Слово за празника Преображение Господне

Произнесено в катедралния храм „Успение Богородично“, 19 август (6 август ст. ст.) 2023 г.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Скъпи в Господа братя и сестри!

Днес, заедно с любимите Христови ученици, апостолите Петър, Йоан и Яков, ставаме свидетели на Господнето славно Преображение и причастници на Неговата благодат.

От евангелското повествование знаем, че отправяйки се на път за светия град Йерусалим, за да пострада за нас, да приеме смърт и след три дни да възкръсне от мъртвите, Господ Иисус Христос взима със Себе Си трима от Своите ученици – Петър, Йоан и Яков – и се изкачва заедно с тях до върха на планината Тавор, за да се помоли. По време на молитвата на върха на планината Спасителят се преобразява. По думите на евангелистите видът на лицето Му се променя, а дрехите Му стават по-бели от сняг. Както изясняват отците на Църквата, тази светлина на Божествената слава е нетварно действие, т.е. енергия, или, както най-често се нарича, благодат на Триединия Бог. До Спасителя застават старозаветните пророци Илия и Моисей. А какво става в този момент с Господните спътници? Телом те са с Него, но уморени от изкачването на планината и поради късния час, те потъват в сън.

Както и светите апостоли, и ние сме облечени в плът, и ние носим немощта на естеството, която сякаш не ни позволява да станем причастници на Божията благодат, да нахраним и укрепим духа си, да се потрудим за спасението си. Разбира се, тази немощ не е осъдителна. Но понякога нашата духовна немощ не е проява на природната ни слабост. Ако сме духовно нерешителни, лениви, лекомислени, небрежни, ние пропиляваме възможността да придобиваме вещина и опит в духовния живот, да се обучаваме на умение в духовната борба, да привикваме да се трудим за Бога, да се утвърждаваме във вярата.

А когато сърцето ни престане да копнее за Бога, когато мислите ни, волята ни, желанията ни изоставят духовния живот, когато душата ни стане духовно вяла и пасивна, тя заприличва на изоставена нива, на която поникват и избуяват тръните на различни страсти и грехове. Какви са признаците за това? Например ако губим интерес към молитвата, към духовното четиво. Или ако напорът на злободневието изсуши у нас желанието ни за духовен и църковен живот. И още: ако словото за делата на света ни е по-скъпо от словото Божие; ако сме хладни, а понякога и безразлични към човека до нас; ако затъваме в себелюбие и сластолюбие. Не е необходимо да продължим това изреждане, за да очертаем пътя, по който можем да се отдалечим от призванието си, като се отклоняваме от Божията грижа за нашето спасение.

Но да се върнем на Таворската планина и пресветлото Господне Преображение. Бог не лишава Своите верни ученици от великия Си дар. Те се събуждат и стават свидетели на сиянието на Божията слава, според достъпната за тях мяра. Чуват беседата Му със славните пророци Илия и Моисей за предстоящия Му подвиг в Йерусалим. Стават причастници на Неговата благодат, която ги изпълва и с която те не искат да се разделят.

Защо само тези трима апостоли са били удостоени с това славно откровение, а другите са били лишени от него? Тълкуватели на Свещеното Писание са изразили различни предположения. Онова, което знаем, е, че тези трима апостоли най-много са обичали Господа. Любовта на свети апостол Петър е пламенна, поривиста, дейна, а любовта на свети апостол Йоан е безпределна, възвишена, всеотдайна. Свети апостол Яков е верен на Бога с цялото си същество. Когато човек обича Бога, неговият живот във вярата далеч не се ограничава с правила, предписания, норми, чието спазване води до законническо удовлетворение, до задоволство от изпълнения религиозен дълг.

Когато човек обича Бога, тогава определяща стойност и смисъл на живота му придобива всецялото доверие към Бога, общението, единението с Него, верността към святото Му слово, чистосърдечното служение на Господа, на Църквата, на ближните.

Вярата, надеждата и любовта пребъдват у нас в мярата, в която намират израз в живота ни. Някои се трудят за Бога наглед незримо, но последователно и неотстъпно крачат подир Христос. Други за кратко време полагат големи усилия, но впоследствие се обезсърчават и охладняват. Духовният живот е усилие и дар, борба и неочаквана помощ, скръб и ненадейна утеха, радостотворно покаяние и непосрамваща надежда. Някои вървят по-бързо след Спасителя, други изостават. Някои получават, други се лишават. Първите стават последни, а последните първи. Бог, виждайки усърдието ни заради Него, укрепява в сърцата ни решимостта да Му бъдем верни.

Нека скромно, простосърдечно и в същото време неотстъпно, с вяра, надежда и любов да живеем за Бога, за Църквата и за ближните ни. Да Го молим да ни укрепи и просвети с незалязващата светлина – Своята благодат, та осияни и осветени от нея да извървим земния си път, а след неговия завършек да се удостоим с Царството на Пресветата Троица, Отец и Син , и Свети Дух, на Която подобава слава, чест и поклонение сега и всякога, и във вечните векове. Амин!

† Созополски епископ Серафим