църква... Наистина понятието «църкви-
сестри» означава признаването на еклезиологията и тайнствата на всяка 
една от тях, в смисъл че всяка една съдържа в себе си средствата на 
благодатта и спасението».

Не е ясно как «древната неделима Църква» може да има две 
«продължителки» и да живее в две общности, взаимно-изключващи се по 
своите догматически различия във вярата, в каноническото устройство и 
духовния живот. Ясно е обаче, че православните икуменисти, подписали 
този текст, открито се отказват от същината и мисията на Православието 
като една и единствена Църква на Христа, чрез която само е възможно 
спасението на човека,

-20-

неговото духовно възрастване към Единия Бог. 
Впрочем, още във Виена през 1990 г. те се съгласиха единодушно с 
римокатолиците относно следното, недопустимо от православна гледна 
точка твърдение: *«По никакъв начин не бива да се възприема какъвто и да 
е вид сотириологическа изключителност и да се дава тясно вероизповедно 
тълкуване на думите «ехtra ессlеsiam nulla salus» («Извън Църквата няма 
спасение»). Такава сотириологическа изключителност влиза в 
противоречие с еклезиологията на «Църквите-сестри».*5

Подобно хлъзгаво догматическо смешение неизбежно води до нови и нови 
отстъпления. И ето че «православните» икуменисти, които доскоро 
протестираха срещу развихрилите се униатски общности, днес ги приемат 
като законни църкви:

Из § 3: *«... източните католически църкви»* (както «великодушно» са 
наричани униатските общности) *представляват «част от католическата 
общност» и «имат право да съществуват и действуват, за да задоволяват 
духовните потребности на своите вярващи»*.

Логиката на падението е 
неумолима -- признаването на римокатолицизма като цяло за «църква-
сестра» автоматично означава, че и униатските общности са ни «църкви-
сестри»! Впрочем подготовката за признаването им, противно на 
изначалната всеправославна отрицателна позиция, се вършеше от Фенер 
достатъчно откровено. На събора на папските епископи в Европа (28.ХI.- 
14.ХII.1991), Цариградският представител, италианският митрополит 
Спиридон, провъзгласи правото на униатите да съществуват като църква. 
Това бе заявено съвсем категорично и от Вселенския патриарх Вартоломей 
пред френски римокатолически журналист през март 1992г. По същото 
време, когато оглавяваната от него среща на православните предстоятели 
осъди униатството в заключителния си документ!!!

Вероизповедните кощунства в Баламандското споразумение са активно 
скрепени с «практически правила». Ето някои от тях:

 -- *«... източните католически църкви* (т.е. униатите) *«са длъжни да се 
присъединят изцяло ... към диалога на любовта ... и да участвуват в 
богословския диалог с всички практически последствия от това»* (Из §§ 16, 
34). Това, което до вчера не им се признаваше като право, днес 
«великодушието» им го вменява в дълг!

 -- *«Поместните православни и католически пастири се призовават да 
избягват неправилни тълкувания и мнителност, заедно да организират 
пастирската си дейност, да се съветват, споразумяват и сътрудничат 
помежду си, взаимно зачитайки властта, която им е дадена от Св.Дух, да 
използват общите култови места последователно»* (Из §§ 24, 29, 28). Т.е. -- 
краен догматически минимализъм, отказ от каноничното право на 
Православната Църква в нейните собствени, исторически принадлежащи й 
диоцези!

 -- *«Двете страни трябва да обърнат специално внимание на формирането и 
възпитаването на бъдещите йереи в духа на новата еклезиология, така че те 
да бъдат уведомени относно апостолското приемство на другата църква и 
автентичността на нейните тайнства и да избягват използуването на 
историята по полемичен начин...»* (Из § 30).

С това «православните» икуменисти дават своето съгласие да бъде 
забравена престъпната история на Ватикана и на унията, приемайки папския 
мит за «двустранното очистване на паметта» и «погрешно тълкуване на 
мотивите», за «изравняване на отговорностите» и «взаимното опрощение». 
Наистина -триумф на латинската дипломация в Баламанд! Препоръките и 
инструкциите за сътрудничество, приети там, са изготвени не къде да е, а в 
папските канцеларии -- те са взети главно от документа «Нови насоки на 
Ватикана към епископите от Източна Европа», издаден точно година преди 
Баламандската среща, а също и от Инструкцията на Ватикана за «прилагане 
на принципите и разпоредбите относно икуменизма», от 8.VI. т.г.

Всъщност в Баламанд унията, този плод на вековните стремежи на 
Ватикана да подчини Православната Църква, тържествуваше. Йезуитски уж 
отречена на думи, като стар «модел на обединение», тя се сдоби с 
официално признаване и узаконяване на своята престъпна дейност от 
страна на «православните» икуменисти, както и с «практически правила» за 
своето регламентиране. И наистина при новия «модел», основан на 
«богословието на Църквите-сестри и целящ пълно общение , няма защо да 
се търси обръщането на православните в римокатолицизъм от източен или 
западен обряд! Щом Рим е признат за «Църква-сестра», логиката изисква да 
бъде признат и за «старша сестра», а оттам да се приеме и главенството на 
папата над източните патриарси.

-21-

Достатъчно е следователно православните да бъдат отклонени от тесния и 
спасителен път на праотеческата си вяра, за да бъдат доведени и 
подчинени, без сами да съзнават дори, пред престола на «Христовия 
наместник» -- римския папа. Най-страшното е, че в това отклонение ги 
водят тъкмо техните архипастира предаващи стадото си на вълка.

Викарият на митрополита на Франция Иеремия от Вселенската 
патриаршия, еп. Стефан, дава за пример сам себе си -- той ползувал за 
тайнството Миропомазване миро
от римокатолическа енория. Остава само общото причастяване...

Впрочем и в тази насока отдавна усилено се работи. Още през XII.1971 г. 
по време на свое посещение в Рим покойният Ленинградски митрополит 
Никодим отслужил литургия в папския униатски институт «Русикум» и 
причастил желаещите католици. Дейността на този «виден» икуменически 
деятел от Московската патриаршия се ознаменува с особен напредък в 
областта на сближаването с римо-католиците. Неслучайно големият 
радетел

-22-

за «обединение» завърши живота си в краката на папата на един 
прием във Ватикана през 1978 г. Неотдавна в чуждестранния печат се 
появиха публикации с твърдението, че *митрополит Никодим е бил 
католически епископ, тайно внедрен в православната йерархия за рушене на 
Православието*.6 Разнообразието на средства, които Ватиканът използува 
за постигане на своите цели, прави това съобщение твърде вероятно.

Ето и друг пример за евхаристийно «гостоприемство» на «православни» 
икуменисти. През 1980 г. Православната сирийска енория «Св.Георги» в 
Монреал, подчинена на Антиохийската патриаршия, отпразнувала своята 
75- годишнина. Литургия отслужил митрополит Филип (Салиба), а в 
качеството на почетен гост бил поканен католическият епископ на 
Монреал. Към края на литургията на него било поднесено блюдо с антидор. 
Когато настъпил момента на причастяването, католическият епископ 
пристъпил към св.Чаша и поискал разрешение да потопи в нея своята 
«частица». Стоящият наблизо митрополит Филип удовлетворил молбата на 
госта. Всичко това било показано по телевизията.7

Стремежът да се осъществи на дело следващата крачка в «диалога на 
любовта» -- «общата чаша»- е ясно указан в писмото на Вселенския 
патриарх Вартоломей до папа Йоан-Павел II по случай римо-католическото 
чествуване на свв.апп.Петър и Павел на 29 юни т.г. Целта е «Изтокът и 
Западът да се радват отново -- след премахване на пречките, натрупани през 
вековете на проклетото разделение -- на единството във вярата и 
общението на Св.Дух, а така също на Тялото и Кръвта на нашия Господ 
Иисус Христос».

Причастяването на «православните» икуменисти от една чаша с еретици ще 
означава окончателното им отпадане от Христовата вяра. Така»диалогът на 
любовта», който , странно защо, се води зад гърба на православното паство 
и клир, всъщност става *диалог на погибелта*. Баламандският документ 
настойчиво приканва резултатите от сесията да бъдат прилагани на 
практика, най-вече по места, за *«възстановяване на пълното общение»*.

Нима и сега хората, ревниво смятащи се за православни, ще продължат да 
оказват мълчаливо съучастие на всемирната апостасия, «та да бъдат 
осъдени всички, които не са повярвали на истината, а са обикнали 
неправдата» (2Сол.2:12)?

БЕЛЕЖКИ:

1. Дiаконъ Германъ Ивановъ-Тринадцатый, Ватиканъ и Россiя, Монреал, 
1989 г., е. 10.
2. Този йерарх иа Цариградската патриаршия се отличава с особена 
активност в рушене на Православието. През 1989 г. по повод вълненията 
сред гръцкия православен народ срещу прожекциите на кощунствения 
филм «Последното изкушение», насочен срещу Божествеността на нашия 
Спасител, митрополит Стилиан, защищавайки явното богохулство, направи 
открити еретически изявления в духа на несторианството. Всеобщото 
възмущение на православните гърци от неговото изказване бе причина цяла 
енория от Австралия да отхвърли юрисдикцията на Вселенската 
патриаршия и да премине под омофора на Иерусалимския патриарх 
Диодор. Това бе един от поводите за неотдавнашния неканоничен съд над 
Иерусалимския патриарх. Въпреки настойчивото искане на йерарси от 
официалната Еладска Църква, нито патриарх Димитрий, нито новият 
Вселенски патриарх, осъдиха кощунственото изказване на своя 
подведомствен архиерей, на когото се поверяват отговорни роли в 
икуменическата дейност. 3. Църковен вестник, бр. 12, 23III,1992г.,с.1-2, 
Послание на предстоятелите на Светейшнте Православни Църкви.
4. Вестник «Katholike», бр.2705/20.7.1993 г., с.1-2; бр. 2706/ 27.3.1993 г.; 
сп «Irenikon», №2, 1993 г.. с.210-215.
5. Protopresbyterou Theodorou N. Zese (Унията и нейното осъждане (на 
гръцки език), Солун, 1993 г., с.65, §3.
6. «The Tablet» цит. по «Orthodox Tradition», №3, 1993, с.38 -- 39, 
Church News.
7. «Православное обозрение», №52. ноябрь 1980 г., Хроника, с.114 -115.

-23-
  
На 1 ноември Българската Старостилна Православна Църква тържествено 
почете паметта на преподобния наш отец св.Иоан Рилски, горещ 
молитвеник и застъпник за православния български народ. След 
празничната св.Литургия, отслужена от Негово Преосвещенство 
Триадицкия епископ Фотий в параклиса Възнесение Господне в София, 
към Рилския монастир потеглиха два автобуса, пълни с поклонници. Сияен 
и необичайно топъл бе денят, цялата природа сякаш прославяше великия 
Рилски отшелник с тържеството на кротостта и мира. С дълбока почит и 
благоговение вярващите се поклониха на светите му мощи и отправиха 
топли молитви, като чеда към отец-закрилник, за православната ни вяра и 
народ, за подкрепа, утешение и душеспасителна помощ в личния си 
духовен живот. Много свещи бяха запалени на гроба на светеца пред 
църквицата «Успение на св,Иоан Рилски», пламъчета осияха и пещерата, 
свидетел на постническня му подвиг, и камъка, попил горещите му 
молитвени сълзи. Неведнъж прозвуча «ПОКАЯНИЯ ОСНОВАНИЕ...», 
тропарът, посветен на преподобния. Само той, светият пустиножител, знае 
всички молитвени въздишки и величания, изтръгнали се направо от 
сърцата в този дивен Божий ден. Дано Рилският Чудотворец, нашето 
българско светило, ги принесе пред престола на Всемогъщия Създател и с 
великото си молитвено застъпничество измоли потребното за душите ни.

КЪМ РИЛСКИЯ ОТШЕЛНИК

Дойдох, свети Иване, в твойта Рила, 
за да се срещна с твоя светъл дух, 
да видя в кой планински ъгъл глух 
е расла твоята гигантска сила.

Аз тук видях вековни стройни буки
и борове до синьото небе, 
но ти пред моя взор надминал бе 
и Рупите със голите им чуки!

По тъмните раздолия се губех, 
край шумните потоци спирах аз, 
навеждах се над урвите в захлас
и всичко, що обичал си, възлюбих.

И мислех си -- ей тука твоите стъпки
минавали са в сенки и лъчи,
и тихо са отваряли очи
пред твоя поглед пролетните пъпки.

О дивни постнико, теб тук издава 
и девственият чар на всеки дол, 
и златний по цветята ореол 
и облакът, в небето който плава.

И може би затуй е по-красива 
природата във тоя край свещен,
че ти, светецо, своя дух блажен
над тия дивни хубости разливаш!

Езикът слаб е да ти пее песен.
Теб Рила величай на свой език. 
О, твоят подвиг е безкрай велик! 
Поклон пред теб, отшелнико небесен!

Архимандрит Серафим

-24-

ДЕВЕТ МЕСЕЦА БЕЗ СКЪПИЯ
АРХИМ. СЕРАФИМ
(+ 13/26.01.1993 г. )

СЕИТБАТА ПРОДЪЛЖАВА
«Излезе сеяч да сее» (Мат.13:3).

През целия си живот на православен пастир нашият незабравим отец 
Серафим скромно и неуморно сееше семето на словото Божие в човешките 
сърца. С отеческа благост и дълготърпение той разораваше тяхната корава 
твърд, почистваше ги от плевелите на порока, за да попаднат драгоценните 
семена на Божието слово на добра почва и да принесат обилен духовен 
плод. Ето вече изминаха девет месеца, откакто Господ прибра при Себе си 
верния труженик на Своята нива. Вече не звучи неговото мъдро отеческо 
слово, не се издига към нас неговата благославяща десница, вече не 
срещаме неговия топъл взор, пълен с толкова благост и любов. Но нашият 
обичен отец Серафим продължава да сее благословеното семе на 
Христовата Истина. Чрез неговите духовно-нравствени и богословски 
творби, чрез вдъхновените му стихове сеитбата продължава. Писменото 
наследство на отец Серафим е богата духовна житница, чиито семена 
неоскъдно хранят браздите на душите ни. Но добра почва ли сме ние за 
тези семена? Ще доставим ли на нашия скъп отец радостта да пожъне 
добра жетва от трънливата нива на душите ни? -- Това зависи от самите нас, 
от решимостта ни да се борим с греха и да разкриваме в сърцата си залога 
на Божията благодат, защото единствено тя може да преоре втвърдената 
земя на душите ни. Или както нашият свиден отец Серафим се обръща към 
Бога в едно свое стихотворение:

О, Господи, корава е земята
на нашите души! Не се оре!
Ако не мине Твоят плуг в сърцата
не никне семето, а съхне, мре...

Аз знам, щом Ти ореш, кърви душата!
Сълзи блестят по бледото лице!
Ала след туй беритба е богата!
О, преори и моето сърце!

Нека се потрудим, възлюблени, да одело-творим този молитвен зов на 
нашия отец за наше спасение и за негова духовна отрада. Амин. 
Триадицкий епископ ФОТИЙ


КОПНЕЖ ПО ВЕЧНОСТТА

На ранна радост сетните акорди
заглъхнаха печално в тиха скръб. 
Угасна песента ми -- и мълчат
на златна арфа скъсаните корди.

Във миналото взира се душата, 
де впепелени спомените мрат, 
и, вгледана в изминатия път,
заспива в скута тя на времената.

А там, край мен, развихрен кат стихия,
животът дига глас за своя дял, 
но аз едва го чувам, че съм цял 
оплетен сякаш в приказна магия.

Аз дишам леко. Тук скръбта е блага,
и сълзите са капчици роса.
Тук всичко води в светли небеса,
и няма смърт, -- че тя мре там на прага.

Светът ми кима, но и Бог ме вика:
тук минало -- там бъдеще зове, 
тук времето -- там вечни векове, 
тук празен шум -- там тишина велика.

Аз вглеждам се във арфата безгласна: 
спи миналото своя вечен сън... 
О, как се аз стремя оттук навън
по светлий друм на вечността прекрасна!

Архимандрит СЕРАФИМ