„Православно слово“. Архив на брой 2-3 за 1993 година

Последна промяна:
10.08.2007 21:37

„Православно слово“. Архив на брой 2-3 за 1993 година

Триадицкий епископ Фотий

ЕДИНСТВОТО НА ПРАВОСЛАВИЕТО ДНЕС (вж. тук )

2–4

С ОБЩО БОГОСЛУЖЕНИЕ ИЗПОВЕДНИЦИТЕ НА ЧИСТОТО ПРАВОСЛАВИЕ ОТ РАЗЛИЧНИ ПОМЕСТНИ ЦЪРКВИ ПРОСЛАВИХА БОГА

     Днес, когато лукавото икуменическо лъжеединство е впримчило в мрежите си почти всички официални поместни православни църкви, всяка проява на истинско единство в Христа е особено отрадна и вълнуваща. По Божие благоволение ревнителите на чистото Православие от различни националности все по-често търсят контакти помежду си, оказват си братска помощ, влизат в молитвено и богослужебно общение. Такива радостни мигове донесе през миналото лято срещата на архиереи от три поместни православни църкви, останали верни на праотеческата вяра. Това бяха Берлинският архиепископ Марк от Руската Православна Църква зад Граница, митрополит Киприан, оглавяващ Гръцкия Старостилен Синод на Противостоящите и епископатът на Румънската Православна Църква на Стария Стил, начело с митрополит Власий, които от 2/15 до 7/20 август 1992 г. в общи богослужения прославиха нашия Господ и Спасител Иисус Христос.
      Повече от половин век изповедниците на праотеческата вяра, непожелали да правят компромиси с чистотата й, носеха теготите на изолацията и самотата и сред свои, и сред чужди. Мнозина от тях поеха тежкия кръст на верността към Истината, без дори да знаят, че съществуват и други като тях. А и когато научаваха, можеха единствено да се молят един за друг, без да имат възможност зримо да осъществяват съборността на.Св.Православие в днешно време.
      През целия този период тия хора, направили крачка встрани от мътния поток на отстъплението и заклеймени от верноподаниците на икуменизма като разколници, възнасяха молитви за единството и единението на братята православни - но единство в истината на праотеческата

им вяра. И Всемилостивият Бог не презря молитвите на верните си чада, като ги дари в промислено от Него време с възможността зримо да съмолитствуват, да Му принесат безкръвната Жертва заедно - в един олтар и на един жертвеник.
      В началото на гостуването си в Румъния архиереите разгледаха множество старостилни църкви и посетиха шест старостилни монастира. Голяма част от техните монаси са доказали с изповеднически подвиг и много страдания верността си към чистото и неповредено Христово учение. Игумения Макария от монастира "Рождество Богородично", например, е прекарала 30 години скрита в гората заедно с една друга монахиня, като само веднъж в годината свещеник им е носил Св.Причастие.
      На 3/16 август, неделя, митрополитите Власий и Киприан, архиепископ Марк и румънските епископи Демостен и Пахомий отслужиха Св.Литургия в мъжкия монастир Кукул . С възгласа "Христос посреде нас" те се причастиха от една Чаша в светия олтар. Радостта на стеклото се огромно множество богомолци бе пълна. И тоя монастир има свидна реликва на подвига за Христа - кладенец, в който през 1936 г. са били хвърлени петима миряни, защото не се съгласили да приемат календарната реформа.
      Тържествена архиерейска литургия бе отслужена и на празника Св.Преображение Господне в Преображенската Света Обител в Слатиоара. Архиереите от трите църкви бяха в съслужение с над 70 свещеника и 30 дякона. Над 7500 богомолци присъстваха на това отрадно събитие и "единеми усти и единим сердцем" славеха Бога. Единството на Православието, засвидетелствувано в Истината на вярата и в подвига на изповядването й при всички обстоятелства и на всяка цена, тържествуваше за слава Божия.

Дано по молитвите на светиите Господ да удостои и нас с такава милост и радост!

Гръцката Православна Църква на отеческия църковен календар

Свещен Синод на Противостоящите

ОТПОР НА ИКУМЕНИЗМА, БОГОУГОДНА СЛУЖБА ЗА ДЕЛОТО НА СВЕТОТО БЛАГОВЕСТИЕ

Реформата на църковния календар — тази първа практическа проява на настъпващия икуменизъм — внесе смут и разделение сред православните християни и за първи път наруши единството в богослужебно-празничната практика на Христовата Православна Църква. Злочест инициатор на това противоканонично нововъведение стана Константинополската патриаршия с икуменическата си енциклика от 1920 г. и най-вече с т.нар. «Всеправославно съвещание» от 1923 г., на което бе взето решение за отмяна на отеческия църковен календар и за преминаване към т. нар. поправен юлиански календар. През следващата 1924 г. реформата на църковния календар е извършена и в Еладската Православна Църква. Същата година бележи началото и на гръцкото движение в защита на светоотеческия календар, чиято история е изпълнена както със светли страници на мъченичество и изповедничество, така и с тъжни страници на несъгласия и разделения.
      Въпреки натиска и преследванията от страна на официалната новостилна църква и на държавната власт ревностни миряни и свещеници отказват да приемат наложената календарна реформа. През 1935 г. към тях се присъединяват трима митрополити от новостилната църква, сред които се отличава със своята богословска образованост и тънкия си духовен усет Флоринският митрополит Хризостом. Тези митрополити ръкополагат още четирима епископи за нуждите на старостилното гръцко паство. Обаче трима от седмината архипастири се огъват пред грубите заплахи на църковните и светските власти и отново се завръщат в новостилната църква, където биват приети като епископи. През 1937 г. настъпва първото разделение сред истинските православни християни — както се именуват следовниците на отеческия църковен календар в Гърция. Повод за това дава повдиганият от някои православни християни въпрос дали официалната църква притежава благодатта на Светия Дух и съответно дали нейните Тайнства са валидни. Флоринският митрополит Хризостом схваща цялата сериозност на този въпрос и макар сам да бил склонен да отговори положително, изразява становището, че е необходимо съборно решение. В същото време той подчертава, че молитвеното и богослужебно общение с изпадналите в тежкия грях на новостилството е недопустимо. Обаче единият от четиримата новопосветени архиереи, Врестенийският епископ Матей, заедно с оформилата се около него неголяма група съмишленици настоява новостилната църква да бъде обявена категорично и незабавно за безблагодатна, а извършваните от нея Тайнства — за невалидни. По-късно през 1948 г. епископ Матей в порив на силен фанатизъм приема, че сред бившите си събратя старостилни епископи единствен той е останал православен и неканонично извършва еднолична хиротония на епископ — постъпка, която окончателно затвърдява разделението в старостилната Гръцка църква.
      От 1951 до 1954 г. привържениците на светоотеческия календар в Гърция са подложени на масови гонения от страна на църковните и светски власти. Тези гонения са особено интензивни през периода 1951-52 г., когато мнозина клирици и миряни запечатват верността си към праотеческото Православие с подвига на изповедничеството и дори на мъченичеството. През 1955 г. умира първойерархът на старостилното паство бившият Флорински митрополит Хризостом. След смъртта му истинските православни християни в Гърция остават без каноничен архипастир. При това положение Гръцката Църква на отеческия църковен календар се обръща за помощ към архиереи на Руската Православна Църква зад Граница и през 1960 г. в САЩ бива тайно ръкоположен за епископ ста-ростилният гръцки архимандрит Акакий. На следващата година той, заедно с руски архиереи дошли за тази цел в Гърция, ръкополага още няколко старостилни епископи. За голямо съжаление през 70-те години мнозинството епископи от тази силно преобладаваща група на гръцкото старостилно движение, без да преодолее разделението си с матеитите (както биват наричани последователите на епископ Матей), постепенно заема тяхната крайна позиция. Тези епископи категорично отричат наличието на каквато и да е благодат в Тайнствата на новостолците и непримиримо отхвърлят по-умерените възгледи на тези свои събратя, които смятат за необходимо едно съборно решение по този важен въпрос. В края на 70-те години тези фанатично настроени епископи прекъсват общението си с Руската Задгранична Църква и въпреки че изповядват едни и същи крайни възгледи, разделят се на няколко групи, като образуват самостоятелни синоди и разменят помежду си обвинения, нападки, дори низвержения.
      Това печално обстоятелство принуждава двама старостилни архиереи — Оропския и Филийски митрополит Киприан и Сардинския митрополит Йоан, които се отличават с умерената си еклезиологическа позиция, да продължат своята богоугодна съпротива срещу икуменизма и новостилството отделно от бившите си събратя. Останали в изолация заради умерените си възгледи, те учредяват през 1985 г. самостоятелен канонически орган под названието Свещен Синод на Противостоящите.
      Председателят на Синода, Оропският и Филийски митрополит Киприан е игумен на основания от него през 1961 г. монастир «Свв. Киприан и Юстина», разположен близо до селището Фили, на 20 км от Атина. Все по-големите отстъпления на икуменистите и постоянното потъпкване от тях на св. канони го кара през 1969 г. да прекъсне общението си с официалната гръцка църква, към която принадлежи дотогава, и с благословението на своя духовен старец, известния с праведния си живот архим. Филотей Зервакос, да премине заедно с цялото монастирско братство към Църквата на истинските православни християни. Този акт им струва , разбира се, немалки гонения.
      През 1979 г. архимандрит Киприан е хиротонисан за митрополит на Оропос и Фили от Коринтския митрополит Калист

и Мегаридския Антоний. Тези двама архиереи водят ръкоположението си от Руската Задгранична Църква. Митрополит Калист е хиротонисан в САЩ през 1971 г. въз основа на официално синодално решение, а митрополит Антоний е хиротонисан от гръцки старостилни епископи, чието ръкоположение възхожда също към Руската Православна Църква зад Граница. Поради принципни несъгласия през септември 1984 г. митрополит Киприан се отделя от бившия Синод на митрополит Калист и на 5 април 1985 г., както вече бе споменато, основава заедно със Сардинския митрополит Йоан самостоятелен канонически орган, под названието Синод на Противостоящите.
      Конкретен повод за това отделяне става случайното посещение, което Александрийският патриарх Николай VI (+ 1986 г.), намиращ се по това време в Гърция, неофициално направил в монастира «Свв. Киприан и Юстина» на 27.8.1984 г. (ст.ст.). Неочакваният гост влязъл в храма към края на св. Литургия и проповядващият в този момент митрополит Киприан си позволил да му отдели една фраза от своята проповед, като му пожелал с Божия подкрепа да върне стария стил и да осъди икуменизма. Това обаче бива счетено като достатъчно основание митрополит Киприан да бъде обвинен от фанатично настроените свои съепископи в сьмолитствуване с еретик и проповядване на икуменизъм.
      Причините обаче за отделянето на митрополит Киприан и образуването на независим Синод на Противостоящите са много по-сериозни. Те се съдържат в неговия протест срещу крайните позиции на останалите старостилни групировки. По наболелия въпрос дали са валидни Тайнствата, извършвани от новостилната църква, митрополит Киприан изказва становището, че до съборното разглеждане и решаване, благодатта действува по икономия в новостилната църква, за спасение на простодушните и неразбиращите и за осъждане на онези, които разбират и не се отделят. На основание на тази си позиция Синодът на Противостоящите приема отделящите се от новостилството и присъединяващи се към неговото паство не чрез повторно миропомазване, както е прието от останалите гръцки новостилци, но с чин на отречение от ереста на икуменизма и новостилетвото. И макар последователите на тази практика да не са така многобройни в Гърция както техните противници, добре е известно, че въпросите в областта на вярата се решават не според числеността на привържениците, а според правилността на позицията.
      За съжаление, сдържаната умереност и пастирска грижа на митрополит Киприан са останали до такава степен неразбрани от някои старостилни среди в Гърция, че през 1987 г. един от синодите дори го обявил за «низвергнат» като «икуменист».
      Впрочем, като имаме пред себе си тъжната картина на разделението в Гърция, резултат преди всичко на прекомерното увличане в тези спорове, можем да оценим мъдрата позиция, заемана от Руската Задгранична Църква и Румънската Старостилна Църква, които се въздържат от частно мнение по този въпрос преди съборно разискване и решение, като същевременно са прекъснали всякакво общение с църквите, приели икуменическата ерес и нейното порождение — календарната реформа.
      Синодът на Противостоящите в Гърция има за свое седалище духовния център «Благовещение на св. Богородица» в Атина. Членове на Синода са трима митрополити и четирима епископи. Административно подчинени на митрополията в Гърция са 11 енории, 13 храма и 16 монастира с повече от 100 монашествуващи. Най-забележителен измежду тях е епископският монастир «Свв. Киприан и Юстина» с 22 монаси. Живописно разположен в южното подножие на планината Парнита, той е известен с богатата си духовна дейност. Неговите небесни покровители Свв. мъч. Киприан и Юстина са признати като бързи застъпници срещу демонските въздействия и магии, поради което тук прибягва множество народ, търсещ помощ в сполетелите го беди. Особено впечатление прави изключителното благочестие на монашествуващите, тяхното благоговейно поведение, смирение и послушание към любимия им духовен отец и игумен митрополит Киприан.Тези монашески добродетели се забелязват явно дори и у неговите енориаши, които се стараят да получат благословение за всяка крачка в своя живот. Всички те оставят добър спомен с непривичните за днешното време откритост, приветливост и гостоприемство.
      В Гърция Синодът на митрополит Киприан има различни благотворителни и учебни заведения — старопиталище, училище по вероучение, две школи за византийска църковна музика, школа за византийска иконопис, училище за древногръцки език.
      Това обаче далеч не изчерпва неговата дейност.
      По своя състав Синодът на Противостоящите е многонационален. Негови членове са: Христианополският епископ Хризостом от Гърция, деен помощник на председателя митрополит Киприан; Сардинският митрополит Йоан — бивш католик, пламенно обърнал се към Православието след едно чудо, извършено от св. Богородица (под негово окормление се намират 5 православни енории в Италия); митрополитът на Найроби и Кения Нифон — приемник на покойния митрополит Георги (Гадуна), ревностен разпространител на Православието в Африка; епископът на Етна и Калифорния Хризостом — екзарх на Синода в Америка. Бивш професор в Принстънския университет в Ню-Джърси, специалист по история, византология и психоло-

гия, впоследствие той приема монашество и става игумен на православния старостилен монастир «Св. Григорий Палама» в Етна (Калифорния), където събира около себе си цяла група свои ученици, обърнати от него в Православието. Един от тях, бившият йеромонах, сега епископ Авксентий също получи неотдавна научна степен по богословие. Под духовното ръководство на епископ Хризостом се намират 6 енории в САЩ и Канада и 2 монастира: мъжкият «Св. Григорий Палама» и женският «Св. новомъченица Вел. княгиня Елисавета»
Това външно многообразие, обединено от единството във вярата, даде простор за широка богоугодна дейност в много страни на света. Движещата сила в тази дейност на Синода е стремежът да се насажда и разпространява истинската православна вяра навсякъде, където това е възможно: и сред инославните, и сред иноверците. Радостно и често събитие в монастира «Свв. Киприан и Юстина» е кръщаването на инославни. Преди няколко месеца там се кръсти и група мохамедани от Иран. В католическа Сардиния броят на преминалите към светоотеческото Православие е достигнал вече 3000 души. Богати плодове дава мисионерството в няколко африкански държави — Кения, Уганда, Заир. Тук особено ревностно се труди на Божията нива африканският православен свещеник о. Леонид (Каsеуа), който още като мирянин е създал 5 православни общини. Православни енории бяха създадени и в Швеция, където усърдно работят за Господа свещениците о.Йоан (Deurloo) и

9 [10-11 — фотографии]

о. Андрей (Thulesius). Преди две години там беше основан първият в страната женски православен монастир, посветен на св. Филотея Атинска.
      Многобройни са строежите на старостилни православни храмове и монастири и в други страни. В африканските енории, намиращи се под юрисдикцията на митрополит Нифон, са построени близо 100 църкви. Между осветените наскоро храмове заслужава да се отбележат построените в Сардиния, Америка, Нова Зеландия и на много други места. Въпреки трудностите това богоугодно дело нерядко е съпровождано с явни прояви на Божията милост и подкрепа.
      Синодът на Противостоящите поддържа братски връзки с борческата Румънска Православна Църква на стария календар, украсена с венеца на изповедничеството и мъченичеството. Неведнъж в тежките години на тоталитарния режим в Румъния митрополит Киприан предприема трудни и небезопасни пътувания до тази страна, понасяйки понякога неприятности и огорчения от властите, за да може да посети и подкрепи там намиращите се в пълна изолация свои старостилни братя. Неговият Синод е в църковно общение и с някои архиереи и клирици от Руската Православна Църква зад Граница. През м. юли миналата година Берлинският архиепископ Марк от Руския задграничен Синод посети монастира «Свв. Киприан и Юстина, предложил убежище на изгонените монаси от руския скит «Св. пророк Илия» на Света гора. Заедно с митрополит Киприан архиепископ Марк направи през август 1992 г. посещение в Румъния, където двамата взеха участие в тържествените богослужения в старостилния монастир «Преображение Господне» в Слатиоара.
      Цялата тази богата и всеотдайна дейност на митрополит Киприан, на неговия Синод и в частност на ръководения от него монастир «Свв. Киприан и Юстина» не може да бъде приятна за някои враждебни на чистото Православие обществени и църковни среди и особено за намиращите се под тяхно въздействие средства за масова информация. Той и неговото обкръжение многократно     стават   предмет на жестоки нападки и хули от страна на модернистично и атеистично настроени журналисти, на търсещи евтини сензации представители на телевизията, на икуменистите от Фенер и техни привърженици в Гърция, на гръцки новостилни переодични издания и, за съжаление не на последно място, от страна на своите събратя — старостилци. Уповавайки се обаче на евангелските думи: «Блажени сте, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене» (Мат.5:11), той твърдо и неотклонно продължава своите богоугодни трудове. Защото делата често пъти говорят повече от думите според евангелските слова: «По плодовете им ще ги познаете» (Мат.7:20).

В заключение ще припомним високата оценка, която получи дейността на Синода на Противостоящите от Йерусалимския патриарх Диодор, известен със своите православни убеждения и с позицията си срещу всеереста на икуменизма. На 2/15.10.1989 г., няколко месеца след взетото от неговия Синод решение да прекрати икуменическите диалози с инославните, патриарх Диодор бе гост на монастира «Свв. Киприан и Юстина» в деня на неговия храмов празник и имен ден на игумена на тази св. обител митрополит Киприан. Приветствувайки събралите се там архиереи, духовници и миряни, блаженейшият патриарх Диодор заяви: «Особена радост и вълнение изпитвам в този момент, намирайки се на това свято място. Радостта и вълнението ми са големи, защото се намирам сред борчески архиереи и йереи, които през последното десетилетие разпръснаха светлината на Православната вяра почти по всички континенти — в Европа, Африка, Америка и навсякъде, където може да бъде представена Православната Църква. Благодарение на енергията на Високопреосвещения митрополит Киприан и на епископите (от Синода на Противостоящите) нейният глас достигна до краищата на вселената (Псал. 18:5)».

«В ТЕЗИ ПОСЛЕДНИ ДНИ НА СВЕТА НЕ БИВА ДА СЕ ПРАВЯТ КОМПРОМИСИ»

Разговор с Негово Високопреосвещенство Митрополит Власий първойерарх на Румънската Православна Старостилна Църква (от в. «Православная Русь», бр. 2 и 3, 1993 г., превод от руски със съкращения)

На 25 ноември/8 декември 1992 г. Архиерейският Синод на Руската Православна Църква зад Граница със свое постановление прие в молитвено и богослужебно общение, като братя в Христа, йерарсите на Румънската Православна Старостилна Църква.
      При пребиваването на митрополит Власий в монастира «Св. Троица» (в Джорданвил — бел. пр.) ние имахме щастието да се молим по време на отслужената от него Божествена литургия и да беседваме с Високопреосвещения Владика. В него се чувствува спокойният, уравновесен дух на архипастир на Христовото стадо от последните времена и едно удивително настроение на радост от неизменната вярност към Христа и Неговата Църква, вярност, която така липсва в наше време.
      — Владико свети, бихте ли ни разказали нещо за себе си?
      — Аз съм роден на 18 октомври 1941 г. Като дете помня Втората световна война и тежкото време, когато заради войната трябваше да напуснем нашето родно село. След падането на монархията, през 1949 г. постъпих в училище, което завърших през 1957 г. В страната по това време процъфтяваше комунизмът. Бях на 16 години, когато постъпих в монастира в Слатиоара.
      — Навярно сте израсли в старостилна среда?
      — Да, моите родители никога не са приемали промяната на календара. Аз израснах в монастира. Там имаше школа за църковно пеене и моите родители ме изпратиха в нея, за да се уча на византийско (източно) пеене. На мен ми харесваше византийското пеене, изобщо аз много обичах музиката. Разбрах — казва Владиката с усмивка, — че ако стана певец в енорийската църква, ще мога да пея само в събота и неделя, а в монастира ще мога да пея всеки ден, и станах послушник. От 1965 до 1967 г. бях на военна служба. А на 18 ноември (ст. стил) 1968 г. след като прекарах 11 години като послушник, бях постриган в монашество с името Власий, в чест на св. свещеномъченик Власий Севастийски (моето светско име беше Василий). Една седмица след пострижението ми, на 26 ноември (ст.ст.) бях ръкоположен за йеродякон. На същия този ден след 24 години се състоя сесията на Синода на Руската Задгранична Църква в Ню Йорк (на нея бе прието решението за установяване на молитвено общение с Румънската Старостилна Църква — б.ред.). Аз служих като йеродякон 13 години, а след това получих свещенически сан през 1981 г., на 4 август. Дълго време бях послушник, дълго време бях дякон, а йеромонах — само четири години. На 29 юли (ст.ст.) 1985 г. почина митрополит Гликерий. През август същата година, в неделята преди Преображение Господне се състоя интронизацията на митрополит Силвестър и в същия ден бях хиротонисан за епископ, а на следващия беше ръкоположен епископ Генадий. На 24 април 1984 г. бях избран за игумен на монастира в Слатиоара и в 1992 г. след смъртта на митрополит Силвестър, на Томина неделя станах митрополит. И ето, сега съм в Джорданвил.
      — Владико свети, разкажете ни, моля Ви, за историята на Румънската Старостилна Църква.
      — Румънската Православна Старостилна Църква се създаде след като официалната Румънска църква премина към Григорианския календар през 1924 г. Както вече казах пред Синода (на Руската Задгранична Църква — б.пр.) от всички архиереи на Румънската църква само един — епископ Герасим, беше против реформата, така че обстановката у нас много се различаваше от положението във вашата църква, където имаше цяла група епископи, борещи се срещу нововъведенията.
      През 1924 г. първенствуващ митрополит на подчинената на Константинопол Румънска митрополия беше Мирон (Кристи). Той стана патриарх за една нощ, въпреки че Румънската църква не можеше да бъде патриархат, нямаше за това достатъчни основания. Патриаршеството му беше дадено от Константинопол като награда за смяната на календара.
      Когато по този повод се състояло заседание на Синода, само епископ Герасим отказал да приеме новия стил. Тогава те му казали: «Ако не искаш да приемеш новия стил — напусни страната». Той заминал и отишъл да живее в Париж.

Всички останали архиереи не разбирали, че са длъжни да се борят против реформата, всички те преминали към новия стил. От 14 000 енорийски свещеници в страната също никой не се обявил против новия стил с изключение на архимандрит Галактион (Кордун), който по това време служел като енорийски свещеник при митрополитския храм в Букурещ и изнасял проповеди, когато митрополитът отсъствувал.
      Срещу реформата на календара застанали малка група противници и между тях — о. Галактион, който по-късно стана наш пръв митрополит. Той се борел срещу реформата, но не можел нищо да направи, защото бил само архимандрит. Той бил много способен, учил в Петербург и получил степен доктор на богословието. По-късно, в 1935 г. го ръкоположили за архиерей, мислейки, че е изменил на своите възгледи. В хиротонията участвували трима епископи, ръкоположени още преди смяната на календара, така че приемството не е нарушено.
      Разказах ви всичко това, за да покажа, че свещенството на Румънската църква в основната си маса не излязло да защити истината, а старостилците действували много предпазливо.
      Ето например как се развили събитията в Нямецкия монастир, където някога е бил настоятел преп. Паисий Величковски. Когато въвели реформата, в монастира имало 2000 монаси, от тях 800 със свещен сан, тъй като това е най-големият монастир в Румъния. Тук възникнало най-силното движение против новия стил. Два месеца преди реформата игуменът предупредил братята: пазете се, скоро ще има реформи, не ги приемайте. Това било като че ли пророчество. Но от 800-те йеромонаси (без да се смятат монасите) само 30 били против реформата. А от тези 30 открито се противопоставили само 6. Останалите не посмели поради материални съображения — според декрета на Молдавския митрополит всички клирици, които не приемали новия стил, били застрашени с низвергване от сан, изгонване от монастира и конфискуване на имуществото им, което означава, че такъв човек остава извън закона. И ето, една съвсем малка група монаси заедно с най-преданите и ревностни йеромонаси напуснали монастира. Тъкмо от тази група започва историята на нашата Църква. А целият Нямецки монастир приел новия стил, като се отказал по-късно и от устава на преподобни Паисий Величковски, заради спазването на който монастирът бил уважаван. Нека да добавя, че нашият монастир в Слатиоара, който се намира близо до Нямец, е наследил този устав и традиция.
      Ето имената на някои йеромонаси от Нямецкия монастир, които се съпротивлявали цял живот на реформата: йеромонах Гликерий (по-късно митрополит), йеродякон Давид (пръв настоятел на монастира в Слатиоара), йеромонах Памво, о. Варух, о. Гимнасий, о. Зосима, о. Гамалиил, о. Дамаскин, който умрял в гората близо до монастира. Известни са имената и на други монаси от Нямец, които били против новия стил. Имало и монахини — майка Макария, помощничка на игуменката на най-големия женски монастир в страната «Св. Агапия», станал впоследствие новостилен. Тя основала заедно с други сестри първия женски монастир в нашата Старостилна Църква.
      Малки групи духовници и живеещите в тези мъжки и женски монастири — хора, които били най-чисти и имали в сърцето си Бога, а не своето имущество, отхвърлили реформата и били изгонени от монастирите, затова им се наложило да живеят в света. Благочестивите миряни, които ги поддържали, започнали като пчели, устройващи своите кошери, да строят църкви, а духовниците били като пчели-царици. Така се осъществило създаването на нашата Църква.
      Начело на свещенослужителите, които се противопоставяли на реформите, бил йеромонах Гликерий — той бил най-старши и най-активен. От 1924 до 1936 г. старостилните свещеници и миряни построили 36 нови храма.
      В това време румънският крал Карл II оставил своята съпруга Мария, родена в Константинопол, и се оженил втори път за еврейка. Карл II не искал да напуска престола, но бил принуден да стори това, понеже се оженил за нехристиянка. Неговият син Михай бил само на осем години, затова трябвало да управлява регент. Такъв станал патриарх Мирон. Междувременно политическите условия наложили да се разпусне правителството и за да се спази конституцията, регентът трябвало да стане също министър-председател — т.е. пълен господар на страната. Той имал власт да унищожи нашата Църква и напълно се възползувал от това: разрушил всички наши храмове, арестувал цялото духовенство, монаси и всички водачи на старостилните групи.*
      Това бил най-силният удар срещу нашата Църква, мнозина не могли да го понесат и починали, но са останали няколко свидетели на гоненията. Ето например о. Евтимий: той е бил три години в концентрационен лагер заедно с о. Памво и ни е разказвал как са го изтезавали — хвърляли го в един поток, а другите карали да минават по него като по мост. Тогава той бил на 27 години. През 1988 г. митрополит Силвестър, еп. Демостен и о. Евтимий посетиха мястото, където е бил лагерът.
      По време на войната почти всички старостилни християни в Румъния се намирали в затворите, някои били взети на фронта, а новопостроените църкви разрушили. Страната била окупирана, нищо не можело да се прави, всеки се борел да оцелее.

* «В периода 1935 — 1936 г. румънският патриарх Мирон, бивш униат, предприел драконовски мерки срещу старостилците. Той заповядал да бъдат изравнени със земята всички църкви на истинските православни християни и да бъдат затваряни всички свещенослужители и монаси, които откажат да се подчинят на неговата власт. Монасите и монахините били затворени в два монастира, където се отнасяли към тях с нечувана жестокост. Някои се удостоили с мъченическа смърт. Между тях е и йеромонах Памво, основател на старостилния монастир Добру (този монастир три пъти е бил разрушаван по заповед на патриарха и три пъти е бил построяван отново). Когато разрушавали монастира Куков, петима миряни старостилци били удавени в монастирския кладенец. През септември 1936 г., по време на голяма демонстрация в гр. Пятра-Нямец мнозина били убити, а йеромонах Гликерий бил арестуван и изпратен под стража в Букурещ. Там той бил осъден на смърт. Обаче о. Гликерий бил спасен по чудо от смъртното наказание поради застъпничеството на Божията Майка, която се явила насън на жената на министъра на правосъдието и й заповядала, като на нова Прокула (жената на Пилат според преданието — бел. пр.) да ходатайствува пред мъжа си за о. Гликерий. Министърът не последвал примера на Пилат и заменил смъртната присъда със заточение в далечен монастир.
В началото на II световна война о. Гликерий бил освободен и заедно със своя любим съратник о. Давид (Бидаску) се криел в горите цели 6 години. Там двамата живеели в неописуеми лишения и трудности. Особено тежко било през зимата, когато поради силните снеговалежи малкото техни тайни помощници не можели да им доставят дори оскъдното препитание. Веднъж о. Гликерий и о. Давид даже се принудили да ядат червеи. Божият промисъл обаче ги пазел от преследвачите: птиците небесни заличавали с крилата си следите, които о. Гликерий и о. Давид, оставяли по снега. Въпреки големия студ (в Румъния температурата на въздуха през зимата достига понякога до -30° С) те нито веднъж не запалили огън, за да не издадат с дима къде се намират. Останалите подвижници също се криели в пусти места: о. Дамаскин, о. Паисий и др.» Виж статията: «Истинските православни християни в Румъния» от еп. Киприан в сп. «Оrthodox Word», No 102, I-II 1982 г.)

При новия крал Михай положението на Църквата никак не се променило. Между нашите монарси и руските царе има голяма разлика. Цар Николай II се е родил православен, живял е като истински християнин. А нашите крале произхождат от Австрия, те бяха само по име православни, затова не ги вълнуваше съдбата на Румъния, нейната религия, култура, национални богатства. Те не бяха истинските управители на страната, защото монархията беше управлявана от масоните. Крал Михай също нямаше реална власт, той беше само марионетка в ръцете на министър-председателя и на политиците, които фактически управляваха страната.
      През 1947 г. хората от нашето село отидоха при архим. Гликерий и му казаха: «Сега има нещо като свобода». Всъщност отначало комунистите се стараеха да подобрят положението на хората, за да ги привлекат на своя страна. Казаха им, че могат да излязат от горите и да си основат монастир. И в 1947 г. те основаха монастира в Слатиоара — духовния център на нашата Църква.
      Трудно е да се каже дали при комунистите нашето положение се влоши, или не. Всъщност то оставаше както преди — гоненията продължаваха. Обаче комунистите разрушиха само осем църкви, те бяха сравнително умерени.
      Преди войната нашата Църква беше почти напълно унищожена. Преди да дойдат на власт комунистите, до 1944 г., нас ни обвиняваха, че имаме същия календар като «руснаците», следователно ние сме болшевики. При комунистите, след 1944 г. пък ни упрекваха, че сме последователи на Антонеску, че сме железногвардейци (румънски нацисти — бел.ред.), фашисти, врагове на народа. А всъщност ние не участвувахме в никакви политически движения или партии, не влизахме в съглашателство нито с гражданските власти, нито с монархията, нито с железногвардейците, нито с комунистите, нито с масоните.
      Нашият принцип е да не се ориентираме към политически лидери, макар да ги зачитаме. Ние се молим за тях, грижим се за защитата на нашите права, но никога няма да се съюзим с тях с цената на компромиси. Страшна грешка на Румънската патриаршия беше това, че тя винаги играеше по свирката на властта. Първойерархът на Църквата беше и глава на държавата. Дори и сега те се занимават с политика — на последните избори се кандидатира за кмет един свещеник. А това е против каноните на Църквата: клирици, които се занимават с политика, попадат под запрещение. Църквата може да има свои представители в правителството, които да защитават интересите й и да изразяват нейното мнение. На Църквата са нужни такива представители, но те трябва да са миряни. Клирикът не бива да бъде политически деятел, каквато и да е ориентацията му.
      Годините 1947-1952 бяха период на относителна свобода. Комунистическата власт даже принуди официалната църква да ни върне конфискуваните икони, иконостаси, камбани, църковни утвари. Но през 1952 г., на 1 срещу 2 февруари, в 2 часа през нощта в монастира пристигнаха два камиона с войници на Държавна сигурност и арестуваха почти всички млади монаси заедно с игумена, като оставиха само престарелите. Всички бяха осъдени на две години затвор, а четирима починаха в лагер.
      Следващата важна дата в историята на нашата Църква е 5 април 1955 г., когато еп. Галактион, по това време вече митрополит, се върна отново в нашата Църква. Той беше поставен от патриархата под запрещение, загуби всичките си титли, но именно той сложи начало на йерархията на нашата Църква, защото преди него ние нямахме епископи.
      Той съобщи на руския патриарх Алексий I и на българския патриарх Кирил, че се присъединява към старостилната Църква и еднолично ръкоположи архиерей, което е забранено от каноните, но при тези условия нямаше друг изход. Почти всеки ден той ръкополагаше също така свещеници и дякони.
      През ноември 1955 г. митрополит Галактион беше арестуван заедно с йеромонах Гликерий. О. Гликерий беше осъден да прекара година и половина в лагер, а митрополит Галактион бил изпратен в новостилен монастир на заточение. Той обаче бе отвлечен оттам. Моят брат о.Павел, сега енорийски свещеник, отишъл в монастира заедно с един юрист — също наш старостилен християнин. Те казали, че са от Държавна сигурност и извели митрополита със себе си. Когато след два-три часа патриархът позвънил, за да разбере какво прави митрополитът, казали му, че са го взели двама офицери от Държавна сигурност. Патриархът закрещял: «Аз не съм пращал никакви офицери!». Но митрополитът вече бил далече.
      Когато митрополит Галактион ръкоположил епископ Евлогий, а после заедно с него епископ Методий, той бил отново арестуван и отново отвлечен. След това, през нощта на 17 ноември 1956 г. архимандрит Гликерий също бил отвлечен от лагера и тайно ръкоположен за архиерей. После те се криеха в нашия монастир, където всеки ден ставаха ръкоположения. Същата година те отново бяха арестувани.
      По това време официалната църква твърдеше, че всички старостилци са американски шпиони, че ние нарушаваме гражданските закони на страната, че не искаме да живеем в мир с другите.
      Трябва да кажа също, че тогава арестуваха не само епископите, но и всички енорийски свещеници и всички монаси, които се занимаваха с мисионерска дейност. Монасите не ги арестуваха направо в монастира, чакаха някой от тях да излезе навън, за да служи или извършва треби и тогава го хващаха и арестуваха. Всички наши стари енорийски свещеници са били в затвора, а също така и всички свещеници, ръкоположени през 50-те и 60-те години. В 1968 г. беше арестуван епископ Демостен, заедно с о.Герасим и о.Тарасий. Брат Сава (сега той е монах Севастиан от нашия монастир) прекара в затвора шест месеца за това, че излязъл вън от монастира със скуфейка.
      Преследванията утихнаха едва през 1973-1974 г. В периода 1975-1989 г. беше спокойно. Ние бяхме на свобода, но ни забраняваха да откриваме нови енории или монастири освен тези, които вече съществуваха в три окръга на Румъния — Сучава, Нямец и Яш. Беше забранено също носенето на свещенически дрехи.
      — Владико свети, Вие казахте, че през втората половина на 70-те години държав-

ната власт започна да се отнася към вашата Църква по-снизходително. Как да се обясни този факт, навярно са ви поддържали много хора?
      — Не е точно така. На властите беше известно, че не сме твърде многочислени и те винаги чувствуваха надмощието си, бяха уверени, че могат да унищожат нашата Църква като «отсекат дървото от корен», т.е. като преследват вярващите.
      През цялото това време нашата свобода беше крайно ограничена, ние не можехме да пътуваме свободно зад граница, не можехме например да напуснем Румъния и да образуваме диаспора. Нещо повече, ние дори бяхме лишени от възможността да се движим свободно в собствената си страна. Когато например през 1986 г. епископ Демостен посещаваше енориашите в своя роден град в Трансилвания, той беше принуден да се крие в гората докато залезе слънцето, защото ако само беше се появил денем в околностите на града, той, както и всеки друг старостилен свещеник, щеше да бъде арестуван. Дори като епископ той не можеше да влезе или излезе от града открито. Така че за периода от 1973 до 1989 г., макар вече да не ни затваряха, не можеше и да се говори за някаква голяма свобода. Едва след революцията от 1989 г. всичко се промени.
      — Какви са вашите отношения със сегашното румънско правителство?
      — Добри, понякога властите ни оказват съдействие, но патриархът и до ден днешен има огромна власт, огромно влияние, което той използува срещу нас. Ние нямаме необходимите ни имоти. Всичко, което притежаваме, това е парче земя с размер около 50 акра. Ние бяхме на прием при румънския президент и го помолихме да ни даде земя за нашата Църква, но засега сме получили само обещания. Когато се върнем в Румъния, ние ще подновим нашата молба.
      — Има ли вероятност за нови гонения?
      — В настоящия момент не.
      — Какви са вашите отношения с Патриаршията?
      — Като на куче и котка. Наистина, ние не сме разглеждали въпроса за това дали има благодат в новостилната църква. Този въпрос е твърде деликатен и ние се стараем да проявяваме умереност, но заедно с това известно е, че от новостилните църкви само румънската и финландската са се осмелили да празнуват пасхата по новия стил, преди еврейската пасха. Това се е случило два пъти, през 1926 и 1929 година (това е категорично забранено от Църквата: виж 7-мо Апостолско правило и 1-во правило на Антиохийския събор — бел.ред). Те са еретици и ние имаме пълното право да кажем това.
      — Ако към вас премине новостилен свещеник, как го приемате — в неговия сан или го ръкополагате?
      — Ако той премине към нас с цялата си енория, приемаме го в сана, в който е. А онези, които еднолично искат да преминат към нас, приемаме рядко: обикновено това са несериозни хора, които искат да се присъединят не заради въпросите на вярата, а само защото не могат да останат към патриаршията, например поради развод.
      — Колко са монастирнте във вашата Църква, колко са вярващите?
      — Нашата Църква се ръководи от един митрополит и трима епископи, които образуват Синод. В клира на нашата Църква има 20 йеромонаха, 50 енорийски свещеника, 4 дякона, готвещи се за свещеници и 2 йеродякона. Имаме 4 мъжки монастира: Слатиоара с около 100 монаха, Куков с 40 монаха, Добру с 45, Парцени с 37. Има и 3 женски монастира: Брадацел Нямц със 112 монахини, Брадацел с 580 монахини, Морза с 27 монахини. В нашата страна има общо 2 000 000 християни старостилци.
      Макар днес да сме свободни политически, ние все едно нямаме възможност да направим това, което е необходимо, поради икономическото положение в страната. Необходими са нови църкви, но ние не сме в състояние да ги построим. Ние само се стараем да оцелеем. Ето какви са финансовите източници на нашето съществуване: доброволните пожертвования на вярващите. Новосъздадените енории нямат достъчно средства, за да построят своите църкви и тогава обикновено вярващите се обръщат към друга енория с молба за помощ. След това пък хората от онази енория са принудени да молят за помощ — такова е положението. Ние сме свободни политически, но не икономически. Цените през последните две-три години се вдигнаха средно десет пъти, това е ужасно. Тези, които започнаха да строят църкви веднага след революцията, можаха да завършат строителството, но онези, които започнаха неотдавна, не са в състояние да го завършат поради страшната скъпотия. Средната работна заплата се равнява на 50 долара на месец, а чифт обувки струва 25 долара.
      — Какво мислите за икуменизма?
      — Отхвърляме го. Това е най-голямата ерес на всички времена.
      — През комунистическия период знаехте ли за руските новомъченици?
      — Да, винаги сме знаели. Нали ходехме на Атон, посещавахме скита «Св. пророк Илия». Аз имах отпечатана икона на новомъчениците и фотография на царското семейство, получени веднага след канонизирането им. Пренесох ги тайно в Румъния. Ние знаехме какво става в Русия.
      — Навярно беше опасно да имаш такива фотографии?
      — Разбира се.
      — Вие с пълно потапяне ли кръщавате?
      — Да, и прекръщаваме, когато кръщението е било извършено с поръсване. Нас ни осъждат за това, но ние прекръщаваме само когато кръщението е било извършено неправилно.
      — Защо решихте да влезете в молитвено общение с Руската Православна Църква зад Граница?
      — Не само аз, но още първият митрополит и основоположниците на нашата Църква искаха това. Ние знаехме, че вашата Църква е запазила истината. Знаехме, че нейните основатели са напуснали Русия, за да запазят истинското Православие. Знаехме, че вие не сте се компрометирали с участие в някакви политически движения. Но беше невъзможно да се свържем с вас: дори обикновено писмо можеше да бъде заловено от Държавна сигурност и да причини неприятности. Може би няма да ми повярвате, но даже сега, когато говоря за Държавна сигурност, за комунизма, на сърцето ми става тежко — такава е действителността. Ние знаехме, че вашата Църква е една от най-силните в света, защото има едно ръководство. Вашата Църква е като нашата Църква. И ние се съединяваме с вас, за да продължим борбата. Това е много, много важно — да бъдем единни. Ние също се нуждаем от помощ, но не можем да я търсим при хора, които са ни чужди по дух, и затова ние трябваше с някого да се съединим. Необходимо е да бъдем единни, за да продължаваме борбата.
      — Как оценявате духовното състояние на съвременния свят?
      — Още от самото начало, от времето на св. Йоан Предтеча, Църквата е казвала, че е близък краят на света. И ето, тези времена настъпиха и ние искаме да се обединим, та нашите Църкви да бъдат заедно в последните дни. Ние смятаме, че сегашното развитие на нашата Църква е последният проблясък, последният отдих преди последната битка.
      — Владико, какво бихте пожелали на читателите на «Православная Русь»?
      — Бих пожелал на вашите читатели да разберат защо вие сте напуснали Русия, защо сте самотни: не защото не искате с никого да общувате, не защото сте горди, но защото изпълнявате своя свещен дълг — пазите истинското Православие. Когато се срещнах с митрополит Виталий, той ми каза: «Радвам се, че Ви виждам, защото се чувствувах много самотен.»
      Нашата Румънска Старостилна Църква също е самотна. Аз бих искал читателите ви да разберат веднъж завинаги, че това е станало не защото ни харесва да пребиваваме в самота. Както Руската Задгранична Църква е била принудена да напусне Русия, така и ние бяхме принудени да загубим нашето положение в обществото, да живеем в планините, без средства за съществуване, в тежки условия. Иска ни се да разберат, че тази свята жертва е принесена заради Църквата, за да може тя да съществува и да се развива при правилни условия.
      В тези последни дни на света не бива да се правят компромиси. Може да се каже, че нашата самотност е резултат от това, че не сме влезли в съглашение с комунизма, с икуменизма, с всички тези изчадия на съвременния свят. Аз бих искал вашите читатели да разберат защо ние сме избрали тази позиция на противостоене. Ние избрахме тесния път. Вие помните, че Господ Иисус Христос е казал: «Не бой се, малко стадо!» — не голямо, но малко! И ние избрахме тесния път затова, защото сме готови да бъдем «малко стадо», за да запазим истината въпреки трудностите, на всяка цена, каквото и да се случи, дори до смърт. Разбира се, ние сме грешни хора, ние може да грешим, но знаем, че човек, който съзнава греховете си е смирен, а в смирението се е облякъл Сам нашият Гос-

под Иисус Христос, Който е слязъл смирено на земята, като младенец, а не като император. Нашите лични грехове не пречат на съществуването на Църквата и ние ще бъдем простени, ако ги осъзнаем. Трябва да разберем, че на нас — духовниците — ни е нужна подкрепата на вярващия народ, също така както на вярващите е нужна помощ от техните духовни водачи. Ние трябва да се поддържаме един друг с молитва. Спасителят ни е оставил примерите на дошлата при Него блудница, на митаря, който станал Апостол, на разбойника, който се покаял в последния си час на кръста. И ако ние се уподобим на разбойника на кръста, то ще спасим душите си. Ние трябва да разберем, че е необходимо да осъзнаем греховете си, за да се покаем: «Боже, аз съм грешен, прости ми!», и тогава ще чуем същите слова: «Днес ще бъдеш с Мен в рая». Амин.

Разговорът с митрополит Власий води сътрудник на вестника «Православная Русь» в монастира «Св. Троица» (Джорданвил) на 29 ноември (ст. ст.) 1992 г. на английски език чрез преводача на митрополит Власий о. Киприан.

Руската Православна Църква зад Граница

ИЗОБЛИЧИТЕЛ НА ИКУМЕНИЧЕСКАТА ЕРЕС, ПАЗИТЕЛ НА СВЕТООТЕЧЕСКАТА ТРАДИЦИЯ

Митропилит Виталий (Устинов), Предстоятел на Руската Задгранична Църква

“Дето се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие” (Рим. 5:20)

Историята на Руската Православна Църква зад Граница е още едно проявление на Божия промисъл и неговото действие пред надигащите се все по-могъщо в света сили на злото. Болшевишкият преврат през 1917 г. и установеният от него богоборчески режим поиска да смаже с жестокия си юмрук огъня на Православието в самия му жертвеник — Святая Русь. От удара обаче безброй искри се разлетяха по целия свят. Руската емиграция — цветът на дворянството, свещенството и интелигенцията — остави имотите си, но не забрави да отнесе до сърцето си домашната икона, кръста и евангелието. И макар под чуждо небе и в чужд дом, стъкмяваше там параклис, зидаше храм.
      «Действителността показа, пише приснопаметният митрополит Филарет (+1985 г.), Предстоятел на Руската Задгранична Църква, че навсякъде, където се заселваха руски емигранти — изгнаници от своето отечество, една от първите им грижи беше построяването на Божий храм. През скръбните години на жестокия гнет бяха издигнати немалко храмове. Навсякъде, във всички страни на разсеянието стоят те, построени с труда и усърдието на руските хора, построени от дарения, подобни на лептата на онази вдовица, която така прослави за нейното усърдие самият Господ, Владиката на цялото творение». Принудителното руско заселничество по цялата земя издигна високо светилника на Православието в много трънясали духовно страни — за свидетелство и прослава на истината, та който има очи да види. Тъй гори той и досега, въпреки всички изпитания и трусове, сполетели тази Църква — изгнаница.
      Скоро след идването на Съветите на власт, вълна от гонения връхлита Руската Православна Църква. Патриарх Тихон издава през 1920 г. указ, според който на териториите, още свободни от властта на болшевиките, се създават временни църковни управи, под ръководството на най-старшия от йерарсите там. След поражението на Бялата армия, зад граница е принудена да емигрира и Висшата Църковна Управа на Руския Юг, възглавявана от митрополит Антоний (Храповицки). Тя именно, след като била призната от тогавашния Местоблюстител на Вселенския престол митрополит Доротей, става действителната висша църковна власт за руските общини зад граница. Около нея се обединяват всички руски задгранични архиереи, признават я и техните духовни мисии в далечния Изток и Йерусалим.
      През ноември 1921 г. в Сърбия, където по лична покана на Сръбския патриарх Димитрий отсядат йерарсите, се свиква първият задграничен Събор, в който участвуват 24 епископи, както и представители на клира и миряните. В процеса на своята работа той се обръща към Генуезката международна конференция с молба да не поддържа болшевишката власт и да помогне на руския народ да се освободи от игото й. По това време властите в Русия обявяват, че патриарх Тихон е подписал указ за ликвидирането на задграничната висша църковна управа, чието съществуване и дейност били крайно нежелателни за болшевиките. Веднага след това патриархът е арестуван и даден под съд. На 31 август 1922 г. Съборът на задграничните архиереи решава да образува Архиерейски Синод. За негов председател бива избран Киевският митрополит Антоний като най-старши по сан, заемащ най-старата руска катедра и явяващ се единствен, освен патриарха, постоянен член на Руския Синод. В послания до църковните и светски власти в чужбина, той неуморно възвестява истината за положението в Русия, истина често скривана от света. След негов апел английското правителство се застъпва за патриарх Тихон, точно когато срещу него се стъкмява обвинителен акт и смъртна присъда, и патриархът — изповедник бива освободен от затвора.
      След смъртта на патриарх Тихон и заточаването на Местоблюстителя на патриаршеския престол Крутицкия митрополит Петър, начело на Руския Синод застава митрополит Сергии. В писмо от 12.9.1926 г. той пише на задграничните руски епископи, че Московската Патриаршия не би могла да ръководи църковния живот на емиграцията — това трябва да върши централният орган на собствената й църковна управа. Само след девет месеца обаче, пречупен от арести, постоянни заплахи и лъжливи обещания, митрополит Сергии издава печално известната своя Декларация за верноподаничество на съветската власт, като провъзгласява тази власт за истински народна и законна, а след това поисква от задграничното духовенство подписка за лоялност към нея.
      Подобно искане няма никакви основания дори само поради факта, че руските емигранти в чужбина не са поданици на съветската държава. Те и не биха могли да признаят за законна една власт, обявила се срещу хилядолетните духовни устои на Отечеството им, след като са емигрирали тъкмо затова, за да не й се подчиняват. Все пак намират се и такива, които дават подписка за лоялност — Парижкият митрополит Евлогий, под чието ведомство са били тогава западноевропейските руски църкви и Севастополският епископ Вениамин. В последствие митрополит Евлогий преминава с паството си под юрисдикцията на Вселенската Патриаршия. Добре известно е, че този разкол в Руската Задгранична Църква става с участието на масонството.
      Всички останали архиереи начело с митрополит Антоний категорично отказват да дадат декларация за лоялност към съветската власт и остро изобличават действията на митрополит Сергии. В самата Русия множество мъжествени йерарси и безброй клирици и миряни отхвърлят това направено по принуда съглашение и приемат мъчения, затвор и смърт за Христа.

Съглашението с безбожната власт не само не донася полза, но даже рязко влошава положението на църквата в Русия. За няколко години тук са закрити или унищожени почти всички храмове, хиляди свещенослужители са убити или изпратени в затвори и лагери.
      През цялото време на богоборческия съветски режим Руската Православна Задгранична Църква нито за миг не се е отделяла духовно от страдащата Родина. Тя непрестанно възнася молитви за нея, пази духовните й и материални богатства, разпространява по света руската православна култура. Животът й е ознаменуван от много благодатни събития, сред които първо място заема канонизацията на руските светци. През 1944 г. Архиерейски Събор канонизира великия чудотворец и светилник на руската земя, св.прав.Йоан Кронщадски. През 1971 г. към лика на светиите бе причислен преп.Герман, просветителят на Аляска, през 1978 г. — св.блажена Ксения Петербургска, юродива заради Христа. А през 1981 г. става дългоочакваната канонизация на сонма на руските новомъченици и изповедници, начело с патриарх Тихон и император Николай II. Храм в тяхна чест е построен в щата Орегон. На 10.5.1990 г. на епископски Събор в Канада бяха прославени и преподобните Оптински старци.
      В момента Руската Православна Църква зад Граница се състои от 12 епархии и има над 330 храма във всички континенти на земното кълбо. 16 монастири с около 200 братя и сестри продължават руските духовни и аскетически традиции.
      Своеобразен център на Руското Православие зад Граница е Светотроицката лавра в Джорданвил, щата Ню-Йорк, чиято семинария има статут на висше учебно заведение и обучава студенти от цял свят. Тук се намира и прочутата типография на името на пр. Йов Почаевски, която издава православна периодика и ценна духовна литература.
      Всички главни празници, тържества и прославления на Руската Православна Църква зад Граница са осветени от присъствието на известната чудотворна икона на Божията Майка Курско-Коренная, явила се в Русия през 1295 г. и прославила се с много чудеса, между които необикновеното изцеление на 10-годишния отрок Прохор Мошнин — бъдещият велик чудотворец и светец на Русия преп.Серафим Саровски. Друга светиня на Руската Задгранична Църква е явилата се в наши дни мироточива икона — копие на Иверската св. Богородица, която носи помощ и утешение на стотици хора.
      Глава на Руската Православна Църква зад Граница в момента е Канадският и Монреалски архиепископ Виталий (Устинов), избран чрез жребий на епископски Събор на 22.1.1986 г. Той е роден в Санкт Петербург през 1910 г., монашески постриг приема през 1940 г., а епископска хиротония — през 1951 г.

Архипастирите и пастирите на Руската Православна Задгранична Църква делят с паството си всички душевни и материални несгоди, неизбежни при емиграцията , и пазейки преданията и обичаите на Руската Църква, възпитават в православен дух новите поколения. Често им се налага да подемат нелеки пастирски трудове, за да обгрижват своето духовно стадо, разпръснато на големи разстояния. В тези условия архиерейството на Задграничната Църква даде свои редки образци на благочестие и свят живот. Един от най-светлите и вдъхновяващи примери е архиепископът на Сан Франциско Йоан Максимович, известен още като епископ Шанхайски. Неведнъж той изминавал пешком десетки мили, за да благослови някои области с Курската икона на Божията Майка. Не една търсеща душа е довел до спасителните истини на Св. Православие. Под негово духовно ръководство се е трудел и спасявал известният и у нас йеромонах Серафим Роуз ( + 1982 г.). Вдъхновеното слово на архиепископ Йоан поддържало неугасващ духа на православната вяра и непрекъсната връзката с многострадалната родна страна. «Блажена си ти, руска земя, очистена от огъня на страданията, възкликва той в една от своите проповеди. Премина ти през водата на кръщението, преминаваш сега през огъня на страданието и ще влезеш в твоя покой. Някога древните християни с благоговение събираха в Колизея пясъка, напоен с кръвта на мъчениците. Местата на техните страдания и смърт бяха святи и особено почитани. А днес цяла Русия е място за подвиг на мъченици. Нейната земя се освети от тяхната кръв и нейния въздух — от възкачването на техните души към небето. Да, свята си ти, Русь!...
      Отърсете от очите си съня на леността и унинието, синове на Русия! Погледнете славата на нейните страдания и омийте се, очистете се от вашите грехове! Укрепете се в Православната Вяра, за да станете достойни да живеете в Божия дом и да се поселите на Неговата свята планина!»
      И на нашата българска земя по Божия милост остави богати плодове прис-нопаметният изповедник и ревнител за чистотата на Св.Православие, архиепископ Серафим (Соболев). Неговите проповеди разкриваха ясно и достъпно най-дълбоките истини на вярата, неговите критически богословски трудове срещу софийната ерес, написани в светоотечески дух, станаха основа на решението на Архиерейския Събор от 1937 г., осъждащо лъжеу-чението на прот. С. Булгаков. Владика Серафим се пресели във вечното си жилище през 1950 г., оставяйки ни дивния образец на своя богоугоден живот и отеческа заръка да нямаме нищо общо с икуменизма, чийто богоборчески и еретически характер той, един от първите разпозна и изобличи.
      Въпреки вражеските опити за превземане на Православието отвътре, въпреки изкушенията и съблазните на последните времена, Руската Задгранична Църква стои твърдо в пълнотата на Истината и пази каноническата чистота на светоотеческата вяра. Тя няма общение с поместните православни църкви, членуващи в ССЦ, а общува литургийно и молитвено само с Иерусалимската Патриаршия, с Румънската и Гръцка Старостилни Църкви.             Членството в ССЦ и активното участие в икуменическото движение на Московската Патриаршия е причина за липсата на всякакви официални отношения с нея от страна на Задграничната Църква.
      Руската Задгранична Църква първа съборно осъди гибелната всеерес на икуменизма. Анатемата, произнесена от Архиерейския събор през 1983 г. гласи: «НА ТЕЗИ, КОИТО НАПАДАТ ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА И УЧАТ, ЧЕ ТЯ СЕ Е РАЗДЕЛИЛА НА КЛОНОВЕ, КОИТО СЕ РАЗЛИЧАВАТ ПО СВОЕТО УЧЕНИЕ И ЖИВОТ; И НА ТЕЗИ, КОИТО УТВЪРЖДАВАТ, ЧЕ ЦЪРКВАТА НЕ СЪЩЕСТВУВА КАТО ВИДИМА, НО ОТ РАЗКЛОНЕНИЯТА, РАЗКОЛИТЕ И ИНОВЕРИЯТА ТЯ ПРЕДСТОИ ДА СЕ СЪЕДИНИ В ЕДНО ТЯЛО; И НА ТЕЗИ КОИТО НЕ РАЗЛИЧАВАТ ИСТИНСКОТО СВЕЩЕНСТВО И ТАЙНСТВАТА НА ЦЪРКВАТА ОТ ЕРЕТИЧЕСКИТЕ, НО УЧАТ,ЧЕ КРЪЩЕНИЕТО И ЕВХАРИСТИЯТА НА ЕРЕТИЦИТЕ СА ДОСТАТЪЧНИ ЗА ТЯХНОТО СПАСЕНИЕ; И НА ТЕЗИ, КОИТО ИМАТ ОБЩЕНИЕ СЪС СПОМЕНАТИТЕ ЕРЕТИЦИ ИЛИ ГИ ПОДПОМАГАТ, ИЛИ ЗАЩИЩАВАТ ТЯХНАТА НОВА ЕРЕС НА ИКУМЕНИЗМА,ПРЕДСТАВЯЙКИ Я КАТО ИЗРАЗ НА БРАТСКА ЛЮБОВ И ПЪТ ЗА ЕДИНЕНИЕ НА РАЗДЕЛЕНИТЕ ХРИСТИЯНИ — АНАТЕМА ДА БЪДЕ!»
      «Произнасяйки анатема на икуменизма, казва митр. Виталий, Руската Задгранична Църква огради своето паство от това апокалиптично изкушение, но заедно с това неволно възложи на съвестта на всички поместни църкви сериозната задача, която те рано или късно ще се наложи да решат в полза на едната или другата страна. От решението на този въпрос ще зависи тяхната по-нататъшна духовна съдба във Вселенската Православна Църква».
      Този момент и за Българската Православна Църква вече дойде.

20 [21 — фотография]

ПАРАКЛИСЪТ «СВЕТИ СПАС» ОТВОРИ ВРАТИ ЗА БОГОСЛУЖЕНИЕ

Българската Старостилна Православна Църква има вече свое място за богослужение — параклисът «Св.Спас» на улица «Гребен планина» №15 в столицата. Вярващите си го направиха сами — с денонощен саможертвен труд. В най-големите студове ревностни помощници бъркаха вар и цимент, зидаха преградни стени, лъскаха, мажеха и миеха с премръзнали ръце. Срокът изглеждаше невъзможен и непосилен, но по Божия милост стана. Сутринта на 26 февруари, знаменателна дата за всички чеда и следовници на приснопаметния архиепископ Серафим (Соболев), помещението блестеше чисто и светло, от иконостаса грееха светите ликове, а богомолците бяха изпълнили дори и стълбите.
      Освещаването бе извършено от Триадицкия епископ Фотий в съслужение с отец Станой и отец Константин. Тук бе и скъпият на всички ни архим. Сергии (Язаджиев).
      Пред иконата на Възнесение Господне бе отслужен молебен и прочетен акатистът на тоя светъл празник, чието духовно значение е тъй важно за всички в днешните последни времена. След това Негово Преосвещенство извърши чина на малкото освещаване, поръси със светена вода и помаза с осветен елей стените на параклиса. Осветени бяха и иконите, изработени в Княжевския Покровски монастир. В словото си владика Фотий благодари на дарителката г-жа Нина Хлебарова и на всички, непожалили време, труд и умение за изграждането на параклиса.
      Първата Литургия бе отслужена още на следващия ден, 27 февруари, посветен на паметта на св. равноапостолен Кирил, Учител Славянобългарски. А на 7 март, Православна Неделя, тук се причастиха 158 души. В първата седмица на св. Четиридесятница редовно бе отслужвано Велико повечерие с канона на св.Андрей Критски, а в петък — с акатист на Пресвета Богородица. Всяка неделя тук ще се извършва света Литургия.
      Вярата съгради тоя параклис и дано с Божия помощ тя да укрепи и оправдае в последния час всички, които със смирение и страх Божий скланят глава в него. Всички, които заедно с Константинополския патриарх Генадий Схоларий, казват: «Никога няма да те оставя, любезно Православие; няма да отстъпя от тебе, Свещено Предание, докато моята душа обитава в това тяло».

СЛОВО НА ТРИАДИЦКИЯ ЕПИСКОП ФОТИЙ, ПРОИЗНЕСЕНО ПРИ ОСВЕЩАВАНЕ НА ПАРАКЛИСА «ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ» НА 13/26.II.93 г.

«Сей день, егоже сотвори Господь, возрадуемся и возвеселимся вонь»

Възлюблени в Господа отци, братя и сестри,
      Само два дни ни делят от началото на Великия пост. По милостта на Всещедрия наш Творец и Спасител ние грешните се удостояваме в тези предпостни дни да изживеем светла радост, пасхална радост — освещаването на нашия нов параклис, на тази сионска горница на родното ни Св. Православие, посветена на Господнето Възнесение.
      Това освещаване съвпада с няколко забележителни годишнини — днес се изпълват 43 години от блажената кончина на приснопаметния архиепископ Серафим, този дивен праведник и борец за чистотата на Св. Православие; през тази година се навършват 25 години от разрушаването на параклиса «Свв. безсребреници Козма и Дамян», съоръжен на мястото на порутената от бомбардировките през 1944 година софийска църква «Св. Спас»; настоящата година бележи и четвърт век, откакто бе извършена заквасената от масонския икуменизъм календарна реформа в Българската Православна Църква. А утре, когато, ако е воля Божия, ще се отслужи първата света Литургия в новоосветения параклис, се навършват 100 години от деня, в който приснопаметният Търновски митрополит Климент е произнесъл прочутото си слово на Православна Неделя, завършващо със следните паметни думи: «има ли Православие у нас, има български народ; няма ли Православие, няма български народ».
      Тези събития онагледяват ясно целта на нашата Българска Старостилна Православна Църква — да съхранява и благовести по примера на митрополит Климент и архиепископ Серафим драгоценната ни света Православна Истина, да възроди рушената безпощадно по време на безбожническия гнет православна духовност на нашия народ, да противостои срещу икуменическата всеерес, която напоследък все по-нагло разпеня своите срамотии (Иуда 1:13) и се сили да разклати и срине Православната Христова Църква като «стълб и крепило на истината» (1 Тим.3:15).
      Някои навярно ще сметнат тази цел за непосилна. Но събрани в този скромен параклис, нека си припомним участта на св. Православна Църква в десетилетията след Първия Вселенски събор, когато осъдената на него арианска ерес взела видимо надмощие над Православието. Православните епископи били съвсем малко на брой. Те били прогонвани от

катедрите си и изпращани на заточение. И тъкмо в такова едно критично за Православието време св.Василий Велики заедно с още неколцина православни епископи убедил своя приятел св. Григорий Богослов да откликне на отправената лично към него молба от православни жители на Константинопол и да оглави оскъднялото православно паство на столичния град. Всички храмове в града били заграбени от арианите. Когато св. Григорий пристигнал там, намерил подслон в дома на свой родственик. Една от стаите на дома била приспособена за църква. Тази църква наречена «Анастасия» («Възкресение»), се оказала достатъчна, за да побере тогавашната столична православна община. Именно оттук започнало възкресението на Православието, което не след дълго, на Втория Вселенски събор през 381 г., окончателно съкрушило арианската ерес.
Наистина ние днес не можем да се мерим с великите светилници на Православието от четвъртото столетие. Пък и в нашата предантихристова епоха Христовата Църква няма онази историческа перспектива, както през IV век. Но ние сме длъжни да следваме според силите си примера на св. Отци. Нека не забравяме утешителните Христови слова: «не бой се малко стадо» (Лука 12:32), да не забравяме, че една единствена човешка душа е по-ценна от целия свят (Мат. 16:26). Нека в нашия нов параклис с обновени души да възнасяме сърцата си към Господа. Иконата на Христовото Възнесение напомня есхатологичната перспектива, която все по-ярко се очертава пред Христовата Църква днес. Според иконографския канон в изображенията на Страшния Съд Спасителят се представя точно така, както и при Възнесението според думите на Ангела, отправени към Апостолите: «този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето» (Деян.1:11). Да помним, че нашият Спасител и Съдия изисква не само чиста вяра, но и чист живот и че тъкмо това е същината на Светото наше Православие — права вяра и прав живот.
Говорим за възраждане на Православието. Поставяме го за своя цел. Но преди всичко е потребно Православието да се възроди в нашите сърца, в нашите дела. Само тогава може да бъде действено нашето свидетелство за него. Само тогава ще можем да принесем неговите благодатни плодове пред Идещия да съди вселената наш Господ и Спасител. Ако живеем така, радостта ни ще бъде пълна и никой не ще може да я отнеме от нас (срв. Иоан.15:11; 16:22). Нека в този наш параклис ни събира «любовта към истината» (2 Сол.2:10), искрената, силна, чиста любов към свидното наше Православие, та да можем заедно с православния монах и богослов от Средните векове Йосиф Вриений от сърце да кажем: «Ние няма да се отречем от тебе, възлюблено Православие! В тебе сме се родили, в тебе живеем, и в тебе ще умрем! И ако потрябва, ние бихме умрели за тебе хиляди пъти!» Амин.