Последна промяна:
28.08.2007 16:03
„Православно слово“. Архив на брой 5 за 1993 година
„Господ се възнесе на небето и
седна отдясно на Бога“
(Марк. 16:19)
Как да нарека днешния празник на Господнето Възнесение — радостен ли,
или скръбен? — Не зная, мои възлюблени слушатели. Да го нарека радостен
празник? Но виждам светите Апостоли да плачат и да тъгуват, както пее и
Църквата в стихирите на “Господи, воззвахъ“: “Господи, Апостолите, като
Те видяха да се възнасяш на облаци,
изпълнени със скръб, Жизнодавче Христе, ридаейки със сълзи казваха: Владико,
не ни оставяй сираци нас, Твоите раби, които си възлюбил по Твоята милост“.
Да го нарека ли скръбен празник? — Но виждам същите свети Апостоли да се
радват, както
1
ни известява днешният тропар с думите: “Ти се възнесе в слава,
Христе Боже наш, като зарадва Своите ученици с обещанието за Светия Дух“.
Да го нарека ли радостен празник? -Но виждам Пречистата и Преблагословена
Дева Богородица да пролива повече от всички изобилни и горещи сълзи поради
раздялата си с прелюбимия свой Син и да казва: “Не ме оставяй, Сине мой!“
Да го нарека ли скръбен празник? — Но виждам същата Пречиста Дева Богородица
премного да се радва за Божествената прослава на своя Син и Бог, както
се пее в църковния славник: “Ти изпълни Своите ученици и родилата Те Богородица
с безкрайна радост при Твоето Възнесение“.
Да нарека ли този празник радостен? — Но каква радост може да има за децата,
когато ги оставя баща им; каква утеха за овците, когато си отива от тях
пастирът; какво веселие може да изпитва Невестата -Църква, когато се разделя
с нея нейният Жених — Христос, макар и не съвсем, защото казва: “Аз
съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 29:20), обаче невидимо.
Ще Го виждат вече не телесните, а само духовните очи.
Да нарека ли този празник скръбен? -Но виждам моя Господ с веселие да отива
светъл и радостен при Своя Отец и всички Небесни сили да ликуват неизказано.
Чувам и Църквата, която призовава към веселие всички живеещи на земята
и казва: “Всички народи, пляскайте с ръце, защото Христос възлезе там,
където беше от самото начало!“
Наистина, тази радост е пълна и съвършена за небесните жители, а за нас,
земните, е радост с плач, веселие със сълзи, утешение със скръб!
Вие, свети два Ангела, наши утешители, които се явихте в светли одежди
пред Апостолите на Елеонската планина, утешете нас, скръбните, зарадвайте
нас, плачещите, кажете ни нещо радостно! А те казват: “Мъже галилейци,
защо стоите и гледате към небето? Този Иисус, Който се възнесе от вас на
небето, ще дойде пак по същия начин, както Го видяхте да отива на небето“
(Деян.1:11). Поклон вам, задето ни зарадвахте, но за нас, грешните, това
не е радост, а по-голяма скръб, защото вие ни напомняте за страшното Второ
Христово пришествие, когато Христос ще дойде да съди и накаже грешниците!
Да потърсим сами, възлюблени, някаква духовна утеха в Свещеното Писание
и ще я намерим, като разгледаме онези радостни причини, поради които нашият
Господ се възнесе от нас на небето.
2
Възнесе се нашият Господ на небето, не за да ни натъжи със Своето отиване,
а за да устрои за нас нещо много по-полезно. Та нали целият Му живот и
всичките Му деяния бяха за наша полза и за наше спасение! Значи и възнесението
Му е станало за наше добро. Както от любов към нас Той слезе от небето,
живя сред човеците и даде за нас живота Си на Кръста — “Бог толкова обикна
света,че отдаде Своя Единороден Син, та всякой който вярва в Него да не
погине, а да има живот вечен“ (Йоан.3:16), така от любов към нас и за наше
добро Той се възнесе от нас на небето, както каза на учениците Си: “За
вас е по-добре Аз да Си замина: защото ако не Си замина, Утешителят няма
да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя“ (Йоан.16:7). С това Той
като че ли казва следното: “Внимавайте добре, Мои възлюблени ученици! На
всекиго от вас предстои отделен път, когато излезете да проповядвате Словото
Божие по целия свят. В света скърби ще имате: Вие ще заплачете и заридаете,
светът ще се възрадва, а вие ще бъдете скръбни (срв. Йоан.16:20). При тези
ваши скърби, печал и ридание ще имате нужда някой да ви утеши, укрепи и
утвърди. Затова Аз отивам при Отца и ще ви пратя Утешителя — Светия Дух,
Който от Отца изхожда (срв. Йоан.15:26), та да ви утеши Той във всички
ваши скърби и във всяка ваша печал. Заради това за вас е по-добре Аз да
Си отида. Тебе, Петре, ще те поведат там, дето не искаш, ще те затворят
в тъмница и ще те предадат на четири четворки войници да те пазят (Деян.12:4),
а в Рим вече е готово дървото за твоя кръст. Ти, Иакове, пръв ще видиш
над главата си меч заради Моето име. Теб, Иоане, ще те изпратят на заточение
в далечни страни, на остров Патмос. Теб, Андрее, те очаква кръст в Ахайя,
а теб, Филипе — в Иерапол. На теб пък, Вартоломее, ти е съдено да бъдеш
разпнат в Армения, дето ще те одерат жив. На Тома е отсъдено в Индия да
бъде прободен с копия. Матея го очаква с мъки Етиопия, а другите — други
страни. За всекиго е готова отделна чаша на страданието. Във всички тия
страдания и мъки ви е необходима отрада, подкрепа и утешение. Затова Аз
ще отида при Отца и ще ви изпратя Дух Свети, Който ще бъде с вас и ще ви
направи безстрашни, готови с радост да понесете всички мъчения и дори смъртта.
Затова за вас е по-добре Аз да Си отида. След вас и мнозина други ще трябва
да претърпят различни мъки и смърт заради Моето име: Ще бъдат с камъни
избивани, с меч посичани, с огън изгаряни, хвърляни за храна на зверовете,
съсичани на парчета. Други пък и без телесни мъки ще станат доброволни
мъченици за Моето име от любов към Мен, като презрат света и всичките му
наслади, като се отрекат от себе си и умъртвят тялото си с неговите страсти
и похоти: едни ще отидат в пустините, други ще се затворят в монастирите,
за да страдат и да се подвизават там. И всички те ще се нуждаят от Божествена
помощ и утешение. Затова ще отида при Отца и ще им пратя Утешителя, защото
иначе Той няма да дойде! Мнозина вярващи в Мене, които искат да живеят
благочестиво, ще бъдат гонени (срв. 2 Тим.3:12). Мнозина невинни люде ще
страдат, мнозина праведници ще търпят напасти и мъки, мнозина Мои раби
ще бъдат подложени на страшни бедствия: глад, жажда, студ, голота, вериги,
тъмница, рани и смърт. Всички те ще трябва да бъдат утешени в техните гонения,
страдания, мъчения и бедствия. Затова Аз ще отида при Отца и ще им пратя
Утешителя от Отца. Ако Аз не отида, Утешителят не ще дойде (Йоан.16:7).
Затова е по-добре Аз да Си отида!“
О, колко благословена е причината за Възнесението Господне на небесата
-радостотворна причина, която ни обнадеждава с добра надежда, като ни известява
за идването на Утешителя при нас! Иди, Господи, иди и ни изпрати Утешителя!
Нашият Господ се възнесе от нас на небето, за да ни гледа от небесната
висота както баща наглежда чедата си, както пастир гледа овците си, както
орел пази малките си, както воевода надзирава войниците си — за да
узнае потребностите на всекиго и всекиму да даде помощ. Както някой цар,
когато събира войниците си на бран, се изкачва на планина или на някое
високо здание и оттам ги гледа и ги строява, и ако ги види да надвиват,
радва се за тях, а ако види, че са побеждавани, бързо им изпраща помощ,
така и нашият Господ — Царят на царете, събирайки воюващата на земята
Своя Църква се е възнесъл високо на небесата, за да гледа оттам подвизите
на всекиго: на тия, които добре се подвизават да плете венци, на изнемогващите
да протегне ръка за помощ, падналите да изправи срещу враговете, а онези
които ни гонят да препъне.
Подвизава се страдалчески свети първомъченик и архидякон Стефан, убиван
с камъни от юдеите, а Господ от висотата на Своята слава отваря небето
и гледа към него, така че страдалецът възкликва: „Виждам небесата отворени
и Сина Човечески да стои отдясно на Бога“ (Деян.7:56). Бърза Савел в Дамаск,
дишащ заплахи и убийства срещу Църквата Христова. А Господ като вижда това
от небесната висота, му поставя препятствие, озарява го с неземна светлина
и
3
с гласа Си го възпира, казвайки:: “Савле, Савле, що Ме гониш?“ (Деян.9:1-4).
Не един от мъчениците при ужасните си страдания или е изнемогвал, или съвсем
е падал. Но Господ милостиво подкрепвал изнемогналите и вдигал падналите,
според Писанието, което казва: “Ако и да падне, не ще се разбие, защото
Господ подкрепя ръката му“ (Пс.36:24, слав. превод). Така, гледайки от
небесната висота, Той помага на нас, Своите раби.
Господ се възнесе от нас на небето, за да ни отвори пътя към небето и да
бъде наш Предводител към горните страни. Щом нашият Господ с човешкото
Си естество се възнесе, веднага се откри и за целия човешки род пътят към
небесата. По този път тръгнаха подир Христа душите на светите праотци и
пророци, които Той изведе от ада. По този път възлязоха апостолите, светителите,
мъчениците и изповедниците. По него и сега възлизат достойните и праведни
люде, които вървят по стъпките на Христа (1 Петр.2:21).
Казах, че Господ е затворил вратите на ада и смъртта, а е отворил вратите
на Царството небесно. Мисля, възлюблени, ще ми повярвате, че вратите на
Царството небесно са били отворени с възнесението на Господа, защото и
Ангелите, които Го предшествуват при Неговото Възнесение викат към по-горните
ангелски ликове: “Повдигнете, порти, горнището си, повдигнете, се вечни
порти и ще влезе Царят на славата“ (Пс.23:17). А за да не се съмнявате,
че входът към смъртта и ада е бил затворен, ще ви приведа достоверно свидетелство
от Апокалипсиса на св. Йоан Богослов. Явявайки се някога на Своя възлюблен
ученик, Господ казал: “Не бой се Аз съм първият и последният и живият;
бях мъртъв и ето, жив Съм во веки веков, амин; и имам ключовете на ада
и смъртта“ (Откр.1:17-18). Тези думи заслужават внимателно да разсъдим
върху тях. Защо Господ Иисус Христос не носи Сам ключовете на вечния живот,
на Царството небесно, а ги е дал на свети Апостол Петър (“Ще ти дам ключовете
на Царството“), а ключовете, които отварят или затварят вратите към ада
и смъртта носи Сам ?
Знае Господ човешкия нрав: колко бързо човеците отварят вратите на смъртта
и ада и за себе си и един за друг. За себе си — с чести грехопадения, към
които са твърде склонни (нищо така бързо не прави човек, както да падне
в някой грях, с който отдавна е свикнал). За другите — с гняв, ярост,
злопаметство. Не един, когато се случи да се разгневи стига до там, че би
желал на ближния си смърт и ад. Не е ли така? Като вижда злия човешки нрав,
Господ взема ключовете на смъртта и ада у Себе Си и Сам ги носи казвайки:
“Отдавна ти, грешнико, със своята жестокост и неразкаяно сърце си събрал гняв
Божий за деня на гнева. Ето, вече косата на смъртта е над главата ти, ето
вече адът е зинал, за да те погълне. Обаче Аз още очаквам твоето обръщане,
твоето покаяние и не оставям смъртта да те умори и адът да те погълне; смъртта
е заключена от Мен и адът е заключен. У Мен са ключовете на смъртта и ада!
Виждам още, човече, как ти враждуваш срещу твоя ближен, как му желаеш зло
вместо добро, как би желал още сега да го предадеш на смърт и да го изпратиш
в ада, как го проклинаш. Но нямаш ти такава власт над него, не са ти дадени
ключовете за това. Аз Сам ги нося и никому не ще ги дам: У Мен са ключовете
на смъртта и ада!“
Защо ли пък, като носи Господ Сам ключовете на смъртта и ада, не носи и
ключовете на живота и на Царството небесно? Спомнихме си преди малко как
Ангелите бързат пред Господа, Който се възнася на небето и викат към по-горните
ангелски ликове: “Повдигнете, порти, горнището си, повдигнете се вечни
порти, и ще влезе Царят на славата!“ Нека да разсъдим: защо Ангелите, които
бързат пред Господа не казват на по-горните Ангели: “Отворете се вечни
порти“, но повдигнете се т.е. махнете се съвсем, строшете се... Коя е причината
за това? Свети Йоан Златоуст се досеща за тази причина, като казва: “Виждат
Ангелите, че небесата никога вече няма да бъдат затворени, че няма да бъдат
нужни врати на Небесния град, затова не казват отворете се вечни порти,
но вдигнете се“.
Ето защо Господ не носи ключовете на Царството и живота, както носи ключовете
на смъртта и ада: където няма врати, там не трябват и ключове. Не ги носи
Сам Господ, дал ги е на св. Апостол Петър и на другите Апостоли, сякаш
казва: “На Мен те не са Ми нужни, носете ги вие. Отваряйте без труд онова,
което е отворено, отключвайте незаключеното. Ако някой сам си е затворил
вратите към Царството небесно, на него можете да помогнете с тези ключове,
а за онези, които вървят след Мен входът е свободен. Вратите за тях не
са затворени и не могат да бъдат затворени, защото са вдигнати“.
О, колко е радостна тази причина за Господнето Възнесение! Господ се възнесе
на небето, за да ни отвори широко вратите на Неговото Царство и дори съвсем
да ги махне, за да можем свободно да влезем в него. Отвори ни, Господи,
отвори ни дверите на Твоето милосърдие!
Господ наш се възнесе на небето, за да
4
ходатайствува за нас пред Бога Отца.
Ето какво казва св. Йоан Богослов: “Ако някой съгреши, то пред Отца имаме
ходатай Иисуса Христа праведника: и Той е умилостивление за нашите грехове“
(1Иоан.2:1-2). А св. Ап. Павел казва в посланието до евреите: “Христос
влезе не в ръкотворно светилище..., но в самото небе, за да се яви сега
пред Божието лице за нас“ (Евр.9:24).
Затова нека да не се страхуваме ние, грешните човеци и нека не се отчайваме
за своето спасение, но да имаме блага надежда, защото имаме добър Застъпник
пред Бога Отца — Христа, нашия Спасител, Който ходатайствува за нас
с приетите от Него за нас рани. Стига само ние да не се поленим да възнасяме
заедно с Него горещи молитви към Бога Отца, та нашият Господ и Бог Иисус Христос
да ходатайствува пред Отца, като Му показва Своите рани и Го умилостивява
с тях.
Но за кои грешници ходатайствува Христос? — За каещите се грешници.
За тях Той умилостивява Своя Отец. Когато бил прикован на Кръста, Господ се
молел на Бога Отца за Своите убийци така: “Отче, прости им, защото не знаят
какво вършат“ (срв. Лука.23:34). С тези слова Той се молел само за ония
грешници, за които като Всезнаещ, предвиждал, че ще се покаят и ще се обърнат
към Него. А за непокаялите се грешници Той не се молел. Защото грешникът,
който пребъдва в непокаяност и безгрижие, прибавя нови грехове към предишните
и с неразкаяността си потъпква пролятата за нас Кръв на Сина Божий и повторно
разпъва Христа със своите тежки грехове (Евр.6:6). Затова бой се, грешнико,
да не би поради твоята неразкаяност да те постигне внезапно Божие наказание
и да бъдеш изтребен и осъден заедно с убийците, разпънали Сина Божий!
Господ се възнесе на небесата, за да ни приготви там място, дето ние вечно
да живеем и да царуваме с Него, както Сам Той ни казва: “Отивам да ви приготвя
място. И като ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе
Си, за да бъдете и вие дето съм и Аз“ (Йоан.14:2-3). Но, Господи, къде
Си приготвил Ти място за нас, грешните? Ще има ли за нас поне малко местенце
на небето? Плаши ни Твоят възлюблен ученик Йоан Богослов като казва: “Няма
да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а
само ония, които са записани в книгата на живота при Агнеца“ (Откр.21:27).
Нима няма за нас място на небесата? Но ето че нашият Господ със светло
и милосърдно лице се обръща към нас и ни казва: “Не съм дошъл да призова
праведници, а грешници към покаяние“ (Мат.9:13). Само се покайте и ще се
удостоите с еднаква чест заедно със светиите и праведниците! Където е мястото
на Петър, който се отрече от Мене и после горчиво плака; където е мястото
на блудницата, която плачеше в нозете Ми; където е мястото в Моето Царство
на блудния син, на митаря и разбойника — там ще бъде и вашето място!
Само поплачете за греховете си горчиво като Петра, паднете в нозете Ми с покаяние
като блудницата, обърнете се към Мене като блудния син; смирете се като
митаря, разпнете се заедно с Мене като благоразумния разбойник! Само се
покайте и ще се спасите! Мястото за вас е вече готово на небесата. Там
вие ще влезете в лоното на Моето милосърдие“.
О, божествен, о любим и пресладък глас! И на нас грешните, Господи, Ти
обещаваш Твоето Царство, стига само да се покаем! Затова се възнесе нашият
Господ на небето, за да привлече и нас там към Себе Си (срв. Йоан.12:32).
А ние нека преди всичко да насочим нашия ум и сърце към това — да мислим
и търсим небесното, където е нашият съкровен живот в Христа Бога. Той е
нашето съкровище, там да бъде и сърцето ни.
Като размисли над тези радостни причини за Господнето Възнесение всеки
богомислещ християнин може да намери в тях утеха и да се възрадва духом
за Своя Господ и Бог, възнесъл се на небето заради нашето общо благо и
да нарече днешния празник радостен, а не скръбен. Да ни удостои Господ
всички нас да станем общници и на онзи празник, за който св. пророк Давид
казва: “Ще вляза в Божия дом с радостния и славословен глас на празнуващото
множество“ (Пс.41:5 слав. прев.).
5
Празникът Възнесение Господне е празник, завършващ делото на нашето спасение.
Всички събития, свързани с това дело — рождението на Христа, Неговите страдания,
смърт и възкресение се завършват с възнесението Му.
“Като си изпълнил Твоя промисъл за нас и си съединил земното с небесното,
възнесъл си се в слава, Христе Боже без ни най-малко да се отделяш от нас,
но пребиваваш (с нас) неотстъпно, като зовеш към онези, които Те обичат:
Аз съм с вас и никой не може да устои против вас“(Кондак на празника).
Изразявайки това значение на празника, на куполите в древните храмове художниците-иконописци
често са изобразявали Възнесението, като са завършвали с него тяхната украса.
На пръв поглед като че ли православните икони на този празник не съответствуват
напълно на своето название. Централно място в тях е отделено на групата
на Божията Майка, Ангелите и Апостолите, докато главното действуващо лице — самият Спасител, Който се възнася, е изобразяван почти винаги по-умален
и като че ли на втори план по отношение на останалите лица. Но тъкмо в
това свое външно несъответствие православните икони на Възнесението отговарят
на Свещеното Писание. Всъщност, когато четем в Евангелието и в Апостолските
деяния разказа за Господнето Възнесение, оставаме със същото впечатление:
на самия факт на Възнесението са посветени само няколко думи, а цялото
внимание в разказа на евангелистите е съсредоточено на съвсем друго — на
последните заповеди на Спасителя, които установяват и определят влиянието
и значението на Църквата в света, нейната връзка и отношение към Бога.
По-подробно описание на Възнесението намираме в книгата Деяния апостолски.
Това описание заедно с разказа на евангелието от Лука ни дава онези фактически
данни, макар и непълни, които лежат в основата на православната иконография
на Христовото Възнесение. Центърът на тежестта в повествуванието на Свещеното
Писание, а заедно с него и в православната иконография, пада не върху самия
факт на Възнесението, а върху онова значение и онези последствия, които
то има за Църквата и света.
Според свидетелството на Свещеното Писание (Деян.1:12) Господнето Възнесение
е станало на Елеонската. т.е. Маслинената планина. Затова на иконата събитието
се изобразява или на самия връх на планината или сред планински пейзаж.
За да се покаже, че планината е маслинена, понякога се рисуват маслинени
дървета. В съответствие с богослужението на празника Спасителят се изобразява
възнасящ се в слава2, понякога — седящ на богато украсен трон3. Неговата
слава се изобразява иконографски във вид на ореол — овален или кръгъл,
състоящ се от няколко концентрични кръга, символизиращи духовното небе.
Тази символика показва, че възнасящият се Спасител е извън измеренията
6
на земното
битие и така Възнесението придобива извънвременен характер, което пък придава
съвсем особен смисъл на подробностите, изваждайки ги от тесните рамки на историческото
събитие. Ореола поддържат Ангели (тяхното число бива различно). Те, както
и ореолът изразяват Божествената слава и величие4.
На предния план на иконата са изобразени в центъра Божията Майка между
две групи Апостоли и два Ангела. Тук ролята на Ангелите е вече друга: те
са вестители на Божествения промисъл, както знаем от книгата Деяния на
св. Апостоли (Деян.1:10-11).
На Възнесението на Господа е присъствувала Божията Майка, което категорично
се утвърждава от Св. Предание, чрез богослужебните текстове, например в
Богородичния тропар на 9-та песен от канона на празника: “Радвай се, Богородице,
Майко на Христа Бога, Когото си родила и Когото, гледайки заедно с Апостолите
днес да се възнася, си възвеличила“. Св. Богородица има съвсем особено
място в иконата на Възнесение. Изобразена точно под възнасящия се Спасител,
Тя става като че ли център на цялата композиция. Нейният силует, изключително
чист, лек и ясен, рязко се отделя на фона на белите одежди на Ангелите.
Нейната строга, неподвижна фигура още по-силно контрастира с оживено жестикулиращите
от двете И страни Апостоли. Обособеността на Нейния образ често се подчертава
чрез подножието, на което Тя стои и което още повече прави да изпъква нейното
централно положение. Цялата тази група, заедно със св. Богородица, представлява
придобитата чрез кръвта на Спасителя Христова Църква. Оставена от Него
на земята в деня на Възнесението, тя чрез обещаното слизане на Светия Дух
в предстоящия празник на св. Петдесетница, ще получи цялата пълнота на
своето битие. Връзката на Възнесението с Петдесетница се разкрива в думите
на Спасителя: “Ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли
замина, ще ви Го пратя“ (Йоан.16-7). Тази връзка между Възнесението на
обожествената човешка плът на Спасителя и предстоящата Петдесетница, която
е начало на обожествяването на човека чрез слизането на Св. Дух се подчертава
и от цялото богослужение на празника. Поместването на преден план в иконата
на тази група, изобразяваща Църквата, е нагледен израз на онова значение,
което е отредено на нейното основаване според Свещ. Писание в последните
заповеди на Спасителя. Че тук се има предвид цялата Църква в лицето на
нейните представители, а не само лицата, исторически
присъствували на Възнесението, се вижда както от присъствието на св. Ап.
Павел (вдясно от зрителя, до св. Богородица), който исторически не е могъл
да присъствува на Възнесението заедно с другите Апостоли, така и от особеното
място на Божията Майка в иконата на празника. Тази, Която е приела в Себе
Си Бога, и е станала храм на въплотилото се Слово, тук олицетворява Църквата — тялото Христово, Глава на което е възнасящият се Христос (“И Го постави
над всичко Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който
изпълня всичко във всичко“ -Еф.1:22-23). Затова именно, като олицетворение
на Църквата, св. Богородица е изобразена на иконата непосредствено под
възнасящия се Христос и по този начин като че ли те взаимно се допълват.
Жестът на ръцете й отговаря на това нейно значение. На някои икони той
е жест на Оранта — древен молитвен жест с вдигнати ръце, изразяващ нейната
роля и ролята на олицетворяваната от нея Църква по отношение на Бога, молитвено
обръщение към Него, застъпничество за света. На други икони пък това бива
жест на изповедничество, изразяващ ролята на Църквата по отношение на света.
В този случай св. Богородица държи ръце пред себе си, обърнати с дланите
напред, както се изобразяват в иконографията мъчениците-изповедници. Нейната
строга неподвижност сякаш иска да покаже неизменността на Богооткровената
истина, чиято пазителка е Църквата.
Движенията на цялата група от първия план на иконата, жестовете на Ангелите
и Апостолите, направлението на погледите им, позите — всичко е обърнато
нагоре, към Източника на живота на Църквата, нейния Глава, пребиваващ на
небесата. Така чрез изображението се предава призива, с който Църквата
се обръща към своите чеда в този ден: “Елате, да станем и да вдигнем нагоре
очи и мисли, да съберем чувствата си ..., да застанем мислено на Елеонската
планина и да гледаме към Избавителя, Който се носи на облаците...“5. С
тези думи Църквата призовава вярващите да се присъединят към Апостолите
в техния порив към възнеслия се Христос, както казва св. Лъв Велики: “Христовото
Възнесение е и наше издигане, защото където е увенчана със слава Главата,
там има надежда и за тялото.“6
Спасителят, възнасяйки се, напускайки земния свят с Тялото Си, не го напуска
с Божеството Си, не се отделя от Своето достояние — Църквата, която
е придобил с кръвта Си, — “никак не се отделя, но пребивава неотстъпно“
с нея.7 “И ето, Аз съм с вас през
7
всички дни до свършека на света“ (Мат.28:20),
казва Той. Тези думи на Спасителя се отнасят както за цялата история на Църквата
и за всеки отделен момент от нейното съществуване, така и за живота на
всеки неин член до самото Второ пришествие на Господа. Иконата предава
тази Негова връзка с Църквата, като Го изобразява винаги благославящ с
дясната ръка (много рядко Той се изобразява благославящ и с двете ръце),
а обикновено в лявата ръка държащ Евангелие или свитък -символ на учителство
и проповед. Той се възнася благославяйки, а не след като е благословил
Своите ученици, според думите на Евангелието: (“И като ги благославяше,
отдели се от тях и се възнасяше на небето“ Лука 24:51) и това Негово благословение
пребивава неизменно върху Църквата след Възнесението Му. Като Го изобразява
благославящ иконата нагледно ни показва, че и след Възнесението Той остава
източник за благословение на Апостолите, а чрез тях и на техните приемници
и всички онези, които те ще благославят. Както казахме, в лявата Си ръка
Спасителят държи Евангелие или свитък. С това иконата ни показва, че пребиваващият
на небесата Господ оставя след Себе Си не само източник на благословение,
но и на ведение — благодатно познание, които Той предава на Църквата
чрез Св. Дух. Вътрешната връзка на Христа с Църквата е изразена на иконата
чрез цялото построяване на композицията, свързваща в едно земната група с
нейния небесен Глава. Освен казаното дотук движенията на цялата група, насочеността
й към Спасителя, както и Неговият жест, отправен към нея, изразяват тяхното
вътрешно взаимоотношение и неразделния общ живот на Главата с Тялото. Двете
части на иконата, горната и долната, небесната и земната, са неотделими
една от друга и една без друга губят своя смисъл.
Но иконата на Възнесението има и друго значение. Двата Ангела, стоящи зад
св.Богородица и сочещи към Спасителя възвестяват на Апостолите, че възнеслият
се Христос отново ще дойде в слава: “Този Иисус, Който се възнесе от вас
на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето“
(Деян.1:11). В Деяния апостолски, както казва св. Йоан Златоуст, “са споменати
два Ангела, защото наистина Ангелите са били два, а те са били толкова,
защото само свидетелството на двама е несъмнено (2 Кор.13:1)8. Изобразявайки
факта на Възнесението на Спасителя и учението на Църквата, иконата на Възнесението
е същевременно пророческа икона, икона на Второто и славно Пришествие
на Иисуса Христа. Затова на иконите на Страшния Съд Той се изобразява
както на иконите на Възнесението, но вече не като Изкупител, а като Съдия
на вселената. В този пророчески смисъл групата на Апостолите с Божията
Майка (в центъра на иконата) изобразяват Църквата, очакваща Второто Христово
Пришествие. И така, както казахме, иконата на Възнесението е пророческа,
тя е икона на Второто Пришествие, защото тя разкрива пред нас грандиозна
картина, започваща от Стария завет и стигаща до края на световната история.
Трябва да отбележим, че въпреки многостранното съдържание на иконата “Възнесение
Господне“, нейна отличителна черта е необикновената стегнатост и монументалност
на композицията й. Иконографията на този празник, така както е приета от
Православната Църква, е една от най-древните иконографии на църковните
празници. Най-ранните, но вече утвърдени изображения на Възнесението, се
отнасят към V-VI век (ампулите от Монца и Евангелието от Равула). Иконографията
на този празник е останала неизменна до днес, с изключение на някои второстепенни
детайли.
Л. Успенски
(Превод от руски със съкращения).
1. Виж: Марк. 16:19; Лука.24:50-51; Деян. 1:9-10.
2. “Възнесъл си се в слава, Христе, Боже наш ...“ — из тропара на
празника.
3. “Когато Бог беше носен на престола на славата...“ (Стихира, глас
1-ви на хвалитните).
4. Ролята на Ангелите тук е различна и се променя в зависимост от богослужебните
текстове, на които е основано изображението на иконата. Така например
на някои икони Ангелите не носят ореола, а са обърнати с молитвен жест
към Спасителя, изразявайки удивлението си от това да виждат “как заедно
с Него се издига и човешкото естество“ (из канона на празника, песен
3-та). На други икони те се изобразяват тръбящи, в съответствие
с думите на антифона : “Бог възлезе при възклицание,
Господ възлезе при тръбен звук“, (Антифон, стих 4-ти, Пс 46:6).
Понякога в горната част на иконата, на ореола се изобразяват
дверите на Царството Небесно, които се отварят пред възнасящия се Цар
на славата, според думите на Пс.23, повтарящи се и в богослужението: “Повдигнете,
порти горнището си, повдигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на
славата“. Всички тези подробности, изобразени на иконата, посочват
изпълнението на пророчеството на св. цар Давид за Възнесението на Господа.
5. Икос на кондака, глас 6-ти.
6. Св. Лъв Велики, Слово 73 (Слово 61. посветено на празника Възнесение).
7. Кондак на празника.
8. Св. Йоан Златоуст, Слово върху Деяния апост. пар.З.
8
СВЕТООТЕЧЕСКИ НАСТАВЛЕНИЯ
от древния ПАТЕРИК
• Веднъж авва Антоний, пребивавайки в пустинята, като изпаднал в униние
и в голямо смущение на помислите, се обърнал към Бога с думите: “Господи!
Аз искам да се спася, но помислите ми пречат. Какво да правя в моята скръб?
Как да се спася?“ Като казал това, Антоний станал бързо и излязъл вън от
килията си — и ето, вижда пред себе си подобен нему човек, който седял
и работел, след това прекъснал работата и се молел, после пак седнал и
почнал да плете въже, а след известно време пак станал на молитва. Това
бил Ангел Господен, изпратен за наставление и подкрепа на Антоний. И казал
Ангелът на Антоний: “Прави и ти така и ще се спасиш!“ Като чул това Антоний
се изпълнил с голяма радост и дръзновение, и постъпвайки така, се спасил.
• Св. Григорий казал: Ако ти не очакваш никакви трудности, когато мислиш
да пристъпиш към философията (практическото изпълнение на добродетелите),
то твоето начало съвсем не е разумно, и аз порицавам такива мечтатели.
Ако някой само мечтае за тази наука, но не пристъпва към нея на дело, то
такъв човек живее приятно. Ако пък ти наистина си решил да се упражняваш
в нея, то търпи, когато страдаш, защото в противен случай ще бъдеш
излъган в надеждата си (за плодове).
• Авва Пимен разказваше за авва Йоан Колов: той се молил Богу да бъде
избавен от страстите, и в това отношение пребивавал без всякакви скърби.
Отишъл веднъж при един старец и му казал: “Ето, сега аз съм спокоен и нямам
никаква борба“. Старецът му отговорил: “Иди и се моли на Бога да ти
прати изкушения, защото посредством изкушенията душата се усъвършенствува“.
Той започнал да се моли така и когато дошло изкушение, вече не умолявал
Бога да отнеме от него тази борба, но казвал: “Господи, дай ми търпение
в изкушенията!“
• Един брат попитал авва Пимен: “Защо моето сърце изнемогва, когато ме
постигне дори малко изпитание? “ Старецът му казал: “Как да не се удивляваме
на 17-годишния юноша Йосиф, който в Египет — в земята на идолослужителите,
понесе изкушението, и накрая Бог го прослави! (Бит.42-49). Имаме и друг
пример — Иов: как той до края не изнемогна в своята привързаност
към Бога. Изкушенията не можаха да поколебаят неговото упование на Бога!“
• Авва Пимен разказваше: авва Исидор, скитският презвитер, веднъж,
когато братята се бяха събрали, каза: “Братя! Не за труд ли сме
дошли ние на това място? Но сега тук няма вече труд.
9
Затова аз ще си взема
дрехата и ще отида, където има труд, и там ще намеря истински покой.“
• Блажената Синклитикия казваше: дяволът има множество остри оръжия.
Когато той не може да победи душата с бедност, поднася й богатство,
за да я измами. Когато не може да я надделее с обиди и унижения — използува обилно срещу нея похвали и слава. Когато е победен от здравето
на човека, то той поразява тялото му с болести. Защото, като
не успява да го прелъсти с удоволствия, опитва се да отклони душата
чрез нежелани трудове, да порази човека с тежки болести, та чрез това
да помрачи в нерадивите любовта към Бога. Но всеки път, когато твоето
тяло страда, или гори от силна треска, или се измъчва от непосилна
жажда, то ако ти си грешник, претърпи, спомняйки си за бъдещото наказание,
за вечния огън и за присъдата на Съда, — и като имаш това пред очите си,
не пренебрегвай сегашните наказания (Евр.12:5), но се радвай, че Бог те
е посетил, и повтаряй прекрасното изречение: “Господ ме строго
наказа, ала на смърт ме не предаде“ (Пс. 117:18). Ти си желязо и
огънят ще очисти твоята ръжда. Ако пък ти, бидейки праведен,
страдаш от болест, то чрез това ще преминеш от сила в сила. Ти си злато
и чрез огъня ще станеш още по-чист. Даде ти се жило в плътта — ангел
сатанин (срв.2Кор.12:7), -тържествувай, виж на кого си се уподобил! Ти си
се удостоил с участта на св. Ап. Павел! Ако те измъчва треска или
си наказан с простуда, чуй какво говори Писанието: “Влязохме в
огън и вода“, а след това ти е приготвено и упокоение (Пс.65:12).
След като те е постигнало първото, очаквай да се сбъдне
и второто. Преуспявайки в добродетелите, повтаряй словата на св.
пророк Давид, който е казал: “Аз съм беден, и сиромах, и страдам“ (срв.Пс.69:6)
Тази тройна скръб ще те направи съвършен. Защото псалмопевецът казва:
“В скръбта Ти ми даваш простор“ (срв.Пс.4:2, слав.прев.). Най-вече в
тези училища трябва да образоваме душата си с подвизи, защото врагът
е при нас, пред очите ни.
• Тя казваше също: когато ни измъчва болест, не бива да скърбим
за това, че поради немощта и болестта на тялото не можем да стоим
на молитва и да пеем псалми. Всичко това служи за изтребване на похотите.
Постът и земните поклони също са ни предписани, за да побеждаваме чрез
тях мерзките удоволствия. А че болестта подтиска тези страсти, за това
е излишно да се говори. Наистина излишно е, защото чрез нея като с най-силно
лекарство се унищожават гибелните прояви на (духовната) болест. И в това
се състои истинският подвиг — да търпим в болестите и да отправяме благодарствени
песни към Всеблагия Бог. Ако ние сме загубили очите си, нека понесем това
без тегота, защото чрез това ние се лишаваме от органите на ненаситността
и нашите вътрешни очи се просвещават. Ако сме оглушали — да благодарим
на Бога, че напълно сме загубили суетния слух. Ако са отслабнали ръцете
ни — ние имаме вътре в себе си ръце, готови за борба с врага. Ако цялото
тяло е обхванато от немощ — то тъкмо от това процъфтява здравето на
нашия вътрешен човек.
• Тя казваше също: престъпниците в света против волята си биват хвърляни
в тъмница. Така и ние за своите грехове нека сами да се предадем на затвор,
за да се избавим чрез доброволното си осъждане от бъдещото наказание. Ако
ти постиш, не се отказвай от поста под предлог, че си болен, защото и непостещите
често страдат от същите болести. Ако си започнал добро дело, не отстъпвай,
когато врагът ти пречи. С твоето търпение той ще бъде унищожен. Онези,
които предприемат плаване по морето, отначало използуват попътния
вятър, а след това като разпънат платната, срещат и противен вятър. Но
въпреки него мореплавателите не разтоварват кораба, а изчакват малко, или
пък, сражавайки се с бурята, продължават плаването. Така и ние, когато
враждебният дух започне да ни напада, да издигнем кръста вместо платна
и ще продължим безопасно нашето плаване.
• Авва Иперехий казваше: имай духовна песен в устата си и нека поучение
(под поучение св. подвижници често разбирали кратка непрекъсната
молитва — б.пр.) да облекчава тежестта на очакващите те изкушения. За
пример имай пред очите си пътник, измъчван от товар, който с песен прави труда
на своето пътуване по-лек.
• Той каза също: ние трябва да се въоръжаваме още преди изкушенията.
Защото по такъв начин ще бъдем изкусни,
10
когато те ни връхлетят.
• Един старец каза: “Когато човек е нападнат от изкушение, тогава от всички
страни срещу него се струпват напасти, за да падне той в униние и ропот.“
И разказваше следното (в потвърждение на думите си): един брат живеел в
Килиите и бил постигнат от изкушение. Тогава, при среща никой не го поздравявал,
никой не го пускал в килията си и ако той се нуждаел от хляб, никой не
му давал назаем. А когато се връщал от жетва, никой не искал да го приеме
в събранието на монасите, макар че според обичая всички се събирали заедно
заради любовта. Веднъж той се върнал от жетва и в килията му нямало хляб.
Но той за всичко благодарел на Бога и Бог, виждайки търпението му, премахнал
от него борещото го изкушение. И ето, в същия час почукал на вратата му
човек, който идвал от Египет с камила, натоварена с хляб. Тогава този брат
почнал да плаче и да говори: “Господи, нима аз съм недостоен и за малка
скръб?“
И веднага след като неговото изкушение било отнето (от Бога), братята почнали
да го приемат в своите килии и в събранието и да го утешават.
• Един старец живеел в пустинята и водата, от която черпел, била на 12
поприща (2 хиляди крачки) от килията му. Веднъж, като отивал да си налее
вода, той изпаднал в униние и си казал: “Каква полза от този труд? Ще отида
и ще се заселя по-близо до водата.“ Като казал това, той се обърнал назад
и вижда — някой върви след него и брои стъпките му.
— Кой си ти? — запитал старецът.
— Аз съм Ангел Господен — отговорил непознатият. — Изпратен
съм да броя стъпките ти и да ти въздам награда за твоя труд.
Като чул това, старецът се въодушевил и ободрил и пренесъл килията си още
по-далече, на 30 поприща от водата.
• Един брат безмълствувал в киновия (общежителен монастир), но
постоянно изпадал в гняв. Затова си казал: “Ще отида да живея
на уединено място и тъй като там няма да общувам с никого и ще безмълствувам
сам, то тази страст — гневът, ще ме остави.“ И като напуснал киновията,
се поселил сам в една пещера. Един ден той си налял съд с вода и го оставил
на земята, но съдът веднага се обърнал и се разлял. Той го взел и отново
си налял вода, но съдът пак се преобърнал. За трети път налял вода и отново
се случило същото. Разсърден, братът грабнал съда и го разбил. Тогава като
дошъл на себе си, разбрал, че дяволът се подиграва над него и казал: “Ето,
аз дойдох да живея в уединение, но и тук съм победен от врага! Ще се върна
пак в киновията, защото навсякъде са нужни подвиг, търпение и Божия помощ!“
И като станал, върнал се да живее на предишното място.
• Имало един старец, който постоянно страдал от болести и немощ. Случило
му се една година да не боледува и на него му било тежко да понася това.
Той плачел и казвал: “Бог ме остави и не ме посети.
• Един старец казал: както восъкът, когато е несъгрят и твърд, не може
да приеме сложения върху него печат, така и човек, ако не бъде изкушен
с трудове и болести, не може да приеме силата Христова. Затова и Господ
казва на божествения Павел: “Стига ти Моята благодат, защото силата Ми
се в немощ напълно проявява.“ И сам Апостолът се хвали, като казва: “Затова
с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене
силата Христова“ (2 Кор. 12:9).
11
Триадицкий Епископ Фотий
“Иисус й отговори и рече:...който
пие от водата, която Аз ще му дам,
той во веки няма да ожаднее.“
(Иоан. 4:13-14)
Човек усеща много жажди: жадува тялото му, жадува душата му, жадува духът
му. Тялото е средище на телесния, физическия живот на човека, душата — на психическия му живот, а духът — на духовния, благодатния живот. Духът
не е отделна трета субстанция в човека, а средоточие на най-висшите прояви
на безсмъртната човешка душа — съвестта, съзнанието за Бога и копнежа за
вечно богообщение. Тялото се задоволява с храна и питие, с облекло и жилище,
с удоволствия от физически характер. Душата — с наука, просвета, техника,
изкуство. А духът? — с Бога, съгласно думите на Псалмопевеца: “Както кошута
жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!“ (Пс.41:2).
Човек може да води плътски, душевен и духовен живот. Ако той води само
плътски живот, всички започват да го презират, и то не защото задоволяването
на телесните потребности е грях, а защото всички чувствуват, че човек е
създаден за нещо по-висше. Още древните казвали, че човек яде, за да живее,
а не живее, за да яде. И душевният човек не е образец на истински човек.
Безспорно той е едно стъпало по- високо — занимават го наука, техника,
различни видове словесно, изобразително и музикално изкуство. Но той си
остава пленник на греха, защото науката и изкуството не могат да го възродят
за добродетелен живот и да го направят годен за Царството Небесно. Световно
известният поет Гьоте притежавал гениални дарби и способности, но бил пълен
с пороци в личния си живот. Той е най-висш представител на душевен, но
не и на духовен човек. Наистина душевният човек може да извърши понякога
и нещо много добро. Но той не е в състояние да разгори в себе си решимост
непрестанно да служи на доброто, според указанията на Словото Божие — не
за един ден, за един месец или за една година, а за цял живот. На този
подвиг е способен единствено духовният човек. Ето защо само той е съвършен
образец на истински човек. Духовният човек живее в Бога, с Бога, за Бога.
А такива са истинските православни християни, такива са особено светците.
Вижте св. Серафим Саровски! Какъв съвършен човек! Каква любов към Бога
и ближните бликала от неговото благодатно сърце! От сутрин до вечер се
нижела върволицата от хора пред килията му, а св. Серафим посрещал всекиго
любвеобвилно, като роден брат, с думите: “Радост моя!“ Благодатта видимо
озарявала чудния Божи угодник. Той бил жилище на Светия Дух. Затова винаги
сияел в пасхална радост. Как е постигнал това? С много борби, с подвиг,
молитва, пост и покоряване плътското на духовното. Св. Серафим постоянно
жадувал за Бога и се насищал с Бога. Затова станал толкова благодатен,
толкова духовен.
Разбира се и духовният човек има своите телесни и душевни потребности и
ги задоволява. Само че у него те не са господствуващи, а подчинени, урегулирани.
Затова духовният човек е тъй хармоничен.
Но често слушаме да казват, че на този свят щастливи били само тези хора,
които чрез всевъзможни начини и средства достигат до охолен живот, до добро
място в обществото. Малцината пък верни на Божия закон били нещастни и
непрестанно пиели от горчивата чаша на скърбите и униженията.
12
Но ще запитаме: кой човек е истински щастлив — плътският, душевният
или духовният? Да надзърнем в домовете, дето всичко има в изобилие. Дали щастието
е у богатите, нахранените и добре облечените? -Не! Там има само задоволеност,
но не и истинско щастие. Или пък то е у невярващите в Бога учени, лекари,
художници и поети? Не! Там има творческа напрегнатост, постижения, разочарования,
но не извиращо от глъбините на сърцето действително и трайно щастие. То
е само у духовните люде, у светците, у тези, които жадуват за Бога и Го
намират.
А духовни могат да бъдат и богати и бедни, и учени и прости, стига да търсят
от все сърце Бога. От повестите за живота на светците знаем, че никой светец
не се е чувствувал нещастен дори и в най-мизерни условия да е живял. Мнозина
подвижници прекарвали живота си в пустини, в пещери, без удобства, а тиха
небесна радост сияела в сърцата им. Изпълнени с любов към Бога, те възкликвали
заедно с Псалмопевеца: “А с Тебе ли съм на земята, нищо не искам!“ (Пс.
72:25). Мъчениците в затворите пеели, сред страданията прославяли Бога.
Езичниците се учудвали: “Каква е тая сила, която кара християните с усмивка
да страдат, с песен да умират и да прощават на мъчителите си?“
Никой светец не се е окайвал, нито при безизходица е свършвал живота си
със самоубийство, защото е намирал изход в Бога. Духовните люде не губят
своя вътрешен мир дори и тогава, когато не могат да задоволят и най-обикновените
си телесни потребности. И обратно. Плътските и душевни хора нямат мир дори
и тогава, когато са преситени и задоволени. Те винаги са недоволни, все
търсят. “Търсят и намират, но като намерят търсеното, хвърлят го разочаровани
и отново започват да търсят, за да захвърлят и онова, което ще намерят“
(Еп. Теофан Затворник).
Човешкото сърце е бездна, която само Бог може да запълни. Блажени Августин,
който отначало живял плътски и душевен живот, когато най-сетне стигнал
до духовния, се обърнал към Бога с думите: Нашето сърце е неспокойно, докато
не намери успокоение в Тебе.“
Каквито и води да пием, няма да утолим завинаги жаждата си. Само ако пием
водата, която Христос дава, во веки няма да ожаднеем.
Прочее на кое стъпало сме ние? Ако смятаме, че само с веществена храна
и питие можем да се задоволим, намираме се на степента на безсловесните.
Ако жадуваме за наука, знания, и изкуства, издигаме се много по-високо.
Всичко това може да бъде и полезно за земния живот. Но то не може да ни
подготви за вечния живот. Спрем ли тук, ще преминем отвъд като духовни
слепци и роби на греха.
Само ако търсим от сърце Бога, ставаме истински духовни човеци. Да пием
от водата, която Спасителят Христос дава! Да вкусим колко е благ Господ!
Тогава во веки няма да ожаднеем. Амин.
13
ИЗПОВЕДНИЦИ НА ПРАВОСЛАВИЕТО ПРЕЗ ХХ ВЕК
Точно преди година, на 7/20 май, в деня на Преполовение, полицейска акция
в руския скит “Св. пророк Илия“ недвусмислено разкри истинското лице на
икуменическата “любов“ и “братство“, широко проповядвани днес. По заповед
на Вселенския патриарх Вартоломей I скитът бе завзет, а братята начело
с предстоятеля архим. Серафим -насилствено изгонени от Света Гора. Причината
за това открито варварство бе отказът да се поменава при богослужение името
на патриарха-модернист.
След изгонването на монасите скитът бе ограбен и поставен под охрана. Няколко
дни по-късно върховната управа на Атон, св. Кинотис, утвърди тези престъпни
действия и въпреки възраженията на представителите на монастирите “Св.
Пантелеймон“, “Филотей“ и “Ксиропотам“, принуди другите атонски обители
да се съгласят с исканията на патриарха. Сега на Атон с тревога се питат
кой ще бъде следващият. Монастирът Есфигмен, известен с твърдата си позиция
срещу икуменизма, живее в постоянно очакване на нови гонения. Скитът “Св.
Василий Велики“, където се поменава Оропският и Филийски митрополит Киприян
и много други скитове и килии, които също не поменават Цариградския патриарх,
са сериозно загрижени за своята безопасност. По повод на изгонването на
монасите от скита “Св. пророк Илия“ братството на монастира Есфигмен се
обърна с голямо протестно писмо до министър-председателя на Гърция Константин
Мицотакис. Писмото е подписано от игумена на Есфигмен архимандрит Евтимий,
54 братя от монастира и още 120 монаси от скитовете “Св. Василий“, “Св.
Анна“, “Керасиа“, “Катунакиа“ и много светогорски килии.
Иска ни се сега, припомняйки разоряването на тази атонска обител, да попитаме — къде са религиозната свобода и търпимост, тъй щедро прокламирани в икуменическите
кръгове? Защо официалните поместни църкви мълчат и не въздигат глас срещу
произвола? Един сътрудник на Отдела за външни връзки към Московската патриаршия
дори не се посвени да заяви официално, че скитът “Св. пророк Илия“ продължава
да “функционира нормално“! От него били отстранени “само няколко монаси
за нарушение на каноническите отношения с църковното ръководство“...
Предоставяме на читателите на “Православно слово“ документален разказ за позорното събитие и възванието на изгоненото братство (преведени със съкращения от руското списание “Возвращение“, бр.1,1993 г.), както и отвореното писмо на монасите от Есфигмен (пълният текст е публикуван в светогорското списание “Св. Агатангел Есфигменски“. бр 130 — извънреден, от м.май 1992 г., откъдето беше преведен също със съкращения). Фактите, засвидетелсвувани от очевидци, едва ли се нуждаят от коментар.
14
Разказ на монах Николай — един от братята,
прогонени от скита “Св. пророк Илия“
Бих искал да разкажа накратко за историята на нашия скит. В миналото на
това място се е намирала килията “Св. пророк Илия“, в която е живял преп.
Паисий Величковски. Този свят човек привлякъл около себе си много монаси
и скоро тук се образувал скит. След завръщането на св. Паисий (Величковски)
в Румъния скитът продължил да съществува, като в него живеели само славяни.
Всичко вървяло добре до революцията. Оттогава всички руски и славянски
обители започнали да стават все по-малобройни. И в “Св. Илия“, който в
началото наброявал повече от 300 монаха, през 60-те години останали само
шепа старци...
На Атон има такова правило: ако някой монастир западне, т.е. няма достатъчен
брой монаси, които да издържат обителта, той трябва да приеме нови братя
от друг скит, монастир или килия. Вече имаше такъв случай. И трябва да
кажем — опитът беше горчив.
Най-напред това се случи в руския атонски монастир “Св. Пантелеймон“. Там
бяха останали само 6-7 стари монаси. Не желаейки да приемат нови братя
от Гърция, те получиха попълнение от Московската Патриаршия. Голяма роля
за това изигра всесилният тогава Ленинградски митрополит Никодим. Изцяло
негова заслуга беше, че гърците за пръв път пуснаха монаси от Съветска
Русия на Св. Гора. Дойде цяла група съветски монаси, напълниха опустелия
монастир и започнаха смутове. Те промениха всичко в монастира дотолкова,
че старците започнаха да скърбят за неправилното си решение, но вече нищо
не можеше да се направи.
Имайки предвид този горчив опит, отците от скита “Св. пророк Илия“ решително
отказаха да приемат монаси от Съюза. Междувременно в скита бяха останали
само двама старци. Точно тогава там постъпи нашият бъдещ игумен о. Серафим.
Няколко години след неговото идване старците починаха. Но помнейки техния
завет, в скита приемаха попълнение от руската и славянска емиграция, т.е.
от Задграничната Църква.
Именно затова, че нашата идеология е идеологията на Руската Задгранична
Църква, че ние държим на стария стил и сме против икуменизма, скитът “Св.
пророк Илия“ никога не е влизал в общение с монасите от Атон, които поменават
в църква Цариградския патриарх. През 60-те години нашият скит не беше изключение
на Св. Гора. Тогава още много други монастири и скитове не поменаваха патриарха.
Но с течение на времето почти навсякъде постъпи попълнение от млади монаси,
основната част от които бяха възпитани в гръцката новостилна църква, и
постепенно положението се промени. Остана само един гръцки монастир (Есфигмен — б.пр.), който категорично отказа да бъде в църковно общение с Цариград,
нашият скит и много голям брой монаси — келиоти.
С гръцкия монастир не е така лесно да се справят, защото той е гръцки,
намира се на своя родна земя. Освен това Есфигмен е построен като крепост,
не можеш лесно да го превземеш. Нашият скит също е голям и добре укрепен,
но ние сме чужденци. Това изглеждаше нашето слабо място. Освен това нашият
скит беше гостоприемен, в него постоянно идваха поклонници и ние им обяснявахме
нашата позиция — защо не поменаваме патриарха. Повечето от миряните не
знаят нищо по този въпрос. На гръцките модернисти такова изповедничество
никак не им допадаше. Все пак те се сдържаха известно време, докато не
беше избран новият патриарх Вартоломей.
Като възпитаник на Ватикана патриарх Вартоломей е голям поддържник на латинската
църква. Той започна решителна борба за очистването на Атон от “фанатиците“
(както ни наричаха тук).
Ако трябва да бъдем точни, предложението или да поменаваме Вселенския патриарх,
или да напуснем полуострова (Св. Гора), ни беше отправено още преди година.
Но тогава това беше само предложение. Когато патриаршеската катедра беше
заета от митрополит Вартоломей, отношенията рязко се промениха. Монасите
от монастира “ Пантократор“ и представителите на управлението на Св. Гора,
които дойдоха при нас за втори път (през май миналата година — б.пр.) по
нареждане на новия патриарх, нямаха никакво намерение да водят дълги разговори
с нас.
Отначало се появиха полицаите. Наистина, те ни успокояваха: дръжте се спокойно,
нищо няма да се случи, всичко е наред. Дошлите след тях архиереи (представителите
на Цариградския патриарх Илиополският митроп. Атанасий и Филаделфийският
митр.Мелитон — б.пр.) заедно с монасите от монастира “Пантократор“ (водени
от новия настоятел, наскоро назначен от Константинопол — о.Висарион — б.пр.)
отидоха в приемната, за да разговарят с нашия игумен архим. Серафим.
Полицаите
15
застанаха пред вратите. На о. Серафим предложиха веднага да се
обади по телефона на патриарха и да му съобщи, че е взел решение още същия
ден да започнем да поменаваме неговото име по време на богослуженията.
Игуменът отказа. Тогава те казаха на полицаите: “Водете ги!...“ Всичко
стана невероятно бързо и неочаквано. Полицаите ни заведоха по килиите,
застанаха пред вратите и ни подканиха да вземем най-необходимото. Игуменът
започна да протестира против това баззаконие, казваше, че никъде няма да
отиде. Един от полицаите остро отговори на стареца: “Не ни карайте да си
вършим работата!“ Стана ни ясно: ако о.Серафим беше останал в килията си,
те просто щяха да го изнесат оттам и насила да го вкарат в колата.
Разбира се, всичко можеше да стане и по друг начин. Можеха да ни изгонят
и със съдебно решение. Но това щеше да означава разгласяване, разследване
в съда. Или просто казано — ние щяхме да имаме време да напуснем нашата
обител нормално, да запазим поне част от имуществото си, за да се устроим
на друго място. А нашите гонители имаха точно обратната цел — не само
да прогонят непокорното братство, но да запазят всичко, което е възможно за
новите обитатели. След заминаването ни в скита останаха половин тон зехтин,
продукти,трактор, който струва почти милион и много други необходими неща.
След като събрахме вещите си, ние за последен път влязохме в нашия храм
и се поклонихме на иконите. Това беше нашето прощаване със скита “Св. пророк
Илия“, който в продължение на няколко столетия беше остров на традиционното
канонично Православие на Света Гора.
“НИЕ НЯМА ДА ОТСТЪПИМ!“
Отворено писмо-възвание на прогоненото братство от атонския скит “Св. пророк Илия до всички православни християни, до всички гърци и всички хора, обичащи истината и справедливостта.
Както е вече широко известно, в сряда на 7/20 май 1992 г., в деня на Преполовение,
ние бяхме насилствено изгонени от скита “Св. пророк Илия“ на Атон, който
беше наш монашески дом в продължение на дълги години. Бяхме изгонени също
така и от св. Атонска Гора.
На този ден в нашия скит неочаквано се появиха представители на Цариградската
патриаршия, на монастира “Пантократор“ (под чието управление се намира
скитът), на висшия управителен орган на Св. Гора — св. Кинотис и на гражданското
управление на Атон, придружавани от група полицаи. Тези хора ни наредиха
веднага да напуснем скита, в който живеехме като монаси вече 20 години.
Всички наши молби да ни бъде оставено време да се приготвим за заминаване,
да съберем поне личните си вещи, бяха посрещнати с груб отказ. Бяхме качени
в джипове и закарани в пристанището Дафни, а оттам с бързоходен катер ни
отведоха в Урануполис, където ни изоставиха без храна и подслон.
До настоящия момент не сме получили никакво официално решение по този въпрос,
срещу нас не са били представени никакви писмени обвинения, не сме били
повикани на съд, за да се защитим или да чуем съответната присъда, както
се предвижда в св. канони.
Според широко разпространеното мнение и устните изявления, направени от
споменатите по-горе лица по време на насилственото ни изселване, то е било
предизвикано от нашия канонически обоснован отказ да поменаваме при богослуженията
ни сегашния Цариградски патриарх, докато той не се покае за своята антиправославна
икуменическа политика.
Тук бихме искали да изясним по-подробно нашата позиция. От началото на
20-те години политиката на Вселенския патриарх, вдъхновявана от идеите
на икуменизма и модернизма, стана причина за печалното разделение както
в Православната Църква, така и в самия Патриархат. Св. Гора не правеше
изключение. Когато дойдохме да живеем тук, ние видяхме, че отците и общините
на Атон са дълбоко разделени помежду си по
16
въпроса за отношенията с Цариградската
патриаршия. Попаднали в трудно и сложно положение, ние се подчинихме на
последната воля и завет на предишния игумен на скита, блаженопочившия архимандрит
Николай. Под неговото ръководство в нашия скит престанаха да поменават
Цариградския патриарх Атинагор през 1957 г., когато той дръзко започна
да провежда своята икуменическа и проуниатска политика. В същото време
ние хранехме надеждата, че на Св. Гора, на фона на аскетическите подвизи
и съвместното братско носене на общите теготи, отците, сред които живеехме,
ще могат да доведат Православната Църква до едно истински християнско решение
на тези въпроси. За голямо съжаление сега подобни надежди ни изглеждат
наивни.
Бихме искали да отбележим и това, че дори някои митрополити от новостилната
църква, напр. Августин Флорински и Амвросий Елевтериополски престанаха
да поменават Цариградския патриарх поради същите причини, без обаче никой
и никога да ги осъди за това. Към същата позиция се придържат
знаначителна част от духовенството и миряните в Гърция — всички истински
православни християни, следващи светоотеческия календар. Прекъсването на
поменаването е право и задължение както на нас, така и на всички православни
християни, съгласно Божествените и свещени канони на Църквата — 31 ап.
правило и 15-то правило на Двукратния събор, според което отделилите се
от общение с местния епископ, когато той е изпаднал в ерес, “не само не
подлежат на определената от правилата епитимия, но са достойни за чест,
подобаваща на православни“.
Имаме всички основания да предполагаме, че нашето прогонване е само малка
част от грандиозния план, който има за цел да стресне монасите на Св. Гора
и да пресече всяка критика, отправяна от тях към Вселенската патриаршия,
като й даде свобода да провежда на дело всички свои намерения.
От друга страна, съдейки по това как беше извършено прогонването, ясно
се вижда, че е налице не само нарушение на свещените канони и църковния
порядък, но и на гражданското законодателство и на обществения ред. Налице
е също така нарушаване и потъпкване на правата на човека, ратифицирани
и защищавани от Гръцката конституция и закони, от конституцията и законите
на всички останали цивилизовани страни, и от много международни договори
и дакларации.
Станалото с нас не е само частен случай с малка група хора, насилствено
изгонени от своя дом. Това е конфликт между православната еклезиология
и папистката авторитарност, при което превъзходството на силите беше на
страната на последната. И може високо да се заяви: православната вяра е
преследвана и правата на човека са потъпквани в демократична Гърция през
1992 г.
На Св.Атонска Гора винаги са живели заедно не само гърци и руснаци, но
и православни монаси от други националности. Те са получавали от Св. Гора
светлината на Православието и са я носели в своите родни места. Сега обаче
ние с отвращение забелязваме, че долната клевета на враждебната икуменическа
пропаганда е объркала и въвела в заблуждение част от гръцката преса, която
днес твърди, че ние служим на расистките интереси на панславизма или на
американската политика (нас ни обвиняват и в едното, и в другото).
След като бяхме прогонени от Св. Атонска Гора, нямайки къде да преклоним
глави, ние намерихме прибежище в монастира “Свв. Киприян и Юстина“ във
Фили (Атика). Игуменът на монастира Н.Високо-преосвещенство Оропският
митрополит
17
Киприян заедно с братята ни приеха с радост, като ни оказаха
безгранично гостоприемство и всякакъв вид съдействие. Ползуваме се от случая,
за да изразим нашата сърдечна благодарност и дълбоко уважение на митрополит
Киприян, а също така на всички братя и на многото поклонници и приятели
на монастира, които ни оказват подкрепа.
Желаещите измежду вас да научат за по-нататъшното развитие на събитията
и да ни предложат помощ в нашата борба, която обещава да бъде трудна и
многообразна, и която без съмнение ще иска много жертви, могат да се свързват
с нас чрез монастира “Свв. Киприян и Юстина“.
Поради огромната важност и деликатност на това дело, молим да не предприемате
никакви инициативи преди да се посъветвате с нас. Отговорността за преценката
на случилото се и търсенето на различни начини за разрешаване на проблема
е разделена между църковните власти и нашите адвокати в Атина.
Обръщаме се към вас, възлюблени братя в Христа, търсейки вашата помощ.
Молете се за нас, както и ние призоваваме нашия Спасител и Господ Иисус
Христос, Покровителката на Св. Атонска Гора Пресветата Богородица и Приснодева
Мария и всички светии, особено свв. атонски отци и св. пророк Илия, на
когото е посветен скитът и чиято блажена памет ние празнувахме с надежда,
че скоро ще се завърнем в своя скит.
С любов в Христа: Архимандрит Серафим с братята.
до Негово Превъзходителство Министър-председателя на Гърция
г-н Константинос Мицотакис, до политическите партии на Гърция и до
гръцкия православен клир и народ.
Ваше Превъзходителство,
На 6/19 май 1992 г. в Св. Гора бе извършено действие, равностойно на религиозните
насилия на еретиците през Средновековието. Двама архиереи от Вселенската
Патриаршия със съдействието на Свещения Кинотис и с помощта на полицейски
сили извършиха следното:
Първоначално, чрез грубо нарушаване Устава на Света Гора, който осигурява
самоуправление на монастирите в нея, принудиха управата на св. обител Пантократор,
заплашена със сваляне от власт и изгонване, да приеме в монашеското общежитие
12 монаси от светогорския монастир Ксенофонт. Повечето от тези млади монаси
включиха в управлението на монастира Пантократор, осигурявайки за тях по-голямата
част от гласовете на управителния орган на този монастир и обезсилвайки
по този начин законната и канонична дотогавашна управа на монастира Пантократор.
Принудиха отците от Пантократор да подпишат, че тази намеса е приемлива
и законна. После отстраниха от пределите на същия монастир без никаква
причина двама йеромонаси и четирима монаси!...
След това те отидоха в руския скит св. пророк Илия и насила, с намесата
на полицията, качиха в кола присъствуващите там четирима от осемте монашествуващи
в този скит отци и ги изведоха извън пределите на Света Гора. И което е
още по-потресаващо: тези монаси бяха изгонели от дома си насила, без съдебно
решение или без каквото и да е друго решение против тях! При това не им
бе разрешено да вземат дори личните си вещи. На тяхно място доведоха в
скита други монаси, за да живеят там! Междувременно на останалите четирима
братя от скита, отсъствуващи от Света Гора по време на незаконното нахлуване,
не бе разрешено да се завърнат в техния скит...
За изгонването на монасите от скита св. пророк Илия не знаеше дори висшата
църковна власт на Св. Гора — Свещеният Кинотис. Макар че участие в изгонването
взе и комисия от Свещения Кинотис, тя имаше заповед само за интервенция
в монастира Пантократор, но не и за прогонване на монасите от скита. Разбира
се, по-късно Св. Кинотис
18
призна това деяние и подписа разпореждане за
прогонването и за незаконното настаняване на това място на други монаси
от скита Ксенофонт.
Но защо стана това гонение? Защото прогонените от скита монаси не споменаваха
в църква името на Вселенския патриарх. При такива обстоятелства защо не
беше образувано съдебно дело, както предвижда Устава на Света Гора? Сигурно
защото не желаеха да бъдат чути в Св. Кинотис истинските обвинения срещу
Фенер, който от 1965 г. насам приема папизма като “подобен по характер
и равен по достойнство“ с Православието, с неговото апостолско приемство
и с неговите тайнства. Както беше писано неотдавна в печата: “всичко това
не бива да се счита за изключителна принадлежност на една от нашите църкви“!
(Епискепсис, 1 юли 1991 г. стр. 9).
Това обаче не може да бъде прето от православната съвест на атонските отци,
наследници на светогорските мъченици, пострадали от папистите по времето
на “патриарх“ Йоан Век. Тази съвест, вярна на традициите на светото Православие,
си спомня за дните, когато на Вселенския престол бяха избирани добродетелни
и мъдри мъже, като приснопаметния потриарх Йосиф Изповедник (13 в.), който
относно злославието на папизма така съветваше властниците и народа: “Ето,
аз заедно с ап. Павел ви казвам, че ако отстъпите пред латинците, Христос
с нищо няма да ви ползува.“ А два века по-късно, след като Рим остана неразкаян
в своята ерес, великият Генадий Схоларий каза на съгражданите си в Константинопол:
“Ако някой признае, че той (папата) днес тълкува правилно словото на истината,
такъв обявява своите собствени прадеди за еретици.“ И многообичният учител
на нашия народ Козма Етолийски говори: “Да прокълнете папата, защото той
ще е причината...(на злото)“. А в патриаршеската енциклика на източните
патриарси от 1839 г. е написано: Изложихме това..., за да узнаете каква
е разликата между нас православните и католиците и да не бъдете лъгани
повече от софизмите и празнословията на тези духовно покварени еретици,
които, следвайки софистическите измами и лъжливи учения... забравиха, по
думите на св. ап. Павел, вярата, и се борят с всички сили да привлекат
и други в същата бездна и да направят и нас привърженици на тяхната суетна
и сатанинска ерес...“ И днес папизмът действува срещу гърците и срещу Православието...
Привържениците на Вселенския патриарх и техните съюзници на Света Гора
заплашват, че ще прогонят и останалите 160 светогорски отци-зилоти, които
отказват да
19
споменават в Църквата името на Вселенския патриарх, по причина
на своята православна светоотеческа вяра, която по същност е диаметрално
противоположна на всеереста на икуменизма!
Но и самата им заплаха за насилие ги изобличава като виновни и чужди на
монашеските идеали.
В наши дни се говори много за свободата на съвестта. Защо Света Гора трябва
да прави изключение? Вие, Ваше Превъзходителство, приемате тази свобода
дори и във войската, когато освобождавате родоотстъпниците-хилиасти от
задължението да носят оръжие. Само ние ли сме изключение от това благо?
В Света Гора самата нейна Покровителка — Св. Богородица желае монасите
да бъдат само православни. Но днес, напротив, виждаме как православните
монаси биват изгонвани от съюзниците на “враговете на Нейния Син““, както
ги е нарекла самата Божия Майка (виж житието на свв. 26 Зографски мъченици — 10/13
окт.).
Патриаршеската Екзархия с горепосочените си действия показва явно целите
на Фенер и на светогорските му съюзници: “Безпощадно гонение на монасите-противници
на обединението (имаме пред вид панеретическото и междуверско обединение)“.
Но от протестите на изгонените, публикувани в печата и пред други инстанции,
гърци и чужденци вече бяха осведомени какво става в Света Гора. И както
сполучливо беше отбелязано в печата: “Престанаха религиозните гонения
в Русия и започнаха в Гърция“.
Ваше Превъзходителство,
Би трябвало да знаете, че от години (1970 г.) на Света Гора се извършва
мълчаливо и тайно религиозно гонение срещу монасите, които остават верни
на традициите на Православието. Техни гонители са привържениците на Цариградския
патриарх и местният Свещен Кинотис. Действувайки съвместно, те:
а) не разрешават на нито един монах от противниците на обединението, колкото
и стар да е той, да има послушник, който да, му помага.
б) също така на нито един от монасите-противници на обединението не се
разрешава да си купи килия, която да обитава.
Планът предвижда по-нататъшното унищожаване на светогорците — зилоти
(ревнители на истинското Православие), целейки да се създаде впечатление у
вярващите, че никой в Света Гора не се противопоставя на извършваното предателско
обединение.
Тъй като вероятно не е достигнало до вашето знание, уведомяваме ви, г-н
Министър-председателю, че от 1990 г. в Англия се разпрастранява книга на
монах Максим Лавриотис, отнасяща се до потъпкване на човешките права на
Света Гора. Тя е озаглавена: “Човешките права в Света Гора. Апел към цивилизования
свят““. В тази книга, вече изпратена до съответните инстанции в Гърция
и чужбина, освен другите теми се поставя въпроса за гонението на монасите-зилоти
(стр. 13-14).
Но как можем да не дадем повод за осъждане, когато духовниците от чужди
изповедания са добре приемани в монастирите на Света Гора, но не и клириците,
поддържащи традиционния църковен календар. За съжаление днес се повтарят
събитията, станали преди падането на Константинопол под османска власт.
Историята, г-н Министър-председателю, би трябвало да ни научи, че Бог благославя
нас, гърците, само когато поддържаме чиста Православната вяра, без да примесваме
(с ереси) неподправеното й вино заради една лъжлива любов и противоканонична
църковна икономия, или, още по-зле — за придобиване на материални облаги.
Накрая, от името на всички преследвани отци, ви пожелаваме да предпочетете
съюза с
20
Бога, а не приятелството със силните на земята. Всички ние единодушно,
заедно с Константинополски патриарх Генадий Изповедник казваме: “Няма да
се отречем от тебе, скъпо Православие! Няма да ти изневерим, отеческа чест...и
винаги ще се отнасяме към папата и общуването с него както нашите отци.“
И тъй, ние молим горещо:
1. Да се отменят незаконните гонения на православните монаси, прогонени
от Света Гора единствено заради православните си възгледи.
2. Да бъде премахнат всякакъв вид натиск, упражняван от 20 години
насам върху православната обител Есфигмен, натиск, който напоследък, при
Вашето управление се засили. Чуват се и много слухове за предстоящо общо
гонение на монасите от тази обител.
3. Да не се гласува законът, който ще счита за престъпление, подлежащо
на
наказание завръщането в монастира им (в Св. Гора) на монасите, прогонени
оттам заради православната им вяра!
4. Да се разреши извършване на пострижения на светогорските монаси-зилоти
и придобиване от тях на необходимото им за съществувание имущество,
нещо, което сега монастирите на Света Гора им отказват.
5. Специално ние, монасите от св. обител Есфигмен, заявяваме, че
няма да търпим никакво насилие, откъдето и да идва то, и няма да
изоставим монастира си, така както направиха светите мъченици
от времето на Йоан Век, които предпочетоха смъртта, за да не предадат
ни най-малко православната вяра.
С дълбоко уважение:
Следват подписите на игумена архим. Евтимий, 49 монаси и 5 послушници от
Есфигмен, както и на множество монаси от светогорските скитове — Керасиа,
св.Василий, св.Анна, Неа скити и други.
21
“Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият.“ (Мат. 10:28)
Ритуален антихристов кинжал окървави пасхалния празник в Русия и Полша.
Призори в празничната пасхална утрин на 18 април т.г., когато радостта
от Христовото Възкресение вече бе осияла света, една от най-големите руски
светини — Оптинската обител — бе обагрена с мъченическа кръв. Трима монаси — иноците Трофим и Терапонт, и йеромонах Василий — бяха зверски убити със
саморъчно направен полвинметров кинжал. На дръжката му личи ясно изгравиран
знакът на антихриста — числото 666.
За всичко това научихме от репортажа на московски телевизионен екип, оказал
се по Божий промисъл в Оптина за празника. Камерата ни направи свидетели
на тържествената възкресна нощ, в която някъде се спотайва и убиецът.
Литийно шествие излиза от свето-Введенския монастир в полунощ и се отправя
към скита “Св. Йоан Предтеча“, греят хиляди свещи, радостно се надпяват
камбаните. Бият ги двамата монаси Трофим и Терапонт. Операторът, запечатал
за сетен път озарените им от пасхална радост лица под оптинските камбани,
и не подозира, че тук ще е лобното им място. Само след 5 часа монах Терапонт,
дошъл да призове богомолците за пасхална служба, ще падне тук, пронизан
от зловещото оръжие. И Трофим ще бъде убит пак тук, редом с него. Смъртта
настъпила почти мигновено, но успял той, макар и в предсмъртно усилие,
да удари още няколко пъти камбаната. Да възвести за Възкресението на Христа.
На литийното шествие иконата на Светото Възкресение носи йеромонах Василий.
Той бива убит с подъл удар в гърба, когато след св.Причастие, без даже
да успее да се разговее, отивал да изповядва в скитския храм. Само
няколко метра му оставали до вратата, когато го настигнал антихристовският
кинжал. Успял само да се обърне и паднал. Раната била смъртоносна и след
по-малко от час издъхнал в близката болница.
Пръстта дълго оставала влажна, напоена от невинната кръв. С благоговение
и трепет богомолците и духовните чеда на о. Василий отнесоха в шепи от
нея, скътаха я до сърцата си. Огромни петна кръв тъмнеели и в звънарната.
За Оптина тези дъски, пропити с мъченическа кръв, са вече светиня.
Камерата надниква и в килиите на убитите. Те са недокоснати и чинни,свидетели
на кротък и чист монашески живот. Поразява с аскетичността си килията на
о. Василий. Много книги, репродукции от икони на преп. Андрей Рубльов,
пред които се е молел. На масичката — портрет на св. Амвросий Оптински.
На стената — голяма икона на руските Новомъченици, загинали от безбожна
ръка за вяра и Отечество.
По общо признание йеромонах Василий е бил най-яркият и талантлив проповедник
в Оптина. В последно време проповедите му придобили особена проникновеност
и сила. Пристигнал той тук още като Игор Росляков, 27-годишен млад човек,
копнеещ да се посвети на служба Богу. Годината е 1988, държавата току-що
е върнала на Църквата тъжните развалини на прославената Оптинска пустиня.
С неимоверни усилия, лишения и денонощен труд братството реставрира, съживява
и въздига монастира, та същата година по случай хилядолетието от покръстването
на Русия да се отслужи тук първата Св.Литургия. Младият Христов служител
скоро си спечелил любовта на братя и миряни. Всяка негова проповед, казват
хората, била събитие.
22
Трофим и Терапонт пък били известни със смирението и трудолюбието си. За
удивление на местните жители, обработваните от тях поля давали плод дори
в най-сушави години.
На шестия ден след престъплението полицията задържа убиеца. Това е 32-годишният
Николай Аверин, воювал в Афганистан. Социална диагноза: психически болен,
особена ненавист питаел към свещенослужителите. Ще припомним, че всички
заловени от полицията в Йерусалим нападатели и кощунници на Светите места
(от 5 години насам те са постоянно варварски осквернявани, има и няколко
убити монаси и монахини), също са получавали подобни диагнози и обикновено
са обявявани за невменяеми.
За 10-вековното си съществуване Руската Православна църква претърпя жестоки
гонения, даде много мъченици. Но в Пасхалната нощ, веднага след празничната
служба и Причастие да бъдат зверски убити трима монаси, и то в национална
светиня като Оптина — такова нещо досега в руската история не е бивало.
Пресата обаче го счете за обикновена, редова новина и бегло я отбеляза
в криминалните си хроники. Обществото не реагира. Нито едно официално съболезнование
към монастира, към Православната църква не бе отправено от властите.
Стотици хора обаче се стекоха на опелото, за да се простят с тримата монаси.
Мнозина дойдоха заедно с децата си — о. Василий преподавал Закон Божий
в близкото училище. В този ден неочаквано завалял сняг. Гъсти и мокри парцали,
почти непрогледна стена — като че кулминация на студа, дъжда и скръбта,
с които започна тук Светлата седмица. А когато изнасяли ковчезите, снегът
изведнъж спрял, небето се изчистило, засияло. По специален пасхален чин
се извършило погребението — ковчезите били украсени, камбаните
биели не траурно, а по великденски тържествено, победно. “Ние загубихме
хора, но придобихме ангели на небето — казаха монасите. — Загубихме
братя, но се сподобихме с новомъченици. Техните молитви ще покриват православния
народ, който се стреми към чистота и святост.“
Не трима монаси, а трима воини, паднали на бойното поле, бяха погребани
през Светлата седмица в знаменитата обител на свв. Оптински старци. Бог
да им дари Царството Си! И дано кръвта им отвори очите на тези, които и
досега не са прозрели за духовната война, започнала още от сътворението
на света. На тези, които прекарват дните си в нехайство и леност, без да
си дават сметка за всеобщата мобилизация на сатанинските сили днес.
И не само в Оптина — кървава Пасха тая година посрещна и православна
Полша. Точно на Света и Велика Събота там бяха заклани трима православни свещеника.
На местопрестъплението отново бе открит ритуален нож. На дръжката му до
знака на сатаната бе написано числото 666.
Дано Възкръсналият наш Господ Иисус Христос ни укрепи да Му останем докрай
верни и с търпение да понесем изпитанията в сблъсъка с възцарената мощ
на антихристовите сили преди Неговото Второ пришествие.
23
Двете лица на икуменическата „любов“.
В деня на престолния празник на Цариградската патриаршия (св. ап. Андрей Първозвани — 30.ХІ.1992 г. н. ст.) патриарх Вартоломей влезе в противоканонично молитвено общение с папския пратеник кардинал Касиди. По време на богослужението, облечени в църковно одеяние, те си размениха „братска“ литургийна целувка и заедно благославяха присъствуващите. За „отеческата любов“ пък на Цариградския патриарх към ревнителите на Православието разказват прогонението по негова заповед монаси от атонския скит „Св. пророк Илия“ (четете на стр. 14)
24
© Списание „Православно слово“, 1993— .
Постоянен адрес в интернет: http://bulgarian-orthodox-church/ps/