Последна промяна:
28.08.2007 16:11
* Московски Митрополит Филарет (1782-1867), велик светител на Православната Църква, известен със своя праведен живот и високи дарования. В неговите богословски трудове истините на Православната вяра са разкрити така всестранно и задълбочено, че той справедливо може да бъде сравняван с древните отци и църковни учители. Не по-малко забележителни са и неговите проповеди, една от които избрахме за вас. В тях ярко се открояват неговият блестящ ум, висока духовност и необикновена красота и сила на словото.
В книгата «Изложение на Православната вяра» от св. Иоан Дамаскин срещаме следната мисъл за светите икони: «Понеже не всички разбират писанията, нито пък всички се упражняват в четенето им, св.Отци разсъдиха щото тези събития (станали при въплощението на Сина Божий) като преславни дела да бъдат изобразявани на иконите, за по-бързото им припомняне» (Кн.IV, гл.16). Според това разсъждение да гледаш внимателно светите икони значи същото, което означава четенето на свещените книги. А оттук можем основателно да направим извода, че от иконите, също както и от книгите можем да черпим учението на нашата Православна вяра. И макар св. Иоан Дамаскин да отнася това към непознаващите писанията, нека и ние, които макар и малко ги познаваме, да не се превъзнасяме пред незнаещите и да не смятаме, че онова, което е полезно за тях е излишно за нас, т.е. да не мислим за себе си високо, а да се носим смирено (срв.Рим. 12:16), както ни учи смирената апостолска мъдрост.
Жадуващите да се поучат от тайните на Пресветата Дева Богородица в Свещ. Писание, знаят как малко се говори за Нея там. И не бива да се оплакваме от това, защото и за Самия Въплотен Син Божий в свещените книги повече е премълчано, отколкото е казано и то е казано само крайно необходимото, както е отбелязал последният по ред Евангелист, допълнил останалите: «Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги» (Иоан 21:25).
И така мислим, че ще бъдем прави, ако след като в други случаи сме се упражнявали според нашите сили, или по-точно — според нашата немощ, да изследваме писанията, свидетелствуващи за Пресветата Дeва, днес искаме вместо в книга да прочетем нещо за Нея в иконата Успение Богородично, чийто древен образец по дивен Божий промисъл е бил пренесен от Константинопол в Киев, и който св.митрополит Петър със своята свещена и свята десница е изобразил за нас — без съмнение, не само за да я гледаме с телесните си очи, но и за да я съзерцаваме духовно.
Първата, най-близка до зрителя част на иконата, е проста. Виждаме Пречистото тяло на Пресветата Дева почиващо на одър, след като Нейната пресвята душа го е напуснала. Съборът на Апостолите го вдига и го носи към мястото на погребението. Св. Ап.Петър му въздава почит, кадейки около него с тамян, макар че то самото е изпълвало с несравнимо по-прекрасно и животворно благоухание вътрешните чувства на всички, пристъпващи към него с вяра. Ако с четка и бои можеха да се изобразяват звуците, то бихме чули погребалното пение на Апостолите, както описва това св.Дионисий Ареопагит: Богобратът Иаков, Петър и всички свещеноначалници (Апостоли), събрани за да видят животворящото и богоприемно тяло, възпяваха безкрайно могъщата благост на приетата от Богоначалния (за наше спасение) немощ, т.е. благостта на Сина Божий, приел върху Себе Си при въплощението немощите на човешкия род, без греха («За Божието име», гл.З).
За какво ни напомня това изображение? На какво ни учи то? — Напомня ни за страшния закон на смъртта и ни поучава благовременно да мислим за това, как да се срещнем с този закон.
«Земя си и в земята ще се върнеш» (Бит.3:19, по слав.превод), е казал Небесният Съдия на целия човешки род в лицето на съгрешилия праотец Адам. И колко неумолимо се изпълнява тази присъда! Нека «смъртта царува...и над несъгрешилите с престъпление, подобно на престъплението на Адама (Рим.5:14), но съгрешили в нещо друго, а също и над ония, които не са се очистили от прародителския грях. Но преблагословената Мария, преди още да е станала Божия Майка според думите на църковния богослов (Иоан Дамаскин, стихира на Благовещение) е била «предочистена от Св.Дух», за да стане достоен съсъд за въплощението на Сина Божий. Както от момента на въплощението Нейното тяло е станало Божие жилище, така без съмнение и душата И е Божие жилище, в толкова висок смисъл на тези думи, колкото Тя, по Своето достойнство на Божия Майка, превъзхожда Херувимите и Серафимите. Но въпреки това и Тя се покорява на закона на смъртта,
3
макар и само видимо. И Тя бива погребана в земята, макар само за кратко време. Защо е било допуснато това? — То е било допуснато поради Нейното смирение, заради което Тя не е пожелала да остане съвсем непричастна на смъртта, след като Сам Нейният Пребожествен Син е вкусил смърт. То е допуснато по Божий промисъл и заради нас, чеда на земния Адам, които не се подвизаваме да се преобразим по подобие на небесния Адам, заради нас, които съгрешаваме и не се очистваме. Така, като гледаме гроба на Пречистата Майка на Живота, със страх да си помислим колко са верни думите на Апостола, че и «праведникът едвам се спасява», и да почувствуваме дълбоко силата на заключението, с което завършват те: «ако праведникът едвам се спасява, нечестивецът и грешникът де ще се яви?» ( 1Петр.4:18).
Ако и при благодатното обновление на живота, при висока святост и чистота, стрелата на смъртта все пак намира уязвимо място в човешкото естество, то какво ще стане с този човек, който без да се подвизава за благодатно обновление, живее безгрижно според своята повредена природа? Какво ще стане с душата, която чрез своите греховни склонности и страсти сама въвежда в себе си адските стихии и умножава семената на духовната смърт? Какво ще стане и с тялото, което притежавайки и без това естествена склонност към тление, не само не получава изцеление от обновен чрез благодатта живот, но приема и нови, още по-зли семена на тление и смърт от порочната душа, от нейните разрушителни страсти, от нейните необуздани похоти, от разни видове невъздържание и злоупотреба с чувствените си способности?
Внимателно и неленостно да се подвизаваме, братя, щото чрез Божиите заповеди и чрез силата на вярата да изправяме, очистваме и възвисяваме духовно нашите дела, та от видимия естествен живот да се издигаме към съкровения благодатен живот, за да стане нашият временен живот начало на вечния и да не бъде нашата временна смърт предверие към вечната смърт, а вход към небето.
Но да се върнем пак към разглеждането на иконата. Нейната втора част не е така проста, както първата. Над смъртния одър и над бездиханното тяло на Пресветата Дева иконата ни представя Самия Спасител — Христос, Който държи в ръцете Си Нейната душа в младенчески образ. Без съмнение това означава ново начало и нов живот на небето. Писанието не казва, че това са видели с телесните си очи всички свидетели на успението и погребението на Божията Майка. Затова можем да предположим, че иконописецът е представил тук като видимо
онова, което принадлежи към невидимия свят, а видимото по природа е съединил с духовно съзерцаваното. Като е изобразил тялото на Пресветата Дева на одъра на смъртта, той сякаш е изпреварил въпроса: какво е станало през това време с Нейната душа? И в отговор на това е изобразил видимо душата И, носена на ръце от Нейния Божествен Син.
Тук се поражда нов, немаловажен въпрос: каква е достоверността на това изображение? Не е ли то просто плод на въображението? — Не! Да се мисли така не съответствува на достойнството на древната свята икона. Дързостта да се рисуват икони според необузданото въображение на живописеца е рожба на своеволието на последните времена. Древните са изобразявали на иконите само това, което са намирали в достоверните писания и в Свещ.Предание. Така и художникът на нашата икона, св.митрополит Петър без съмнение не е бил склонен да изобразява мечти на въображението. Оттук можем спокойно да направим извода, че неговата икона ни представя не просто плод на свободното въображение, а плод на духовно съзерцание, съответствуващо на същността на предмета.
Нужно ли е според църковното правило за предпазливост да доказваме съответствието на това предание със Свещ.Писание?
В потвърждение ще посочим Христовите слова: «Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово» (Лука 16:22). От това, че тези думи са взети от притча, не бива да се съмняваме в тяхното значение, защото и лицата от притчите носят черти от действителността. Както смъртта и погребението на богатия са черти от действителността, така и отнасянето от Ангели душата на бедния, спасена чрез търпението му, е плод на истинско съзерцание. И тъй, сравнете! Ако писанието свидетелствува, че душите на светите хора след излизането им от тялото биват взети от Ангели, не е ли в пълно съгласие с това преданието, което чрез иконата свидетелствува, че Пресветата душа на Божията Майка, Която е издигната по-високо от Ангелите, след излизането И от тялото е била приета от Нейния Божествен Син. Според друго предание при Нея е бил изпратен Ангел още преди смъртта И, за да И съобщи за скорошното И отшествие от този свят. А по-късно събор от Ангели Я приветствувал с небесни песнопения, отзвукът от които достойните чували по време на Нейното погребение.
Виждате каква многообразна премъдрост са скрили в изображението на иконата нашите богомъдри отци! Те са ни представили не само назидателно възпоменание на видимото минало, но и тайнствено съзерцание на невидимото от
4
областта на бъдещия век.
Колко сладостно, макар и недосегаемо високо съзерцание! Как светло сияе в него любовта на Божествения Син към Богоблагодатната Му Майка! Каква точност на Небесния Съдия при въздаянието според делата на земния живот! Както Светата Приснодева е носела на ръцете Си Божия Син по време на Неговото земно младенчество, така Той И въздава за това, носейки в Своите ръце душата И в началото на Нейния небесен живот.
Който и да си ти, мой спътник в земния живот, който сега ме слушаш, знай че скоро и пред твоята и пред моята душа — не зная пред коя по-рано, но зная със сигурност, че ще бъде скоро, — ще се открие невидимият свят на бъдещия век. Помислихме ли с теб какво ще ни срещне там? Кой ще ни приеме? Ще ни удостоят ли Ангелите да въведат, както някога душата на евангелския бедняк, и нашата бедна душа в една от дивните обители на светлината? Или ти даже не се грижиш за това и мислиш, че можеш да минеш и без такава чест? Не се лъжи! Наистина, това е чест, която принадлежи на достойните, но не е ли това и необходимост за нас, нуждаещите се? И ако по пътищата на видимия свят на нас са нужни ръководството и закрилата на Ангелите, то колко повече ни са нужни те при встъпването в изпълнения с неизвестности безкраен свят на невидимото. Сега вещественият свят стои пред нас като преграда, закриваща пресветлото Небесно Царство и отделяща от нас мрачното царство на ада. Но и сега, повече или по-малко достигат до нас влиянията на преизподния мрак и затова толкова повече ни са благопотребни влиянията на Царството на светлината. А какво ще бъде, когато душата ни, отделена от тялото, премине отвъд преградата на веществения свят и влезе в непосредствено съприкосновение с духовния? Не я ли застрашава там открито нападение на тъмните сили, защото тя не може да каже за себе си подобно на Онзи, Който е Единствен без грях: Иде князът на този свят, и в Мене той няма нищо» (Иоан 14:30)? Блажен е онзи, който гледайки отвъд гроба, има достатъчно силен дух, за да каже заедно с пророк Давид: «Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене (Пс.22:4). Ти — Светлината на света и Победителят на ада! Ти, Който и смъртната сянка просветляваш със сиянието на Твоя кръст. Ти, Който Си вкусил смърт заради всички, за да бъде смъртта погълната от живота. Ти, Който заповядваш на Своите Ангели да закрилят прибягващите към Твоята помощ във всичките им пътища — видими и невидими, във времето и извън пределите на времето! Но за да имаме такова присъствие на духа е нужно тъкмо това, — да бъде с нас Христос в нашата вяра, в нашата любов, в нашите действия по Неговата воля и заповеди.
В книгата на пророк Исайя «така казва Господ: Блажен е, който има единоплеменници в Сион и сродници в Йерусалим» (Ис.31:9, по слав.превод). Ако тези думи се отнасят към земния Йерусалим и към юдейския народ, то те имат несравнимо по-голяма сила, когато се отнасят към духовния Израил и небесния Йерусалим. Юдеинът, ако не можел да бъде приет в дома на някой сродник в земния Йерусалим, можел да намери там страноприемница и да получи за пари онова, което не притежавал по родствена връзка. Но в небесния Йерусалим няма наемни жилища, няма пари, ни търговия, нито продажби. Ти или ще влезеш там като единоплеменник и сродник, или няма да бъдеш приет. Но нима можем да станем сродници на небесните граждани, повечето от които дори не познаваме? — Да, ние можем да им станем роднини и то не само на тях, но и на самия техен Цар. Прочетете в Евангелието отдавна готовата Негова грамота, потвърждаваща за всички вас това високо родство: «Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват» (Лука 8:21). И тъй, братя, бъдете прилежни към слушането на словото Божие, особено онова, което се възвестява в църквата. Бъдете усърдни и верни в изпълнението на Христовите заповеди. Тогава и вие ще получите небесно родство, ще имате единоплеменници в небесния Сион и роднини в неръкотворния Йерусалим и ще бъдете още на земята, по думите на Апостола, «съграждани на светиите и свои на Бога (Еф.2:19). А накрая те ще ви приемат и във вечните небесни жилища, дето ще вкусите райското блаженство и ще съзерцавате славата на Отца и Сина и Светия Дух. Амин. 1846 г.
5
Православната иконография на Успение на Пресвета Богородица, както и самият празник се основава изцяло на Свещеното Предание. През V век св. Ювеналий, патриарх Иерусалимски пише на византийската царица св.Пулхерия за успението на Божията Майка така: «В свещените и Боговдъхновени писания ние не намираме нищо за кончината на Св.Приснодева Богородица Мария, но всичко сме приели от най-древното и достоверно предание».1 Основавайки се на това предание митрополит Филарет Московски казва: «Вселенската (Православна) Църква във всяко богослужение постоянно и ревностно ублажава Пресветата Божия Майка. И това не е просто човешко предание, не е само обичай, въведен от усърдието, не е подражание на други примери на частно вярване, но мисъл, предадена не от човек, а внушена от Св.Дух, и изпълнение на едно задължение, колкото свято, толкова основателно и благодатно за християнския свят».2 Празникът Успение Богородично е възникнал, както се предполага, в Иерусалимската Църква. Макар точната дата на възникването му да е неизвестна, той е един от най-древните Богородични празници. През VI век той вече се празнувал повсеместно. Най-ранното от известните изображения на Успение, или по-точно — част от това изображение
- възнасянето на душата на Божията Майка на небето, датира от началото на IV век. То се намира на саркофага в църквата «Св.Енграций» в Сарагоса (Испания).3
Празникът Успение Богородично има две значения: възпоменание на завършването на земния подвиг на Божията Майка — Нейното успение и погребение, и на второ място — Нейното най-високо прославление
- възкресението И и възнасянето И на небето с Нейната пречиста плът. Това двояко значение на празника православните икони разкриват различно
- едни загатнато, а други — пълно.
Разглеждайки иконата на Успение в настоящия анализ ние използувахме като основа словата на митрополит Филарет Московски и главно неговото прекрасно изяснение от 1846г. на съдържанието на иконата, нарисувана от знаменития древен иконописец св.Петър митрополит Московски (1308-1326).4 Към него ние си позволихме да направим някои допълнения, като ги илюстрирахме със съответни текстове от службата на празника, а също да дадем обяснение на някои детайли в иконата, на които той не се е спрял.
В иконите, както и в празничната служба на Успение, прославата на Божията Майка достига своя апогей. Това е така, защото вярната на Вселенското Предание Православна Църква вижда прославлението на Божията Майка не само в началото на Нейния земен живот, а преди всичко — накрая, при Нейното успение, когато Тя със съдействието на Божията благодат достига върха на съвършенството, предела на светостта, достъпен за човека и въобще за всяко сътворено същество. Тук се разкрива великата слава на Майката Божия, слава, която дотогава е била скрита под покрова на Нейното непостижимо дълбоко смирение. «Виждаме — казва митрополит Филарет в друго слово на същия празник — след успението необикновено бързо пробуждане, след смъртта — веднага безсмъртие в цялата му пълнота и сила. Виждаме душата на Пресветата Дева в ръцете на Господа, или с други думи, издигната до най-високата степен на блаженството, защото близостта до Господа и висотата на блаженството е едно и също. Виждаме и Нейното приснодевствено тяло, непокоряващо се на законите на тлението, не дочакващо възкресението на всички, но още при самото си посяване в земята, израстващо на небето и процъфтяващо в слава»5, — тялото на Майката Господня, възкресено с Божествената сила на Нейния Син и възнесено на небето: «Пребожественият Иисус, Господ на славата... Сам Те взе от земята, Майко Божия, с душата и тялото», казва Православната Църква в канона на предпразненството на Успение (тропар на 5-та песен) или в канона на празника: «... съпровождат невеществените ангелски ликове Твоето божествено тяло, отиващо в небесния Сион» (песен I). Така не само пресветлата душа на Божията Майка преминава в живота на бъдещия век, но и Нейната пречиста плът се уподобява на Тялото на възкръсналия Господ и преминава от смърт към живот. Тази, Която е послужила на Неговото въплощение е приета в славата на Своя Син, в славата на Неговото Възкресение и Възнесение: «Възкресни, Господи, в Твоя покой, — Ти и кивотът на Твоята светиня» (Пс.131, стих 8, по слав.текст, често споменаван в празничното богослужение). «Славата на Божията Майка пряко произтича от доброволното смирение (истощание — слав.) на Нейния Син. Божият Син се въплощава от Приснодева Мария и става Син човешки, Който може да умре. А Приснодева Мария, станала Божия Майка, получава «боголепна слава» (стихира на вечернята, глас I). Изпълнението на крайната цел на човека — достигане славата на бъдещия век, е осъществено не само във въплотената Божествена Ипостас, но и в обожествената човешка личност. Това преминаване от смъртта към живота, от времето във вечността, от земното състояние към небесното блаженство, отделя Божията Майка от общото възкресение в деня на Страшния съд, в деня на Второто пришествие (parousia — гр.), с което ще завърши историята на света. Успение — това е нова тайнствена Пасха, защото Църквата празнува на този ден, преди свършека на света, своето тайнствено есхатологическо начало.6
6
Православните икони на празника Успение ни въвеждат в съзерцанието на посмъртната слава на Божията Майка, разкриват ни последното тайнство в Нейния живот — възнасянето И на небето, където Тя е била взета заедно с Нейното тяло. В горната част на някои от иконите на Успение виждаме Божията Майка на трон в ореол, носен от Ангели и пронизан от лъчи, излизащи от Нейното обожествено тяло, т.е. Тя е представена в слава, присъща само на Бога, в «боголепна слава». Тази слава на възнесението, явена от Въплотилата се Божествена Ипостас и достигната от обожествената човешка личност на Божията Майка се предава в някои древни храмове с две паралелни изображения на Възнесението на Христа и възнесението на Божията Майка8, очевидно в съответствие със светоотеческото изречение «Бог стана човек, за да може човекът да стане бог». Но това е основа и на съществената разлика между двете изобразявани събития. Възнасящият се Христос е облечен в одеждите на славата, Той седи на престол тържествено като Вседържител. Божията Майка и тук, на върха на Своето прославление е изобразена в обикновените Си одежди, винаги полуобърната, смирено приведена, често с ръце протегнати надолу, към света, на който Тя е застъпница и надежда. С това сякаш се изразява Нейната постоянна връзка със света, тази връзка, за която Църквата пее в тропара на празника, сравнявайки я със запазването на Нейното девство в рождеството: «ВЪ РОЖДЕСТВЕ ДЕВСТВО СОХРАНИЛА ЕСИ, ВО УСПЕНИ МИРА НЕ ОСТАВИЛА ЕСИ, БОГОРОДИЦЕ...» И тук иконата ни показва, по думите на митр.Филарет, «не произволен плод на въображението, а съзерцание, съответствуващо на същността на темата». Тя свидетелствува как необикновено дълбоко православната иконопис е проникнала в съзерцанието на славата на св.Богородица, съответствуваща на Нейната изключителна роля и достойнство на Божия Майка, и в смисъла на Нейния подвиг, същността на който е Нейното богоподобно смирение.
Съгласно Преданието заедно с Апостолите и служещите редом с тях Ангели, на иконата на Успение се изобразяват и апостолските приемници — епископите. Към тях се присъединяват и св.Иаков, брат Господен, пръв епископ на Йерусалим, а също така някои миряни и благочестиви жени. От лика на Апостолите отсъствува св.Тома — и това е подчертано от Преданието като особена проява на Божия промисъл. Св.Ап.Тома не е присъствувал при кончината на Божията Майка. Той дошъл на третия ден след Нейното погребение и когато отворили пред него гроба И, не намерили там Нейното тяло. След това Апостолите получили и видимо небесно откровение за възнасянето на Св.Богородица. От описаното събитие става ясно защо на иконите на Успение се изобразяват винаги, заедно със св.Ап.Павел, не 13, а 12 Апостоли. Ликът на небесните и земни жители (съставляващи изпълнението на цялата Вселенска Църква), е обединен от едно общо движение: позите, жестовете и погледите — всичко е насочено към лежащата на смъртния одър Божия Майка.
На преден план на възпроизведената тук икона е изобразен често срещащият се в иконографията на празника епизод: Ангел отсича ръцете на дръзкия хулител, опитал се да нанесе оскърбление на тялото на Божията Майка при погребението И (виж канона на празника, песен 3). Подробно този епизод се описва в акатиста на Успение (кондак, глас 4) «Изпълнен с буря от помисли неверният евреин Афоний, виждайки пречистото тяло на Божията Майка, носено от богоносните Апостоли всечестно към гроба, се спусна към него, да го събори. Но внезапно, когато очите му ослепяха и едновременно с това ръцете му, прилепнали към одъра И виснаха отсечени, изповяда с вяра, че Тя е Божия Майка, зовейки към Бога: Аллилуиа». Първото, което се хвърля в очи тук е, от една страна, контрастът между Апостолите, обкръжаващи смъртния одър на Божията Майка, които преизпълнени с почит и благоговение, И се покланят, а от друга страна, този човек, дръзкото докосване на когото е било наказано с отсичане на ръцете му. И службата на празника и иконографията показват с този детайл, че славата на безсмъртното Успение на Божията Майка е вътрешна тайна на Църквата, недостъпна за външно неблагоговейно съзерцание. Затова и дръзкото посегателство на Афоний, непринадлежащ към тялото на Църквата, е било кощунствен опит за проникване в тази тайна, достъпна за съзерцание само в светлината на Преданието — живия източник, който ни разкрива смисъла на почитанието на Божията Майка.
(Адаптиран превод от руски със съкращения).
1.Никифор Калист, Църковна история, гл.ХIV.
2.Митрополит Филарет Московски, «Слова и речи».М.1882г., т.IV. с.83.
З.Саbrol, Dictionnaire d'Archeologie chretiennе, т.I, част 3,с.1990-1991.
4.Пълният текст на словото е поместен на с.с.3-5, затова,съответните места, цитирани в статията на Л.Успенски, тук са пропуснати.
5.Митрополит Филарет, Слово на Успение, 1848г.,пос.съч.,с.566.
б.В.Лоски, коментар към иконата на Успение, L.Ouspensky, W. Lossky, «Dег Sinn der Ikonen», URS GRAF Verlag, Вегn, 1952.
7.На някои икони на Успение аналогията с Възнесението на Спасителя, както и в богослужението на празника, е подчертана от темата за вратите на Царството Божие, отваряни от Ангелите пред св.Богородица: «Двери небесни, отворете се, виждайки вратата, през която е минал Всевишният, да идва със слава при Своя Син и Бог» (Малка вечерня, стихира» на стиховните, глас 2).
8.Например два релефа над входните и южните врати на базиликата в Болнис-Капанаучи (Грузия), изобразяващи единият — Възнесението Господне, а другият – възнесението на Божията Майка и отнасящи се към средата на VI век (Ш. Я. Амиранашвили, «История на грузинското изкуство», М.,1950, т.I, с.126).
7
Поместеният текст е част от IX глава на книгата «Нашата молитва», която скоро ще излезе от печат.
Мнозина християни се оплакват: «Аз се моля по правилата, но чувствувам, че Бог не ме чува «... Това оплакване заслужава да бъде разгледано по-обстойно.
Човек се моли, за да получи нещо. Той трябва, следователно, да види какво препятствува молитвата му да бъде удовлетворена. Св.Иоан Златоуст казва: «Всякога трябва да помним, че сме длъжни не само просто да се молим, а да се молим така, че да бъдем чути.»1 Случва се, че и след като сме изпълнили условието за успеха на нашите молитви, пак да нямаме отговор от Небето. Как трябва да се обяснява Божието мълчание?
Тук има една тънкост, която ще изясним в настоящата глава. «Молитвата — обяснява св.Иоан Златоуст — бива недостатъчна за получаване на желаното, ако не я извършваме така, както е угодно Богу. И фарисеят се молил, но не получил полза. И евреите се молели, но Бог не отвърнал на молитвите им, защото се молели не както трябва... А какво е нужно? -Нужни са ридания, сълзи, въздишки, отдалечаване от порочните хора, страх и опасение от Божия съд... Да бъдем чути от Бога, това зависи от следните условия: 1) да сме достойни да получим изпросваното; 2) да се молим съгласно с Божиите закони; 3) да се молим непрестанно; 4) да не искаме нищо суетно; 5) да просим полезното; 6) да изпълняваме от своя страна онова, що е заповядано. По тоя начин мнозина са били чути: Корнилий бил чут заради добрия си живот (Деян.10:4); хананейката — за неотстъпността в молитвата (Марк 7:25-29); Соломон — за високия предмет на своята молитва (3 Цар.3:11); митарят — за смирението (Лука18:14).2
Като дава тия тъй важни обяснения, които в общи черти съвпадат с разгледаните в предишната глава условия за успешна молитва, св.Иоан Златоуст на друго място, утешавайки неудовлетворените труженици на молитвата, изтъква, че е по-добре понякога да не бъдеш чут, защото не всяка наша просба е полезна за душите ни. «И тъй — заключава св.Иоан
Златоуст, — ако не бъдем чути, нека прославяме Бога и за това '?
Впрочем, ако искрено се молим и сме умъдрени от здрав духовен опит, ще разберем, че не е възможно да не бъдем чути в един или друг смисъл. Случва се Бог да не удовлетвори пряко желанието ни, изразено в нашата молитва. Това обаче не значи, че Той е презрял молитвите ни. Напротив, Той ни дава винаги нещо, и то по-добро от онова, което просим от Него, макар и да изглежда понякога, че Той не ни дава нищо, или даже ни лишава от нещо.
Например ти просиш здраве, а Бог ти изпраща за изпитание болест. Защо е тая несъобразност? — Вярващите смирени християни знаят защо Бог постъпва така. Те дълбоко са убедени в думите на Писанието: «Господ наказва, когото обича» (Евр.12:6) и не роптаят при заболяване, а търсят да открият скритото в болестта Божие благословение. Защото Бог не праща болестта безцелно, а жадува да ни облагодетелствува чрез нея духовно. Ние сме болни от грях. Чрез болестта на тялото Бог лекува душата. Постарай се и ти, когато се разболееш, да откриеш Божията милост в пратеното ти наказание. Тогава не само няма да се сърдиш на Бога за временното изпитание, а ще целуваш благоговейно Ръката, която те наказва. Като ти отнема за известно време здравето, Бог те цери духовно от грехове и ти дава възможност да се обогатиш с най-ценните добродетели — търпение и смирение, без които никой не може да спаси душата си и да наследи Царството Небесно (Мат.5:3; Лука 21:19). Отнемайки ти нещо малко — временното здраве, Бог ти дава нещо велико — вечното Царство Небесно! А то е безспорно по-голямо благо. За него св.Апостоли, а след тях хиляди и милиони мъже и жени са оставяли всичко — къщи, братя, сестри, баща, майка, жена, деца, имоти и пр., за да последват Христа (Мат.19:27-29). Светите мъченици пък жертвували и живота си, за да придобият Царството Небесно. Защото то не се добива без скърби и жертви (Деян.14:22). Никой, който е тръгнал по пътя на
8
себеотричането, не е останал разочарован: като е загубил някои временни ценности, които рано или късно и без това ще бъдат напълно загубени при напущането на тоя свят, той е спечелил вечните блага, които никой не може да ни отнеме (Мат.6:19-20).
Да вземем друг пример: ти се молиш за успех в някоя работа, а Божият Промисъл ти попречва да достигнеш желаната цел. Това те огорчава. Ала ти не бързай да се сърдиш на Бога. Потърпи и се смири! И тогава ще видиш от последвалите събития, че твоят неуспех е бил за добро. Много случки в живота ни учат, че от привидното «зло» се ражда добро и обратното — от горещо желаното «добро» произлиза нерядко голямо зло!
Св.Нил Синайски изповядва: «Много пъти в молитва аз просех да ми бъде дадено нещо, което ми се струваше добро за мене, и настоявах в просбата си, като неразумно насилвах Божията воля, а не предоставях на Бога Той да устрои по-добре онова, що Сам вижда, че ми е полезно. Като получавах обаче просимото, изпадах в голяма скръб, че не съм желал да бъде всичко по Божията воля, защото изпросеното се оказваше за мене не такова, каквото мислех. Какво може да има по-добро, освен Самият Бог? Нека предоставим на Него всичко, що се отнася до нас, и ще ни бъде добре, защото Добрият естествено е Подател на добри дарове».4
Многозначителен е случаят с праведната християнка Клеопатра и нейния син Иоан. Те живеели в Египет по времето на нечестивия император Максимиан, върл гонител на християните. Между многото мъченици по това време пострадал за Христа и младият и храбър военачалник Уар. Той бил подложен на разпит, смело изповядал вярата си, след което бил зверски мъчен, убит и хвърлен без погребение вън от града за храна на кучетата. Клеопатра успяла да открадне многострадалното му тяло и да го прибере у дома си като велико съкровище.След няколко години, когато гоненията напълно утихнали, тя пренесла мощите на св.Уар в Палестина, дето издигнала храм в негова чест. Подир освещаването на храма тя коленичила пред ковчега със св.мощи и така се помолила: «Страдалче Христов, моля те, изпроси ми от Бога това, що е угодно Богу и най-полезно за мен и моя единствен син!» Същата нощ синът й умрял. Клеопатра била поразена от сполетялото я нещастие. След много сълзи и безутешен плач тя отишла в храма, паднала пред мощите на св.мъченик Уар и като избухнала в ропот, викала: «Така ли трябваше да ми се отплатиш за моите грижи по тебе, о Божий угодниче? Ти взе единственото ми дете, отне моята надежда!... Кой ще ме гледа на стари
години? Кой ще погребе тялото ми? Ах, нека по-добре сама умра, отколкото да виждам мъртъв моя син, толкова млад, а увяхнал преждевременно като откъснат цвят!...» Дълго плакала тя, дълго натяквала, докато най-сетне от голяма изнемога задрямала. И ето — явил й се св.Уар, водещ за ръка сина й. Те и двамата светели като слънца. Дрехите им били бели като сняг. Имали златни пояси и неизказано красиви венци на главите. Св.Уар й казал: «О, жено, защо ми се сърдиш? Аз не съм забравил твоите добрини към мене и чувам твоите молитви. Най-напред измолих от Бога да прости греховете на всички от твоя род! После взех сина ти за войник на Небесния Цар! Нали ти сама ме помоли да изпрося от Бога каквото е Нему угодно
9
и за тебе и за сина ти полезно? Аз помолих Благия Бог и ето — синът ти сега е един от стоящите пред Божия престол. Ако искаш, вземи си го, щом не желаеш той да служи на Небесния Цар!» А Иоан се хванал за Уар и живо рекъл: «Не слушай майка ми! Моля те, не ме оставяй!» Па след това се обърнал към майка си с думите: «Защо плачеш, майко? Аз съм зачислен към войнството на Безсмъртния вечен Цар — Христос! Дадено ми е заедно с небесните Ангели да стоя пред Него! А ти искаш сега да ме върнеш от това светло Царство към земната кал!» Тогава, духовно утешена, Клеопатра извикала с плам: «Вземете и мене със себе си, да бъда и аз при вас!» Но св.Уар й отговорил: «И сега, бидейки на земята, ти си с нас. Иди си с мир! А когато дойде времето и Господ заповяда, ще дойдем да те вземем!» С това видението свършило. Клеопатра се събудила, разтърсена от видяното, почувствувала се изпълнена с необикновена радост, избърсала сълзите си, прибрала се в къщи, раздала именията си на бедните, отрекла се от света и започнала да живее при храма на св.Уар като подвижница в пост и непрестанна молитва. След седем години и тя се прибрала при Господа.»5
Тъй Всевишният по Свой Божествен начин отговорил на нейните молитви. Тя искала едно, Той й дал друго. Но понеже това не отговаряло на нейните намерения, тя изпаднала в дълбока скръб и възроптала. Ропотът й обаче бил неоправдан. Ако младият Иоан получеше земно благоденствие, то не би било трайно. Бог му дал небесно, неотемлемо блаженство. Клеопатра осъзнала това след вразумителното видение и понеже била духовна, не само се примирила с онова, що Бог й изпратил, но Му била даже безкрайно благодарна.
Забележително е в този пример обстоятелството, че Клеопатра се молела по всички правила на молитвата. Тя просила да й бъде дадено от Бога онова, което е Нему угодно и за нея полезно, т.е. тя искала да бъде Божията воля. Но въпреки че тази молитва била външно безукорна, все пак по същество тя не съвпадала с Божията воля. Клеопатра имала в ума си оформено свое желание, своя воля — да бъде синът й добре устроен на земята и тя да може да му се радва като майка на тоя свят! Затова до вразумяването си тя роптаела.
Колко често и с нас се случва същото. Молим се уж по всички правила на молитвата, казваме дори с чувство и убеденост пред Небесния Отец: «Да бъде Твоята воля! И все пак таим дълбоко в душата си свои желания, които искаме непременно да се осъществят. Имаме си своя воля, която не ни се ще да пожертвуваме заради Божията воля. Ето в тая тънка неискреност пред Бога се крие причината често пъти молитвите ни да не бъдат изпълнявани така, както ние желаем.
Нашето явно или скрито своеволие ни разделя от Бога. То застава като стена между нас и Твореца. То ни отчуждава от Спасителя, понеже подхранва у нас срещу Божията воля и Божиите планове, наши собствени мисли. Именно своеволието ни лишава от полза при молитвите ни и се оказва пречка за изпълняването им, особено когато ние упорствуваме в своите мнения.
Св.Иоан Тоболски пише: «Докато ние не се откажем от всяко пристрастие към самолюбието и своеволието и докато се противопоставяме на събитията, ставащи по Божия воля, дотогава ние не можем да извършим нищо добро и приятно Богу. Ни даровете, ни обетите, ни молитвите, ни жертвите, ни приношенията са приятни Богу, когато се вършат от хора, противящи се на Божията воля. Постът е Богу приятен, милостинята става Богу любима, молитвите биват умилостивителни, когато всичко това се върши не по фарисейски, т.е. не за постигане на някаква външна цел, която гъделичка нашето тщеславие, користолюбие, властолюбие и пр. — т.е. нашите пороци, противни на Божията воля. Затова Бог отхвърля даже иначе твърде приятните Нему дела — поста, молитвата и благотворителността, когато те се извършват лицемерно, не в съгласие с Божията воля, а в угода на своеволието».6
Нашата естествена воля не е добра пред Бога, защото е повредена от грехопадението. Тя става добра едва тогава, когато се съгласува с Божията. Това добре подчертава св.Иоан Тоболски, като пише: «Волята на никой ангел и на никой човек не може да бъде добра, ако не е съгласна с Божията воля. Колкото повече нашата воля се съгласува с Божията, толкова повече тя става по-добра и по-съвършена. И обратното — колкото по-малко тя се подчинява на Божията воля, толкова тя става по-лоша и по-зла. Божията воля се изяснява за нас достъпно и определено в Божия закон и в църковните постановления».7
Много грешим ние, ограничените и своеволни човеци, когато не се подчиняваме на Бога. Може би ние желаем доброто за себе си и за близките си. Но колко несъвършена и често погрешна е нашата представа за доброто! Може ли нашето желание за добро да се сравни с желанието на Бога да ни даде онова, що е истински добро! Ние не всякога знаем що е за нас действително добро, а Бог знае това в съвършенство. Освен това, дори и да знаем кое е за нас истински добро, ние не сме в състояние сами да го постигнем. А Бог е Всемогъщ и като знае абсолютно безпогрешно онова, което е добро за нас, готов е да ни помага в постигането му, стига само ние мъдро, смирено и покорно да се стремим към това.
Ние считаме, че сме доброжелатели на себе си, а често се оказва, че сме свои собствени гробокопатели. Няма по-верен и по-могъщ Доброжелател за нас от Бога. В доброжелателството Си Той всячески ни води към спасение, като ни пази не само от външни злини, но и от самите нас — от нашите вътрешни зли наклонности, пречещи ни в спасението. А това, че Бог ни пази от самите нас, не е маловажно нещо, защото — по учението на св.Отци и по-специално на св.Иоан Златоуст8 — ние сме най-големи врагове на себе си. Когато своеволно грешим, ние можем така да си напакостим, както никой наш външен враг — било човек, било самият сатана — не е в състояние да ни напакости.
1.Св. Iоаннъ Златоустъ, Бесeда на псаломъ 7 (Творенiя, т.V, кн.1, с.65.)
2. Пак там.
3. Св. Iоаннъ Златоустъ, Беседа на псаломъ 4 (Творенiя, т.V, кн.1, с.23.)
4. Св. Нилъ Синайскй, Слово о молитве, § 32-33 (Добротолюбiе, т.ІІ, с.211).
5. Житiя святыхъ, мeсяцъ октоврiй, день 19, Москва 1864 г., с.14 и сл.
6. Св. Иоанн Тобольский, О сообразовании воли человеческой с волей Божией («Журнал Московской Патриархии» бр.6 1976 г., с.67, кол.II).
7. Св. Иоанн Тобольский, пос. стат., с.60, кол.1.
8. Св. Iоаннъ Златоустъ, Слово о томъ, что кто самъ себe не вредитъ, тому никто вредитъ не можетъ (Творенiя, т.ІІІ, кн.2, СПб, 1897 г., с.476 и сл.)
10
На 17 март 1959 г. за пръв път след един период от 1600 години, официален представител на Цариградската патриаршия посети папата във Ватикана. Във връзка с това тогавашният Цариградски патриарх Атинагор в изявление пред представители на печата, което той си позволи да направи от името на целия православен свят, между другото каза: «Сближаването между православната и католическата църква е не само възможно, но и необходимо... Ние имаме обща вяра, еднакви догмати и еднакви тайнства. ...Ние ще им оставим тяхното «Филиокве” , а те ще ни оставят, това което ние имаме... «1 Без да коментираме пълната богословска несъстоятелност на едно такова изявление, ще се спрем на явните цезаропапистки стремежи, които в последно време се превръщат в целенасочена и непрекъсната линия на Фенерската патриаршия. В книгата на архим.Серафим (+1993) и архим.Сергий «Православие и икуменизъм» четем следното по този въпрос:
«Цариградският патриарх Атинагор, който пръв направил предложение за отстъпки по въпроса за «Филиокве», незаконно е говорел от името на цялото Православие. Той не олицетворява Вселенската Христова Църква, за да я представлява сам по себе си. Съвсем произволно Тиатирският и Великобритански архиепископ Атинагор Кокинакис нарича Цариградския патриархат «център» на Православието. В противовес на Римо-католическата църква, Православието няма географски център (срв.Евр.13:14). Фактът, че от Цариградската патриаршия, начевайки от двайсетте години на нашия век, започна разложението на поместните православни църкви, ясно доказва, че Цариградският патриархат, въпреки полагащата му се чест на пръв между равните православни патриархати, не може да претендира да е знаменосец на Православието. Именно Цариградският патриархат излезе през 1920г. с една злополучна енциклика, отправена «към християнските «църкви», намиращи се в целия свят», дето обяви за съвместимо взаимното общение на разните християнски «църкви” при наличието на догматически различия между тях. Той пръв внесе заразата на пакостната календарна реформа чрез свикания в Цариград през 1923г. всеправославен конгрес. Отново той самочинно
сне през 1965г. анатемата, наложена през 1054г. на Римската църква, преследвайки небогоугодната цел за компромисно сближаване с Рим, от което произлязоха толкова загуби за Православието в полза на папизма...
Но незаконното самовъзвеличаване на Цариградската патриаршия като някакъв съвременен «център на Православието» продължава да се засилва особено в последно време. Така, по повод смъртта на предишния Вселенски патриарх Димитрий и избирането на новия Вселенски патриарх Вартоломей, тясно свързаната с икуменизма пропаганда на Фенер направи опити за претълкуване на термина «вселенски» (исторически утвърдената почетна титла на Константинополските патриарси, която обаче не им дава никакви по-големи правомощия по власт над другите Източни патриарси) в смисъл на някаква «свръхпатриаршеска» власт над Православната Църква, наподобяваща главенството на Римския папа.
По този случай в Атина бе разпространен бюлетин с дата 8 октомври 1991г., под заглавие “Искат да унищожат православните патриархати”. Там се изтъква, че терминът “вселенски», който може да бъде отнасян към всеки епископ, има значение на «православен», тъй като всички православни епископи са «епископи на Съборната (=Православната) Църква, както пише Иерусалимският патриарх Доситей («Додекавивлос», т.1, с.238). А св.Григорий Двоеслов папа Римски нарича антихрист всеки епископ, който дръзва да назовава себе си «вселенски не като православен, а като такъв, който уж има власт да управлява цялата Православна Църква. Така и названието «Вселенска патриаршия», употребявано за Цариградския патриархат има смисъл на «предимство по чест» (според 3-то правило на II Вселенски събор), но съвсем не означава някакъв висш център за управление на православните по целия свят, на който всички православни християни — миряни, клирици и дори патриарси — са задължени да се покоряват като подчинени. 2
Наскоро Цариградският патриарх направи нова крачка в ескалацията на своите цезаропапистки претенции. С писмо от 19 юли 1993 г. той призова предстоятеля на Иерусалимската църква патриарх Диодор да се яви на съд във Фенер и да даде отговор
11
за «потъпкването на елементарните Божествени и Свещени Канони, дръзвайки многократно да действува в ущърб на Цариградския диоцез и в диоцезите на другите единокръвни (sic!) православни църкви». За да осъществи своя замисъл Цариградският патриарх свика на 30-31 юли във Фенер т.нар. от него «Велик и висш» синод, състоящ се от архиереите на Цариградската патриаршия и представители на повечето гръкоезични църкви. За отбелязване е, че методът на разделяне и противопоставяне по национален признак широко се използува днес, за да се сее разединение и вражда сред православните народи.
Патриарх Диодор отказа да се яви пред този антиканоничен съд. В писмо до Цариградския патриарх от 25 юли 1993г., част от което публикуваме, той писа:
«Душевна скръб, изумление и преголямо недоумение, но и не малко възмущение обземат душите на нас и на членовете на нашия свят и свещен Синод на светейшия Патриаршески Иерусалимски Престол. Всичко това бе предизвикано от Патриаршеското обвинително писмо на Ваше Всесветейшество против нас от 19 юли, което ако не носеше Вашия подпис, можеше да се сметне като писано от някого, който е напълно незапознат не само с истината относно конкретните фактически обстоятелства, но и с целия канонически ред на Православната Христова Църква, както той е отобразен в Свещените Канони и в цялото й Свещено Предание. Също така, ако това писмо не носеше данните на подател и получател, основателно би произвело впечатление на писмо от лице, имащо безконтролна власт, като император, военоначалник, папа или някакъв друг подобен, отправено към подчинен нему чиновник, — но в никакъв случай не прави впечатление на писмо на един Патриарх на Православна Църква към равен нему Патриарх на Православна Църква...
Загрижени за Вашия Патриаршески Престол, който е претърпял много при борбите за нашата непорочна Православна вяра, оставяме настрана стила на Вашето писмо, като припомняме на Ваше Възлюблено Всесветейшество, че качеството му на предстоятел на Светейшата Константинополска Христова Църква, никога не го е поставяло ех оfficio (по длъжност) за единствен изразител на истината или единствен съдия на Православната Вселена. Напротив, Православната Вселена винаги сама е съдила патриарсите на всички нейни патриаршески престоли, включително и Константинополския престол, поставяйки ги съответно, било в сонма на светиите и мъчениците за Православната вяра, било в сонма на нейните врагове и отрицатели.
Достоверно доказателство за първото са големите личности на Православието, които украсявали Константинополския архиепископски Престол. Такива са били Григорий Богослов, Нектарий, Иоан Златоуст, Генадий, Тарасий, Великият Фотий и цялото множество от патриарси, които са се подвизавали за Православието.
Но достоверно доказателство и за второто са някои патриарси на същия Константинополски престол, които, при все че сами са представяли себе си като борещи се за Православието, при някои обстоятелства всъщност са обвинявали истинските поборници на Православието като не православни; а в края на краищата сами те са били осъдени от целокупното Православие като постъпили неправилно или дори като еретици! Действително всеки добре знае, че нечестивият Македоний, който богохулствувал против Божествеността на Светия Дух, станал вожд на ереста на духоборците и бил осъден като еретик от Втория Константинополски Вселенски събор (381), е бил, за съжаление, Константинополски патриарх. Той придвижил и утвърдил ереста на духоборците, злоупотребявайки като предстоятел на Престола, който Вие днес заемате. Също така всеки знае, че патриарх на този Престол е бил и осъденият като еретик от Отците на III Ефески Вселенски събор (431) Несторий, който също станал вожд на причинилата толкова злини за Православието ерес на несторианите, които отричали между другото и истинското рождение на Божия Син и Слово от Приснодева и догматизирали, че Всесветата Божия Майка, като родила уж обикновен човек, трябвало да се нарича Христородица, а не истинска Богородица. Кой впрочем не знае, че VI Константинополски Вселенски Събор (680-681) осъдил като еретици папа Онорий и шестима други архиереи, между които четирима са били Константинополски патриарси (Сергии I, Пир, Павел II, Петър), един Александрийски патриарх (Кир) и един Антиохийски (Макарий I)?
Наша Мерност мисли, че това са достатъчно примери, напълно доказващи факта, че в Православието никой от предстоятелите на поместните Православни Църкви, нито, разбира се, предстоятелят на Великата Христова Константинополска Църква, не господствува над Православието, нито може сам и по свое усмотрение да съди останалите предстоятели на Православни Църкви, нито пък сам да повдига обвинения против тях.
Нито един от Свещените Канони на Православната Църква не предоставя на Ваше
12
Всесветейшество право едностранно да повдига обвинение и толкова повече едностранно да свиква или учредява «Велик и висш» синод във Фенер, и да призовава предстоятел на друга Православна Църква да присъствува и да бъде съден на него.
Наистина, какво каноническо основание има това Ваше изискване, представляващо всъщност изява на първенство по власт, което толкова е разтърсвало в древност единната и неразделна Църква и в края на краищата е довело до Големия разкол в Църквата? Предшественици по Престол на Ваше Всесветейшество и наистина велики образци на Православието са се борели, както и Вие знаете, против надигналата се гордост на папското първенство по власт. Православието, разбира се, не се нуждае от нов папа.
Целокупното Православие винаги е гледало на предстоятеля на Константинополската Църква като на пръв между равни (primus inteг рагеs). Останете прочее в това, което Православието Ви е отредило. Не преминавайте отвъд положените межди (предели). Защото мислим, че никой от предстоятелите на Православната Църква не може да Ви признае първенството по власт. Правото на съдене, изява на което съставя и правото на свикване компетентните за съд органи, правото на повдигане обвинение, на призоваване за защита, на произнасяне решение за виновност или невинност е право, което имате само в пределите на Вашия Патриархат.
Такова обаче право или компетентност за повдигане на обвинение против предстоятели на други Православни Църкви никой Свещен Канон на нашата Църква не предоставя на Ваше Всесветейшество, разбира се, и Вие самите не се позовавате на подобен Свещен Канон.
Затова като сте повдигнали сам обвинение против нас и сте ни призовали да се защитим и дори да се явим «във Фенер», за да бъдем съдени по гореказаното, Вие явно сте превишили границите на Вашата власт, като сте потъпкали сам Свещените Канони, които не Ви предоставят такова право...
...Споменава се, че чрез нашите действия ние сме били пристъпили към «потъпкване на елементарни Божествени Канони»... Нека Ваше Всесветейшество ни напише кои канони сме потъпкали и конкретно чрез кои наши деяния...
При това смятаме за опасно окачествяването във Вашето писмо на уж престъпените от нас Божествени и Свещени Канони, като «елементарни», като че ли съществуват и свещени канони «неелементарни» и следователно неподлежащи на спазване. Всички Свещени Канони съставляват според Православното учение и предание едно единство и неразделна цялост. Личното противоположно становище на Ваше Светейшество за разделяне на Свещените Канони на «елементарни» и «неелементарни» не е възприето от Православието и според нас то съдържа възможност за потъпкване или отстраняване на даден Свещен Канон, който в определен случай не е угоден на някого, чрез простото му окачествяване като «неелементарен». Вероятно е, че такъв един възглед би засегнал преди всичко Каноните, върху които се основава първенството по чест, а не по власт на Патриаршеския Константинополски Престол.
Без приемане и спазване на всички Свещени Канони, неизбежно и преди всичко Константинополският Патриаршески Престол рискува да бъде доведен до изчезване. Както Ваше Всесветейшество знае, вече са били оспорвани от други Православни Църкви Каноните, върху които Константинополският Патриаршески Престол утвърждава своите привилегии.3 Разбира се, спазването на всички Свещени Канони обвързва всички и изисква спазването им от всички, включително и от Ваше Всесветейшество.»
Въпреки това протестно писмо, събралият се на 30-31 юли 1993г. «Велик и висш» синод противоканонично низвергна двама архиереи на Иерусалимската църква — Тимотей Лидски и Исихий Капитолиадски и обяви патриарх Диодор също «достоен за низвержение». Според протоколното решение на синода, обявяването на патриарх Диодор за низвергнат е отложено до празника Рождество Христово, като в този срок той трябвало да удовлетвори ултимативните искания на новоизявилия се източен папа. Неговото име обаче, по неправомощното нареждане на Фенер, трябвало да бъде зачеркнато в свещените Диптиси на Православната Църква и всякакво общение с него да бъде прекъснато, докато «той пребивава в тази църковна аномалия.» Решението е подписано от партриарх Вартоломей и неговия епископат, както и от представители на Александрийската църква, начело с патриарх Партений, на Еладската църква — начело с архиепископ Серафим Атински и от двама представители на Кипърската църква.4
Под съблазнителното оправдание за единство на гръкоезичните православни, Цариградският патриарх Вартоломей демонстрира отново своя цезаропапизъм при явно потъпкване на Свещените Канони и пълна солидарност от страна на единомислените му деятели на икуменизма — йерарси на официални поместни църкви. За отбелязване е и почти пълното мълчание на общественото мнение.
13
Трябва с болка да кажем, че официалните църковни структури все по-застрашително се изпразват от православно съдържание и поемат пълнеж от конюнктурни сурогати. Като черупка на яйце, остава само формата, която явно е необходима някому. В същото време Цариградският патриарх продължава своето шествие из официалните поместни църкви. Тържественото му приемане свидетелствува, че те мълчаливо се съгласяват с неговите цезаропапистки претенции. Впрочем, да им е честит източният папа.
1.Цит. по Архiепископъ Аверкiй, 'Истинное Православiе и современныiй мiръ», Нью-Йорк,1971г., с.46.
2.Архим.Серафим (Алексиев) и архим. Сергии(Язаджиев). «Православие и икуменизъм»,София, 1992г.,с.165-167.
3.Преимуществото по чест на Константинополския патриарх се основава на 3-то правило на II Вселенски събор (381), което гласи:»Константинополският епископ да има преимущество по чест след римския епископ, защото този град е нов Рим». А 28-то правило на IV Вселенски събор още по-ясно казва: «... защото на престола на стария Рим отците дадоха подобаващи преимущества поради това, че той е бил царствуващ град. Следвайки същите подбуди, и сто и петдесетте боголюбезни епископи (на II Вселенски събор — б.пр.) са предоставили същите преимущества и на светейшия престол на новия Рим, след като праведно са разсъдили, че градът, получил честта да бъде град на царя и синклита, имащ еднакви преимущества със стария престолен град Рим, трябва и в църковните дела да бъде възвеличен подобно на него и да стане втори след него...» Както се вижда, привилегиите били дадени заради изключителното обществено-политическо значение на г.Константинопол, който станал през IV век столица на Източната Римска Империя.
4.Сведенията и цитатите от протоколното решение на «Великия и висш» синод във Фенер са цитирани по вестник «N801 Neoi Anthrwpoi, 6.08.1993г., с.8-9, където решението е изцяло поместено.
14
В един от предидущите броеве на нашето списание («Агиос Киприанос» № 247, март-април 1992 г., с.61-64), в статията «Новото свещено предание» ние съобщихме за храмовия празник и интронизацията на Константинополския патриарх Вартоломей I, по време на които икуменисти и инославни от всякакъв вид тържествено общуваха помежду си.1
Това ново «свещено предание» безспорно е израз на самосъзнанието на икуменистите, че православни и еретици «се срещат въз основа на еклезиологията за двете Църкви — която е пряко следствие от икуменическото богословие и по-конкретно от богословието на римския икуменизъм «за сестрите-Църкви»2.
На неотдавнашния престолен (храмов) празник на Константинополската църква в чест на нейния основател св.Ап.Андрей (30 ноември 1992г.), за нещастие се повтаряха същите сцени, но стана и нещо много по-лошо, ако се има предвид антихристиянската роля на Ватикана в трагедията на сръбския народ, на Балканския полуостров и на източна Европа, където още веднъж се потвърждава мнението, че папизмът «е паднал до пълно осветскостяване и е станал царство от този свят и някакъв изкуствен църковно-политически организъм».3
На празника «присъствували, молейки се съвместно», католическият епископ Луис Пелатр, сиро-яковитският митрополит Юсуф Кретин, пастор Елвин Виттлер, папска делегация, възглавявана от кардинал Едвард Касиди — председателят на папския Съвет за обединение на християните, архиепископ Серджо Себастиани4 — нунций в Анкара (Турция), прелатите Елевтерио Фортино и Джордж Галларо — членове на гореспо-менатия съвет».
Патриархът-икуменист Вартоломей се обърнал към представителите на Ватикана наравно с православните. Нима няма никаква разлика между православните и еретическите клирици?
Патриархът казал:
«Ваше високопреосвещенство и високо-преподобни отци... С велика и искрена радост ви приемаме отново тук, в знаменития ден на престолния празник на нашата църква, като представители на негово светейшество папа Иоан Павел, епископ на Римската църква и възлюблен наш брат в Господа... Тези посещения между сестрите — църкви на Рим и на Константинопол са осветени от приснопаметните вдъхновени вождове — папа Павел VI и Константинополския патриарх Атинагор I и вече са станали основа и връзка в живота на нашите църкви»6.
И както става винаги при подобни изявления, последвали литургийна целувка и съвместно благословение на вярващите от патриарха и кардинала!...
През 1964г. много отци от св.Гора Атон, включително и четирима игумени, подписаха «Възвание към благочестивия гръцки народ и към всички вярващи на Православната Църква», в което се казваше:
«Ние отправяме възвание към нашия вселенски патриарх, за да престане той да върши своите проуниатски действия. Ако ли ги продължи, то ние се отказваме от него. Ние заявяваме, че искаме да се подвизаваме до последен дъх за нашето Православие,
15
като сме готови да пролеем и кръвта си, ако е необходимо, подражавайки на нашите приснопаметни предшественици»7.
През 1984г. на общо събрание представителите и настоятелите на 20-те свещени монастира от св.Гора Атон заявиха: «ние дълбоко се безпокоим от многогодишното явно предателство на някои поместни църкви и някои отделни архиереи... Ако отклоняващите се не се изправят, тогава ние ще бъдем принудени да се обърнем към всенароден протест «8
През 1988г. Комисия от атонски игумени посети Фенер по повод възмущението, предизвикано от посещението на патриарх Димитрий във Ватикана (декември 1987г.) Тези трима игумени написаха в своя доклад пред свещ. Кинотис (върховно монашеско управление на Атон):
«Подчертаваме, че особено ни безпокои явното отстъпление от Православното учение за Църквата и най-вече мнението, че и другите църкви уж съставляват Едната Свята, Съборна и Апостолска Църква и че римокатолиците не са еретици!
«Ние молехме да бъдат особено предпазливи в своите контакти с папата и с другите инославни, така че да се запази човешкото благоприличие, но и да не се премълчава тази разлика, която съществува във вярата.»
«Да няма повече целования с инославните клирици по време на «возлюбим друг друга» на Божествената Литургия».
«Да не се извършват съвместни молитви в свещени одежди» (и без свещени одежди съмолитствуването с еретици е антиканонично -бел.ред).
«Инославните да не благославят православното паство и да не проповядват след богослуженията в православните храмове»9.
През 1991 г. при интронизацията на новия патриарх Вартоломей I във Фенер (на 2ноември) присъствуваха римокатолици, протестанти и монофизити. В тази демонстрация на «икуменичността на християнството извън догматическите граници — както това събитие бе поднесено — за първи път взеха официално участие монаси от св.Гора Атон — присъствуваше целият светогорски Кинотис!
Какво добро може да очаква от атонските словесни протести измъчващият се от разрушителното развитие на ереста на икуменизма вярващ човек, когато Кинотисът за съжаление вече участвува в предателските действия на Фенер и със своето мълчание пада в смъртен грях, приемайки богословието за «сестрите Църкви» (в г.Фрайцинг през 1990г. и г.Ариции през 1991г.).
Преди появяването на икуменическото движение благочестивите вярващи добре знаеха, че онези, които се отделят от тялото на Църквата, отпадайки от съборността на св. наша Православна вяра, се наричат разколници и еретици, заедно с всички последствия,
произтичащи от това.
«А днес, заради икуменическата любезност и заради поддържането на икуменическия дух, се стараят да избягват тези изрази при контакти на една Църква с друга»10. Еретиците вече се считат за «братя в Христа» в църковния смисъл на тези думи, а т.нар. «икуменическо богословие»11 подготвя почвата за догматическия и религиозен синкретизъм, съдейки по VII-та асамблея на Световния съвет на «църквите» в Канбера (фев.1991г.)12.
Защо православните бездействуват? Защо атонските отци мълчат? Нима не виждат «знаменията на времето»?
Нека напомним думите на великия светител Фотий: «Във въпросите на вярата, дори най-малкото отклонение вече е смъртен грях»13; «знай, че даже едно малко нарушение на преданието води до пренебрегване на всички догмати»14; «съборната и апостолска Църква Христова е една, а не много и не две; събранията извън нея са сборища на лукавствуващи и събори на нарушители. Така мислим ние, истинските християни, така ние вярваме, така проповядваме»15.
Нека не забравяме и св.Марк Ефески, който основавайки се на преданието, учението и практиката, отвека съхранявани в Църквата, ни напомня, че «еретик е не само този, който
16
отстъпва от Православната вяра в големите въпроси, но и онзи, който се отклонява от нея и в малките». Такъв човек не само се окачествява като еретик, но и «подлежи на законите против еретиците, дори ако той само много малко се е отклонил от правата вяра»16.
Тази статия е публикувана в гръцкото списание «Агиос Киприанос» §24/, март-април 1992, с.61-64 (поместена е и в списание «Православная Русь» §12, 15/ 28 юни, 1993 г. — орган на Руската Задгранична Църква, откъдето е преведена със съкращения).
1. «Агиос Киприанос» №247, март-април 1992, с.61-64.
В тази статия под фотографията на съвместното благословение на патриарх Вартоломей и кардинал Кассиди (ЗО.ХI.1991г.) се съобщава за цял ред събития, за да се потвърди написаното във вестник «Католики» (№2635, 7.1.1992, с.З): «Съвместното братско празнуване на престолните празници на Римската и Константинополската църкви, вече е станало свещено предание в отношенията на двете църкви»; в органа на Константинополския патриархат, сп.»Епискепсис» (№443, 15.7.1990,с.12) четем: «Това е осветена от години традиция». Този жив израз на икуменическото богословие за «сестрите Църкви», в пълно пренебрежение към учението на св.Отци на Православната Църква, към нейните Свещени Канони и Свещ.Предание, е намерил място при следните празнувания:
* интронизацията на първия митрополит на Италия (от Константинополския патриархат) Спиридон (24.11.1991), станала в храма «Св.Георги» във Венеция в присъствието на местния кардинал и представители на други изповедания.
* интронизацията на новия митрополит в Австрия (от Константинополския патриархат) Михаил (15.12.1992), станала в храма «Св.Троица» във Виена в присъствието на папския нунций и двама кардинали, и на представители на всички християнски»църкви';
* интронизацията на новия Халкидонски митрополит (от Константинополския патриархат) (15.11.1992), станала в присъствието на католически епископ, сирохалдейски митрополит, арменски архиепископ и други инославни клирици (съобщение в органа на новостилния Синод на Еладската църква «Еклисиастики Алития»,
17
№340,1-16.1.1992, с.З);
* интронизацията на новия Кентърберийски архиепископ — глава на Англиканската църква (20.4.1991), станала в присъствието на митрополит (сега Вселенски патриарх) Вартоломей и други представители на Константинополския патриархат, които му поднесли златен кръст и му изпяли «НА МНОГАЯ ЛЕТА ВЛАДИКО» («Епискепсис» №465, 15.7.1991, с.2);
* престолния празник на папския катедрален храм в Рим (29.6.1991), на който присъствуваше същият митрополит Вартоломей и други представители на Константинополския патриархат. През време на месата, извършвана на площада пред храма на св.Петър, папа Иоан Павел II си размени с тях «целувка на мира» («Католики», 16.7.1991);
* интронизацията на новия патриарх Вартоломей (2.11.1991), станала в присъствието на кардинал Касиди и други инославни представители;
* престолния празник на Константинополския патриархат (30.11.1991) в присъствието на инославните, при съвместно благословение на патриарха и кардинала;
2. «Съвместно съобщение на международния смесен богословски диалог между Православната и Римокатолическата Църкви» във Фрайцинг, Мюнхен (6-15.6.1990), «Епискепсис», 443, 15.7.1990, с.13-14.
З. Константин Муратидис, «Възвръщането на православието на авансцената на историята», сп.»Кинония», януари-февруари, 1992, с.5, №4.
4. Сп. «Екклисия», №1,1-15.1.1993, с.13а.
5. Пак там, виж също сп. «Католики» №26781,5.1.1993.
6. Сп. «Екклисия», пос.бр., с.14а.
7. Сп. «Ортодоксос Филотеос Мартириа», №43-44, октомври 1991, с.57-58. «Възванието» носи дата 23.1.1964 по църк.календар.
8. Вестник «Ортодоксос Типос», №595,24.2.1984.
9. Пак там, №800, 26.8.1988. Донесението(докладът) е от 1.7.1988. Комисията се състояла от игумените: архим. Христодул Кутлумушски,архим. Василий Ставроникитски и архим. ГеоргиГригориатски.
10. Василий Ставридис, «История на икуменическото движение», Солун, 1984, с.45.
11. Пак там, с.ЗЗ.
12. «Агиос Киприанос», №240, януари-февруари,1991, с.284-286.
13. Св.Фотий Велики, «Писмо II до папа Николай», Р.С.102: 724О.
14. Св.Фотий Велики, «Окръжно писмо до източните епископски престоли», Р.С.102: 724О.
15. Св.Фотий Велики, «Против ереста на Теопасхитите», писмо №284, №375, с. 14,»Ерistolае et Аmpfilichia», В.Laourdas et L.G. Westerink, Лайпциг, 1985.
16. Василий Л. Дентаки «Атлас на Православието на св. Марк».
18
“И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както ние сме едно” (Иоан 17:22).
19
«Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят заедно!» Съвсем неотдавна изповедниците на чистото Православие в България можаха да изживеят, по велика Божия милост, радостта на общението, изразена в този псаломски стих. На 1/14 август в София пристигнаха на път за Румъния трима архиереи от Свещения Синод на Противостоящите в Гърция — Председателят на Синода, Негово Високопреосвещенство Оропоският и Филийски Митрополит Киприан, Негово Преосвещенство Метонският епископ Амвросий и Негово Преосвещенство Норският епископ Михаил, викарий на Митрополита на Сардиния и цяла Италия Иоан. Те бяха придружавани от група благочестиви гръцки поклонници. В неделя, на 2/15 август в параклиса «Възнесение Господне» в София архиереи, монаси и миряни от двете поместни православни църкви — сестри, останали верни на праотеческата вяра, възнесоха заедно сърцата си към Господа. В общо литургийно служение те единодушно прославиха Иисуса Христа нашия Спасител, изпълнявайки завета Му: «както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те всички да бъдат в нас едно — та да повярва светът, че Ти си Ме пратил (Иоан 17:21).
Колко драгоценно е за нашия Господ единството на повярвалите в Него! Той го е въздигнал като свидетелство за Божественото Си достойнство, с едничкото изискване — то да бъде в истината. Следователно всякакво друго единство, което не е в истината, не свидетелствува за Сина, а напротив — въвлича света в лъжлива вяра, в мнимо богопочитание, в плен на оня, по чието внушение бе разпнат слезлият сред човеците Господ.
Днес, когато във велелепни Божии храмове и на святи за вярата места целомъдрието на Христовия завет за единство бива все по-открито поругавано, Бог избра един малък и скромен параклис за тържеството на това единство. Празничната света Литургия бе отслужена от Негово Високопреосвещенство Оропоския и Филийски Митрополит Киприан Председател на многонационалния Синод на Противостоящите, Негово Преосвещенство Триадицкия епископ Фотий — Предстоятел на Българската Старостилна Православна Църква и техни Преосвещенства Метонския епископ Амвросий и Норския епископ Михаил от Сардиния. Няколко думи за гостите:
За Високопреосвещения Киприан, Митрополит на Оропос и Фили, който през месец януари т.г. откликна на молбата на българските старостилци и заедно с членовете на своя Синод и с представители на Румънската Старостилна Православна Църква ръкоположи българския епископ Фотий, читателите вече знаят от наши предишни публикации. В един от следващите броеве ще прочетете даденото от него интервю.
Метонският епископ Амвросий е роден през 1949 г. в Лондон. Потомък е на стар аристократичен род. Говори осем езика. Бил е преподавател по история на изкуството
20
в Лондонския университет. Монашеско пострижение приема през 1973г. в монастира «Свв.Киприан и Иустина». От дълги години е усърден помощник на Митрополит Киприан. Епископска хиротония получава на 8/21 януари тази година.
Норският епископ Михаил е по народност италианец, 59-годишен, също с академично образование. До 32-годишната си възраст е бил римокатолик, след което е приел светото Православие. Отец Михаил бе ръкоположен за епископ в Сардиния на 26 април/9 май т.г.
В празнично украсения параклис всяко кътче бе светнало под грижливите ръце на домакините. На църковно-славянски и гръцки език прозвуча евангелието от Матея. Българските богомолци и поклонниците от Гърция заедно отправиха топли молитви на общия духовен език на светото Православие, който стопява разликата между словесните езици. С думите «Христос посреде нас!» архиереите се причастиха от общата Чаша на спасението, към която след това пристъпиха много дечица и миряни.
«Вие трябва да бъдете особено щастливи, задето Бог ви е отделил от останалия свят и ви е дал да възжелаете истинността на Православието — обърна се към българските старостилци с топло слово Висопреосвещеният Митрополит Киприан. — Вие, братя, сте наследие на благодатта. Вашата църква не е една малка църква, както изглежда. Когато дойде отново на земята, Спасителят ще намери много пищни храмове и свещенослужители, но Той пита — ще намери ли вяра? Защото малцина тръгват по тесния път, за да следват Неговите заповеди и изпълняват Неговата воля. Този тесен път означава борба, означава подвижничество, пост, молитва, чистота, целомъдрие. А хората, които следват модернизма и икуменизма предпочитат
лесния, широкия път. Светът днес се разтърсва от грехове и страсти и търси някой, който да го спусне в къпалнята Витезда. Нашата църква е къпалня, защото в нея е истината. Затова и казах, че вашата църква тук всъщност е голяма.
Тази църква на втория етаж ми напомня за горницата, в която се е състояла Тайната вечеря и където на Петдесетница е слязла благодатта на Св.Дух, продължи владика Киприан. Аз съм много развълнуван, много въодушевен и радостен днес, като виждам колко много сте вие тук и колко сте млади. Вие сте достатъчно, за да извършите едно истинско чудо сред българския народ — едно връщане към светоотеческото православие (ортодоксия) и праводелание (ортопраксия) по вашия добър пример. Да ви удостои Бог с благодатта да работите за благото на Църквата, защото ако Църквата е в добро състояние, то и вашият личен живот, и семействата ви и страната ви ще пребъдват в благоденствие. Моля Христа, тъй както изцели обхванатия от зъл дух в днешния евангелски текст, да изцели и нас от нашите немощи, от нашите страсти и недостатъци, да ни дава сили в правата вяра и за праведен живот и да ни запази все така единни, винаги неразривно свързани в Неговата истина, в Неговата благодат.
Сърдечна благодарност от името на паството си към владика Киприан за неговата безкористна духовна подкрепа, за неговите свети молитви и топли думи отправи Триадицкият епископ Фотий. Той припомни един знаменателен факт. Когато през 1968 г. четирима свещенослужители — покойните архимандрит Пантелеймон, архимандрит Серафим, йеромонах Серафим и нине здравствующият архим.Сергий — се противопоставиха на календарната реформа в България, в гръцкото списание «Агиос Киприанос», издавано в монастира
21
«Свв.Киприан и Иустина» се появи статия, посветена на тези български борци против икуменизма. По онова време тогавашният архимандрит Киприан не е познавал никого от тях. В статията се изказва благопожелание да даде Бог сили на четиримата изповедници на чистото Православие да издържат на гоненията, да отстояват истината. И Господ извърши дивно чудо: това пожелание стана дело. А по-късно, по Божия воля, с молитвената помощ и съдействието на Синода на Противостоящите начело с митрополит Киприан, това дело бе утвърдено чрез хиротонията на епископ за българските ревнители на светоотеческата вяра.
«В днешната света Литургия ние изявихме съборността на светото Православие, каза Негово Преосвещенство епископ Фотий. Сега е особено важно ние, които следваме истинската вяра, независимо от националност и език да бъдем единни и обединени, защото ние сме остатъкът на новозаветния Израил. Да продължим делото на светите Апостоли в днешния свят, защото ние проповядваме същата тази вяра, същото това учение, което Спасителят завеща на тях и на светите Отци, а чрез тях и на нас — днешните православни християни».
В памет на общия празник епископ Фотий поднесе на Митрополит Киприан копие на иконостасната икона на Христа в българския старостилен параклис. Владика Киприан благодари за този дар на любовта и представи на богомолците епископ Михаил, който се бори за Православието в Италия — една страна, дето господствува ереста на папизма. От 13 години той е заедно с митрополита на Сардиния Иоан. Последният, след едно видение преминал преди 40 години от римокатоличество в Православие. Московската Патриаршия го ръкоположила за йерей, обаче след като отец Иоан създал три-четири православни енории, папата изпратил до нея ултиматум, в който се казвало, че и дума не може да става италианец да бъде православен и ако иска Московската Патриаршия да бъде в добри отношения с Ватикана, трябва да премахне своя екзархат в Рим. Впоследствие екзархатът бил преместен в Лондон, а отец Иоан бил изгонен от мястото, където живеел. И макар, че бил кръстил около 3000 вярващи, нито една официална поместна православна църква не пожелала да приеме тия италианци в общение, за да угоди на папата.
«Сардиния е била в миналото византийска и цялата православна — припомни епископ Михаил, — но римокатолиците изгониха православните с насилие и смърт». Той разказа за страшните трудности, при които се отстоява истинската Христова вяра там. Първите си литургии отец Иоан (сега митрополит) трябвало да отслужва, заобиколен от карабинери. И сега папистите сипят върху православните си сънародници хули и обвинения в сектанство, сравняват ги със «свидетелите на Йехова», клеветят ги, че те уж не признавали приснодевството на Божията Майка, дори ги обвиняват за войната в Югослания.
Негово Преосвещенство епископ Михаил благодари за дадената му възможност за съслужение и особено за това, че бе удостоен да служи в одеждите на приснопаметния Архиепископ Серафим (Соболев). Той бе силно развълнуван от наредените за причастие деца. «Там, в Сардиния — каза той, -това все още е една мечта». Италианският архиерей предаде поздравите и благословението на митрополит Иоан и помоли вярващите да споменават в молитвите си своите православни братя от Италия, да си спомнят за тях.
«Днешното съслужение е най-добър помен
22
за приснопаметния архимандрит Серафим, когото Бог ме удостои да познавам лично — каза в заключение владика Киприан. Тогава не съществуваха нито тази църква, нито епископът, нито свещениците, но съществуваха отец Серафим и отец Сергий. Тези скрити герои работеха заедно, за да се наслаждават днес от плодовете на своята дейност — единият от небето, а другият от земята. Днес отец Серафим от небето и отец Сергий от земята се радват и помагат на духовното си чедо — епископа на Българската Старостилна Православна Църква и на цялото нейно изпълнение. Вечна памет на архимандрит Серафим!'
От цялото си сърце миряните изпяха многолетствие за архиереите, понесли тежкия кръст на Христовото служение в тези последни времена. А когато в храма гръмко отекна тържественият възглас «Христос воскресе « на български и гръцки, всеки отговори на своя език, но с една и съща вяра. Оная вяра, в която «няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Иисуса Христа « (Гал.3:28).
23
След посещението си в България поклоническата група, придружена от Предстоятеля на Българската Старостилна Православна Църква, Триадицкия Епископ Фотий, замина за Румъния, където взе участие в тържествата, посветени на престолния празник на митррополитския монастир на Румънската Православна Старостилна Църква “Преображение Господне” в Слатиоара.
24
© Издание на Българската Старостилна Православна Църква
http://bulgarian-orthodox-church.org
При предявени претенции за авторски права върху текстове от библиотеката те ще
бъдат изключени от общодостъпния й фонд.
Any claim to authorship infringment
could be respected by suspending the unit from the generally accessible
area of this library.
Отзиви, съобщения [guestbook]