Последна промяна:
28.08.2007 16:09
ДА НЕ ПОТЪПКВАМЕ ПРАВОСЛАВНАТА СИ СЪВЕСТ!
На 17 януари 1993 г. христолюбивите радетели на светата Праотеческа вяра
в България получиха свой архипастир. В монастира “Св. св. мъч. Киприян
и Юстина“, недалеч от Атина, архиереи от старостилните църкви на Гърция
и Румъния хиротонисаха за епископ йеромонах Фотий
(в света Росен Димитров Сиромахов).
Това събитие не е случайно. То увенчава
по закономерен, от Бога промислен начин, развитието на проти-воикуменическото
движение у нас, което вече четвърт век обединява милеещите за чистотата
на Православната Истина.
Неговото начало бе твърдата и богоугодна позиция на двама архимандрити
от БПЦ — архим. Серафим Алексиев (+13/26 януари 1993 г.) и архим. Сергий
Язаджиев — която те заеха в защита на светротеческата ни вяра при промяната
на църковния юлиански календар през 1968 г. След като бяха поставени под
запрещение от официалната църковна власт, те намериха приют в Княжевския
Покровски монастир, споделящ същите традиционни православни възгледи. Далеч
от всякакви лични амбиции и водени единствено от пастирския си дълг, за
няколко десетилетия двамата възпитаха немалък брой последователи. Днес
най-сетне, с получаването на свой законен архипастир, те могат да се обединят
в каноническа общност. Единението на радетелите на праотеческата ни вяра,
изповядвана чисто, без отстъпления и модернизми, е залог за съхранение
и възраждане на Светото Православие, чието значение приснопаметният митрополит
Климент Търновски (+ 1901 г.) определи със следните думи: „Има Православие
— има България, няма Православие — няма България“.
Доколко разграничаването на ревнителите на чистото Православие от официалната
църковна власт е канонично и защо то става тъкмо сега, преди очаквания
Църковно-народен събор?
Най-безспорният белег за принадлежността към Христовата Църква е изповядването
в пълнота на пазената в нея Истина. „Без съмнение — казва св. Йоан Касиан
— вън от Църквата е оня, който не споделя вярата на Църквата“. Православната
Църква никога не е познавала друго единство, освен вероизповедното. Институционалното
единство е само следствие от него. Според 15-то правило на Двукратния
Константинополски събор (961 г.), когато е налице открито и всенародно
проповядване на ерес от страна на църковните предстоятели, вярващите имат
пълното канонично основание да се отделят от такива епископи още преди
съборно разглеждане. Отделилите се по този начин не могат да бъдат считани
за разколници, защото според същото правило, „не с разкол са разцепили
единството на Църквата, но напротив — побързали са да я запазят от разколи
и разделения“ (вж.“Книга правилъ святыхъ апостолъ, святыхъ соборовъ вселенскихъ
и помъстныхъ и святыхъ отецъ“).
Радетелите на Св. Православие канонично прекратяват общение с върховната
управа на БПЦ тъкмо преди очаквания Църковно-народен събор с благата надежда,
че наличието на една истински православна позиция може да окаже благотворно
влияние върху решенията му. Официалното съборно осъждане на
1
икуменическата
ерес и връщането на отеческия православен календар ще премахне причините
за отделянето и ще възстанови желаното църковно единство в Истината. Да
се изтъква този акт на православно противостоене срещу нарастващото зло
като пречка за всеобщо възвръщане към неподправеното светооте-ческо Православие
е колкото неоснователно, толкова и болно. Откритото изповядване на правата
вяра, така както ни е завещана от Господа, от св. Апостоли и св. Отци,
може само да помогне и съдействува за това. И колкото повече православни
християни застанат днес на тази богоугодна позиция, толкова по-големи са
надеждите да бъде изтръгната заразата на икуменизма, широко проникнала
в тялото на Църквата.
Тази проява на чувството ни за дълг да бъде запазена праотеческата вяра
в нейната непокътната чистота не е израз на непросветен фанатизъм или схоластично
мислене. В това чувство се съсредоточава отношението ни към Господа Иисуса
Христа, живата и благодатна връзка с Него, предаността към заветите Му,
които са единствен залог за нашето спасение.
Отстояването на Православната Истина е въпрос преди всичко на съвест. Той
не бива да зависи от външните условия и обстоятелства. „Ние сме длъжни
да служим не на времето, а на Бога“, пише св. Атанасий Велики. От момента,
когато един грях е осъзнат, пребиваването в него налага огромна отговорност
на извършителя му. Онези членове на Църквата, които след осъзнаване на
страшното отстъпление на икуменизма, по каквито и да било причини остават
в него, всъщност потъпкват православната си съвест.
Каноничен израз на скъсването с греха на икуменическата зараза е прекъсване
на общението с върховната църковна управа, ангажирала в отстъплението
цялото църковно изпълнение, до нейното възвръщане в светоотеческото Православие.
Привидното ни непослушание по буква към изпадналата в ерес висша църковна
власт, в което може би ще бъдем обвинени, е всъщност послушание по дух
и истина към Едната Света Съборна и Апостолска Църква — „стълб и крепило
на истината“ (I Тим.3:15), която до свършека на света ще остане непобедима
за адските сили.
Вслушвайки се в гласа на нашата православна съвест, ние не можем да постъпим
другояче. Знаем, че човешки мерки и съображения могат да надделеят в оценката
както на нашата стъпка, така и в личния избор, който оттук нататък ще
стои пред всеки клирик и мирянин у нас. Последно време е и „портите адови“
са впрегнали всичките си сили, за да ни сеят като пшеница (вж. Лук. 22:31).
Но ако докрай се уповаваме на Бога и само на Него възлагаме надеждите
си, Той е силен да ни упъти и защити. Всички други съображения са от „мира
сего“.
Дошло е време всеки ясно и недвусмислено да изповяда своето Верую пред
православните си събратя. И преди всичко пред Бога.
МИЛЕЕМ ЗА ВЯРАТА СИ И НЕ ЖЕЛАЕМ ДА ДОПУСКАМЕ КОМПРОМИСИ
ПИСМО ДО НЕГОВО ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО МИТРОПОЛИТ КИПРИЯН
Ваше Високопреосвещенство,
Обръща се към Вас група православни християни българи. Нашата съвест е
в голямо смущение поради бедственото положение, в което се намира Българската
Православна Църква.
Въпреки създалите се трудни обстоятелства в църковния живот и въпреки
нашето не достойнство, ние милеем за св. Православна вяра и не желаем
да отстъпим в нищо от свещените догмати и канони на нашата Православна
Църква. За голямо съжаление не намираме у нас архиерей, неангажиран в
официално провежданата църковна линия на участие наБПЦ в икуменическото
движение и в опетняването й с икуменическата всеерес. Поради това, възлагайки
своето дълбоко упование на всеблагия Божий Промисъл, който никога не оставя
„гладните и жадните за правда(Мат. 5:6), ние търсим подкрепа и помощ от
нашите братя в Христа, недопуснали отстъпление от светоотеческото Православие.
Нашето безпокойство е породено от следните факти: От м. декември 1961 г.
Българската Православна Църква официално бе въвлечена от своето върховно
ръководство във все-еретическото икуменическо движение, като стана член
на ССЦ. След тази стъпка сред клира на БПЦ, в средите на богословите и
у някои миряни започнаха да се забелязват твърде смели уклони към модернизъм,
довели впоследствие и до отстъпления от чистотата на Православната вяра.
За постигане на обединение на всички лъжеучения и заличаване на границите
между тях и Христовата Православна вяра ССЦ организира диалози, в които
православни духовници и богослови от различни поместни църкви, допускат
множество компромиси с догматите и каноните на Православната Църква. Последен
пример за това е подписаната през м. септември 1990 г. от представители
на православни църкви и представители на т.н. „нехалкидонски църкви“ Обща
декларация, която подготвя пътя за тяхното обединяване. За съжаление сред
подписалите е и представител на Българската Православна Църква.
Освен това все повече и повече се узаконява противоканоничната практика
за въвеждане на съвместни молитви на православни с инославни. Чрез участието
си в тях православните клирици, в това число и българските, съзнателно
и дръзко нарушават 10,45 и 65 Апостолски правила, 33 правило на Лаодикийския
събор и цялата, от векове определена традиция на Православната Църква.
Като резултат от провежданата икуменическа политика, върховната управа
на БПЦ наложи през 1968 г. в богослужебната практика т. нар. „поправен
Юлиански календар“ и с лека ръка отхвърли от векове осветения светоотечески
църковен календар. В официалното послание на Св. Синод на БПЦ, публикувано
в „Църковен вестник“, бр. 21 от 1968 г., открито се заявява: „Приемането
на тоя (т.е. новия) календар съответствува на икуменическите стремежи на
Светата Църква“.
С това нововъведение Българската Православна Църква попада под произнесените
от няколко поместни събора анатеми срещу
2
григорианския календар, с който
т. нар. „поправен юлиански календар“ съвпада по отношение на неподвижните
празници до 2800 г.
Гореспоменатите тежки отстъпления отдавна ни безпокоят. До 1989 г. проикуменическите
позиции на Българската Патриаршия намираха едно, макар и външно, оправдание
в господствуващия тоталитарен режим. След настъпилата у нас обществено-по-литическа
промяна с жива надежда очаквахме, че Св. Синод или поне някой от архиереите
на БПЦ ще вземе инициативата за възглавяване на едно движение за възвръщане
на Светата ни Църква към чистотата на спасителното светоотеческо Православие.
Нашето очакване беше споделяно от православни християни, живеещи в различни
краища на България. То намери израз в множество горещи молби до Св.Синод,
подкрепени с подписи, в които смирено бе отправена молбата да бъде възстановен
светоотеческият църковен календар и Българската Православна Църква да
прекъсне своето противоканонично участие в ССЦ. Към този призив на православното
паство към висшия църковен клир се присъединихме и ние, група богослови
и ревнители на светата ни вяра. Но за голямо съжаление той не получи никакъв
отклик от страна на духовната власт. .
Предизвиканото от това огорчение се задълбочи от развилия се груб конфликт
в Българската Църква. Този конфликт, възникнал на чужда за Църквата основа,
още по-пълно разкри, че и двете враждуващи страни всъщност не търсят разрешение
на болезнените въпроси в областта на вярата, тревожещи православните
християни. Въпреки нашите очаквания църковните пастири не осъзнаха тежкия
грях на отстъплението, допуснат чрез участието в ССЦ и календарната промяна.
Вместо да се покаят и с упование на всесилната Божия помощ да се върнат
към спасителния път на Светото Православие, те потърсиха помощ от ССЦ.
Получената оттам „морална подкрепа“ бе последвана от състоялата се в София
през ноември 1992 г. икуменическа конференция
— резултат на още по-открито ангажиране с пагубната всеерес на икуменизма.
При създалата се църковна действителност нашата съвест ни задължава да
се разграничим от всички противоканонично изповядващи гореспоменатата
ерес.
Поради това, изпълнени със сърдечна скръб и ръководени единствено от страх
Божий, ние сме принудени да търсим духовна подкрепа от православни църкви,
запазили верността си към Св. Православие.
Вашият многонационален Синод на Противостоящите, Румънската Православна
Старостилна Църква и Руската Православна Църква зад Граница, намиращи се
в църковно общение помежду си, са почти единствените, които се борят безкомпромисно
срещу икуменизма и се придържат строго към традиционния църковен календар.
Като изповядваме същата вярност към светата православна Истина, ние бихме
искали да влезем в каноническо общение с Вас. Тъй като сега в България
няма нито един епископ, който открито да обявява своето несъгласие с официалната
линия на върховната църковна управа и да възглави ревностните православни
българи, смирено молим Ваше Високопреосвещенство, със съгласието и участието
на Вашите събратя единомишленици, да ръкоположите българин за епископ,
за да възглави той онази част от изпълнението на Българската Православна
Църква, която милее за чистотата на Светото Православие и е силно смутена
от официално изповядваната икуменическа ерес и произтичащите от това последствия.
Тогава ще стане възможно да бъдат ръкополагани свещеници с истинско православно
съзнание за духовните нужди на българското паство, та да бъде Църквата
ни “без петно и порок“ (срв. Еф. 5:27).
Избирането на кандидат предоставяме на Вашето синодално решение, като се
осмеляваме и ние да предложим на Вашето усмотрение за кандидат лично познатия
Ви йеромонах Фотий, в чиято преданост към чистата Православна вяра сме
уверени.
Съзнаваме, че решителната ни постъпка е изключителна. Но изключителни са
и обстоятелствата, в които се намираме. Позволяваме си да направим тази
извънредна крачка, като се основаваме на това, че в историята на Вселенската
Православна Църква са известни подобни случаи.
Десетилетия след Първия Вселенски събор Св. Православна Църква продължавала
да бъде силно обуреваема от арианската ерес. През 379 г. св. Василий Велики
заедно с други православни епископи увещал св. Григорий Богослов да откликне
на отправената лично към него молба от православни жители на Константинопол
и да оглави оскъднялото православно паство на столичния град. Всички храмове
в града били заграбени от арианите. Когато св. Григорий пристигнал там,
намерил приют в дома на един свой родственик. Една от стаите в дома била
приспособена за църква. Тази църква, наречена „Анастасия“ (Възкресение),
се оказала достатъчна да събере тогавашната столична православна община.
Именно оттук започнало възкресението на Православието, което наскоро след
това (на Втория Вселенски събор — 381 г.) окончателно съкрушило арианската
ерес.
В житието на св. свещеномъченик Евсевий епископ Самосатски се разказва
следното: поради изключителните обстоятелства по време на жестокото царуване
на император Юлиан Отстъпник светият епископ, от грижа за Христовата Църква,
преоблечен във войнишки дрехи, обикалял чужди епархии в Сирия, Финикия
и Палестина и ръкополагал там православни дякони, свещеници и даже епископи,
понеже тези епархии били тогава изцяло заляти от арианската ерес.
Ако един ден върховната управа на Българската Православна Църква осъди
ереста на икуменизма и възвърне светоотеческия еортологий (църковен календар)
за кръга на неподвижните празници, ние ще възстановим църковното си общение
с нея, като се радваме на единството на цялото българско църковно изпълнение.
Предаваме се смирено на Вашите архипастирски молитви. Целуваме с любов
десницата Ви и очакваме нейния благослов, който да ни поведе към спасителния
бряг на чистото Православие за слава на Светата Единосъщна Животворяща
и Неразделна Троица. Амин.
3
ТРИАДИЦКИ ЕПИСКОП ФОТИЙ
Епископ Фотий (в света Росен Димитров Сиромахов) е роден на 30. VI. /13.
VII. 1956 г. в г. София в семейство на библиотечни работници.
Завършва Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София през 1981 г.
До лятото на 1982 г. работи като лектор по класически езици в Софийската
Духовна семинария „Св. Йоан Рилски“. Силното му желание да се запознае
с творчеството на светите Отци в оригинал става причина да продължи обучението
си в СУ „Св. Климент Охридски“ — специалност класическа филология, която
завършва през 1989 г. От м. декември същата година до приемането на епископски
сан работи като редовен асистент по старогръцка литература в катедра
Класическа филология на Софийския Университет.
Духовното развитие на епископ Фотий е протичало под грижите на архимандрит
Серафим (Алексиев), запознанството с когото било решаващо в живота на
18-годишния тогава младеж. По същото време той се запознава и с творчеството
на големия руски светител Теофан Затворник. Тези двама духовни наставници
— единият с живото си слово и пример, а другият с благодатните си творения,
оформят у него решението да посвети живота си в служение на Светото Православие.
Силните сътресения, които понася Христовата Църква в тези последни времена
от все-ереста на икуменизма и календарната реформа, — нейна зловредна
последица, непо-щадила и Българската Православна Църква, го карат да приеме
през 1988 г. (по време на тоталитарния режим) тайно ръкоположение и да
започне обгрижването на едно малко паство около себе си. Не лични амбиции
и желание за високи постове в църковната йерархия, а единствено болката
от липса на клирици в БПЦ, които решително да се противопоставят на проникващата
сред все по-широки слоеве от църковното изпълнение икуменическа става
причина да приеме епископски сан. [вж. също Животописната
бележка в т. 1 на сборника "С перо и слово"]
ПАСТИРСКО СЛОВО
Боголюбиви чеда на Светата Православна Църква,
Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, любовта на Бога и Отца и общението
на Светия Дух да бъде с вас сега, всякога и във вечни векове. Амин.
По милостта на покланяемия в Троица Бог настъпи дългоочакваният от мнозина
радетели на родното ни Свето Православие миг: в днешните лукави дни, когато
под напора на икуменическата всеерес се пропуква и разломява единството
на православните християни в праотеческата ни вяра, за жалост и сред чедата
на Българската Православна Църква, ние направихме първите стъпки на открито
църковно свидетелство за едната света православна Истина, която е единствена
непоклатима основа за единението на всички православни и в частност — на
изпълнението на Българската Православна Църква. Виждаме как с всеки изминат
ден отстъплението (2 Сол .2:3) от Христовата Истина ускорява хода на есхатоло-
4
гичното
време и как светът, без да съзнава, все по-задъхано се стреми към своя
край. Един от печалните белези за това е, че дори архипастирите на Православната
Христова Църква, които при хиротонията си са давали пред Бога обет да пазят
чиста Православната вяра, да бъдат твърда опора за всички православни християни
все по-трудно удържат на раменете си кръста на своето отговорно служение
и все по-често изменят на Христа. С болка установяваме, че ереста на икуменизма
постепенно разтлява умовете и съвестите на мнозина предстоятели на поместни
православни църкви и синодални архиереи, които натрапват на своя клир и
на народа тази пагубна всеерес и произтичащите от нея отстъпления от Светото
Православие. Официалните икуменически диалози с някои еретически общности
са на път да прераснат в практическо обединение на компромисно размита
верова основа. С това ще рухне и последната преграда между Православието
и ересите, между Истината и лъжата. Със своите действия „православните“
икуменисти поставят Светата Православна Църква пред върховно изпитание.
Настъпи време, когато всеки един от нас трябва да определи ясно и по съвест
мястото си в съдбовните събития, в които всички ние участвуваме независимо
дали съзнаваме това в достатъчна мяра, или не. За да направим своя правилен
избор, от нас се иска едно — проста, ясна, безхитростна, искрена привързаност
към Бога и Неговата Истина.
Тъкмо тази привързаност, а не лични амбиции или интереси определят нашето
отношение към върховната управа (Светия Синод) на Българската Православна
Църква в контекста на очертаните събития. Висшата ни църковна власт може
да премахне причината за разделението сред чедата на родната ни Църква,
като прекрати нейното членство в еретическия Световен съвет на църквите,
като преустанови всякакви безпринципни връзки с еретици на икуменическа
основа, като възстанови отеческия църковен календар и се приобщи към пълнотата
на завещаната от дедите ни света Православна Истина. Искрено се надявахме,
че това може да стане, след като през 1991 г. православни християни от
различни краища на Родината изпратиха многобройни писма до Св. Синод със
смирени искания за скъсване с икуменизма и за връщане на църковния юлиански
календар. Уви, висшата ни църковна управа остана безответна. Докато тя
не се постарае да осъществи тези ясни искания на всяка неподправена православна
съвест, ние не можем да бъдем в молитвено и богослужебно общение с нея.
Нека поясним. Причината за разделението сред православните не бива да се
търси в акта на институционално отделяне от върховната управа (Св. Синод)
на Българската Православна Църква. Тя е преди всичко в господствуващия
икуменизъм и свързаната с него реформа на светоотеческия богослужебен
календар. Именно поради това православните са разделени на две групи, на
боледуващи и здрави във вярата, на привърженици на икуменическата всеерес
и на календарното нововъведение, съзнателни или по незнание, и на техни
идеологически противници, които канонично се отделят от напиращата ерес
заради чистотата на Православието (вж. 15-то правило на Двукратния събор).
Последните са радетели за единство между разделените; така именно и Седмият
Вселенски събор нарича онези, които са се отделили от иконоборческата ерес
заради единството на Църквата в Православието.
Прекратявайки общението си с върховната управа на Българската Православна
Църква, ние не създаваме друга Църква, не отричаме каноническите структури
на официалния Синод. Смисълът на нашето отделяне не е в административното
обособяване, а в дейното църковно свидетелство за Православната Истина
и в противостоенето на икуменическата ерес, която официално се налага
от върховната управа на Българската Православна Църква и по силата на това
руши единството на нейните чеда в Св. Православна вяра. Така са постъпвали
и учели св.Отци в борбата си срещу древните ереси. „Необходима е прочее
голяма и справедлива борба“, казва св.Василий Велики в епоха, сходна с
нашата.
- И така, нашата непосредствена задача е да противостоим срещу еретическия
икуменизъм и да свидетелствуваме за светата Православна Истина, а целта
ни е единението на православните християни в България в светата Православна
вяра, изповядвана чисто, както ни е завещана от нашия Господ Иисус Христос,
от св. Апостоли и от св. Отци.
В това свято дело ние не сме сами. Редом с нас са всички православни християни,
които милеят за чистотата на свидното наше св. Православие, независимо
от тяхното местопребиваване. С нас са единомислените ни братя от многонационалния
Свещен Синод на Противостоящите със седалище в монастира „Св.мъч.Киприян
и Юстина“ край Атина, с нас е изповедническата Румънска Православна Църква
на Стария Стил и Руската Православна Църква зад Граница. Нашето сътрудничество
се основава на Православната вяра, на „любовта към истината“ (2 Сол. 2:10)
и на противостоенето срещу икуменизма и свързаната с него реформа на църковния
календар.
Нека в това свое свидетелство неизменно се ръководим от словата на нашия
Спасител, Архиерея на Едната Света Съборна и Апостолска Църква: „Бъди
верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота“ (Откр.2:10). Амин.
† Триадицкий епископ Фотий
5
АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ (Алексиев) 1912 –1993
На 13/26.1.1993 година в своята скромна килия в Княжевския Покровски монастир
тихо си отиде при Господа многооби-чаният от цяла православна България
о. архимандрит Серафим — любвеобилният пастир, ерудираният богослов, духовният
писател и поет, православният изповедник. Вече няколко години той тихо
гаснеше, телесните му сили постепенно го изоставяха, но от погледа му
продължаваше да струи благодатна кротост и топлина. Неуморните му пастирски
трудове бяха сложили неизличим отпечатък върху немощното старческо тяло,
но не напразно. Жетвата на тези трудове беше богата. Срещата на много лутащи
се или страдащи души с написаните от него духовни книги беше съдбовна.
А колко повече може да се каже това за личните срещи със самия него! Господ
като че ли запазваше в тялото му последните искрици на живот, за да може
той да дочака и духом да се възрадва на изпълнението на неговия последен
завет — отпечатването на I том от неговата капитална творба „Православие
и икуменизъм“. В публикуването на тази книга, което той отечески завеща
на верните си духовни чеда, о. архим.Серафим виждаше главната цел на своя
живот, доколкото борбата с всеереста на икуме-низма бе за него неотменна
отеческа заръка от праведния му старец — приснопаметния Архиепископ Серафим.
Свидетели сме на неговите неимоверни усилия и безбройни безсънни нощи,
които той, вече съвсем болен, саможертвено посвещаваше на завършването
на този труд. Той успя да постигне това с Божия помощ, подпомаган и подкрепян
от верния си духовен събрат архим. Сергий. С издаването на тази книга о.
архим. Серафим каза своето последно отеческо слово на възлюблени-те от
него православни християни, завещавайки им вярно и до саможертва да пазят
чистотата на спасителната Православна вяра, срещу която в наши дни са се
опълчили всичките адски сили.
Определеният му от Господа ден за напускане на земния живот и прибиране
в Небесното Отечество, не без Божията воля, съвпадна с първите обществени
прояви на новопосветения Триадицки епископ Фотий, негов верен духовен син
и последовател, когото сам той преди години благослови за пастирския подвиг.
Сега о. Серафим можеше вече да си почине от трудовете си, предавайки своето
дело в ръцете на верните си духовни чеда. 40-ят ден от неговата кончина
не случайно съвпада с навечерието на Православна Неделя. Нека Бог всели
неговата чиста и възторжена душа в селенията на праведниците и в радостта
на небесната тържествуваща Църква, на която той така самоотвержено и кръстоносно
послужи.
КРАТЪК ЖИВОТОПИС НА АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ (Алексиев)
Архимандрит Серафим (в света Стоян Георгиев Алексиев)
е роден на 25 февруари / 9 март 1912 г. в Горно Броди Серско
(Македония) като най-малък син в многочленното семейство
на бедни благочестиви родители. Баща му Георги Алексиев се занимавал с
камбанолеярство — занаят, който той завещал на двамата си старши синове
Димитър и Атанас. Младшият син Стоян се отличавал с будно църковно съзнание
и дълбока православна вяра. Подир преселването на семейството в София
(вследствие Балканската и Междусъюзническата войни), той постъпва в Софийската
Духовна семинария, която завършва с отличен успех. В 1934 г. е изпратен
да учи в старокатолическия богословски факултет в Берн (Швейцария), където
получава научната степен доктор на богословието, защищавайки дисертация
на тема: „Смисълът на изискванията на Иисуса Христа в проповедта на планината“
(173 стр.), напечатана на немски език в София през 1938 г.
След завръщането си в България той бива назначен за преподавател в Пловдивската,
а по-късно и в Софийската Духовна семинария. Тук на 3 февруари 1940 г.
приема монашество с името Серафим, в чест на преп. Серафим Саров-ски,
когото той дълбоко почиташе през целия си живот и на когото посвети по-късно
една от най-любимите книги на българските православни читатели — „Св. Серафим
Саров-ски“ (1957 г.), многократно преиздавана у нас.
Преломен момент в живота на младия монах е сближаването му с пребиваващия
в България руски архиепископ Серафим Соболев (1950 г.). От него той възприема
живото чувство за православна вяра и тънък усет за духовен живот, които
той впоследствие сам преподаваше на многобройните си духовни чеда.
На Благовещение 1943 г. той бе ръкоположен за йеромонах и започва своята
душеполезна пастирска дейност на самоотвержен изповедник, която продължи
в течение почти на половин век.
След двугодишно служение като протосингел при Сливенската митрополия,
о. Серафим бива възведен в сан архимандрит през януари 1947 г. и преместен
на длъжността началник на културно-просветния отдел при Св. Синод в София.
В това тежко за Църквата време архимандрит Серафим неведнъж доблестно
защищаваше Православната вяра. На новата длъжност той разви неуморна дейност
като организатор на пастирски инструктивни курсове за свещениците, като
вдъхновен проповедник, в своите беседи, които редовно изнасяше и като
автор на множество статии и по-обширни трудове, най-важните от които са
„Нашата вяра“ (катехизис), „Нашата надежда“ (беседи върху Блажен-ствата)
и „Нашата любов“ (беседи върху десетте Божии заповеди), както и брошури
на духовно-нравствени теми: „Гордост и смирение“, „Вражда и помирение“,
„Смисълът на страданията“, „Самозваните съдници“, „Болна и здрава мистика“,
„Забравеното лекарство“ и др. Архимандрит Серафим притежаваше също така
рядък поетически дар, който се изрази в множество стихотворения и поеми,
поместени в църковни издания, както и в две стихосбирки: „Прозрения“
и „Песни за живота и смъртта“. Цялото това издадено и неиздадено духовно
творчество очаква тепърва да бъде изследвано и оценено. През 1960 г. архимандрит
Серафим бе назначен за преподавател при катедрата по догматическо богословие
в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ — София и наскоро бе утвърден
като доцент с хабилитационния си труд, критикуващ римокатолическия догмат
за непорочното зачатие на Пресвета Богородица. Като доцент той публикува
през периода (1963-1969 г.) в Годишника на Духовната академия редица богословски
студии, между които: „Два крайни възгледа на западните вероизповедания
относно Пресв. Богородица“, „Състоянието на човека до и след грехопадението
от православно, римо-католическо и протестантско гледище“, „Изкуплението
като дело на Божията любов и Божията правда“, „Франц фон Бадер — един римокатолически
философ и богослов в търсеж на Православието и неговата съборност“, „Богомилската
ерес от гледище на православните догматически устои на презвитер Козма
и на православната догматика изобщо“, „Църковно-мисионерското дело на Константин
Философ-св. Кирил“ (неиздадена).
След 10-годишна преподавателска дейност в Духовната академия архимандрит
Серафим бе принуден да се оттегли от нея през 1969 г. като идеологически
несъгласен с въвеждането на новия календарен стил в Българската Православна
Църква и изобщо с икуменическата насока на църковната политика у нас —
следствие от членуването на БПЦ в Световния съвет на „църквите“.
Извън Академията о. Серафим продължи своята много-полезна творческа дейност.
През следващите години той написа цяла поредица книги с идеологическо и
духовно-нравствено съдържание. Най-важните от тях са: „Православният възглед
върху стария и новия стил на календара“ (1972), „Нашата молитва“, „Молитвата
на св. Ефрем Сирин в светлината на светоотеческото учение“, „Живот след
живота“, „Оптинските старци“ и др. Повечето от тези книги все още очакват
да стигнат до читателите. Особено много внимание и сили посвети архимандрит
Серафим през последните години на живота си на задълбочената критика на
икуменизма като богопротивна и душепагубна ерес, разяждаща Христовата
Православна Църква в наши дни и подготвяща пътя на идващия антихрист.
Последният заветен труд на архим. Серафим „Православие и икуменизъм“ (София,
1992) излезе от печат само три седмици преди неговата кончина, последвала
на 13/26.1.1993 г. В този капитален труд — плод на четвърт век усилена
изследователска дейност — се дава изчерпателен отговор на въпроса: „Защо
не сме и защо не можем да бъдем икуменисти?“ в редица основания, документирани
и мотивирани с множество цитати от Свещеното Писание, светите Отци и богословската
литература.
С този си труд архимандрит Серафим увенча своята богата духовно-писателска
дейност, която издига името му на завидна висота сред православните деятели
и сеячи на Божията нива, изпълнили заветните слова на Господа Иисуса Христа:
„Иже сотворитъ и научитъ, сей велий наречется въ Царствии небеснемъ“ (Мат.
5:19).
6
СЛЕД БОГАТА ЖЪТВА НАШИЯТ ДУХОВЕН ОТЕЦ СЕ ПРИБРА ВЪВ ВЕЧНОТО СИ ЖИЛИЩЕ
СЛОВО НА АРХИМАНДРИТ СЕРГИЙ (Язаджиев) ПРИ ОПЕЛОТО НА ПРИСНОПАМЕТНИЯ АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ (Алексиев)
„Блажени са мъртвите, които умират
в Господа,. . . нека починат от трудовете си:
делата им вървят заедно с тях (Откр. 14:13).
Тези слова на тайновидеца св. ап. Йоан Богослов подхождат особено за нашия
скъп духовен отец и наставник архимандрит Серафим, когото днес изпращаме
във вечното му жилище.
Наистина той се успокои и почина от множеството си душепо-лезни и спасителни
дела, чиито плодове са пред нас и сред нас. Между многото му духовни чеда
и по-специално сред приближените на тази св. обител ние познаваме такива,
които той е довел до вярата, които е огласил в Евангелските истини и е
подготвил за св. Кръщение. Знаем и такива, които е извлякъл от тинята на
греха и порока. Други той е обърнал от злочестиви ереси и секти и ги е
присъединил към св. Православна Църква. Други пък, сред които съм и аз
— последният от духовните му чеда, е наставил на спасителния път на монашеството.
Помня, че се запознах с о. Серафим, още когато беше йеродя-кон и преподавател
в Софийската Духовна Семинария. Там го посетих за първи път заедно с други
негови почитатели, след като бях чул от мнозина похвални отзиви за него.
Още тогава у мен се появи мисълта да го помоля да ми стане духовен наставник
в избрания от мене монашески път. Но тъй като знаех, че поради дълбокото
си смирение той трудно би се съгласил на това, не се решавах направо да
му заговоря на тая тема и все отлагах.
Междувременно се запознах с приснопаметния наш духовен отец и авва — Владика
Серафим и узнах, че о. Серафим бил негово верно духовно чедо. Тогава у
мен съзря мисълта да се обърна към него с молба да ме препоръча на о. Серафим.
Това беше през 1944 г. — по време на бомбардировките у нас. Владика Серафим
пребиваваше в Кокалянския монастир и аз му написах писмо с моята гореща
молба. Наскоро получих отговор, който започваше с думите: „Благословляю
тебя относиться к от-цу иеромонаху Серафиму как к своему духовному старцу“.
Това писмо на Владика пазя и до днес.
Веднага писах на о. Серафим, който тогава беше в Рилския монастир, като
буквално му цитирах думите от писмото на Владиката.
Скоро получих отговор от о. Серафим. Той пишеше, че ме приема за свое духовно
чедо и дословно казваше: „Щом владика Серафим е благословил това, дълбоко
вярвам, че и Бог е благословил!“ — Тези думи показват с каква вяра, привързаност
и любов се е отнасял о. Серафим към своя велик духовен наставник!
Така се сложи начало на нашите близо 50-годишни тесни духовни връзки с
приснопаметния ми духовен отец Серафим, за когото може спокойно да се каже,
че беше най-близкото и вярно чедо измежду българските духовни чеда на нашия
Авва — основател на тази св. обител.
Помня с какво търпение ни изслушваше той при нашите ежеседмични изповеди,
с каква мъдрост и разсъдителност ни наставляваше. . . Познаваше го цяла
София и дори цяла България, и може да се каже, че до последно време той
си остана почти единствен изповедник у нас!
Колко богати са плодовете от неговата изповедническа дейност, за това
свидетелствуват многобройните му духовни чеда, които сега дълбоко скърбят
за своя незаменим духовен наставник. За тези плодове той загатва в едно
свое най-съкровено стихотворение, озаглавено: „Към Бога“:
Аз бавно, бавно Те обиквам
Теб, Смисъл мой и мой Живот!
Макар и трудно, с Теб веч свиквам
и знам — от мен ти чакаш плод. . .
Аз не скърбя, че пролетта е
отдавна отлетял веч сън,
че лятото е веч към края,
че чака есента навън!
О, стига плодове да има
по моите клони да тежат,
тогава нека дойде зима,
и аз се прибера отвъд!“
Наистина изобилни плодове тежат по клоните на земния живот на нашия скъп духовен отец архим. Серафим, който сега след богата жътва, се прибира при Бога отвъд! И ние вярваме и се молим Бог да му отреди вечен покой в Своите селения, за да се моли и той за нас, своите грешни чеда пред Божия престол. Амин.
7
НАДГРОБНО СЛОВО, ПРОИЗНЕСЕНО ОТ ТРИАДИЦКИЯ ЕПИСКОП ФОТИЙ НА 14/27 ЯНУАРИ 1993 Г.
Възлюблени,
По волята на нашия Създател настъпи часът за временна, телесна, но не
духовна раздяла с многообичния ни духовен отец Архимандрит Серафим,
посветил целия си живот на православен монах и пастир в съответствуваща
на името му пламенна серафимска служба на Бога и ближния.
Малко думи са потребни, за да се изложи външния животопис на нашия скъп
духовен наставник. Не е така лесно обаче да се говори за неговия духовен
облик, който той усърдно покриваше с покрова на смирението. Над тази основна
евангелска добродетел отец Серафим неуморно се труди още от младежките
си години. И въпреки своите богати и разностранни дарования той винаги
пребъдваше под този божествен покров, който по думите на св. Йоан Лествичник
скрива от нашите очи собствените ни трудове.
Предан духовен син на приснопаметния Архиепископ Серафим (Соболев), Архимандрит
Серафим изпълни изповеднически завета на своя благодатен старец да отстоява
чистотата на Св. Православна вяра и да се бори срещу коварната всеерес
на икуменизма. Тази негова многолетна борба се увенча с новоизлезлия капитален
труд „Православие и икуменизъм“, който е неговият завет към всички, милеещи
за нашето драгоценно Свето Православие. Цяла православна България познава
и тачи Архимандрит Серафим като духовен писател. Неговото любвеобилно
отеческо слово е разпалило искрите на вярата и благочестието в не една
колебаеща се душа, в не едно измъчено сърце. В многобройните си проповеди,
статии, духовни книги и научно-богословски трудове отец Серафим неуморно
благовестеше Христовата Истина. Същевременно той усърдно я оделотворяваше
в личния си духовен живот. И тъкмо върху това неразделимо единство на думи
и дела, на слово и живот почива високият му духовен авторитет на пастир
и изповедник.
Нашият скъп авва принесе своето здраве и самия себе си в жива жертва върху
олтаря на любовта към Бога и ближния. Със своята любвеобилност и търпение
той неотклонно следваше примера на Пастиреначалника Христа: „Който дохожда
при Мене, няма да го изпъдя вън“ (Йоан. 6:37).
Възлюблени, тук ни е събрала любовта към този, който така дълбоко и самоотвержено
обичаше всички ни. Но ние тепърва трябва да докажем тази своя любов, да
я докажем, като изпълним на дело заветите на нашия обичен отец Серафим,
така както той изпълни заветите на своя свят наставник, приснопаметния
Архиепископ Серафим. Отец Архимандрит Серафим дочака първата открита стъпка
на възраждащото се в България наше свидно Православие, на което той отдаде
живота си, благослови ни и в същия ден духовно каза своето „Ныне отпущаеши
раба Твоего, Владыко. . .“ Дано ние, неговите духовни чеда, се окажем достойни
за своя отец. И когато заедно с него застанем в трепет пред нашия Спасител
и Съдия, той да изрече словата на пророка: „Ето, аз и децата, които ми
даде Господ“ (Ис. 8:18). Амин.
8
На 4. II. 1993 г. в Дирекцията по вероизповеданията към Министерския Съвет на основание чл. 6 ал.1 от Закона по изповеданията бе внесен за утвърждаване проекто-уставът на Българската Старостилна Православна Църква. Тук поместваме част от него:
УСТАВ НА БЪЛГАРСКАТА СТАРОСТИЛНА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА
Единият от Светата и Единосъщна и Животворяща и Неразделима Троица, предвечният
Син Божий, Който „заради нас човеците и заради нашето спасение се въплоти
от Светия Дух и Дева Мария, и стана Човек“, нашият Господ Иисус Христос
с цената на драгоценната Си Кръв придоби Светата Църква (Деян. 20:28),
която е носителка на Неговата Божествена сила и власт.
Всички православно вярващи в Пресветата Троица и в Богочовека Иисус Христос,
и кръстени православно в името на Триединия Бог — Отец, Син и Свети Дух,
са членове на Едната Света Съборна Апостолска Православна Христова Църква
и са съединени в мистичното Тяло на нашия Спасител. Всички те изповядват
една Православна вяра и получават освещаващата и спасяваща благодат на
Светия Дух, като се приобщават с едни и същи църковни Тайнства.
В Христовата Църква има един единствен залог за достигане на спасение
в Христа, който включва:
— изповядването на Православната вяра, т.е. на Богооткровената Истина,
която веднъж завинаги (Иуда 1:3) е засвидетелствувана в Свещеното Писание,
Свещеното Предание, догматическите вероопределения на Вселенските събори
и е разкрита богословски в учението на св. Отци;
— спазването и прилагането на Апостолските правила, на свещените Канони
на Вселенските и Поместните събори, на правилата на св.Отци, на богослужебния
Устав и на светоотеческия еортологий (календарно-пасхалистичната система
на Великия индиктион, църковния календар);
— прилагането на Православната вяра в живота: то се изразява в усърден
личен подвиг да се усвои и разкрие получената в светите Тайнства Кръщение
и Миропомазване благодат на Светия Дух, която освещава и спасява човека,
като го съединява навеки с Христа.
В продължение на близо две хилядолетия Светата Православна Църква неведнъж
е изтърпявала жестоки преследвания и гонения, получавала е коварни удари
от различни лъжеучения. Силна в немощ, богата в бедност и непобедима
в Божествената Истина, тя винаги е устоявала според обещанието на нейния
Основател, че „портите адови няма да й надделеят“ (Мат. 16:18).
От двадесетте години на нашия век насетне Православната Христова Църква
все по-силно е обуреваема от ереста на икуменизма. Тази ерес руши една
от основните верови истини на Светото Православие — учението за Църквата.
Главна идейна предпоставка на икуменизма е, че Христовата Църква не съществува
като Една и Единствена невидимо-видима, небесно-земна Църква. Икуменизмът
представя себе си като обединително движение, в чиито недра Едната, „видима“
Христова Църква тепърва се създава. На практика този процес представлява
отблъскващо смешение на всички отделили се от Едната и Неразделима Църква
на Христа еретически и сектантски общности. С всеобхватните си лъжеобединителни
стремежи икуменизмът изпъква като смесица от лъжеучения, като всеерес,
като движение, което напоследък все по-открито е устремено не само към
създаването на някаква „единна християнска църква“, но и на световна синкретична
религия.
През 1961 г. Българската Православна Църква стана член на най-голямата
икуменическа организация — Световния съвет на църквите със седалище в
Женева и официално се вля в икуменическото движение. През 1968 г. Светият
Синод на Българската Православна Църква реформира светоотеческия еортологий
(църковния календар) за минейния кръг от неподвижни празници, като възприе
т. нар. поправен юлиански календар, който до 2800 г. на практика съвпада
със западния григориански календар, неколкократно осъждан от поместни
църковни събори през XVI и XVIII век. С този акт се задълбочи започналото
през 1923 г. разделение между поместните Православни църкви по отношение
на осветената от църковното Предание богослужебно-празнична практика на
Светата Православна Църква. Календарната реформа не е дребна, маловажна
промяна, а стъпка по хлъзгавия път към една по-широка религиозна и църковна
реформа в духа на „икуменическото сближаване“, което по своята същина
е „едно превръщане на всичко в нечестие“ (св. Теодор Студит).
Икуменизмът и свързаната с него календарна реформа внесоха съблазън и разделение
сред чедата на Българската Православна Църква, причиниха „болно място в
тялото на Църквата“ по думите на св. Йоан Златоуст.
Пред вид това, че:
Първо, върховната управа (Светият Синод) на Българската Православна Църква
продължава официално да ангажира Българската Православна Църква с членство
в Световния съвет на църквите и нейни клирици и богослови проповядват „всенародно.
. . и открито в църквата“1 всеереста на икуменизма (осъдена и предадена
на анатема от Светия Синод на Руската Православна Църква зад Граница през
1983 г.), а също така общуват молитвено с инославни в нарушение на 10-то,
45-то и 65-то Апостолско правило;
Второ, извършено бе неоправдано нововъведение с промяната на църковния
календар (което не бе отменено въпреки смирените молби на православни
християни от различни краища на Отечеството ни от три години насам);
Трето, като следствие от това настана разделение сред църковното изпълнение
между привърженици на нововъведението (съзнателни или по незнание) и негови
противници;
— в съгласие със свещените Канони, които допускат прекъсване на църковното
общение с проповядващ ерес кли-рик „още преди съборно разглеждане“2;
9
—
в съответствие с Конституцията и законите на Република България;
— в църковно единство с православните християни, изповядващи чисто традиционното
светоотеческо Православие, независимо от тяхното местопребиваване;
— с оглед на дейно църковно свидетелство за едната света Православна Истина
като непоклатима основа за единение на всички православни християни и
в частност на изпълнението на Българската Православна Църква се учредява
каноническа общност, която обединява православните християни в България,
изповядващи традиционното светоотеческо Православие, под названието „БЪЛГАРСКА
СТАРОСТИЛНА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА“.
С учредяването на тази общност не се създава друга Църква, а се постига
каноническо единство на православните християни, които се противопоставят
на икуменическата всеерес в защита на Православната вяра и в защита на
единството на Православната Църква в тази вяра. Каноничното отделяне от
проповядващи или толериращи ерес не е разкол. Напротив, то е проява на
усърдие да се запази Църквата от разколи и разцепления. 'Защото, който
се противопоставя на ереста и се отделя от нея, той се стреми да запази
истинското единство на Църквата в светата Православна вяра, а който проповядва
ерес или прокарва нововъведения в Църквата,тъкмо той причинява разкол и
разцепление.
В дейността си Българската Старостилна Православна Църква ще се ръководи
от следния
УСТАВ
ГЛАВА I
ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ
Чл. 1. Българската Старостилна Православна Църква е неразделна част от
Едната Света Съборна и Апостолска Църква. Тя се именува „БЪЛГАРСКА СТАРОСТИЛНА
ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА“.
Чл. 2. Основните ръководни начала на Българската Старостилна Православна
Църква са: Свещеното Писание, Свещеното Предание, Догматическите вероопределения
на Вселенските събори, Апостолските правила, Правилата на светите Отци
и този Устав.
Чл. 3. Българската Старостилна Православна Църква се разграничава от сегашната
върховна управа (Светия Синод) на Българската Православна Църква и от
тези нейни клирици и миряни, които официално ангажират Българската Православна
Църква с участие в икуменическия Световен съвет на църквите, поддържат
и проповядват все-ереста на икуменизма и произтичащите от нея отстъпления
от Вселенското Православие, а именно:
— изопачаване на православната еклезиология (учението за Църквата);
— молитвено общуване с инославни в нарушение на 10-то,45-то и 65-то Апостолско
правило;
— участие в проникнати от дух на вероизповедна безпринципност и съглашателство
богословски диалози с представители на инославни общности;
— практически стъпки за сближаване с римокатолиците и особено с прдтивохалкидонците
на компромисно размита вероизповедна основа;
— реформиране на светоотеческия еортологий (църковния календар) за минейния
кръг от неподвижни празници и свързаните с това нарушения на богослужебния
Устав.
Чл. 4. Българската Старостилна Православна Църква ще бъде в пълно църковно
общение с всички православни християни, които нямат нищо общо с икуменизма
и изповядват чисто традиционното светоотеческо Православие, независимо
от тяхното местопребиваване.
Чл. 5. Седалище на Българската Старостилна Православна Църква е град София.
Чл. 6. Областта на Българската Старостилна Православна Църква обхваща
всички места от територията на България, където живеят православни християни,
числящи се към нейната духовна юрисдикция.
ГЛАВА II ЦЕЛ
Чл. 7. Българската Старостилна Православна Църква има за цел единението
на православните християни в България в светата Православна вяра, изповядвана
чисто, без отстъпления и модернистични уклони.
За осъществяването на тази цел тя си поставя следните задачи:
1. Да съхранява и разпространява светата Православна вяра в нейната пълнота
и чистота така, както е предадена от нашия Господ Бог и Спасител Иисус
Христос, от светите Апостоли и от светите Отци.
2. Да свидетелствува за светото Православие като пълнота на Богооткровената
Истина, като единствена и непоклатима основа за единение на православните
християни в България и на всички православни християни в неразделимото
мистично Тяло на нашия Спасител — Едната Света Съборна Апостолска Православна
Христова Църква.
3. Да извършва църковното богослужение според светоотеческия еортологий
(църковния календар) и предписанията на богослужебния Устав.
4. Да възпитава в дух на Православна вяра и благочестие своите пасоми,
духовно да ги просвещава с различни за целта средства: проповеди, сказки,
беседи, курсове, събрания, неделни училища, издателска дейност.
5. Да насърчава поддържането на добър ред и благолепие в църковните храмове,
параклиси, зали, училища и да съдействува за строежа на нови храмове, където
е необходимо.
6.Да развива и поощрява всестранна благотворителна дейност.
1) 15-то правило на двукратния събор
2) пак там
3) пак там
10
„ПРАВОСЛАВИЕ И ИКУМЕНИЗЪМ“ – последната книга — завет на архим. Серафим, която трябва да прочете всеки православен християнин
Предлагаме на читателите заключителната глава на книгата
За днешната епоха на религиозен синкретизъм намираме интересен паралел
от времето на ранното християнство. В едно съчинение1 на
френския учен Гастон Буазие, специалист по история на древния Рим, четем
следното за Христовата Църква, подложена на жестоки гонения още през първите
столетия на нейното съществуване: „От общото съглашение между всички култове
(в Римската империя — в ск.н.) били изключени само два — юдейството и
християнството. . . Всички религии успели да стигнат до съглашение по
пътя на взаимните отстъпки. Само юдеите и християните, поради характера
на тяхната вяра, не можели да приемат тоя компромис“. Това породило силен
гняв срещу тях в гръцкия и римски свят. „Спрямо юдеите тази омраза стихнала
едва когато те се обединили с езичниците, за да преследват заедно християнството“.
Тук авторът разказва за някои твърде знаменателни опити, чрез които езическият
свят, не без намесата на адските сили, се опитвал да привлече християните
на своя страна. „Впоследствие били направени опити да доведат Бога (на
християните) до съглашателство с другите (богове). Даже Аполоновият оракул
взел престорено да Го хвали и философът Порфирий, макар и ревностен езичник,
не виждал затруднения да бъде призната Божествеността на Христа (виж:
Блаж. Августин, „За Божия град“, кн.Х1Х, гл.23). Известно е, че император
Александър Север поставил Неговия образ наред със статуите на Орфей и Аполоний
Тиански в своя домашен параклис, дето той идвал всяка сутрин да се моли
на своите богове. Но това смешение извиквало ужас у истинските християни“.
На обещанията и заплахите, които им отправяли езическите философи, жреци
и управници, те отговаряли с твърди доводи от своите свещени книги и оставали
непоклатни дори до мъченическа смърт заради вярата си в Единия истински
Бог, устроил по дивен начин нашето спасение.
И днес ние сме свидетели на опитите на синкретическия икуменизъм чрез привидно
признание, материални облаги, награди и обещания да отклонява православните
християни от единствено спасителната Православна вяра и да ги въвлича
в пагубно съглашателство. За съжаление обаче липсва вече онзи свещен ужас,
с който древните християни са отхвърляли мисълта, че тяхната свята и непорочна
вяра ще бъде приравнена към грубите езически култове и Спасителят ще вземе
място до скверните идоли на Аполон и Венера.
Мнозинството от днешните християни имат в центъра на вниманието си уреждането
на земния живот и подсигуряването на земни блага и удоволствия. Икуменизмът
знае какво да им предложи: в името на мира и земното благополучие на човечеството
всички вери да си подадат ръка. Тази идея е съблазнителна и става все по-популярна.
Хората искат мир и земни блага и в тяхно име са готови на всякакво верово
съглашателство и религиозен синкретизъм. Но че това не е угодно на Бога,
че то е забранено от Библията, от свещените догмати, от църковните канони
— малко ги вълнува! Важното за тях е едно — да се премахнат религиозните
несъгласия с цената на всякакви компромиси и да се дойде до земен „мир“,
земна „правда“, земно „щастие“, дори ако така се влезе в конфликт с Бога!
Но тук се забравя нещо твърде съществено: при вражда с Живия Бог и с Неговата
Божествена истина всички опити за установяване на земен „мир“, земна „правда“
и земно „щастие“ са обречени на неуспех. Защото „всяко добро даване и всеки
съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините „ (Иак.1:17).
Днес икуменистите, подобно на древните римски езичници, създават един нов
пантеон, в който има място за всяко религиозно убеждение. И Православието
е добре дошло в тоя пантеон, стига само да се откаже от „претенцията“ си,
че единствено ни учи на правилната вяра в Бога. Ако то обаче продължава
да изтъква своята единственост и изключителност, тогава от търпимо става
гонимо, и то гонимо тъкмо от женевския икуменизъм, обявил „веротърпимостта“
за свой основен принцип!
Какво можем да кажем за тази криворазбрана икуменическа „веротърпимост“
или „толерантност“, която съвсем не желае да се побере в рамките на предписаните
ни от св.Църква добри човешки взаимоотношения в сферата на мирския живот?
Тя все по-настойчиво се налага в неприкосновената за плътското мъдруване
област на вярата, за да внуши на целия свят, че между истината и лъжата
няма разлика (виж: ч.П, осн.14, т.“в“). Пред този нов идол на съвременното
общество днес Православната Църква бива принуждавана да принесе в жертва
своята изключителност и единственост. Хилядолетната носителка на благодат
и истина трябва да заеме скромно място межде 400-те еретически деноминации
-тези непрекъснато множащи се издънки на заблудата.
Но какво значи Православната Църква да се откаже от своята изключителност
и единственост? И кое я прави изключителна и единствена?
Това е Бог, Който обитава в нейния Богочовешки организъм и я ръководи
чрез Светия Дух!
Това е Богооткровената истина, изразена в Св. Писание и Св. Предание,
поверена й от Самия Господ Иисус Христос, поверена не за да бъде изопачавана
чрез корекции и добавки по нечий вкус, а за да бъде съхранявана като зеницата
на окото нейната неизменност и чистота.
Това са Божествените догмати, запечатали Апостолската вяра веднъж завинаги
чрез светлия подвиг на Богоносните Отци, тези святи оръдия на Светия Дух.
Това са църковните канони, положили вечни межди за охраняване на поверената
ни светиня.
Това е всичко, което е приела, благословила и целунала Църквата: живото
и непрекъсващо свидетелство в Св. Дух на светлите и добропо-бедни мъченици,
на преподобните и Богоносни наши отци, чиято кръв, проляна пред Божия престол
в изповедничество и мъченичество или в непрестанни преподобнически подвизи,
днес вика към Господа пред омерзителната гледка на повсеместното богоотстъпничество!
Само когато Православната Църква се откаже от цялата тази своя светиня,
само тогава тя може да се откаже от своята изключителност и единственост.
Но това означава тя да се откаже от самата себе си, т.е. да се самоунищожи!
Тъкмо това искат от нея икуменистите и техните тайни вдъхновители! Тъкмо
това се цели чрез позорното участие на православните в богопротивния икуменизъм,
чрез тайно подготвяната на най-високо равнище уния, чрез задкулистното
съглашателство между православни и монофизити, устроено под егидата на
ССЦ.
Живеем в страшното време на Отстъплението. Пред очите ни силите на злото
— „портите адови“ — се мъчат да надделеят Църквата Христова, разклащайки
вечните устои на вярата. Ужас ни обхваща, когато виждаме някои поместни
Православни църкви, които векове наред са били непревзимаеми твърдини на
истината, да стоят само на крачка от фаталното съслужение с еретиците,
пред самата пропаст на пълното отпадане от Православната вяра. Всичко това
става заради нашите грехове, по Божие допущение, но не без човешко произволение.
Ние съзнаваме, че не можем с немощните си ръце да спрем страшната лавина
на Отстъплението, която шеметно се носи напред. Но ние можем — на това
ни учи и словото Божие (виж Откр. 18:4-5) — да се отстраним от нея, за
да не бъдем при-частни в греха на поругание на Божията светиня.
Ние сме убедени, че по неотменното обещание на Христа, Православната Църква
ще остане непоклатна до свършека на света. Макар и малобройна, но подкрепяна
от Божията благодат, тя ще устои срещу коварните и силни нападения на
нейните врагове. Бог, при неимоверно развиващото се отстъпничество от
Него и от Неговата свята Истина, все пак ще запази за Себе Си остатък от
верни Нему люде, които няма да преклонят колене пред икуменическия Ваал
(виж 3 Царств 19:18).
Именно затова се потрудихме да съберем тук нашите доводи и съображения
срещу широко разпространилата се всеерес на икуменизма, хранейки жива
надежда, че в трудните съвременни обстоятелства ще подтикнем онези, които
все още жадуват за Бога и за Неговата правда, дълбоко да се замислят над
изложените факти и с пълна вътрешна убеденост и решимост да кажат заедно
с нас:
МОЖЕМ ЛИ СЛЕД ВСИЧКО ТОВА ДА БЪДЕМ ИКУМЕНИСТИ?! — НЕ И НЕ!!!
1 Gaston Boisier, La religion romaine d’auguste aux Antonius, tome I, Paris 1884, pp 399-401
11© Списание „Православно слово“, 1993— . Постоянен адрес в интернет: http://bulgarian-orthodox-church.org/ps/