Слово по случай 19-годишнината от кончината на игумения Серафима (Ливен)

Произнесено в Княжевския манастир „Покров на Пресвета Богородица“ 10 юни (28 май ст. ст.) 2023 г.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Скъпи в Господа братя и сестри!

Събрали сме се да отбележим деветнадесетата годишнина от отшествието при Господа на основателката на тази света обител, приснопаметната игумения Серафима (Ливен), и да се помолим за упокой на душата ѝ. Както преди деветнадесет години, така и досега не ни оставя чувството на постигнало ни сиротство.

Естествено е да се наречем духовни потомци на игумения Серафима (Ливен). При едно условие: да имаме искрено, живо съзнание, че сме приели нейното богато духовно наследство с недостойни ръце. Тъкмо автентичното смирено съзнание за това, което се отразява в цялостния ни живот, ще бъде свидетелство – не с думи, а на дело, че сме духовни наследници на Матушка.

Сред царящата сред християните духовна вялост и топлохладност, сред малодушното огъване пред духа на този свят, сред грях и неправда, истинските последователи на Спасителя Христос са малкото стадо, заради което Бог щади света и опазва Църквата Си в него, колкото и малобройна да става тя. Матушка Серафима бе един от тези Божии човеци, които с удивителна решимост за вярност към Бога, с велико усърдие бе приучила сърцето си да обича Бога и ближните, бе приучила волята си да следва Божията воля. А който е верен на Бога, той става Божи съработник в делото на Неговото домостроителство. И заради нейната вярност, заради верността към Православието на малцина единомислени духовници, монашестващи и миряни, Бог запази в изстрадалото ни Отечество благодатен извор на автентично православно предание, от който имаме възможност да черпим всички ние.

Да имаш лично общение с духоносни люде е благословение, но и призив за подражание с дух и истина. В пределите на отреденото ни време ние можем да приложим получения пример на дело в нашия собствен живот. Годините, които се изнизват една подир друга, нашият живот такъв, какъвто е, свидетелстват дали сме се възползвали от незаслужено дадения ни дар.

Ако съвестта ни укорява и ни подбужда към покайна равносметка, би следвало открито и честно да видим по-ясно нашите собствени слабости и духовни недъзи, да ги осъзнаем по-дълбоко. А такова покайно осъзнаване, ведно с надеждата на Божията милост, поражда смирение. Мерило за достоверността на това смирение е отношението ни към ближните, особено от ония към тях, които накърняват себелюбието ни. Същинското покаяние ведно със смирението поражда копнеж да вършим Божието дело, да вървим по пътя на спасението, така както ни е завещала, както ни е показала с живота си нашата майка, скъпата ни матушка игумения Серафима. Амин!

† Созополски епископ Серафим