Последна промяна:
28.08.2007 16:10
„Православно слово“. Архив на брой 6 за 1993 година
За благодатта на Св. Дух като цел на нашия християнски живот
В този велик ден на Св. Петдесетница, когато Църквата празнува слизането на Св.Дух над Апостолите, бих искал да обърна вашето внимание, възлюблени вХриста братя и сестри, върху следните думи на св.Симеон Нови Богослов: «Целта на всички живеещи по Бога се състои в това, да благоугодят на Христа, нашия Бог...чрез приемането на Св.Дух и по този начин да устроят своето спасение, понеже тъкмо в това се състои спасението на всяка душа. Ако у нас няма това като цел и като действие, то напразен е всякакъв друг труд и суетно всяко друго наше делание2
Тези думи на великия отец на Църквата ни подбуждат не само да осъзнаем цялото значение, което празнуваното днес събитие има за нашето спасение, но и да се стремим към благодатта на Св. Дух, като към най-драгоценно за нас съкровище, като към цел на целия наш живот. Ако не съществува за нас тази цел, то каквито и добри дела да вършим, ние не ще се спасим. И как може да бъде иначе? Нали за да ни дарува благодатта на Св.Дух Господ е пострадал на Кръста: «Аз обаче ви казах истината — говори Той, — за вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви го пратя» (Иоан 16:7). Именно благодатта на Св.Дух, според учението на преп. Антоний Велики, е онзи бисер, за който е говорил Господ, или онова съкровище, заради което ние сме длъжни да пожертвуваме всичко, за да го придобием. Точно тази благодат на Св.Дух, според учението на св.Макарий Велики е Царството Божие, което се разкрива в душата на християните чрез своите дивни прояви: правда, мир и радост (Рим.14-17). Към тази благодат като към Царство Божие Господ ни заповядва преди всичко да се стремим, когато говори: “Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат.6:33; Лука 12:31).
И така, помнейки голямото значение за нас на благодатта на Св. Дух, слязла някога над Апостолите, а след това дадена на всеки от нас в тайнствата Кръщение и Миропомазване нека си поставим за цел на целия свой живот приемането на Св.Дух, както ни учи за това св.Симеон Нови Богослов.
Не бива обаче да забравяме, че тук св.Симеон говори за приемането на Св.Дух не според лютеранското учение, според което за нашето спасение е достатъчно само да приемем благодатта при св.Кръщение. Не, по думите на този велик отец на Църквата приемането на Св.Дух означава възгряване или разкриване в нас на благодатта, която ние получаваме в тайнствата, посредством изпълнението на Божиите заповеди. Така ни учи и св.Иоан Златоуст в своето слово в деня на Св.Петдесятница. Така учи и преп.Серафим Саровски, — че целта на нашия живот се състои в придобиване благодатта на Св.Дух. Тук преп.Серафим под придобиване разбира разкриването в нас на кръщенската благодат.
Говорейки, че целта на нашия живот се състои в благоугождение на Христа чрез приемането на Св.Дух, св.Симеон Нови Богослов ни призовава към велик подвиг, към тежък, трънлив и скръбен път, който води към разкриване в нас благодатта на Св.Дух. Какво представлява от себе си този път, за това ни поучава преп. Антоний Велики: «Аз се молих за вас, казвал той някога на своите ученици, да се удостоите и вие да получите този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да Го получите така, че Той да пребъдва във вас, принесете най-напред телесни трудове и смирение на сърцето, и въздигайки своите помисли към небето, ден и нощ търсете с чисто сърце този огнен Дух — и Той ще ви се даде завинаги и навеки ... и Той, когато бъде приет от вас, ще ви открие небесните тайни, ще прогони от вас страха от хора и зверове и вие ще пребъдвате в небесна радост ден и нощ и ще бъдете, живеейки още в плът, подобни на тези, които вече се намират в Царството Небесно».3
Както се вижда от учението на този велик св.отец, не е лесно да се придобие благодатта на Св.Дух. За това от нас се изисква велик подвиг за достигане на непрестанна молитва и смирение. Всички ние знаем от собствен опит колко е трудно да се постигне неразсеяна и непрестанна молитва. Знаем също колко е трудно да се смиряваме и да не се тщеславим, когато ни хвалят, колко е трудно да не се огорчаваме и да мълчим, когато ни оскърбяват, колко е трудно да обичаме тези, които ни ненавиждат, колко е трудно да благославяме тези, които ни проклинат. Наистина, тук се иска да бъдем мъртви за всички страсти, за целия свят, потънал в зло. Ето защо блажени Диадох казва: «Ако някой успее още в този живот чрез тежки подвижнически трудове да умре за света, тогава той целият става дом на Св.Дух, защото такъв човек преди смъртта си вече е възкръснал .4
Такъв е пътят, който ни води към благодатта на Св.Дух. Посочвайки ни този път, св.Отци не искат да ни смутят с неговата тежест и да ни отблъснат от него. Напротив те ни призовават към него, защото няма друг път за придобиване на благодатта и за достигане на Царството Божие. Не напразно Господ е казал: «Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират» (Мат.7:14).
Св.Отци призовават да следваме този път за придобиване на благодатта и затова, защото ако ние сами доброволно не обречем себе си на страдания за достигане на свят живот, то Господ ще ни наказва тежко с нещастия, за да ни вразуми и да ни постави на пътя на спасителния живот. Ако ние не се вразумим от Божиите наказания и отхвърлим този път за придобиване на благодатта, то ще се окажем виновни пред Христовата кръв, която бе пролята на Кръста само за това, за да ни дарува тази благодат (Иоан 16:7). Заради този голям грях Господ ще ни отхвърли на Своя Страшен съд и ние не ще влезем в брачния чертог Христов за вечен и блажен живот. И как ще можем да влезем в него, когато ще се окажем без брачна дреха, която според св.Симеон Нови Богослов, не е нищо друго, освен благодатта на Св.Дух.
Да не бъде това с нас! Нека се стремим към придобиване благодатта на Св.Дух като към цел на нашия живот, чрез кръстния път на умъртвяване на страстите в себе си и изпълняване на Божиите заповеди. Тогава наш жребий ще бъдат не само скърбите, но и велики радости, подобни на онези, които са преживявали св.Апостоли и всички Божии угодници. Много скърби са изпитали св.Апостоли, но ето какво ни говорят те с думите на Ап.Павел: «Всякога носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса... Защото ние, живите, непрестанно се предаваме на смърт заради Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът... Затова ние не падаме духом; макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява (2Кор.4:10,11,16). «Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа (2Кор.1:5). Много са страдали св.Андрей Христа ради юродиви и св. Серафим Саровски, но единият и другият са били утешавани от Бога с много видения и откровения, а накрая Господ ги удостоил и с такова неизказано блаженство, че те още през земния си живот са били възнесени до третото небе. Тежко страдал през живота си и праведният Прокопий Устюжски, юродив заради Христа, но и той получавал велики утехи от Бога, затова и казвал: «люта е зимата, но сладък е раят”.
Ако ние се стремим към придобиване благодатта на Св.Дух като към цел на нашия живот, тогава Господ няма да ни лиши и от земно благополучие и земно щастие. Тогава Той ще изпълни над нас Своите Божествени слова: «Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде (Мат.6:33).
А най-вече заради нашия стремеж към благодатта на Св.Дух по кръстния път на доброволните страдания, Господ ще ни въздаде Своето неизказано блаженство в Небесното Царство, когато над нас ще се изпълнят думите на Христа: «Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде» (Иоан17:24). Амин.
БЕЛЕЖКИ:
1. Произнесено в Руския храм «Св.Николай», г.София, 1926 г.
2. Добротолюбiе,
т.5, стр.37.
3. Добротолюбiе, т.1, стр.35.
4. Добротолюбiе, т.З. стр.57.
За читателите на «Православно слово» свободно подбрахме и подредихме откъси от брошурата на Л.Успенски «По повод иконографията на слизането на Св. Дух»
В традиционната икона на Петдесетница («Слизане на Св.Дух ) винаги се изобразяват дванадесетте Апостоли, седящи в Сионската горница. Както обикновено на иконите, където действието става в някакво здание, това действие е изобразено не вътре, а на фона на зданието. С това се показва, че значението на събитието, което става на определено място и в определено време не се ограничава с даденото място и с определения момент във времето. В горната част на иконата, над Апостолите символично е изобразено небето във вид на полукръг, от който над тях се спускат лъчи. Долу, в арка е изобразен светът (на гръцки — космос), като мъж в царски одежди, който държи в ръце плат с дванадесет свитъка. Апостолите са изобразени седящи един срещу друг, в два реда, които завършват в горната част с първовърховните Апостоли свв.Петър и Павел.
«Душата на всеки празник е присъствието на този, когото празнуват -казва митрополит Филарет Московски1. В иконата «Слизане на Св. Дух видим образ на това главно лице, на което е посветен празника, няма2. Защото «Светият Дух при Своето слизане разкрива общата природа на Св.Троица, но скрива Своята Божествена Личност. Той остава, така да се каже, скрит зад Своя дар. Ето защо на иконата е изобразено само това, което е достъпно за нас. Свободното място, подчертаващо отсъствието на видимия образ на Божеството, насочва към друг вид познание — духовно познание, което се дава на човека чрез слизането на Св.Дух.
Както вече казахме, в иконата няма централно лице около което или от двете страни на което да бъдат групирани останалите. Всички Апостоли са разположени в един и същи план, всички те са изобразени като равночестни. За това особено спомага използуването на т.нар. обратна перспектива. Изобразените в горната част на иконата първовърховни Апостоли Петър и Павел са по-големи от Апостолите, представени на преден план, но тъй като те се намират в дълбочина, зрително не се отделят от другите и така нищо не нарушава равночестието на дванадесетте Апостоли. Характерна особеност на иконата е това, че в нея няма второстепенно лице, както няма и възглавяващ.
Броят на дванадесетте изобразени лица очевидно тук има решаващо значение (не е познато изключение от това правило: фигурата на космоса не влиза в това число, защото се намира в друг план). Дванадесет, както знаем, е числото на избраните от Самия Христос Апостоли, Негови постоянни спътници. «Повика учениците Си и избра от тях дванайсет, които и нарече апостоли (Лука 6:13;вж. също Мат.10:1; Марк 3:13-14, Лука 9:1 и др.). Пред самия ден на Петдесетница Апостолите възобновяват това число, т.е. възстановяват пълнотата на апостолския кръг, избирайки св. Матий (който от самото начало е спътник на Христа) — «да приеме жребието на тая служба и на апостолството, от което отпадна Иуда (Деян.1:25) Това показва, че пълнотата на апостолския кръг е била необходима за слизането на Светия Дух: не групата, не отделни лица, а именно пълнотата — съборът на изначалните свидетели на живота, чудесата и Възкресението на Спасителя на посоченото от Него място: «а вие стойте в град Йерусалим, докле се облечете в сила отгоре “ (Лука 24:49). Както дванадесетте израилеви колена представлявали пълнотата на ветхозаветната Църква, която е предобраз на новозаветната, така и пълнотата на новозаветната Църква — Тялото Христово, се изобразява символично винаги чрез числото на дванадесетте Апостоли.
Така изобразените на иконата Апостоли представляват тук апостолския кръг като основа на Църквата и като връх на нейната йерархия: от тях започва приемствеността на властта в Църквата. Тъкмо това посочват и чтенията на празника, както старозаветните, така и новозаветните текстове: например първата паримия за избирането на 70-те мъже в помощ на Мойсей, «за да носят (по думите на Господа) заедно с тебе товара на народа, а не сам ти да го носиш (Числ.11:17), евангелския текст в утренята на Петдесетница, който се чете и на вечернята в първия ден на Пасха: « Приемете Духа Святаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат: (Иоан 20:19-23). Най-сетне особено характерно в този смисъл е евангелието, четено на св.Литургия на празника Св.Дух — за спасението на човешките души, за църковния съд, за дълга на пастирите към стадото, за властта им да връзват и развързват (вж.Мат.18:10-20).
Когато се говори за Апостолите в службата на празника никъде не се определя техния брой. Там се говори за Апостолите въобще, като очевидно се има предвид и кръгът на 70-те Христови ученици, също приели на Петдесетница Св.Дух. «Днес Духът-Утешител се изля върху всяка плът, като започна от апостолските ликове... (първа стихира на стиховните). Тук не се казва от апостолския лик , а — «от апостолските ликове '. Числото дванадесет е неизменно в иконата, но тя както и службата на празника, не ограничава апостолския кръг само с най-близките Христови ученици, изброени в Деянията на апостолите Обикновено в нея се включват трима Апостоли, които не принадлежат към числото на дванадесетте. Това са св.Апостол Павел и двамата евангелисти Марк и Лука. При това се пропускат трима други, т.е. просто някои от Апостолите се заменят с други.
Именно по този начин апостолският кръг се разширява, като едновременно с това числото, определено от Спасителя и изразяващо пълнотата на апостолския събор не се променя — то винаги остава дванадесет. Присъствието на св. Ап. Павел може да се обясни с неговото положение на първовърховен Апостол и Апостол на езичниците, а присъствието на св.Марк и св.Лука — с това, че те са евангелисти. Именно това е една от главните причини за тяхното изобразяване на иконата. Но то все още не обяснява защо с тях са заменени трима от първоначалния кръг на Апостолите, избрани от Самия Христа. Струва ми се, че обяснението трябва да се търси в чтенията на празника, за които споменахме по-горе. Всеки от Апостолите е носител на властта да връзва и развързва грехове. Но всеки от тях е получил тази благодат не лично, отделно от другите, а като член на апостолския събор. «Иисус застана посред и им казва...: приемете Духа Святаго. На които простите греховете тям ще се простят, на които задържите, ще се задържат (Иоан. 20:19; 22-23). Числото на Апостолите, присъствували когато Господ е изрекъл тези думи не е посочено нито в евангелието от Матей (18:18), нито у св. Иоан Богослов. Знае се, че във втория случай св. Ап. Тома е отсъствувал. Следователно дадената им власт не се ограничава от кръга на дванадесетте Апостоли, избрани от Христа, а се разпростира и над другите седемдесет, като преминава и върху техните приемници4. По такъв начин апостолският кръг се разширява: както в службата на Петдесетница, така и в иконата той не се ограничава само с дванадесетте.
Освен това, даруването на Св.Дух поставя начало на служението на Апостолите в Църквата: веднага след слизането на Утешителя те пристъпват към изпълнението на своята мисия, на първо място — към проповядване на Евангелието. Но иконата показва не някакъв отделен момент от тяхната проповед, дори не от първата проповед на св.Ап.Петър, а онова познание, онова учение, което Църквата е получила за всички времена: познанието на тайната на Св.Троица и на Богочовечеството на Христа. На иконата ние виждаме Апостолите да благославят и да държат свитъци (символ на учителство и проповед), а четиримата евангелисти държат в ръце евангелие, въпреки че св.евангелия тогава още не са били написани. Именно свитъците и евангелията са изпълнение на Христовото обещание за Св.Дух, «Когото -казва Спасителят — Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил» (Иоан 14:26). Именно евангелията са плодът на това «научаване и «припомняне». Евангелието разкрива образа на Христа, Богочовека, чрез разказите на живите свидетели на Неговия живот, на чудесата, Възкресението и Възнесението Му. Чрез слизането на Св.Дух, това свидетелство става слово Божие, просвещаващо земята от край до край. «Но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светии, и ще Ми бъдете свидетели...дори до край земя*'(Деян. 1:8). Затова св.евангелисти Марк и Лука са изобразени тук в числото на дванадесетте, вместо двама от другите Апостоли. Те са славните и всехвални благовестници на словото Божие наред с евангелистите от първоначалния апостолски кръг (Матей и Иоан).
В иконата «Слизането на Светия Дух” е показано първото най-главно свойство на Църквата — единството. «Когато (Всевишният) изпращаше огнените езици, призова всички към единство; и единогласно славим Всесветия Дух” — се пее в кондака на Петдесетница. Това единство е израз на целия живот на Църквата, нейна същност. Това е единството на Тялото Христово, Което не може да се разделя, единството като първо и основно свойство на Църквата, «защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло” (1Кор.12:13). Затова на иконата е изобразен събор на равночестни членове, обединени чрез общ благодатен живот. Като запазва индивидуалните черти на Апостолите, иконата ги вписва в една обща форма, спояваща ги заедно в строг йерархичен ред — израз на единството на техния общ живот.
Иконата изобразява Апостолите с ореоли и огнени езици над тях «Днес Духът на Отца дарува на тленното (човешко) естество начало на обожествяването..»(трипеснец, втори тропар на 9-та песен в петък преди Св.Троица). Като отделна човешка личност всеки Апостол приема своето лично освещаване, дар на святост, начало на обожествяване. Но дарът на Св.Дух, Който всеки от присъствуващите е приел във вид на огнен език, е слязъл над цялата Църква. Пълнотата на изпълващия всичко във всички Дух Свети, това е светостта, дадена на Църквата като Тяло Христово. Тя е източникът и целта на нейното съществувание.
Двете първи свойства на Църквата -единството и светостта, обуславят третото й свойство — нейната съборност. Разширяването на апостолския кръг, подчиняването на всички образи на единната форма и на общия вътрешен ритъм на иконата не налага върху Апостолите печата на еднообразието. Всеки от тях запазва своя собствен лик. Чрез това многообразие в единството и единство в многообразието се изразява устройството на Църквата — единна по същество и състояща се от много лица; изразява се нейната съборност. Чрез монолитната група на Апостолите, споени сякаш от огъня на Св.Дух, от пламъка на новия жизнен принцип на любовта, иконата показва не външната страна на събитието, не състоянието на Апостолите, което за невярващите около тях изглеждало като пиянство, а неговата духовна същност -недостъпният за погледа на непросветените нов живот на Църквата в Св.Дух.
И накрая — Църквата е апостолска. Тя е основана чрез Апостолите и върху Апостолите. В тяхната проповед се съдържа цялата пълнота на нейното вероучение и пак върху тях се гради нейната власт да връзва и да развързва.
Апостолите се изобразяват на иконата като благославящи. Това е онзи жест на благословение, чийто източник се явява благословението на Христа при Неговото възнесение, благословение предадено от Него на Апостолите, а чрез тях — на техните приемници и на всички онези, които ще бъдат благославяни от тях.
И така, празникът на Св.Дух е празник на Църквата. Ако на св.Литургия в първия ден на Петдесетница се пее прокимен на Апостолите («Техният звук се носи по цяла земя и техните думи до краищата на вселената ), то на втория ден на празника — деня на Св.Дух се пее прокименът на 6-ти глас: «Спаси, Господи, Твоите люде и благослови Твоето наследие”. Това наследие е Едната Свята Съборна и Апостолска Църква, непрестанно и неизменно съхраняваща приемството, учението и даровете на Св.Дух, които тя е получила чрез Апостолите, начело с лика на дванадесетте, като нейно основание.
Как да се изобрази на иконата цялото множество народи, към които в продължение на хилядолетия е била и ще бъде насочена проповедта на Църквата? — В долната част на иконата виждаме олицетворение на целия свят (космоса), изобразено чрез алегорическата фигура на човек-цар5, като глава на цялото видимо творение. Всяко друго решение би представило ограничено всеобхватния, вселенски характер на действието на Църквата в света: само човекът съзнателно и свободно може да приеме Божественото откровение. Просвещаването и освещаването на света е било и остава задача на Църквата във всички времена. Тази задача продължава да съществува и в наше време, така както е съществувала в дните на Апостолите.
Детайлите в образа на космоса съответствуват на богослужението на празника. В Евангелието на Деня на Света Троица (Иоан 7:37-8:12) и в апостолското чтение на втория ден на празника (Ефес.5:9-19), слушаме за светлината и мрака и за разликата между тях. В иконата виждаме същия контраст между светлината, която обкръжава Апостолите, и мракът около фигурата на космоса. Това е онзи катастрофален мрак, в който е бил хвърлен светът чрез падението на човека, а неговото призоваване, което се извършва чрез Светия Дух, е пробуждане на тварите. Фигурата на царя с надпис «космос (понякога «целият свят ) — изобразява човечеството, не само призвано към просвещение, но и готово да приеме апостолската проповед. За това говорят символите на проповедта — свитъците, които царят държи и почитта, която им оказва като ги носи с покрити ръце, както се е полагало да бъдат носени особено почитани предмети. (Например на иконите виждаме Ангелите да държат така оръдията на Страстите Господни или често епископите — св. Евангелие).
Композицията на иконата «Слизането на Св.Дух не е затворена, а подчертано отворена и отгоре и отдолу. Нагоре Съборът на Апостолите сякаш остава открит за онова, което изразява символът на небето — за духовния свят, от който слизат над тях лъчите на Божествената благодат.
Не се затварят апостолските редове и отдолу, в предния план на иконата. Защото Църквата не се състои само от апостолския кръг, нито от апостолското служение въобще, нито само от църковната йерархия. В Своята първосвещеническа молитва Спасителят се моли на Отца не само за Апостолите: «И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово ще повярват в Мене, да бъдат всички едно: както ти, Отче, Си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно — та да повярва светът, че Ти си Ме пратил (Иоан 17:20-21). Ние продължаваме редовете на Апостолите и ще ги продължаваме до свършека на света, защото домостроителството на Св.Дух има начало, но няма край. Духът, слязъл в петдесетия ден след Възкресението на Сина Божий не си е отишъл, Той пребивава в Църквата. Встъпвайки в Църквата, ние встъпваме в живота на Църквата, Тя е онази среда, в която протича единението на човека с Бога. Ние се раждаме в Църквата чрез благодатта, която тя е получила от Апостолите и ни предава чрез техните приемници. «Ние почитаме Апостолите, казва св.Симеон Нови Богослов,...защото от Него (от Спасителя) те са били изпратени да ни направят синове Божии по благодат, наследници на вечния живот и причастници на неизречените блага чрез проповедта на Евангелието и св.Кръщение. Затова иконата «Слизане на Св.Дух ни разкрива пътя към обожествяване на човека и ни води по този път: това е приемането на проповедта на словото Божие и на всички дарования на Св.Дух, които ни се преподават чрез Апостолите и техните приемници в св.Тайнства.
И така, коната «Слизането на Св. Дух“ е образ на домостроителството на третото Лице на Св. Троица, а домостроителството на Св.Дух — това е животът на Църквата с всички нейни установления и Тайнства; това е благодатта на Църквата: «Св.Дух дава всички дарования — излива пророчества, освещава свещеници, безкнижните научи на мъдрост, рибарите направи богослови — събира целия църковен събор (стихира на «Господи, воззвахъ на великата вечерня на празника). Петдесетница, това е постоянният, ежедневен живот на Църквата до последния й ден. Ако възнесението Господне е обусловило пришествието на Св.Дух в света, то пребиваването на третото Лице на Св.Троица в Църквата обуславя и подготвя Второто и славно пришествие на Спасителя, когато дванадесетте Апостоли ще седнат на престоли, за да съдят дванадесетте колена израилеви. В този смисъл Църквата ни води към есхатологическия завършек, към явяването на това, което ни показва иконата на Възнесение: Спасителят «ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето” (Деян. 1:11).
Така Петдесетница ни води към новия свят, към новата земя, към царството на Божията слава. Иконата ни насочва към тайната на бъдещия век, когато ще виждаме вече не «смътно като през огледало” (1Кор.13:12), а лице в лице в непосредствено общение.
Ще повторим: иконата на “Слизането на Св. Дух над Апостолите е единствената икона, която предава непосредствено домостроителството на третото Лице на Св. Троица. Ето защо тя изобразява онова, което се отнася до това домостроителство — непреставащата Петдесетница в Църквата. Като разширява безконечно историческите рамки на събитието в съответствие с богослужението на празника и изобразява историческия момент без да се спира на подробностите, тя предава откровението, получено в деня на Петдесетница — откровението за Св.Троица и тайнствения живот на Църквата, ръководена от пребъдващия оттогава в нея Дух Свети.
БЕЛЕЖКИ:
1. Митрополит Филарет Московски и Коломенски, Слово на Петдесетница, Слова и речи, т.1, Москва, 1873, с.65.
2. В иконографията, особено от по-ново време , нерядко се срещат и икони на Петдесетница, където Св. Богородица е изобразена в центъра, начело на апостолския събор. Според мнението на Л.Успенски в традиционните православни икони, изобразяващи слизането на Св.Дух над Апостолите Божията Майка не се е изобразявала до 17 в. Това съответствува на богослужението на празника, което разкрива неговия еклезиологически и духовен смисъл, и в този случай дава превес на Апостолите. «През 17 в., в резултат на западни влияния, във връзка с измененията в разбирането на църковното изкуство и отношението към него, иконографията на Слизането на Св. Дух се променя, като се преминава от догматическото и еклезиологическо съдържание, към чисто историческо описание на събитието (Л.Успенски — «По повод иконографията на Св.Дух», Москва 1992, с.138). Авторът отбелязва обаче, че в едно от най-древните изображения на Петдесетница — илюстрация към Сирийското евангелие на монаха Равула (6 в.), Св. Богородица е изобразена сред Апостолите. На същата илюстрация Св.Дух е изобразен като гълъб, макар че в този вид Той се е явил само при Господнето Кръщение.
3. В.Лоски, «Еssai sur la Theologiemystique de l’Eglise d’Orient», с.165.
4. Ще напомним, че при наречението на всеки нов епископ се пеят тропарът и кондакът на Петдесетница.
5. На някои по-стари икони на Петдесетница вместо алегорическия образ на света се изобразяват хора от различни народи, облечени в странни дрехи и обърнали глави нагоре, които слушат с удивление и възторг проповедта на Апостолите. Над тях е написано: «племена и народи». Те представляват групи хора от различни народности, които са се намирали в Йерусалим в деня на Петдесетница, в момента на слизането на Св.Дух (вж.Деян.2:5-12).
6. Именно затова древните изображения на църковните събори са били изградени по същата композиционна схема, както иконата «Слизането на Св.Дух». Това е най-точното православно изображение на църковния събор, което напълно съответствува на апостолските думи: «Угодно бе на Светаго Духа и нам» (Деян.15:28).
СВЕТООТЕЧЕСКИ НАСТАВЛЕНИЯ
«Християнино, както твоята вяра е истинна и свята, ако твоят живот не е също тъй добър и свят, нямаш надежда да се спасиш. Трябва да живееш както вярваш и тогава благодари на Бога за три неща: първо, че си християнин, а не неверник; второ, — че си православен християнин, а не еретик; трето, — че си православен християнин както по вяра, така и по живо, а не само по вяра. Тогава се надявай да се спасиш и да вкусиш Царството небесно» (Илия Миниат еп.Керникски и Калавритски, 1669-1714).
Любовта към ближния е средство за достигане на любовта към Бога
Спасителят на света е обобщил всички свои нравствени повеления с по-частен характер в две главни, общи заповеди: «Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците» (Мат.22:37-40).
И макар че заповедта за любов към Бога е толкова по-възвишена от заповедта за любов към образа Божий — човека, колкото Бог е по-възвишен от Своя образ, обаче заповедта за любов към ближния е основа на заповедта за любов към Бога. Този, който не е положил основи, напразно се труди за построяване на сградата: лишена от основи, тя по никой начин не може да съществува. Чрез любовта към ближния ние влизаме в любовта към Бога. Любовта на християнина към Бога е любов към Христа (1Иоан 2:23), а любовта към ближния е любов към Христа в ближния: когато обикнем ближния, но го обикнем заради Господа, т.е., съблюдавайки заповедите на Господа, ние придобиваме любов към Христа, а любовта към Христа е любов към Бога.
Връзката между любовта към Бога и любовта към ближния е разкрита превъзходно в посланията на свети апостол и евангелист Иоан Богослов. Според неговото учение, невъзможно е да възлюбиш Бога, ако преди това не възлюбиш своя брат. А любовта към брата се състои в това — да изпълняваш спрямо него Господните заповеди (2Иоан.1:6).
Същото учение ни възвестяват и светите монашески наставници. Преподобни Антоний Велики казвал: «От ближния зависи и живота и смъртта (на душата). Придобивайки своя брат, ние придобиваме Бога, а съблазнявайки своя брат ние грешим против Христа» 2 Преподобни Иоан Колов, един от най-великите Отци на египетския Скит, казал: «Не е възможно да се построи дом, като се започне отгоре надолу, но постройката трябва да се започне от основите и да се издига нагоре. Попитали го: «Какво значат основите? Той отговорил: «Основите — това е нашият ближен: ние трябва да го придобием (за Бога) и да започнем (нашия духовен живот) именно от него. На (отношението към) него се основават всички заповеди Христови. 3
Преподобни Марк Подвижник също учи: «Не е възможно да се спасим по друг начин, освен чрез ближния.»4
Така разсъждават и учат всички свети Отци, това е общото християнско учение, учението на Църквата, Христовото учение: насочи цялото си внимание към това да придобиеш любов към твоя ближен като основа на твоя живот и на монашеския подвиг. Но възлюби ближния съгласно указанията на евангелските заповеди и съвсем не по влечението на твоето сърце. Естествената любов, насадена от Бога в нашата природа, е повредена от прародителското падение и не може да действува правилно. Затова никак не допускай тя да действува, защото нейните прояви са лишени от непорочност, те са мерзостни пред Бога като осквернена жертва; плодовете на нейните действия са душепагубни и убийствени.
Възлюби ближния си според евангелските заповеди, а именно: не се гневи и не проявявай злопаметство срещу него; не си позволявай да говориш на ближния си никакви укорителни, нападателни, насмешливи или уязвителни думи; доколкото зависи от тебе, запазвай с него мир; смирявай се пред него; не му отмъщавай нито пряко, нито косвено; във всичко, което е възможно му отстъпвай; отучи се от прекословия и спорове, отхвърли ги, като признак на гордост и самолюбие; говори добре за тези, които ти устройват различни оскърбления, обиди, напасти, гонения (Мат.5:21-48). Никак, под никакъв предлог не осъждай никого, даже не съди за някого дали е добър или лош, като имаш пред очите си единствено този лош човек, за когото ти си длъжен да отговаряш пред Бога — самия себе си. Постъпвай спрямо ближния си така, както би искал да постъпват с тебе (Мат.7:1-2). Оставяй и прощавай на хората от дълбочината на сърцето си техните съгрешения против тебе, за да прости и на теб Небесният Отец безчислените ти съгрешения — твоя страшен греховен дълг, който може да те хвърли и заключи навеки в адските тъмници (Мат.18:23-35). Пази се от пристрастие и по-специално от блудна страст към твоя ближен (под името «ближен” се подразбира не само мъжкия, но и женския пол). Ако пък, уязвен от стрелата на врага, по някакъв начин се окажеш заразен от тези страсти, то не унивай, знаейки, че ние сами в себе си носим способността да се заразяваме от всякакви страсти и това се е случвало и с велики светии. Употреби обаче всякакво старание, за да се излекуваш от тях. Накрая, не вреди на брата си с многословие, празнословие, близко познанство (интимничене) и свободни обноски с него.
Като се държиш така по отношение на ближния си, ти ще му окажеш и ще придобиеш заповяданата ти от Бога и угодната на Бога любов към ближния и чрез нея ще отвориш за себе си входа към Божията любов.
Смирението пред ближния е средство за достигане любов към ближния
Любовта към ближния е предшествувана и съпътствувана от смирението пред него. Ненавистта към ближния е предшествувана от неговото осъждане, унижение, злословие и презрение, или с други думи — от гордостта. Светите монаси винаги са помнели Христовите слова: «Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (Мат.25:40). Затова те не си позволявали да разсъждават достоен ли е ближният за уважение или не; не обръщали внимание на очевидността и на множеството негови недостатъци. Цялото им внимание било обърнато към това, да не би по някакъв начин те да загубят понятието, че ближният е образ Божий, че нашите постъпки спрямо ближния Спасителят-Христос възприема така, като че ли те са извършени спрямо Самия Него. Ненавижда това понятие гордият паднал ангел и употребява всички усилия да го открадне незабелязано от християнина. Това духовно разбиране е чуждо на плътското и душевно мъдруване на падналото наше естество и затова човек трябва да употреби внимание, за да го удържи в паметта си. Нужен е голям духовен подвиг и съдействието на Божествената благодат, за да може повреденото от греха сърце така да усвои това понятие, че то да пребъдва непрестанно в нашата памет при отношенията ни с братята. И когато, по милост Божия, то стане неотделимо от нас, ще се превърне в източник на най-чиста любов към ближния, любов, еднаква към всички. Причината за тази любов ще бъде една — Сам Христос, почитан и обичан във всеки наш ближен. И тогава това понятие ще стане за нас извор на най-сладко умиление, на най-топла, неразсейваща се, съсредоточена молитва. Преподобни авва Доротей така наставлявал своя ученик авва Доситей, който понякога бил побеждавай от гняв: «Доситее, ти се гневиш и не се срамуваш, че се гневиш и обиждаш своя брат! Нима ти не знаеш, че той — това е Христос, и че така ти оскърбяваш Христа? 5
Великият старец преп. Аполос често говорел на своите ученици, че когато приемат идващите при него братя — странници, подобава да им въздадат почит със земен поклон, защото кланяйки им се, ние се кланяме не на тях, а на Бога. «Когато виждаш твоя брат, ти виждаш Господа, твоя Бог. Това — казвал той — ние сме приели от Авраама (Бит.,гл.18), а това че трябва да предложим покой на братята, оказвайки им приют и гостоприемство, сме научили от Лот, който така се удостоил да приеме Ангели да нощуват в неговия дом (Бит., гл.19).
Този начин на мислене и поведение бил възприет от всички иноци на Египет, първи в цял свят по своето монашеско преуспяване и по получените от тях дарования на Светия Дух. Те се удостоили да бъдат преди векове съзерцавани от духовните очи на пророка и предвъзвестени от него: «ще дойдат молитвеници от Египет» (Пс.67:32, по слав. превод), предсказал свети Давид за египетските монаси.
Преподобни Иоан Касиан Римлянин, църковен писател от IV век разказва следното: «Когато ние (преподобни Касиан и неговият събрат в Господа преподобни Герман), желаейки да изучим духовните наставления на старците, дойдохме от сирийските страни в египетската област, то изпадахме неведнъж в удивление, задето бяхме приети там с необикновено радушие, и задето, противно на това, на което бяхме научени в палестинските монастири, тук никога не се изчакваше определения час за приемане на храна, нещо което се изискваше от монашеското правило*. Където и да отивахме, се нарушаваше определеният дневен пост, с изключение на узаконения от Църквата в сряда и петък. Ние попитахме един от старците: по каква причина у тях навсякъде се изпуска всекидневния пост? Той отговори: «Постът е всякога с мен, но вас аз нямам всякога при себе си, защото в сряда ще ви изпратя. И макар постът да е полезен и постоянно нужен, обаче той е дар и жертва пред Бога, извършвана по моето собствено произволение. А изпълнението на любовта на дело е задължителен дълг, изискван от евангелската заповед. Приемайки във ваше лице Христа, аз трябва да Му окажа всеусърдно гостоприемство, а като ви изпратя, след оказаната вам любов именно заради Христа, аз мога да възмездя, когато съм сам, своето нарушение чрез усилен пост. «Нима можете накара свадбарите да постят, когато с тях е младоженецът? Но ще дойдат дни, когато ще отнемат младоженеца, и тогава, през ония дни ще постят” (Лука 5:34-35)6. Живеейки в монастир с братята, считай единствено себе си за грешник, а всички братя без изключение за Ангели. На всички давай предпочитание пред себе си. Когато виждаш ближния си предпочитан пред тебе, радвай се и одобрявай това, като най-справедливо дело. Ти по-лесно ще достигнеш такова душевно устроение, ако избягваш близки познанства и свободни обноски с ближните. Напротив, ако си ги позволяваш, ти никога не ще се удостоиш да получиш устроението на светиите, да кажеш с искрено съзнание заедно със св. Ап. Павел: «Иисус Христос дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз” (1Тим.1,15). Заради смирението пред ближния и любовта към него от сърцето отстъпва ожесточението. То се отваля като тежък камък от входа на гроба и сърцето оживява за духовно общение с Бога, за каквото то е било дотогава мъртво.
*) Според древните монашески устави, иноците са се хранели едва след 9-ия час на деня (3 часа след обед по нашето време), запазвайки дотогава пост в чест на Кръстната смърт, приета за нашето спасение от Господа в 9-ия час по римското времеизчисление. Някои монаси, проявявайки още по-голяма ревност са се хранели едва след залез слънце.
Пред погледа на ума се открива ново видение: многочислените греховни язви, с които е преизпълнено цялото паднало човешко естество. Умът започва да изповядва своето бедствено състояние пред Бога и да Го умолява за помилване. Сърцето съдействува на ума с плач и умиление. Такова е началото на истинската молитва. Противно на това, св.Исаак Сирин уподобява молитвата на паметозлобния човек на сеитба върху камък.7 Същото трябва да се каже
и за молитвата на осъждащия и презиращия ближните. На молитвата на гордия и гневливия Бог не само не обръща внимание, но и допуска върху молещия се в такова душевно устроение различни най-унизителни изкушения, щото той, наравяван и угнетявай от тях, да прибегне към смирение пред ближния и любов към него. Молитвата е деен израз на любовта на монаха към Бога.8
БЕЛЕЖКИ:
1. Св. Игнатий Брянчанинов ( 1807-1867) е известен като светител праведен по живот и плодовит духовен писател. Тук поместваме две глави от книгата му «Принос към съвременното монашество», в която съвременните православни християни ще намерят ценно духовно ръководство по пътя към спасението.
2. Алфавитный Патерикъ и Достопамятныя Сказанiя, гл.9.
3. Пак там, гл.37.
4. Слово 6 о раe и духовном законe.
5. Въ книге Поученiй преподобнаго аввы Дорофея сказанiе о преподобномъ Досифее.
6. Препод.Кассiана кн.V, о чревообъяденiи, гл.ХХIV.
7. Слово 89-е.
Лeствица, Слово 28, гл.ЗЗ.
(Паметта му се празнува на 30 май/12 юни)
След като бе намерен пречестният и животворящ Кръст Господен и след царуването на св.Константин Велики, пъстрата и многоглава змия — дяволът, вечният враг на християнския род, а най-вече на самия наш Спасител-Христа и противник на светата ни вяра, със своето злобно коварство внесе смут в Христовата Църква. Той научи злочестивия и беззаконен цар Валент да поддържа и разпространява арианската ерес. И започна царят гонение срещу православните, като заповяда да бъдат затворени православните църкви, за да не се принася в тях светата Божествена безкръвна жертва. Някои от храмовете той превърна в конюшни, други пък заповяда да разрушат до основи. Това зло продължи твърде дълго и беше време на скръб и ридание за Христовите раби, които ден и нощ се молеха Богу да се смили над светата Си Църква и да накаже неправедния цар. Тогава животът на верните беше, както в дните на Апостолите, когато “цар Ирод тури ръка на някои от Църквата, за да им стори зло» (Деян.12:1).
Като изминаха така няколко години, Бог издигна чрез Светия Дух Своя раб, монаха Исаакий в защита на Православната вяра, така както някога св.пророк Даниил защити честта на невинната девица Сусана (Дан., гл.13). Блаженият Исаакий живееше отначало в източната пустиня, подражавайки на св. пророк Илия и животът му беше подобен на безплътните Ангели. Като чу за гонението, което арианите повдигнаха срещу Църквата и разбра, че царят защищава зловерието, той бе обхванат от голяма скръб, остави пустинята и дойде в Константинопол, за да утвърждава верните в благочестието. Словото му беше като горяща свещ и Духът Божий почиваше върху него и го озаряваше с небесна благодат.
Като дойде в столицата той, виждайки с очите си подетото от злочестивия цар и неговите единомишленици гонение срещу православните, отправяше горещи молитви към Бога да погледне милостиво от висотата на светия Свой престол на невинно преследваните и да ги защити, а дързостта на гонителите да смири. И Бог, Който някога чу молитвите на св.пророк Моисей, когато той се молеше за своя народ, потискан от фараона, чу и Своя раб Исаакий и изпрати срещу злочестивия цар Валент варвари, които нападнаха страната. Тези варвари, живеещи тогава по бреговете на река Дунав, събраха голяма войска и като се вдигнаха на война срещу Гърция, навлязоха в Тракия и я завладяха и вече се приближаваха към престолния град. Тогава император Валент се видя принуден да събере своите войски и да излезе срещу тях на война. Но там с него се случи същото, каквото с древния израилски цар Саул — врагът на невинния Давид: не се върна от войната Саул според предсказанието на св.пророк Самуил, защото прогневи Бога. В деня, когато император Валент излизаше от Константинопол, за да отиде при войските си, блаженият Исаакий застана срещу него на пътя и високо извика: «Царю, отвори църквите на православните и Бог ще устрои добре пътя, който си поел!' Императорът не му отговори ни дума, но като го смяташе за прост и безумен, с презрение го отмина, без да обърне внимание на думите му. На другия ден блаженият старец отново пресрещна царя и му рече: «Отвори, царю, църквите на православните и войната ти ще бъде благополучна, ще победиш враговете и ще се върнеш у дома си здрав с мир. Царят, като запомни последните му думи, поиска да отвори православните църкви и започна да говори за това със съветниците си. Един от неговите военачалници, заразен от арианската ерес, го посъветва да не слуша монаха, но с позор да го изгони. И царят се подигра на стареца и заповяда да го прогонят с удари. На третия ден преподобният отново пресрещна царя на пътя и като хвана коня му за юздата, започна още по-усърдно да го моли и увещава да отвори църквите на православните и го заплашваше с Божие наказание, ако не стори това, за което го моли. На това място имаше голям гъсталак с остри тръни и дълбоко блато, в което ако попаднеше дори някой див звяр, не можеше да излезе оттам, но потъваше. В него царят заповяда да хвърлят монаха, за да загине. След това той продължи пътя си, а св.Исаакий беше хвърлен в блатото сред тръните, но Божията десница го запази и той остана невредим — нито тръните го нараниха, нито потъна в блатото, но лежеше там пеейки и благославяйки Господа, докато неочаквано по Божие повеление се появиха трима светли мъже, вдигнаха го и го изведоха на сухо място, а след това станаха невидими. Тогава преподобни Исаакий разбра, че Бог е изпратил Своите Ангели, за да го избавят от опасността и като падна на колене, въздаде благодарност на Спасителя. След като се помоли дълго той стана, укрепен от Божията благодат и като мина бързо по друг път, отново застана пред императора. Царят се ужаси когато го видя и удивен мълчеше. А св.Исаакий смело заговори: «Ти, царю, искаше да ме убиеш, като ме хвърли в онова блато, но Бог ме запази жив и изпрати светите Си Ангели да ме избавят от опасността. Послушай ме, царю, и отвори църквите на православните, за да победиш враговете и да се завърнеш със слава. Ако не ме послушаш, няма да се върнеш жив от войната, но ще загинеш там!
Императорът се удиви на смелостта на монаха и на светлото му лице, но не го послуша, защото сърцето му беше ожесточено и отчуждено от Бога. Той предаде преподобния на двама свои боляри, Сатурнин и Виктор и им заповяда да го вържат и да го хвърлят в затвора. «Пазете, — заръча им той, този старец, който така празнослови, докато не се върна и не го накажа както заслужава, за неговата дързост «. А преподобни Исаакий, изпълнен с благодатта на Светия Дух, с още по-голяма ревност извика на Валент: «Ако се завърнеш жив от тази война, то знай, че Господ не е говорил чрез моите уста. Но аз ти казвам, че като отидеш на война, няма да можеш да победиш варварите, а ще побегнеш от тях и те ще те хванат и жив ще изгориш! След тези думи на светеца, императорът преизпълнен с гняв си отиде, а преподобният беше вързан и отведен в затвора. Когато гръцката войска се срещна в битка с варварите, настана жестока сеч. Тогава по Божие допущение варварите победиха гърците, както бе предсказал св.Исаакий и мнозина от тях паднаха, пронизани с меч. Самият император Валент беше ранен и като не можа да устои срещу варварите, побягна. А те започнаха да го гонят, посичаха гръцките войници като вейки и вече настигаха самия него. Императорът, който бягаше само с един свой съветник — онзи военачалник арианин, който го посъветва да не слуша преп.Исаакий, стигна до едно село. Като видя там една плевня, той слезе от коня си, който беше вече много изморен и се скри в плевнята заедно със своя съветник. Но не можа да избегне наказанието от Божията десница: защото варварите скоро пристигнаха в селото и като разбраха, че гърците се крият в плевнята, запалиха около нея силен огън и я изгориха. Така окаяният цар и неговият зъл съветник загинаха безславно.
След битката останалата част от гръцката войска тръгна да посрещне римския император Грациан, който идваше на помощ на гърците. Когато дойде, той им постави за цар Теодосий, наречен по-късно Велики. Новият цар веднага събра войска, излезе срещу варварите, победи ги и ги прогони, а след това тържествено влезе в престолния град. По това време, наскоро след смъртта на Валент, някои от неговите войници, които още не знаеха, че царят не е вече между живите, отидоха при преп. Исаакий в затвора и му казаха: «Бъди готов да даваш отговор, защото царят се връща от войната, ще те разпитва и ще те предаде на мъки.» А светецът им отговори: «Ето, вече седем дни минаха, откакто усетих смрадта от изгорелите му кости. Както му предрекох, той загина от огън.” Като чуха този отговор, те се изплашиха, а скоро след това навсякъде се разнесе вестта за смъртта на Валент. Тогава преп.Исаакий беше освободен от затвора и всички го почитаха като Божий угодник и пророк. Когато новият император Теодосий се завърна тържествено в столицата, двамата боляри Сатурнин и Виктор му разказаха за преподобния, за неговата смелост и за предсказанието му. Царят много се учуди и заповяда с почести да доведат преподобния, сам му се поклони като на велик угодник Божий и го помоли да ходатайствува в молитвите си пред Господа за него и за цялото му царство. Преподобният увещаваше царя да живее в благочестие, да върне мира на Църквата и да зарадва преследваните православни християни. Императорът го послуша и изпълни всичко, което светецът му каза. Той изгони арианите от столицата и в тези дни верните бяха утешени с голяма радост. А блаженият Исаакий, като благодари на Бога за всичко, поиска да се върне към предишния си пустиннически живот. Но двамата боляри Сатурнин и Виктор започнаха да го молят да не напуска престолния град, а да остане да живее с тях и с молитвите и с учението си да помага на Христовата Църква. Светият старец се съгласи. Тогава започна спор между Сатурнин и Виктор: всеки от тях искаше преподобният да живее в неговия дом. Когато старецът разбра за спора, каза им: «Чеда, достатъчна ми е вашата любов. Но понеже и двамата се грижите да ми дадете подслон и покой на мен, смирения, казвам ви: който от вас пръв ми приготви жилище, при него ще остана до края на живота си. Тогава и двамата побързаха да съградят жилище, удобно за Божия човек. Сатурнин имаше прекрасно имение извън града, много подходящо за монашеско жилище. На това място той пръв построи килия за Божия угодник и в нея заживя преп.Исаакий. Виктор също построи хубава килия за светеца и като скърбеше, че Сатурнин го изпревари, отиде при светия старец и го молеше да дойде да живее при него. Преподобният, макар да предпочиташе жилището на Сатурнин, отиваше и при Виктор и оставаше да живее там известно време, за да изпълни неговата молба. При светеца започнаха да се събират мнозина желаещи да монашествуват с него и съградиха голям монастир от даренията на двамата боголюбиви боляри. И там блаженият стана наставник и игумен на много монаси, а на миряните — полезен учител, който водеше всички към спасение със своето слово и със своя добродетелен живот. Така преп.Исаакий след много богоугодни трудове се представи пред Господа и целият град се стече на погребението му. Честното му тяло беше погребано в църквата на св. първомъченик Стефан. А светата му душа предстои пред престола на Св.Троица заедно със светите преподобни Отци и заедно с тях винаги моли за нас Отца и Сина и Св. Дух нашия Бог, Комуто подобава слава во веки веков. Амин.
Из житията на светиите (м. май), съставени от св. Димитрий Ростовски
АРХИЕПИСКОП АВЕРКИЙ (ТАУШЕВ)
«Петдесетница празнуваме и пришествието на Духа — радостно пее Църквата във великия и славен ден на слизането на Светия Дух върху Апостолите.
Дух Свети слезе върху Апостолите и на земята се яви «Царството Божие, дошло в сила (Марк 9:1), за което предсказа и Господ Иисус Христос през Своя земен живот , -Царството на Божия Дух, Църквата Христова, на която Господ даде великото обещание, че «портите адови няма да й надделеят (Мат. 16:18).
Христовата Църква е основана на земята, но нейният произход не е земен, а небесен.
Христовата Църква е съставена от хора, но тя не е човешка, а Божествена организация.
Това е защото Глава на Църквата е Сам нейният Божествен Основател — Господ Иисус Христос — Единородният Син Божий, «Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Дух Свети и Дева Мария и стана Човек.
Целта, заради която е основана Христовата Църква — това е спасението на душите за вечния живот. Поради това истинската Христова Църква не може и не бива да си поставя за решаване никакви чисто земни цели и задачи.
Това съвсем не значи, че Църквата трябва изцяло да се откъсне от земята и от всичко, което е земно — не! Това значи, че тя следва да пребивава над всичко временно и земно, да гледа и оценява всичко земно от възвишената висота на своето положение, на високата си цел и предназначение — вечното спасение на човеците. Затова и всичко земно, което съдействува за тази висша цел, е приемливо за Църквата и него Църквата одобрява и благославя; а всичко, което пречи за достигането на тази цел, или поставя едни или други препятствия пред нея, е неприемливо за Църквата и се отхвърля от нея.
Жестока борба, не на живот, а на смърт водят с Христовата Църква «портите адови, а това са всички най-могъщи сили на ада, които се стараят да я унищожат или поне да я обезличат, та да би станала тя, по думите на Христа, «сол, която е изгубила силата си” (Мат. 5:13). Тези сили се стремят да отслабят Църквата и да я направят неспособна да изпълнява висшето си предназначение -спасението на човешките души за вечния живот.
В наши дни за мнозина стана съвсем очевидно и ясно, че простото унищожение на Църквата е невъзможно: кървавите гонения, продължили векове, включително и в наше време, не постигнаха нищо в това отношение. Поради това напоследък «портите адови промениха рязко тактиката си: сега те се стремят да обезличат Църквата — да я отклонят от нейните вечни и неземни цели и да я привържат здраво към земни интереси и човешки стремежи.
Това те правят чрез податливите, човекоугодливи, «гъвкави йерарси, готови лекомислено да продадат Църквата за «иудини сребърници” .
О, колко тежко съгрешават пред Бога и Църквата тези йерарси, поставени от Господа за «пазители на Църквата” (защото думата «епископ” означава именно «пазител” ), за нейна охрана и стража, когато отстъпват от високите цели и задачи на Църквата -спасението на душите за вечния живот — и се устремяват към други, чисто земни цели, в угода на силните на деня, или «в крак с времето”, за да получат от това някакви лични и съвсем земни изгоди!
В ръцете на такива «пазители” Църквата привидно се запазва, но духът й вече го няма.
Ала как, ще попитате вие, е възможно това, след като Сам Спасителят е обещал, че «портите адови» няма да надделеят над Църквата Му?
За съжаление мнозина днес погрешно разбират и невярно тълкуват това обещание на Спасителя, а и твърде често напоследък то злонамерено се извращава.
Непобедимостта на Църквата от «портите адови , както и непогрешимостта й — а това са понятия, свързани тясно помежду си — принадлежи на Църквата в нейната цялост, а не на някоя нейна част, била тя и твърде многобройна, а още по-малко на някои отделни лица, били те дори свещенослужители с най-висок сан, епископи, патриарси.
Многовековната история на Църквата свидетелствува за нередки случаи на отпадане от истинската вяра Христова както на отделни лица, дори най-висши йерарси, така и на цели християнски общества.
Христовите думи за непобедимостта на Църквата от портите адови означават само това, че Истинската Христова Църква няма да изчезне от лицето на земята дори до края на света и до Второто пришествие на Христа. Но това съвсем не изключва появата на лъже-църкви и «църкви на лукавствуващите” в средите на християнското общество; на «църкви” , които само външно се уподобяват на Църквата, но са лишени от духа й, защото вместо на Христа, са се поклонили на антихриста и са приели да служат на него, а не на Господа.
Истинската Христова Църква ще се запази на земята дори ако в нея остане само един Епископ (понеже «без Епископ няма Църква”) с неколцина свещенослужители и вярващи миряни.
Главният отличителен белег на Истинската Христова Църква е, че тя пази Истината, понеже Църквата, по думите на великия Апостол на езичниците, е «стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15).
Христос-Спасителят дойде на земята, според собствените Му думи, за да «свидетелствува за истината (Иоан 18:37). И всички верни Негови последователи, а още повече църковните пастири, са длъжни от Него да вземат пример и да се грижат преди всичко да свидетелствуват за Истината, като не допускат лъжа в думите или действията си.
На истинския християнин — служител на Истината — не подобава никаква лъжа. Затова и св. Ап. Павел увещава всички християни: «заради това, като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си, понеже сме членове един другиму (Ефес. 4:25).
Още по-малко е допустима лъжа в устата на служители на Христовата Църква. Особено нетърпима е тя когато се произнася от висши йерарси, след като именно те са длъжни да възвестяват винаги и навсякъде едната Истина от името на цялата Църква.
Какво щеше да стане, ако мъчениците от първите векове на християнството, «заради спасението на Църквата (твърде модно напоследък оправдание на подобен род лъжа!), макар и само престорено, по настояване на мъчителите, се бяха отрекли от Христа и бяха принесли жертви на идолите?
Какво щеше да стане, ако великите Църковни Отци, пак «заради спасението на Църквата, се бяха заели вместо с борба срещу еретиците, с търсене на всякакви компромиси за влизане в съглашателство с тях, макар то да е против истината?
Къде щеше да остане тогава Истинската Христова Църква? Нямаше ли напълно да се заличи от лицето на земята?
А днес, кой знае защо, казват, че всичко се е променило и може да се лъже, и лъже, и лъже безкрай «заради спасението на Църквата” )
Всичко се е преобърнало надолу с главата, всички понятия са обърнати наопаки!
Борбата за Вяра днес, неизвестно защо, се приема като «политика , достойна за порицание.
А виж, съглашателството с лютите врагове на Вярата — това е не «политика” , а нещо твърде похвално, одобрявано днес от мнозина като проява на «мъдрост” .
В наши дни много хора възприемат Църквата като чисто земна организация, която трябва да служи на земни цели. «Модерни люде, та дори и откровени служители на сатаната се опитват да я направят свое послушно оръдие. Но най-ужасното във всичко това е, че служението на тези земни цели често се завоалира и прикрива с възвишени евангелски заповеди, с Христови, апостолски или светоотечески изречения, а това въвежда в заблуда много наивни хора, които се поддават на тази нечестива измама, на тази наистина дяволска лъжа, изкусно прикрила същността си.
Но нека помним, братя, че там, където е лъжата, независимо с какво лице ни се представя или под какъв благ вид се прикрива, няма и не може да има Истинска Църква.
Там е лъже-църква!
Защото Истинската Църква е «стълб и крепило на Истината”.
“И тъй, гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри” (Ефес. 5:15)!
САТАНИЗМЪТ ПОРОБВА ВСЕ ПОВЕЧЕ ДУШИ И ПОДГОТВЯ РАЗПРАВА С ХРИСТИЯНСТВОТО
Ритуалното убийство на тримата оптински монаси в пасхалната утрин на 18 април т.г. продължава да занимава православната общественост в Русия и по света. Това събитие, предвестник на сатанинската злоба към Христовите служители, носи изключителния печат на Божия промисъл. Като камбанен звън, доехтял от свличащата се ръка на пронизания в гръб инок, то идва да ни стресне за безумието на тоя род, оставил се в пълната власт на човекоубиеца, бащата на смъртта.
Той обаче, както и преди близо 2000 години на светлия Възкресен ден, отново бе посрамен. Смъртта на Божиите служители, тъй страстно възжелана от него, се превърна във вечно блаженство на душите им. Бог допусна убийството на тримата монаси не кога да е, а след като бяха свалили тежкото бреме на греховете си в тайнството Изповед, очистени от 40-дневния Велик пост, току-що удостоили се да се причастят със Светите Тайни. Всъщност Промислителят стори място в Царството Си на три възсияли в новомъченичество души.
«Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?'(1Кор.15:55).
Подробностите, разкрити от следствието, са наистина знаменателни. Два пъти преди пасхалната нощ е идвал убиецът в Оптина тежко въоръжен, дирещ жертва. Първия път на Велика сряда — деня, когато Църквата възпоменава предателството на Юда. Тогава колебанията надделяли, отказал се. Втория път, на Велики петък, нахълтал в общежитието, дето спели деца, пристигнали на поклонение от Москва. Не посегнал върху им — трябвали му монаси. И през цялата нощ на Пасха не случил сгоден момент. Удало му се — по допущение свише — чак когато бъдещите му жертви били вече готови да се представят чисти пред Божия Престол.
Но подред. Съдбата на 32-годишния Николай Аверин е тъй страшно типична, тъй ярко концентрира зловещите черти на времето ни, че заслужава да се разкаже отчетливо и точно.
Докато воювал в Афганистан, на два пъти по чудо избягнал неминуема смърт. Върнал се оттам дълбоко убеден в съществуването на висшия, духовен свят, в глад по него. Редом с Библията и Евангелието се нахвърлил на окултна и «черна литература, щедро предлагана от книжарските щандове. Не в Църквата, не в смирение и послушание на заповедите й подирил пътя. Пряко силите му се оказала борбата със страстите, със злото в себе си, с досегашния живот. А и светът наоколо шумно му предлагал една друга, самоугодна и достъпна «духовност”, лъстива и могъща. И той избрал. Пред близък приятел споделил своя «символ на вярата” : да, знае, че съществува Бог и страшен негов противник, сатаната, признава всемогъществото на Бога, но е решил да служи на дявола, който — за разлика от Твореца — му разрешава да върши всичко, каквото му се прииска, да удовлетворява всяко, дори и най-тъмното си желание...
Случва се в живота на всеки да получи велика и осезаема даже за грубото сърце милост Божия, помощ свише. Но ако човек не само не отговори с благодарност и хвала Богу, а съзнателно загърби указаните чрез Църквата правила и средства за душеспасение, той сам се отделя от Спасителя и се хвърля в черните обятия на падналите духове. Днес вековният опит на Църквата, знанията за законите на духовния свят, преподавани като истинско съкровище от поколение на поколение, са предмет на пренебрежение, присмех и поругание. Но признаваме ли ги или не, тези закони съществуват и решително влияят върху личната съдба на всекиго от нас. Печалното житие на Николай Аверин дава поредното доказателство за това.
Пред приятели споделил, че невидимо го ръководи някакъв дух, който постоянно направлява постъпките му и предсказва събитията. Не кога да е, а тъкмо в деня на Христовото Възкресение преди две години бесът го тласнал към открито богомерзко деяние — опит за изнасилване. Арестували го, разказал за «невидимия глас , попаднал в психиатрия. След шест месеца излязъл оттам, твърдо решен да отмъсти на Бога «за оная Пасха” , като пролее кръвта на Негови служители.
Ето какво настойчиво изисквал от тоя момент нататък от него демонът — убийство на монаси. «Ако ти не направиш това, ние ще загубим войната”, повтарял бесът. «Каква война? — попитал на разпита следователят. «Войната между Бога и сатаната...»
«Монасите са врагове на сатаната, монасите са врагове на сатаната...», като свредел
навъртал в обсебения му мозък гласът. И Аверин изковал в една колхозна работилница 60-сантиметров меч-кинжал. Изписал на него името на господаря си, както и знака му -числото 666. Същото сторил и на закупения финландски нож. Не стигнало това, ами се сдобил и с двуцевка и картечни патрони...
В пасхалната нощ го докарали до монастира с мотоциклет — надали без да знаят за какво. Бесът му наредил да търси жертва. Поискал да стреля в литийното шествие, но гласът го спрял: много миряни имало там, а нему трябвали свещеници. Дворът опустял, а сгоден случай все не се удавал. Бесът го ругаел, заплашвал, неистово искал от него да изпълни обещаното. Но времето напреднало и тъкмо се отправил към вратата, чул зад гърба си камбанен звън.
Двамата монаси били с гръб един към друг и паднали от първия удар. Аверин действувал като сомнамбул: «Беше ми гадно, противно, но го правех . Покрил лицата им и побягнал. До скитските врати се сблъскал с йеромонах Василий, когото повалил в гръб. И неговото лице покрил с мантията, както е редът при монашески погребения.
По-късно на разпита заявил, че по човешки му е жал за момчетата — нищо конкретно нямал срещу тях самите. «Знам, че те сега са в рая, защото духовният свят съществува съвсем реално, то е също тъй очевидно, както и фактът, че сега виждам вас, моя следовател...
Когато, шест дни след убийството, Аверин бил заловен заспал, с ръка върху оръжието, той промълвил: «Не успях” . Не успял да свърши със себе си, както изисквала последната заповед на господаря му. При цялата дълбочина на падението му Бог не се отвърнал съвсем от тая душа, не допуснал да се сложи последната точка от коварния сатанински замисъл за гибелта й. Той, Всемилостивият, още чака покаянието му и сигурно трите му жертви там горе се молят за него — нещо, което едва ли някой жив ще направи...
Действувал ли е Аверин сам или е изпълнявал мисия на някоя земна организация, следствието тепърва ще установи, ако въобще се заинтересува от косвените улики за това. Известно е, че при посвещаване в сатанински култ на кандидата се продава специален омагьосан меч, който му гарантира успех. Той плаща за него, като подписва с кръв от вените си договор, според който душата му след смъртта ще принадлежи на сатаната. В една своя скорошна книга свещеник Родион привежда доказателства, че Карл Маркс по време на следването си е получил мистическо посвещение в сатанинска секта и станал войнствуващ богоборец против християнството. В едно свое стихотворение от този период той пише: «Адските изпарения се вдигат и изпълват мозъка ми, докато не загубя ума си и сърцето ми не се промени в корена си. Виждаш ли този меч? Князът на тъмнината ми го продаде».
Така или иначе, тъжната съдба на 32-годишния руснак обобщава трагизма на съзнателно отбитите от спасителното мляко на Църквата съвременни поколения, които днес лесно стават оръдия на тъмните сили срещу Бога и верните Му. Истинска бесовска канонада се изсипва сега над православния Изток под егидата на «демокрацията”, и «плурализма”. Екстрасенси, извънземни, «черни сериали и лъскава окултна литература, порнография, рок-концерти — цялата съвременна поп-култура, която не е нищо друго, освен огромна сатанинска мистерия, доброволно призоваване и падане в подчинение на бесове, разпалващи пагубните човешки страсти.
Спиритизмът, окултните занимания и сектантските заблуди стават все по-масови. Преди две години в руския град Чимкент група примерни и иначе порядъчни ученици извърши страшно и непонятно убийство. Дълго време те викали на спиритически сеанси «души на мъртъвци, беседвали с тях, задавали им въпроси и все повече се увличали. Никой не им бил казал, че имат работа с поднебесните духове на злобата, под чието влияние все повече изпадали. Веднъж по време на сеанс им се явил «мъж в черно , който им заповядал да убият православно момиче и да му изпият кръвта. Те имали такава съученичка. Вързали я на брега на реката, нанесли й жестоки рани с нож и събрали изтеклата кръв, която изпили. Знае ли някой в колко още души безпрепятствено върлуват слугите на сатаната, с които тъй радушно флиртува обезумялото човечество?
През 1968 година в Сан Франциско с благословията на Рейгън, тогава губернатор на Калифорния, бе открита първата църква на сатаната. Близо милионен тираж достига «сатанинската библия”, пропагандираща антихристиянски ценности и презрение към Божиите заповеди за чистота и смирение. Откритото прославяне и величаене на сатаната в киното, музиката и изкуството става все по-откровено. Не случайно все повече изследователи определят сатанизма като «национален феномен” на САЩ . Към сатанинските обреди биват привличани все по-често деца — това се счита за висша проява на жертва пред антихриста. Зад множество престъпления, насилия и зверства прозира развитата мрежа от сатанински групировки. «Те убиват, извършвайки жертвоприношение... и за да те накарат да замълчиш , пише журналистът Маура Тери, автор на книгата «Максимално зло” , изследваща съвременни сатанински прояви.
Днес сатанизмът, непритесняван от държавни, обществени, а все повече и от морални задръжки в съзнанието на хората, съвсем откровено подготвя разправа с християнството. Все по-често сатанински знаци и надписи се появяват по стените на православните храмове. Посред бял ден бе стреляно в неугасимата лампада на паметника на свв.Кирил и Методий в Москва, където се пази Благодатният огън от Гроба Господен. В центъра на Москва еврейската Пасха бе ознаменувана с огромни плакати, призоваващи за посрещане на иудейския месия — антихриста. На много места монаси и свещеници са систематически заплашвани, не са рядкост издевателства над тях.
Твърди се, че сатанински «светилища” има вече открити и в София. Една от сектите, легитимирала се явно като «Черните таласъми” , вече преби човек. Пресата съобщи и за сформирана група от момичета, поставили си за цел да «превъзпитават” порядъчните свои връстници, възпитавани в християнски добродетели, чрез терор и побой.
Откритото богоборчество и съзнателното служене на сатаната са непосредствена перспектива за човечеството, ако то не се сепне. В този смисъл убийството в Оптина е не само национална трагедия, но и мистичен знак на времето, показващ, че клоните на смоковницата са вече меки и пускат листа (срв.Марк 13:28), та да знаем, «че е близо, при вратата” (Марк 13:29; срв. Лука 21:29-31).
© Списание „Православно слово“, 1993— . Постоянен адрес в интернет: http://bulgarian-orthodox-church/ps/