Българска Православна Старостилна Църква

НИКОПОЛСКИ ЕПИСКОП ВИКТОР

Никополски епископ Виктор

БИОГРАФИЧНА БЕЛЕЖКА

В света Константин Ванков Тодоров. Роден на 22 март (9 март ст. ст.) 1961 г. в гр. Хасково.

Образование: магистър по философия, 1987 г., Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

От 2002 г. е секретар на Предстоятеля на Българската Православна Старостилна Църква Триадицкия епископ (от 6 март/22 февруари ст. ст. 2016 г. – митрополит) Фотий. Същевременно е секретар и на Църковния съвет на Българската Православна Старостилна Църква, към която се присъединява през 1993 г. Духовно чедо на епископ Фотий от 1993 г. Той го постригва за четец (2 януари 2011 г. /20 декември 2010 г. ст. ст.), за монах (20 май /7 май ст. ст./ 2017 г.), ръкополага го за йеродякон (4 декември /21 ноември ст. ст./ 2017 г.) и за йеромонах (10 декември /27 ноември ст. ст./ 2017 г.).

Избран и наречен от Архиерейския Синод на Българската Православна Старостилна Църква за викарен епископ на Триадицкия митрополит на 25 май (12 май ст. ст.) 2019 г.

Йеромонах Виктор е ръкоположен за епископ с титла Никополски на 26 май (13 май ст. ст.) 2019 г. от следните архиереи: Триадицки митрополит Фотий, предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква (БПСЦ), Ню Йоркски и Източноамерикански митрополит Агатангел, предстоятел на Руската Православна Задгранична Църква (РПЗЦ), Пирейски и Саламински митрополит Геронтий, Църква на Истинските Православни Християни в Гърция (ЦИПХГ), Атикийски и Беотийски митрополит Хризостом (ЦИПХГ), Кишиневски и Молдовски архиепископ Георгий (РПЗЦ), епископ на Етна и Портланд Авксентий (ЦИПХГ), епископ на Плоещ Антоний, Румънска Православна Старостилна Църква (РПСЦ), Гардикийски епископ Климент (ЦИПХГ), Воронежки и Южноруски епископ Кирил (РПЗЦ), Басарабски епископ Антим (РПЗЦ).

Преставя се в Господа след усложнения от коронавирусна инфекция на 10 май (27 април ст. ст.) 2021 г.

Публикации:
Статии и студии

Монографии

СПРАВКА ЗА ПРОСИЯЛАТА В ДРЕВНОСТ НИКОПОЛСКА ЕПИСКОПИЯ

Античният град Никополис ад Иструм се намира на 18 км северно от Велико Търново. Разположен е върху невисоко плато на левия бряг на река Росица. Този античен град не бива да се смесва със съвременния град Никопол на брега на река Дунав, който е основан доста по-късно, през 629 г., от византийския император Ираклий. Никополис ад Иструм е основан в началото на ІІ век от римския император Марк Улпий Траян (98 – 117 г.) в чест на победата му над даките (106 г.). От началото на II век до средата на IV век Никополис е най-значителният градски център във вътрешността на областта Mизия между река Дунав и Стара планина. През късната античност градът вече е известен като епископско седалище. Първите сведения за това се отнасят към 458 г. Известни са имената на двама епископи: Марцел и Аманций. Сред останките на древния град са разкрити две раннохристиянски базилики – голяма трикорабна и по- малка, еднокорабна. И двата храма са били изградени през втората половина на V и през VI век. Късноантичното селище е разрушено през VІІ век при нашествията на авари и славяни. След известно прекъсване в съседство възниква българско селище (ІХ век). Под името Никопол градът е споменат във връзка с пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Велико Търново в Рилския манастир през 1469 г. На път за София, рилските монаси отседнали с мощите на светеца за първа нощувка в Никопол, като най-близък до Търново град. Местните първенци и цялото население ги посрещнали с голяма радост и въодушевление. Днес наследник на съществувалия през средновековието град е намиращото се в съседство, на север от руините на античния град, село Никюп.

СЛОВО НА НИКОПОЛСКИЯ ЕПИСКОП ВИКТОР СЛЕД ХИРОТОНИЯТА МУ

Ваши Високопреосвещенства,
Ваши Преосвещенства,
Възлюбени в Господа отци, братя и сестри,

П реди началото на светата литургия произнесох пред всички вас словата на архиерейските обещания. Всеки може да прецени колко високи и трудни за изпълнение са те. „Тежки са тези думи! Кой може да ги изпълни?“ – това нашепват малодушието и себелюбието в сърцето. Наистина между произнесените думи имаше и такива, които в обичайни обстоятелства човек трудно би се решил да изрече: „Обещавам също така, че нищо няма да правя по принуда, било то и принуждаван от силни лица или от множество народ, дори да ме заплашат със смърт, ако ми заповядват да направя нещо противно на божествените и свещени правила“.

Дори да ме заплашват със смърт! Църквата иска от приемащия епископския сан да обещае, че няма да се откаже от изповеднически и дори мъченически подвиг, ако се наложи да защити нейните „божествени и свещени правила“! Кой може да обещае това? Колцина са тези, чиито сърца горят от такава пламенна любов към Бога, че могат без страх да произнесат такива думи. Не се ли разбягаха и самите апостоли в Гетсиманската градина при залавянето на Господа? Не се ли поколеба от малодушие сърцето и на самия първовърховен апостол, камъкът на вярата?

Не знаем ли от историята на Църквата колко много и много християни, клирици и епископи са паднали при гоненията от древност и до най-ново време? На какво тогава бих могъл да разчитам аз, давайки това обещание? На Божията благодатна помощ? Да, това е единственият възможен отговор. Но в същото време знаем, че Божията благодат не се дава безусловно дори на тези, които искрено желаят да останат твърди в своето изповядване на вярата.

Помним от житието на светия мъченик Никифор (22 февруари/ 9 февруари ст. ст.), че презвитерът Саприкий се отрекъл от Христа в последния момент, след като претърпял твърдо всички жестоки изтезания и трябвало вече да приеме само един последен удар от меча, за да получи мъченическия венец от Господа. Малко преди да бъде посечен, Божията благодат отстъпила от него, сърцето му се изпълнило с малодушие и той поискал да принесе жертва на идолите, за да спаси живота си. А това станало, защото той проявил жестокосърдечие и отказал да даде прошка на смирения Никифор за враждата, която имали преди. Този и много други подобни примери трябва да ни напомнят на нас, християните, които живеем в днешните лукави времена на всеобщо отстъпление, че верността към Господа, правилното и истинско изповядване на вярата можем да съхраним само когато те са споени здраво с истинската християнска любов и със смирение в духа на православното предание.

И така, Божията благодат не се дава безусловно дори и на тези, които желаят да останат верни. Само Бог познава дълбините на човешката душа. А ние не знаем дали някоя от гнездящите се в нашите сърца страсти няма да се окаже предателят, който може да прогони укрепващата човека благодат в часа на изпитание, ако Господ даде такова.

Надявам се, след тези думи ще ми повярвате, че съзнавам тежестта на епископския сан и не съм се стремил лекомислено към него. Още повече, че той неминуемо означава отдалечаване от тишината на монашеската килия, в която човек може да общува с творенията на светите отци и да следи по-внимателно за това, което става в душата му. Дано не прозвучи предвзето или клиширано, но бих си позволил да кажа, че приех този сан по послушание. Към предстоятеля, към Църквата, към Бога. Разбира се, решението беше оставено на моя свободен избор. Но когато човек осъзнава, че Църквата има нужда от това, когато вярва, че Сам Бог явява Своята воля чрез предложението на архипастира, тогава какво би могъл да възрази? И къде би могъл да избяга от съвестта си?

Знам също така много добре и колко тежък е кръстът, който нашият Владика носи сам в продължение на вече двадесет и шест години. Също от двадесет и шест години той е и мой духовен отец. А от седемнадесет години съм близо до него, за да го подпомагам според силите си като негов сътрудник и секретар на Църковния съвет. Понякога е имало толкова сложни ситуации, че след дълъг и напрегнат размисъл съм си казвал: ако сега ме попитат: „Ти какво би искал да се случи?“ откровено ще кажа „не знам“. И с благодарност си мислех: „Добре, че не съм на мястото на Владиката. Той трябва да вземе някакво решение. Дано Господ му посочи пътя.“ Съзнанието за тежестта на кръста, който носи нашият предстоятел беше още една важна причина, поради която не можех да се отклоня от предложението му да поема върху себе си отговорността на епископското служение.

Обикновено при такива слова ръкополаганият дава обещания за послушание към предстоятеля, към Синода, към Църквата. Те са включени и сред задължителните обещания, които той чете след изповядването на вярата. Обаче в случая на мен ми се струва малко неестествено да обещая послушанието като нещо, което ще дам, след като по-скоро се надявам да получа от него облекчение от тежестта на голямата отговорност. На положението си на послушник на предстоятеля гледам като на спасителен заслон. Надявам се Бог да даде още дълги години сили на митрополит Фотий да ръководи кораба на нашата Църква, а моята отговорност да се свежда до изпълняване на възложените ми послушания. Бих си пожелал дори, да даде Бог така да бъде през всички дни, които са отредени за земния ми живот.

Накрая бих искал да благодаря на всички предстоятели и архиереи на сестрите-църкви, които ни подкрепиха в този важен за нас момент. Специално искам да благодаря на всички присъстващи тук архиереи, които дойдоха, за да вземат участие в този свещен акт. Особена благодарност дължим на предстоятеля и Синода на Руската Православна задгранична Църква, чиито архиереи оказаха през последните години неоценима помощ на митрополит Фотий с участието си в работата на Синода на нашата Църква. Естествено е за мене да завърша с благодарност към духовния си отец митрополит Фотий. Трудно бих изброил в кратки думи всичко, за което съм му задължен. Ще кажа само, че чрез него почувствах благоуханието на Православието и това, което съм успял да усвоя в личния си духовен живот, съм го получил от него. А то е всичко, което човек може да има пред Бога и във вечността. Вярвам, всички си даваме сметка, че ако днес имаме този празник за нашата Църква, това отново го дължим изключително на молитвените и духовните трудове на нашия архипастир. За това, да му пожелаем като с едно сърце: „На многая лета Владико!“ Амин.

inform@bulgarian-orthodox-church.org