Слово в Неделя 2. след Петдесетница, на всички български светии

Произнесено в катедралния храм „Успение Богородично“, 18 юни (5 юни ст. ст.) 2023 г.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Скъпи в Господа братя и сестри!

Миналата неделя почетохме празника на всички светци, който бележи края на годишния триоден великопостно-пасхален кръг. А днес, като отглас от този празник, прославяме всички светци, произлезли от нашия род и просияли на нашата земя.

Светците от нашия род са наши покровители, наши застъпници. Ние благодарим на Бога за тях, благодарим Му, че приема тяхното ходатайство за нас. Но ние благодарим и на самите тях, че не оставят нас, техните потомци по род, и ни подбуждат и подкрепят да следваме техния пример на вярност към нашия Спасител, на святия им стремеж към единение с Него.

Би следвало да е естествено за нас да изпитваме благодарност и любов към родните ни светци. Но се случва приземеното ни и горделиво съзнание да ражда чувства на родово самодоволство, като че ли духовната слава на нашите предци ни се полага по наследство. Ние бихме могли да имаме дял в духовната слава на светците от нашия род, ако придобием духовна усетливост за живота им в Христа като тях, ако ги обикнем заради любовта, която те са имали към Бога. Не се ли докоснем до техния пример, ние ще разпилеем духовното им наследство, тяхната слава ще се превърне в наш укор и срам.

Кои хора наричаме светци? От зората на християнството светци се наричат самите християни, членовете на Христовата Църква, бившите старозаветни юдеи и езичници, които приемат свето Кръщение, вярват светоевангелски и апостолски в Господ Иисус Христос и живеят според вярата си. Но вярата и животът според нея биват с различна осъзнатост, дълбочина, решителност, които определят степента, в която сърцето се разтваря за действието на благодатта на Светия Дух, изпълва се с нея, пребъдва в нея. Светците са онези християни, които в най-голяма степен са се осветили с подвизите и пълнотата на светата вяра във възкръсналия и вечноживия Господ Иисус.

Понятието „християнин“ в своята пълнота е синоним на понятието „светец“. Следователно понятието „светец“ се отнася и към всички нас, доколкото сме християни и живи членове на Църквата. Но както бе споменато, нашето християнство и степента на живата ни принадлежност към Църквата се обуславят от нашата вяра, от цялостния ни живот според нея. Доколко нашата вяра се отразява в живота ни, доколко нейният светоевангелски, апостолски, православен дух изпълва нашите дела, мисли и желания? Отговорът на този въпрос ще разкрие доколко ние сме християни по същество, доколко сме живи членове на светата Христова Църква.

Някой може да възрази: Защо са тези усложнения? Щом сме кръстени в Православната Църква, ние сме християни и принадлежим към Църквата. Да, вярно е че повечето българи в наше време са кръстени. Но това прави ли ги членове на Христовата Църква, прави ли ги християни? В наше време тайнството Кръщение се схваща като битово-религиозен ритуал, който е прието да се извърши в знак на това, че сме българи и християни във възможно най-размитото значение на тази дума. А не на последно място и като залог за здраве и благополучие. За съзнателно вярващия светото Кръщение е залог за спасение. Но както и с причастяването със светите Христови Тайни, тайнството Кръщение освен за спасение може да бъде и за осъждане. При светото Кръщение същественият въпрос е дали кръстеният ще заживее християнски живот, за да придобие спасение. Това е въпрос, на който свещеници, кръстници и родители често не обръщат внимание или възприемат това изцяло формално или полуформално.

Кръщението не е условие за придобиване на вяра. Кръщението е тайнство, в което човек свидетелства, че вярва православно, познава истините на вярата, принесъл е покаяние за греховете си, има решимост да води живот според вярата и чрез тайнството Миропомазване получава Божията благодат за това. Ето защо преди Кръщението имаме период на оглашение, в който оглашените изучават истините на вярата. И тук е изключително голяма отговорността на свещеника или епископа, който допуска вярващия към Кръщение. Той трябва да се убеди в искреността на вярата и в готовността на бъдещия нов член на Църквата да води християнски живот по същество.

Но тук с право възниква въпросът – за какво обучаване във вярата, за какво доказване на готовност за живот според нея може да се говори, когато Църквата кръщава хората в младенческа възраст. Обичаят да се кръщават младенци възниква тогава, когато християнството става преобладаваща вяра в Римската империя и кръстеният младенец естествено е израствал в среда на вяра и църковност. Това, разбира се, в наше време вече далеч не е така. Но Църквата продължава да кръщава младенци, като отговорността пред Бога поемат свещеникът, родителите и възприемникът на детето, които обещават, че ще го възпитават във вярност към Христа. Ако поради тяхната небрежност или лекомислие детето отпадне от вярата и Църквата, те ще отговарят пред Бога, че не са изпълнили онова, което са обещали. Затова в нашето съвремие много често се налага да бъдат предварително ограмотени във вярата родителите и възприемниците на детето, което предстои да бъде кръстено.

Нашето християнство, същинската ни принадлежност към Христовата Църква далеч не се обуславят единствено от това, че сме кръстени, и най-малко от това, че принадлежим към народ, от който е произлязло прекрасно съзвездие от светци. Ние потвърждаваме принадлежността си към Църквата, към духовния род на светците, всеки път, когато децата ни, близките ни, всички хора, с които общуваме, виждат в нас християни, т.е. усещат, макар и всеки посвоему, светата Христова вяра в думите ни, в делата ни, в поведението ни, в цялостния ни живот.

Станем ли във възможната за нас пълнота християни, ще станем съобщници и на светците. Както за тях смъртта е начало на пълно приобщаване с Бога, така и за нас смъртта ще бъде начало на вечен живот за слава на Пресветата Троица, Отец и Син и Дух Свети, на Която подобава чест, поклонение и несекваща благодарност, сега и всякога, и във вечните векове. Амин!

† Созополски епископ Серафим