Слово след панихидата по случай 30-годишнината от кончината на архим. Серафим (Алексиев)

Произнесено в Княжевския манастир, произнесено на 28 януари (15 януари ст. ст.) 2023 г.

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Скъпи в Господа братя и сестри!

Днес се помолихме за упокоението на нашия скъп отец архимандрит Серафим по случай тридесетата годишнина от отшествието му при Господа.

Малцина останаха хората, които пазят спомен от лично общение с него, но другите, сред които съм и аз, не сме лишени от досега с неговата облагодатена личност. Как? Виждайки светия му лик, четейки неговото поетическо и духовно-нравствено творчество, ние ставаме съпричастни на неговия дълбок, топъл и искрен живот, посветен на служение на Христа и на Неговата Църква.

Животът в Христа изцелява душевните недъзи и облича душата в праведност. Праведността е вървене по правите Господни пътища и живеене според духа на светото Евангелие. Отец Серафим бе посветил живота си на Спасителя и Неговото благовестие. Сам Христос говори за Себе Си, че Той е „пътят и истината и животът“ (Йоан 14:6). Следователно онези, които вървят по пътя на праведността, за да достигнат до вечния живот, пазят вярност към истината във всичките й прояви.

На първо място би следвало да поставим верността към истината на вярата – тази истина, без която не можем да познаем Живия Бог. Истината на вярата не е изтъкана от построения на човешкия разум. Придържането към правилната вяра е израз на вярност към Бога, път към общението с Него. Правилното изповядване на вярата е условие за принадлежност към Православната Църква, на приобщаването със светите Тайнства на Църквата и основа за правилен духовен живот. И обратно – онези, които отстъпват от правилното изповядване на вярата, рязко или постепенно откъсват себе си от Христовата Църква, от Нейните спасителни Тайнства и започват да губят началата на автентичния духовен живот.

Всички знаем какви изпитания, страдания и терзания е причинявало на нашите духовни отци и майки отстъплението на йерархията на официалната църква в България от православното разбиране за единството на Църквата и приобщаването ѝ към икуменизма като богословско течение и религиозна практика, в името на който бе извършена и църковно-календарната реформа у нас. Тоз процес бе свързан и с печалното оплитане на тази йерархия в мрежите на сергианската менталност, която из основи подкопава църковното съзнание.

Отец архимандрит Серафим по съвест е бил принуден да предпочете послушание към гласа на православното Предание пред послушанието към църковна йерархия, която съборно поема по път, който води встрани от истината на Църквата. Както знаем, през 1983 година, във връзка с нови тласъци в развитието на икуменическото движение, архимандрит Серафим заедно с останалите двама отци ефимерии в тази света обител – архимандрит Сергий и йеромонах Серафим – прекратяват богослужебното поменаване на българския патриарх и скоро след това влизат в общение с гръцкия старостилен митрополит на Оропос и Фили Киприян. Това общение се изразява в съслужения при катакомбните богослужения, които извършва митрополита при посещенията си в България. Заради стремежа си за вярност към истината отец Серафим е бил подложен на силен натиск, на притеснения от страна на църковната власт. На него и на останалите трима ефимерии Синодът е наложил забрана да извършват каквото и да е свещенодействие. Според наставлението на своя духовен отец светител Серафим Софийски Чудотворец архимандрит Серафим твърдо, но кротко остава верен на неговия завет да няма нищо общо с икуменизма, а с богословския анализ на предизвикателствата, пред които той поставя Православната Църква, отец Серафим поставя основите на нашата църковна позиция. В стремежа си да бъдем и ние верни на Христовата истина, следва да се учим да бъдем истинни, да бъдем правдиви. А условие за това да можем да го правим е самите да живеем според гласа на съвестта си, да се стараем да мислим истинно, да говорим истинно.

Уви, неустойчивото ни нравствено съзнание, слабият ни духовен живот ни прави податливи на неистината в различни нейни прояви. Като хора всички ние правим грешки. Но при опасност тези грешки да станат явни, сме склонни да прибягваме към лъжа, за да запазим авторитета си, да се покажем в добра светлина пред тези, пред които държим да имаме добро име, да избегнем укор и срам. Уви лъжата, която в основата си е демонично проявление, трови дълбоко живота ни – нерадко без дори да осъзнаваме това. Загубим ли усетливостта към истината ставаме склонни да избираме и приемаме лъжата за истина или като средство за морална самозащита, ставаме зависими от лъжата, а с това и от нейния източник – бащата на лъжата. Знаем, че общества под тоталитарна власт неизбежно страдат от гнета на задължителни неистини. По-възрастните от нас имат тягостен спомен за това. За жалост подобно явление може да се култивира в църковна среда, и то от висшата църковна йерархия. Нашето съвремие ни дава трагични примери в това отношение. Всички ние трябва да се борим за пребъдването си в истината във всичките й прояви. Тази борба е вътрешна. Това е борба с греха в нас. Как да го правим? Отец архимандрит Серафим ни е оставил безценно наследство, от което можем да се учим на духовна борба и най-вече на вярност към истината с любов, кротост и смирение. По неговите молитви да ни даде Бог ревност за придобиване на тези добродетели за да се осъществи чрез нас и към онези, които идват след нас приемствеността в стремежа за вярност към Христа, завещан ни от светител Серафим и неговите най-верни духовни чеда отец архимандрит Серафим (Алексиев) и матушка игумения Серафима (Ливен). Амин!

† Созополски епископ Серафим