Слово за Илинден

Произнесено в плевенския храм „Св. прор. Илия“, 2 август (20 юли ст. ст.) 2023 г.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Скъпи в Господа братя и сестри!

Днес празнуваме паметта на свети пророк Илия, най-почитания сред пророците както у ветхозаветните юдеи, така и от нас, новозаветните християни. Почитаме и обичаме свети пророк Илия заради удивителните му добродетели: чрез него Бог е говорел на народа; свети пророк Илия имал пламенна любов към Бога, горял е от ревност за вярност към Бога и е призовавал към това своите съвременници.

Чухме от житието на свети пророк Илия, че той е живял във време на голямо отстъпление от Бога, време на нечестие. Израилският цар Ахав, както и повечето останали израилски царе със силата на царската си власт са довеждали и са принуждавали народа на Израил към идолопоклонство. По негово време то е придобивало изключителни размери и сила. Подтикван от нечестивата си и властолюбива съпруга Йезавел, Сидонска принцеса, той въвежда култа на сидонския идол Ваал сред израилевите синове – един култ, изключително жесток и дълбоко езически в същината си.

Свети пророк Илия е зовял народа към покаяние, към обръщане към Бога на отците, към истинския Бог, към изоставяне на езическото нечестие. Ние знаем, че старозаветните евреи са били податливи към езичество. Почти цялата история на Стария завет е борба за запазване на вярност към Бога и отвръщане от езичеството, което напирало отвсякъде към еврейския народ. Свети пророк Илия вършил големи чудеса, знамения, с които се опитвал да напомни на народа кой е истинският Бог, да го подтикне към покаяние, към оставяне на злите си пътища, към обръщане към истинския Бог.

Знаем, след тригодишния глад, който Бог е пратил на земята като наказание, чийто инициатор е бил свети пророк Илия, и след чудесата, станали на планината Кармил, когато Бог изгаря намокрената с вода жертва, приготвена от пророка, израилевите синове се осъзнават. Те падат на земята и казват: „Наистина, Богът на Илия е истинският Бог“. Но дълбоко ли е това покаяние, действено ли е това покаяние? Обръщат ли се израилевите синове към Бога, променят ли злите си пътища? Нямаме свидетелства за това. Свети пророк Илия при разговора си с Бога, след като бяга от гнева на злочестивата Йезавел, казва пред Бога: „Израилевите синове, народът израилев, Те остави , оскверни Твоите олтари, изби пророците. Останах единствено аз, и мене търсят да убият“. Това ни дава повод да смятаме, че израилевите синове не са принесли онова покаяние, което е следвало да принесат след предаването на Бога, след изоставянето Му, след обръщането им към езичество.

Духовният ни опит, историята на Църквата говорят, че когато човек предаде Бога, когато човек се отдаде на грехове, на тежки грехове, сърцето му става особено нечувствително към призива на съвестта. Дори в момент на осъзнаване такъв човек често няма сили да направи решителна крачка , да изостави греховете си и да заживее по Бога. Разбира се, ние знаем за случаи на противното, когато големи грешници са се обръщали към Бога, заживявали са с Бога. Прославяме такива хора като светци. Но това са редки случаи на хора, които са положили големи усилия, извършили са неимоверен подвиг, за да запазят верността си към Бога.

Ето, хора грешници, хора, изоставили Бога, загубват способността си за покаяние. Добре, какво може да кажем за нас? Имаме ли ние способност да се каем? Как може да разберем това? Например допуснали сме, волно или неволно, извършили сме някаква неправда и биваме изобличени от някого – каква е нашата реакция? Колко често в такива случаи ни става досадно, веднага, на мига, ние се самооправдаваме; можем и да излъжем даже в това самооправдаване, можем дори да оклеветим някого, самооправдавайки се и защитавайки себе си. Какво говори това? Това говори, че ние не сме способни да се съкрушим, да се покаем в този момент. Да, в бъдеще ние може да преосмислим това, което сме сторили, може наистина да съжалим за това. Може да изповядваме това по време на тайнството Изповед.

Но отново – как ние пристъпваме към тайнството Изповед? Дали изповедта е нещо обичайно, което ние вършим, защото, преди да се причастим, което правим сравнително редовно, ние трябва да се изповядаме и съответно отиваме при свещеника, изчитаме свои прегрешения, които съвестта ни е отчела, и продължаваме нататък – четем молитви, причастяваме се, или изповедта е наша вътрешна потребност? За съжаление, често случаят е първият, изповедта става формална. Изричайки своите грехове, ние не принасяме покаяние, не се съкрушаваме за това. Разбира се, има моменти на нечувствие, но ако това е една устойчива тенденция, това също говори, че ние загубваме способността си да се каем.

Защо става така? Една от причините за това може да бъде следната: да, ние сме църковни хора, ние водим редовен църковен живот, ние познаваме, повече или по-малко, своята вяра, познаваме принципите на духовния живот, но при прилагането им към себе си много често сме небрежни към много от своите страстни или греховни проявления. Ние знаем, че те са нередни, че това е грях, че това е страст и че трябва да се борим с тях, но не се борим по същество с тях. Т.е. свикнали сме с тях, не ги отсичаме, когато те се проявят, не се молим Бог да ни помогне в борбата с тях, не вършим дела, които са противни на тях, нямаме решимост да ги прекратим или да престанем да вършим онова, което ни предразполага към дадена страст, към дадено страстно проявление.

Какви са тези страстни движения в нас, към които ние сме небрежни? Всеки знае за себе си. Това може да бъде нецеломъдрие, на което ние се отдаваме тайно, това може да бъде осъждане, това може да бъде неприязън; може да бъде високомерие, може да бъде властолюбие; да смятаме, че имаме правото да се държим арогантно, грубо със свои ближни. Това може да бъде и лъжа. Т.е. ние да лъжем в различни случаи: за да се представим в по-добра светлина или да придобием даже нещо, да имаме някаква полза, да крием свой недостатък.. Това може да бъде леност, може да бъде небрежност към духовния живот, може да бъде небрежност към молитвата.

Говорим за духовен живот, за църковен живот. Какво е живот? Животът е активност, животът е действие. Това означава ние активно да се борим с тези страсти, които са в нас. Това означава активно, живо да възгряваме молитвения си живот. Това означава да се интересуваме от духовния живот, да се интересуваме от вярата, да четем Свещеното Писание; да имаме активно отношение даже към нашия църковен енорийски живот, да вършим това, което можем, т.е. да измисляме начини, вече със съвет от свещеника, с които да помогнем за нашия енорийски църковен живот. Църковният живот не е само дело на духовенството, а дело на абсолютно всеки един от нас и всеки един от нас трябва да полага усилия и да прибавя усилия към усилия за живота на Църквата.

Вършим ли го, ние неусетно, лека-полека, ще възгряваме любовта си към Бога , неусетно ще придобиваме ревност за вярност към Бога, към които ни зове и пример за които ни дава светият пророк Илия. Вършейки това, с подкрепата, със застъпничеството на светия пророк Илия, ние ще станем верни християни, ние ще придобиваме вяра, ние ще започнем да живеем според тази вяра с надежда, с молитва. Бог, по молитвите на светия пророк, да ни удостои с Небесното Царство на Отца, на Сина и Светия Дух сега и винаги, и във вечни векове. Амин!

† Созополски епископ Серафим