Светител Серафим,
архиепископ Богучарски
БОГООТКРОВЕНОТО И СВЕТООТЕЧЕСКОТО
УЧЕНИЕ ЗА ЦАРСТВОТО БОЖИЕ
Глава трета
Учението на светите отци на Църквата за проявленията на Царството
Божие: “правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14:17). Съвършената
любов към Бога като източник на Божествена радост
Приведеното
от нас Богооткровено и светоотеческо определение за царството Божие
показва, че последното по своята същност е благодатта на Божествения
Дух, несъздавана с човешки усилия*. Както става
ясно от определението на св. ап. Павел за царството Божие (Рим.
14:17), тази благодат има като свои дивни прояви правда, мир и радост.
А какво представляват тези прояви ни обяснява еп. Теофан Затворник
в своето тълкуване на дадения апостолски текст.
“Правдата, казва еп.
Теофан, е не само оправдаване и опрощаване на греховете, но и
вътрешна праведност, която е изгонила от сърцето всичко неправо
и е вселила в него правочувствие и правомислие, от които се раждат
православието и праводелието**, с една дума
светостта... Мирът е мирното състояние на душата, мислите и чувствата,
вследствие на освобождаването от мъчителните страсти на себеугодието;
това е мирът, който слиза свише и осенява душата... мирът на любовта
към всички братя... Радостта е не някаква плътска или душевна радост,
а радост, чужда... на всичко плътско и душевно... Това е радост
вглъбяваща се в себе си, защото там, вътре, на сърцето се дава да
вкуси пораждащи веселие блага, които око не е виждало, и от това
вкусване непрекъснато извира радост, която не може да бъде купена
с нищо... Истинската радост е възможна само в духовния живот; душевният
и телесният живот имат само мимолетни радости и винаги са размирни
и неспокойни. Истинската радост е неотделима от духовния живот,
защото този живот се въдворява в човека не иначе, а по силата на
съединяването с всеблажения Бог посредством Неговата благодат” (1).
Накратко казано, всички
предложени тук мисли на еп. Теофан могат да бъдат сведени до следните
основни положения: Правдата на царството Божие е праведният свят
живот. Мирът е първият неин плод и се проявява като безстрастие
и произтичащата от него съвършена любов към ближните. А вторият
плод на светия живот е непрестанната небесна радост от съединяването
с всеблажения Бог, когато сърцето вкусва блага, които човешкото
око не е виждало.
Става ясно, че определяйки
царството Божие като правда, мир и радост в Светия Дух, св. ап.
Павел е разбирал съвършената светост, съвършения мир и съвършената
радост, като прояви на възраждащата кръщенска благодат на Светия
Дух.
За тези съвършени прояви
на царството Божие говорят и другите апостоли. Така св. ап. Яков,
като има предвид първата от тях правдата, призовава вярващите
да бъдат съвършени и цялостни, без никакъв недостатък (Иак. 1:4).
А св. ап. Петър ни увещава да бъдем свети във всички наши постъпки
(1 Петр. 1:15; срв. 3:15-16). Но най-вече за това учи св. ап. Павел.
Той посочва, че нашият плод е светост (Рим. 6:22), затова казва:
Бог не ни призва към нечистота, но към светост (1 Сол. 4:7). Тази
е волята Божия: да бъдете осветени, да се въздържате от блудство
(1 Сол. 4:3). Апостолите гледали на своето служение като на възложено
им от Спасителя призвание да правят хората святи и съвършени, поради
което св. ап. Павел казва: И Той [Господ Иисус Христос] постави
едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други
за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите... в съзиждане
на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата
и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната
възраст на Христовото съвършенство (Еф. 4:11-13; срв. Еф. 4:20-24,
2 Тим. 3:17, Кол. 1:28, 2:2, 10).
Апостолите дори са изисквали
от вярващите безстрастие: Умъртвете земните си членове, пише св.
ап. Павел на колоските християни: блудство, нечистота, страст, лоша
похот и користолюбието, което е идолослужение (Кол. 3:5). Заедно
с това той ги призовава да се облекат в новия човек (Кол. 3:10),
т.е. във всички християнски добродетели: И тъй, като избраници Божии,
свети и възлюбени, увещава апостолът, облечете се в милосърдие,
благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение, като се търпите
един други и си прощавате взаимно, ако някой има против някого оплакване:
както Христос ви прости, така и вие. А над всичко това облечете
се в любовта, която е свръзка на съвършенството (Кол. 3:12-14).
Само от достигналите съвършенство може да се изисква непрестанна
молитва и подражание на Самия Бог, но апостолите предявили към вярващите
и такова изискване (срв. 1 Сол. 5:17; Еф. 5:1).
Мисълта, че праведният,
светият живот е проява именно на възраждащата кръщенска благодат,
е засвидетелствувана и от св. ап. Йоан Богослов, който в Първото
си съборно послание пише: Всякой, който е роден от Бога, грях не
прави, защото семето (2) Му пребъдва в него; и не може да греши,
защото е роден от Бога (1 Иоан. 3:9). Възгледът, че светият живот
е проява на благодатта на Светия Дух, е изразен и у св. ап. Павел
в Посланието му до галатяни, където той говори за плодовете на Светия
Дух (Гал. 5:22-23; срв. 1 Кор. 2:7).
У св. апостоли намираме
свидетелство и за мира и радостта като съвършени прояви на царството
Божие. За това ни говорят пожеланията, с които те се обръщат към
вярващите в своите послания. Наред с благодатта на Светия Дух, св.
апостоли пожелават на християните и мир. Тъй като благодатта, приета
в Кръщението, може да се окаже напразен дар или дори дар за осъждане,
ако не я възгряваме чрез борба със страстите, то св. апостоли, заедно
с пожеланието за благодат, изказвали на вярващите и пожелание за
мир, в смисъл на безстрастие.
Но този мир носи в себе
си и съвършената любов към ближните и, следователно, съвършената
любов към Бога, защото първата произтича от последната. А съвършената
любов към Бога ражда съвършената божествена радост и блаженство,
защото Господ е казал: Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете
в любовта Ми, както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и пребъдвам
в любовта Му... за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви
да бъде пълна (Иоан. 15:10-11).
Следователно, в своите
пожелания апостолите са искали това: мирът, който съгласно Христовото
завещание (Иоан. 14:27) станал тяхно достояние, да бъде изпитван
и от всички християни като безстрастие и съвършена любов с нейната
съвършена божествена радост, неизяснима за човешкия ум. Този божествен
мир е имал предвид св. ап. Павел, когато в своето Послание до филипяни
е написал: И Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите
сърца и мисли в Христа Иисуса (Фил. 4:7).
Обяснявайки тези апостолски
слова, еп. Теофан казва: “Този мир надвишава всеки ум и затова е...
неизясним... Той може само да бъде вкусван (3) ... Затова и апостолът
желае всички да го вкусят, всички да бъдат осенени от него, всички
да се сподобят с това неизказано благо” (4).
В Посланието си до колоските
християни пак св. ап. Павел показва, че този мир е не само неизказано,
но е и най-висше благо за нас: И мир Божий да цари в сърцата ви;
към него сте и призвани в едно тяло, затова благодарни бъдете (Кол.
3:15). Ако постигането на този мир е наше призвание, то ясно е,
че той е за нас най-великото благо, защото е безстрастие; той съдържа
в себе си съвършената любов към Бога и ближните и чрез тази любов
ни дарява божествената радост, т. е. блаженството.
В тълкуването си на тези
апостолски слова еп. Теофан Затворник изяснява защо мирът на царството
Божие е всъщност за нас божественото блаженство. Той казва: “Не
ще се отдалечим от мисълта на апостола, ако тук разбираме мира като
покой в Бога, Който умиротворява всичко вътре в сърцата... Когато
пък душата се упокоява в Бога, тогава и Бог се упокоява в нея. А
където е Бог, там е и блаженството, там е радостта в Светия Дух
неотемна принадлежност на удостоилите се да имат царството Божие
вътре в себе си” (5).
Оттук става ясно защо
Господ е нарекъл този мир Свой Божествен, и защо Той го е завещал
на апостолите, а чрез тях и на всички истинно-вярващи, като цяло
Свое Божествено наследство, или блаженство, казвайки: Мир ви оставям;
Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава (Иоан. 14:27).
И така, според свидетелството
на св. ап. Павел, мирът и радостта, тези плодове на правдата на
царството Божие, сами по себе си са най-съвършените състояния, които
могат да изпитват хората на земята. Но в същото време св. ап. Павел
показва, че тези състояния се пораждат в нас от вътрешната възраждаща
благодат на Светия Дух, защото, според определението на апостола
за царството Божие (Рим. 14:17), и правдата, и мирът, и радостта
са прояви на Светия Дух, на Неговата Божествена благодат.
*
Този израз е свързан с целия контекст на студията на архиеп. Серафим
“По поводу книги проф. протоiерея П. Я. Светлова “Идея Царства Божiя”,
част от която съставляват поместените тук глави. В студията си светител
Серафим доказва несъстоятелността на схващането за царството Божие
като постепенно устройван от Провидението златен век на нравствения
и материалния прогрес в света, постиган с човешки усилия. Това схващане
носи отпечатъка на модерните тогава социалистически идеи и е разпространявано
в предреволюционна Русия от привържениците на т. нар. християнски
социализъм бел. прев.
** Така превеждаме славянската дума ‘праводеланiе’
‘правилно прилагане на вярата в живота, живот според вярата’
симетричен термин на ‘православие’ (|сипдпоЯб) правилно изповядване
на вярата бел. прев.
Глава четвърта
Учението на
св. отци на Църквата за проявленията на царството Божие: правда,
мир и радост (Рим. 14:17). Съвършената любов към Бога като източник
на божествена радост.
Ако
се обърнем към учението на светите отци, ще видим, че и те са учели
за праведния, свeтия живот на царството Божие и за неговите плодове
мира и радостта, като за съвършени прояви на възраждащата кръщенска
благодат. Светите отци подробно са ни изяснили тази истина. Разсъждавайки
за светия живот, като за съвършена проява на царството Божие, те
същевременно ни изясняват и в какво се състои това съвършенство.
Така преп. Макарий Велики
в една от своите беседи казва: “Вследствие на непослушанието на
първия човек ние сме приели в себе си нещо чуждо за нашето естество
вредните страсти, и по пътя на навика, чрез дълговременното им
усвояване сме ги превърнали сякаш в своя природа; и отново чрез
нещо необичайно за нашето естество чрез небесния дар на Духа,
трябва да изгоним от нас чуждото (т.е. страстите бел. прев.) и
да възстановим в нас първоначалната чистота” (6).
Става ясно, че като говори
за първоначалната чистота, възстановявана в нас чрез благодатта
на Светия Дух, този велик отец на Църквата подразбира съвършената
чистота, т.е. нашето нравствено съвършенство, или светият живот
като съвършена проява на царството Божие.
Интересно за нас е да
знаем как преп. Макарий Велики определя тази чистота. В своята 26-та
беседа той казва: “Лично твоето, което ти сам правиш, макар да е
добро и приятно на Бога, обаче е нечисто. Например, обичаш Бога,
но несъвършено; ала идва Господ и ти дава неизменна, небесна любов.
Молиш се, но в същото време помислите ти естествено се разсейват;
а Бог ти дава чиста молитва, извършвана с дух и истина” (7) .
По същия начин определя
християнското съвършенство, и при това, като проява на кръщенската
възраждаща благодат, и преп. Йоан Касиан: “Те (езичниците)... са
имали някаква частичка целомъдрие, т.е. въздържание на плътта, по
точно само са удържали похотта си от съвокупление, но вътрешна,
съвършена и постоянна чистота на духа и тялото не само на дело не
са могли да придобият, но дори не са могли и да мислят за нея. Това
не се е срамувал да признае и знаменитият, както го славят езичниците,
Сократ. Когато един физиогном* се вгледал в него и му казал, че
има очи на детеразтлител, Сократовите ученици го нападнали и искали
да отмъстят за оскърблението, нанесено на учителя им. Разказват,
че тогава Сократ удържал тяхното негодувание със следните думи:
“Успокойте се, деца, аз съм точно такъв, но се сдържам.” И тъй,
не само нашият разсъдък, но и тяхното съзнание ясно доказва, че
те с принуда са се удържали от извършването на плътско съвокупление,
но желанието и услаждането от тази страст не е било изгонено от
сърцата им... И тъй, става ясно, че те дори не са познавали добродетелта
на истинското целомъдрие, което се изисква от нас. Затова е вярно
твърдението, че е невъзможно да получим нашето духовно обрязване
(8) другояче, освен чрез благодатта Божия” (9) .
И така, според светоотеческото
учение, нашето нравствено съвършенство, като проява на възраждащата
благодат, се състои в това, че ние не само преставаме да вършим
порочни дела, но и започваме да притежаваме постоянна вътрешна чистота
от пороците в мислите, в чувствата и в самите дълбини на нашето
сърце. Такава съвършена сърдечна чистота не са могли да имат не
само езичниците, но дори и избраният ветхозаветен израилски народ.
Само с пророческия си взор прор. йеремия е могъл духом да я прозре,
говорейки от лицето на Господа: Ето заветът, който ще сключа с Израилевия
дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността
им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат
Мой народ (Иер. 31:33). Появяването на тази съвършена сърдечна чистота
заедно с появяването на възраждащата благодат е предсказвал и прор.
йезекиил, когато говори на новозаветните люде от лицето на Господа:
И ще им дам друго сърце, ще вложа в тях нов дух, ще взема из тялото
им каменното сърце и ще им дам сърце от плът, за да ходят по Моите
заповеди, да пазят Моите наредби и да ги изпълняват; и ще бъдат
Мой народ, пък Аз ще бъда техен Бог (Иез. 11:19-20).
Ето защо цялата нравствена
висота на старозаветния богоизбран народ е могла да достигне само
до въздържане от външните пороци и затова дори такива велики праведници
като Мойсей, Самуил и мнозина други не са дръзвали да вземат върху
себе си подвига на девството. Защото в Стария Завет не е била дадена
вътрешната възраждаща благодат и старозаветните люде не са могли
да се претворяват в сърцата си и не са ставали нова твар10.
Разбира се, такава съвършена
сърдечна чистота от страстите не е нищо друго, освен безстрастие,
или този мир, за който говори ап. Павел като за проява на благодатта
на Светия Дух (Рим. 14:17). Така учи по този въпрос и великият измежду
светите отци преп. Марк Подвижник. По неговите думи, този мир е
преди всичко избавянето ни чрез Светия Дух от всички наши страсти11.
Но този благодатен мир
не се определя единствено с избавяне от отрицателното. Той е покой
не само като липса на страсти, но е покой и в смисъл на радост от
изпълняването на Божиите заповеди, или от извършването на добродетелите.
Защото страстите се унищожават от добродетелите. Говорейки за радостта,
като дивна проява на Светия Дух, Когото приемаме в св. Кръщение,
преп. Антоний Велики свидетелствува, че тази небесна радост произтича
от телесните ни трудове, сърдечното ни смирение и денонощните ни
молитви12 .
Ето защо еп. Теофан Затворник
в основаното си на светоотеческото учение тълкуване на думите Твоите
откровения приех като вечно наследие, защото те са радост за сърцето
ми (Пс. 118:111), казва: “Приемете Божиите откровения... и пребивавайте
в тях... и това ще излее във вашите сърца радост, която няма да
си отиде от вас навеки... В истинността на казаното пророк Давид
ни уверява от собствения си опит. Същото ни внушава и Господ в Своята
проповед за блаженствата. Цялото съдържание на тази Негова беседа
накратко е следното: ако искаш да бъдеш блажен, т.е. всестранно
щастлив бъди смирен, съкрушен по сърце, бъди кротък, правдолюбив,
милостив, чист по сърце, миротворец, търпелив и благодушен”13.
Ето каква радост, в смисъл
на блаженство, е свойствена на мира на Христовото Царство. Според
учението на еп. Теофан, този Божествен мир е сладостен мир. Като
има предвид думите на бл. Теодорит, светител Теофан казва, че онези,
които придобият този мир, пребъдват всякога във веселие, дори ако
се опълчат срещу тях всички хора. Този мир се превръща в неизказаната
радост на царството Божие. Тогава притежаващите го се уподобяват
по своето състояние на апостолите и заедно с тях могат да кажат:
Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но
се не отчайваме; гонени биваме, но не изоставяни, повалени биваме,
но не загиваме (2 Кор. 4:8-9); защото тогава с пълна сила към тях
ще могат да бъдат отнесени думите на Христа, Който, изпращайки апостолите
по цялата вселена като овци посред вълци (Мат. 10:16), им завещал
този Свой мир, като Свое небесно блаженство, с думите: Мир ви оставям;
Моя мир ви давам (Иоан. 14:27)14.
Трябва да отбележим,
че думите на св. ап. Павел в определението му за царството Божие,
не трябва да се разбират в смисъл, че от възраждащата кръщенска
благодат у нас отначало се появява правда, после мир и накрая
радост. Всички тези прояви на Царството Божие се усещат едновременно.
При това, само когато съвършенството бива достигано от нас, тогава
правдата, мира и радостта преживяваме в съвършена степен.
Но да се върнем към светоотеческото
учение относно радостта на Царството Божие. Както вече казахме,
тя е присъща на мира и самият този мир представлява неизказана радост,
небесно блаженство. Светите отци подробно изясняват, че това блаженство
става наше достояние тогава, когато достигаме висшето дарование
на Светия Дух съвършената любов към Бога (1 Кор. 12:31; 13:1-10),
като най-близко наше единение с Него. Наистина, каква радост би
могла да бъде по-висша и по-силна от тази, която Сам Господ е обещал
на Своите последователи в бъдещия живот в Неговото Небесно Царство,
като Свое единение с тях? Ето защо Той казва: Който Ми служи, нека
Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител (Иоан. 12:26).
Същата истина Господ изразява и в думите на Своята първосвещеническа
молитва: Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене
там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото
Ме възлюби, преди свят да се създаде (Иоан. 17:24). Райското блаженство
на Небесното Царство, разбирано като единение със Самия Него, Господ
обещава и на разбойника, когато му казва на кръста: Днес ще бъдеш
с Мене в рая (Лука 23:43).
Разбира се, под това
блажено единение Господ е разбирал не само външно, макар и най-близко
съприкосновение с Него, но най-тясно вътрешно наше единение с Бога.
Другояче казано, нашето райско блаженство на небесата ще се състои
не единствено в съзерцаването на Христа и Неговата Божествена слава,
но и във възприемане на Божеството с цялото наше същество, до вътрешно
сливане с Него в едно по благодат, до степен на нашето обожение.
Ето защо св. Йоан Богослов, имайки предвид бъдещото блаженство на
Небесното Христово царство, е казал: още не е станало явно, какво
ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему,
защото ще Го видим както си е (1 Иоан. 3:2). Оттук става ясно защо
преп. Теодор еп. Едески казва: “Краят на нашия живот е блаженството,
или, което е едно и също царството Небесно, царството Божие. А
то е не само съзерцаване на преизпълнената с царственост Троица,
но и възприемане на обожение [от Нея]”15.
Ние сме призвани да предвкусваме
това бъдещо райско блаженство от единението с Бога още тук, на земята.
За това свидетелствува Сам Господ в същата тази Своя прощална беседа
с учениците Си. Да бъдат всички едно, се казва там, както Ти, Отче,
си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, та да повярва
светът, че Ти си Ме пратил (Иоан. 17:21). Тук Господ говори за нашето
вечно единение с Бога, обаче като за такова, което трябва да започне
още на земята, защото Той гледа на това единение като на средство
за обръщане на света към истинната вяра в Него.
Това, че Господ ни е
призовал към най-тясно и следователно, най-блажено единение още
тук, в земния живот, става ясно особено от следните Христови слова:
Аз съм лозата, вие пръчките (Иоан. 15:5). Какво може да бъде по-неразделно
свързано от дървото и неговите клони? Та нали клоните са част от
дървото? Те се хранят от живителния сок и живеят със същия живот,
с който живее и самото дърво. Клоните се намират в жива, същностна,
органична връзка с него и са напълно неотделими от него. С такова
единение със Себе Си Господ ни удостоява още по време на земния
ни живот, за да прелее в нашите сърца Своето блаженство. “Всеблаженият
Бог, казва еп. Теофан Затворник, излива непрестанна радост в сърцето,
което живо се е съчетало с Него”16.
Но чрез какво друго,
ако не чрез любовта към Бога, ние достигаме до такова радостно единение
с Него? Самата любов към Бога по своята същност е стремеж към единение
с Него. “Който каквото обича, казва св. Теодор Едески, с това и
желае непрестанно да бъде, и бяга от всичко, което му пречи да съжителствува
и да общува с любимия предмет. Затова е ясно, че и онзи, който обича
Бога, копнее винаги с Него да пребъдва и с Него да беседва. А туй
се постига от нас чрез чистата молитва”17.
Тази истина подробно
ни изяснява светител Тихон Задонски. “Обичащият, казва той, винаги
желае да бъде заедно и неразлъчно с обичаното... Така и онзи, който
обича Христа със сърцето си, винаги желае да бъде неразлъчно с Христа,
подобно на св. ап. Павел, който засвидетелствувал, че желае да се
освободи [от живота в плът] и да бъде с Христа (Филип. 1:23), или
подобно на невестата от Песен на песните, която викала: изнемогвам
от любов... (Пес. на песните 2:5)
“Онзи, който обича Христа,
Сина Божий, винаги духовно Го прегръща в сърцето си и Го носи там,
затова и често си спомня за Него, размисля и разсъждава за Него...
Обичащият за всичко мисли еднакво с любимия си и не само мисли еднакво,
но и усвоява неговите думи и начин на говорене... Така и онзи, който
обича Христа, за всичко мисли с ума Христов...
Обичащият изпълнява волята
на любимия си. Така и онзи, който обича Христа, във всичко се съобразява
с Неговата света воля. Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми, казва
Сам Господ. Обичащият постоянно се пази да не оскърби обичания.
Така и обичащият Христа Господа се пази от всеки грях само защото
чрез него оскърбява Христа...
Истинската любов стига
до там, че обичащият е готов да умре за обичания. Така и истински
обичащият Христа, завършва светител Тихон, счита за по-приятно...
да претърпи всякаква смърт, отколкото да се разлъчи от Христа и
от любовта Христова”18.
Така, според учението
на св. отци, любовта към Бога ни съединява с Него. Но заедно с това
тази любов ни дава възможност да изпитваме райското блаженство още
тук, в земния живот. Ето как свидетелствуват за това светите отци
на Църквата.
Изхождайки от словата
на св. ап. Павел: “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на
ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат”.
А нам Бог откри това чрез Своя Дух (1 Кор. 2:9-10), св. Исаак Сирин
казва: “Любовта (към Бога) е вместилище на духовното и се въдворява
в чистите души. Когато умът застане в областта на любовта, тогава
действува благодатта, умът приема духовно съзерцание и става зрител
на съкровеното... И блаженият Павел... като приел Светия Дух и бил
обновен от Него, се сподобил с откровения... чул неизказани думи,
съзерцавал онова, що е по-висше от естеството, изпадал в духовен
възторг от съзерцаването на небесните сили и се услаждал от духовното”19.
Заради тази съвършена
любов към Бога и преп. Серафим Саровски се удостоил, подобно на
св. ап. Павел, да бъде възнесен до третото небе, където съзерцавал
небесните обители и изпитал райското блаженство. Говорейки за това
дивно откровение на свой събеседник, преп. Серафим казал: “Ах, ако
знаеше, каква радост, каква сладост очаква душата на праведника
на небесата, ти би се решил във временния живот да понасяш с благодарност
всякакви скърби, гонения и клевети. И дори ако тази килия би била
пълна с червеи, и тия червеи биха гризали нашата плът през целия
ни временен живот, то и тогава с пълна готовност би трябвало да
се съгласим на това, само и само да не се лишим от небесната радост,
която Бог е приготвил за обичащите Го.”20
Какво друго, ако не съвършената
любов към Христа, е станала причина и за онази дивна проява на благодатта
на Светия Дух, преживяна от св. Серафим по време на беседата му
с Мотовилов, когато неговото лице заблестяло като слънце?
Той изпитал райското
блаженство и тогава, когато му се явили Спасителят и Божията Майка
в цялата божествена слава, а също и когато се причастявал със св.
Христови Тайни. След като приемал Тялото и Кръвта Христови, неговото
лице се озарявало с благодатна светлина, той не чувствувал нищо
земно, душата му се изпълвала с радост и в този момент никой от
околните не дръзвал да го безпокои.
Оттук става ясен възгледът
на св. Симеон Нови Богослов относно св. тайнство Причащение. Този
св. отец учи, че в това тайнство ни се преподават благата на Небесното
Христово царство, за които св. ап. Павел казва: око не е виждало,
ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил
за ония, които Го обичат (1 Кор. 2:9)21. Заедно с Църквата, и св.
Симеон гледа на това тайнство като на средство за най-тясно и родствено
наше единение с Христа. В това тайнство, според неговите думи, ние
ставаме плът от плътта на Христа и кост от Неговите кости22. “Господ,
казва светият отец, ни е дарувал и Своята Божествена кръв, та вярващите
в Него да се причастяват с нея и чрез това да стават причастни на
Божественото естество”23. “Чуваш ли, как ясно-преясно вика Синът
Божий24, че чрез причастяването с пречистите Тайни ние имаме такова
единение и живот с Христа, каквото единение и живот има Самият Той
с Отца? Защото, както Той по естество е едно със Своя Бог и Отец,
така и ние, казва Той, ставаме едно с Него по благодат, когато вкусваме
Неговата плът и пием Неговата кръв”25.
Разбира се, не бива да
забравяме, че, според учението на св. Симеон, ние ще изпитваме райското
блаженство от това дивно единение с Бога в това тайнство само тогава,
когато, по неговите думи, станем свети чрез изпълнение на Божиите
заповеди26, т.е. когато достигнем същата тази съвършена любов към
Бога.
Само чрез тази съвършена
любов към Бога и нейния пръв израз чистата сърдечна молитва, както
учат св. отци, ние ставаме участници в небесните явления на рая
и се удостояваме с дивни блажени откровения. А това, според учението
на св. Исаак Сирин, става, когато нашата чиста молитва преминава
в блажено съзерцание.
Ето как разсъждава за
това въз основа на своя собствен благодатен опит преп. Макарий:
“Един, казва той, влиза, за да преклони колене, и сърцето му се
изпълва с Божествено въздействие, душата му се весели с Господа,
както невеста със своя жених, по думите на прор. Исайя, който казва:
както младоженец се радва на невеста, тъй ще се радва за тебе Бог
твой (Ис. 62:2). Понякога се случва човек, който по цял ден е зает
с нещо, да посвети само един час на молитва и тогава вътрешният
му човек с голяма наслада да бъде грабнат в молитвено състояние,
в безкрайните дълбини на бъдещия век, така че издигналият се нагоре
и пленен ум всецяло се устремява натам. В такива моменти в помислите
настъпва забрава за земното мъдруване, защото те са наситени и пленени
от Божественото, небесното, безпределното, непостижимото и от нещо
чудно, което с човешки уста не може да бъде изречено. В този час
човекът се моли и казва: О, ако можеше душата ми да отлитне заедно
с молитвата!”27.
Такова е богооткровеното
и светоотеческото учение за царството Божие като кръщенска възраждаща
благодат на Светия Дух. Това учение свидетелствува, че царството
Божие в неговата благодатна същност и в неговите благодатни съвършени
плодове е нетварно явление, защото тук всичко произлиза от дадената
ни в кръщението вътрешна възраждаща благодат на Светия Дух.
Бележки:
1 Еп. Феофанъ. Толкованiе IХ-ХVI главъ Посланiя св. ап. Павла къ
римлянамъ, с. 325-326.
2 Според свидетелството
на св. Симеон Нови Богослов, тук под Божие семе трябва да разбираме
благодатта на Св. Дух, която се дарува на вярващите в тайнството
св. Кръщение. Творенiя св. Сvмеона Новаго Богослова. Вып. II.
М., 1882. Слово 66-е, стр. 202.
3 Еп. Феофанъ. Толкованiе
Посланiя св. ап. Павла къ филипписiемъ. М., 1895, с. 169.
4 Пак там, с. 167.
5 Еп. Феофанъ. Толкованiе
Посланiя св. ап. Павла къ колоссянамъ, с. 199, 202.
6 Творенiя преп. Макарiя
Египетскаго. Бес. 3-я, с. 27.
7 Пак там. Бес. 26-я,
с. 202-203.
8 Има се предвид нашето
възраждане за свят живот в тайнството Кръщение чрез благодатта на
Светия Дух.
9 Писанiя преп. Iоанна
Кассiана, с. 404-405.
10 Вж. Творенiя св. Iоанна
Златоуста. Т. VIII, кн. 1, бес. 14, СПб., 1902, с. 91-92.
11 Добротолюбiе. Т. I,
с. 536.
12 Добротолюбiе. Т. I,
с. 34-36.
13 Еп. Феофанъ. Псаломъ
118-й. М., 1891, с. 360-361.
14 Пак там, с. 472-473.
15 Добротолюбiе. Т. III,
с. 385.
16 Еп. Феофанъ. Толкованiе
IХ-ХVI главъ Посланiя св. ап. Павла къ римлянамъ, с. 326.
17 Добротолюбiе. Т. III,
с. 370.
18 Еп. Тихонъ Задонскiй.
Творенiя. Ч. V, с. 250 и дал. Цит. по: Еп. Феофанъ. Богоугодная
жизнь вообще. М., 1899, с. 69-71.
19 Творенiя св. Исаака
Сирiанина. М., 1854, с. 330-332.
20 Житiе преп. отца нашего
Серафима Саровскаго чудотворца. М., 1903, с. 76-77.
21 Слова преп. Сvмеона
Новаго Богослова. Вып. I, слово 52-е, с. 445.
22 Пак там, с. 286.
23 Пак там, с. 426.
24 Тук св. Симеон има
предвид думите на Христа: Който яде Моята плът и пие Моята кръв,
пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и
Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене (Иоан.
6:56-57).
25 Слова преп. Сvмеона
Новаго Богослова. Вып. I, слово 52-е, с. 447.
26 Пак там, с. 445.
27 Творенiя преп. Макарiя
Египетскаго, беседа 8-я, с. 68.
